Димитър Пеев
Алиби

Както често се случва в криминалната практика, „най-ясните“ в началото на разследването случаи накрая се оказват най-сложни. Първите улики сочат „непогрешимо“ в една посока, прекалено категорично те навеждат към една единствена хипотеза.
Една жена, до вчера здрава и жизнерадостна, е намерена мъртва в стаята й. Още първият оглед показва, че тя е била удушена. Престъпникът може да бъде само един — нейният ревнив годеник, който изчезва веднага след убийството.
Но всяка нова крачка към истината разкрива странични пътеки, предлага изненадващи хипотези. Все нови и нови хора се оказват намесени в живота на убитата и всеки от тях би могъл да бъде престъпникът, ако не съществуваха останалите. Но убиецът е само един от тях. Трябва ли да се вярва на категоричните улики и не е ли именно тяхната категоричност най-вярната следа за разкриването на истината? Та нали ловкият, пресметлив престъпник, освен да души, трябва да умее и да създава „улики“!
Фактите в това следствие сякаш са затъмнени от някаква сянка, сянка на един друг, неизвестен и неуловим, която закрива истината. Кой хвърля тази сянка?
Колкото броят на заподозрените се разширява, толкова повече нови разузнавачи се включват в битката за разкриването на истината. Борбата с престъпността е твърде тежка и отговорна, за да бъде изнасяна от единици. За истината могат успешно да воюват само добре организирани колективи. Тази повест е посветена на героичния и всеотдаен труд на органите, които се борят с престъпността.