Василий Ардаматски
Ленинградска зима

Резидентът се отдалечаваше все повече. Дмитрий искаше да засили крачката, но падна на колене, с лице в снега. Изправи се с мъка на ръце и запълзя на четири крака. Краката му се влачеха като чужди. Цялата тежест на тялото легна върху ръцете. Ръкавиците изпаднаха, но чудна работа — ръцете не усещаха студа.
Тъмната фигура вече се разтопи в бързо сгъстяващия се здрач, а Гладишев все още пълзеше. Съзнанието му започна да се размътва, но той пропълзя още десетина метра, додето силите му не го напуснаха, и падна на една страна. Съзнанието му ту се възвръщаше, ту пропадаше някъде. В един миг чу ясно шум на мотор. Отвори очи и видя колата и измъкващия се от нея военен с дълъг шинел.
Гладишев завика с все сила. Викаше, но не чуваше гласа си. Викаше: „Друга-а-рю! Друга-а-рю!“, а от него излизаше само едно глухо „о-а-а-а, о-а-а-а“. Но военният все пак дочу този странен вик, обърна се и приближи.
— Какво става с вас? — той подхвана Дмитрий и като го изправи, опря гърба му в стената.
От колата излезе шофьорът и също приближи.
— Спекулант, вижда се… — рече тихо той, Дмитрий ясно го чу, почна да клати глава и в този момент съзнанието му заработи ясно и бистро.
— Враг… враг… по-бързо… — вече по-разбираемо каза той…