Владимир Познер
Спускане в Ада

Промени

Спускане в Ада

Живка Витанова

ИЗСТРАДАНИЯТ ПЪТ КЪМ ПОБЕДАТА — Даниил Гранин
СПУСКАНЕ В АДА
ИСТОРИЯ НА ЛАГЕРИТЕ В ОСВИЕНЦИМ

Опитът да се въведе файл с пълното съдържание /цялостното сканиране на книгата във формат PDF: 133,445 kB/ води до съобщение: 413 Request Entity Too Large

Файлът «Vladimir_Pozner_--_''Spuskane_v_ada''.pdf» с размер 139 mB беше отхвърлен: 413 Request Entity Too Large

Втора световна война

Публицистика и журналистика; Интервю

·········· Публицистика

сборник

22/9536623211/5037-117-86

Vladimir Pozner
Descente aux enfers
(c) Julliard, Paris, 1980

9.I.1986 г.

31.III.1986 г.

май 1986

ИЗСТРАДАНИЯТ ПЪТ КЪМ ПОБЕДАТА — Даниил Гранин …………… 5
СПУСКАНЕ В АДА …………… 11
ИСТОРИЯ НА ЛАГЕРИТЕ В ОСВИЕНЦИМ …………… 185

9. I. 1986 г.

31. III. 1986 г.

Владимир Познер

Спускане в ада


Изстраданият път към победата

Известният френски писател Владимир Познер е написал книгата „Спускане в ада“. Изградил я е от разкази на концлагеристи от Освиенцим. Към тях е прибавил показанията на есесовци, работили в лагера, извадки от личния дневник на лекаря от гестапо. Познер започва книгата без предговор, с разказа на Сюзан Фалк, шестнадесетгодишно момиче, арестувано през 1942 година, подир който следват и изповедта на Мари-Клод Вайян-Кутюрие, на Жорж Велерс… Десетки, стотици разкази. Ден след ден, смърт след смърт. Безстрастно, последователно като историк Познер възсъздава живота и гибелта на хиляди и хиляди затворници от лагера на изтреблението. Това, как са работили фабриките на смъртта. Как затворниците — бъдещи трупове — са ги обслужвали. Как са мъкнели мъртъвците към пещите, как са изкарвали пепелта. Как са живели в бараките. Как са боледували, кърпели са си дрехите, търсели са къде да се измият. Животът на хилядите хора, които чакат на опашка пред пещите, пред газовите камери, не може да се сравни с нищо. И все пак тези жени, деца, мъже, надокарани от цяла Европа: унгарци, италианци, французи, руси, германци, евреи, холандци… успяват да запазят човешкото у себе си… Познер описва подробно какво са яли, в какво са били обути, как са работели, спели, как са се самоубивали. И единственият, който го придружава в тия страшни спомени, е Данте, поел през ада. Те с Познер сякаш се спускат заедно, кръг след кръг към дълбините на преизподнята и фантазията на великия Данте бледнее пред колективното престъпление на фашизма.
Наскоро четох в едно западногерманско списание, че доста младежи във ФРГ доказват (не смятат, не предполагат, а именно доказват!), че не е имало никакви концентрационни лагери и фабрики на унищожението, че това са пропагандни измислици. Че такова нещо е невъзможно в Германия. Че е невъзможно да са го вършели германци. Не вярват не само младите — и по-възрастните също пригласят все по-дружно, с все по-голямо желание на техните гласове. Мнозина опровергават съвсем чистосърдечно доказателствата, снимките, кинокадрите, документите. Прекалено чудовищна е истината за онова, което е ставало и на германска земя, и в Освиенцим и другите концентрационни лагери. А времето тече и е все по-трудно да се докаже, че тези документи са самата истина.
Познер обикаля цяла Европа, издирва оцелелите затворници от Освиенцим и записва техните спомени. Би могло да ни се стори, че за близо половин век вече е събрано и написано твърде много за Освиенцим. Не и още веднъж не. Хората пазят в паметта си много неизречени, непрозвучали спомени. И те потъват заедно с тях в Лета, без да са съхранени върху хартия или магнетофонна лента. Всеки затворник си има свой разказ, който се откроява, не прилича на другите. Убедих се в това, когато събирахме заедно с Алес Адамович спомени на ленинградци за „Блокадна книга“. Отпърво ни се струваше, че ще е достатъчно да изслушаме четиридесет-петдесет от хората, изживели блокадата, и темата ще е изчерпана. Чухме петдесет-шестдесет души и разбрахме, че те не се повтарят, че ни разкриват в нова и нова, непозната светлина живота по време на блокадата. Записахме сто, сто и петдесет разказа и всеки бе различен, всеки ленинградчанин си имаше своята трагедия, свой живот с неговите неизвестни, изключително ценни подробности. Двеста разказа… Спряхме дотук само защото разбрахме: ще се залутаме, няма да се справим с такъв обилен материал.
Позволих си да дам този пример със себе си, единствено за да покажа точно как се събира материал за документална литература. Дори и след десетилетия личните свидетелства на участниците в събитията са ценни като първоизточник. Нужно е, разбира се, те да бъдат, както се казва, изчистени, отсеяни, защото с годините паметта попива, поглъща и онова, което виждаме по филмите или четем в книгите. И въпреки това всеки спомен носи зрънце от незабравимото. И то сияе с ярката светлина на неподправеното и уникалното.
Всеки помни нещо свое, понеже всеки живот е неповторим, както са неповторими съдбите и характерите… След освобождението хората имат различни пътища. Сюзан показва на Познер сините цифри върху лявата си ръка — А 5654. Други заличават лагерните си номера, а тя е оставила дамгата и не смята да я маха. Гледа на това като на свой дълг пред онези, които не се завърнаха.
Документалната проза, към която спадат книги от рода на „Спускане в ада“, се свежда до изкуството да подбереш и да обединиш материала. Неслучайно казвам „проза“: това не е репортаж, не е сборник със спомени. А именно проза. Писателят обединява гласовете в хор, създава оратория. В нея има и арии, и речитативи, и хорове, обединени от оркестъра — авторовата реч, интонация — от авторовия замисъл…
Владимир Познер като че не участвува в повествованието. Той е почти незабележим — предоставя на героите си възможността да се изкажат, от време на време вмъква въпроси, пестеливи обяснения за човека, който разказва, после млъква, въпреки че отново е с нас. Мълчанието му се усеща, чува се. Защото това негово мълчание са заседналите на гърлото думи, които сега са слаби и безпомощни. До тези разкази литературата се превръща в литературщина и всяка намеса на автора може да прозвучи фалшиво. Владимир Познер го чувствува много тънко. Единственият мотив, единственият литературен мотив в книгата са стиховете на Данте.
Непоносимо тежко е да прочетеш „Спускане в ада“ от край до край. Понякога се утешаваш, че всички тези ужаси вече са история. Минали са четиридесет и една години. Но имаш чувството, че са минали столетия, че четеш нещо средновековно. И изведнъж — Менгеле! Съвсем наскоро, преди година-две отново чух това име. Тук, в книгата Менгеле пробира измежду пристигащите на перона в Освиенцим близнаците и джуджетата. И ги праща в отделна барака, за да си прави с тях „научни“ експерименти. И до ден днешен говорим за същия този Менгеле, който години наред живя с фалшив паспорт из Латинска Америка. Да, това спускане в ада е станало наскоро, през нашия век, който още не е свършил, не е влязъл в историята. Нещо повече — то още съществува и тлее, щом като не са изправени пред съда хора от типа на същия този Менгеле или на Клаус Барби, на много други като тях. И изведнъж неочаквано книгата на Познер престава да е история — тя увисва като мост над пропастта, отделяща ни от миналото.
В „Спускане в ада“ няма предупреждения. Авторът просто разказва за безчинствата във фашистките концентрационни лагери, разказва епично, без гняв и болка, сякаш свидетелствува пред някакъв върховен съд. И с интонацията, и с много други неща тези разкази напомнят великолепната книга „От изгореното село съм“ на белоруските писатели Алес Адамович, Янка Брил и Владимир Колесников. Вярно, те не са използвали документи, каквито просто няма, и изграждат творбата си от разказите, които са чули и записали. Поразителна е приликата между онова, което е ставало в Белорусия и Освиенцим, сходството, безчовечният дух на фашизма, непристъпността му за каквото и да било състрадание и душевно чувство. Фашистите са изгаряли жителите на белоруските села точно така, както затворниците в Освиенцим. Навсякъде — и в Полша, и в Белорусия, и в Бухенвалд, във всяка страна фашизмът е един и същ.
Преди да натикат затворниците в газовата камера или да ги застрелят в тила, фашистите потъпкват волята им за съпротива, превръщат ги в унизен, покорен добитък. В Освиенцим есесовците вече разполагат с усъвършенствувани методи за духовен гнет или пък ги разработват постепенно, до най-малките подробности, като за начало не позволяват на хората да се мият и те затъват в мръсотия и безразличие. Целият, целият живот в лагера се свежда до тези подробности — до униженията и несправедливостта — ненужни, лишени от каквато и да е логика, защото и бездруго затворниците са обречени на гибел. Но фашизмът е идеология на омразата към човека и фашистите всеки ден е трябвало да затвърждават презрението и ненавистта си към хората.
И Познер изобличава в книгата си тази ненаситна омраза — всекидневната същност на фашизма.
Срещнахме се с Владимир Познер в Берлин и аз му казах, че чета „Спускане в ада“. Заговорихме за фашизма. Аз за онзи фашизъм, който бях видял от окопите край Ленинград, иззад триплекса на танка, по пътищата на Прибалтика, край стените на Кьонигсберг, той, Познер — за фашизма в концентрационните лагери. Говорихме до късно през нощта. Той ми разказа за неотдавнашното си пътуване из Южна Америка. Въпреки напредналата си възраст Познер непрекъснато обикаля света, все е на път. Описа ми патилата си, разказа ми за екзотичното Перу, за детството си, ала непрекъснато се връщахме към фашизма и войната. Не ни се говореше на тази тема и въпреки това все се „подхлъзвахме“ към нея. Сигурно защото тя е неразделно свързана с борбата за тъй насъщния мир, със заплахата от нова война. Този път третата световна война, която ще е срещу цялото човечество и чийто адрес е прост — земята, хората.
В последната част на „Спускане в ада“ се разказва за съветските войски, освободили затворниците от Освиенцим. В книгата Познер описва как концлагеристите очакват да дойдат русите, тоест свободата, показва цената на всеки час от заключителния период на войната и така припомня за подвига на съветските войници, на онези, които освободиха Европа от фашизма.
„Спускане в ада“ е своеобразен екстракт, есенция. В нея, струва ми се, за пръв път са показани в до болка сгъстен вид същността на фашизма в концентрационните лагери, възможностите на човешкия дух, намерил сили за съпротива. Дори когато не се съпротивляват активно, затворниците бранят човешкото у себе си, не позволяват то да бъде потъпкано, сякаш по чудо запазват дружбата си, любовта си към света, към красотата му, към багрите и уханията му.
Победата над фашизма не се ограничава само с май 1945 година. Победата бе изкована с низ от малки победи по пътя към Берлин. В края на този януари се навършиха четиридесет и една години от деня, когато съветските войски освободиха затворниците от Освиенцим. Освиенцим отдавна се е превърнал в символ на фашисткото зло — злото на Хитлеровия нацизъм, и макар за Освиенцим да не са се водили боеве, неговото освобождаване и ликвидиране също се превърнаха в един от символите на победата.
Съветските войски продължиха нататък, към Германия, тепърва им предстояха няколко месеца на ожесточени битки и онова, което те видяха в страшните бараки на Освиенцим, през разтворените врати на претъпканите с човешка коса складове, в пещите и газовите камери, показа на целия свят каква е щяла да бъде участта, на която фашизмът е обричал Европа.


Даниил Гранин


Спускане в ада

„През мен се влиза в град скърбящ и вечен;
през мен се влиза там, где скръб цари;
през мен се влиза при народ обречен.“*
[* Тук и навсякъде в книгата цитатите са по: Данте Алигиери, „Божествена комедия“, издателство „Народна култура“, 1975 г., превод Любен Любенов и Иван Иванов. — Бел.прев.]

Така гласи началото на надписа на една врата, който Данте е прочел и преписал до последния ред:

„Надежда всяка тука оставете!“

И когато проникнал в тайния свят:

„С въздишки, плачове и крясък лих
тъй този мрак беззвезден бе огласян,
че отначало аз се просълзих.“

Чували се:

„Езици разни, крясък див, ужасен,
слова на скръб и гняв, висока реч“…

Данте попитал водача си:

„Учителю, защо крещят в нощта?
Каква е тая сган, от скръб сломена?“

Вергилий отвърнал:

„Това е участта
на безутешните души, без слава
и без позор живели на света.“

И лодкарят на ада превел двамата мъже във

„… вечни тъмнини
на онзи бряг“, „в пек и мраз ужасен“

в онази геена огнена, която Данте пръв и единствен от живите обиколил и напуснал по собствена воля.
Шест века и четири десетилетия по-късно лекарят евреин Робер Леви повтаря пътешествието на Данте. Той не го предприема по своя воля и е един от малцината, които се завръщат на земята. Той преживява всичко отново в мислите си и пише: „Както в Дантевия «Ад» онзи, който попаднеше там, би трябвало да каже: «Надежда всяка тука оставете.»“
Младата Маша Равин, запратена като Робер Леви във вечните тъмнини, също успява да се спаси. И тя би могла да припомни думите на Данте:

„пак мъки и измъчвани видях
навсякъде, където бях вторачен,
където се обърнах или спрях“,

но предпочита сама да опише_ зловещата картина, която, както сама казва, далеч надхвърля въображението на Данте.
Третият пътешественик и жертва — Пол Бендел, — добре познава „Божествена комедия“; той също говори за хора, за

„… нови мъченици и палачи“,

но стига до извода, че Дантевият „Ад“ е всъщност остаряла простичка алегория.
Четвъртият зрител не е имал от какво да се бои: доктор Йохан Паул Кремер, офицер от СС, е бил сред демоните, а не сред осъдените. И той навярно е препрочитал „Божествена комедия“. И по-специално редовете:

„Кой някога би смогнал, в проза даже,
за всички кърви, рани и печал,
които зърнах, вярно да разкаже?“

Кремер отбелязва в личния си дневник: „Като сравнявам, адът на Данте ми се струва едва ли не комедия.“
Петият е Хаим Херман. Бил обречен да работи в крематориум — да пренася трупове, лежащи

„кой връз гърба, кой връз корема беше
на някой свой другар, а кой сред тях
по тъмната пътека с плач пълзеше.“

Така ги е описал поетът и тъй като никой никога, както казва Данте, не се завръща жив от мрачната долина, изключена е всякаква надежда. Хаим Херман навярно си е повтарял често следните стихове:

„По-бързо _о_ не пишем, нито _и_
от туй, как, пламнал, изгоря изцяло
и падайки той в пепел се стопи.“

Навярно си е мислел, че тези думи са казани именно за него… И наистина от Хаим Херман е останала само шепа пепел и едно писмо, в което четем: „… в сравнение с тукашния ад Дантевият е направо жалък…“
Време е вече да се отправим към входа.


— Хайде, Сюзан, разкажи какво се случи с теб.
Сюзан Фалк седи отсреща ми, гледа ме, но сякаш не ме вижда.
— Бях на шестнадесет години — започва тя, — хубаво момиче бях, шестнадесетгодишните момичета обикновено са хубави. И ме арестуваха.
— Защо?
— В Родез арестуваха всички евреи, всички, в един и същи ден.
— Кой ги арестува?
— Германците.
— А семейството ти?
— Мен ме арестуваха заедно с баща ми. Като по някакво чудо брат ми беше на училище, а майка ми се беше качила на горния етаж да занесе чаша чай на баба. На слизане видяла гестаповците. И веднага се върнала горе. Разпитваха ни къде е, отговорихме, че е излязла по работа. Чакаха я час, час и половина и ни отведоха в казармата на Родез.
— Имаше ли и други момичета?
— Жанин и Мадо. Техните родители се бяха укрили в едно селце в околността, а дъщерите си бяха дали на пансион, защото смятаха, че така ще бъдат на сигурно място. Арестували ги в лицея. Учехме вече в последния клас, в математическа паралелка.
— А колко момчета имаше?
— Директорът на мъжкия лицей казал, че там няма евреи. Само момичета бяха арестували.
— Значи бяхте три момичета.
— Четири. Жанин, Мадо, аз и Жертрюд — тя вече беше завършила, но бяхме заедно в скаутското движение и тя ръководеше нашата група.
— И тъй намерихте се в казармата.
— Отделиха жените и децата на една страна, а мъжете на друга. Зная, че са били баща ми, казали му, че ако майка ми не се яви, ще накажат мен. За щастие тя не се яви, защото седемгодишното ми братче не я пуснало. Петнадесет дни останахме в казармата.
— Кой ви пазеше?
— Войници от вермахта и някакви младежи, но не есесовци, те се появяваха само от време на време. На по-възрастните войници им беше тежко да гледат жените и децата, а младите нищо не можеха да разберат, до такава степен им бяха размътили главите. Едно от момчетата, които ни пазеха, беше около двадесетгодишно, имаше слабост към мен. Защо ли беше там той, тъй млад? Сигурно е бил ранен във войната. Казваше ми, че не можело да съм еврейка. Според него еврейките не били такива. Пропагандата беше създала у него представа, че сме с дълги криви нокти, с дълги криви носове.
Тя втренчва поглед напред, както когато човек се разглежда в огледало, усмихва се едва забележимо.
— Бях съвсем наивно момиченце, за мен не можеше да става и дума за подобно нещо. Макар че той ми предложи да дойде да ме вземе някоя нощ и ако искам, да ми помогне да избягам. Не вярвах на нито една негова дума и ми се струва, че от него ме беше страх повече, отколкото от депортирането.
Усмихва се отново.
— Веднъж ми донесе огромен букет люляк, поставихме го в стаята, където бяхме двадесет жени. А един ден се втурна при нас с думите: „Бързо скрийте букета под някое легло, че идва гестапо и ще питат как се е появил тук този люляк!“ Много беше уплашен.
Спира, после се пита:
— Как да обясниш, че заради букет люляк арестуват хора? Все пак това е изключение и няма връзка с историята на депортирането, но показва, че наистина можеше да се очаква всичко.
Сюзан се замисля, сетне казва:
— Струва ми се, че наистина е много трудно да се разкаже какво беше депортирането, защото всеки е преживял нещо съвсем различно от другите, всеки го е изживял по своему. Наистина едва ли е възможно да се предаде.
Казвам й:
— Опитай.
Сюзан млъква.


_Сюзан не е единствена. Оцелелите имат добра памет. Ето какво си спомня Маша Равин:_
— Прибирах се у дома пет-десет минути преди полицейския час. По пътя срещнах другари от квартала и те ме предупредиха, че слуховете за хайки са потвърдени и че се очаква те да започнат още същата нощ или най-късно призори. Не знаех какво да правя.
Нея нощ не легнах. Дебнах чак до сутринта кога ще дойдат полицаите, гледах през прозореца, скрита зад високия перваз. Към пет сутринта се появиха иззад ъгъла. Униформени полицаи в колона по двама начело с комисаря. Всяка група бе получила списък на по една сграда. Чух полицаите да питат портиерката в кои апартаменти в нашата кооперация живеят еврейските семейства. Споменаха и моето име. Тя им отговори: „Видях я вчера да заминава с момиченцето си за село и не се е връщала.“
Накараха я въпреки това да се качи с тях до жилището ми. Заудряха, но вратата остана затворена, бях махнала ключа отвътре. Портиерката повтаряше: „Не съм я виждала да се връща.“ Блъснаха вратата още един-два пъти. А аз се бях сгушила в дъното на стаята и сърцето ми биеше като камбана. Най-сетне си отидоха. Продължих да слушам какво става навън. Викове раздираха въздуха. Ридаеха жени, плачеха деца, полицаите ги блъскаха. Улицата се изпълни с хора, понесли всеки някакъв вързоп. Беше вече към осем часът, а виковете все не стихваха.
Отпрах жълтата звезда от дрехите си, извадих от скривалището фалшивата си карта за самоличност, готова за преминаването ми в нелегалност. Трябваше само да поставя на нея отпечатъци от пръстите си. Облякох се колкото можех по-хубаво. Гримирах се грижливо, за да скрия умората от безсънната мъчителна нощ. Излязох на улицата, вървях изправена, без да поглеждам ни наляво, ни надясно. Не бива да обръщам внимание на това, което става наоколо, не бива да чувам виковете, воплите и стенанията на болните, крясъците на дечицата. На ъгъла свърнах от моята улица и се затичах.


_И така Маша Равин се изплъзва от голямата хайка на 16 юли 1942 година, сменя името и жилището си и продължава да се бори в Съпротивата. Но други не са имали това щастие. Ето какво разказва едно момче:_
Казах на мама, като се върнах от училище:
— Тази нощ ще има хайка, да знаеш.
— Ами, какви ли не слухове се носят!
Вечерта мама заключи два пъти входната врата и си легнахме. Не можех да заспя, затова взех някакво хапче и лека-полека съм се унесъл.
Към полунощ се събудихме стреснати, защото долу някой викаше портиерката.
Минаха пет минути и чухме стъпки към нашия апартамент. Уплаших се, но мама ме успокояваше:
— Не се плаши, недей, не е за нас.
Изведнъж обаче заудряха силно по нашата врата. Не се съмнявахме, че е полицията, и мислехме, че е настъпил последният ни час. Мама не се обади, за да помислят, че в къщата няма никой. Минаха две минути и отново по вратата се разнесоха удари, този път много по-силни.
Затреперах в леглото, сгуших се под завивките. Запуших уши, за да не чувам трясъците по вратата. Мама все не се обаждаше. Ударите се засилиха още и вратата не издържа. Сигурни бяхме, че с нас е свършено. Влязоха в жилището, заблъскаха по вратата на спалнята. А ние пак мълчахме. „Горе ръцете!“ Огледах се и се стъписах, че не виждам мама. Изведнъж я забелязах до прозореца, искаше да се хвърли долу. Изтичах бързо да я спра. Вкопчих се в нея.
— Остави ме, по-добре да се самоубия, отколкото да се оставя в ръцете им.
— Недей, мамо, моля ти се, ела.
И тя вдигна ръце.
— Съберете си багажа и не се опитвайте да бягате — заповядаха ни двамата германци.
Прибрахме дрехите си. Взех си и мушамата, защото валеше като из ведро. Аз носех двата куфара, а мама завивките. Отведоха ни в кметството на IV район, а после в една килия на полицейския участък и ни държаха там дванадесет часа. Най-сетне дойде една кола и ни откара. Пресякохме Париж, красивия Париж, който може би никога вече нямаше да видя. Стигнахме до някаква висока постройка, оградена с телени мрежи.
Помислих си, че трябва да е лагер за интерниране. Да, колата спря, бяхме пристигнали в Дранси.


_Втората световна война е свършила преди месеци и от няколко седмици е започнал процесът в Нюрнберг, когато председателят на Международния военен съд обяснява на току-що призованата свидетелка:_
— Повторете заедно с мен клетвата: „Заклевам се да говоря без омраза и без страх, да казвам истината, цялата истина, само истината.“ Вдигнете дясната си ръка и кажете: „Заклевам се.“
Свидетелката — висока млада жена, вдига ръка и произнася:
— Заклевам се.
— Седнете и говорете бавно — казва съдията. — Името ви?
— Мари-Клод Вайян-Кутюрие.
Тя дава показания без омраза и без страх:
— Бях арестувана на 9 февруари 1942 година от полицията на маршал Петен. След шест седмици тя ме предаде на германските власти. На 20 март ме отведоха в тяхното отделение на затвора „Санте“. Разпитаха ме на 9 юни 1942 година. В края на разпита се опитаха да ме накарат да подпиша показания, но те нямаха нищо общо с онова, което бях казала. Отказах да подпиша, а офицерът, който ме разпитваше, ме заплаши и тъй като му отвърнах, че не се страхувам от смъртта, че не се страхувам от разстрел, той се сопна: „Ние имаме много по-страшни начини да умъртвяваме от разстрела.“ Тогава преводачът ми пошепна: „Не съзнавате какво направихте. Ще ви изпратят в немски концентрационен лагер, а оттам никой не се връща.“


_Както и да се укрива, Маша Равин е издадена, арестувана, съдена и осъдена. Хвърлена е за няколко месеца в затвора, а на излизане оттам я чакат есесовци. Ето какво е станало след това:_
Докато затворническата кола ме откарваше към Дранси, впивах очи през тясното зарешетено прозорче, за да се сбогувам с Париж. Не исках да пропусна нито една улица, нито един площад, нито една черковна стрела или купол. Исках да видя за последен път Сена, нейните брегове и мостове, „Нотр Дам“, черквите, музеите, театрите и хората по улиците. Исках да запечатам в сърцето си този последен образ на Париж, града, за който страстно бях мечтала, преди да го опозная, и който обикнах тъй силно, когато заживях в него.
Стигнахме в Дранси. Определиха ми легло в някакво огромно спално помещение. Настаних се с куфара си, в който имаше малко бельо, малко дрехи, тоалетни принадлежности и някои лични спомени, главно снимки — нещата, които приятели бяха успели да ми предадат в затвора.
Скоро се появиха и някои другари. Всички живеехме в очакване. След няколко дни се разчу, че се готвели да ни откарат оттук.
Жените от помещението, които бяха определени да заминат, живееха в паника, която смразяваше кръвта им. Чудеха се на нашето спокойствие, дори ни завиждаха. Хладнокръвието ни несъмнено се дължеше на това, че бяхме свикнали със страданията и с борбата, но и на увереността, че няма да се оставим да бъдем смазани без борба, нещо повече — дължеше се на съзнанието, че сме част от цял един свят, обединил силите си, за да надвие Напастта, от която страдат милиони хора. Тези жени усещаха, че у нас има сила, чийто извор им убягва, но от която искаха да почерпят и те. В знак на приятелство една от тях ми предложи да ми гадае на ръка и най-сериозно ми предсказа, че съм щяла да предприема продължително и приятно пътешествие по море.


_Маша сякаш вижда отново приятното си пътешествие и се усмихва. Сюзан като че ли се е вслушала в разказа й._
— От Родез ни откараха в Дранси — започва тя. — Прекачихме се в Тулуза. Баща ми, който е бил пленен през войната и е успял да избяга, сега искаше на всяка цена да се опитаме да избягаме, да се спуснем по някакъв подземен ход, но немците бяха взели заложници и му обясних, че ще ги убият.
— И така стигнахте в Дранси.
Тя кимва.
— А другите три момичета?
— Вече не бяхме четири. В Дранси се запознахме с Ману, тя беше колкото нас. И станахме пет.
— Чувствуваше ли се загубена?
Сюзан се замисля.
— Не носех звезда — казва, — живеехме в свободната зона, бях още хлапачка. Депортирането не ми се струваше много страшно, мислех си, че ще е като заточението по времето на руските царе — ще ни изпратят в някое село в Полша и ще трябва да работим усилено на студа. В това бях сигурна. Но че ще хващат хората и ще ги натикват право в газовите камери или че ще ги карат, както караха мен, да копаят дупки, в които ще хвърлят бебета, за да ги горят… такова нещо и през ум не ми минаваше.
Казвам й:
— Днес всичко е възможно.
Тя разглежда върховете на обувките си, сетне проронва:
— Не, за такова нещо не можех и да помисля.


_Някои поемат заедно със семействата си; други остават, а близките им заминават. Жорж Велерс остава още известно време в Дранси и наблюдава и едните, и другите._
— В своите помещения жените плачеха тихо, разпознавайки в тълпата съпрузите, братята, бащите или синовете си. Ще разкажа как жените, макар и напълно изолирани, научиха за депортирането на близките си. Направиха проверка, като извикваха набързо разни имена. Скоро дойдоха трима немски офицери и първите определени за депортиране се запътиха към изхода покрай цялото източно крило на лагера. Тогава прозорците на женските помещения се разтвориха и над колоната заваляха парчета хляб. В спонтанен изблик на състрадание жените хвърляха на заминаващите дажбите си хляб. Думи за сбогом, думи, зовящи към смелост, съпровождаха движещата се бавно колона депортирани. А когато и последният напусна лагера, плачовете в женските помещения се превърнаха в ридания. Четвърт час по-късно тези помещения заприличаха на лудница. Стенейки, много жени се търкаляха по пода, някои припадаха, други се опитваха да се хвърлят през прозорците, удряха глави в стените. Малкото успели да запазят донякъде присъствие на духа помагаха на надзирателите, за да попречат на останалите да извършат непоправимото и да ги успокоят. След един час усилия буйството на нещастниците се превърна в мрачно униние. Повечето останаха в това униние до деня, когато и те бяха депортирани.


_Не се е наложило да чакат дълго. Нека изслушаме продължението на разказа на Мари-Клод Вайян-Кутюрие:_
— На 20 август 1942 ме прехвърлиха от затвора „Санте“, където затваряха заложници. Там на два пъти бях свидетелка на вземане на заложници: на 11 август и на 21 септември. Между тях бяха съпрузите на някои от жените, с които бяхме затворени заедно и с които заминахме за Освиенцим. Повечето от тези жени умряха.
— Вие бяхте ли включена в ешелона?
— Бях включена в ешелона заедно с 230 французойки.
— Колко от тези двеста и тридесет се върнаха?
— Четиридесет и девет.
— Искате да кажете, че само 49 са пристигнали в Аушвиц?
— Не, само четиридесет и девет се завърнаха във Франция.


_И на Маша Равин идва ред да замине. Ето какво разказва тя:_
— Във вагона имаше над петдесет души: мъже, жени, старци, деца. Не можехме дори да седнем всички, камо ли да легнем. За да успеят неколцина да седнат, останалите трябваше да стоят прави с куфарите между краката. През целия път се сменяхме, за да може всеки да посяда от време на време. Възрастните жени, децата и болните бяха налягали край една от стените на вагона. Преди заминаването затвориха вратите и ги заковаха с дъски. В средата на вагона беше сложена кофа, в която трябваше да задоволяваме естествените си нужди. При редките спирки войниците разковаваха дъските, за да можем да излеем кофата и да ни подадат вода и дажбите хляб, които да разпределим помежду си. Единствената ни светлина бяха няколко слаби лъча, проникващи денем през цепнатините на вагона.
Със спускането на нощта положението се влоши. Потънахме в пълен мрак, разсичан само понякога от ярката светлина на лампите на някоя гара или селище. Тези светлини разкриваха зловеща гледка — купчина човешки тела, всяко от които търси как по-поносимо да застане. Непрекъснато избухваха караници кой да използва хигиенната кофа, кой да седне. В дъното на вагона майките се опитваха да успокоят измъчените деца, тананикайки люлчини песни. Болните охкаха и пъшкаха. Други бълнуваха. Една старица изпадна в делириум. Тя говореше високо — изживяваше отново някогашен погром в едно полско село. Сред виковете, стенанията, воплите и шепота на онези, които все още пазеха присъствие на духа, се разнасяха удари. Приятелят ни Жозеф се опитваше с голи ръце да пробие в пода на вагона дупка, през която някой мъж да се промъкне и да избяга. Помагаха му няколко младежи. Работиха така залудо и през деня, и през цялата следваща нощ. Усилията им отидоха напразно, поради това че вагонът непрекъснато се клатеше, поради паниката, обхванала някои, и липсата на инструменти.
През втория ден атмосферата ставаше от час на час все по-нетърпима. Как да опишем маневрите, които правехме, та да оградим кофата и да могат мъжете и жените по ред да се облекчат, какъв ужас наставаше, когато тя прелееше, какви припадъци и истерични кризи се разразяваха в тези страхотни часове. През втората нощ настъпи известно спокойствие. Всички бяхме изтощени, някои заспаха прави. И у най-нервните възбудата отстъпи пред пълна отпуснатост. Други бяха потънали в благотворно вцепенение.


_Жорж Велерс е все още в Дранси. Той отново взема думата:_
— А ето какво ставаше в Дранси. Преди депортирането и децата като всички останали биваха претърсвани. Две-тригодишните момченца и момиченца влизаха с вързопчето си в бараката, където инспекторите от полицията по еврейските въпроси претърсваха старателно вещите им, а после извеждаха децата навън с разхвърлян багаж. Пред изхода беше поставена маса и там по цял ден доброволци подреждаха както можеха багажа на децата. Полицаите конфискуваха дребните украшения, обичките и гривничките на момиченцата. Веднъж десетгодишно момиченце излезе от бараката с разкървавено ухо, защото, както било изплашено, не успяло бързо да свали обицата и полицаят направо я изтръгнал.
В деня на депортирането будеха децата в пет сутринта и ги обличаха почти на тъмно. В пет часа сутринта често е хладно, а почти всички деца слизаха на двора облечени съвсем леко. Разбудени грубо в тъмното, умиращи за сън, най-малките, а след тях и другите се разплакваха. Не искаха да излизат на двора, мъчеха се да се отскубнат, не даваха да ги обличат. Случваше се цяла стая от сто деца да бъде обхваната от непреодолима паника и уплаха; децата дори не можеха да чуят успокоителните думи на възрастните, които се мъчеха да ги накарат да слязат. Тогава викаха жандарми, те сваляха на ръце крещящите от ужас деца.
След това, прави на двора, децата чакаха проверката и често не отговаряха правилно при повикването. По-големите държаха малките за ръка и не ги пускаха. Всеки ешелон се попълваше с известен брой деца, чиито имена не бяха известни. На списъците те бяха отбелязвани с въпросителни. Това всъщност нямаше никакво значение — едва ли и половината от тези злощастни дечица са издържали пътуването, а оцелелите несъмнено са били унищожавани още при пристигането.
Четири хиляди деца без родители бяха депортирани по този начин от Дранси за две седмици. Това стана през втората половина на август 1942.


_Жорж Велерс млъква. След него разказва Шарл Гелбхарт:_
— На 27 март 1942 година потеглихме от Дранси и от Компиен. Бяхме хиляда и двеста души. Ние бяхме първият ешелон депортирани от Франция. След като три дни и три нощи пътувахме без всякакви грижи и без храна, ни изхвърлиха от вагоните на земята заедно с болните, ранените и мъртвите. Бяхме в Освиенцим.
Потресени бяхме от терора, който върлуваше там. Есесовците крещяха, тъпчеха изнемощелите, отпуснали се на земята, надзирателите размахваха дебели тояги над главите ни, кучетата се нахвърляха отгоре ни и ни деряха.
А наоколо се движеха скелети в раирани дрехи, с очи, изскочили от орбитите. По тях разбрахме каква страшна съдба ни очаква.


_От другия край на света доктор Робер Леви пристъпва и започва:_
— Мислехме, че от Дранси, където очаквах съдбата си заедно с мнозина други, ще ни изпратят в трудови лагери в Полша. Мислехме, че ни чака тежка работа в заводи, в каменовъглени мини или в кариери, но не допускахме, че е решено да бъдем унищожени и че повечето от нас ще бъдат убити тъй хладнокръвно.
След шестдесет часа ужасно пътуване ешелонът спря. Есесовците с крясъци разтвориха заключените с катинари конски вагони, натъпкани с обезумели старци, подплашени жени, плачещи деца и измъчени мъже. И все пак всички бяхме доволни, че сме пристигнали, че вдишваме чист въздух след вонята във вагоните, че можем да размърдаме вдървените си ръце и крака след мъчителното пътуване.
Какво щяха да правят с нас? Есесовците ни обградиха от всички страни с насочени срещу ни автомати. Заповядаха ни да оставим на перона всичко — багажа си, чантите с храна, завивките. Изведнъж отнякъде се появиха строени като за гимнастика петдесетина същества, облечени в странни дрехи на синьо-бели черти. Те се спуснаха жадно към нещата ни, разграбиха ги и ги отнесоха.
Приближих се до един офицер от СС и се обърнах към него на немски: „Аз съм лекарят на ешелона, какво да правя с болните?“ А той отговори: „Лекар сте и говорите немски, това е добре, минете наляво.“
Подчиних се и други мои спътници се присъединиха към мен; жените, децата, хората над 50 години и болните бяха изпратени надясно. Жените не искаха да се разделят със съпрузите си и се разплакаха. Майките с малки деца бяха доволни, защото не ги разделиха, взеха им само по-големите, децата над тринайсет години, които бяха годни за работа. Болните и инвалидите се безпокояха, че няма да могат да вървят, но ги успокоиха — за тях имало камиони. И наистина по знак на немците пристигнаха камиони — натовариха в тях хората и ги откараха.
Опитвах се да се ориентирам в тъмнината, разглеждах какво има наоколо. Съзрях много високи комини, които бълваха огромни пламъци и тежки пушеци в здрачното небе. Казвах си, че сигурно се намираме в индустриален район и това са комините на заводите и на високите пещи. Кратка заповед прекъсна мислите ми. Тя бе за нас, строихме се в колони по петима и с маршова стъпка за половин час извървяхме разстоянието между перона и входа на лагера. Огромен портал, над който е поставен прочутият надпис: „Трудът ни прави свободни“, дели лагера от външния свят. Мрежи от бодлива тел, по които тече ток с високо напрежение, обграждат лагера, високи кули, от които дебнат войници с автомати, допълват станалата вече класическа картина на немския концентрационен лагер. Както в Дантевия ад човек би могъл да каже: „Надежда всяка оставете…“


_И Маша Равин пристига в лагера:_
— Още е тъмна нощ, когато влакът спира рязко и от силния удар падаме едни върху други. Вратите се разтварят с трясък. Настава адски шум, в който се смесват дрънчене на метал, лай на кучета и отсечените команди на есесовците. Извличат ни дивашки грубо от вагоните в светлината на прожектори и на фенери. Под ударите на прикладите по ръцете изпускаме багажа си дори преди да сме разбрали, че са ни заповядали да го оставим. Някой изрева заповедта на немски, неразбираем за повечето от нас.
В блъсканицата на хората, измъкнати от влака, тревожно търся другарите си от другите вагони. Напразно. Есесовците не ни оставят да отдъхнем. Изтласкват към камионите възрастните, децата, болните, отпуснатите тела, извадени от вагоните. Разделят грубо мъжете от жените, приятелите, които искат да се сбогуват. Опитват се да различат младежите и им заповядват да се строят в редици по петима. Попадам до някакъв есесовец, който пита на колко години съм. Разбирам въпроса и му отговарям. „Още си здрава, можеш да работиш“, подхвърля той и изблъсква цялата ни редица към противоположната страна на камионите. Същия подбор правят и при мъжете, виждаме това, озъртайки се назад. Ние, жените, сме десетина редици от по пет. По-късно научавам точно колко сме били: петдесет и три жени и сто четиридесет и трима мъже. Есесовци с кучета ни повличат в нощта по кален път, в който краката затъват. След отвратителната воня във вагоните изпитваме почти удоволствие от свежия нощен въздух и от възможността да раздвижим краката и ръцете си, сковани от 48-часовата неподвижност. Но за отслабналите ни тела ходенето през блатата става все по-мъчително. Крачим вече повече от час. Няколко жени не успяват да измъкнат крака от калта и подгонвани от германците, са принудени да оставят обувките си.


_Товарните влакове, натъпкани с депортирани, имат предимство пред военните ешелони. Колко хора във Франция наблюдават отдалеч вагоните и изпадат в отчаяние, като оня висок сух мъж, загубил в изпитанията името си — Франсоа Мориак… Под псевдонима Форез той пише:_
„«Щастието е нова идея в Европа», е казал младият Сен Жюст. Век и половина след тези думи ние знаем, че щастието в Европа е загубена илюзия. За да се сбъднат предсказанията на Макиавели, цели народи биват измъчвани и преследвани, цели раси са обречени да загинат. В кой друг момент от историята в каторгите са били хвърляни повече невинни? В кое друго време деца са бивали изтръгвани от майката си и натиквани в конски вагони, нещо, което видях една мрачна утрин на гара Аустерлиц? Щастието в Европа се превърна в невъзможна мечта освен за долните души. Не, вече не става дума за щастие, а за фронт срещу този Макиавели, чиито престъпления няма да прекъсне никакъв наказателен отряд даже след, сгромолясването на Германия, защото той се е загнездил и разяжда съзнанието на милиони дори в самата Франция.“


_Потеглили от гара Аустерлиц и от други гари в други страни, товарните влакове браздят Европа. Протяжна свирка в нощта, свирката на локомотива, спрял в края на линията пред висока ограда от телена мрежа. Трудът ни прави свободни! Пътниците вървят — към какъв труд? Към каква свобода? Те са все повече и повече. Пристигнали от изток, съветските пленници се срещат в Горна Силезия с изселените от окупирана Европа. И най-оптимистичните предвиждания на палачите са надминати. Нищо не стига: бараките, бодливата тел, полицейските кучета, смъртоносният газ. Комендантът на Освиенцим Рудолф Хьос получава заповед да разшири лагера. Той свидетелствува:_
— Бе ни осигурен значителен контингент руски военнопленници, които трябваше да строят концентрационния лагер в Биркенау*. Бяха ни предадени в състояние на пълно физическо изтощение от пленническия лагер в Ламбсдорф, който бе под управлението на вермахта. Бяха вървели седмици поред до Аушвиц**, без да получават храна; по време на почивките ги пускали просто в полето край пътя, за да си намерят сами нещо за ядене, все едно какво, като животни.
[* Немското име на концлагера Бжежинки (Брезички). — Бел.прев.]
[** Немското име на концлагера Освиенцим. — Бел.прев.]
Точно с тези пленници, които едва се държаха на крака, трябваше да започнем строежа на лагера в Биркенау. Според заповедите на Химлер трябваше да ми докарат в Аушвиц подбрани, годни за работа пленници. Началниците на ешелона твърдяха, че това е най-доброто, което са намерили в Ламбсдорф. Наистина воля за работа не им липсваше, но бяха толкова изтощени, че нищо не можеше да се извлече от тях. Много добре си спомням, че докато още се намираха в главния лагер, редовно им отпусках допълнителни дажби. Никакъв резултат: организмът им вече не функционираше, толкова бяха отслабнали, че не можеха дори да приемат храна. Измираха като мухи, покосяваше ги и най-лекото неразположение. Виждал съм ги да измират с хиляди, след като са се натъпкали с цвекло и с картофи.
Мъкнеха се безцелно с празен поглед и безизразни лица. Свираха се в някой ъгъл, за да излапат нещо, което ставаше за ядене и което бяха намерили случайно, или за да умрат незабелязано. През зимата на 1941-1942, когато целият лагер потъна в кал, положението се влоши още повече. Пленниците понасяха някак студа, но непрекъснатата влага и животът в надве-натри скованите недовършени бараки, в които бяха настанени, докато се строеше лагерът в Биркенау, ги довършваха бързо. Броят на умрелите растеше постоянно. Те вече не бяха хора. Превърнали се бяха в животни, които търсеха само какво да ядат. Над десет хиляди пленници бяха събрани за строежа на лагера в Биркенау. В началото на лятото на 1942 бяха останали само неколкостотин. Ако не ме лъже паметта, през това лято те организираха колективно бягство. Много от тях бяха избити от постовете, но и доста успяха да избягат. Онези, които успяхме да върнем в лагера, обясниха, че са се решили на такава отчаяна постъпка, защото се страхували от газовата камера. Бяха им съобщили, че предстои да ги прехвърлят в друг, завършен неотдавна сектор, и те сметнали, че това е само претекст. Всъщност никой не е и мислил тези руснаци да бъдат изпратени в газовите камери. Но те положително са знаели, че по този начин са ликвидирали сънародниците им — политически комисари и инструктори, и са очаквали същата съдба. Ето как се създават колективните психози.


_Пленниците са измрели, бараките са завършени, влаковете — все по-препълнени, психозите — все по-чести. Сред равнината, брулена от ветрове и епидемии, се изгражда нов вид предприятие, в което човекът е и машина, и суровина, и краен продукт. Разказва друг очевидец — доктор Роберт Вайц._
— Депортираните идват бавно към края на перона. Там по средата са застанали двама есесовци, единият е офицер лекар. Затворниците минават пред него. Той ги насочва наляво или надясно с пръст или с пръчка. Така се образуват две редици, които се струпват в двата края на перона. В лявата редица са наглед здравите мъже от 20 до 45 години. Възрастовите граници са разтегливи и понякога се движат от 16 или 18 до 50 години. При подбора имат значение външният вид и походката на затворника, добре или зле е избръснат. В тази група попадат и някои жени.
В дясната редица отиват по-възрастните мъже, старците, повечето жени, децата и болните. Семействата се опитват да бъдат заедно. Тогава офицерът от СС вади младите и здравите от семейството, рядко те остават с близките си в дясната редица.
Жените от лявата група поемат пеша към близкия лагер, а мъжете биват откарвани с камиони и ремаркета, наблъскани един връз друг.
Затворниците от дясната група се качват на камиони.


_Влаковете пристигат един след друг, вагоните се опразват и ето какво описва доктор Голс: към лекарите, които са нужни заради професията им, отношението е малко по-добро, те живеят малко повече от останалите, от тях оцеляват повече и те могат да разкажат какво е било._
— Приближава В. — хауптшарфюрер, лейтенант от СС. С кадуцей е — знака на медицинския корпус. На вид е към 28-годишен, не изглежда жесток. Без да продумва, само с леко движение на показалеца на дясната ръка в сива ръкавица той бързо разпраща новопристигналите: надясно, наляво, надясно, наляво. Понякога нарушава мълчанието си и пита внимателно: болен ли сте? Някои сами му обясняват с много жестикулиране, че са болни или изморени, и той веднага ги изпраща надясно. В камионите се трупат все повече хора. Подборът приключва бързо. От хиляда души 757 са обявени за негодни да работят. Останалите 243, между които съм и аз, са посочени като „годни за работа“ и достойни да бъдат допуснати в лагера на работниците.


_Доктор Робер Леви се оказва в лявата редица. Той разказва продължението:_
— Стигаме до голяма, дълга и съвсем празна барака. Вкарват ни вътре, там се събличаме съвсем голи, връзваме дрехите си на вързоп, като не ни дават да вземаме нищо от джобовете, оставяме всички по-ценни предмети (часовници, венчални халки, пари) в един голям съд. Разрешават ни да си запазим само някой колан или тиранти и очилата — който носи очила. В съседната барака ни обръсват от глава до пети и ни поливат с някакъв дезинфекциращ разтвор. После минаваме пред маси, на които секретари отбелязват гражданското ни състояние. Всяко невярно сведение е преднамерена фалшификация и ще бъде наказвано като такова. Тази заплаха не пречи да се дават безброй неверни данни, главно що се отнася до адресите на роднините във Франция, до професията и рождената дата. Определят на всеки номер, който веднага бива татуиран долу на лявата ръка. Горещият душ след това е единственото хубаво нещо този ден. После ни раздават долни гащи и риза, панталон и дреха — всичките невероятно мръсни и овехтели. Превръщаме се в безименни бедняци. Късно през нощта се строполяваме измъчени, притиснати един о друг, на циментовия под в някакво съвсем тясно помещение.


_Из показанията на Мари-Клод Вайян-Кутюрие:_
— Отведоха ни в една голяма барака, после минахме през дезинфекция. Там ни обръснаха главите и ни татуираха на лявата ръка лагерния номер. Сетне ни прехвърлиха в широко помещение за парна баня и леден душ. Всичко това ставаше в присъствието на есесовци — мъже и жени, макар жените да бяха голи. После ни раздадоха мръсни и скъсани дрехи — памучна рокля и подобна връхна дреха. Всички тези процедури продължиха няколко часа, а от бараката, където бяхме, се виждаше мъжкият лагер. Надвечер там се появи оркестър. Валеше сняг и се питахме защо беше тази музика. Изведнъж се появиха отрядите мъже, които се връщаха от работа. Зад всеки отряд няколко души носеха мъртъвци. Те самите едва се влачеха, често падаха, но щом се отпуснеха, веднага ги вдигаха с ритници и удари с приклад.


_Поглеждам Сюзан. Тя сякаш е изслушала всички тези разкази. Казва:_
— Когато пристигнахме, най-напред ни обръснаха, после ни татуираха. Спомням си, че казах: „Но това няма да се махне, защо ни поставиха тези номера?“ Отвърнаха ми: „И тъй и тъй оттук няма да излезете живи.“ Стори ми се невероятно.
Питам я:
— А после?
— Когато пристигнахме от Дранси — продължава Сюзан, — ни претърсиха и хвърлиха всичките ни вещи, а това беше трудно, много трудно, защото хората искаха да си запазят я халка, я пръстен или четка за зъби, някой спомен. Повтаряха ни: „Всичко ще ви бъде върнато на излизане, не се тревожете.“ Накараха ни да оставим всичките си вещи на купчини и след това ни обръснаха от главата до петите, беше ужасно. После взехме душ — бяхме прекарали три дни във вагон. Сетне ни изведоха от банята и ни вкараха в огромен хангар с купове различни обувки и дрипи. Всеки получи по две обувки — през цялото време в лагера никога не съм имала две еднакви обувки, които да ми стават: едната номер 36, другата 44. Дадоха ни и по една дрипа. Едната ми приятелка беше много пълна, а й дадоха съвсем тясна рокля и тя се запъна на врата й. Спомням си как, като я видях цялата избръсната, с роклята, която не можеше да мине през раменете й, ме обхвана луд смях и си казах: „Не е истина, не е възможно!“
— Всички ли се разсмяхте?
— Да, струва ми се. Та ние живеехме в друг свят.


_А Маша Раван в коя редица попада? В лявата? Или в дясната? Аз още дори не подозирам какво означава това. Тогава и тя не е подозирала. Тя търси приятелките си._
— Разпитвах наоколо дали някой не ги е виждал — разправя Маша. — Една жена от техния вагон видяла, че отиват към камионите. „Много бяха изморени от пътуването и не можеха да вървят“ — обяснява ми тя. Не се разтревожих особено от тази новина, защото още не знаех какво означават тези камиони и се надявах да видя приятелките си в лагера.
Накараха ни да минем покрай дълга маса, зад която бяха насядали четири жени със списъци. Това бяха концлагеристки — еврейки от Словакия, които говореха немски, но назнайваха и някои други езици, между тях и френски. С изкусната смесица от грубост и снизходителност на посветените те ни съобщиха, че се намираме в лагера Биркенау, който спада към концентрационния комплекс Освиенцим на три километра оттук. Наредиха ни да оставим пред тях на масата ръчните си чанти, скъпоценностите, часовниците, венчалните халки, пръстените, а и всичко от джобовете. След малко пазарлъци, за да запазим някои спомени — снимки на деца или подаръци, на които държим, се предадохме, явно нямаше смисъл. Те много старателно записваха в списъците всичко, но пропускаха да отбележат кое на кого е.
После попаднахме в ръцете на други жени, които със същия тон ни заповядаха да се съблечем, да съблечем всичко, абсолютно всичко, да свалим и обувките си. Изведнъж останахме голи като червеи. След това минахме при бръснарите. Дойде моят ред. Сграбчи ме една надзирателка, младо момиче, но във фигурата, израза на лицето и движенията й нямаше нищо женствено. Дрезгавият й глас звучеше грубо, заповеднически. Обръсна съвестно цялото ми тяло и накрая се залови с косата ми. На пода се посипаха кичури коса. С уплаха, от която кръвта ми се смръзна, усетих как прокарва бръснача по черепа ми. Когато станах от стола и се огледах, сякаш попаднах в някакъв кошмар. Заобиколена бях от голи жени, неузнаваеми с плешивите си яйцевидни глави и щръкнали като дръжки на амфори уши. Обхвана ме луд, нервен, истеричен смях. Не знаех вече дали треперя от студ, защото съм гола, или се гърча от спазмите на тоя смях, който се предаде и на останалите. Успокоихме се едва когато надзирателките ни обляха със студена вода.
После минахме край други жени, които ни татуираха. С игла и някакъв химикал те изписваха на лявата ни ръка — между китката и лакътя, петте цифри на лагерния номер. Вече сме не човешки същества, а само номера, сякаш товарни добичета.
В другия край на бараката ни чакаше гардеробът. Всяка получи долни дрехи, панталон и войнишка дреха. Всичко бе напълно излиняло и кърпено, при това явно от несръчна мъжка ръка. По-късно научихме, че тези дрехи са униформите на съветските военнопленници, които са били затворени за известно време в лагера Биркенау. Най-напред върху тях е бил изпитан газът Циклон Б. Всички те бяха загинали като опитни зайци при създаването на газовите камери.
Облеклото ни се допълваше от тънка връхна дреха вместо палто — бе средата на февруари. Раздадоха ни басмени кърпи, за да покрием бръснатите си глави. Дървени налъми на краката, една или няколко вертикални линии на гърба на дрехата, за да ни разпознаят в случай на бягство, триъгълник с лагерния номер, пришит отпред, и ето ни превърнати в образцови затворнички, готови да влязат в лагера.


_А дясната редица? Всички онези, които натъпкваха в камионите и за които казваха, че понеже са твърде стари или пък деца, са много изморени от пътуването, за да стигнат пеша до лагера?_
— Гледахме как разковават вагоните — разказва Мари-Клод 31685*, — как войниците изкарват от тях мъжете, жените и децата. Ставахме свидетели на сърцераздирателни сцени, когато двойка възрастни се разделяха или майки трябваше да пуснат дъщерите си, защото те отиваха в лагера, а майките и малките деца биваха отправяни към газовите камери. Всички тези хора нямаха представа каква съдба ги очаква. Бяха разстроени, защото ги разделяха с близките им, но не знаеха, че отиват на смърт.
[* Цифрите след имената са лагерният номер на затворниците. — Бел.прев.]
— Тях не ги ли татуираха?
— Не, дори не ги брояха. Отвеждаха ги в една червена тухлена постройка, на която имаше надпис „Баня“. В началото ги караха да се събличат и им раздаваха по една кърпа, преди да ги натикат в така наречената баня с душове. Но по-късно, когато започнаха да пристигат големите ешелони от Унгария, вече нямаха време да се преструват и да разиграват театър. Разсъбличаха ги грубо. Знам тези подробности, защото се запознах с една малка френска еврейка, която живеела в Париж на площад „Репюблик“. Наричаха я малката Мария и тя единствена от деветчленното си семейство беше останала. Майка й и седемте й братчета и сестричета били хвърлени в газовата камера още при пристигането им. Когато се запознах с нея, работата й беше да разсъблича бебетата, преди да ги изпратят в газовата камера.
В Освиенцим имаше осем пещи крематориуми. Но през 1944 година те се оказаха недостатъчни. По заповед на есесовците концлагеристите копаеха големи ровове, хвърляха там клони, поливаха ги с бензин и ги запалваха. В тези ровове хвърляха и телата. Обикновено три четвърти час, най-много час след пристигането на нов ешелон виждахме от нашия блок как коминът на крематориума започва да бълва високи пламъци, а небето над рововете се разгаря като жарава.


Питам Сюзан:
— Спомняш ли си за това?
— Когато пещите работеха — отговаря тя, — небето ставаше червено, огромни пламъци се издигаха над крематориумите. Оттогава не мога да минавам край високи комини, без да ме обземе тревога, изживявам истинска криза на страх, на ужас, когато видя някой голям фабричен комин да пуши. Наши приятели живеят на 60 километра от Париж, имат вила там и ни канят понякога. Когато си тръгваме вечер, завиваме по един междуселски път, край него е коминът на голям завод и минавам ли оттам, няма случай да не си спомня Освиенцим.
Осведомявам се:
— Ти ли беше най-младата в твоя блок?
— Една от най-младите. Едва ли са се завърнали много от моите връстнички — две или три може би.
— Случвало ли ти се е някога в лагера да мечтаеш?
— Не помня. Сигурно съм мечтала за свободата, за живота, за света, защото живеехме на друга планета, живеехме в някакъв друг свят, в нещо, което не беше свят. Когато пристигнах, стори ми се, че съм… как да кажа, сякаш на Марс, на някоя друга планета. Животът беше безумен, в него нямаше нищо логично. За мен, хлапачката, бе направо невероятно. Не исках да повярвам, че горят хора, че просто ей така хващат невинни хора и ги убиват, унищожават ги. Трябваше време, за да повярвам. Вече бях в лагера, а трябваше да минат един или два месеца, за да повярвам, че пушеците и пламъците идваха от хора, умъртвени с газ и изгаряни. Мислех, че горят умрели от болести или пък сметта. Не можех да го проумея, просто беше немислимо. Как може човек да допусне, че хващат хората, вкарват ги в газовата камера и ги умъртвяват, че ги убиват, след като те не са направили нищо? Беше просто невероятно.
Сюзан повтаря все същото за кой ли път по най-различни начини. Питам я:
— Защо беше невероятно?
Тя търси отговор, сетне изрича:
— Трябва да кажа, че дори в лагера седмици наред не можех да повярвам. Попадаш на друга планета и не можеш да повярваш.
— Но нали се говореше за това?
— По-точно старите концлагеристи разказваха.
— Не им ли вярваше?
— Мисля, че бях твърде млада, за да съм в състояние да повярвам. По-възрастните, хората с по-широк поглед го проумяваха по-лесно, но за едно дете то беше пълен абсурд. Все едно да ти кажат: „Утре ще бъдат изгорени всички хора със сини очи.“ Защо? Това беше съвсем същото: защо ще ме убиват?
— И все пак си повярвала.
— Да. Нали все ни повтаряха: „Няма да излезете живи от лагера.“ И постепенно се уверих, че крематориумите горят ден и нощ, че небето е червено. А не бяхме и далеч, гледахме как пристигат влаковете.
— И кучетата лаеха.
— Да, но кучетата бяха на германците. И накрая все пак разбирахме, че ни избиват. След известно време се уверявахме, че животът не значи нищо: вземат ти кепето, хвърлят го, викат ти: „Изтичай да го прибереш“, ти се затичваш, а те те застрелват, защото си се бил опитал да избягаш. Но за мен, малката французойка, арестувана в училище, скаут и какво ли не… честност, братство… не можех да проумея, че ей така убиват хората.
Сюзан млъква и отново се замисля.
— Мисля, че точно защото всичко това беше невероятно, сега е толкова трудно хората да го разберат.
— Какво беше невероятно?
— Че някой може да реши един ден да изтреби цяла една категория хора, например хората със сини очи.


_Мари-Клод 31685 продължава да разказва:_
— Заведоха ни в блока, където щяхме да живеем. Легла нямаше, само дървени нарове два на два метра и първата нощ нямахме нито сламеници, нито завивки. Бяхме по девет на един нар и през цялата нощ не можахме да мигнем, тъй като щом някоя от деветте шавнеше, а всички бяхме болни и мърдахме непрекъснато, се раздвижваха и останалите.
В три часа и половина сутринта ни стреснаха крясъците на надзирателките, които плющяха с бичове и ни подгониха навън за сутрешна проверка.


_Ред е на Маша 35332:_
— Настаниха ни в карантинната барака, където всички новопристигнали оставаха затворени петнадесет дни, преди да бъдат разпределени в трудовите отряди. Това беше дълга дървена сграда с редици триетажни клетки. Всяка клетка беше разделена с няколко дъски на ниши. Най-долната опираше право в голата земя. Качваш се на горната, като стъпваш на дъските на долната. Бяхме по пет в една ниша, направо, върху дъските. Видяхме, че онези, които бяха пристигнали преди нас от различни страни на Европа, вместо възглавница бяха сложили под главите си тухла. Попитахме откъде да си доставим такова удобство. Отговориха ни, че тухли често се намирали из лагера. Трудовите отряди ги носели по заповед на есесовците. Всичко било въпрос на организация. Тогава за пръв път чухме тази дума. Скоро научихме, че организация означава да успееш да се докопаш до нещо, което немците смятат за своя собственост.
Нямахме право да излизаме дори по нужда. За тази цел насред бараката имаше огромно дървено ведро и течението разнасяше миризмата навсякъде. Въздухът беше изпълнен със зловоние. Ведрото често преливаше, докато се намереха доброволци да го излеят в ямата на края на лагера. А след като отидеха до ведрото, жените се качваха в клетките с полепнали по налъмите изпражнения. На обед ни раздаваха по малко супа в големи купи от червено тенеке. Но не ни даваха лъжици. И това трябваше да организираме някой от следващите дни, а дотогава лочехме чорбата като кучета.
Сред нас имаше болни и те нямаха сили да слизат до ведрото, та същата купа служеше и за други цели. Резултатът от карантината — доста измежду нас умряха. Събираха ги два пъти дневно по време на проверките.


— Удари с бичове, щедро раздавани от надзирателите и есесовците, ни изтръгнаха от вцепенението и забравата, в които ни бе потопил дълбокият сън — разказва по-нататък доктор Леви 145920. — Ставай! Всички бързо са на крак под яростните команди на есесовците. Излизаме от бараката в тъмнината и студа на тази първа утрин и застанали неподвижно в редици, виждаме пред себе си, докъдето поглед стига, очертанията на бараките и наблюдателните кули, оградите от бодлива тел. Сутринта минава в безкрайни проверки. Втълпяват ни каква е йерархията в лагера и какви са изразите на уважение към началниците и есесовците.
— Два пъти дневно преброяваха всички затворнички в лагера — обяснява Маша 35332. — Сутрин между два и четири часа и вечер след връщането на трудовите отряди. Заради този неизменен й едва ли не свещен ритуал стояхме прави часове наред без оглед на лошото време, докато присъствуващите на церемонията есесовци се убедяха, че живи или мъртви, отговаряме по брой на техните списъци и номерата.


— Ставахме към четири, четири и половина сутринта и проверката продължаваше два часа — допълва Сюзан. — От четири и половина до шест и половина стояхме прави навън, зъзнехме, сгушени една в друга, докато ни преброяха веднъж, втори път. Изгревите тогава бяха най-красивите, които съм виждала в живота си.
Учудвам се, пресмятам, питам:
— През кое годишно време?
— Гледах ги през цялата година — отвръща Сюзан.
— През зимата е било още тъмно, когато сте ставали.
— Всяка сутрин в продължение на два часа стояхме прави неподвижно, докато слънцето изгряваше.
— Стояхте прави и неподвижни?
— Прави и неподвижни, защото ни брояха по пет. Застанали мирно. Ужасно беше за жените, които бяха с диария, а нямаха право да мръднат. Притискахме се една до друга, за да се опитаме да се постоплим, защото бяхме вцепенени, замръзнали, с празен стомах, а трябваше да мълчим. Всъщност приказвахме по малко, точно тогава мечтаехме за невъзможното, за…
Млъква, затваря се в себе си, добавя:
— За някакъв живот може би.
И се поправя:
— За живота.


_Маша 35332 следва свой собствен път, тя е още в началото, не знае нищо и разпитва._
— В отговор на нашия въпрос: „Къде са мъжете и жените, които се качиха в камионите, когато пристигна ешелонът?“, по-отдавнашните ни показват един висок комин на хоризонта, комин като на голям завод, той работи с пълна сила и от него се издига гъст пушек, прорязван от огнени езици. Казват: „Те са в небесния отряд.“ Налага се да питаме още много, защото по-старите затворнички не обичат да говорят за това, и научаваме постепенно, ден след ден за крематориумите и за газовата камера. По-късно научаваме и всички подробности около театъра, разиграван от лагерните власти, та хората да влизат там кротко; банята с така наречените душове, сапуните и всичко останало. Едва тогава разбирам, че никога вече няма да видя приятелките си, и започвам да разсъждавам за ролята на случая в живота на човека. Моите приятелки и съмишленички Рега Левин и Елен Игла, които бяха по-млади от мен, можеха още да служат на великия германски райх с работата си, а кой знае, дори да се измъкнат, ако бяха избрали да вървят пеша с колоната, а не се бяха качили на онези проклети камиони.


_Ето че отново се връщаме към лявата и дясната колона. Сега А. Вилер, изминал на свой ред пътя от Дранси, превърнал се в номер 54063 вечерта на пристигането си в Биркенау, слуша назиданията на полския офицер, който командува блок 9:_
— Вашият живот не струва нищо. Той е нула. Животът ви струва по-малко и от стръкчето трева, израснало в тясната лехичка край блока. Държа много на зеленинката и никой да не е посмял да стъпва отгоре й. Ще го убия безмилостно с бича си.


_И така попадналият в лявата колона почва да се приучава към живота в лагера, при условие че успее да избегне смъртта. Берт Фалк 14188 си спомня:_
— Ужасът Освиенцим започна в първия неделен ден на октомври 1942 с нещо, което по-късно се превърна в жесток обичай: със селекцията. Въпреки лошите хигиенни условия и липсата на храна дотогава мислехме, че ако по чудо успеем да дадем искания от нас труд и някак си поддържаме минимум физическо здраве, имаме изгледи да излезем живи от този ад.
Селекцията започна внезапно един хубав неделен октомврийски ден в блок 27 — лагерната болница. Там тогава имаше към шестстотин болни. Те предпочитаха да останат в този блок, защото не се явяваха на проверка и не работеха. Това можеше да става само с помощта на затворничките — лекарки и санитарки, които заявяваха, че жените още имат треска или диария, когато на визитация идваше лекар от СС. Благодарение на тези измами много наши другарки избягваха — особено през зимата, когато изтощителната работа бе съпроводена и от суров студ, мъчителния, усърден всекидневен труд на концлагеристките, преценени като годни да работят.
Още сутринта в блока се разнесе като мълния заповедта на лекаря от СС: трябвало да се подберат петдесет от най-тежко болните, за да бъдели лекувани уж в друг лагер. Началникът на блока извика отделно болногледачките — те бяха по две на помещение, тоест на сто и петдесет болни, и нареди те да изберат сами болните.
Отказах да изпълня заповедта, защото вече бях недоверчива, започнала бях да разбирам какви са намеренията на есесовците спрямо нас. Блоковата ме заплаши, че ще ме изгони незабавно, но аз сметнах, че въпреки всички изгоди, които ми осигуряваше работата на санитарка, за предпочитане е да се върна в отряд, който работи навън и би ме отървал от тежката отговорност, свързана с мястото ми в болницата. Очаквах най-тежко наказание след отказа си, но не стана нищо. Един час по-късно обаче бе издадена строга заповед всички болни да се явят на проверка пред блока.
Без да сме проумели какво означава тази необичайна заповед, ние се заехме да изнасяме болните пред блока и да ги изправяме в редици по десет. Задачата не беше лесна, изнасянето продължи близо два часа под прекия надзор на четирима-петима есесовци и в присъствието на главния лекар, на коменданта на лагера и на всеизвестния шеф на блок 25.
Лично главният лекар извърши проверката и тъй като липсваха затворнички, влезе и в блока, докато най-сетне броят им съвпадна със списъка. Едва тогава си дадохме сметка какво означава всичко това.
На входа на лагера се появиха камиони и бавно се насочиха към болничния блок. Спряха пред добре строените редици болни. Няколко санитарки получиха заповед да застанат във верига, та да не би някои от болните да избягат. Други бяха натоварени да помагат на нещастниците, които не можеха да се движат и да се качат в камионите.
Истината блесна пред нас така грубо, че застинахме от ужас. А аз до момента, в който видях камионите, мислех, че е невъзможно така произволно да се изпращат в газовата камера хора здрави, способни да работят. Това, което ставаше, дотолкова надхвърляше опасенията ни, че не бяхме в състояние дори да мръднем. Точно тогава се проявиха организационните способности на немците: с викове, крясъци, тояги и ритници те принудиха няколко санитарки да изпълняват зловещата задача. Стоях като вкаменена, не можех да повярвам, че това, което виждам, е истина. И по този повод — спомням си преди всичко една случка, която особено ме потресе. Сред болните беше сестрата — осемнадесетгодишно момиче, на една млада санитарка — моя приятелка белгийка. Макар момичето да бе отдавна оздравяло, тя го държеше в болницата само и само да бъде близо до нея и да му спести тежкия труд в лагера. Трагичната случайност пожела именно тази санитарка да помага на сестра си да се качи в камиона. Още я виждам как върви като автомат, с движения на сомнамбул, без дума, без вик, без сълза. Когато камионът се затресе и пое, а сестричката й в последен порив извика за сбогом: „Целуни мама и татко“, тя остана безмълвна като мраморна статуя със стисната уста и втренчен поглед, сякаш халюцинираше. Впрочем тя надживя малко сестра си. От този ден нещо в нея се счупи, нямаше вече никакво желание, никаква воля за живот и два месеца по-късно тифусът я отнесе, без тя да му окаже каквато и да било морална съпротива.
Потокът камиони не спря близо час. Но работата не вървеше толкова бързо, колкото се искаше на господата, часът им за обед отдавна беше минал и по гърбовете на нещастните санитарки заваляха удари; те престанаха да бъдат внимателни, започнаха да хвърлят в камионите безразборно болни, умиращи, здрави. Когато и последният камион отнесе своя товар от хора, персоналът от блока остана навън в очакване да го сполети същата съдба. Но тъй като необходимият брой жертви бяха налице, господата си отидоха весели и доволни, горди, че са изпълнили дълга си на добри нацисти. Ние се прибрахме в блока напълно изтощени физически и морално, но не ни разрешиха да си починем дори няколко часа, защото трябваше да приведем помещението в ред и да може то да приеме бъдещите жертви.


_Роже Абада 45157 говори за една нова разновидност на човечеството — оцелелия концлагерист:_
— На 8 юли 1942 година в Освиенцим пристигна ешелон с 1170 френски политзатворници. Те идваха от Компиен, откъдето бяха потеглили два дни по-рано. Белязаха ги с номера от 45157 до 46326. Поради това ги нарекоха ешелонът на 45-хилядите. По същата причина ешелонът французойки бе наречен ешелон на 31-хилядите.
Миньори от железните рудници в Лотарингия, металурзи от Париж, железничари, учители, професори, седемнадесетгодишни младежи и участници във войната от 1914-1918, това бе група, в която бяха представени всички слоеве на населението в нашата родина. Някои бяха затворени още през есента на 1939, други бяха арестувани заради участието си в Съпротивата, а трети, защото бяха известни като комунисти активисти или профсъюзни дейци или пък защото са били депутати от Комунистическата партия.
От 1170-те пристигнали преди седем месеца, през февруари бяха оцелели 150. Останалите близо хиляда бяха загинали от бой, глад, студ и болести или при „селекциите“ бяха изпратени в газовата камера.
Най-тежки загуби понесе групата в Биркенау, където условията за живот бяха по-страшни, отколкото в централния лагер. От около 600 души живи останаха тринадесет.


_Мари-Клод 31685 — тя е от ешелона на 31-хилядите, продължава показанията си. Задават й въпроса:_
— Какво знаете за евреите, пристигнали в лагера почти по едно и също време с вас от Роменвил?
Тя отговаря:
— Когато напуснахме Роменвил, еврейките, с които бяхме заедно, останаха там. Изпратили ги в Дранси, а след това в Освиенцим, където се намерихме, когато пристигнаха три седмици след нас. Те бяха хиляда и двеста, а в лагера влязоха само сто двадесет и пет. Другите бяха изпратени направо в газовата камера. След един месец от тези сто двадесет и пет не остана нито една. Ето какво правеха с ешелоните. В началото, когато пристигнахме и когато докарваха ешелон евреи, подборът се извършваше по следния начин: отделяха възрастните мъже и жени, майките с деца, болните и наглед слабите и ги натоварваха на камиони. Вземаха само младите жени и момичетата и младите мъже — тях изпращаха в мъжкия лагер.


_Данте разказва, че видял тълпа осъдени да търкалят камъни, подпирайки ги с гърди. А какво разказва Шарл Гелбхарт 28621?_
— След проверка се повличаме мъчително към изхода на лагера… Пътят е дълъг и трябва да крачим бързо. В далечината се забелязва мястото, което ще терасираме. Едва започва да се съмва, трябва да е около шест и половина…
Наставлявани от майстори германци, които искат производителност от долнокачествената, наета на смешно ниска цена работна ръка, контролирани от есесовците и от лагерните надзиратели, нито за миг не бива да забавяме адския ритъм на работа, който ни налагат. Всяка грешка се наказва незабавно и грубо…
Ние сме изтощени, съсипани, ужасени от всичко, което става наоколо. Някои падат мъртви под ударите… Работата продължава безкрайно, загубваме дори представа за времето, струва ни се, че денят се влачи едва ли не цял век. Надяваме се, че вече свършва, когато свирката дава сигнал за кратка почивка.
Раздават ни по черпак чорба и я изгълтваме на един дъх, прави, защото следващият чака за „канчето“ — ръждясала и понякога пробита консервена кутия, една на десетина души… И работата веднага започва отново.
Ръцете ни са схванати. Виждам край себе си окървавени лица, те мърдат непрекъснато, неузнаваеми от уплаха, от ужас.
Отново свирка. Прибираме и подреждаме сечивата. Пак се строяваме по петима. Събираме ранените и мъртвите — трябва да ги върнем в лагера заради проверката. В колона преминаваме пред групите офицери и войници от СС: влачим товара умрели през работния ден, крепим ранените, които вече не могат да вървят. Трябва да влезем в лагера с вдигнати глави и изпъчени гърди, да поздравим по военному господарите си, които ни наблюдават със злорад присмех. Та нима приличаме още на човешки същества?


_Рьоне Птижан 45976 потвърждава:_
— Вечер на връщане трябва да донесем мъртвите за проверка. Носим ги по четирима, всеки държи крак или ръка, а тялото се влачи по земята, защото носачите нямат сили. Този зловещ кортеж върви зад колоната и есесовците непрекъснато го пришпорват да не изостава. И останалите, преуморени от нечовешкия труд, гладни, болни, отслабнали, едва-едва се влачат. Обсипват ги с удари. Тежко на оня, който падне: ако не стане бързо, получава смъртоносен изстрел в тила.


_И Маша 35332 описва как преминава работният ден:_
— Отрядите, строени в колони начело със своите блокови началнички и надзирателките от СС по фланговете, излизат от лагера под звуците на оркестъра, който свири до портала сутрин и вечер. Оркестърът е съставен от затворнички музикантки. Девизът на лагера е „Трудът ни прави свободни“ и затова трябва да отиваме весели на работа. На входа ни чакат есесовската стража и нейните кучета. Придружават ни до обекта и на връщане вечер, като стоят край нас целия ден. Щом излезем от лагера, заповядват ни да свалим налъмите. Вървим боси по замръзналата земя с налъми в ръце, които трябва да държим плътно притиснати до тялото. Такъв е редът. Вървим така по пет-шест километра, докато стигнем до мястото, където ще работим. А работата ни е да събаряме с тежки пръти стените на полуразрушени от бомбардировките постройки, да разчистваме терена, да копаем и да пренасяме от едно място на друго камъни, тухли и пръст. Не бива да спираме, защото есесовските надзирателки, старшите на блоковете и есесовците с кучетата ни дебнат.


_Гелбхарт 28621 и другарите му — живи и мъртви, чакат търпеливо. Той отбелязва:_
— Застанали сме в редици по пет пред нашия блок. Мъртвите и ранените са отпред, само от нашата група са към четиридесет. Чакаме проверката прави, пронизвани от студа. Забранено е дори да мръднеш. Мъжете кашлят, храчат, пикаят, дори нещо по-лошо, направо в панталоните си. Свличат се безсилни в снега. Старшите ругаят и с бой карат онези, които още се държат на крака, да вдигат падналите.


_Мари-Клод 31685 продължава да разказва от името и на едните, и на другите:_
— Работата в Освиенцим се състоеше в това да разчистваме разрушени сгради, да строим пътища и главно да пресушаваме блата. Тази работа беше най-тежка, защото газехме по цял ден във вода, а имаше опасност и да затънем. Често се налагаше да издърпваме някоя другарка, затънала до кръста. Есесовците — мъже и жени, които ни надзираваха, ни биеха с бичове и насъскваха срещу нас кучетата през цялото време, докато работехме. На много наши другарки краката бяха изпохапани от кучетата. Веднъж пред очите ми една бе разкъсана и умря, а есесовецът Таубер насъскваше кучето си срещу нея и се смееше, доволен от тази гледка.


_За Гелбхарт и другарите му чакането свършва._
— Всички отряди вече са се прибрали в лагера и проверката най-сетне започва. Преброяват ни един по един веднъж, дваж, броят ранените, мъртвите, броят правите и лежащите в калта.
Пронизително изсвирване и се затичваме към блока, където трябва да се хвърлим колкото се може по-бързо към клетките, в които спим. Те са по три една над друга и всяка е предназначена за пет души. Лежим направо на цимента без слама, без завивки.
Оказва се, че не сме заели достатъчно бързо местата си. Заповядват ни да слезем и отново да се втурнем към клетките. Стари, млади, болни — какво от това! Упражнението се проточва, повтаря се десет, двадесет пъти. Най-изнемощелите не издържат, не могат да продължат повече. Началникът на блока и помощниците му ударят диво наляво и надясно. Напрягаме сетни сили пред заплахата, за да се покатерим в клетките.
Насред бараката дими казан с гореща течност. Началникът не бърза да ни раздаде дажбата хляб и канчето течност. Наказанието продължава.
Терзаят ни жажда, глад и треска. Един не издържа повече и се насочва към казана. Удар по главата, той пада. И друг тръгва несъзнателно. Шефът на блока дебне. И този човек пада. Цари тишина. Вече не знаеш дали не е по-добре да умреш веднага, още този миг от удар с тояга в тила.
Едва късно вечерта получаваме по малко течност и хляб.
Разрешават ни да се изтегнем. По петима в клетка, място има колкото да легнеш на една страна, без да се движиш, прилепен о съседа си, а той може да е болен или ранен, туберкулозен, трескав. Едни кашлят, други храчат, някои имат дизентерия и дори не могат да станат, загубили са всякаква реакция. Притискаме се един към друг, за да се постоплим през подгизналите ледени дрехи. Изранените крака и ръце ни болят. Въшките се раздвижват от топлинката и хапят, смучат малкото кръв, която ни е останала. Невъзможно е да се почешеш, защото няма как да мръднеш. Дни наред не сме сменяли долните си дрехи, капчица вода няма да се измием.
Сънят не идва. Цяла нощ слушаме стенания и хъркане. Навън отекват изстрели. Най-отчаяните са се хвърлили към телените мрежи, по които минава електрически ток, други се запътват към наблюдателните кули и постовите стрелят.
По едно време затварям очи и се опитвам да си спомня предишния живот, опитвам се да проумея ада, в който се намираме, и да определя мястото му в историята на човечеството. От унеса ме изтръгва свирка. Сигналът за ставане. Предстои ми да се преборя с още един ден.


_Гелбхарт 28621 е новак. Когато пристига, Адолф Гавалевич 9225, концлагерист поляк, вече е от старите._
— И днес още, когато се опитвам да открия дума, за да изразя началото в Освиенцим, не намирам по-точна от „ужас“. Такъв ужас, че цял треперех. Първият лек, или по-скоро първото, което ме поуспокои, беше срещата с приятели, докарани преди мен и все още живи. Те ми вдъхнаха смелост и ми подариха едно кепе. За мен това бе истинско облекчение, защото пристигнах тук гологлав, а зимата на 1940 беше изключително сурова. Дори обстоятелството, че приятелите ми бяха, разбира се, откраднали кепето от един наивен новак край единствения нужник в лагера по онова време, където вечер след проверка винаги имаше огромна тълпа, не обезцени добрите им думи и отношение към мен. Отърсих се от състоянието на ужас, съпроводено от треперене и от желание да не дочакам следващата утринна проверка, едва когато си намерих място на един сламеник в лазарета. Тогава страхът беше вече отминал и аз живеех. Слънцето ставаше все по-топло. „Ей, приятелю, да издържим до пролетта, тогава всичко ще бъде по-лесно!“, казвах си, раздвижвайки рамене, за да се посгрея. Оживях, защото слушах съветите на онези, които имаха повече опит от мен. Никой никога не ми открадна дажбата хляб по простата причина, че я поглъщах моментално. И никога не се съгласих да участвувам в размените на чорба и на хляб за тютюн, нито веднъж не ме съблазни лакомството, каквото представляваше парченцето варен картоф, безпогрешното оръжие на белачите на картофи.


_Следователно, макар трудно, макар за кратко, да оцелееш не е нещо невъзможно, както разказва Маша 35332:_
— От близките ми приятелки остана само Селия. С нея вървяхме заедно по пътя към обекта. Селия често ми разказваше за приятеля си Виктор. Тя много пъти го викаше, когато срещахме отряди мъже, опитваше се да разбере дали е жив. Нищо не можа да разбере. Повтаряше: „Ако Виктор не е жив, и аз не искам да живея. Да живеем един без друг няма смисъл.“ Постепенно се занемари, стана по-мълчалива. Сякаш се отказваше от борбата.
Една сутрин след проверката дойде комисия от есесовци начело с военен лекар. Отложиха тръгването за работа, за да могат да направят своя подбор. За пръв път след пристигането ни в лагера разбрахме какво значи селекция.
Накараха ни да минем една по една пред комисията. Майорът от СС разглеждаше изпитателно всяка от главата до петите. И щом посочеше с пръст някоя от нас, двама есесовци я грабваха и я избутваха настрана като непотребна вещ. Аз вече бях минала прегледа и се оказах пощадена. Дойде ред на Селия. Тежкият поглед на майора се спря за миг долу, на панталона й. Със страх следях очите му: панталонът на Селия бе поизцапан. Не успях да разбера какво става, видях само, че войниците я повличат. Сякаш цялата се устремих към нея, но нечия здрава ръка сграбчи моята. Съседката ми не беше загубила присъствие на духа. Гледах Селия, тя беше само на десетина метра от мен, но помежду ни вече беше зейнала пропастта, която разделя живите и мъртвите. Очите й бяха изпълнени с безкрайна мъка и примирие. Те сякаш ми казваха: „Виждаш ли, това трябваше да стане.“


_Хората, които разказват всичко това, които имат упорита памет, са получили заповед да застанат в лявата редица, когато са слезли от конските вагони на перона в края на железопътната линия. Смъртен удар или късмет е била тази заповед? А спътниците им, отпратени с едно мръдване на пръста към дясната редица, късмет ли са имали? Те не могат да отговорят. Защо?_
_Отговор дава комендантът на Освиенцим Рудолф Хьос:_
— Ето как подбирахме жертвите: в Аушвиц двама лекари от СС бяха натоварени да преглеждат затворниците при пристигането на ешелоните. Затворниците минаваха пред лекаря и той даваше знак закъде ги определя. Които преценеше годни за работа, попадаха в лагера, а останалите незабавно отиваха в помещенията за унищожение. Децата биваха унищожавани без изключение, защото поради възрастта си не ставаха за работа.


_И така старите надясно, младите наляво, повече жени надясно, отколкото наляво, повече мъже наляво, отколкото надясно, всички деца надясно. А после?_
_Комендантът обяснява:_
— През юни 1941 получих заповед да подготвя система за унищожение в Аушвиц. По онова време в генералното губернаторство имаше вече три други лагера за унищожение: в Белжек, Треблинка и Волжек. Бях посетил Треблинка, за да проуча как се извършва там унищожаването. Тамошният комендант ми съобщи, че за шест месеца е ликвидирал 80000 души. Задачата му е била по-специално да ликвидира евреите от варшавското гето. Използвал моноксиден газ, но според мен методите му не бяха особено ефикасни. Поради това, след като бяха построени помещенията за унищожение, реших да приложа Циклон Б — кристализирана циано-водородна киселина, която впръсквахме в газовата камера през тесен процеп. В зависимост от климатичните условия бяха нужни от три до петнадесет минути, за да убием хората в газовата камера. Когато престанеха да хриптят, знаехме, че са мъртви. Обикновено изчаквахме половин час, преди да отворим вратите, за да бъдат изнесени труповете. След това специалният отряд прибираше пръстените и златните зъби от мъртъвците.
Друго подобрение в сравнение с Треблинка беше, че построихме газови камери, които побираха две хиляди тела наведнъж, а в Треблинка не можеха да поемат повече от двеста.
И друг напредък в сравнение с Треблинка: там жертвите обикновено знаеха, че ще бъдат унищожени, докато ние в Аушвиц се шегувахме с тях, карахме ги да повярват, че ще ги подлагаме на обезвъшляване. Естествено те често успяваха да разберат истинските ни намерения и затова понякога трябваше да се справяме с много трудности и дори бунтове. Доста жени се опитваха да скрият децата си под дрехите, но винаги, когато откриехме такова нещо, изпращахме децата в газовите камери заедно с другите.


_И както пише доктор Пол Бендел 167460, концлагерист, който е имал щастието да попадне в лявата редица:_
— Тук германците бяха разгърнали напълно своята техника и организационни способности, всъщност дори бяха надминали себе си.
Имах тъжната привилегия месеци наред да се числя като лекар към четирите крематориума на Освиенцим-Биркенау, които работеха без прекъсване, за да унищожават всички онези, които расата на господарите смяташе за недостойни да живеят.
Крематориумите се обслужваха от деветстотин концлагеристи — те бяха така наречената зондеркоманда…
Ако някой от този отряд се разболееше, настаняването му в болницата на лагера беше абсолютно забранено и трябваше да го лекуваме на място. Трима лекари бяхме натоварени с тази работа.
Наричаха зондеркомандата „отряд на смъртта“. И с пълно право. Онзи, който беше определен за нея, не можеше да се изплъзне под никакъв претекст.
Да те пратят в такъв отряд бе равнозначно на смъртна присъда и беше сигурно, че ако не стане някакво чудо, тя рано или късно ще бъде изпълнена. Такива свидетели не можеше и не биваше да останат живи.
Паралелно със зондеркомандите от затворници имаше и зондеркоманди от есесовци — по три на крематориум, без да се броят часовите. Те получаваха повече пари, алкохол и така нататък.
Крематориумите бяха четири, а петата постройка — бункерът, беше обикновена селска къща, превърната в газова камера „за нуждите на делото“. На разстояние неколкостотин метра един от друг, те бяха скрити в Биркенау…
Двойна железопътна линия докарваше затворниците до самите врати на крематориумите близнаци 1 и 2. С просторните си помещения, снабдени с телефони и радио, със свръхмодерна зала за аутопсии и с анатомическия си музей тези крематориуми бяха „най-доброто възможно в тази област“, както ми каза веднъж най-безсрамно един есесовец.
Основите на тези внушителни червени тухлени постройки бяха положени през март 1942 година. Хиляди концлагеристи работиха и умряха, за да ги издигнат. Колоната осъдени на смърт слизаха по широка каменна стълба в голяма подземна зала, която служеше за гардероб. Казваха, че всички трябва да се изкъпят и след това да минат през дезинфекция. Всеки подреждаше дрехите си на закачалка, при това — каква върховна измама, на закачалка с номер. Оттам, съвсем голи, хората влизаха по тесен коридор в самите газови камери…


_Оберщурмбанфюрер Хьос допълва разказа:_
— В необичайната обстановка децата обикновено се разплакваха. Тогава майките или някой от специалния отряд ги успокояваше и те влизаха в газовата камера, като си играеха, закачаха се, всяко с играчка в ръка.
Наблюдавах понякога жени, които, осъзнали напълно каква съдба ги очаква, с очи, изпълнени със смъртен страх, намираха сили да се шегуват с децата си и да ги утешават.
Веднъж една промълви тихо, както минаваше край мен, показвайки ми четирите си деца, които се държаха послушно за ръка и крепяха най-малкото, помагаха му да върви по неравната земя: „Как се решавате да убиете тези сладки дечица? Нима нямате сърце?“
Чух веднъж и суровите думи на един старец, застанал съвсем близо до мен: „Германия ще плати скъпо за това изтребване.“ Прочетох в очите му омраза, но той влезе в газовата камера спокойно, без да обръща внимание на никого.
Друг път забелязах млада жена да притичва насам-натам из помещението, за да помага на стариците и на децата да се съблекат. При селекцията самата тя водеше две деца. Вълнението и външният й вид ме поразиха — съвсем не приличаше на еврейка. Сега децата й вече не бяха с нея. До самия край тази жена се грижеше за жените и децата, които не бяха успели още да се съблекат, за всекиго намираше добра дума. Влезе една от последните в бункера, спря на прага и рече: „Знаех още от самото начало, че сме докарани в Освиенцим, за да ни умъртвят с газ. Поех двете деца, за да не попадна при селекцията в групата на годните за работа. Предпочетох да понеса участта си в пълно съзнание. Надявам се, че ще стане бързо. Сбогом.“


_Взема думата доктор Нисли А 8450, той също е бил зачислен към крематориумите:_
— Всички вече са вътре. Отеква рязка заповед: „Всички от СС и от зондеркомандата да напуснат залата.“ Те излизат, преброяват се. Вратите се затварят, светлината е изключена отвън.
Точно в този момент се чува шум от кола. Пристига лимузина със знака на Международния червен кръст. От нея слизат офицер и подофицер от СС. Подофицерът носи четири зелени ламаринени кутии. Върви по моравата, по която на всеки тридесет метра стърчат ниски бетонни отдушници. Поставя на лицето си противогазова маска, отмества капака на отдушника, който също е бетонен, отваря едната кутия и изсипва вътре съдържанието й — нещо лилаво и зърнесто. Това е циклон или гранулиран хлор, който се превръща в газ, щом влезе в досег с въздуха. Това гранулирано вещество пада на дъното на отдушника, без да се разпръсне, а газът, в който се превръща, се разсейва през дупките на отдушника и за няколко минути изпълва помещението, където са натъпкани затворниците. След пет минути всички са мъртви…
За да са сигурни, че са свършили работата си, двамата палачи изчакват още пет минути. Сетне запалват по цигара и се отдалечават с колата си. Убили са три хиляди невинни…
Труповете не са проснати безразборно из залата, а са скупчени един връз друг във височина. Това се обяснява с факта, че газът се разнася най-напред в долните въздушни слоеве и сетне се изкачва бавно към тавана. Това принуждава нещастниците да се катерят един върху друг, да тъпчат хората отдолу. Няколко метра по-нагоре газът достига до тях малко по-късно. Каква отчаяна борба за живот! А всъщност отлагат смъртта си само с две-три минути. Но действията им са само механична реакция на инстинкта за самосъхранение. Долу в купа са бебетата, децата, жените и старците, най-силните са горе. Телата им обикновено са преплетени. С окървавени носове и уста, с подути, посинели и обезобразени лица, те са напълно неузнаваеми.


_Доктор Бендел 167460 продължава разказа на унгарския си колега:_
— След това концлагеристите от зондеркомандата вадеха труповете и ги нареждаха в асансьора, който ги качваше на приземния етаж, там бяха шестнадесетте пещи. Общият им капацитет беше около две хиляди трупа за двадесет и четири часа.
Крематориумите близнаци 3 и 4, които наричахме „горските крематориуми“, защото бяха сред хубава поляна в гората, бяха с по-скромни възможности — осем пещи с капацитет хиляда трупа в денонощие… Решиха, че тези пещи не са достатъчно производителни, и ги заместиха с три рова, всеки от които беше дълъг дванадесет метра, широк шест метра и дълбок метър и половина. Капацитетът на рововете беше страхотен — хиляда души на час. „Усъвършенствуваха“ ги, като прокопаха канал, по който стопените човешки мазнини се стичаха в резервоар…
Така в крематориумите и рововете успяваха да изгарят по двадесет и пет хиляди трупа за двадесет и четири часа.


_Дов Пайзикович А 3076, концлагерист чех, е бил включен в зондеркоманда. Ето какво разказва той за първото си участие в нея:_
— Отведоха ни от другата страна на бункер 5: фасадата му не подсказваше нищо особено, но от задната страна вече разбрахме за какво служи.
Там имаше огромна купчина голи трупове; те бяха силно подути и ни заповядаха да ги отнесем до един ров, около шест метра широк и тридесет метра дълъг; там вече горяха други трупове. Полагахме всички усилия да отнесем труповете до посоченото място, но есесовците решиха, че работим прекалено бавно. Биха ни жестоко, а един есесовец нареди: „По човек на труп.“ И понеже не знаехме как да изпълним тази заповед, пак ни биха, а после един от тях ни показа, че трябва да закрепим куката на пръта за врата и така да влачим телата към рова. Вършихме тази работа до 18 часа. По обяд ни дадоха половин час почивка. Донесоха ни храна, но никой не беше гладен. После продължихме да работим…
Така минаха осем дни. Неколцина от нас сами се хвърлиха в огъня, не можеха да издържат повече. Ако трябва да уточня сега колко са се хвърлили, мисля, че осем или девет души. Сред тях и един равин.
Нашият отряд, както и втори отряд, беше разделен по равно на нощна и на дневна смяна. Сутрин се явявахме на проверка в двора и ни отвеждаха да работим, а нощната смяна се връщаше, преброяваха хората и те отиваха да спят…
Обикновено процедурата в газовата камера продължаваше три-четири минути. След това включваха вентилационната уредба за около четвърт час. После надзирателят отваряше вратата, винаги наглеждан от есесовец, и ние започвахме да извличаме труповете към електрическия подемник. С него можеше да се изнесат по петнадесет тела наведнъж. Сами изнасяхме труповете, за тази работа бяха определени шест души. Много често някои от жертвите, които лежаха на земята точно до вратата, бяха още живи; есесовецът ги разстрелваше. От състоянието на труповете личеше ясно, че борбата със смъртта е била ужасна. Често телата бяха разкъсани, неведнъж се е случвало жени да родят в газовата камера. Тя побираше три хиляди души. Скупчваха се така, че не можеха и да паднат. Изнасянето на трите хиляди трупа отнемаше около шест часа. И тъй като петнадесетте пещи на крематориума ги изгаряха приблизително за дванадесет часа, трупахме телата в помещението пред пещите. С тях се заемаше друга група от нашата зондеркоманда. След като изпразнехме газовата камера, измивахме я с два маркуча, за да бъде готова за следващата група. Щом свършехме там, отивахме да помагаме при пренасянето на труповете в пещите на крематориума. А при самите пещи работеха две групи затворници — от четири и от шест души. Едната отговаряше за седем пещи, а другата за осем. Тези групи хвърляха труповете в пещите и следяха те да горят равномерно, като си служеха с дълги куки. Край пещите беше толкова горещо, че не караха тези групи да вършат друго и когато работата спреше, те можеха да се поразхладят. Почистваха пепелта и костите, паднали през скарите. Други лагеристи изнасяха пепелта към Висла; придружаваха ги есесовци.
Мен обикновено включваха в групата, която донасяше храната от кухнята на този сектор от лагера. Почти винаги ни придружаваше един стар недочуващ есесовец; единствен той никога не ни биеше и гледаше встрани, когато ставаше нещо, което той не биваше да види. Поради това успявахме да хвърляме на затворниците от други сектори на лагера хляба, който задигахме и от който нямахме нужда. Те ни чакаха да минем. Пиехме много алкохол. Само така можехме да вършим работата си.


_Вече захващаме да разбираме накъде е отивала дясната колона. А лявата? Прави ли бяхме да я съжаляваме заради страданията, раздялите и страховете и да забравяме, че гладът и студът, мъчителната жажда и камшикът изискват издръжливост, която е израз на живот? Нека последваме полската затворничка Пелагия Левинска 32292 и лявата колона, колоната на живите, поели към лагера Биркенау._
— От пръв поглед правеше впечатление изключителният контраст между външния вид на лагера и мизерията, която се разкриваше още щом прекрачеше човек прага му. Високите бетонни стълбове с блестящите светлини, оградата от бодлива тел и високите наблюдателници поразяваха с чистотата на конструкцията си и внушаваха представа за ред. А вътрешността на лагера разкриваше ужасна мизерия. Главната алея, наречена „Лагерщрасе“, започваше от входа и минаваше през целия лагер. На нея се строяваха колоните преди работа, оттам тръгваха, там ставаше главната проверка. Това беше най-опасното място в лагера. По нея се движеха есесовците — мъже и жени. Там на всяка крачка можеха да те ударят с пръчка по главата или с юмрук по лицето, без да знаеш точно защо. Концлагеристите бягаха от тази алея като от огън, когато им се наложеше да отидат някъде по собствени нужди. „Лагерщрасе“ бе що-годе павирана, по нея човек не затъваше до глезените в глинестата земя както в останалата част на лагера, но бе цялата в кал, която пръскаше изпод краката. От двете страни на „Лагерщрасе“ имаше по три реда бараки. Бедни, схлупени, с килнати покриви и разкривени врати, с малки прозорчета, бараките бяха сякаш полегнали на земята като в цигански катун. Всичките бяха еднакви, всичките в сиво и кафяво, всичките отблъскващи. Между редиците имаше около пет-шест метра. Съединяваха ги тесни пътеки, отклоняващи се от „Лагерщрасе“. Покрай алеята и насред пътечките бяха изкопани дупки, а пръстта образуваше истински насипи. И разбира се нямаше мостчета, по които да минеш над дупките. Трябваше да ги прескачаш, за да стигнеш до съседната барака. На пръв поглед не е страшно, но като се има предвид, че целият лагер бе на хлъзгава глинеста почва, в която затъвахме, че бяхме обути с тежки налъми, по които калта се лепеше, че едва измъквахме от нея натежалите си крака, става ясно, че всяка стъпка — по заповед или заради собствените ни нужди, налагаше тежки усилия на отслабналите ни тела. Когато след работа отивахме до нужниците или за вода, или пък при някоя приятелка в друг блок, не ни стигаха сили и воля да преодолеем умората. Нужниците бяха в последната редица постройки, на същото разстояние от бараките за живеене, на каквото бяха и самите бараки от „Лагерщрасе“, но да се добереш до тях беше толкова мъчително и трудно, че много затворнички не успяваха и се облекчаваха по пътя.
В началото такива факти ни изпълваха с истински ужас. Още усещахме в себе си някакви физически сили, останали ни от предишния свободен живот. Но по-късно… по-късно разбрахме. Когато боледувахме, без да можем да поемем храна в продължение на седмици, когато тифусът се превърна в епидемия, когато пикочният мехур страдаше от студа, когато краката ни се подуваха и едва-едва, с най-голяма мъка се връщахме от работа подгизнали и премръзнали, разбрах, че и най-малкото допълнително усилие бе равно на героизъм.
А нужниците…


_Героизъм? Какво мисли за това Клодет Блок-Кенеди 7963?_
— Целият лагер беше покрит с изпражнения, а то как ли болните от дизентерия жени можеха да се измъкнат от ъгъла, където бяха натикани, да намерят вратата на бараката, да прекосят онези триста или петстотин метра до нужниците, особено като не познаваха мястото и се препъваха на всяка крачка в камъни и дъски. Още си спомням онази дъждовна нощ, в която паднах без сили, когато за четвърти път трябваше да изляза. Още усещам допира до размекнатата глина, от която толкова трудно се измъкнах. „Имала си късмет, че не си паднала в собствените си лайна“ — ме утеши милата полякиня, на която се осмелих да доверя нощните си приключения.


_Нека изминем неколкостотин метра и изслушаме свидетел 6059, който разказва:_
— Името ми е Станислав Дюбиел, роден съм на 13 ноември 1910 година, поляк съм, католик… Бях затворен в концентрационния лагер Освиенцим от 6 ноември 1940 до 18 януари 1945. Лагерният ми номер беше 6059… На 6 април 1942 ме изпратиха като градинар в дома на коменданта на лагера Рудолф Хьос. Работих там до края на пребиваването на Хьос в лагера, а дори и по-дълго — до заминаването на семейството му от Освиенцим… Работех в градината и в жилището на Хьос и затова можех да наблюдавам пряко него и семейството му… Той често посрещаше в дома си различни високопоставени лица от СС, освен другите два пъти идва и Химлер. При първото си посещение той разговаряше много приятелски с Хьос и жена му. Децата на Хьос седяха на коленете му. Наричаха го „чичо Хайни“. Тези сцени бяха запечатани на снимки, увеличени копия от които красяха стените в дома на Хьос… Къщата беше толкова разкошна, че веднъж жена му заяви: „Тук бих искала да живея и да умра.“


_Отново думата взема Пелагия Левинска 32292:_
— Лагерът, бараките за живеене, дупките, калта и купищата смет зад блоковете ме ужасиха в началото със страхотната си мръсотия. Невъобразимото безредие, царящо в лагера, ме накара да мисля, че няма никаква организация и че комендантството на лагера проявява пълна неспособност да ръководи.
Смятах, че всичко това трябва да се промени, че ние ще преустроим всичко, че ще изложим пред лагерните власти исканията и предложенията си, за да може сами да внесем малко ред. Помнех как строяхме по собствена инициатива и със собствените си ръце скаутски лагери в гората, и то тъй успешно. Защо да не се опитаме да сторим същото и тук? Имаше толкова много жени, толкова ръце за работа! Започнах да разговарям за тези неща с по-отдавнашните затворнички. В дъното на душата си им се сърдех, че не са помислили за това, преди да се примирят с ужаса. Тогава още не разбирах истинския замисъл на нацистките концлагери. Нужниците ми отвориха очите. Те представляваха широка яма от единия до другия край на бараката. Тънка дъска я разделяше на две. И до днес още не разбирам за какво беше предназначена тази дъска, тази вечно мръсна дъска. И двете страни на ямата бяха непрекъснато заети… Гърбовете ни почти се докосваха. Често се цапахме една друга.
И тогава разбрах! Разбрах, че не се касае нито за безредие, нито за липса на организация, а че, напротив, това е една напълно зряла „идея“, от която съвсем съзнателно се бяха ръководили при създаването на лагера. Осъдени бяхме да гнием в собствената си мръсотия, да се давим в калта и в изпражненията си, искаха да ни унизят, да смажат човешкото ни достойнство, да заличат всичко човешко у нас, да ни сведат до състоянието на животни, да ни вдъхнат отвращение и презрение към самите себе си и към околните.
Германците отлично си даваха сметка за това. Те знаеха, че не можем да се гледаме един друг без отвращение. В лагера не е нужно да убиеш човека, за да го накараш да страда; достатъчно е да го ритнеш, за да падне в калта. А да паднеш означаваше да загинеш. Защото когато се надигнеш, вече не си човек, а жалък окалян изрод. Щом видеха някой да се олюлява или да се мъчи да измъкне крак от калните глинести пътеки, есесовците с присъщото си чувство за хумор веднага го изпращаха с ритник в лепкавата черна каша. Невъзможно беше да се вдигнеш със собствени сили, а никой не дръзваше да ти помогне. Затова всеки ден, когато потегляхме в колони за работа, неколцина, а понякога и десетки измежду най-слабите жени оставаха затънали в калта. Толкова просто е да станеш, да се измиеш, да се почистиш, да изпереш дрехите си, нали? Но не беше така. В лагера всичко беше организирано така, че това да е невъзможно. Не можеш да се облегнеш никъде; няма на какво, няма време, не можеш нито да се изчистиш, нито да се измиеш. Можеш само да останеш в калта на „Лагерщрасе“, откъдето специален отряд събираше падналите жени и макар да бяха още живи, ги просваше върху купчината трупове.
Никога няма да забравя какво видях веднъж в мъжкия лагер: лагеристи влачеха едного за краката, а тялото му, цялото в кал, оставяше широка бразда в черната каша. О, майко, ако бе видяла детето си или ти, съпруго, бе видяла в това състояние своята любов и радост, какво би казала днес на онези, които говорят за милост и великодушие към победената „висша раса“?
С една приятелка се заклехме — като доказателство за обичта ни, никоя да не оставя другата да умре в калта. Невероятно изглежда, че да протегнеш ръка на паднало човешко същество може да е доказателство за най-силна привързаност, и все пак беше така. Да помогнеш на някого да стане от калта означаваше да решиш да останеш заедно с него в нея.


_Не е била само калта. Мари-Клод 31685 припомня:_
— Когато пристигнахме в Освиенцим, за хиляда и двеста затворнички имаше една чешма с непитейна вода, която течеше само от време на време. Тя беше в тоалетните за немци и до нея се стигаше покрай постове от затворнички немкини, криминални престъпнички, а те ни биеха жестоко. Поради това беше почти невъзможно да се измиеш или да изпереш долните си дрехи. Повече от три месеца нито веднъж не си сменихме бельото. Когато имаше сняг, топяхме го, за да се измием. По-късно, през пролетта, докато отивахме на работа, пиехме и препирахме ризата и гащите си в някоя локва. Миехме по ред ръце все в същата мръсна вода. Другарките ми мряха от жажда, защото получавахме само по половин канче чай два пъти на ден.


_Мари-Клод 31685 млъква, пак разказва Пелагия 32292:_
— Пети ден бях в лагера. Търсех навсякъде, но никъде не можах да открия нито кладенец, нито чешма, нито място, където жените да се измият сутрин и вечер. Нищо нямаше и в бараката. Гледах с отвращение мръсните си ръце, през тези няколко дни ги бях мила само със сняг. Днес и това не можах да сторя, защото снегът бе замръзнал и нараняваше ръцете, а нямаше в какво да ги изтрия, нямах и ръкавици…
Накрая спрях една затворничка, която ми се стори, че е по-отдавна тук и познава нещата в лагера, и я попитах къде, кога и как мога да се измия. Тя ме изгледа учудена и отговори с усмивка: „Сама ще разбереш…“
Една-единствена постройка или по-точно дъсчена барака и отстрани кранче, от което водата се стичаше в ямата. Това беше всичко!
Там бяха нужниците за затворничките германки и само там имаше вода и за миене, и за пиене, и за кухнята.
А в лагера бяхме към 14 хиляди жени!
В бараката и около нея се трупаха жени с ведра, легени и стомни и се опитваха да се доберат до единствения кран. И аз се редих на опашката. Няколко пъти видях как някоя затворничка се нахвърляше да бие друга, крещейки нещо на немски, и да я изгонва от бараката с ритници и юмруци. Попитах защо и научих, че този нужник и водата били само за германките. Еврейките нямали право да влизат там. А останалите арийки можеха да влизат само когато свършеха германките, които, разбира се, не чакаха ред.
Малка беше надеждата ми да стигна до чешмата преди проверката, но все пак чаках търпеливо. Единствено в неделя имаше възможност да се пооправиш малко. Еврейките, изгонени от „умивалнята“, просеха няколко капки вода от щастливките, успели да напълнят съдовете си. Аз още се чувствувах добре. Исках да са позволя лукса да се измия, но жените наоколо бяха изжаднели, със засъхнали и напукани от треската устни, с широко отворени блестящи очи, очи на болни. Те нямаха сили да стоят прави. Молеха другите за канче вода и предлагаха в замяна хляба си.
Жаждата мъчи всички ни още от първия миг, още от първата гаванка чорба, която има вкус на селитра. Канчето кафе или чай, което ни отпускат вечер, не е достатъчно да утоли жаждата ни. А в много от блоковете, особено в тези, където бяха настанени еврейките, вечер изобщо не даваха нищо за пиене. Клетите жени се трупаха край другите блокове, причакваха ни по пътечките, предлагаха „да купят“ на каквато и да е цена нещо за пиене. Всичката си храна даваха за малко водица.
Не успях да занеса до моята барака водата, с която се бях сдобила с толкова усилия и след като бях чакала толкова дълго на опашка. Изжаднелите жени просеха. Обяснявах им, че тази вода не бива да се пие, още виждах надписа над чешмата, че водата не е за пиене, знаех, че под земята, която газехме, са заровени труповете на дванадесет хиляди съветски пленници, усещах как вони водата, която носех, виждах, че колкото и да съм мръсна, загубвам единствената си възможност да се поизчистя, и то за още цяла една дълга седмица, и въпреки всичко не можах да откажа.
Жаждата е мъчение за всички ни, дори когато не сме болни. Храната, смесена със селитра, изгаря вътрешностите ни. Устата ти е в огън, стомахът ти е в огън.


_Пелагия 32292 съвсем не е единствената, която страда от жажда. Нека чуем Клодет Блок-Кенеди 7963:_
— Успях да си намеря едно шише и всяка вечер го донасях пълно с вода. Още по пътя се борех със себе си да не го изпия, защото разстоянието беше голямо и ходенето мъчително, но с влизането в лагера жаждата ставаше още по-непоносима. А какво да кажа за жените, които изобщо не бяха пили вода. Спомням си протегнатите ръце на жените, когато забележеха шишето: „Госпожо, вода, вода!“, викаха те. Спомням си как един ден не можах да издържа и как жадно бе изпразнено шишето. Спомням си и разочарованието на другарките ми, за които всекидневната глъчка беше единствената подкрепа. И оттогава насетне крачех по телата на другарките ни чужденки, без да виждам протегнатите им ръце, без да чувам молбите им, защото се надявах, че поне ще мога да спася осем жени, съзнавах, че двадесет хиляди не мога да спася.


_Не говорех със Сюзан за вода, говорехме за мечти_, а тя каза:
— Младите все питат как сме се оставяли да правят с нас каквото си искат, но всичко беше толкова невероятно, толкова нелогично, тъй далеч от нормалното. Изведнъж ти казват: „Водата не е годна за пиене.“ Когато си роден в страна, където водата е за пиене, не пиеш вода, която не става за пиене. Не пиеш ден, не пиеш два, но като усетиш, че умираш от жажда, пиеш и такава вода. Трябва да превъзмогнеш онова, което си научил от най-ранно детство — че вода, която не е годна за пиене, не се пие. Просто защото си попаднал в друг свят.


_И отново Пелагия 32292:_
— На отиване или на връщане от работа все една и съща мисъл ни съпровождаше и ни караше да запомняме в кои дупки и ровове сме забелязали вода. Естествено забранено е да се излиза от колоната. Пазачите викат подире ни, бият ни, насъскват срещу нас кучетата и въпреки това жените са приготвили съдовете си, за да могат с един скок да се откъснат от колоната, да се наведат и да гребнат от водата. Едва ли някой би могъл да сметне колко плесници, ритници и ухапвания ни е струвало това. И независимо от всичко то се повтаряше всеки ден, всеки път, когато на минаване забележехме вода.


_А какво казва по този въпрос комендантът Хьос?_
— Отрядите от женския лагер в Аушвиц, които работеха навън, бяха под надзора на пазачи с кучета. Още в Равенсбрук надзирятелките на отрядите, които работеха навън, бяха получили кучета, за да се ограничи персоналът. Всички надзирателки имаха пистолети, но Химлер смяташе, че кучетата плашат по-добре, защото всички жени се страхуват от кучета, докато мъжете не им обръщат особено внимание. Поради многото затворници надзорът на работниците вън от Аушвиц винаги е поставял проблеми. Войниците не стигаха. Военните постове бяха много полезни при големите строежи. Но в земеделската работа или при терасирането тази система беше неприложима, също както при всички видове работа, при които затворниците трябваше да се местят по няколко пъти на ден. Поради това се наложи да ползваме повече пазачи с кучета, които бяха още по-малко и от надзирателките. И сто и петдесет кучета не ни стигаха. Според сметките на Химлер едно куче би могло да замести двама часови. Това може би беше вярно за женските отряди, защото дори само едно куче плашеше всички.


_А имало ли е други животни? Доктор Аделаид Овал 31802 отбелязва:_
— При нас имаше невероятно много плъхове. Шест-седем ни посещаваха всяка нощ. Същински ад. Мислехме, че най-големият навярно е баба на другите, той редовно пиеше от лизоловия разтвор, все едно че беше елексир. Толкова свикнахме с тях, че дори им дадохме имена. Лошото беше, че те се хранеха с човешка плът. Нападаха жените дори още преди те да са издъхнали. За да не ми пречат много нощем, започнах да им правя място за минаване край главата си, мястото за възглавницата оставях празно — същински път.


_Доктор Ото Волкен 128828, концлагерист от Австрия, си спомня:_
— Тия животни бяха безочливи, нахални, не се страхуваха от нищо и нощем крадяха дори хляб от джобовете на затворниците. Обикновено оставяхме по някой залък от вечерната дажба, защото за закуска ни даваха само някаква помия. Затворниците често се караха, обвиняваха се един друг: „Откраднал си ми хляба!“ Всъщност го крадяха плъховете.


_Има и паразити. За тях разказва Маша 35332:_
— Целият лагер беше потънал във въшки. Намирахме ги по излинелите одеяла и в сламениците — неотдавнашното нововъведение в Биркенау. Но най-много бяха в дрехите ни. Бръкнеш под тях с ръка, увита в парцал, и я вадиш цялата във въшки. Шегувахме се за въшките, когато съвсем се отвращавахме от живота и ни се приискваше да се посмеем над собственото си нещастие. Не липсваха също бълхи и дървеници. Благодарение на тия животинки в лагера върлуваше тифус.
Тази болест беше истински бич, вземаше хиляди жертви и бе допълнителен начин за унищожение, от който германците бяха доволни. Но тя заплашваше и есесовците, които всекидневно бяха в контакт със затворничките. Поради това те решиха да се преборят с тифуса чрез обезвъшляване. В лагера се говореше за него седмици преди да бъде извършено. Разказваха се ужасяващи неща. Че щели да требят въшките със същия препарат, с който си служеха в газовата камера, че щели да ни отведат съвсем голи в парната баня, за да ни пуснат газ, и какво ли още не.
Няколко дни преди определената дата в нашия лагер дойдоха отряд мъже и поставиха на пътеката между бараките големи казани с дезинфекцираща течност, после се появиха и камиони, натоварени с бутилки газ. Наблюдавахме всичко това силно изплашени и чакахме обезвъшляването като екзекуция. Трябваше да го извършат по блокове. Беше през юни 1943, когато от Гърция пристигаха големи ешелони, и блоковете бяха препълнени. По хиляда — хиляда и сто жени бяхме в помещение, където нямаше как да мръднат и петстотин.
В два часа сутринта на определения ден изкараха всички ни навън. Най-напред отнесохме сламениците и одеялата за дезинфекция. После за наш голям ужас ни накараха да се съблечем изцяло. Свихме на вързоп дрипите си и ги пуснахме в казана с дезинфекциращата течност. За отличителен белег на вързопите ни щеше да служи лагерният номер, пришит на горната дреха. Върхът на нещастието бе, че ни принудиха да оставим и личните си торбички, скърпени от парцали, които побираха цялото ни богатство. Някои от нас притежаваха само лъжица със счупена дръжка, дажба хляб, парче гребен, кърпичка или това, което служеше за кърпичка. Други, по-оправни, имаха и нож, парче от кърпа за лице, глава сурово цвекло, докопано иззад камиона, снабдяващ кухнята. Други притежаваха дори парче сапун или блуза за преобличане, купени с валутата на лагера — хляба, от който се отказвахме винаги, когато искахме да си осигурим някакъв лукс.
И така прибавихме притежанията си към вързопите, уверени, че няма да намерим вече тези скъпоценни за нас вещи. Щеше да се наложи да „постим“ няколко дни, за да се сдобием отново с онези малки неща, без които цивилизованият човек не би могъл да живее. Ограбени, преди да бъдем обезвъшлени, зачакахме началничката на блока и есесовците да ни преброят.
Бяхме хиляда съвсем голи жени, загубили всякакъв свян пред нацистите поради всички онези многобройни случаи, в които бяхме за тях опитни животни. В нашите очи те също не бяха човешки същества, но сега в лагера имаше мъже от дезинфекционния отряд и достойнството ни беше наранено. На всичкото отгоре беше и много студено — беше три часът сутринта и треперехме целите. Притиснати една към друга в редици по пет, колоните жени — по-скоро скелети с подути кореми, бяхме зловеща гледка, далеч надхвърляща въображението на Данте.
След проверката отидохме в банята. Всичките хиляда жени преминахме пред представителна група от СС начело със зловещия убиец Таубер, който ни наблюдаваше доволен от това ново садистично хрумване. Редом с есесовците беше секретарката, пряка сътрудничка на коменданта на Освиенцим. Облечена бе във великолепна синя рокля, която ярко контрастираше с нашата жалка голота. Конвоирани от тях, изминахме петстотинте метра до банята. Там ни избръснаха целите, включително и главите до голо. После ни вкараха в парна баня във формата на амфитеатър. Отпуснахме се доволни, че сме се отървали от гнусните погледи на есесовците.
Доволни бяхме и от живителната топлина, от която телата ни се нуждаеха поради недохранването и липсата на витамини. Държаха ни там няколко часа гладни. Онези, които си бяха запазили залък хляб от снощната дажба, го бяха оставили в конфискуваните торбички. Бяха забравили хляба, ужасени, че им отнемат цялото богатство. Започна да ни измъчва глад, а никой не мислеше да ни нахрани. Щяхме ли да си получим чорбицата на обед? Дотогава имаше време, а обикновено при изключителни събития като сегашното забравяха да ни я дадат.
След няколко часа чакане ни прехвърлиха в помещение с душове, където беше ледено студено. И водата беше ледена. Не искахме да влезем, щом усетихме рязката смяна на температурата, но ни наблъскаха грубо под водата и трябваше да понесем и това изпитание. Напразно чакахме да получим кърпи; забравиха да ни дадат и сапун въпреки шумните приготовления за обезвъшляването и значението, което му придаваха.
Измити и все още голи, отидохме в друго помещение, с широко отворена врата. Треперейки от студ, умора и глад, зачакахме да донесат чорбата. Пладне беше минало отдавна, когато най-сетне стана и това; спуснахме се към казаните като стадо, толкова бяхме изгладнели, блъсканицата беше неописуема. Онези, които притежаваха дарбата да се бутат, изтласкваха останалите и получиха храна по два, че и по три пъти, а другите, които чакаха да им дойде ред, не получиха нищо. Излочихме чорбата като кучета, нали ни бяха взели лъжиците, изблизахме лакомо всичко от съдинките.
Върнаха ни при бараките към пет часа следобед, както бяхме още голи. Бяхме твърде уморени и затова не се почувствувахме тъй дълбоко унижени, както сутринта. Бараката още не беше отворена след дезинфекцията. Чакахме навън. Дрипите ни вече бяха извадени от казаните и лежаха разхвърляни по земята пред блока. Настъпи пълно безредие, защото всяка се мъчеше да намери вързопа си, но това беше невъзможно. Заповядаха да нахвърляме нещата на покрива, за да изсъхнат. Най-сетне отвориха и бараката. Втурнахме се вътре, за да се доберем до наровете. Сламениците и завивките още бяха на дезинфекция. Свряхме се по десет жени в ниша. Зъзнехме и се гушехме една в друга с надеждата да се постоплим, за да можем да заспим и да забравим страшния ден, който бяхме изживели. Сънят обаче не идваше. Въпреки всички усилия не успяхме да се стоплим.
Късно през нощта някои задрямаха, но както винаги в три ни събудиха. За проверка. Невъзможно е да се опишат мъките, студът и страданията, които изпитахме още веднъж. След проверката пак се притиснахме и зачакахме слънцето, за да се покатерим на покрива и да си приберем, дрехите и торбичките.
Странна гледка бяха обитателките на бараката, когато изсъхнаха на слънцето. Едни бяха почти напълно облечени, други бяха по гащи и корсаж, без пола и блуза; трети пък имаха пола, но не и гащи и корсаж. Виковете и караниците не стихваха. Дърпахме дрипите една от друга; видеше ли нещо горе-долу ценно, всяка твърдеше, че било нейно. По земята се валяха купища мокри мръсни парцали. Никой не се намеси. Хиляда жени се биеха за изпокъсани дрехи, бореха се за жалкото си съществувание, а много от тях бяха майки и в предишния живот бяха заемали видно място в обществото.
На другия ден отново излязохме на работа. Операцията по обезвъшляването бе приключила, бяхме чисти, ала полуголи, видът ни би бил комичен, ако всичко не беше тъй ужасяващо трагично. Излязохме от лагера в колона при идеален ред под ритмичния съпровод на оркестъра. Следваха ни доволните погледи на началниците на лагера: безчислената армия робини на райха отиваха на работа, за да участвуват в изграждането на „новия ред“. Само след няколко дни въшките се появиха отново. Единственият резултат от първото обезвъшляване бяха стотиците пневмонии и плеврити.


_И тъй накратко: въшки, плъхове и кучета, бой с юмруци и камшик, огън, кал и жажда. И нищо друго? Морис Онел 133857 отговаря:_

Най-лошото е гладът.
Гладът, когато чакаш топлата струя.
Най-лошото е студът,
студът, когато изгладнелите протягат ръка
и чакат всичко от времето,
но не и от себе си.



_Наум Файнщайн 48932, и той изгладнял, си спомня следната случка:_
Една вечер хилядата изнурени и премръзнали човешки същества от блок 15, току-що завърнали се от работа, бяхме изтикани с тояги към нишите, в които се тъпчехме по осем. Полуседнали, полулегнали, притиснати един към друг, треперехме от студ и глад. Неспособни да живеем, страхуващи се от смъртта, чакахме дажбата хляб с едва сдържано нетърпение и в същото време с примирение: около очакваната храна се съсредоточават всичките ни надежди, мъничкото жизненост, която ни е останала. По коридорите тежко се движеха сенките с тояги в ръце. Цареше гробна тишина.
Изведнъж вратата на бараката се отвори широко, появи се подофицерът от СС Шилингер: иска да присъствува на разпределянето на храната. Началниците на бараката сновяха насам-натам с голяма кошница и подаваха на всеки парченце хляб. Никой не продумваше и дума.
В една от нишите лежаха по корем възрастен мъж и осемнадесетгодишният му син. Бащата бе вече съвсем отмалял. Протегна трепереща ръка, пое хляба и го притисна до гърдите си, а тялото му все трепереше… Макар също изтощен, синът още имаше сили. Грабна хляба с две ръце и го погълна на няколко хапки. Изгладнелите му очи дебнеха подивели. Изведнъж погледът му се спря на парчето хляб в ръцете на треперещия баща. Синът светкавично изтръгна хляба и го налапа. Превърна се сякаш в две движещи се челюсти… С последни сили старецът нададе вик. Началникът на блока дотича, измъкна и двамата. Те не се върнаха вече в бараката.
А подофицерът от СС избухна в смях: нацистката идеология наистина е всемогъща, щом може да накара син да постъпи така с баща си!


_И тъй най-лошото е всесилният глад, който унищожава душевната чистота, издръжливостта и смелостта. Сещам се за еврейските ученички от Родез и разпитвам единствената, която познавам — Сюзан._
— Познавахме се вече от три години — отвръща тя. — Заедно бяхме скаути, заедно ходехме на скаутски лагери и това изгради у нас солидарност. Поделяхме си и залъчето хляб, и откраднатата ряпа. Когато ни извеждаха вън от лагера да копаем окопи, работехме сред поля, засадени с ряпа. Вечно бяхме гладни, разбира се, и затова всяка по ред се опитваше да откъсне някоя ряпа или няколко моркова и после си ги деляхме винаги на пет. Но мен ме хващаха винаги, когато ми дойдеше редът да се опитам да откъсна нещо. Един ден, тъкмо се бях изплъзнала да откъсна една чудесна ряпа, бях си я избрала от по-рано, теглех, а тя ми се опъваше, и германецът ме удари с приклад, беше ме забелязал. Той ме отпрати, върнах се при другите разплакана, без ряпа, яла бой на всичкото отгоре и главното смутена, защото вземах от другите, а сама не бях внесла своя дял.
Рекох й:
— Не си била виновна.
Тя се сеща за друг пример:
— Петте имахме една купичка, а лъжица не. Как деляхме ли? Например чорбата — наливаха ни пет черпака и трябваше някак да се оправяме. Трябваше да делим на глътки, друг изход нямахме, но винаги хитрувахме по малко. Казвахме „по три глътки на всяка“ Глътвахме по три пъти, но пълнехме още малко уста, само че без да гълтаме веднага, за да не видят другите и предавахме купичката по ред на останалите, а те правеха същото. Но все пак деляхме, нали нямахме лъжица.
— Разказаха ми, че и тези, които разливали чорбата също хитрували, защото гъстото оставало винаги на дъното.
— Разбира се — отговаря Сюзан, — пазеха го за някой приятел. Всичко там беше несправедливост, всяка секунда беше несправедливост.
Млъкваме и двамата. После се сещам нещо, питам я:
— Помниш ли, разказа ми за букета люляк, който ти донесъл в Родез един млад германски войник?
Тя кима утвърдително.
— Лилав ли беше люлякът или бял?
Сюзан гледа дълго, колебае се, сетне решава:
— Лилав. После запитва:
— Ще разкажеш ли тази случка с люляка?
— Разбира се.
Тя пак се двоуми, преди да промълви съвсем тихо:
— Знаеш ли, струва ми се, че не бива. Хората ще си помислят…
Припомням й:
— Ти каза, че се е случило веднъж на седемдесет и пет хиляди. На седемдесет и пет хиляди затворници.
— Ще си помислят, че е имало някаква човещина. А човещината беше толкова малко. Не искам да разказваш тази история.
Опитвам се да я убедя:
— Важното в случая не си ти самата, важното е, че никой никога не е проявил грижа за седемдесет и четирите хиляди деветстотин деветдесет и деветте затворници.
Сюзан повтаря:
— Никой никога не се е грижил за тях. Сега гласът й става уверен:
— Смятам, че случаят е изключение, а и цялата тази история беше много жестока.


_Морис Онел 133857 продължава да реди стиховете си, в които гладът отстъпва пред ударите в кръста, но:

Най-лошото е да се вслушваш,
във времето, което вече не тече.



_Доктор Робер Леви 145920 разказва за времето в началото, когато още не е знаел какво става в лагера:_
— Разнасят в големи казани някаква чорба с неопределено съдържание и я разпределят по канчетата. Нямаме лъжици, но това не ни пречи да я пием жадно като вода. Малцината оцелели французи от предишните ешелони ни разпитват тревожно за новини от родината, търсят между нас близки или приятели. Осведомяват ни за ужасните условия в Биркенау, а ние ги слушаме и не вярваме. Питаме ги какво е станало с другарите ни, които вчера, при пристигането, бяха натоварени на камиони. „Тях вече никога няма да ги видите, те вече са задушени с газ и изгорени в крематориумите, дето пушат ей там денем и нощем.“ Обзема ни страх, ужасени сме.


_Уплахата преминава, лявата колона е убежище. Нижат се дни, седмици, месеци. Човек свиква с мръсотията, с боя, с мъката. А крематориумът е наречен просто „фурната“. Ето как Птижан 45976 описва общото нещастие:_
— Раздали ни бяха кепета и често ни наказваха да ги сваляме и слагаме на глава под команда „Шапки долу!“, като в същото време пляскаме в такт с ръка по бедрото. Изваждаха пред строя онези, които изоставаха, и ги биеха дивашки. По три часа правехме това упражнение. Часове наред крачехме клекнали, след това лазехме по лакти из двора, а гадовете не ни оставяха на мира и ни караха да се движим все по-бързо и по-бързо. Биеха безспир наляво и надясно. Караха ни да правим кълбо в прахоляка и калта.


_Човек приема почти всичко, всъщност всичко. Жак Фюрмански 49248 наблюдава другарите си по труд и мъчения:_
— Вглеждам се в другарите си, много от тях вече са като автомати, без всякаква вътрешна реакция.
Подплашени същества, изтормозени до такава степен, че дори не разбират командите. Подреждат се лошо, не си дават сметка дали не са по повече в редиците, отколкото трябва. Хора, унищожени вътрешно.
За пръв път трябва да се строяваме по новия начин да сваляме и да слагаме кепетата по команда.
Цял час без прекъсване ни проглушаваха ушите: „Шапки долу, шапки на глава!“
Това упражнение се прави по специален метод, целта е да ни оскотят, да ни смажат, да ни превърнат в автомати.


_Предлагат им да изберат между непосилния труд и покоя на смъртта. Дезире Хафнер 51182 сочи един пример:_
— На Коледа 1942 накараха затворниците да се заемат със съвсем лека работа: да носят пясък във връхната си дреха, обърната наопаки. Само че трябваше да тичат с този пясък между два реда надзиратели и есесовци, всеки от които държеше дебела тояга. Опитвайки се да избегнем ударите на надзирателите, налитахме на есесовците отсреща. Така за два часа — от девет до единадесет сутринта, бяха избити триста и петдесет концлагеристи. Навръх Нова година представлението се повтори. Резултатът беше същият. Триста и петдесет трупа, няколко стотици ранени.


_Групата вляво все пак ти дава надежда, макар и малка, да оцелееш, но кой би могъл да гадае бъдещето? Не и Птижан 45976, който си спомня:_
— Изпратиха ме в друг отряд и там се чувствувах много по-зле. Той работеше на канала (каналите за отводняване на блатата). Работехме нагазили до над коленете, че и по-дълбоко, изхвърляхме с лопатата пясък и камъни от дъното. Голямо удоволствие за есесовците беше да накарат някого да се върти около дръжката на лопатата, забита в земята. Щом му се завиеше свят, бутваха го в канала, той се опитваше отново да излази на брега, който бе около четири метра висок, но горе го чакаха и с един ритник го блъсваха пак във водата, докато останал съвсем без сили, човекът се удавеше.


_Данте си спомня, че видял в блатото голи хора, целите окаляни, с разкривени лица, но има и друга кал, която петни човека повече от тази в лагера. Това обяснява Жак Фюрмански 49248:_
— Надзирателят се е нахранил и внезапно влиза при нас.
— Я — сеща се той, — вие сте французи, между вас има и певци, и танцьори, елате с мен.
И неколцина отиват, за да „спечелят“ малко храна, чуваме ги да пеят.
Надзирателят е доволен. Иска да му пеят еврейски песни, при това непременно „много тъжни“.
— Разбирам думите и ми прави удоволствие да ги слушам — пояснява той.
Унижение, падение, хората пълзят като животни, за да се спасят. След това зрелище ме намира един приятел — известен певец, ценен човек, и ми казва:
— Пях, ядох, колко съм отвратен от себе си! Мислех, че не съм в състояние да падна толкова ниско. Гладът, гладът, братко…
Добавих…
— Да, ще опознаем себе си в друга светлина, ще изживеем ужасни времена.


_Ужасни времена ли? Хафнер 51182 слуша, оглежда се и констатира:_
— А в Биркенау имаше нещо още по-ужасно. Имаше лагер за жени. Жени ли? Та нима имаше все още нещо женско, нещо човешко в тези страшни за гледане призраци? Обръснати до голо черепи, тела, не, скелети, по които личаха белезите от жестокостите на жените от СС, татуирани китки, измръзнали ръце, подути крака, нима това бяха жени?… От техните бараки се разнасяше неописуема воня, вонята на хиляди женски тела, които в продължение на месеци нямаха къде да се измият. Купчините трупове пред женските бараки бяха по-високи, отколкото пред мъжките. А вътре — невъобразима тъпканица, пробити покриви, по земята кал и мръсотии, навсякъде ужасяваща мъка… Но обективно, искрено трябва да се признае, че въпреки страданията, които понасяха, въпреки режима, който при тях беше много по-тежък, отколкото при мъжете, именно жените запазиха по-висок дух, именно жените показаха по-голяма смелост.


_Да чуем Маша 35332:_
— След като се окопитих от отчаянието, в което тънах над два месеца, започнах да използвам времето, свободно от задължения в болничния блок, за да разширявам познанствата си. Запознах се с лекарки, които работеха в други сектори на болницата — с доктор Любов, хирург от Съветския съюз, със Сили Фридманова от Прага, с доктор Роза от Париж, с доктор Соня от Брюксел. Срещнах другарки от Франция — и познати, и непознати. Сближих се с концлагеристки от Полша — и еврейки, и не. Тъй като зная полски, а и поради сходството на политическите ни възгледи, с тях лесно се създаваха връзки. По-късно групата ни се разшири с югославянките, заловени в партизанската борба в родината им. Някои от тях работеха в службата, която се занимаваше с прехвърлянето на затворничките от един лагер в друг, или като началнички на санитарни блокове. Към нас се присъединиха и група чехкини, малко на брой, но издигнати политически и морално. Чрез доктор Любов се запознах и с други съветски пленнички.
Пращаха ме ту да чистя блока, ту да мия съдове, ту да се грижа за болните. Известно време бях и нощна болногледачка. Една вечер се събрахме в тясното помещение до бараката, което служеше за дежурна стая. Бяхме пет: чехкинята Манси Швалбова, парижанката Леа Кразюки, доктор Любов, една югославска другарка, чието име не помня, и аз. Тогава се зароди организацията за солидарност и съпротива, която по-късно обхвана затворнички от всички националности, каквито имаше в женския концлагер в Биркенау.
Материална помощ получавахме от другарките си от отрядите, които работеха в складовете за обувки и за дрехи, и от отряда „Червена Канада“ (червена, защото освен раираните затворнически дрехи носеха червени кърпи на главите). Тези отряди сортираха багажите на концлагеристите, пристигащи в Освиенцим от всички европейски страни. Така например еврейските семейства от Гърция бяха повярвали в обещанията, че просто ги изпращат да живеят другаде и за да продължат да водят нормален живот на новото място, трябва да вземат цялото си имущество. Те се подчинили и донесли в Освиенцим вещи с голяма стойност. Сортирани от отряда „Червена Канада“, скъпите предмети бяха натоварени на влакове и експедирани за райха. По-простичките вещи бяха прибрани в складовете, от които се снабдяваше есесовското командуване в Освиенцим. Непотребното остана в лагера за раздаване на затворниците и бе струпано в една барака, където работеше складовият отряд.
Във всички тези отряди имахме другарки и с течение на времето те се бяха научили „да организират“ работата си. По-късно, когато установихме връзка с нелегалното съпротивително движение в мъжкия концентрационен лагер, получавахме помощ й от зондеркомандата, която сортираше личните вещи на арестантите — мъже, жени и деца, задушени с газ още при пристигането им в Освиенцим.
Излагайки се понякога на смъртна опасност, приятелите ни от тези отряди вземаха от вещите на умрелите и носеха в лагера дрехи, хранителни продукти, а понякога и дребни ценни предмети, които внасяха във фонда за солидарност. Онова, което те успяваха да задигнат, беше съвсем нищожна част от огромните богатства, които нацистите заграбиха от милионите затворници. И все пак един пуловер, някоя риза, чифт обувки, чиле вълнена прежда, малко храна допринасяха при лагерните условия да бъде спасен някой човешки живот.


_Мъжете също се организират. Роже Абада 45157 продължава разказа си:_
— През декември 1942 установихме контакт с Рудолф Фримел, австриец, който пък поддържаше връзка със сънародника си Ернст Бюргер от Международния антифашистки комитет. Оформи се група от четирима отговорници, които бяхме начело на организацията по едно или друго време — Роже Абада, Йожен Гарние, Анри Горг и Роже Пелису. Аз, а от септември 1944 и Гарние, осигурявахме връзката с Международния комитет чрез посредничеството на Рудолф Фримел.
Отговорниците на този комитет се събираха обикновено в една стаичка на блок 4, която служеше за килер. В друга стая в болницата, на чиято врата имаше надпис „заразни болести“, изготвяхме текстове. Надписът донякъде ни предпазваше от неочаквано появяване на есесовци.
В края на първото тримесечие на 1943 в една стаичка на приземния етаж на блок 22, вдясно от входа бе организирано събрание. Това бе наистина изключително, защото много трудно можехме да се съберем. Беше през един неделен следобед, по времето, когато обикновено ставаше бръсненето. Всички обитатели на стаята влизаха в нелегалната организация, а онези, които не бяха задължени да присъствуват на събранието, пазеха отвън. Срещата стана след създаването на „бойната група“ в Освиенцим и целта й беше да се проучат условията за участието на французите в дейността на групата.
Разгърна се движение за солидарност. В лагерния лазарет работеха французи, които допринесоха да бъдат полагани повече грижи за болните и лекарствата да се разпределят по-добре.
Други пък, от отряда за дезинфекция, доставяха бельо и дрехи, които изпратихме на французойките от ешелона на тридесет и една хилядите чрез затворници французи от градинарския отряд, който работеше край Райско; там служеше и част от тези французойки.
Затворниците от работилниците поддържаха връзки с външния свят. Анри Горг, той беше в железарски отряд, пренасяше писма, скрити в празни бутилки от ацетилен, и ги оставяше на определено място. Той бе натоварен да намери карта на фронта, когато веднъж бе изпратен да поправя нещо в комендантството. Друг затворник работеше в гаража на есесовците. Той криеше в чекмеджето на работната си маса карти и документи, които да бъдат използвани при бягства, и повреждаше генераторите и стартерите на автомобилите.


_Разпитвам Сюзан по този въпрос._
— Да, наистина имаше хора, които се съпротивляваха — спомня си тя, — хора, които се бореха, имаше комунисти, те бяха организирали взаимната помощ. И аз оцелях благодарение на взаимната помощ, но защо? Защото бях участвувала в ученическите организации, защото бях скаут, защото ме арестуваха заедно с момичетата, с които бяхме заедно скаути в лицея в Родез — това е причината, поради която се върнах. Познавахме се вече три години, деляхме всичко, крояхме големи планове.
— Навярно си се сприятелила и с други концлагеристки?
— Аз бях от най-долната категория, така че ми беше практически невъзможно да се сприятеля с някоя.
Не разбирам и Сюзан обяснява:
— Най-напред защото непрекъснато ме включваха в различни отряди. Живеех като скитница — петнадесет дни в един отряд, следващите петнадесет — в друг. И ако не ме бяха арестували с момичетата, които познавах, изобщо нямаше да изляза от лагера, щях да се затрия, щях да пропадна сред полякините и чехкините, които говореха други езици. Не искам да обобщавам, но не ми е известно някой да се е сприятелил с някого в лагера, освен ако са работили в специалните, в привилегированите отряди. Непрекъснато ни местеха при различни условия, непрекъснато се чувствувахме загубени, без корени.
— Ти какво работеше?
— Местеха ме в различни отряди, но на практика винаги вършех едно и също в отряд, работещ вън от лагера. Трошехме камъни, отводнявахме блата, копаехме ями. Бях все в отрядите с най-тежката работа. Работих малко и в „картофения отряд“, там мъкнахме големи кошове с картофи. Всъщност винаги съм била във външен отряд, а там вършех най-тежката физическа работа, защото нямах никаква квалификация, нищо не знаех да правя.
— Силна ли беше?
— Да, яка бях, бях здраво шестнадесетгодишно момиче.
Отново се опитвам да разбера дали е имала приятелки.
— Никога ли не си разменяла поне поглед или усмивка с някоя непозната?
Сюзан се усмихва и отговаря:
— Разбира се, говорехме помежду си. Но да се сприятелиш с някого е друго. Естествено прояви на приятелство имаше: край теб има други човешки същества, разбираш страданията им, приказваш, усмихваш се, помагаш им, успокояваш ги, доколкото можеш. Но да се сприятелиш с някоя така, че да делиш с нея залъка хляб, това вече беше съвсем друго.


_Оставям я, за да прочета записките на една друга Сюзан — Сюзан Бирнбаум 74837, за нейната група. Те са четири, не пет като френските момичета._
Бяхме определени да работим в отряд 22 или в отряд 105 — в блатата или на камъните. Можехме да избираме.
Първия ден ние с Фернанд Гьочел, Берт Матинер, Терез Шасен избрахме блатата. Ето как мина този първи ден.
В три и половина сутринта ни събудиха свирката и ударите, които сипеха с пръчки по краката ни началничките на помещението. Нямахме никакво време да се измием, всъщност нямахме нито сапун, нито кърпи. В четири и половина получихме — ония, които можехме да се бием и имахме късмет — по няколко глътки мръсна топла вода вместо кафе. След това ни изгониха бързо навън все така с бой — с колани и пръчки, и ни накараха да се строим в една от колоните — за „блатото“ или „за камъните“.
Чакахме до пет часа. Дъжд, сняг, вятър — това нямаше никакво значение, стояхме така, прави в редици.
В пет и половина се яви надзирателката на отряда и се упътихме към изхода с маршова стъпка под команда — „леви, леви, леви, раз, два, три, леви, леви, леви!“.
Надзирателка на отряд 22 — за блатата, беше Лизел, германка, проститутка.
Точно в шест — по хронометър — трябваше да минем през портала на лагера под съпровода на музика.
Не съм виждала нищо по-гротескно. Представете си цял полк дрипави жени, една куца, друга влачи крака в подпетени обувки, да маршируват в такт пред парадно облечените германци под звуците на весел марш, изпълняван от женски оркестър.
Закъснели, тичахме като побъркани из разкаляния път и едва на десет метра от оркестъра оправихме редиците и минахме изправени, с вдигнати глави, изпънали ръце по шевовете на панталоните!
От двете страни на пътя, преди и след оркестъра, стояха на пост жени от лагерната полиция и наблюдаваха колоната, защото всичко трябваше да бъде в пълен ред: косите — прибрани под кърпите, яките — опънати, никакви колани, а кръстът на гърба — ясно очертан. Ако нещо не беше в ред — бой!
Когато излизахме от лагера, двама есесовци с кучета се отделиха от групата и единият тръгна пред нас, а другият отзад.
Вървяхме шест километра в калта и снега. Постепенно изоставяхме маршовата стъпка и се опитвахме да крачим заловени по две, по три за ръка въпреки неудобните обувки.
Подхлъзвахме се, спъвахме се, падахме по камъните и лепкавата кал, но ставахме бързо, защото в никакъв случай не биваше да разстройваме редиците, инак за наказание получавахме плесница или удар с пръчка.
След един мъчителен час катерене по насипи и ровове така капнахме, че ни идеше да седнем къде да е и да не мръднем повече. Но не можеше. Тъкмо бяхме стигнали до мястото за работа насред блатата и нямаше надежда да получим и минутка почивка преди проверката към седем вечерта.
Надзирателката бързо ни разпредели на групи.
Едната група затворнички насипваше кал и пръст на дървени тарги, друга група ги пренасяше — две по две, защото бяха много тежки — на двеста метра, където строяха насип. Трета група чакаше там и изравняваше изсипаните пръст и кал, набивайки ги с дебели тежки дървета. А щом завалеше, калта и пръстта се смиваха и от насипа не оставаше и следа.
Надзирателката Лизел проверяваше най-напред дали таргите са достатъчно натоварени, за да се изморим колкото се може повече, докато ги носим. Ако за нещастие не бяха достатъчно тежки, и товарачките, и носачките отнасяха по един силен удар с пръчката по лицето или по главата.
Носенето беше ужасно трудно. Хлъзгахме се на всяка крачка в глинестите полски блата.
На двеста метра оттам друга германка надзирателка, също затворничка проститутка, чакаше пълните тарги, заплашително вдигнала тояга. Трябваше да вървим едни зад други от едната надзирателка до другата, без да спираме. Винаги намираха повод да ни ударят по главата на всяко минаване, и в единия, и в другия край на пътя. Забавляваха се много. Постепенно започнаха да изпитват истинска наслада от това да ни бият, то им стана нещо като необходимост.
Какъв ден! Дванадесет часа принудително крачим, огъваме се под непосилния товар, хлъзгаме се, падаме, бият ни.
Този ден надзирателката Лизел беше особено освирепяла и след първия си ден в блатата се върнахме в лагера целите в рани, отоци и синини.
Приятелката ми Берт бе ударена толкова силно по устата, че разкървавените й устни останаха подути цели три дни. А студа, още не съм разказала за студа. Прътите, на които бяха прикрепени таргите, често се изплъзваха от вкочанените ни пръсти, които вече не усещахме. Близо тридесет километра изминахме този ден, натоварени като магарета. На всяка стъпка едва изгазвахме от четиридесетсантиметровия слой кал и сняг. Колко дълги ни се сториха тези дванадесет часа!
По пладне ни дадоха половин час, за да изядем чорбата, но беше невъзможно да седнем в калта и снега. По една купичка на две. Тя побираше към един литър и добре поне, че чорбата беше топла и по-гъста, отколкото в карантината. Но изстиваше бързо, защото прехвърчаше сняг. Обедът беше единственото, което чакахме с нетърпение през целия ден.
Едва свършили да се храним, отново започвахме да се въртим в кръг една след друга с таргите.
Бяхме изнемощели, краката ни вече се подкосяваха, ръцете, гърбът и кръстът ни боляха. Но трябваше да вървим и вървим още часове наред. Прекратихме работа чак в четири и половина. Събраха ни, преброиха ни и отново в редици се упътихме към лагера. Отново шест километра, а трябваше да бързаме, за да стигнем навреме за проверката. А не можехме повече. Мислехме си, че ако всеки ден трябва да вършим същото, никой няма да издържи, това е извън силите на човека.
Не можах да вървя сама на връщане този първи ден. През целите шест километра ме носиха двете сестри Мишел и Жанин, едната на 18, а другата на 21 години. Съжалиха се над мен и ме подкрепяха през целия път. Вървях превита на две, не можех да се държа права.
Никога няма да забравя тези две красиви, добри и състрадателни момичета. Те проявиха воля и смелост да издържат колкото се може по-дълго в този отряд на смъртта и изтощени и напълно отслабнали, умряха една след друга в газовата камера в разстояние на два месеца.
Всеки петнадесет дни отрядът биваше допълван, защото три четвърти от жените измираха.
Най-дълго издържаха полякините, свикнали с климата и с тежката работа на полето. Французойките, холандките и гъркините падаха като мухи, покосени от изтощението, диарията и тифуса; прекалено отслабнали, с измръзнали крака, при селекцията те биваха изпращани в газовата камера.
Денят не свършваше с дългото връщане в лагера. Трябваше да стоим прави час, понякога и два, до вечерната проверка.
А в какво състояние се намирахме! Парцаливи, кални, с окървавени и премръзнали крака, с посинели от бой лица и гърбове. И отчаяни до дъното на душата си.
Най-сетне към седем и половина вечерта влязохме в блока. Бяхме на крак от три и половина сутринта. Шестнадесет часа, без да седнем нито за минута, без да отдъхнем нито миг. След като се прибрахме в бараката, от всеки нар се чуха плачове, оплаквания, охкания.
Истинска мъка бе да си събуеш обувките, слепнали за краката от засъхналата кал, и да не викаш от болка, защото раните се отваряха. Някоя другарка дърпа внимателно обувката, за да не ти причини силна болка, а в замяна ти събуваш нейните. Докато кракът бе студен, болеше, но все пак се понасяше, но щом малко се постоплеше, човек можеше да полудее. Страдахме от начален стадий на измръзване на краката, а той е ужасно болезнен. По цели нощи се измъчвахме от болки и всички в блока стенехме.
Под заплахата от тежки наказания трябваше, преди да ни разрешат да легнем, да измием обувките си с много вода. За самите нас това не се отнасяше, стояхме си мръсни, нямаше с какво да се измием, никой не го беше грижа, но с обувките беше друго и често се случваше след изнурителен ден да ни будят с пръчките насред сън, за да проверят обувките…
Случваше се също нощем да ни будят, за да излеем навън кофите, пълни с изпражнения, а това винаги ставаше с разправии.
Тогава спяхме четири на нара — Терез, Фернанд, Берт и аз. Четирите имахме три одеяла. Едното постилахме отдолу на сламеника и ни оставаха само две да се завием. Те бяха съвсем недостатъчни в големите студове и затова увивахме крака в скъсаните си дрехи и се притискахме силно една към друга. Цели часове зъзнехме със стиснати зъби и все не можехме да се стоплим. Едва след часове се отпускахме лека-полека, стопляхме се малко и най-сетне заспивахме. Но не за дълго, защото скоро се разнасяше викът: „Ставай!“ Събуждахме се и отново идваха страхът, отчаянието и всепроникващата, страшната мъка.


_Французойката отива отново на работа. Данте пише:_

„Бях в трети кръг; там дъжд проклет и мрачен,
студен и тежък, вечно трополи
и пада по един и същи начин.“



_А друг един италианец — Примо Леви, потвърждава:_
— Иска ти се да плачеш, когато вали. Ноември е, вали вече десет дни и повече, кално е като на дъното на блато. Дървото мирише на мухлясала гъба.
Само да можех да мръдна десет крачки встрани и щях да бъда под навеса на сухо. Ще ми е достатъчен един чувал, за да си скрия раменете, или пък някакъв сух парцал, за да го пъхна под ризата. Докато хвърлям пълните лопати, мисля за парцала и за истинското удоволствие, което би ми донесъл.
Съвсем сме мокри, повече и не би могло да бъде. Старая се да мърдам колкото се може по-малко и най-вече — да не правя нови движения, при които мокрите замръзнали дрехи да допрат кожата, където тя е още суха.
Добре че днес няма вятър. Странно, винаги мислим, че с нещо ни е провървяло, винаги откриваме някакво щастливо обстоятелство, което ни предпазва да не стигнем до дъното на отчаянието и ни помага да живеем. Вали, но не духа. А когато и вали, и духа, знаем, че ще получим допълнително чорба, и добиваме смелост да чакаме до вечерта. А може и да вали, и да духа, и да си гладен; тогава си мислиш, че стига само да поискаш, можеш да пипнеш телената мрежа, по която минава ток, или да се хвърлиш под влака. И с дъжда ще е свършено.
Още от сутринта сме нагазили в калта на един ров, стоим разкрачени, забили стъпала в лепкавата пръст. Аз съм по средата, Краус и Клаузнер са на дъното му, а Гунан е над мен, до повърхността. Той се оглежда и едносрично предупреждава Краус да ускори или да забави темпото, според това кой минава по пътя, Клаузнер копае, Краус прехвърля към мен лопати пръст, аз я препращам към Гунан, той пък я трупа край себе си. Други затворници сноват с колички и пренасят тази пръст неизвестно къде. Впрочем това не ни интересува, днес нашият свят е тук, в тази кална дупка.
Краус изпуска лопатата, кал ме изпръсква до коленете. Това му се случва не за пръв път и го моля да внимава, но не си правя никакви илюзии: Краус е унгарец, съвсем слабо разбира немски, а френски не знае ни дума. Много е висок, с очила, лицето му е странно малко и напомня лицето на смеещо се дете, той се смее често. Работи прекалено много и прекалено енергично, още не е научил малките хитрини, с които пестим силите си — пестим дъха, движенията, дори мислите си. Той не знае, че е по-добре да се оставиш да те удрят — ударите не носят смърт, докато умората убива. Той мисли също, о, не, горкият, това неговото не е мисъл, това е само глупавата му честност на дребен селянин… Той мисли, че и тук е честно и логично да работиш и че колкото повече работиш, толкова повече печелиш, толкова повече ядене ти дават.
„Виж го, моля ти се! Не така бързо, глупако!“ — ругае Гунан.
После се сеща, че трябва да превежда на немски и повтаря същото.
Краус може да се съсипва от умора, ако иска, но не и когато работим заедно и ритъмът зависи от него.
Ето че се свърши, отвсякъде се чуват викове: „Строй се!“ И отвсякъде изскачат кални марионетки, които протягат изтръпнали крайници и отнасят инструментите в бараките. Издърпваме нозе от лепкавата земя, като внимаваме налъмите ни да не останат в калта, и олюлявайки се, целите мокри отиваме да се строим за връщане. По трима. Опитах се да застана до Албер, защото днес работихме разделени, а ни се иска да си поговорим, но някой ме удари с юмрук в стомаха и се намерих отзад, до Краус.
Тръгваме. Надзирателят на отряда командува грубо: „Леви, леви, леви!“
В началото краката болят, но после се постопляш и се отпускаш. Минал е още един ден, ден, който сутринта ни се струваше, че няма да издържим, че е безкраен. Забравяме го, щом свършва, няма го вече, не е оставил никакви следи в паметта ни. Знаем, че утрешният ден ще прилича на днешния, че ще вали може би по-силно или по-слабо, че може да ни изпратят да разтоварваме тухли, вместо да копаем ровове. Утре войната може да свърши, може да ни убият, да ни прехвърлят в друг лагер; утре може да настъпи някое от онези големи събития, за които се пророкува неуморно, откак лагерът съществува, но как бихме могли да мислим сериозно за утрешния ден?


_И така двете колони — лявата и дясната, отиват в една и съща посока. Лявата обикаля повече, дясната следва право напред. С коя се губи време? С коя се печели? Кое е по-добро — да печелиш или да губиш време? Вероятностите не се подчиняват на никакви пресмятания, не могат да бъдат предвидени, зависят от случайността. Един ден Аделаид 31802 отбелязва:_
— По пътя вървеше старец, съвсем сам беше. Крачеше бавно. Посочиха му крематориума с думите: „Ето там, там отивате.“ И старецът доверчиво забърза колкото можеше, та да не закъснее.


_Откъде идва този старец? Знае ли къде отива? Възможно е. Но някои знаят съвсем точно. Ето какво разказва Пелагия 32292:_
— След като се върнахме от работа по залез слънце, изведнъж се разнесе див вик, насечен от модулации, напомнящи тиролски йодлери. Скочихме и се завтекохме натам, откъдето идваше викът. Две жени се бяха залепили за телената мрежа. По-възрастната висеше като парцал, дрипите й се бяха закачили по бодлите. По-младата бе облегнала на мрежата само гърдите си, с една ръка стискаше китката на мъртвата, а другата — вдигната и вдървена, движеше на зигзаг. Като че пишеше във въздуха заклинателните думи: мене, текел, фарес*. Тези думи останаха в сърцата ни, тя сякаш повери на електрическата ограда своя зов към свободния свят.
[* Огнена ръка изписва според легендата тези думи на стените в залата по време на Балтазаровия пир, възвестявайки близка гибел. — Бел.прев.]
Отскубнаха живата още дъщеря от трупа на майката.
Комендантството на лагера реши, че събирането на труповете от телената мрежа създава много грижи и не си струва труда. Наредиха да се изкопае дълбок ров по цялото й протежение. Оттогава часовите стреляха по всеки, който се опитваше да приближи рова, и така изпреварваха бъдещите самоубийци.


_Дали майката и дъщерята са искали да умрат? Или само майката го е искала, а дъщерята се е опитвала да я спаси? Никой никога няма да узнае. Да потърсим отговора другаде._
— Селекцията приключи. Един от другарите ми, „бъдещ труп“, дойде при мен и ми каза: „За мен всичко свърши, повече няма да страдам. Ти, клетият, ще продължиш да страдаш, а накрая те чака същото.“
Разбрах, че утешава сам себе си, и не посмях нищо да му кажа. Седна редом с мен, мълчахме. „Дай ми нещо за ядене.“ Дадох му и той пак млъкна. Мина четвърт час. „Още съм гладен“ — каза. Намерих още хляб и той продължи да дъвче. Не смеех да му продумам, а ми се искаше да му кажа толкова много, защото винаги ми е повтарял: „С мен няма да се справят лесно. Скъпо ще платят за кожата ми, ще им покажа как се умира.“ Чаках да ми довери мислите и плановете си, да ми каже как ще изпълни желанието си да направи нещо, което никой в този лагер не е правил. Но той мълчеше, не промълвяше ни дума. Явно разбра какво ми е: „Учуден си, че ям. Че ям и не казвам нищо.“
Отговорих утвърдително и пак зачаках, напрегнат вътрешно, какво ще каже по-нататък.
— Мисля за смъртта, но не това, което предполагаш — издума той. — Зная, че дори обикновените престъпници, убийците, изметът на обществото, когато ги осъдят на смърт, имат право на последно желание. Обикновено искат ром, цигари, такива неща. А за нас няма нищо. Искам да изпитам поне едно удоволствие, преди да умра — единственото, което ми остава. А то е да ям, да ям, да не умра гладен; толкова много страдах от глад.
Приятелят ми остана така дълго до мен, без да говорим. Сетне ми стисна ръката, погледна ме в очите и рече:
— Не се предавай, приятелю, дръж се.
Занемях, вцепенен от притеснение, каквото не бях изпитвал никога в живота си. Не знаех какво да му отговоря. Усетих непреодолимо желание да му кажа: „Защити се, опитай поне да направиш нещо, ние ще те подкрепим.“ Но като го погледнах, усетих, че той вече е далеч от всичко, че е някъде отвъд и не мисли за нищо.
Над нас се спусна мълчание, прегърнах го и той си отиде.


_Оказва се, че лявата колона, избягнала газовата камера и влязла в лагера, където я чакат лишения и страх, всъщност се върти като в лабиринт и със запушена уста стига пак до газовата камера. А някои намират по криволиците на лабиринта неочаквани отклонения, които им скъсяват пътя — по-силен удар с палката, глад или епидемия._
— Друга причина за смъртността и за епидемиите — припомня Мари-Клод 31685 — беше, че се хранехме от големи червени купи, които след ядене само изплакваха със студена вода. И тъй като всички жени бяха болни и нямаха сили нощем да отиват до отходната яма, пък и достъпът до нея беше неописуемо мръсен, те използваха купите за цел, за каквато те не бяха предназначени. На сутринта събираха купите, отнасяха ги на сметището, а през деня друг отряд ги прибираше, измиваше ги със студена вода и ги пускаше пак в употреба. Още една причина за смъртността бяха обувките. За една-две седмици кожените обувки се съсипваха напълно в снега и калта на Полша. Краката измръзваха и се разраняваха. А от страх да не ни откраднат калните обувки, ги слагахме вечер под главите си, но почти всяка нощ, когато ни вдигаха за проверка, се раздаваха уплашени викове: „Някой ми е откраднал обувките.“ Тогава трябваше да изчакаме всички бараки да се изпразнят, за да потърсим някоя скрита по наровете обувка. Имаше и такива, които бяха с две обувки за един крак или с обувка и налъм. Така човек можеше да отиде на проверка, но да работи беше допълнително мъчение — краката се разраняваха и поради липсата на грижи се възпаляваха бързо. Колко другарки влязоха в болничния блок за рани на краката и повече не излязоха оттам…
— Бихте ли уточнили какво представляваше лагерната болница?
— Болница бяха блоковете, в които събираха болните. Това място в никакъв случай не можеше да се нарече болница, защото изобщо не отговаряше на представите, които човек има за болница. За да попадне там, болната трябваше най-напред да получи разрешение от началничката на блока, а това ставаше много рядко. Ако най-сетне получеше разрешение, болната биваше откарвана под строй пред болницата, където за да бъде приета, трябваше да чака с часове на опашка с четиридесет градуса температура дори при лошо време — при сняг или дъжд. Много често болните умираха навън, пред болницата, още преди да са влезли. Впрочем беше опасно дори да чакаш пред болницатата на опашка, защото ако тя станеше твърде дълга, идваше някой есесовец, събираше всички жени и ги отвеждаше направо в блок 25.
— Тоест в газовата камера?
— Да, в газовата камера. Затова жените често предпочитаха да не отиват в болницата, а да умрат на работа или при проверката. Зиме всяка вечер след проверка събирахме мъртвите, изпопадали в рововете.
Единствената полза да отидеш в болницата беше, че там човек лежеше и не трябваше да се явява на проверка, но затова пък лежеше в ужасни условия. Леглата не бяха широки и метър, а на тях лежаха по четири с различни болести. И обикновено попадналата там заради рани по краката прихващаше от съседката си дизентерия или тифус. Сламениците бяха мръсни, сменяха ги едва когато съвсем изгниеха. Завивките гъмжаха от въшки, които пъплеха като мравки.


_Ото Волкен 128821 — лекар, концлагерист в Биркенау на служба в карантината, си спомня:_
— Закачих на един конец в амбулаторията таблетка аспирин и казах: който има температура под 38 градуса, да близне веднъж, който е с над 38 — два пъти.


_Мари-Клод 31685 потвърждава:_
— Лекарства на практика нямаше, болните лежаха без всякакви грижи, без хигиена, без да ги измиват. Умреше ли някоя, оставаше да лежи още часове редом с болните и когато най-сетне се разбереше, че е мъртва, просто я изхвърляха от леглото и я отнасяха пред блока. Оттам отрядът жени, определени да изнасят умрелите, ги прехвърляха на къси носилки, от които главата и краката на мъртъвците висяха. Този отряд от сутрин до вечер сновеше между болницата и моргата.


_Питам Маша 35332:_
— Как упражняваше професията си на медицинска сестра в Биркенау?
— Германците не се нуждаеха болните да бъдат лекувани — отговаря тя. — Германците искаха всичко да бъде чисто, когато идват на визитация, и поради това задачата ни беше главно да лъскаме пода. Не лекувахме болните, нямаше лекарства, само на думи бяхме медицински сестри. Раздавахме храната, чистехме, вършехме работата си на жени, като просто бяхме човечни, но с голи ръце, към страдащите човешки същества.


_А Сюзан Бирнбаум 74837 си спомня:_
— Всеки ден пред вратата на болничните бараки изхвърляха мъртвите направо в снега, в калта голи, само с някоя завивка, метната над купчината, изпод която стърчаха крака, ръце, глави.
Случвало се е, минавайки пред болничния блок, някой да разпознае майка си или сестра си още преди да е научил, че е мъртва.


_Да разпознае майка си или сестра си в женския лагер. Баща си или брат си в мъжкия. Но и в единия, и в другия естествената смърт не е достатъчна, дори ако към нея се прибавят самоубийствата. Налага се на помощ да бъдат викани специалистите, както разказва доктор Робер Леви 145920:_
— Внезапно лекарят от СС идва в болничния блок и всички болни и ранени трябва да минат пред него голи — впрочем малцина имат ризи. Той отпраща с пръст почти всички в единия край на бараката. Там есесовски фелдшер записва лагерния номер на всеки. Знаем, че са осъдени на смърт, но със свито сърце ги лъжем, че ще ги прехвърлят в друг лагер. Повечето не хранят никакви илюзии за съдбата, която ги очаква. Но колко отвратителни са за нас часовете сред тези нещастници! Най-младите плачат и не могат да разберат, че заради една рана на крака или инфектирана краста трябва да умрат. Разпитват ме боязливо дали от задушаването с газ боли. По-възрастните са се примирили, някои се молят или пишат писма, които никога няма да стигнат до предназначението си. Дават ни разни поръки и настояват един ден да разкажем на целия свят какво е станало в Биркенау. Лекарите и санитарите продължават да вършат работата си както обикновено. В продължение на часове сменяме превръзките на обречените на смърт. Щастливи са онези, които са изтощени до такава степен, че вече не схващат нищо и са изпаднали в пълно равнодушие. Някои умират още през деня в леглата си. По-късно вечерта струпваме мъртвите заедно с живите в едно помещение. След една последна проверка и последно уточняване на лагерните номера есесовците ги карат да свалят ризите и коланите си и ги подгонват съвсем голи към камионите. За непокорните — удари с приклади и бичове. Ние, затворени в бараките, гледаме през пролуките как камионите се насочват към пещите…
На 21 януари 1944 година в операционния блок само за няколко минути загубих по безпрекословното решение на лекаря Тило деветдесет и шест от стоте си болни. Правех всичко, което можех, за да спася онези, които Тило или главният лекар от СС на лагера Менгеле изпращаха на смърт. Подсвирвайки си ария от „Тоска“, Менгеле посочваше лениво с пръст жертвите. Опитвах се да спася болните си, като го убеждавах, че скоро ще оздравеят и пак ще могат да работят. Понякога успявах да спася някого, но когато изглеждаха наистина много зле и без сили, Менгеле се сърдеше и ме заплашваше със същата съдба.


_Така е при мъжете. А при жените? Одет Розенщок А 5598, също лекарка, обяснява:_
— Селекция. Усещаме, че ще бъде скоро. Още миналата неделя, когато преглеждахме за въшки в блоковете на трудовите отряди, ни наредиха да отбелязваме и номерата на страдащите от обща слабост. Уви, заради „обща слабост“ би трябвало да посочим повечето жени. Естествено, както всеки път предадохме бюлетините със забележка: нито краста, нито въшки, нито обща слабост. Една сутрин се разнесе сигналът за събиране на лекарките и всички се строихме мирно в редици по пет. Без да посмее да ни погледне, Шустер ни нареди: „До обяд трябва да предадете списъци на болните, които не могат да бъдат излекувани за петнадесет дни.“
Наближава Йом Кипур. Германците отбелязват всяка година този ден с масови убийства, ние знаем какво означава този списък и подправяме всички диагнози и прогнози. Но тази сутрин в лагера пристига Менгеле с блестящата си от чистота бяла престилка. Явно има намерение да работи.
Влезе в блок 33. Защо се бави толкова? Надзъртаме през пролуките на вратата. Той вика една по една болните. Селекция, селекция. Злокобната дума плъзва из блоковете, прераства в мълва, разнася се все по-далеч. Скоро целият лагер повтаря: „В болницата има селекция.“
Всички в моя блок се вълнуваме и се питаме коя ще бъде този път? Дали днес той ще е „добър“? Оглеждам всичките си болни — клети страдащи момичета, които се страхуват, които искат да живеят. Привързана съм към тях и сега ме обхваща ужасен страх. Още веднаж преглеждам болничните листове. Почти всичките са подправени нарочно. В тях не се среща нито туберкулоза, нито малария, нито епилепсия. Ще забележи ли невероятно многото грипни заболявания, при това ненормално продължителни? Но не мога да направя нищо. Картите са свалени на масата. Може само да чакаме присъдата. Минутите минават в тревожна възбуда.
— Идва. Внимание! — вика блоковата, пребледняла като платно.
Той отива бавно, бавно към масата. Придружава го както обичайно Ена. Тя носи тетрадка, в която са отбелязани номерата, имената и диагнозите на болните. Следва ги мълчаливо Шустер, после Орли с лице, изкривено от тикове. И четиримата сядат. Менгеле продължава някакъв оживен разговор с Ена. Весели са, смеят се и гласовете им отекват зловещо в блока. „Красив е като снимка в «Сине мироар»!“ — ми пошепва една хлапачка от 18-и район на Париж. Ужасът никога не е съвсем чисто чувство. Тя може би дори му се възхищава? Всичко това е толкова нереално.
Менгеле въздиша: ще трябва да поработи. Взема списъка и извиква:
— 80527. Бергер Елизабет.
Една от най-добрите ми приятелки: Ержи, лекарка от унгарско-италиански произход, спяхме една до друга през трите месеца, докато бях в карантина. От шест седмици я държа тук, оздравява от тежък тифус — кръстих го грип, но резултатите от лабораторните изследвания са ясни и са отбелязани на болничния й лист. Толкова е отслабнала, че вече е „мюсюлманка“*, годна е само за газовата камера. Нарушавам стойката „мирно“, в която съм застинала, приближавам се.
[* На лагерния жаргон силно изтощен човек, останал само кожа и кости. — Бел.прев.]
— Тя ми е приятелка, лекарка е. Менгеле ме поглежда.
— Какво? — мръщи той вежди.
— Връщай се на мястото си — командува Ена, но все пак превежда.
Какво записва той в тетрадката си? Ержи слиза от леглото гола, прави три крачки напред. Той дава знак, тя се връща да си легне.
— Номер 50832. Рубинщайн Елза.
Тя става и се показва гола отдалеч. Един поглед, едно кимване, някакъв знак в тетрадката. И тя се връща.
Следващата. Малка холандка недалеч от мен. Тя още е в добро състояние, но дълбоките рани по стъпалата и по краката й, някои от които са оголили сухожилията, са инфектирани, а други започват да гангренясват. Ще може ли да стане? Въпреки категоричната забрана пристъпвам към нея. Опитвам се да съсредоточа в погледа си всичките си сили, струва ми се, че ще мога да й помогна, ако успея да прикова очите й като с магнит. Рут, стани! Рут, имай смелост три минути! Три минути болка и ще живееш. Ще живееш цял живот! Ще се върнеш у дома, Рут. Стани! Тя ме гледа с блуждаещи очи, вцепенява се. Вдигам я и я изправям. Колко е лека! Чувам как зъбите й скърцат. Права, напрегната, тя прави като автомат една крачка, втора. Изплаква и рухва. Менгеле избухва в смях, вдига рамене. Притичва една санитарка и се опитва несръчно да я вдигне, като трепери цялата. Менгеле закрещява побеснял:
— И това ми било санитарка! Не знаеш дори как се носи болен!
Тя отново поема Рут, вдига я и я отнася припаднала. Книжните превръзки се разпадат и се влачат подире й подгизнали от гной.
Целият блок преминава в гробно мълчание пред Менегеле. Чува се само неговият неумолим и към края уморен глас, който извиква номера и имена. И прозявките на Ена, която се отегчава. Една след друга, един живот след друг. Жени, които са обичали, чието връщане някой някъде по света очаква.
Вече всички болни са минали. Менгеле става.
— Внимание!
Излиза.


_На процеса в Нюрнберг председателят на съда запитва:_
— Какво можете да разкажете за селекциите, извършвани в началото на зимата?
Мари-Клод 31685 отговаря:
— Пролетно време германците арестуваха из цяла Европа мъже и жени и ги изпращаха в Освиенцим. От тях оставяха живи само годните да работят цяло лято. Естествено през това време всеки ден мнозина умираха. Но дори най-силните, които успяваха да издържат шест месеца, изнемощяваха дотолкова, че попадаха в болницата. Точно тогава, наесен, немците извършваха големите селекции, за да не хранят през зимата ненужните гърла. Всички прекалено слаби жени, всички боледуващи по-продължително отиваха в газовите камери. Еврейките отиваха в газовите камери почти за нищо; умъртвяваха с газ болните от краста, а всеки знае, че крастата изчезва за три дни, ако се лекува. Спомням си, че в блока на оздравяващите от тифус от петстотин души четиристотин и петдесет бяха изпратени в газовата камера.


_Говори Маша 35332:_
— Най-видната фигура в медицинския корпус на женската болница беше безспорно доктор Любов — ние всички се обръщахме една към друга по име. Съветски хирург, тя беше пленена на фронта. Великолепна жена беше, едра, силна, с открито лице, явно славянка. С точни и силни движения тя чистеше инфектираните рани, изрязваше гърди, ампутираше премръзнали крака, израждаше бебета и всичко това с примитивни инструменти, които не се стерилизираха, защото нямаше с какво. Досещахме се, че е научила всичко това на фронта и прилага тамошните експедитивни и в повечето случаи спасителни методи. Случваше се да акушира тайно, без това да се разбере от нацистката управа на концентрационния лагер…
С оптимистичния си характер, с нейната вяра в победата на съветския народ и на съюзниците над хитлеристкото варварство, с готовността си да оказва непрекъснато помощ и с енергията си доктор Любов беше приятелка, която можеше да те успокои и да те подкрепи. С нея човек можеше да помечтае за края на кошмара, в който се намирахме.
Колко пъти години по-късно съм се замисляла над думите, които Любов — а тя обикновено не се впускаше в излияния, — ми каза веднъж: „Знаеш ли, на нас, съветските бойци, ни беше забранено да обръщаме гръб на врага и все пак аз съм тук!“ Едва сега ме поразява споменът за онова притеснение и тъга, с които тя изрече тези думи. За мен тогава те звучаха гордо, чувах в тях лозунга на един народ, решен да не се предава, да се бори до победа. Едва след като заприиждаха тревожни вести, към които в началото се отнасяхме с недоверие, съмнение и скептицизъм, но които постепенно се потвърдиха от трудно опровержими факти, можах да осъзная каква драма е бил навярно този лозунг за русите, оцелели от нацистките концлагери.


_Всяка има своя спомен, Одет Розенщок А 5598 влиза в залата, от която всички болни са извлечени навън, за да бъдат хвърлени в камиони и изпратени в газовата камера._
— В опустелия блок цареше пълна, страшна тишина. Навсякъде се виждаха следи от борба като след погром. Сламениците, провиснали от леглата. Нощници, разхвърляни по земята там, където са ги изтръгнали от клетите болни тела, за да ги съблекат голи. Отвратителен погром. И навсякъде жалките, но ценни предмети, които болните са намирали с толкова мъка и заради които са се лишавали от хляба — лъжица, метална кутийка за маргарин, кърпичка. И хляб, много хляб, хлябът, който толкова им е бил нужен. И тишина. Избягах уплашена до смърт.
И все пак се върнах там малко по-късно. Блокът трябваше да се дезинфекцира, преди да го отворят отново.
Окачени на тавана, за да бъдат опушени със сяра, завивките приличат на огромни знамена. Струва ми се, че се движа между две стени от знамена, които образуват триумфална арка в памет на победените.
След няколко дни болничният блок ще бъде готов да приеме нови болни.


_Питам Сюзан:_
— Спомняш ли си още изгрева на слънцето над Освиенцим?
Тя кимва.
Упорствувам:
— А защо беше красив изгревът?
— Защото небето цялото пламтеше — отвръща тя. — Излизахме в черния мрак след нощните ужаси — нали всяка или почти всяка нощ имаше селекции, нощите винаги бяха изпълнени със страх, нощем не можеше да се излиза от блока. Германците много често използваха нощите, когато бяхме затворени в блоковете, за да обградят някой и да направят селекция. Затова всяка нощ носеше ужас, не знаехме точно кога ще дойдат за селекция и в нашия блок, ще изкарат половината или две трети от хората и ще ги изпратят в газовата камера. Сутрин, когато излизахме за проверка, знаехме, че нощта вече е минала, че може би сме спечелили още един ден. Стояхме неподвижни, животът започваше отново, слънцето изгряваше.


_Селекциите, извършвани от лекари от СС, не са достатъчни, защото затворниците са прекалено много. Методите за унищожение са различни. Две оцелели си спомнят една и съща случка._
— Ето какво преживяхме на 10 февруари 1943, денят, който никоя от нас не е забравила, денят на надбягването със смъртта — започва Мари-Елиза Нордман 31687.
— В три и половина сутринта — разправя Мари-Клод 31685 — целият лагер бе събуден и изведен навън в равнината, а обикновено проверката ставаше в лагера. Държаха ни в равнината пред лагера до пет часа вечерта, без да ни дават храна, а валеше сняг.
Продължава Мари-Елиза:
— Още предния ден ни бяха наказали (за какво, и до днес нямаме представа) и прекарахме дванадесет часа при същите условия. Краката ни бяха изтръпнали и премръзнали. Повечето от нас вече страдаха от страшна диария, която взе толкова жертви. Най-сетне се успокоихме — дойде заповед да се прибираме.
— Накараха ни да минем през вратата една по една — допълва Мари-Клод — и ни удряха в гърба, за да се затичаме. Всяка, която не можеше да тича, защото беше стара или болна, я придърпваха с кука и я пращаха в блок 25.
31687 обяснява:
— Блок 25 беше последната спирка преди газовата камера; там изпращаха временно всички нещастници, преценени за негодни да останат в лагера. Оставяха ги два, три, десет дни и ако през това време не умряха от жажда, глад, изтощение или диария, натоварваха ги на камиони за газовата камера, натоварваха живите заедно с мъртвите.
— Зная този блок — пояснява 31685, — защото по онова време ни прехвърлиха в двадесет и шеста барака и прозорците ни гледаха към двора на блок 25. Виждахме купищата трупове в двора, виждахме от време на време ръка или глава да мърда сред труповете, опитвайки се да се освободи — някоя умираща се опитваше да се измъкне, за да живее.
— В този ден десет наши другарки бяха изпратени в блок 25 — съобщава 31687.
— Смъртността в този блок беше още по-висока, отколкото другаде — заявява 31685, — защото им даваха храна и вода само ако останеше в кухнята, нали и без това бяха обречени да умрат. Така те често оставаха по няколко дни без капчица вода. Един ден нашата другарка Анет Епо, хубава млада тридесетгодишна жена…
— Тя мина край блок 25 — продължава 31687. — По решетките на прозорците бяха увиснали на гроздове жени, определени за газовата камера. Те молеха за вода на всички езици. Виковете им развълнуваха Анет, тя успя да се върне в нашия блок и да събере малко вода на дъното на едно канче, и отиде отново до прозореца. Подаде канчето на една от клетниците. Но по алеята се разхождаше с кучето си вълча порода Хасе, която бе направила селекцията на 10 февруари, тя видя Анет, втурна се към нея, сграбчи я и я вкара в блок 25.
— През целия си живот ще си спомням за Анет Епо — казва Мари-Клод. — Два дни по-късно тя бе натоварена в камиона за газовата камера, прегърнала беше друга французойка — старата Лин Порше, и когато камионът потегли, ни извика: „Не забравяйте момченцето ми, ако се върнете във Франция.“ Сетне двете запяха Марсилезата.
— Двете запяха Марсилезата — повтаря Мари-Елиза.


_И тъй глътката вода означава смърт за тази, която я е поднесла, също както и умората, от която не си в състояние да крачиш в строя. Аделаид 31802 отбелязва:_
— Понякога на връщане от работа вечер караха жените, както бяха изтормозени, изнурени и трескави, да прескачат ровове и която не успееше, отделяха я настрана; всички знаеха какво ще стане с нея.


_Ще има още селекции, още мъртви, все повече мъртви. Ето какво пише по този въпрос комендантът на лагера Рудолф Хьос:_
— Престанах да се чувствувам добре в Аушвиц от момента, когато се започна масовото унищожение. Недоволен бях от самия себе си, изморен бях от многото работа, не можех да се доверя на подчинените си, а шефовете ми в йерархията не ме разбираха, нито дори ме слушаха.


_Хьос следователно може да се довери само на себе си, а пушекът става все по-лепкав, миризмата на горящо месо и коси — все по-остра. И комендантът прави необходимото. Резултатът е следната разпоредба:_
Задача: Доставяне на растения, за да бъдат оградени с пояс зеленина крематориуми 1 и 2 на концентрационния лагер.
Основание: разговор между коменданта на лагера оберщурмбанфюрер Хьос и щурмбанфюрер Бишоф.
Приложения: няма.

ДО ЩУРМБАНФЮРЕР ОТ СС ЦЕЗАР
началник на селскостопанския отдел
при концентрационния лагер Аушвиц
(Горна Силезия)

Съгласно заповедта на коменданта на лагера оберщурмбанфюрер от СС Хьос крематориумите 1 и 2 в концентрационния лагер ще бъдат оградени със зелен пояс, който ще служи за естествена граница на лагера.
Следва списък на растенията, които да се доставят от запасите за залесяване:
200 кичести дървета, високи от 3 до 5 метра;
100 фиданки от кичести дървета, високи от метър и половина до 4 метра;
1000 храста за оформяне на външната страна на зеления пояс, високи до 2 и половина метра.
Всичко това да се достави от нашите разсадници.

Нарежда се да осигурите доставката на гореспоменатите растения.

Началник на войските на СС
и на полицията в Аушвиц
подпис: (не се чете)
Оберщурмфюрер от СС



_Питам Маша 35332:_
— Случва ли ти се още да сънуваш Освиенцим, да си го спомняш насън или да имаш кошмари?
— Разбира се — отвръща тя. — Сънищата не винаги приемат конкретно формата на Освиенцим. Често сънувам, че съм в лагера — по един или по друг начин, че съм в лагера или в затвора. Трудно е да се изрази, защото обикновено нещата се смесват.
— Рядко ли ти се случва?
— Често, да, по-скоро често. Причината е в трудностите на днешния ни живот — живеем в страшно време, живеем пак в същата опасност, а всичко е толкова живо в умовете и сърцата ни. И може да се върне.
Мъчи се да си спомни нещо. Питам:
— А в лагера сънуваше ли често?
— За мен нощите бяха най-хубавото в лагера, защото… странно, но колкото и да бях капнала, нощем сънувах много, пренасях се другаде, не бях вече в лагера.
Маша набляга:
— Обичах нощите — защото бях другаде.
— Сигурно не си била единствената?
— Сигурно.
— Не си ли говорехте някога за сънища?
— Не… Или много рядко.
Търси нещо в паметта си, а аз си представям как е лежала на нара, притисната от другите пет-шест затворнички.
— Не мога да говоря за останалите — доверява ми Маша, — трудно е да говориш от името на другите. Но е възможно и те в съня си да са били щастливи като мен.
Замисля се, после промълвява?
— Възможно е.


_Животът в Освиенцим продължава, но се използват всякакви поводи, за да бъдат ликвидирани живите. Свидетелствува доктор Владислав Фейкел 5641 от Краков:_
— Убиваха хората със спринцовки… Най-напред опитаха с бензин, но се оказа, че не е практично. Знам един случай, при който смъртта настъпи едва три четвърти час по-късно вследствие на оток в белия дроб. Потърсиха средство с по-бързо действие. Изпробваха кислородна вода, после карболова киселина.


_Друг затворник, също лекар — Неон Ландау, — уточнява подробности:_
— В началото на 1942 инжекциите в сърдечния мускул се правеха в операционната зала, блок 28, която се намираше в приземния етаж (коридора до входа, първата врата вляво). Едва свършила селекцията, и смъртните актове вече се подписваха. Мъжете в операционната още бяха живи. А смъртните актове се изпращаха в моргата.
Времето минава, става единадесет, дванадесет, един. И ето че се появява обершарфюрер Клер. Облича бяла престилка от естествена коприна, отгоре каучукова престилка — същински хирург. Поставят стол и започват да викат поотделно селекционираните, събрани в пералнята — един затворник извиква високо и ясно номера на жертвата, а Клер проверява по списъка дали въпросният номер фигурира в него. Човекът сяда.
Зад стола стои друг затворник (лекар или санитар), който вдига лявата ръка на осъдения и я поставя на тила му, като държи дясната му ръка под рамото.
Обершарфюрер Клер пълни спринцовката си „Рекорд“ с пет кубически сантиметра карболова киселина, застава пред жертвата и забива иглата — дълга десет сантиметра, в третото ляво междуребрие, бърка понякога, но рядко; иглата прониква в гръдния кош; в повечето случаи тя се забива право в сърцето. В спринцовката навлиза кръв, Клер натиска бавно буталото. Инжекцията е направена.
Понякога жертвата умолява, повтаря, че може да работи още. Някои не искат да седнат на фаталния стол, отбраняват се. Тогава Клер грабва един ръжен и започва да удря. Бие човека и го пребива. И когато нещастникът пада полумъртъв на пода, Клер забива в сърцето му смъртоносната игла. Пристъп на кашлица разтърсва злочестата жертва. Главата й клюмва вдясно.
Санитарят зад стола вдига човека под мишници. Друг санитар се втурва от коридора (трябва да се бърза!), сграбчва го за краката и двамата го изнасят припряно в помещението срещу лабораторията, в помещението с душовете…
Вечер нареждат труповете на куп — главите до краката, така че да бъдат притиснати плътно, и когато натоварват на всяка каруца по 85 трупа, петнадесет затворници се впрягат и я изтеглят вън от лагера, до крематориума — на около четиристотин метра.
Вратата на крематориума се разтваря, каруцата влиза в двора, разтоварват труповете в преддверието на пещта с мокър циментов под, който позволява на затворниците да влачат телата с каиши, закопчани за китката. Те ги дотътрят до помещение, дълго четиридесет метра, където ги струпват, и започва изгарянето… И от всички тези същества от плът и кръв остава само малко пепел, от която тук-там стърчи ябълката на недоизгоряла бедрена кост — последно доказателство, че ги е имало на този свят.


_Из показанията на Жан Вайс, бивш концлагерист, носач на трупове, на процеса във Франкфурт на Майн през 1964 година:_
— Вратата се отвори и баща ми влезе, съпроводен от един затворник. Клер се обърна към тате: „Ще ти направим инжекция против тифус.“ Разплаках се, но трябваше самият аз да изнеса баща си навън. Клер бързаше.


_След спринцовката — огнестрелно оръжие; след блок 28 — блок 11. Разказва Йожен Гарние 45471:_
— В този блок политическият отдел събираше всички затворници, определени да умрат…
Дворът, където се извършваха екзекуциите, предварително биваше добре изравняван, докарваха пясък, за да засипват локвите кръв, изтичаща от купищата мъртви.
След като свършеха всички тези приготовления, започваха екзекуциите: един или двама есесовци в зависимост от размерите на престъплението, което щеше да се извърши, стояха в двора до Черната стена, тя се издигаше от едната страна на заградения двор; беше висока четири метра, от осемдесетсантиметрови плочи от фиброцимент, в които куршумите потъваха.
Надзирателят на бункера, мъж с ръст на Херкулес, извеждаше от килиите осъдените съвсем голи; сграбчил във всяка ръка за врата по един затворник, той ги отвеждаше с лице към стената и там двамата есесовци ги застрелваха с куршум в тила. После ги трупаха на куп в двора.
Екзекуциите продължаваха два, три, четири, пет часа и само за един ден, към 20 август 1943, над петстотин поляци, повечето бивши офицери от полската армия, бяха убити, защото създавали националистическа организация.
Подобни сцени ставаха два-три пъти седмично, а понякога имаше и по две екзекуции на ден. Веднъж само за една седмица бяха застреляни над хиляда души.
Когато осъдените бяха само неколцина, действуваха другояче. Затваряха ги в помещенията им и големият Якоб (надзирателят на бункера) ги отвеждаше в умивалнята. Още щом влезеха, застанал зад вратата есесовец ги застрелваше с карабина или с пистолет със заглушител.


_Рудолф Хьос констатира:_
В Аушвиц наистина нямах кога да скучая.


_Двама бивши концлагеристи свидетелствуваха на процеса във Франкфурт на Майн за Черната стена._
_Фабиан от Прага разказа:_
— Полякът Сташик пристигаше на велосипед в блок 28 и се провикваше: „Един носач! Двама носачи! Един сандък! Два сандъка!“ Когато кажеше „един сандък“, знаехме, че екзекуцията ще бъде малка — семейство с дете. Когато поискаше носилка, екзекуцията щеше да е голяма. При малка екзекуция се случваше, докато отидем, хората вече да са разстреляни. А когато екзекуциите бяха големи, чакахме в един ъгъл на блок 11. Натикваха осъдените в умивалнята да се съблекат. На прозореца мятаха одеяло. В двора заставаха офицерите от СС. Всичко ставаше изключително бързо. Якоб сграбчваше двама затворници за ръка и тичешком ги завеждаше до Черната стена. Ние също трябваше да тичаме с носилката и да застанем зад есесовците, които застрелваха двамата затворници. Целеха се с пистолет „Флобер“, който не издаваше силен шум, и щом натиснеха спусъка, затворниците падаха, улучени в главите. Улавях ги за ръцете или за краката и ги слагах на носилката. После тичахме до изкопа край блок 10 и изсипвахме носилката. В това време застрелваха други двама. Всичко се вършеше много бързо. Екзекуцията на стотина затворници не продължаваше много. Веднъж става следното. Бях от предната страна на носилката. Внезапно чух зад себе си: „Господин обершарфюрер, прицелихте се лошо.“ Беше стрелял Щивиц. „Мръсник! Ще получиш още един!“ Оставихме носилката и Щивиц изпрати още един куршум в главата на затворника.
Фабиан млъква за малко.
— Не се чувствувам добре. Всичко това още ми действува.


_Ето показанията на свидетеля Фарбер, също от Прага:_
— Много рано сутринта в един есенен ден на 1943 видях момиченце в двора, не при Черната стена, а до стената на блок 11. Беше с виненочервена рокличка и с плитка. Ръцете му бяха опънати по тялото като на войник. Погледна към краката си и изтри прахта от обувките си. После пак застана неподвижно. Тогава видях в двора да влиза Богер. Хвана детето за ръка. То послушно тръгна с него, а той го изправи с лице към Черната стена. Момиченцето се обърна, но Богер завъртя главата му отново към стената, отстъпи и го застреля… Носачите на трупове после казаха, че момиченцето било полякиня и че родителите му били разстреляни на същото място предния или по-предния ден.


_Откъде е било момиченцето? Как това кротко дете, което сигурно само си е било сплело плитката и се е сетило да си изчисти обувките за последен път, преди да се изправи до Черната стена, е избягнало дясната колона и е тръгнало с лявата, за да стигне до крематориума, без да мине през газовата камера?_
_И все пак в коя от двете колони е било по-добре да попаднеш?_
_В лявата, мисли Клодет Блок-Кенеди 7963._
— Пътят пресичаше железопътната линия — разказва тя. — Там за пръв път срещнахме конвой старци и деца. Вървяха изплашени в редици по пет, всяко пеленаче се броеше отделно. Спомням си в първата редица един старец с посивяла брада, който се опираше на бастун. Спомням си и едно момиченце, на две годинки и половина в морскосиньо костюмче за ски. Също като моето. Струва ми се, че тогава за пръв път осъзнах наистина какво ни е сполетяло и се разплаках, защото в този ад положително нямаше място нито за старците, нито за децата.


_А какво мисли Симон Ф., арестувана със сестра си, майка си и една възрастна братовчедка?_
— Няма да излагам подробности за тридневното пътуване в конските вагони при ужасяващи санитарни условия, други вече ги описаха. Пристигнахме в Биркенау на 30 март сутринта. Ще отмина и пристигането в мрака на ранната утрин, в снега, сред дивите крясъци. Ние със сестра ми помогнахме на мама и на възрастната жена да слязат от вагона. Докато слезем и двете, тях отвлякоха на една страна, Жанин и мен на друга. Не знаехме нито дума немски и не разбирахме как става това произволно разпределение. Съседите ни в колоната се опитаха да ни обяснят, че в другата група разпределяли „възрастните“ и изнемощелите, за да им „спестят“ ходенето до концентрационния лагер. Наистина забелязахме, че майка ни и възрастната братовчедка, която тя съпровождаше, се качват в един камион. Тогава за последен път видях майка си.
Да си призная, приех скептично обясненията за посоката, в която отиваха камионите, когато видях, че до лагера вървяхме само около триста метра. Но бяхме далеч от мисълта, че тях ги очаква краят. Когато няколко доброволни преводачи се опитаха да ни го обяснят, не повярвахме.
Освен това признавам съвсем искрено, че колкото и ужасно да е, не съм съжалявала за съдбата, отредена още с пристигането на майка ми, когато разбрах какъв е животът в Биркенау. Селекцията й спести нетърпими физически и душевни страдания, а я чакаше същото, само че след няколко седмици.
Майка ми беше четиридесет и шест годишна. И беше разкошна жена.


_Тя изчезва както ще изчезнат много други преди и много други след нея, оставяйки след себе си дете, приятел, усмивка, сянка, а на влизане в газовата камера и чифт стари обувки. Казват, че който вземе обувките на мъртвец, сам ще ходи бос. Все още добре обути, нацистите обират обувките на мъртвите, очилата им, изкуствените челюсти, патериците им. И все по-висока е планината, трупана от вехтошарите на Третия райх._
За да се убеди човек в това, достатъчно е да прочете циркуляра, изпратен във всички нацистки концентрационни лагери, включително и в Освиенцим.


Задача: оползотворяване на косите.
Поверително
Началникът на централната административно-стопанска служба на СС групенфюрер от СС Пол заповядва да се събират човешките коси във всички концентрационни лагери. Те ще бъдат намотавани и преработвани във филц за индустриални цели. От пресовани нарязани женски коси ще се произвеждат пантофи за екипажите на подводниците и плъстени ботуши за служителите в железопътния транспорт.
Поради това заповядвам косите на затворничките да се дезинфекцират след отрязване и да се запазват. Мъжките коси могат да се оползотворяват само при дължина над 20 милиметра.
С оглед на това групенфюрерът от СС Пол е съгласен с експериментална цел мъжете да бъдат остригвани едва когато косите им достигнат дължина 20 милиметра. За да се предотвратят бягствата, които дългата коса улеснява, затворниците да бъдат белязани с тясна обръсната ивица в косата, ако командуването сметне това за необходимо.
Косите, получавани от всички лагери, ще бъдат преработвани във фабрика в някой от тях.
Данните за количеството коси (мъжки и женски отделно), събирани месечно, да ми бъдат съобщени до 5 септември 1942 година.
Подпис: Глюкс,
генерал-майор,
бригаденфюрер на войските СС.



_Това не е всичко. Хенри Булавко 130494 съобщава:_
— Използват ни до последния ни дъх. Есесовците сами се хвалят, че след смъртта ни ще варят сапун от мазнината на овъглените ни тела.
Докато ни раздаваше сапун в банята на мината, командорфюрерът се хилеше с думите: „Това е чифутска мазнина.“
Помислихме, че се шегува. Но разбрахме, че нищо не бива да приемаме на шега.


_А унгарският лекар Миклош Пиели А 8450, който работи в крематориума и добре знае какво става там, допълва облика на „безкористните“ нацисти:_
— … осемчленният отряд, натоварен да вади зъбите, стои пред пещта на крематориума. Всеки държи по два инструмента. В едната ръка лост, а в другата клещи за вадене на зъби. Мъртвите са проснати по гръб с лице към тавана. Зъбарите разтварят стиснатите им челюсти с лоста, а с клещите изтръгват или чупят безмилостно златните корони, мостовете и другите протези…
Златото е тежък метал; пресметнах, че всеки ден в крематориума се събират осем до десет килограма злато. Това, разбира се, зависи и от ешелоните — някои са бедни, други богати, съобразно с мястото, откъдето са тръгнали.


_Това е началото, а ето продължението: описанието на една топилня за злато:_
— Тук се събират всички златни коронки и протези от четирите крематориума, както и украшенията, златните монети, скъпоценните камъни, предметите от платина, часовниците, златните табакери, всички предмети от скъп метал, иззети от багажите, дрехите и труповете на затворниците от ешелоните. В топилнята работят трима златари.
Украшенията най-напред се дезинфекцират, сортират и подреждат. Скъпоценните камъни се свалят, а предметите отиват в топилнята. Златните предмети и коронките, които се получават всеки ден от четирите крематориума, дават при претопяването между тридесет и тридесет и пет килограма чисто злато.
Топенето става във вана от графит с диаметър около пет сантиметра. Една златна пръчка тежи 140 грама. Зная това точно, защото ги теглех на златарските везни в залата за аутопсии.
При ваденето на зъбите преди изгарянето на мъртвите не всички мостове биваха поставяни в кофата със сярна киселина: в зависимост от строгостта на надзирателите есесовци по-малка или по-голяма част от тях отиваше в джобовете на зъбарите.


_Дезире Хафцер 51182 си спомня:_
Още помня дългата върволица детски колички, които в един слънчев септемврийски ден на 1944 година бяха извадени от складовете при газовите камери. Беше дълга километър и половина с по пет колички в редица. Ако всичките бебета и техните майки бяха живи, какво весело, какво пълно с живот шествие щеше да е, шествие, невиждано досега в света. Но сега тези хиляди колички на бебета, убити само преди няколко дни, бяха не колички, а ковчези, дълга върволица ковчези, в които палачите бяха нахвърляли плячката си.


_Едва ли има нещо по-непоносимо и все пак затворниците постепенно свикват. Луиз Алкан 75125 говори така, сякаш още е в лагера:_
— Голям късмет имам, че работя редом с Фернанд. Приказваме си. Вече знаем доста една за друга. Познавам семейството й, тя познава моето. Говорим все по-често за тях. Това означава, че не сме напълно затъпели, че у нас има повече надежда, макар крематориумът никога да не е работил тъй усилено и дисциплината в концентрационния лагер да не е била никога толкова строга. По всяко време се правят проверки, но е пролет, съветските войски напредват, а ние все още сме живи.


_Доброто настроение трае кратко. Аделаид 31802 се пренася отново в Освиенцим:_
— Сърцераздирателни викове в нощта. Излизаме от блока и се промъкваме край стената, защото не бива да ни забележи някой есесовец. Виковете идват от перона, където всеки ден пристигат поне петнадесет ешелона с по хиляда души, които биват изпращани направо в газовата камера: мъже, жени, деца, старци.
А защо са тези викове? Какво става? Нищо не можем да различим; много е тъмно, а освен това немците винаги държат един товарен влак между пристигащите ешелони и нас. Чуваме само нетърпеливите крясъци „Хайде! Хайде!“. На другия ден научаваме какво е станало: за по-бързо есесовците накарали хората да се съблекат още при слизането от влака. И те са разбрали какво ги очаква.


_Подхваща Луиз 75125:_
— Видях муха. Тук мухата е едва ли не приятел. Развълнувах се глупаво. Може би защото тя е свободна.


_Отново разказва Аделаид 31802:_
— Часът е десет вечерта. Както винаги вечер небето сякаш пламти от огньовете, запалени на открито, в които изгарят цялото това множество, защото пещите вече не стигат. От комините над лагера се стеле черен пушек, той изпълва въздуха с тежка смрад на горяща мазнина и овъглени кости, която прониква навсякъде. От средата на пътя чуваме силни викове, сетне картечни откоси. Оказа се, че като видели огньовете, затворниците от новопристигналия ешелон се опитали да избягат.


_Луиз 75125 продължава:_
— Изгревите и залезите над тази опустошена земя са великолепни. Чудесно е да виждаш въпреки всичко всеки ден нещо хубаво.


_Трети глас се присъединява към другите два. Фаня Фенелон 74863 работи в лагерния оркестър:_
— Със свити сърца наблюдаваме от музикалната зала пристигането на ешелоните. Селекциите стават все по-чести, фабриката на смъртта работи с пълен капацитет, мазни сажди лепнат по кожата, жените разказват, че купищата трупове край блоковете растат и пещите не могат вече да ги поглъщат. Предимство имат новопристигналите жени, те са живи, докато тукашните — мъртви или полумъртви, могат да чакат. Разказват ни, че тук-там между труповете се размърдва някой крак или ръка. Хем ни иде да си запушим ушите, хем слушаме с нездраво любопитство.


_Луиз 75125 е упорита:_
— На 14 юли* всички французойки се събрахме. Запяхме и към нас се присъединиха и другарки от други страни. Беше празникът на свободата.
[* Денят на превземането на Бастилията. Национален празник на Франция. — Бел.прев.]


_Намесва се Клодет 7963:_
— Една полякиня се прибра мъртвобледа вечерта в блока. Беше ходила при болната си приятелка в болницата и тъй като това бе забранено, на връщане излязла през една задна врата. И видяла няколко „санитарки“ — немкини от криминалните — край голямо корито. Давели в него новородени.


_Сега си спомня Мари-Елиза 31687:_
— Колетите пристигаха в Райско вечер. С нетърпение чакахме този момент, откакто ни разрешиха да получаваме колети.
Един ден в пакетче, изпратено от зълва ми, намерих кофичка от парафиниран картон, в която някога е имало прясна сметана. Беше напълнена с мед. Както беше редът в нашия колектив, всяка получи по лъжичка. Отдавна бяхме забравили вкуса на мед.
Привилегия на получателката на колета беше да изближе накрая съдинката. И както я облизвах старателно, забелязах чертичка от молив на дъното. Бързо ножа. Повдигнах картончето и намерих снимка на момченцето си, Франсис. Не бях го виждала от година и половина, когато беше на шест години.
Не се разделих вече с тази снимка: тя оцеля при всички обиски и всички проверки по време на патилата ми от Освиенцим до Равенсбрук и от Равенсбрук до Маутхаузен.


_Разказва Мира Онел 52323:_
Веднъж бях нощна дежурна. Съвсем нова бях, още не познавах болните. Внезапно някаква жена закрещя. Другата санитарка ми каза, че жената ще ражда, и отиде да потърси акушерката. Изродихме я върху голямата печка, която пресичаше бараката по дължина. Жената беше еврейка, хвърлена в концентрационния лагер в шестмесечна бременност. Това раждане ме потресе. В бараката беше тъмно, само една лампичка мъждукаше над мъчещата се жена. Никоя болна не спеше. Всяка слушаше, развълнувана до дъното на душата си. Всяка чувствуваше, че тук се ражда нов живот. Знаехме, че този живот ще просъществува само няколко часа, че за да се спаси майката, детето трябва да умре. Но все пак чухме първия му вик. На другия ден момиченцето беше удушено, нямаше го вече.


_Намесва се Дезире Хафнер 51182:_
— Сутрин със спокойствието на хора, току-що прочели вестника си, се питахме какви са новините от нощта.
— Какво имаше тази нощ?
— Два ешелона, единият от Холандия, а другият от Гърция. Всичко пет хиляди и двеста.
— И колко от тях в лагера?
— Триста и двадесет мъже, сто и осемдесет жени. Нямаше защо да питаме къде са останалите.


_Миклош Нисли А 8450 допълва:_
— Четирите крематориума работят с пълна сила. Тази нощ бяха изгорени гръцките евреи от средиземноморския остров Корфу… Влачили са ги цели двадесет и седем дни без храна и вода най-напред с гемии, след това в заковани вагони. Когато пристигнаха и вагоните бяха отворени на товарната рампа в Освиенцим, където щеше да се извърши селекцията, никой не слезе. Половината арестувани бяха измрели, а останалите бяха в безсъзнание. Ешелонът без изключение бе отправен в крематориум 2. През цялата нощ работата не спря и на сутринта от ешелона в двора на крематориума бе останала само купчина мръсни стари дрехи.


— От това може би ще разбереш защо сме се чувствували като попаднали на друга планета — обяснява Сюзан.
— Защо?
— Всеки концлагерист изживяваше по свой начин връхлетялото го нещастие. Мисля, че няма дори двама души, които да разкажат едно и също. Човек не знаеше защо го пращат надясно или наляво, защо на едного гледат с добро око, на другиго с лошо. Някой ден пристигат десет хиляди души, един блок трябва да се опразни и теб те изпращат в крематориума — на лявата ръка имаш цирей, а при селекцията са те накарали да си носиш дрехите на дясната. Всяка секунда беше изпълнена със страх.


_Данте разказва:_

„и много сенки там видяхме ние,
разплакани и неми да вървят,
тъй както крачи дълга литания“.



_Северина Шмаглевска 22090 също е видяла:_
— Един ден пристигна голям ешелон по железопътната линия, която водеше към крематориума. Стояхме недалеч от телената ограда и гледахме как хората вървят. Мълчахме. Чувството, което ме изпълваше, бе изненада, че една толкова огромна тълпа хора е доведена чрез лъжа до състояние на безпомощност. Приближи се Едита Линкс, която работеше в канцеларията на лагера, и рече тихо:
— Тези хора са от родния ми град.
Погледнах я. Притискаше ръка към устата си, сякаш за да сподави вик. Не откъсваше очи от железопътната линия, почерняла от хора. Изведнъж сграбчи ръката ми, надигна се на пръсти:
— Шарика, виждам Шарика… — извика тя полугласно.
Сетне промърмори:
— Сестра ми Шарика… майка ми… баба ми… Тук са ги докарали.
Отново настана мълчание. Какво да я посъветва човек? Едита наблюдаваше заедно с нас как погребват семейството й. А наоколо природата бе тъй спокойна, че всичко ми се струваше нереално. Тълпата напредваше бавно, в мълчание, като в ням филм. От комина на крематориума се издигаше пушек, подобен на гъста мазна лава.
Едита пристъпи малко напред. От този миг не я изпуснахме вече от очи. Бояхме се да не се хвърли към телената мрежа, по която минаваше ток с високо напрежение, за да сложи край на живота си. Но тя само сви ръце на фуния пред устата си и завика:
— Шари… Шари… Шари…
И тогава видяхме как там, на баласта, една дребна фигура застина в редицата от пет жени. Носеше на лявата си ръка вързоп, от който се подаваше розова шапчица. Явно бе познала Едита, защото вдигна ръка и помаха радостно.
— Шари, дай детето на баба — извика Едита, отказала се вече да сдържа гласа си. — Детето на баба, Шари… По-късно ще разбереш. Ще ти обясня.
Шари се подчини на сестра си, видяхме как прехвърли увитото в одеяло бебе на стара жена, наметната с черен шал. Точно тогава колоната тръгна по-бързо. Явно в крематориума се бе освободило място. Изгубихме от поглед Шарика, майката и бабата. Но Едита, а и ние заедно с нея останахме край телената мрежа.
— Правилно — одобри някой. — Без детето в последния момент може да я оставят да работи. Докато с детето, е сигурно, че ще излезе през комина.


_Отчаянието е в реда на нещата, а надеждата — нарушение на този ред. Луиз 75125 си спомня:_
— В работилницата плъстяхме парчета плат, каучук и картон от свалени самолети. Както работех един ден, изживях силно вълнение. В калъфа на парашута на летец, свален в Германия, намерих бордовата изпитателна карта на парашута. Картата беше принадлежала на американски пилот и съдържаше много бележки, както и имената на самолетни бази: Келог фийлд и други. Имаше и всякакви инструкции на английски. Последната бележка беше от февруари 1944. Тогава ли е бил свален самолетът? Този знак от съюзниците, паднал от небето в нашия силезийски ад, бе наистина вълнуващ. Картата убягна от очите на германците при обиските. Това бе още едно доказателство, че те не можеха да ни вземат всичко. Можеха да ни бият, да ни унижават, да ни принуждават да се преструваме, че работим за тях, но в концлагера влизаха вестници, надеждата ставаше все по-голяма, волята ни за живот все по-упорита. Малката бордова карта ми вдъхна смелост за много време напред. Скрих я под материала, с който работех, и често я поглеждах нежно и с вълнение. Дори научих наизуст инструкциите за действие с парашута.


_И така надеждите падат от небето, а предзнаменованията не са вече тъй злокобни. Достатъчно е да чуем Аделаид 31802:_
— Естествено книгите са забранени (с изключение на някои немски книги). И все пак те се промъкват в лагера. Всички прочетохме „Мария-Антоанета“. Там се разказва как в затвора „Консиержри“ затворниците чакат реда си да излязат пред революционния съд, а след това да отидат на ешафода. Но съвсем не са унили, напротив. Развличат се с какви ли не приумици, играят комедии, весели сценки и дори имитират страшните съдии. И както разиграват някаква комедия, вратата се отваря и прозвучават имената на призованите от съда. Щом те прекрачат прага, останалите подновяват своята игра.
Този въпрос е актуален за нас. Ние с Ирка, Ерика, Ели разискваме дали гилотината не е била по-приятна от методите, използвани тук. Дали да не съжаляваме, че я няма вече? Неусетно разговорът се пренася върху по-близки неща. Как да се държим в деня, когато ни накарат да се качим в камионите? Ще убием ли преди това няколко германци? Ирка е полякиня и може да борави с оръжие. Тя е уверена, че ще убие поне един, все едно по какъв начин. Колкото до мен, съвсем съм неопитна в тази област и не мисля, че ще успея да убия дори един есесовец. И все пак всички се съгласяваме, че няма да се оставим току-така.


_И Сюзан Бирнбаум 74837 започва да се пробужда:_
— Щях да забравя да спомена една случка, която развълнува силно всички французойки от блок 5. Един ден, както си приказвахме, край леглата ни мина висок силен мъж, към 55-60 годишен. Той беше затворник, дърводелец, и идваше в болницата да поправя туй-онуй. Чул да говорим френски, спря и попита:
— Французойки ли сте?
Отговорихме му:
— Да.
Поразен, той ни изгледа, без да знае какво да ни каже, отдалечи се малко, сетне се върна и хвърли на леглото на Тереза пакетче с думите:
— Ето това е за вас, французойките.
Отдалечи се бързо. Разтворихме пакета. В него имаше два резена хляб, от единия беше отхапано — виждаха се следи от зъби, глава лук, голямо парче маргарин и бурканче мармалад. Бяхме сащисани. С каква радост, колко лакомо си поделихме петте — с нас беше и една италианка — неочакваното съкровище. Веднъж да имаш истинска филийка, дебело намазана е мармалад! Насладихме се на филийките, колко сладки бяха, колко щастливи бяхме ние. За пръв път вкусвахме нещо различно от нищожните всекидневни дажби.
Всяка искаше късче от нахапаното парче хляб и затова си го разделихме по братски.
Към пет вечерта издебнахме работниците да си тръгнат и се наведохме от леглата, за да не изпуснем този тъй добър човек. Повикахме го и всичките в един глас му благодарихме:
— Благодарим, благодарим ви, господине, толкова вкусно беше. Благодарим, господине!
Той, милият, се развълнува, просълзи се и с пресъхнало гърло едва успя да промълви:
— От две години съм в лагера, а за пръв път влизам в женска болница. Свикнал съм да гледам мъже да страдат, но жени… много ми е трудно, няма да идвам вече, но утре ще ви изпратя още един пакет…
Побърза да си тръгне, покъртен, отчаян от състоянието, в което ни видя. И той беше французин — от полски произход, живял 45 години във Франция. Чудесен човек. На по-следващия ден друг работник на минаване ни предаде от негово име голям пакет. Вътре имаше три хляба, буркан мармалад, голяма буца маргарин, килограм кисело зеле, глави лук, горчица и сол.
Преброихме французойките в блок 5. Бяхме единайсет плюс доктор Стефан и майката на Никол, която лежеше тежко болна в друг блок. Поделихме храната съвсем по равно на всички, щастливи бяхме, цели два дни бяхме богати, беше наистина великолепно. Стефан, милата ни Стефан, се съгласи да приеме само една филийка с горчица, за да ни достави удоволствие.
Написахме заедно писмо на човека и го предадохме на работника, който беше донесъл пакета. И нищо повече не научихме за него.


_Този пример за смелост и братство не е единствен. Лекарката Дорота Лорска 52325, затворничка от Полша, не е забравила следната случка:_
— Спомням си за един младеж, студент по медицина. Беше чех, казваше се Ян Бандлер и работеше като писар в блок 21. По времето, когато лекарите от СС изпробваха върху затворниците въздействието на различни наркотици, доктор Виртс заповяда един ден на младия Бандлер да му доведе двама концлагеристи, за да ги подложи на някакъв опит. След известно време Бандлер се върна и съобщи, че е намерил само един.
— Къде е? — попита Виртс.
— Аз съм — отвърна Бандлер.
Виртс му зашлеви една плесница, но за щастие този случай нямаше други последици.


_А опитите за обезобразяване, осакатяване и убийства под предлог за „научни изследвания“ зачестяват. Мари-Клод 31685 свидетелствува:_
— Що се отнася до опитите, видях в болницата — там бях изпратена да работя — млади еврейки от Солун да чакат на опашка пред рентгеновото отделение, за да бъдат стерилизирани. Зная освен това, че в мъжкия лагер е извършвана кастрация… Жените биваха подлагани на стерилизация или чрез инжекции, или с операция, или пък чрез облъчване. Познавам няколко жени, които бяха стерилизирани.
— Каква цел преследваха с това есесовците?
— Те съвсем не криеха, че извършват стерилизация. Твърдяха, че се опитват да открият най-добрия метод за стерилизиране, за да могат подир едно поколение да заместят с германци жителите на окупираните територии, след като са ги използвали като роби за черен труд.


_Ето две лекарки — едната французойка, другата полякиня. Първата, Аделаид Овал 31802, започва разказа си:_
— Важните опити се извършваха не в самия Биркенау. За тях есесовците бяха приспособили специален блок в центъра на мъжкия концлагер в Освиенцим.


_Дорота Лорска 52325 продължава:_
— Блок 10, там лекарите от СС правеха опити с жени. През март 1943 — разказва французойката — внезапно ме прехвърлиха там като лекар. Без да се впуска в подробности, лекарят Виртс ме попита искам ли да се занимавам с гинекология в Аушвиц. Не желаех по никакъв начин да се превръщам в тяхна съучастничка, но исках да разбера в какво се състоят опитите им. Защото знае ли човек? Може би пък противно на всякаква вероятност някои щяха да излязат живи от този ад.


_Полякинята припомня по-нататък:_
— Прекарах около година в този блок и на основата на наблюдения, разкази и на собствените ми опити успях да си дам сметка какво се вършеше.


_Французойката свидетелствува:_
— Блокът побираше до петстотин затворнички. Всичките бяха еврейки от различни страни — французойки, гъркини, холандки, словачки и няколко германки…
Невъзможно е да се опише атмосферата на страх и ужас. Защото, разбира се, никоя не знаеше какво ще правят с нея. Имаше дни на паника, в които най-обикновените предварителни изследвания като вземане на кръв за Васерманова реакция, или от ухото — за определяне на кръвната група, — отприщваха общи нервни кризи и плачове. Ужасът на жертвите беше голям, защото не знаеха за какво се прави това, не разбираха какво означават различните манипулации. Налагаше се да ги успокояваме, да ги утешаваме, да обясняваме необяснимото.


_Втората лекарка подема пак:_
— Лекарите есесовци професор Карл Клауберг, Хорст Шуман, Едуард Виртс и Бруно Вебер вършеха опити със затворничките от блок 10. В него имаше около триста жени, разпределени в две големи зали. От време на време „използваният материал“ биваше връщан в женския концлагер в Биркенау и заместван с „нов материал“ от пристигащите ешелони.


_Продължава доктор Овал 31802:_
— Изглежда, че първият опит в блок 10 е стерилизиране чрез вкарване в матката на разяждаща течност, която да предизвика запушване на тръбите… Извършваше се в три сеанса с интервал от един до няколко месеца. Естествено след операцията се правеха рентгенови снимки, за да се прецени успешен ли е методът. Снимките се правеха от медицински сестри, но те само на думи бяха такива, защото бяха подбрани измежду затворничките, които в по-голямата си част нямаха никаква, дори най-минималната предварителна специална подготовка… Непосредственият ефект от инжекциите беше различен. У повечето жени те предизвикваха ужасни страдания. Всички се страхуваха много от тях. Броят на инжектираните беше голям. Дори сестрите бяха сред първите жертви и се надяваха от дъното на душата си, че сегашните им функции ще ги пощадят от втора инжекция. Успяваха понякога да се измъкнат с хитруване, но идваше ден, когато получаваха официална заповед да се подложат на нова инжекция.


_Доктор Лорска 52325 обяснява:_
— Целта е да се предизвика възпаление на тръбите, което води до запушване, следователно до безплодие.
— В този блок животът беше ужасен — допълва доктор Овал 31802, — но в сравнение с онзи, който очакваше жените в Биркенау, все пак до известна степен беше по-човешки. Вместо да тънеш в мръсотия, в най-черна мизерия, вместо да чакаш смъртта права в студа, калта и блатата или затворена във вонята на лазарета без вода, без медицинска помощ, вместо да чакаш в дъното на блок 25 — блока на смъртта, камионът да благоволи да дойде да те вземе и да те откара в газовата камера, все пак това, което те очакваше в блок 10, можеше да се смята понякога за късмет. А опасността да ги върнат в Биркенау висеше постоянно над тях.
— Опитите на доктор Шуман се състояха в облъчване с рентгенови лъчи — обяснява Лорска 52325. — Той разполагаше „само за себе си“ с тридесетина 16-19 годишни момичета от един ешелон, пристигнал от Солун.
— Бяха гъркини, повечето крехки, деликатни създания — вметва Аделаид 31802, — и страданията им те караха да се бунтуваш. Лекарят есесовец — а беше ли той изобщо лекар, начинът му на действие разкриваше пълна липса на гинекологически познания — беше набит, с лице на грубиян, безскрупулен… Всяка вечер момичетата се връщаха в страшно състояние, с признаци на перитонит. Повръщаха непрекъснато, оплакваха се от жестоки болки в корема. Известно време след първата фаза изрязваха единия им яйчник… Няколко седмици по-късно отстраняваха и втория. Операциите се извършваха все по-бързо и по-бързо, стигна се до десет за два часа.
— Като подплашени животинчета се въртяха те непрекъснато в леглата си, страх и недоверие се четяха в красивите им очи, неуспели да се насладят на красотата на нормалния живот в Гърция, където бяха родени и израсли — казва Дорота 52325.
— Какви ли не страхове изпитаха всички те! — разказва 31802. — Неописуемо тревожна атмосфера създаваха неизвестността какво точно целят опитите и разказите с неизбежните изопачени тълкувания на онези, които вече ги бяха прекарали. Едно от обясненията за опитите беше дори, че се касае за изкуствено оплождане. Какъв ужас! Питаха се какво ли чудовище ще родят. И едва ли не с облекчение научаваха, че става дума за опити да бъдат стерилизирани.
— Известно е — допълва доктор Лорска 52325, — че опитите за стерилизиране, вършени с еврейки, имаха за цел да се изработи начин за стерилизиране на цели нации и дори раси, които Третият райх смяташе за недостойни да съществуват.


_Отново се намесва Мари-Клод 31685:_
— През пролетта на 1944 определиха един блок само за близнаци. По това време пристигаха огромни ешелони с унгарски евреи. От всички тези ешелони доктор Менгеле, който се занимаваше с опитите, отделяше близнаците — и деца, и възрастни — това нямаше значение, стига само да бяха пристигнали и двамата близнаци. В този блок пеленачета и възрастни лежаха по земята. Не зная какво точно правеха с тях, освен че им вземаха кръв и ги измерваха.


_Но медицинската сестра, полякинята Елжбета Пйекут-Варшавска 46506 знае:_
— След селекцията при разтоварването на влака около триста и петдесет деца от двата пола между една и шестнадесетгодишни се оказаха в моя блок. Родителите им, разбира се, бяха изпратени в газовата камера. Бяха еврейчета от различни страни — от Франция, Холандия, Белгия, Унгария и Германия. Изглеждаха здрави още и бяха хубави. Но бяха подплашени и плачеха…
Чудехме се с каква цел беше отделен този блок, но скоро научихме. Минали бяха към три седмици, когато ни съобщиха, че в блока ще пристигне комисия. И наистина един ден в средата на август точно по обед се появи доктор Менгеле, придружен от двама немски подофицери и от Стеня, която изпълняваше функциите на старша на лагера. След като инспектираха блока, ми заповядаха да отведа децата на групи според възрастта и според списък на номерата им (те бяха татуирани под лакътя) до лазарета в мъжкия концлагер, където щели да ги подложат на „изследвания“. По-късно се изясни, че се касае за антропометрични, морфологични и рентгенови прегледи. Това било подготовка за експериментални операции, както ме осведоми една от полякините лекарки, работещи там.
Антропометричните изследвания бяха извършени по следния начин: децата се съблякоха съвсем голи и в продължение на часове — два, три, четири, пет часа, ги измерваха със свръхточни инструменти, ъгломери, калибромери, сгъваеми метри. Измерваха близнаците, като сверяваха данните.
Рентгеновите прегледи минаха при същите условия. Децата стояха от пет до петнадесет минути пред екрана, защото се водеха дълги спорове по картината. Последиците от тези „прегледи“ не закъсняха. Още с връщането си децата бяха обхванати от треска, някои се разболяха от ангина, други от силна хрема, от бронхит, от пневмония…
Особено тежки бяха последните изследвания — морфологичните. Вземаха кръв от пръстите и от вените на децата, понякога по два-три пъти от едно дете. Те плачеха, отбраняваха се, не даваха на никой да ги докосне. Толкова бяха изплашени, че се наложи да ги усмиряват със сила. Плачех заедно с тях и ми заповядаха да изляза, защото не бях в състояние да ги успокоя. По-късно, когато излизаха от лабораторията, те се хвърляха към мен: прегръщах ги и успявах да ги поутеша.
Така изследваха една след друга групите деца. По-късно взеха по двадесет кубически сантиметра кръв от вече прегледаните, като я преливаха в отделни стъкленици. Твърдяха, че тази кръв била за войниците на фронта. Така за шест седмици всяко избрано дете даде средно между 20 и 50 кубически сантиметра кръв…
И още един вид изследвания имаше — впръскваха течности в очите на децата. На някои близнаци инжектираха и двете очи, на други само едното. Наредиха ми да наблюдавам реакцията и да не предприемам нищо, каквито и да са измененията. Последиците от тези процедури бяха много мъчителни за малките страдалци. Два дни след инжекцията трябваше да ги водя пак в лазарета. Успях да намеря мляко и да им сложа компреси, защото имаха силни болки, а аз нямах представа с какво са ги инжектирали… Естествено, че при следния преглед, когато ме запитаха какви са били реакциите; не съобщих нищо. Върнах се в блока без децата и не ги видях повече.


_Друг затворник ги е видял. Това е доктор Нисли А 8450:_
— Още с пристигането на ешелоните войници обикаляха редиците пред вагоните и търсеха близнаци и джуджета. Надявайки се, че ще имат по-добра участ, майките без колебание им даваха своите близначета…
А те умираха от ръката на доктор Менгеле в една от бараките на район Б 1 в Освиенцим.
Нещо уникално в историята на световната медицинска наука ставаше в концлагера: двама братя близнаци умираха заедно, едновременно и можеше да бъдат аутопсирани.
Къде при нормални условия ще се намерят братя близнаци, които да умрат на едно и също място по едно и също време? Близнаците също биват разделяни от живота. Живеят далеч един от друг и нямат навика да умират по едно и също време. Единият може да умре десетгодишен например, а другият петдесетгодишен. При такива условия не е възможно да се прави сравнителна аутопсия. А в концлагера Освиенцим имаше няколко десетки близнаци, следователно и толкова възможности да бъдат изследвани. Именно с такава цел Менгеле отделяше близнаците и джуджетата още на перона. И пак с тази цел ги изпращаха в бараката, определена за пощадените. Все с тази цел те получаваха добра храна и бяха поставени при по-добри хигиенни условия, та да не би да се заразят и единият да умре преди другия. Те трябваше да умрат заедно, и то в добро здраве…
Главният надзирател на зондеркомандата ме намира, за да ми съобщи, че пред входа на крематориума ме чака есесовец с отряд носачи на трупове. Излизам при тях. Забранено им е да влизат в двора на крематориума. Есесовецът ми връчва документите на мъртвите. Те са на две братчета близнаци. Отрядът, състоящ се от жени, слага пред мен носилка, над която е метнато одеяло. Повдигам одеялото и виждам две близначета на по две години. Нареждам на двама от моите хора да пренесат трупчетата и да ги оставят на масата за аутопсии…
Прелиствам документите. Задълбочени клинични изследвания, придружени от рентгенови снимки, описания и рисунки, които показват научните признаци, свързани с обстоятелството, че двете деца са близнаци. Липсват само анатомопатологичните резултати. Те са моя задача. Двете братчета близнаци са умрели по едно и също време и сега са до голямата маса за аутопсии. Точно те със смъртта си, с телцата си, подложени на аутопсия, трябва да разкрият тайната на умножаването на расата.
„Благородна цел“ е да направиш крачка напред в изследването на възможността висшата раса, предопределена да господствува, да се умножава по-бързо. Де да можеше да се постигне в бъдеще всяка чиста арийка да ражда колкото се може повече близнаци!
Налудничав план! Замислили са го безумните теоретици на Третия райх, а с осъществяването на опитите се е заел главният лекар на концентрационния лагер Освиенцим доктор Менгеле, прочут лекар криминолог. А може би е по-точно да се каже не „лекар криминолог“, а „лекар криминал“.
Сред злосторниците и престъпниците най-опасен е лекарят криминолог, особено когато разполага с власт, каквато беше дадена на доктор Менгеле. Той изпращаше на смърт хората, определени от расистките теории за непълноценни и вредни за човечеството. Същият този лекар престъпник стоеше с часове до мен при микроскопите, пробите и епруветките, стоеше прав часове наред край масата за аутопсии — престилката му опръскана с кръв, ръцете му окървавени, и търсеше като обезумял. Непосредствената цел бе умножаването на германската раса, а крайната — създаване на достатъчно чисти германци, които да заменят осъдените на унищожение чешки, унгарски и полски народи на територията, обявена за жизнено пространство на Третия райх и засега обитавана от тези народи.
Приключвам аутопсията на близначетата и изготвям редовния протокол. Свърших си добре работата и ми се струва, че шефът ми е доволен от мен. Но той разчита с известно затруднение почерка ми, тъй като пиша само с главни букви. С този начин на писане бях свикнал в Америка. Обяснявам му, че ако иска ясни и четливи протоколи, ми трябва пишеща машина, защото така съм свикнал да работя. Той се интересува с каква марка машина работя обикновено.
— „Олимпия елит“ — отвръщам.
— Много добре, ще ви изпратя такава машина. Ще я получите утре. Искам чисти протоколи, защото оттук те се изпращат в Изследователския институт по биология на расите в Берлин-Далем.
Така научих, че изследванията, които се извършваха в Освиенцим, се проучват от най-ярките медицински светила в един от най-усъвършенствуваните институти в света.
На другия ден есесовски войник ми донесе пишеща машина „Олимпия“.
Докарват и още трупове на близнаци. Получавам и четири двойки от циганския лагер. Близнаци, които нямат и десет години.


_Това било наука. А как да окачествим следното?_
_Бивш концлагерист поляк разказва:_
— Преди да ги отведат в газовата камера, децата играеха на топка и не подозираха какво ги очаква. Дойде една надзирателка, плесна с ръце и извика:
— Стига, деца, хайде сега под душа.
Изтичаха по стълбите до стаята, където трябваше да се съблекат. Надзирателката взе на ръце едно момиченце, за да го занесе. Детето посочи германския орел на есесовското й кепе и попита:
— Туй пиленце какво е?
Така за последен път чух и видях момиченцето.


_И тъй невинните умират в неведение, но и за миг да се забавят пред газовата камера, те проглеждат за неумолимостта, с която биват избивани невинните. Свидетелствува бившият затворник от Германия Лудвиг Вьорл 60363:_
— Дори четири-петгодишните знаеха. Вдигаха ризките си, показваха ръчичките си: „Господин началник, виж колко съм силен!“


_Момиченцето в ръцете на надзирателката есесовка не е могло да отгатне, че е попаднало в дясната редица. А дали момченцето, за което разказва затворничката Дуня Васерщром, е знаело какво го очаква вдясно или вляво?_
— В Освиенцим докараха еврейски деца. Пристигна камион и спря за малко пред политическия отдел. Едно момченце скочи на земята. Стискаше в ръката си ябълка. Богер и Дразер бяха пред входа на отдела, а аз бях на прозореца. Момченцето се въртеше около камиона и явно му беше весело. Изведнъж Богер се упъти към него, сграбчи го за краката и с един замах размаза главичката му о стената на бараката. После спокойно прибра ябълката. А Дразер ми нареди да изчистя „онова“ от стената. Час по-късно ме повикаха при Богер, за да превеждам при някакъв разпит, и го видях да яде ябълката на детето.


_А как постъпва оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, който е толкова чувствителен?_
— Когато гледката ме бе разстроила силно — пише той, — просто не бях в състояние да се прибера в къщи при семейството си. Карах да оседлаят коня ми и се спусках в галоп, за да се изтръгна от натрапчивата мисъл. Вечер се връщах в конюшнята и при любимите си коне отново намирах спокойствие.


_Комендантът на концлагера дължи на главния лекар най-разстройващата гледка. Фаня Фенелон 74862, присъствувала на случката със своя оркестър, описва какво е станало:_
— Спектакълът започна още с първите тактове. В редици на площадката излезе група, по-скоро стадо джуджета. Откъде идваха? Как си ги бе доставил Менгеле?
Научихме, че това е циркова група лилипути, известна в цяла Европа. Пристигнала с ешелоните от Унгария. Едни бяха в цирковите си костюми, а останалите бяха облечени великолепно: мъжете в смокинги и фракове, а жените във вечерни рокли, някои от които навярно са преправени от тоалетите, донесени тук от оптимистки, от наивници… Всички жени се огъваха под тежестта на накитите — огърлиците стигаха до коремите, гривните бяха увити по два пъти около китките им, обеците опираха в раменете и подчертаваха силно гримираните им лица, в грижливо фризираните им коси блестяха диадеми. Имитация и истинско, всичко е смесено, цяло състояние е накичено по тях, направо смайващо!…
След като обиколиха площадката, част от човечетата се настаниха на пейките, а другите подскачаха, правеха акробатични номера, надавайки силни викове, после някаква банална клоунада, а закръглените ръчички плескаха смешно. Жалка картина.
Ние свирехме. Есесовците се смееха, работата не ми пречеше да наблюдавам чудноватото представление. Започнахме някакъв фокстрот, Менгеле даде знак с ръка, заповяда нещо и всички джуджета се събраха пак на площадката. Тя се изпълни с кръжащи мънички танцьори. Някои двойки се въртяха в такт, други само се полюляваха, гротескни и потискащи. Мъжете се кланят на всички страни, жените правят реверанси пред публиката…
Сетне оркестърът засвири марш, а джуджетата запляскаха с ръце и затропаха с крака. Нещо нереално, нещо страховито имаше в тези пълни, отрупани с пръстени ръчички, които пляскаха в такт, докато гривните дрънчаха, а миниатюрните крачета, тропащи по земята…
Застинала неподвижно в единия край под палещото слънце, публиката от призраци с раирани дрехи и хлътнали очи гледаше това безумие, без да разбира: занимава я единствено мисълта за нейната собствена смърт.
Не знаех вече какво свири оркестърът, а мисля, че и никого не го беше грижа. Площадката под нашия подиум се превърна в арена, по която се носеха вихрено безформени същества и пляскаха с ръце, деца, някои от които на по петдесет години. Есесовците се смееха. От този смях, от нашата музика, от джуджетата и техния маскарад, от целия този ужасяващ, спектакъл момичетата затрепераха от страх. Луд, дивашки смях заглуши музиката…
— Стига! — изкрещя Менгеле и всичко спря…
Гледахме известно време как красивият доктор прекосява лагера и върви по „Лагерщрасе“, следван от своите шумни щастливи джуджета. На кого би хрумнало да унищожи малките същества, които се забавляваха така хубаво? Менгеле се смееше заедно с тях, изглежда, че той, големият, много се забавляваше да властвува над тия тъй малки същества.
И един ден той лично заведе веселото си и доверчиво племе в газовата камера. Комедията свърши.


_Дали оберщурмбанфюрер Хьос не е прекарал следващата нощ в конюшнята при любимите си коне? Дали концлагеристите, които са гледали джуджетата, не са си казвали, че могат да се опитат да си изберат само начина, по който да бъдат умъртвени, без при това да са сигурни, че ще успеят? Сюзан Бирнбаум 74837 не е забравила това време:_
— Нямахме никакви вести нито от семействата си, нито за войната. Мислехме, че никога нищо няма да ни спаси. Бяхме на края на силите си. Това бе времето на голямото отчаяние, на безкрайния страх.
Полагахме всички усилия, за да издържим колкото се може по-дълго, но всеки нов ден беше по-лош от предния. Студът, умората, лошата храна, треската, диарията заедно с боя и безсънието ни изтощаваха все повече. Усещах, че може да паднем и да пукнем ей така, в калта из блатата. Какво да се прави? Какво решение да избереш? Да пукнеш в блатото от умора и от работа, да пукнеш в болницата от тифус или в газовата камера? Трябваше бързо да вземеш решение, беше въпрос просто на ден. А дали да не се самоубия?


_А може би е могло да водиш борба? Нека прочетем продължението от доклада на Роже Абада 45157 за съпротивата:_
— Свързвахме се с външния свят или с посредничеството на затворници, работещи в многобройните фабрики около Освиенцим, където можехме да установим контакти, или чрез бегълците.
Криехме бележките в различни предмети — ключове, свещи, инструменти, с които работехме и които ако не можехме да ги предадем направо, поставяхме в предварително уговорени скривалища. Триста от тези най-различни послания бяха намерени и се пазят в музея на Освиенцим. Това са послания, предназначени за външния свят; онези, които получавахме в лагера, унищожавахме веднага.
Поддържахме връзки по-специално със съпротивителните групи, които действуваха в Краков.
Една от целите на посланията беше да разкажем с тях за положението в лагера и за престъпленията, които се вършеха. Информациите, които съдържаха тези писма, идваха от онези членове на нелегалната организация, които работеха в канцелариите, в работилниците и в лагерната болница, а понякога дори в политическия отдел на лагера (гестапо).
Под смъртна заплаха те преписваха там разпоредби, доклади и статистически данни, които знаеха покрай работата си, и ги предаваха на нелегалното ръководство.
Благодарение на това до Чехословакия стигнаха копия от плановете на концлагера и на крематориумите. Копията бяха изработени от три затворнички — една полякиня и две чешки еврейки — членки на комунистическата партия, които работеха в дирекцията на службите на СС. По-късно пак те откраднаха от архивите три оригинални документа — имало ги в по две копия; те съдържаха сведения за опитите на лекаря от СС Менгеле с близнаци.
Съзнавайки, че изпращаните от тях информации изглеждат невероятни, отговорниците от Международния комитет поискаха от Давид Шмулевски, член на съпротивителното движение в Биркенау, да направи снимки. В концлагера с помощта на свободен работник поляк беше внесен фотоапарат, скрит в двойното дъно на казан за чорба. Снимките бяха направени от покрива на един крематориум. Тези снимки по-късно бяха разпространени широко; на тях личи газова камера и една от кладите, които компенсираха недостига от пещи при избиването на евреите от Унгария през пролетта на 1944.
Филмовата лента беше прехвърлена в централния концлагер и изнесена оттам в туба от паста за зъби с помощта на един затворник, който работеше в стола на есесовците.


_Затворничките в женския концлагер също водят борба. Маша 35332 обобщава:_
— Връзката между организацията на жените й тази на мъжете в Биркенау се осъществяваше чрез мъжките отряди, които идваха в нашия концлагер за различни поправки, главно чрез отряда на майсторите на покриви. Някои наши другари се включваха нарочно в този отряд. Най-често идваше французинът Давид Шмулевски, бивш интербригадист в Испания, но по различни поводи идваха и други. Носеха ни цигари, които много се ценяха за размяна дори в женския концлагер. Другарите ни от мъжкия лагер получаваха цигарите срещу вещи, които им осигуряваха затворниците от зондеркомандата и които разменяха с концлагеристи поляци — те получаваха колети, или със свободните хора — срещаха ги понякога при работа вън от концлагера. Пак от тях идваха и новините от фронта и от тила, по-специално за битките, водени от партизаните. Няколко пъти получихме и позиви на немски и на полски. Осигурихме си хартия от секретарките на блоковете, успяхме да преведем позивите на други езици, да ги препишем в няколко екземпляра и да ги разпространим сред част от затворничките. На останалите ги предавахме устно.


_И все пак няма нищо по-важно от храната. Ето какво разказва едно момче, което току-що е пристигнало в Освиенцим и още не знае нищо:_
— Видяхме странен затворник. Някой от нас му подаде парче салам. Той понечи да го налапа, но един есесовец се нахвърли, наби го, като викаше: „Дай салама!“ Въпреки ударите затворникът не изпусна салама от уста. Чудех се защо не му го дава. Едва по-късно разбрах, че човек може така да е изгладнял, че да предпочита да го бият, вместо да се лиши от залъка.


— А ние пък си изготвяхме въображаеми менюта — разправя Сюзан Бирнбаум 74837. — Докато чакахме да ни донесат рядката постна чорбица, си устройвахме една на друга какви ли не приеми и угощения. В зависимост от областта, от която бяхме, си предлагахме ястия по елзаски, по бретонски, по овернски или пък от средиземноморската, арабската, гръцката, полската или еврейската кухня.
Какви ли не видове кисело зеле, пилета, шунка, омари, кус-кус, пълнена риба и какви ли не кюфтета опитвахме наум, а устата ни се изпълваше със слюнка!
А в същото време нямахме и коричка хляб да залъжем глада си.


_Разпитвам Сюзан, ученичката от Родез._
— Най-хубавият подарък, който някога съм получавала на рождения си ден, беше на онзи 27 март, когато навърших седемнадесет години — заявява тя. — Съученичките ми пожертвуваха дажбата си — получавахме по парче хляб с лъжичка конфитюр за вечеря. Този ден те ми поднесоха филийка хляб и дажба конфитюр като подарък. Всичките съкровища на персийските царе не могат да се сравнят с подаръка, който получих на този мой рожден ден.


_Професор Роберт Вайц 157261, който по онова време работи в болницата на концлагера, обяснява:_
— Свръхизтощен, системно недохранван, недостатъчно защитен от студа, концлагеристът отслабва полека-лека с петнадесет, двадесет, тридесет килограма. Той губи 30, 35, 40 на сто от теглото си. Теглото на нормалния човек спада до 40 килограма. Има и такива, които тежат 30 или 28 килограма. Човек изразходва запасите си от мазнини, мускулите си. Губи калций. Според термина, използван в лагерите, той се превръща в „мюсюлманин“. Не мога да забравя с какво високомерие есесовците и някои добре хранени затворници наричаха „мюсюлмани“ тези нещастници, с каква боязън измършавелите идваха на преглед, събличаха се, обръщаха се и показваха задниците си, питаха: „Докторе, нали още не съм «мюсюлманин»?“ В повечето случаи те добре знаеха състоянието си и мълвяха примирено: „Ето че и аз съм «мюсюлманин».“
Това състояние се характеризира с интензивно топене на мускулатурата. Върху костите остава буквално само кожа. Виждат се ясно целият скелет и особено прешлените, ребрата, ключиците и тазовите кости.
И най-главното, физическият упадък се съпровожда от умствен и душевен упадък, а понякога дори е предхождан от него. Когато това двойно падение е пълно, индивидът представлява много типична картина. Той е наистина изсмукан, изцеден е физически и умствено. Движи се бавно, погледът му е втренчен, безизразен, понякога тревожен. Мисълта също е много забавена. Нещастникът вече не се мие, не пришива скъсаните си копчета. Той е затъпял и понася пасивно всичко. Не се опитва да се бори. Не помага на никого. Събира храна по земята, гребе с лъжица разлятата в калта чорба. Търси из кофите за смет обелки от картофи и кочани от зелка и ги яде, както са мръсни и сурови. Не може да се забрави гледката на „мюсюлмани“, които се бият за такива остатъци.
Той краде хляб, чорба, ризи, обувки, какво ли не. Краде неумело и често го залавят.
В болницата се мъчи да си намери място край някой агонизиращ и не съобщава, че той е умрял, с надежда да получи дажбата му.
Позволява да му извадят златните мостове и коронки срещу малко хляб; в такива случаи често го мамят.
Тъй като не може да преодолее нуждата да пуши, често разменя хляба си за тютюн.
Като цяло в такива случаи човешкото същество е сведено до състоянието на животно, при това подобно сравнение е обидно по-скоро за животните.
Това развитие продължава около шест месеца…


_Гладували са до смърт и са умирали. Какво мисли градинарят на Хьос Станислав Дюбиел за храната, за припасите?_
— Складът за храни по онова време беше добре снабдяван, защото там прибираха храната, иззета от евреите, които пристигаха в големи количества в Освиенцим и повечето от които биваха изпращани направо в газовите камери. За нуждите на семейството на Хьос вземах от този склад захар, брашно, маргарин, мая, подправки, макарони, овесени ядки, какао, канела, грис, грах и други продукти. На фрау Хьос все нещо не й достигаше. Непрекъснато ми разправяше какво й липсвало в къщи и ми даваше да разбера, че трябва да й го доставя. Използваше тези продукти, за да храни семейството си, но изпращаше част и на роднините си в Германия. По същия начин снабдявах кухнята на Хьос с месо и мляко. Искам да изтъкна, че според купоните си семейство Хьос имаше право на литър и четвърт мляко дневно. А всеки ден вземах от млекарницата на лагера пет литра за кухнята на Хьос, често вземах и сметана по искане на фрау Хьос. В млекарницата плащах за литър и четвърт. Всички останали продукти се доставяха… безплатно. Хьос не плащаха нищо.


_И затворниците не плащат освен в натура, при това най-често с живота си. Адолф Гавалевич 9225 припомня:_
— Твърде скоро (само няколко месеца след пристигането ми в лагера) съдбата ми отреди за изключително дълго (от 1941 до 1943) да бъда затворник „мюсюлманин“. Това време бе много повече от средното, което издържаха попадналите в категорията на „мюсюлманите“. Сред другарите си се славех — ако може да се каже така, че съм „вечен“, тоест „мюсюлманин“, който не иска да умре. Професор Олбрихт много добре определи вида на „мюсюлманина“ — „изсушена и изгладняла сянка, сякаш скелет, върху който е опъната кожа…“
Характерни за престоя ми в Освиенцим бяха очакването да ме изпратят в газовата камера и състоянието ми — главно физическото — на „мюсюлманин“. Струва ми се, че минах през всички етапи от битието на „мюсюлманите“ (с изключение на смъртта, разбира се).
Началото беше съвсем обикновено. През март 1941 вече бях минал през първия етап, или, с други думи, бях напълно изтощен, а жестоко ме мъчеше и много силна диария. Една сутрин при проверката загубих съзнание. Двама другари ме отнесоха при блок 20. Проверката скоро свърши и чух думите: „Трудовите отряди са сформирани.“ Следователно и пред трима ни се откриваше чудесен ден. Мен може би щяха да ме приемат в болницата, а другарите ми не само че нямаше да бъдат включени в отряд, но с малко късмет щяха вероятно да бъдат изпратени на спокойна работа в лагера. Първото, което забелязах в болницата, бяха вещи, привични за нормалния живот: термометър и теглилка. Термометърът показа, че имам висока температура, а теглилката, че тежа 36,2 килограма. Когато с една група мъже на моя хал се появихме в болничния блок, никак не се учудих на думите: „Оня там веднага го настанете до вратата.“ Естествено оттам е най-лесно да бъде изнесен трупът. Какво облекчение, какво отпускане настана за мен оттогава! Можех да спя, никой не ме биеше, нямаше нужда полужив да пренасям до обекта тухли, чували с цимент или други такива ужасни, мокри, изплъзващи се товари. Дойде часът на следобедната проверка, бях гладен. Научих, че проверката тук не е задължителна. Най-близкият ми съсед беше мъртъв, но останалите се суетяха около него, за да го поставят така, че да изглежда жив и следователно да получи дажбата чорба. Унесох се пак в сън, люлян от приятната мисъл, че когато гонгът удари на другата заран, няма да съм длъжен да се втурна като идиот, полугол и бос, в двора на блок 7, за да се правя, че се мия с разтопения сняг, събран в стара тенекия от мармалад, че старшият на помещението Вилхелм Железни и особено началникът на блока Алоизи (него с право го наричаха „кървавия“) няма да ме нарочат за нещо. Така мина първата ми нощ в болницата и на сутринта санитарят Владислав Фейкел ми рече: „Ей, много хубаво ме изигра ти, сигурен бях, че няма да издържиш до сутринта, и дори вече бях приготвил съобщението за смъртта ти.“ Отговорих му, че искам на всяка цена да издържа; за да мога да се върна в Краков при майка си.


_Отново разпитвам Сюзан и тя се впуска пак в едно от онези пътешествия назад във времето, с които вече съм свикнал:_
— Веднъж работех в отряд вън от лагера — започва тя, — а недалеч от нас имаше мъжки отряд. Видях как един мъж спря да работи, свали панталоните си и се изходи току пред мен. Спомням си колко бях потресена, че този човек е загубил всякакъв свян. Би могъл да отиде пет метра по-нататък. А той като животно.
— Това изненада ли те?
— Потресе ме, защото явно бяха сринати всички норми на цивилизация и на възпитание, защото един човек ги бе загубил. Би могъл да отиде пет метра по-нататък, но не го стори и това означаваше пълен упадък на житейските навици. Щом като не се отдалечи, значи бе оскотял, бе се отказал от себе си.
Представям си гледката, сетне питам:
— Срамувахте ли се още да се събличате голи непрекъснато пред кого ли не?
— В началото се срамувахме, по-късно се страхувахме.
— Защо?
— Защото събличането означаваше селекция.
— А първия път, когато ти се наложи да се съблечеш?
— Първия път ме беше срам. Спомням си, че беше в банята в Дранси, първата обща баня. Само жени бяхме, но и млади, и стари, а аз никога не бях виждала голи възрастни жени. Разстроих се, като видях седемдесет-осемдесетгодишните старици, и си казах: „Божичко, възможно ли е тялото да се развали така?“
— А после свикна ли?
Сюзан търси отговор, мълчи. Връщам се към проблема за глада:
— Колко кила тежеше?
— Двадесет и осем.


_Затворникът доктор Бейлин се намесва:_
— „Мюсюлманите“ ли? За първи път ги видях в Освиенцим-Биркенау. „Мюсюлманството“ беше последната фаза на недохранването. Интересното беше, че човек, стигнал до този стадий, започваше да говори за храна. За затворниците в Освиенцим две теми бяха табу — крематориумите и храната.
По пътя на условните рефлекси разговорите за ядене засилваха отделянето на стомашни киселини, а следователно и апетита. Не биваше да се говори за ядене. Първият признак за „мюсюлманство“ беше, когато някой губеше контрол над себе си и започваше да разказва какво е ядял у дома си. Знаехме, че след два-три дни той ще изпадне вече във втория стадий. Ясна граница между двата стадия нямаше — знаехме, че този човек ще загуби реакциите си, че няма да се интересува какво става наоколо, че ще престане да изпълнява, дори да чува заповедите. Движенията му ставаха бавни, лицето му се превръщаше в маска, той загубваше рефлекси, вършеше, без да усеща, естествените си нужди. Не беше в състояние дори да се обърне в леглото, лежеше неподвижно и така ставаше „мюсюлманин“, превръщаше се в труп със силно отекли крака. Тъй като при проверка трябваше да стоим прави, изправяхме ги насила с лице към стената и с вдигнати ръце — подпрени на стената скелети със сиви лица, които не се помръдваха, стига да не загубеха равновесие. Това бяха характерните белези на „мюсюлманите“, отнасяни сетне заедно с умрелите от „отряда на смъртта“.


_И все пак не само „мюсюлманите“ говорят за храна. В това ще се убедим, ако прелистим личния дневник на лекаря от СС Йохан Паул Кремер._
29. 8. 1942. Назначен съм в концентрационния лагер Аушвиц…
30. 8. 1942. Пристигам в концентрационния лагер Аушвиц в 17 часа и 36. Гарнизонният лекар хауптщурм-фюрер Уленброк ми връчва строго поверителни инструкции. Настаняват ме в общежитието на частите на СС — в хотелска стая.
31. 8. 1942. Тропически климат с 28 градуса на сянка! Прахоляк и безброй мухи! Храната в офицерския стол е превъзходна. Тази вечер ни поднесоха маринован пачи дроб за 40 пфенига с пълнени домати, салата от домати и така нататък.
1. 9. 1942. Поръчах си с писмо до Берлин фуражка на офицер от СС, колан и тиранти. Следобед присъствувах на дезинфекцирането с газ — с газ Циклон Б, на един блок с въшки.
2. 9. 1942. В три часа сутринта за пръв път присъствувах на специална акция извън лагера. В сравнение с нея адът на Данте ми изглежда едва ли не комедия. Не току-така Аушвиц е наречен лагер за унищожение!


_Какво означава „специална акция“? По-добре да чуем Пол Бендел 169460:_
В шест часа на една юнска утрин през 1944 се включвам в дневната смяна (150 души) на крематориум 4. Денят ще бъде хубав. Останалите дебнат реакциите ми. Някакъв детински срам не им позволява да ме окуражават. Прикривам, доколкото мога, обхваналото ме смущение. Най-сетне ще видя със собствените си очи онова, за което от няколко дни новите в отряда ми проглушават ушите. Часовите ни чакат. Тръгваме.
На стотина метра от крематориума се издига бял пушек. Мъжете мълчат. Не смея да ги разпитвам.
Стигаме най-сетне. Определят на всеки какво да върши. Аз съм зрител и се опитвам да задоволя любопитството си. Искам да разбера откъде иде този пушек и откривам зад крематориума рововете, в които догарят останки от ешелона, пристигнал нощес. Няколко метра встрани затворници работят при купчините пепел — раздробяват я на съвсем ситен прах. Ето какво е останало от трите хиляди души, изгорени тук вчера.
В единадесет часа пристига на мотоциклет човек от политическия отдел и съобщава, че се очаква нов ешелон. Появява се началникът на крематориума и заповядва рововете да бъдат изчистени, дървата подредени и залети с бензин.
По пладне в двора на крематориума влизат дълга колона жени, деца и старци. Те са от гетото в Лодз. Явно са изтормозени, уморени и тревожни.
Главният шеф на крематориумите хауптшарфюрерът Мол — едър грубиян с невинно бебешко лице, се качва на една пейка и съобщава на новопристигналите, че сега ще се изкъпят, а после ще получат горещо кафе. Някой ръкопляска. Клетите хора като че се успокояват. Няколко деца викат, че са жадни, и великодушните есесовци заповядват да им бъде донесена вода. Измамата трябва да продължи до край, редът не бива да се нарушава.
Всички се събличат в двора. След това вратите на крематориума се разтварят и хората влизат в голямата зала, която зимно време служи за съблекалня. Едва тогава, притиснати като сардини, те си дават сметка, че са попаднали в клопка, от която няма да се измъкнат. И все пак се надяват, защото нормалният човешки ум не може да си представи колко жестока смърт ги очаква.
Пристига линейката на Червения кръст. От нея слиза оберщурмфюрерът доктор Клайн. Той носи кутиите с газ. Какво върховно оскърбление към една професия и към един знак.
Най-сетне всичко е готово. Вратите на съблекалнята се отварят и настава невероятна бъркотия.
Първите, които влизат в газовата камера, започват да отстъпват — усещат, че ги дебне смъртта.
Есесовците спират човешкия прилив и отлив с приклади, смазват главите на обезумелите жени, стиснали конвулсивно дечицата си.
Тежките двойни дъбови врати се затварят. Цели две безкрайни минути се чуват удари по стените, викове, в които вече няма нищо човешко. И после нищо. Вие ми се свят, струва ми се, че полудявам. За какви отвратителни престъпления са виновни тези жени и деца, та да умрат толкова ужасно!
След пет минути вратите се отварят. Сгърчените, струпани едно върху друго тела се свличат като водопад. Някои са така преплетени, че ги изтръгват с усилие. Целите в кръв, те сякаш са се борили отчаяно със смъртта.
Докато телата са още топли, бръснар обръсва косите им, а зъболекар изтръгва златните зъби… И настъпва някакъв невъобразим ад. Нищо човешко няма вече у тези мъже, които познавах толкова добре, между тях са високо ерудиран адвокат от Солун и известен инженер от Будапеща. Превърнали са се в същински дяволи. Тичат като обезумели под прикладите и камшиците на есесовците, опитвайки се да се освободят колкото се може по-бързо от товара си, закачен с каиш на китките им.
От рововете се издига гъст черен дим.
Всичко става толкова бързо, всичко е така неправдоподобно, та ми се струва, че сънувам. И Дантевият ад ми се вижда остаряла обикновена алегория.
Час по-късно всичко е отново в ред. Затворниците изгребват от рововете пепелта и я струпват на купчини.
Още един ешелон е минал през крематориум 4.


_Лекарят есесовец Кремер се чувствува зле. Дали защото е присъствувал на „специална акция“? Какво е записал на другия ден в дневника си?_
3. 9. 1942. Разболях се за първи път, страдам от пристъпи на разстройство, от каквото боледуват всички в лагера и което се изразява в повръщане и в мъчителни колики. Не съм пил нито капчица вода и явно причината е в друго. Хлябът също не може да е причина, защото и онези, които се хранят само с бял хляб (на диета са), също са болни.
Много е възможно разстройството да се дължи на нездравословния климат, едновременно континентален и много сух тропически, с прашни бури и ята от мухи.
4. 9. 1942. Против разстройството един ден пия чай от мента и ям каша, а след това една седмица ще бъда на диета. От време на време вземам въглен и таналбин. Чувствително подобрение.
5. 9. 1942. Днес по обед присъствувах на специална акция в женския концентрационен лагер (мюсюлманки). Това е върхът на ужаса. Хауптшарфюрер Тило (военен лекар) имаше право, когато ми каза днес, че ние тук сме в „анус мунди“. Към осем вечерта отново присъствувам на специална акция с хора от Холандия. В такива случаи има допълнителна дажба — двеста грама алкохол, пет цигари, сто грама салам и хляб, и затова всички напират да участвуват в акциите. Дежурен съм днес и утре (неделя).
6. 9. 1942. Превъзходен обед днес, неделя: доматена супа, половин пиле с картофи и червено зеле (20 грама мазнина), десерт и великолепен ванилов сладолед. След обеда поздравления за добре дошъл към новия гарнизонен лекар оберщурмфюрер Виртс, родом от Валдбрьол. Той е служил по-рано в Прага под командуването на щурмбанфюрер Фич, полкови лекар.
Вече цяла седмица съм в концентрационния лагер, но въпреки взетите мерки още не успявам да се избавя от бълхите в хотелската ми стая…
23. 9. 1942. През нощта присъствувах на шестата и седмата си „специална акция“. Обергрупенфюрер Пол пристигна сутринта с щаба си в клуба на гарнизона на СС. Пред вратите часовите ми отдадоха чест. В 20 часа вечеря в дома на началниците с генерал Пол. Истински банкет. Поднесоха ябълкова торта — кой колкото иска, хубаво кафе, превъзходна бира и сладкиши…
7. 10. 1942. Присъствувах на деветата „специална акция“. Чужденци и жени…
11. 10. 1942. Днес, неделя, за обед имаше заешко — чудесно бутче с червено зеле и пудинг, всичкото за 1,25 марки.
12. 10. 1942. Ваксинация против тиф. Последицата е трескаво състояние вечерта. Въпреки това присъствувах на „специална акция“ през нощта (1600 души от Холандия). Ужасни сцени пред входа на последния бункер. Това е десетата ми „специална акция“.
18. 10. 1942. В днешната неделна сутрин в студено и дъждовно време бях на единадесетата „специална акция“. Страхотни сцени с три жени, които умоляваха да бъде запазен животът им.


_Може би доктор Кремер има чувствителен стомах? По-добре да попитаме друг лекар — Миклош Нисли А 8450:_
— Показвам пропуска си на есесовския часови и минаваме през отвор в оградата от бодлива тел. Излизаме на открит път. Пейзажът изглежда тъй спокоен — тучна зелена поляна. Скоро обаче различавам на около стотина метра постовете от втората верига, прави или седнали в тревата край картечници и полицейски кучета.
Пресичаме поляната и стигаме до борова горичка. Пред нас отново се изпречва ограда от бодлива тел. На вратата има голяма табела както на крематориумите „Вход строго забранен за външни лица, включително и за персонала от СС и от другите служби“. Но ние, хората от зондеркомандата, влизаме. Дори не ни искат пропуск. Тук работят есесовци от крематориумите, както и шестдесет души от зондеркомандата на втория крематориум. Това е дневната смяна. Тя работи от седем сутринта до седем вечерта, а сетне идва нощна група, също от шестдесет мъже, но от четвърти крематориум.
Влизаме и стигаме до площадка, която напомня двор. По средата има дълга стара постройка със сламен покрив. Прозорчетата й са заковани с дъски и тя прилича на немска селска къща. Впрочем положително е била селска къща поне сто и петдесет години. Това личи както от почернелия от времето сламен покрив, така и от много слоеве мазилка по олющените стени. Третият райх е сложил ръка над село Биркенау край Освиенцим, за да създаде там концентрационен лагер. Германците са разрушили всички къщи с изключение на тази, в която се намираме, изселили са всички жители.
Какво ли е била тази къща по-рано? Дали в нея са живеели? Сега тук се събличат онези, които ще бъдат хвърлени на кладата; тук оставят те жалките си дрехи, очилата и обувките си.
Тук изпращат излишъка от „еврейския перон“, тоест онези, за които няма място в четирите крематориума. Очаква ги най-страшната смърт. Тук няма чешма, от която да утолиш жаждата си след неколкодневното пътуване. Няма измамни надписи, които да разпръснат предчувствията на жертвите, няма газова камера, която затворниците да мислят за помещение за дезинфекция. Има само една селска къща, боядисана някога в жълто, със сламен покрив, с дъски на прозорците вместо стъкла, а зад къщата към небето се издигат плътни стълбове пушек и разнасят миризма на горящо месо и подпалени коси.
В двора тълпа от около пет хиляди души, вцепенени от ужас… Около тях плътни кордони есесовци с полицейски кучета. Въвеждат по триста-четиристотин затворници наведнъж в съблекалнята. Под сипещите се удари на палките те се събличат, оставят дрехите си и излизат през отсрещната врата на къщата, освобождавайки място за следващата група.
Излизат от вратата, но дори нямат време да хвърлят един поглед наоколо и да осъзнаят в какво страшно положение се намират, защото веднага някой от зондеркомандата ги сграбчва за ръка и ги повлича между двете редици есесовци по лъкатушния сто и петдесет метров път в гората към кладата, скривана дотогава от дърветата.
Кладата е ров, дълъг сто и петдесет, широк шест и дълбок три метра. Пълен е със стотици горящи трупове. Покрай него и пътя на всеки пет метра стоят есесовци, които очакват жертвите си. Държат малокалибрени 6-милиметрови пистолети, които в лагера се използват за изстрел в тила. В края на алеята двама от зондеркомандата хващат нещастниците за ръце и ги влачат от пет до двадесет метра — до есесовец с пистолет. Виковете на ужас заглушават изстрела, чува се само щракането. Веднага след това, дори още да не е секнал животът й, жертвата бива хвърляна в пламъците на кладата. Петдесет метра по-долу, при другата клада, която е съвсем същата като първата, работата върви с пълна сила. Тук командува обершарфюрер Мол.
Като лекар и като очевидец твърдя, че той беше най-гнусният, най-безумният й най-безстрастният убиец на Третия райх. Дори доктор Менгеле проявяваше понякога нещо човешко. Ако забележеше при подбора на перона някоя млада здрава жена, която иска на всяка цена да отиде с майка си в групата вдясно, той я наругаваше и й заповядваше да мине в групата вляво. Дори най-добрият стрелец на крематориум 1 обершарфюрер Мусфелд изстрелваше втори куршум, ако първият не бе убил жертвата на място. Обершарфюрер Мол не си губеше времето с подобни неща. Тук повечето жертви отиваха в пламъците още живи. Тежко на онзи от зондеркомандата, по чиято грешка потокът от осъдени се прекъсваше и стрелецът край огъня трябваше заради него да чака няколко мига следващата си жертва.
Обершарфюрер Мол е вездесъщ. Той неуморно снове от една клада към друга, от кладите до съблекалнята и обратно.
В повечето случаи затворниците се оставят покорно да бъдат отведени от съблекалнята до кладата. Така са сковани от страх и ужас, че дори не си дават сметка какво ще правят с тях. Така е с повечето старци и с децата. Но между изпратените тук има и юноши. От истинкт за самосъхранение те се опитват да се съпротивляват, отчаянието им вдъхва сили. Ако Мол забележи такава сцена, веднага вади пистолета от кобура, който винаги е отворен. Изстрел, куршум, изпратен понякога от 20 или 30 метра, и улученият смъртно съпротивляващ се пада в ръцете на човека от зондеркомандата, който го влачи към кладата. Мол е елитен стрелец. Той често стреля по ръцете на затворниците от зондеркомандата, ако е недоволен от работата им. В такива случаи винаги се цели в ръцете, не проявява другояче недоволството си, но и не си прави труда да предупреждава.
Капацитетът на двете клади беше пет-шест хиляди трупа дневно. Малко по-голям от капацитета на крематориума, но тук смъртта беше хиляда пъти по-страшна, защото човек умираше два пъти — най-напред от куршум в тила, после в огъня.
Така след умъртвяването с газ, с хлороформови инжекции и с изстрел в тила се запознах и с четвъртия, „комбиниран“ начин за унищожение.
Събирам лекарствата и очилата, останали от жертвите. Потресен, едва държейки се на крака от вълнение, се връщам „у дома“, по-точно във втория крематориум, който по думите на доктор Менгеле „не е санаториум, но в него може да се живее почти сносно“. След като видях кладите, си мисля, че Менгеле положително е прав.
Вече „у дома“ не подреждам нито лекарствата, нито очилата. Вземам гарденал и си лягам. Този път дозата е тридесет сантиграма. Може пък да ми подействува и да забравя какво съм видял на кладите.


_Всъщност стомахът на доктор Кремер съвсем не е толкова чувствителен. Заслужава си да почетем още от дневника му._
8. 11. 1942. Днес следобед отново „специална акция“ — четиринадесетата, на която присъствувам. Вечерта много приятен прием в офицерския клуб. Поднесоха българско червено вино и хърватска сливова.


Питам Сюзан:
— Сега сънуваш ли?
— Обикновено сънувам рядко — отговаря тя, — но когато съм болна, когато имам грип или пък се разболявам, сънувам концлагера. Това е признак за отслабнали съпротивителни сили. Ако се събудя и си спомня, че съм сънувала лагера, обикновено се разболявам.
— Разболяваш се, защото си сънувала лагера, или обратното?
Сюзан потвърждава, без да уточни, и продължава:
— Ако ме събудят внезапно нощем, изплашвам се и плача понякога по половин час; плаша се, ако телефонът звънне през нощта. Мога да говоря ей така, съвсем спокойно за концлагера, без да се вълнувам повече, отколкото ако говоря за друго, но ако ме изненадат, ако чуя зад мен да се говори високо на немски или ако съм на театър — веднъж в театъра гледах пиеса, в която внезапно се появиха германци с пушки, разплаках се неудържимо, защото ни най-малко не бях очаквала такава сцена. И досега не мога да се освободя от този страх.


_Макар да са минали тридесет години, ненадеен шум от стъпки или шепот в нощта буди панически страх. А дали след като е загубил войната, есесовският лекар Кремер е запазил хладнокръвието и добрата си памет, когато е бил изправен пред полски съд в Краков заедно с други есесовци с различни чинове? Намерен е личният му дневник и по време на разпитите той дава разяснения по някои пасажи:_
— Още на 2 септември 1942 в три часа ме определиха да участвувам в акция по умъртвяване на хора с газ. Всички лекари от СС на служба в концлагера участвуваха поред в умъртвяването с газ. Моята роля като лекар в този вид умъртвявания, наречени „специални акции“, се състоеше в това да бъда в готовност край бункера. Закарваха ме там с кола. Седях до шофьора, а отзад имаше санитар от СС с кислороден апарат за съживяване, в случай че някой от есесовците, участвуващи в операцията, получеше отравяне. Щом на отклонението на железопътната линия при лагера пристигнеше нов ешелон с хора, предназначени да бъдат умъртвени с газ, офицерите от СС подбираха годните за работа — и мъже, и жени, а останалите — старците, всички деца, жените с бебета, както и хората, негодни за работа — натоварваха на камиони за газовите камери. След като всички влезеха в камерата, вратата се затваряше и есесовец с противогаз хвърляше кутия с Циклон Б през един отвор в стената. През този отвор се чуваха виковете на жертвите в газовата камера, чуваше се как се борят за живот. Чувахме виковете им съвсем за кратко. Навярно няколко минути, но не ми е възможно да определя точно.


_Човешкото тяло е изградено от калций, въглерод, калий и главно от вода, но човекът освен това е изтъкан и от надежда, от малко поне мъжество. Ако не беше така, нацистите щяха лесно да победят. Но то е така. Горещината в пещите, която превръща материята в пепел, а водата в облаче пара, не може да разруши нито надеждата, нито мъжеството: онзи, който се страхува, все още се надява, а онзи, който е изгубил всяка надежда, все пак намира дълбоко в себе си своя дял мъжество._
_Фаня Фенелон 74862 пише:_
— Пак музика, винаги музика… За нас тя се е превърнала в адско изтезание. И все пак благодарна съм на музиката, която ми дарява тази отсрочка и ми позволява да се забравя, докато работя над партитурите и възстановявам по памет различни пиеси, да вдъхна сякаш свеж планински въздух, дори да се позабавлявам, както беше при аранжировката на „Селска чест“, чиито първи тактове напомнят любимата песен на французите „Ще чакам“. Написана за безследно изчезналите през 1939-1940, тази песен символизира за всички ни надеждата за връщане, за тяхното и за нашето връщане. Тържествуваме вътрешно всеки път, когато изпълняваме тази аранжировка. Приятно е да пееш току под носа на немците песен за надеждата. Да ги мамим — това е отплатата на нас, слабите. Създавах си и други радости. Аранжирах като марш „Джоузеф, Джоузеф“, прочут фокстрот от един американски евреин. Благодарение на мен женските трудови отряди отиваха на работа под звуците на еврейска музика и се случваше някои затворнички да я разпознаят. Нито един есесовец обаче не се сети. Те слушаха марша с явно задоволство и дори потропваха в такт. А още по-приятно беше да ги гледа човек с какво безкрайно удоволствие се наслаждаваха на първата част от концерта за цигулка и оркестър в ми минор от Менделсон — композитор, забранен в Германия и в окупираните държави. В деня, когато възстанових по памет концерта и Алма намери нотите на пюпитра си, тя ме погледна въпросително:
— Мислиш ли, че е възможно?
Отвърнах й:
— Разбира се, никой няма да се досети.
— На програмата ще напишеш „Концерт за цигулка и оркестър“.
Винаги, когато тя дирижира и изпълнява този концерт, се усмихваме съзаклятнически. Излагаме се на съвсем реална опасност, но колкото силна е радостта да гледаш блажено размазаните лица на есесовците, които слушат тази забранена музика! Чудесни, но кратки, толкова кратки мигове.
— Музиката напред! — подмята с повод и без повод Жени.
Този възглас звучи постоянно в ушите ни. И наистина в Биркенау музиката е и най-хубавото, и най-лошото. Най-хубавото, защото не усещаш как минава времето, кара те да се забравиш също като наркотик, от който се събуждаш затъпял, отмалял. А най-лошото, защото публиката, която ни слуша, са и палачите, и жертвите; не ставаме ли и ние чрез нея оръдия в ръцете на палачите?


_Няма нищо по-лесно в Освиенцим от това да умреш. Да живееш — ето кое е трудното. Жулиен Унгер 164652 пише на свой ред:_
— Най-напред трябваше да се погрижим за коледно дръвче. Разбира се! За поляците, чиито съотечественици бяха навсякъде наоколо, щеше да е по-лесно да се промъкнат в гората и да отсекат някое хубаво борче. Но да се секат дървета беше забранено. Можеха да те застрелят по-бързо, отколкото ти — да отсечеш дървото. Поляците се върнаха с празни ръце.
След тях отидоха французите и донесоха клони, никой не можеше да им каже нищо. Поляците се засмяха, като видяха, че и французите се връщат без дърво, но млъкнаха учудени, когато се оказа, че една гола дъска може да се превърне в стебло, стига по нея да наковем по големина клонките — най-малките най-горе.
Дървото израсна под ръцете на мъжете по-високо и по-красиво разклонено, отколкото в гората, така че никой не виждаше какво е стеблото. Когато бе готово, трябваше да измислим как да го украсим. Съвсем тънка алуминиева жица послужи за ледени висулки, а снежинки направихме от памука от завивките. От малко сол и натрошено стъкло стана скреж, а няколко добре издялани пръчици заместиха свещите.
Трябваше дълго да обмисляме и още по-дълго да търсим и най-дребната вещ из лагера, където нямаше нищо. На всички тези инженери, химици, архитекти и доктори по всякакви науки не им липсваха талант и идеи. Бедата беше, че липсваха материали. Като мравки всички носехме каквото успеехме да намерим. Поляците и особено местният свещеник осигуряваха картон и хартия. От известно време поляците имаха право да получават колети и можеха да ни отстъпят поне опаковката. Един френски художник, изпратен да белоса блока на есесовците, донесе бои на прах. От канцеларията набавяхме пера и мастило. Един рисуваше, друг изрязваше. От ръцете им като по някакво чудо се появиха фигурките на влъхвите, на богородица и Исус, на агънца, магарета и волове — с тях украсихме разноцветно боядисаните ясли. Но безспорно най-успешни бяха творбите на Роже и на Жорж. Единият изработи голям кръст от бодлива тел и на него разпнатия Христос. Другият измайстори лалета и цветя с цветовете на френското знаме. Два силуета се открояваха един над друг в произведението на Роже: кръстът и бог, скрепени един към друг с бодливата тел, огъната внимателно и равномерно. Кръстът изглеждаше масивен върху дървото, а Христос, очертан във въздуха, бе сякаш само дух. Изработено от бодлива тел и прикрепено към гредата в центъра на блока, изображението на мъченика сякаш се носеше над всички и будеше общо възхищение.
Големият Жорж направи две гърнета с цветя. От разноцветни изрезки плат, книжни превръзки, тел и фин талаш той изработи най-напред три големи тъмночервени, почти черни лалета. Всички бяхме поразени, питахме се, как тези тъй красиви, тъй свежи и тъй големи цветя са успели да израснат тук, в лагера на смъртта?
Франция също даде своя, и то прекрасен дял. Сини карамфили, бели лилии и червени рози. Трите цвята сияеха като безсмъртни, непресъхващи извори на живот и слава. Цветята на французите заеха най-хубавото място в блока — точно до входната врата.
Победителите им бяха отнели целия свят; победените го възсъздадоха със собствените си ръце — цвете след цвете, ангел след ангел. Победителите им бяха отнели правото на всякакво човешко чувство; победените възкресиха с бои на прах гордостта, с борови клонки — доверието, с парче бодлива тел — братството. Така победените възтържествуваха над победителите.


_Няма нищо по-тревожно от мъжеството на слабите и комендантът на Освиенцим Хьос го признава:_
Като гледах как децата ми играят, а жена ми, сияеща от радост, държи най-малкото на ръце, често се питах колко ли ще продължи това щастие. Жена ми не можеше да си обясни това мое униние, отдаваше го на грижи в службата.


_Ето как професор Роберт Вайц 157251 обяснява тези грижи:_
— В общи линии сред французите в силезийските лагери най-дълго издържаха:
1. Активните участници в Съпротивата (затворници, сражавали се в Съпротивата във Франция);
2. Истинските комунисти;
3. Някои младежи, участвували активно в скаутското движение;
4. Някои интелектуалци с голяма духовна сила;
5. Някои работници.
Безспорно хората, свързани с някакъв идеал, свикнали да водят борба, хората, които успяват да си наложат строга самодисциплина, които приемат да живеят в групи, не стигат до такава степен на падение до каквато са докарани повечето затворници.
Именно сред тези категории концлагеристи дава най-добри резултати взаимопомощта, колкото и ограничена да е тя.
Няма защо да крием, че само човек със силен характер може да се въздържи да не погълне цялата допълнителна дажба чорба, до която успява понякога да се добере, а да остави половината за другаря си.
С една дума, за да издържи, човек трябваше да има и голям късмет, и силна воля.


_Късмет или воля? Какво мисли по този въпрос Пелагия 32292:_
— Смятах, че концентрационният лагер е начин за наказание чрез изолация, чрез лишаване от свобода, чрез тежка работа и окаян живот. Та нали зная какво нещо е затворът? Германският концентрационен лагер обаче е нещо съвсем различно, той е място, където умираш бавно, където смъртта е неизбежна. Онова, което най-напред приех за немарливост, всъщност беше извратеност. Онова, което изглеждаше безредие, бе съзнателно обмислено, невежеството се оказа изтънчена жестокост. В организацията на концентрационния лагер бяха вложени голямата немска акуратност, цялата израждаща се култура на германския дух, пълната диващина на хитлеризма. Нищо случайно нямаше, всичко беше съзнателно, всичко преследваше определена цел. И най-сетне открих, осмислих и разбрах! Вникнах в истинската същност на концлагерите! Те бяха предназначени за системно изтребване на хората.
Дотогава ударите, които непрекъснато се стоварваха върху нас, и загубата на най-близките сякаш ни пречеха да вникнем в смисъла на борбата. Все по-трудно ставаше да се държим, да не падаме духом, да вдигнем високо глава. Но в мига, в който проумях ръководната мисъл на немските престъпници, сякаш се събудих от забравата. Значи, ако умра, ще помогна на врага да изпълни намеренията си, да осъществи плановете си? Не! Само това не!
Получила сякаш заповед, реших, че трябва да живея. Да живеем беше дълг пред онези, които вече ги нямаше, дълг към живите; дълг към онези, които ни очакваха в страната на свободата.
Дълг пред моето велико и свещено дело.
Овладях се и се зарекох да изпълня заветите на скъпите ми приятели и учители. Трябва да живея, трябва да напрегна всичките си сили, за да не свърша въпреки всичко. И дори да умра тук, ще умра като човешко същество, ще запазя достойнството си. Няма да пукна като животно, което буди презрение и отвращение. Няма да се превърна в животно, както иска врагът.
И започна страшна, упорита борба, борба непрекъсната във всичко, денем и нощем. Започна от минутата, когато, напрягайки цялата сила на волята си, реших да се боря докрай. Да се откажа от борбата би означавало да загубя и да загина.
Целта на врага беше да ни задуши в мръсотия, следователно трябваше да се мием.


_Да се миеш в безводната равнина, да тънеш в кал и глина, да си повтаряш, че ако не си непрекъснато нащрек, със сигурност ще погубиш живота — и своя, и на другарите си. Маша 35332 разказва:_
— Една сутрин от шушуканията между лекарите и началника на блока научаваме, че „върховната селекционна комисия“ е дошла в „болницата“.
Още преди да прекрачат входната врата, блоковата затвори задната, за да не се опита някоя от болните да избяга. Щом лекарят от СС — страшният Менгеле, придружен от нацистки офицери и асистиран от цивилния главен лекар, от словашката еврейка Ена, и тя затворничка, и от старшата на лагера Орли, влезе в блока, блоковата изкрещя: „Ахтунг!“ Всички застинахме мирно.
Заповядаха на болните да слязат от леглата и да преминат голи една по една пред доктор Менгеле, като обиколят блока. Впрочем болните и без това лежаха на сламениците голи, само с по една завивка.
Страшна картина: подобни на скелети, крастави, отекли тела залитат, подпират се ту на стените, ту на леглата или на печката. Някои жени падат и стават. Тежко болните от тифус почти тичат и се мъчат да изглеждат бодри, но лицата им въпреки кривата усмивка издават колко са уплашени. Те протягат лявата си ръка и секретарката отбелязва лагерния номер.
Огледът завършва и есесовецът Менгеле заповядва да му бъдат предадени болничните листове на селекционираните — над 900 жени.


_Есесовците си отиват, а обречените се затварят в мъката си. Много от тях вече са били свидетелки на „селекция“. Видели са стотици затворнички да отиват на смърт и добре знаят каква съдба ги очаква. Други изпадат в несвяст, изтощени от изпитанието._
Няколко дни минават от присъдата до екзекуцията. През това време началничката на болничния блок и секретарката, които Менгеле държи отговорни за броя на осъдените, поставят специална охрана на двата изхода на бараката. Само персоналът има право да влиза и да излиза. Всеки ден броят болните. Заповядват ни да не ги лекуваме повече, дори да не ги мием. Затова пък блоковата изисква от нас да поддържаме безукорна чистота в блока, защото есесовците обичат ред и чистота и не прощават, ако намерят дори сламка на пода. Санитарките тайно се грижат за болните и се мъчат да им угодят с каквото могат.
От своя страна и нелегалната съпротивителна организация в лагера използва всичките си възможности, за да спаси поне няколко човешки живота. Колкото и парадоксално да изглежда, в яростта си да изтребват хора есесовците понякога бяха в състояние да се разчувствуват от отделни случаи и да отложат изпълнението на присъдата. Както и преди, в подобни случаи се обърнахме към Орли, за да опитаме тази последна възможност.
В изпълнението на административните си функции тя тясно сътрудничи с Ена и има значително влияние над нея. А Ена, която е много близка с Менгеле, лесно приема нашата кауза, защото има близки (словашки затворнички) сред осъдените и иска да ги спаси от газовата камера. Двете се заемат да убеждават Менгеле, който често идва на инспекция в лагера, да преразгледа някои случаи. Показват му отново някои болни, които могат да бъдат спасени, и го уверяват, че те още са силни и годни за работа.
С цената на безброй прегледи, неописуеми пазарлъци и хитрини те успяват да извоюват от Менгеле да заличи от списъка на осъдените сто и четиридесет жени от общо 4750 „селекционирани“ в петте блока на болницата.
В деня на екзекуцията Менгеле идва за последна визитация. Минава край болните с лице на благодушен баща, макар да знае отлично, че след няколко часа камионите ще ги откарат. Спира пред всеки нар и се чуди, че болните са по три, по четири на легло и се хранят от едно канче. Обещава да им осигури лека работа, когато оздравеят. Докато наблюдаваме тази комедия, ни иде да го заплюем в лицето, а след това да загинем. Но неписаното правило в лагера — отдавна вече сме го разбрали, — е да мълчиш, за да можеш един ден да разкажеш всичко.
Камионите идват няколко часа след като Менгеле и свитата му са си отишли. В цялата болница е обявено извънредно положение: блоковете са заключени, забранено е да се влиза и излиза. Възцарява се ужасна тишина. Ослушваме се. Внезапно женски викове раздират тишината. С оглушителен трясък, който задушава виковете, камионите потеглят.
С точността на часовник те се връщат, за да опразнят другите блокове, и пак потеглят, съпроводени от непоносими вопли.
Чуваме ги как спират пред пети блок, после пред шести, пред единадесети и дванадесети, който е срещу нашия. Ето идва и нашият ред. Те спират пред вратата. Нервите ни са опънати до скъсване. Вратата зейва. Банда есесовци се втурва с тропот.
Блоковата бе поставила своя персонал край наровете, за да помага на тежко болните да стават. Някои стават покорни, примирени, с празен поглед, но други крият глава под завивката и не мръдват или се зариват в сламеника. Трети тичат като подгонени животни и търсят някакво убежище. Есесовците грубо ни подвикват, но се принуждават сами да се заемат за работа и да влачат жертвите пред секретарката на блока. Със списък в ръка тя внимателно проверява номера на ръката и брои. Отговорникът от СС стои край нея с копие от списъка и също брои.
Тъй като едната врата сега е затворена, есесовците изтикват жертвите към преддверието на единствения изход. Оттам заедно с помощниците си ги товарят на камионите, сякаш са мръсни дрехи.
Някои още се съпротивляват със сетни сили. Есесовците ги удрят. Сред виковете на блока се чуват прощални думи към санитарките и молби да съобщят на роднините и приятелите за съдбата им.
Блокът опустява. Есесовците влачат към вратата последните жертви, които се търкалят по земята между наровете и печката. Но сметката не излиза. Липсват четири номера. Есесовците подгонват нас, санитарките, с викове: „Хайде, хайде, по-бързо!“ Първо ни заплашват, че ако не ги намерим, ще вземат четири от нас. След това офицерът от СС Таубер ни събира и обещава, че онази, която открие липсващите, ще получи допълнителна дажба — парче хляб и резенче салам. Но и този път се налага те да се покатерят сами на горните нарове, където намират три жени, скрили се в сламата. Измъкват ги, като ги обсипват с удари. Жените падат полумъртви. Отнасят ги в камиона. И все още липсва една. Есесовците стават нетърпеливи. Решават да отправят последния камион и заявяват на секретарката:
— Ако утре твоето съкровище не се намери, ти ще идеш вместо него.
Секретарката побелява като платно.
Щом есесовците излизат, нервите ни не издържат повече. На една санитарка й прилошава, друга изпада в нервна криза. Няколко изхвръкват от блока обезумели. Вече не знаем дали току-що преживяното е истина или сме сънували някакъв адски кошмар.
Изведнъж изчезналата болна се появява, без да разберем откъде. Секретарката и блоковата се нахвърлят върху нея. Секретарката крещи:
— Как смееш да ме излагаш на опасност?
Клетото момиче — не е на повече от двайсет — трепери цялото и ридае. Още трепери, когато я полагаме на един нар и я отрупваме със завивките на онези, на които те вече няма да са нужни. На другия ден я намираме умряла от вълнение и от изтощение в леглото.
Връщаме се в гробовно мълчание в блока за персонала. Качваме се на наровете, без да си продумаме, и потъваме в тежък животински сън.
На другия ден сме пак в блок 18. Наровете са разтурени, сламениците изтърбушени, подът е покрит със слама, изпражнения, късчета мухлясал хляб. Трябва да започнем отново и да сложим всичко в ред.
Блоковата ни кара да бързаме. В девет часа есесовците идват отново, докарват нови болни — холандски еврейки, и уверяват блоковата, че това са „особени затворнички“, така да се каже „привилегировани“. Заслугата им е, че са работили в родината си за армията на „великия райх“.
Минават няколко седмици. Есесовците забравят заслугите на холандките. Някои от тях умират от естествена смърт, а живите отиват по реда си в газовата камера.


_Така върви животът в концлагера, животът, унищожаван всеки ден и всяка нощ. Клодет Блок-Кенеди 7963 винаги ще помни как са умъртвявали хората в Биркенау:_
— Безмилостно събираха и отвеждаха в блок 25 най-изтощените, които не можеха да излязат от бараките и да отидат на работа. Специално натоварени с тази задача есесовци ни оглеждаха при проверката най-подробно и подбираха най-уморените, най-грозните или онези с пъпка на лицето, но преди всичко жените с отекли крака. Като че ли в различните дни имаше различни пароли: понякога не прощаваха пъпките по лицето, друг път пъпките по тялото, всеки път — подутите крака. И на входа — на отиване или на връщане от работа — пак набелязваха жертви. Още си спомням онази жена в редицата зад мен — бе застанала в средата, защото усещаше, че е в опасност. И още чувам как викаше, когато надзирателката я спъна с палката си. Щом падна, пуснаха куче към нея и след това я хвърлиха при отделените вече жени.


_Аделаид 31802, която се грижи за болните в друга барака, пише:_
— Изваждат от блоковете еврейките и ги изпращат в газовата камера. Когато чуем камиона да спира пред вратата, знаем, че можем да товарим. Измъкваме насила една след друга болните от леглата. Теглени за краката, телата се влачат по пръстения под, а главите им подскачат. С тази работа е натоварена началничката на блока, между другото чудесен човек, която в нормалния живот положително никога не би се съгласила да стори някому зло. Тя приемаше тази задача, дори не помисляше да откаже. Покорно опразва едно след друго леглата, тича, за да не си навлече упрек.
Навън мъжете от зондеркомандата се смеят. Смеят се, гледайки как телата на полумъртвите подскачат по земята. А някога и те са били хора като всички. Но сега мислят, че ще угодят на господарите, като се хилят.
В четвърти, пети и шести блок вече има само еврейки. Допреди няколко дни там имаше и „арийки“, но дойде заповед всички те да бъдат преместени. Знаем какво означава това. Една сутрин ги карат да излязат навън почти голи (януари, февруари) и ги отвеждат в блок 25 (преддверието на крематориума), от който ни делят около двеста метра. Немците прибягнаха до санитарките от болницата, за да попречат на осъдените да избягат. Те най-напред отказаха, но под заплахата също да бъдат изпратени в газовата камера се съгласиха и застанаха в кордон покрай целия път. Събрали сме се няколко лекарки в една стаичка и изчакваме да минат тези ужасни минути. Обзема ни възмущение, когато виждаме, че санитарките са се съгласили да участвуват. Но Ели Л. отбелязва, че ние също сме страхливи и че разликата между активното поведение на санитарките и нашето — пасивно и примирено — е само нюанс. Ако бяхме по-смели, щяхме да протестираме, но не го правим. Така е, тя е напълно права.
Често съм се питала какво би станало, ако бяхме опитали да се намесим в такива случаи. Най-вероятно изстрел и край. А кой знае? Може пък нещата да тръгнеха другояче. Понякога е нужно толкова малко, за да се измени ходът на събитията, случва се една стъпка да повлече и други.


_А какво е станало със Сюзан?_
Питам я:
— А ти какво правеше?
Тя се вглежда над мен, отвъд покривите на Париж към далечното минало, в другия край на Европа:
— Спиш, загърната в палтото — проговаря тя, сякаш се обръща към някоя приятелка. — Събуждаш се на сутринта и ти няма обувките — ако някоя забележи, че обувките ти й стават, няма да ги намериш и трябва да откраднеш от друга. Затова ги слагаш под себе си, докато спиш. Така беше в Биркенау.
— Нямаше ли си нещо свое?
— Не, нищо нямах. Имаш една дрипа — не раирана рокля, както разправят, раираните рокли бяха за привилегированите отряди. Една дрипа и две обувки не твоя номер, с които крачиш както можеш. Твое е само къшейчето хляб. Ние, петте, от време на време си казваме: „Ще пожертвуваме дажба хляб и ще я заменим за лъжица, с която да сърбаме чорбата.“ Но бяхме пет. А колцина бяха така? Много малко. И да спиш с лъжицата в ръка, пак се намира някой, който да ти я измъкне. Нямаш и четка за зъби, нямаш нищо. Освен обувките, пък и тях не намираш през седмица-две.
Пак се вглежда в себе си от онова време. Казвам:
— И с всичките ли беше така?
— С участниците в Съпротивата беше съвсем различно в сравнение с хората, прибрани ей така, като овци от улицата.


_Участникът в Съпротивата, полякът Томаш Собански 13609 разказва за своето бягство:_
— След продължителни приготовления определихме датата за бягството през юни. Благодарение на поддръжката на другари, които работеха в канцеларията на лагера, бях предложен и назначен за отговорник на групата за поправка на покриви на мястото на есесовеца Алфонс Готингер. След това вече беше лесно да определя Костек Ягело за свой помощник. Ако опитът ни не успееше, есесовците щяха да заловят само нас двамата. Снабдихме се със стрихнин за всеки случай — ако ни хванеха, адресите и връзките щяха да останат неизвестни и незастрашени.
С работен комбинезон на механик под колана, с документи и снимки, зашити в панталоните, с цигари по джобовете, готови за всичко, и двамата мислехме само за едно, докато чакахме отряда в работилницата — за нас вече няма връщане. За всички останали затворници в Освиенцим започваше обикновен ден, но за нас този ден щеше да бъде единствен. Беше 27 юни 1944 година.
По пладне влязохме в скривалището, където мислехме да останем до първите часове на нощта. В тясното мазе почти нямаше място, а камо ли въздух. Не липсваше само време. През малката дупка, откъдето се вдигаше капакът, проникваше слаба светлина, колкото да броим по часовниците си часовете до времето, когато щяхме да излезем от скривалището. А времето се точеше безкрайно. Откъснахме лагерния номер и червения триъгълник, които „красяха“ затворническата ни униформа, повтаряхме и преповтаряхме адресите и паролите.
Бягството не се състоя тази нощ. Другарите бяха поставили тежък електромотор върху бетонния капак на мазето. Трябваше да го вдигнат, като свършат работа, но явно не им е било възможно. Пред нас изникваше непреодолима пречка: ако отместехме капака, щяхме да съборим мотора, а ако съборехме мотора, щеше да се вдигне силен шум, който щеше да вдигне на крак есесовците. Колкото и неприятно да беше, трябваше да прекараме още цял един ден в мазето, вече без храна и със съзнанието, че сме се натъкнали в плана си на първата непредвидена спънка.
Заточиха се безкрайни часове на очакване. На другия ден към обед чухме гласове и тропане на подковани обувки по капака. През тесния отвор се появи тел, махнаха мотора, някой мръдна малко капака. За бягство в този момент не можеше и да се мисли, оставаше ни само да чакаме. Костек беше спокоен, само по едно време сграбчи ръката ми, в която стисках стрихнина. Минаха няколко секунди. Секунди ли бяха или часове? През отместения капак влизаше чист въздух, а сетне нещо падна на раменете ни.
Не беше граната, а някакво пакетче. Капакът отново се намести, отново се възцари пълна тишина. Костек отвори пакета, в него имаше две хлебчета, салам и бръснач. Този пакет не беше за нас. Други другари подготвяха бягството си, убедени, че в скривалището вече няма никой, и окуражени от предполагаемия наш успех. Много бяхме гладни, но нямахме право дори да докоснем тези съкровища.
Още беше светло, твърде светло, за да рискуваме да излезем. Най-сетне настъпи дългоочакваната вечер. Изтощени от глад и от липсата на въздух, пристъпихме към действие: повдигнахме бавно, милиметър по милиметър капака, изтласкахме го настрани предпазливо, сякаш беше покрит с нитроглицерин, защото само на няколко крачки можеше да стои есесовец, при това не само един. За щастие наоколо нямаше никой. Завързали обувките си на врата, излязохме от затвора, в който бяхме влезли доброволно, но в който останахме вече не по своя воля. Бяхме с една крачка по-близо до свободата.
Лазехме край осветената ограда на завода „Юнион“, край охраняваната железопътна линия и хлебарницата на Освиенцим, която работеше, нощем. Двата силуета в мрака недалеч от лагера биха събудили подозрение и затова всеки случаен минувач би ни бил враг.
На разсъмване стигнахме Сола. Храстите край реката бяха за нас добро скривалище, а Сола — водата, от която имахме нужда вече четиридесет часа. Реката ни сочеше и посоката, която трябваше да следваме до края на бягството си.
Стана съвсем светло и тогава се наложи да се разделим, защото имахме само един каскет, а единствено с каскет върху обръснатия череп имахме някакъв шанс да оцелеем. Скрит в храсталаците край реката, останах да чакам Костек да ми прати помощ.
Чак вечерта трябваше да се срещнем в градинската беседка на миньора. Разчитах силно на помощта на Костек и внимателно се оглеждах, надявайки се, че ще дойдат приятели, но когато забелязах двама мъже да минават по брега, се скрих още по-навътре в храстите, защото помислих, че са есесовци от политическия отдел, които обикалят района. Толкова бях уплашен, че дори не съм чул, че си подсвиркват мотив от „Конекрадеца“, който си бяхме определили за сигнал.
От час на час все повече губех сили. Измъчваше ме непоносима жажда, гладът и жегата щяха да ме довършат. Реших да изляза от несигурното си скривалище. Изплетох си нещо като шапка от стръкчета трева, нахлупих я, запалих цигара и поех. Познавах донякъде околността, идвал бях с отряда да поправяме покриви на сгради и на хамбари.
На около километър пред мен се появиха къщите на Виложковиче. Първата след реката, обрасла с дива лоза, бе къщата на семейство Рашек и точно тя беше моята цел. По пътя срещнах момче, което пасеше крави. Трябва да съм изглеждал доста странно, защото щом ме видя, още преди да успея да отворя уста, хлапето хукна подплашено към една картофена нива. Постреснах се, но продължих нататък и стигнах входа на къщата. На стълбата на верандата една жена белеше картофи, а до нея беше по-малкият и син Рудолф. Момчето знаеше, че големият му брат Карол е трябвало да се срещне с мен предния ден. Без да го е грижа какво ще направи майка му, той скочи към мен, щом ме видя, и ме скри най-напред зад лозите. След минута ми донесе каскета, за който го бях помолил, хляб с масло и мляко. Докато пиех бавно, той ми обясни как да продължа пътя си. Трябваше да стигна покрай дигата до недалечните блата и там да чакам да мръкне. На връщане от работа брат му Карол, миньор в Бжешче, щеше да ме намери край едно мостче в тръстиките, покрито с дива лоза.
Бягството ни беше започнало преди шейсет часа, най-сетне можехме да го наречем успешно. Костек и аз имахме документи, от които се виждаше, че сме миньори от рудниците в Бжешче.
Бягството беше успешно, но не то бе крайната ни цел. Задачата ни беше да разширим нелегалната дейност вън от концлагера: за това трябваше да стигнем постепенно, на етапи до Краков. Там чрез хирургическа намеса заличиха татуираните ни номера и получихме още документи. След няколко седмици вече бяхме готови да изпълним втората част от задачата си — да се върнем в района на лагера, за да организираме следващите бягства, тъй като познаваме условията в Освиенцим, хората и топографията на околността. Отворът, през който бяхме възвърнали свободата си, трябваше да бъде разширен.


_Лятото на 1944. Червената армия продължава офанзивата си. Париж се готви за бунт. А от Дранси хора, натъпкани в конски вагони, все така потеглят към пещите на крематориумите в Освиенцим. Унгария е опразнена от евреи, депортират ги със стотици хиляди. Никога дотогава нацистите не са действували толкова бързо. Мястото в бараките, в крематориумите и в рововете не стига. Вятърът на поражението на немците раздухва пушека на пещите. Ето какво си спомня Северина Шмаглевска 22090:_
Знаехме какво става. Огромни количества хора умираха в газовите камери. Пещите на крематориумите просто не успяваха да ги превръщат със същия темп в пепел. Почти непрекъснато пристигаха нови ешелони с депортирани, за които имаше заповед да бъдат унищожени незабавно. Труповете започваха да се разлагат и да миришат. Опасно беше нещата да продължават така. Затова край крематориума насадиха пояс от млади тополи и ели и трупаха зад него телата, за да ги изгарят постепенно, щом се освободи място. Върнаха се и към примитивните методи от 1942. Копаеха ями в гората и там на открито изгаряха голяма част от труповете. И все пак газовата камера работеше още по-бързо. Изтребването, което трябваше да се извършва в най-голяма тайна, се бе превърнало у всички есесовци в открита лудост. Ужасяващи, пияни от жестокост, те се движеха сред нас, следвани от миризмата на смърт, която долиташе и при най-лекия повей откъм крематориума.


_Все същата миризма от все същите комини. Морис Клинг А 5151 си я спомня, както я помнят и останалите, може би дори по-добре:_
— Да си петнайсетгодишен през май на 1944, да знаеш, че дебаркирането е съвсем близко и внезапно да се озовеш от четвърти клас на колежа „Лавоазие“ (там ме арестуваха) в лагера за изтребление Освиенцим, това е сътресение, което може да се сравни само с ужасен кошмар или с попадане на Марс.
Непрекъснатият страх от неизвестността, заплахите, ужасът, физическото изтощение, гладът, жаждата, мръсотията, крясъците, боят — това е всекидневието тук. Единственият проблясък са жестовете й усмивките, изразяващи солидарност, солидарността на другите младежи, на възрастните, окайващи съдбата на децата в Освиенцим, дребните подаръци, окуражаващите думи, малките услуги.
За доскорошния ученик терасирането е изтощително в знойното лято на Полша. А в отряда за земеделска работа, в който попаднах по-късно, обработваме отпадъци. Най-лошото е, когато ме изпращат да чистя отходните ями; изпоцапан съм с изпражнения, воня така, че ми се повдига, нещастен, паднал духом, преставам да се мия, превръщам се в парий на париите.
Най-тежкото идва с първия сняг: дизентерия, пълна душевна отпадналост, ясно ми е, че няма да издържа. Отпускам се на земята, по-добре да свърша. Някой ме вдига, стопля ме и едва ли не в последната минута един груб помощник-надзирател — немец, ме спасява. Когато ме оставя в болницата, чувам да промърморва: „Не ми го убивайте.“
Под закрилата на една концлагеристка от Райско прекарвам зимата на топло като „момче за всичко“ в тази болница, или по-скоро смъртница. Как да забравя седмиците, прекарани на сламениците редом с агонизиращите, които са останали само кожа и кости и които лекарят от СС всяка седмица „селекционира“ за газовата камера, как да забравя вселяващото ужас присъствие на неговия колега, специализирал се в медицински експерименти? Атмосфера на неописуема безнадеждност и страх.


— Нашата ръководителка от скаутския отряд Жертрюд следваше химия — промълви изведнъж Сюзан — и Мари-Елиза и останалите, които бяха в Райско, успяха да я включат в техния отряд. Ние, четирите, й поръчахме: „Щом ще работиш в Райско, има надежда да се върнеш във Франция. Разкажи на родителите ни, че сме мъртви, всичко им разкажи.“ Не зная как стана, но тя се върна в Освиенцим за два дни, точно тогава направиха селекция и я пратиха в крематориума. Останахме само четири.


_В началото на нацистите като че ли им беше достатъчно да унищожават еврейския народ, сега, изглежда, вече им беше необходимо да изтребят и циганите. Миклош Нисли А 8450 разказва:_
— Поглеждам през бодливата ограда и виждам да тичат и играят голи мургави дечица. Седнали на земята или прави на групички, жени с креолски лица и с пъстри дрехи и голи до кръста мъже наблюдават децата и си говорят. Това е прочутият цигански лагер. Според етнографската наука на Третия райх и те са низша нация. Въз основа на тази характеристика нацистите са ги събрали от цялата германска и окупирана територия и са ги прехвърлили тук.


_Виенчанинът Херман Лангбайн 60355, участник в Съпротивата, депортиран, допълва:_
— Много видях в Освиенцим, но едва ли имаше нещо по-страшно от това, на което бях свидетел в циганския лагер. Единствената грижа на нацистите беше да татуират лагерните номера върху крачетата на новородените, защото ръчичките им бяха твърде малки и не ги побираха.


_Продължава Дезире Хафнер 51182:_
— Мнозина, особено децата и старците, измираха — от тифус, от окапване на месата, от авитаминоза. На 1 август 1944 бяха оцелели около 4 хиляди. Вечерта имаше проверка, сетне раздадоха храната, както обикновено. Но половин час по-късно се появиха есесовци и откараха всичките четири хиляди цигани без изключение в газовата камера и там ги ликвидираха. Не е възможно да бъдат описани всички сцени от тази адска нощ.


_А 8450, 60355, 51182 са били зрители; Дов Пайзикович А 3076, двадесетгодишен, депортиран заедно с баща си, е участник. Той разказва:_
— Бяхме в третия от многото ешелони с евреи от Унгария. Ден не минаваше без газова камера. И всеки път трябваше да почистваме целия крематориум. Щом есесовците заповядаха да подготвим пещите (да ги запалим и така нататък), знаехме, че чакат нов ешелон…
Веднага след така наречената «унгарска акция» унгарските евреи, зачислени в зондеркомандата, бяха ликвидирани. Ние с баща ми се спасихме само благодарение на обстоятелството, че бяхме зачислени към зондеркомандата на втория крематориум; останалите затворници от нашия ешелон бяха в бункер 5 и в крематориумите 3 и 4. Отведоха ги в главния лагер Освиенцим и там ги хвърлиха в газовата камера. През нощта ни натикаха по бараките и есесовците сами докараха и изгориха в крематориум 2 труповете. Научихме това, защото ни накараха да пренесем в склада дрехите им. Разпознахме и дрехите, и номерата…
От известно време вече подготвяхме бунт. Ядрото на организацията ни беше в нашия, втори крематориум. Инициатори бяха русите, а също надзирателите Камински и Лемке. През есента на 1944 година акциите за изтребване бяха прекратени напълно и ни стана ясно, че наближава моментът, когато ще ликвидират нас. Бунтът трябваше да го предотврати. Ето какъв беше планът ни: в ден, когато не се очакваше ешелон, а следователно в крематориумите нямаше да бъдат изпратени допълнителни части от СС, нашата група, която обикновено разнасяше храната по другите крематориуми, щеше да занесе бидони с бензин във всеки крематориум с изключение на първия, там щеше да бъде опасно. В бункер 5 нямаше зондеркоманда, тъй като там вече не умъртвяваха концлагеристи. Бензинът бе подготвен от съпротивителната организация в лагерния сектор Д. Бунтът беше определен за един неделен ден в началото на октомври — мисля, че за 6 или 7 октомври. В този ден затворниците, които щяха да разнасят храната, бяха определени само измежду посветените в плана за бунта. Всички бяха от втори крематориум, и аз бях с тях. Закарахме бидоните с бензин, скрити в казаните с чорба, в крематориуми 3 и 4, но щом стигнахме до нашия, втори крематориум, чухме изстрели откъм третия и четвъртия и видяхме, че пламва пожар. А планът беше бунтът да започне с огън в нашия крематориум. Бунтът се провали, защото започна преди определеното време. Есесовците веднага вдигнаха тревога и започнаха проверка на затворниците от втори крематориум. Преброи ни началникът на втори крематориум обершарфюрерът от СС Щайнберг. Увери се, че никой не липсва, и ни затвориха всичките в залата за аутопсии. Крематориум 3 гореше и затворниците от втория и от четвъртия прерязаха бодливата тел и избягаха; някои от тях бяха застреляни веднага. Затворниците от зондеркомандата в крематориум 1 прерязаха с обезопасени ножици оградата, по която минаваше електрически ток, и също избягаха. Планът беше да прережем оградата на женския лагер, за да могат да избягат и жените, но поради преждевременното начало на бунта това се оказа невъзможно. Есесовците заловиха всички бегълци. Още същата вечер група офицери от СС дойдоха в нашия крематориум и заповядаха двадесет души от нашите да излязат и да започнат работа. Ние обаче бяхме убедени, че въпреки всички уверения ще ни разделят на групи, за да ни ликвидират по-бързо, и поради това отказахме да излезем от залата за аутопсии. Тогава есесовците доведоха подкрепления, и принудиха двадесет затворници да започнат работа. Много скоро над крематориум 1 се издигна пушек. От това разбрахме, че двадесетте ни другари наистина са заведени на работа. Задачата им бе да изгорят труповете на избитите бегълци. Тогава бяха избити всички затворници от специалните команди на първи, трети и четвърти крематориум. От нашата бе убит само един — онзи, който спука гумите на велосипеда на един есесовец, за да му попречи да го използва. Есесовецът, наречен Червения, го преби до смърт.


_Разказва Маша 35332:_
— Два дни след бунта на зондеркомандата, на 9 октомври 1944, бяха арестувани три полски еврейки от женския лагер в Биркенау. Ела Гартнер, Тошка и Ретина (не знаехме фамилните имена на втората и третата) работеха в заводите „Юнион“ и бяха обвинени, че са откраднали експлозиви и са ги предали на зондеркомандата чрез Ружа Робота. Тази затворничка работеше в склада за дрехи при крематориум 4 и също бе арестувана.


_Намесва се затворничката Терез Шасен 74840:_
— В този ден събудиха много рано нощната смяна от отряда, който работеше в заводите „Юнион“. Старшите набързо раздадоха дневната дажба, към която имаше допълнително варени картофи, по половин хляб и салам. Защо беше този разкош, защо лицата на всички бяха така тревожни, защо ни караха да бързаме? Какво беше станало?
Новината се разпространи бързо. Четири момичета, четири наши другарки от „Юнион“ ще бъдат обесени. Обвиняват ги, че са задигнали барут, с който пълнеха гранати в „Юнион“. Задигнали го, за да бъдат вдигнати във въздуха крематориумите.
В заводите „Юнион“ саботажът бе добре организиран. Всеки ден в докладите се вписваше, че гранатите са негодни. Машините се изключваха много често. Токът спираше. Наказанията валяха едно след друго. Непрекъснато ни биеха. Колко пъти за саботаж са ни наказвали със „спортни упражнения“. Това беше адско мъчение, измислено от есесовците — караха ни да стоим, по един час на колене, вдигнали над главите си стол, да лазим или да скачаме клечешком. След един-два часа подобни „упражнения“ цели дни бяхме капнали, всичко ни болеше.
Изведоха ни на двора. Студено беше. Студ бе сковал и сърцата ни. Но възмущението и скръбта ни бяха примесени с гордост. Нашите другарки се бяха опитали да взривят крематориумите.
Строиха ни по пет. Както винаги. Всички нощни смени, всички, които по това време бяха в лагера, трябваше да присъствуват на зрелището. Две от осъдените щяха да бъдат обесени в пет часа, другите две — когато се върнат от работа дневните отряди. Шивашкият отряд се опита да застане пред нас, но есесовците, които организираха екзекуцията, наредиха отрядът от заводите „Юнион“ да бъде най-отпред — нали тъкмо той трябваше да извлече поука. В това време затворници издигаха бесилка. Ударите на чуковете отекваха зловещо над смълчаната тълпа.
Появиха се две жени, обградени от есесовци. Вървяха с вдигнати глави. Качиха се на бесилката. Първо едната, после другата. Втората се провикна с глух глас: „Да живее свободна Полша! Долу фашизмът!“ Палачът от СС натика главите на жертвите в примките. Блъсна телата, те се завъртяха около себе си и това беше всичко.


_Още една обществена обвинителна — Рая Каган, също бивша концлагеристка, свидетелствува:_
— Жените от нашия отряд, които работеха до седем и половина вечерта, се надяваха да им бъде спестена тази гледка. Но уви, половин час преди края на работното време пазачът есесовец заповяда да се върнем в лагера. Всички треперехме на връщане. Вече ни бяха предупредили, че две жертви са обесени при сутрешната проверка и че настъпва сетният час и на още две. Трябваше да се съберем край трети блок. После ни отведоха до блоковете, където живееха работничките от „Юнион“, там беше издигната бесилката. Чуваше се гласът на Хьослер: „Така ще бъдат наказани всички предатели.“ Изправена между Ела и Лола, си мислех: „Всичко трябва да видя, нищо не бива да забравям.“


_Слязъл в осмия кръг, Данте спира да погледне в дъното на рова безбройните пламъци._

„тъй всеки пламък, буйно заискрил,
се движеше неспирно в рова тесен
и всеки беше по крадец укрил.“



_От зондеркомандата, обслужвала крематориумите 1, 3 и 4, е останала само пепел, когато в един есенен ден на 1944 година Хаим Херман 106113 заравя шише край втори крематориум, където работи в една смяна с Пайзикович. В шишето има писмо, намират го три години по-късно, то не е стигнало до тези, към които е отправено, но ето го — пламенно, отчаяно и в същото време ведро:_

Биркенау, 6 ноември 1944

Скъпи мои съпруго и дъще,
В началото на юли тази година получих с голяма радост вашето писмо и то е като балсам за тъжните ми дни тук, непрекъснато го препрочитам и до последния си дъх няма да се разделя с него.
Нямах възможност да ви отговоря и ако ви пиша днес с цената на голяма опасност, то е, за да ви известя, че това е моето последно писмо, че дните ни са преброени и ако един ден го получите, ще съм сред милионите наши братя и сестри, напуснали белия свят. Искам да ви уверя по този повод, че си отивам спокойно, може би героично (това ще зависи от обстоятелствата), съжалявайки единствено, че няма да мога да ви зърна дори само за миг. Затова искам да ви дам някои заръки. Зная, че не ви оставих кой знае какво, за да осигуря материално съществуванието ви, но след тази война, която животът ще прецени с разум и воля, всеки ще може да живее добре, разчитайки на двете си ръце, и затова опитайте се да се сдружите с някой плетач и работете изцяло за него.
Надявам се, че не е загубено нищо от онова, което сте поверили на приятели, а ако възникнат затруднения, обърнете се към председателя на нашето дружество за взаимна помощ и той ще положи усилия да възстанови правата ви. Не съм забравил добрия си приятел господин Рис и мисля често, че той бди над вас. Една голяма молба имам към милата ми незабравима Симон — да живее и обществено, и политически така, както знае, че живя баща й. Желанието ми е да се омъжи колкото се може по-скоро и да има много деца, тъй като съдбата ме лиши от наследник, който да продължи фамилното ми име, и сега се надявам Симон да продължи моето име, както и имената на всички от рода във Варшава, защото те всички загинаха.
Теб, скъпа моя съпруго, моля да ме извиниш, задето понякога сме имали малки разногласия в живота, сега виждам, че не сме знаели да ценим изминалото време. Сега винаги си мисля, че ако по чудо изляза оттук, ще изградя живота си съвсем другояче… но за съжаление това е изключено, оттук никой не е излязъл, всичко е свършено. Зная, ти си още млада и трябва да се омъжиш пак, разрешавам ти, дори ти заповядвам, защото не искам да тънете в скръб, но не искам също Симон да има втори баща, затова опитай се да я омъжиш колкото се може по-скоро, нека остави следването, а след това ти ще си свободна.
Положително ви интересува какво е състоянието ми и ето го накратко, защото ако река да опиша всичко, което изживях, откак се разделихме, ще трябва да пиша през целия си останал живот, толкова неща ми минаха през главата.
Нашият ешелон, в който имаше 1132 души, напусна Дранси на 2 март на разсъмване, а пристигнахме тук надвечер на четвърти с конски вагони, без вода. Когато слязохме, мнозина бяха вече умрели или полудели.
Бяха подбрани сто души, които да слязат в лагера, между тях и аз, останалите отидоха в газовата камера, а след това в пещите. На другия ден, след като ни прекараха през студена баня и ни взеха всичко, което имахме (с изключение на колана ми, още го нося), след като ни обръснаха главите, естествено и мустаците, и брадите, по някаква случайност ни определиха за прословутата зондеркоманда и ни казаха, че отиваме там като подкрепление, да работим като гробари. Така минаха двадесет месеца, които ми се струват цял век. Абсолютно невъзможно е да ви разкажа всички изпитания, които преживях там. Ако останете живи, ще има да четете много за тази зондеркоманда, но ви моля никога да не ме осъждате. Наистина измежду нашите имаше и добри, и лоши, но ви уверявам, че аз не бях сред лошите. Правех всичко, което беше по силите ми, не се страхувах нито от опасности, нито от гибел, стига да можех да облекча участта на нещастните; чист съм и политически, но за това не мога да ви пиша, така че съвестта ми е чиста и пред смъртта мога да се гордея.
В началото се измъчвах много от страшния глад, дори понякога сънувах къшей хляб и горещо кафе, мнозина от другарите ми измряха било от болести, било просто от побоища, от седмица на седмица оставахме все по-малко. Сега сме само двама от нашата стотица. Наистина мнозина намериха заедно по-славна смърт, но аз не бях с тях не от страх, не, просто случайност, но и моят ред ще дойде, вероятно тази седмица.
Физическите ми страдания свършиха към септември 1943. Откак научих началника си да играе белот, играя с него и съм пощаден от тежката и мъчителна работа, а по онова време бях заприличал наистина на скелет, опипвах тялото си и не можех да го позная, но сега нищо не ни липсва и особено от май 1944 имаме всичко в изобилие (само не и свобода), добре съм облечен, настанен и хранен, здравето ми е отлично, нямам коремче, строен съм и изглеждам съвсем като спортист и да не беше побелялата ми глава, щях да минавам за трийсетгодишен.
През всичките двайсет месеца тук винаги ми е било най-приятно да съм в леглото, защото си лежа там с мисълта, че съм сред вас, че ви говоря, много често ви сънувам, а понякога плача заедно с вас, особено вечерта на Кипур, когато тук уредихме нещичко; плаках много, защото си представях как и вие плачете, като мислите за мен някъде там, където се криете.
Все така виждам Симон да се отдалечава на 17 февруари заедно с господин Ванхемс, а аз ги гледах през прозореца и колко пъти, движейки се напред-назад в просторното хале на крематориума (когато е празен), съм произнасял високо името й, сякаш я викам, и съм се вслушвал как отеква скъпото име, но за нещастие никой не ми отговаря — тъкмо това е най-голямото наказание, което врагът ни наложи.
Откакто съм тук, никога не съм и помислял, че е възможно да изляза, зная, както и всички останали, че връзката с външния свят е прекъсната, тук е друг свят, тук е ад, истински ад, пред който Дантевият е направо жалък, а ние сме очевидци и няма как да оцелеем. И все пак от време на време у мен проблясва искрица надежда, че може да стане някакво чудо, та аз вече толкова пъти имах късмет, пък съм и един от най-старите тук, и толкова премеждия изкарах, останахме двамина от сто, може и накрая да стане някакво чудо? Дано да стане, преди да са намерили закопаното ми писмо.
Искам да ви кажа още, че всички, които пристигнаха от Дранси, измряха — и Мишел, и Анри, и Адел с децата, и всичките ни приятели и познати, да не ги изреждам по име.
Въпреки всичките си страдания все се надявах, че сте живи, а щом получих писмото ви, писано от вас с вашите почерци — толкова често го целувам откакто го получих, — съм наистина доволен, ще умра спокойно със съзнанието, че поне вие сте се спасили. Повечето ми колеги тук са пристигнали заедно със семействата си, особено поляците, те засега единствени оцеляват, а сме събрани от различни страни и народи. Има един поляк Фиглари (или Фиглаз), оказа се братовчед на нашия Фигларж (какво всъщност стана с него?), други поляци пък познават от гетото Мишел и Ева.
Ще ви помоля за една услуга. Живеехме тук заедно с един другар от същия ешелон — френски евреин, фабрикант и търговец от Тулуза, казваше се Давид Лахана. Бяхме се уговорили, ако единият от нас умре, другият да съобщи на семейството му, и тъй като за съжаление той си отиде преди мен, сега аз трябва да уведомя роднините му чрез вас, че съпругата му госпожа Лахана почина три седмици след пристигането ни тук (тя дойде здрава в лагера заедно с още трийсет французойки, те вече измряха всичките), а самият Давид бе изпратен на 24 февруари 1944 година в Люблин с ешелон от двеста души — всички от зондеркомандата: там ги ликвидирали няколко дни по-късно.
Давид беше истински ангел, изключителен приятел, кажете на семейството му, че непрекъснато мислеше с най-голяма любов за двамата си сина, надяваше се, че са се спасили в Испания, за майка си, за сестрите и зетьовете си. Все повтаряше отчаяно: „Боже, боже, защо е тази мъка, няма ли милост, милост…“ Аз го утешавах, той не знаеше нито немски, нито полски, нито идиш и затова винаги беше в най-окаяно състояние, от което му помогнах да излезе, но не успях да го спася от ешелона, бог ми е свидетел. Пишете на това семейство, за да му съобщите всичко, то положително е известно в Тулуза, а може и по друг начин — зетьовете му Барани (дано не бъркам името) държат магазин за китайска коприна на булевард „Малерб“, опитайте се да ги намерите там.
Моля ви, никога не забравяйте добрините и помощта, които нашите приятели Мартинели, Ванхемс, а може би и други са ви оказали в мое отсъствие; не забравяйте, че на бог и на тях дължите живота си. За нещастие аз мога само да им изпратя искрените си благодарности и най-добри пожелания, а пожеланията изречени от човек, който очаква смъртта, ще бъдат чути от провидението.
Писмото ми е към края си, както и животът ми, изпращам ви последно сбогом, завинаги последно сбогом, за последен път ви целувам силно и още веднъж ви моля да ми повярвате, че си отивам спокоен, като зная, че сте живи и че врагът ни е повален. Много е възможно от историята на зондеркомандата да научите някога точния ден на моята смърт. Аз съм в последната група от 204 души, сега бързо унищожават смените от втори крематориум, където съм аз, говори се, че ние ще бъдем унищожени тази седмица.
Простете ми за обърканото и лошо написано писмо, но само да знаехте в какви условия пиша.
Нека ми простят и всичките ми приятели, които нямам възможност да изредя поради липса на място, на всички тях заедно казвам последно сбогом, отмъстете за вашите братя и сестри, загинали невинно.
Сбогом, скъпа моя жено и малка ми Симон, изпълнете желанията ми и живейте в мир.
Хиляди целувки от вашия съпруг и баща.
П.П. Моля ви, когато получите това писмо, да съобщите на г-жа Кофен, банка „Юнион“ в Солун (Гърция), че Леон споделя съдбата ми, както споделяше страданията ми, целува всички и специално препоръчва Бил на съпругата си. Даниел и Лили умряха отдавна, а адвокатът Якоел и семейството му умряха преди един месец.


_По най-голяма случайност писмото на 106113 бе намерено, но не и самият той — нещо обичайно за Освиенцим. Нищо не бе останало от него, дори плочката с лагерния му номер. Току-що препрочетох показанията на Пайзикович А 30763 за бунта в крематориума, където са работили и двамата. Лъч надежда проблясва към края на разказа, но много по-силен е мирисът на пепел. Съдете сами:_
— Осемдесет и двама затворници от зондеркомандата — тоест ние, от втория крематориум — оцеляхме до евакуацията на Освиенцим. Тогава, на 18 януари 1945 година, есесовските войски вече бяха напълно дезорганизирани. Възползвахме се, за да тръгнем към лагер Д. По пътя мнозина от нас бяха застреляни, не бих могъл да кажа точно колко, защото бързах да стигна до лагера. Прехвърлиха всички затворници от лагер Д в главния лагер на Освиенцим. Там есесовците издирваха нощем ония, които бяха работили в крематориумите, и хората от зондеркомандите, които можеха да разпознаят. Никой, разбира се, не се яви на проверка. Откриеха ли някого, разстрелваха го на място. Ние с баща ми се скрихме под едно легло. Нищо повече не мога да кажа, зная само, че Филип Мюлер и Бернхард Сакал също успяха да спасят кожата си.


_Да ти надупчат кожата е било далеч по-лесно, отколкото да я спасиш. Напукана, сбръчкана, цялата на петна, кожата е издавала концлагеристите; и най-малката пъпка е криела смъртна опасност — „лекът“ за пъпки била газовата камера._
— Една нощ дойдоха — разказва Сюзан. — Когато идваха нощем, знаехме, че ще има селекция. Ако още си способна да работиш, оставяха те, ако ли не, чакаше те газова камера. Развивах силна авитаминоза и ми бяха излезли огромни циреи. Затова, когато ме повикаха, бях убедена, че крематориумът няма да ми се размине. Казвах си, че с всичките тия пъпки не е възможно да ме оставят, че ще ме посочат при селекцията, няма как да не ме посочат с този страшен цирей. Други и за по-малко са ги пращали в газовата камера.
Тя заговори все по-бързо, рече „случайността“ и внезапно млъкна. Попитах я:
— Каква случайност?
— Сигурна бях — повтори Сюзан, — че ще ме посочат при селекцията.
И присви очи, сякаш за да вижда по-добре — в света, където се е пренесла, сега е нощ.
— Два часа стояхме прави пред банята с душовете — истинските душове, не крематориума — да чакаме селекцията.
Пак млъкна, следейки с поглед нещо, което се движи.
— Минавахме голи — поде отново Сюзан. — Заповядаха ни да носим дрехите си на едната ръка. Минавахме пред един германец, а аз имах големи циреи от откритата страна, тъкмо от страната към него. И не знам защо — шест жени преди мен германецът се отмести, мина от другата страна и ние също преместихме дрехите си на другата ръка. Така той не ме видя.
Сюзан като че се обърка, започна пак да говори много бързо:
— Не, твърде отдавна беше. Не зная, не, не мога да ти кажа точно какво стана. Може и да не сме си местили дрехите, може той да е минал от другата страна точно когато аз съм била пред него, не знам, не помня, всъщност късмет, нали знаеш, аз го наричам случайност.
— Знам — отвърнах.


_А останалите? Линията на фронта е все по-близо. Маша 35332 рисува нова картина:_
— В Биркенау и в Освиенцим престанаха да пристигат ешелони. Лагерът постепенно се опразваше. В трудовия лагер и в болницата бяха останали общо 1200-1300 затворнички, между тях жените и децата, докарани в Биркенау след въстанието във Варшава.
Към края на октомври 1944 есесовците решиха да прехвърлят болницата и каквото беше останало от отрядите в някогашния цигански лагер. Местенето започна на двадесет и седми. Начело на шествието беше болницата. Същински парад на призраци. Най-напред вървяха сестрите и санитарките. Някои мъкнеха набързо сковани примитивни носилки с най-тежко болните. Други се бяха натоварили с по три дюшека, със завивки, с вещите, използвани в болницата. След тях се влачеха на дълга върволица болните, които можеха да се движат и които бяха загърнати в парцаливи одеяла и обути с тежки дървени налъми.
Беше студено, есенният вятър ни пронизваше до кости, ситен дъжд ни връхлиташе на пристъпи и се стичаше по лицата и телата ни. Противно на обичая си немските надзиратели и надзирателки, които ни придружаваха, този път не ни тормозеха. Вървяха мълчаливо, увити до уши в кожените си шинели със спуснати над лицата качулки. Ние също мълчахме, препъвахме се в камъните, подхлъзвахме се в лепкавата глина…
Вървяхме край изоставени лагери, обградени с телени мрежи, край недостроени бараки без прозорци и покриви, край запустели места, отрупани с купища тухли, греди, релси, сред тях бяха разхвърляни лопатите, кирките и количките, с които преди работехме при терасирането. Сякаш някакво стихийно бедствие бе опустошило всичко, прекъснало бе работата и бе оставило след себе си само разруха и хаос. Тук-там крачеше по някой есесовски караул.
Когато наближихме бившия цигански лагер, поехме по път между две огради от бодлива тел. Зад едната видяхме сгърчени от студ затворници в дрипи, с изтощени от глад лица. Това бяха мъжете от болницата, настанени тук още преди няколко месеца. Те ни поздравиха с добре дошли и заразпитваха за близките си. Изглеждаха доволни, че ще имат съседки.


_Хаим Херман 106113 сигурно вече е бил написал писмото до жена си и до дъщеря си Симон, дори може още да е бил жив, когато участниците в Съпротивата в Освиенцим предприемат нова акция. За нея разказва Йожен Гарние 45471 — един от четиримата французи в ръководството на съпротивителното движение:_
— Боевете в Бескидите вече бяха придобили съдбоносно значение и партизаните действуваха усилено в тази област. Затова със съгласието на ръководството на Съпротивата решихме да поставим в оперативна готовност полувоенните групи, които бяхме образували. Освен това започнахме да получаваме новини направо от партизаните. Не зная по какъв начин, защото при този вид работа има неща, които трябва да останат в тайна. Нашият другар австриецът Ернст Бургер поддържаше връзка с външния свят. Знаех още, че е решено няколко другари да избягат и да се присъединят към партизаните. Необходимо беше да установим постоянна и пряка връзка с тях, за да можем незабавно да организираме бунт, който да подпомогне едно масово бягство. Нещата бяха подготвени по всички правила на изкуството и акцията щеше да бъде успешна, ако не бе един злополучен инцидент. Бягството на тези другари трябваше да стане със съучастничеството на един шофьор — член на СС по принуда, чиито антифашистки убеждения не будеха никакво съмнение. Бягството, както и срещата с двамата партизани станаха в края на октомври, както беше предвидено. За нещастие колата се повредила и докато я поправяли, се появил патрул от охраната. На патрулиращите се сторило, че има нещо нередно, разкрили бягството. Разстреляха шофьора и двамата партизани. Доведоха Ернст Бургер, Рудолф Фримел, Лудвиг Весели и двамата поляци — Тадек и Понтек в политическия отдел за разпит. Петимата ни другари бяха подложени на ужасни изтезания, но есесовците не получиха от тях никакви сведения. След първия разпит ги затвориха в бункера на прословутия блок 11.


_Така е било при мъжете. Жените са били осведомени по-добре за офанзивата на Червената армия, отколкото за борбата на своите съседи и другари. Маша 35332 си спомня:_
— 1944 година беше към своя край. Решихме да отпразнуваме Коледа. Дори да не донесеше на всички ни спасение и тъй желаната свобода, новата година щеше да освободи света от бича на фашизма.
Вече можехме да се събираме без много страхове. В стремежа си да се забавляват есесовците поотслабиха контрола. Надявахме се, че ще се опитат да удавят в алкохол скръбта си от пораженията.
Събрахме се на обща закуска в диспансера, където се извършваха прегледите за приемане в болницата и се сменяха превръзките. Бяхме около четиридесет. Заехме определените ни места около дълга маса, сглобена от случайно попаднали дъски. Край листчетата с имената ни за всяка имаше подаръче: четка за зъби, сапунче, чифт терлици, изработени от стари вълнени пуловери, писалка и така нататък. Масата беше застлана с бели чаршафи, които бяхме заели от пералнята, и на нея грижливо и с вкус бяха подредени закуските, приготвени от дажбите ни хляб, маргарин и мармалад. Трапезата беше украсена с клонки чемшир и имел, изнамерени кой знае откъде от нечия великодушна и любяща душа. Беше истински семеен празник.
Доктор Любов откри тържеството с кратко слово на руски, Орли говори на немски, други на полски, на френски. Всички говореха за страданията ни, за приятелството, което ни свързваше, за борбата за живот, за надеждата. Говореха преди всичко за свободата, която беше тъй близка, но още тъй несигурна.
След яденето изтласкахме масата към стената и затанцувахме под звуците на песни.
Изведнъж вратата се отвори. На прага се появи есесовец. Шумът и смеховете ни секнаха и настана гробно мълчание. Загледахме го изумени, сякаш беше призрак. Просто бяхме забравили къде се намираме. Олюляващият се есесовец обаче произнесе няколко любезни думи, опита се да се усмихне и посегна да прегърне през кръста една хубава началничка на блок, която се бе примъкнала при нас, привлечена от песните. Тя не се възпротиви. По общо съгласие, без да изречем ни дума, ние излязохме от залата, опразнихме я и ги оставихме да танцуват сами.
Излязохме от бараката и се завтекохме към телените мрежи, които ни деляха от болницата и от мъжкия лагер. Бяхме се уговорили да се срещнем с другарите, когато удари полунощ. Нощта беше красива. Снегът беше чист и девствен, в тъмното ясно небе блестяха звезди. Сякаш цялото мрачно, злокобно пространство наоколо също се беше настроило празнично. Разменихме си поздрави и пожелания през телените мрежи, някой запя. Пееше Интернационалът.
Песента веднага бе подета от десетки гласове на всички езици, които се говореха в лагера. После дойде ред на „Варшавянка“ — полска революционна песен по името на Варшава, на немската „Рот фронт“, на Марсилезата.
Пеейки, бяхме загубили всякакво чувство за реалност, когато внезапно ни сепнаха крясъците на някаква надзирателка германка. Тя тичаше към нас, размахвайки палка. Разбягахме се, но изведнъж се появи същият пиян есесовец, който прекъсна танците ни. Приближи към телената мрежа, залитайки като сомнамбул, загледа ни с изцъклени очи, замъглени от алкохола, и отправи към мъжете някакъв неразбираем монолог, от който доловихме само думите: „И аз съм другар“ и „С Германия е свършено“.


_Йожен Гарние 45471 подема пак разказа за петимата затворени участници в Съпротивата, за тримата австрийци и двамата поляци._
— Нашите другари знаеха добре, че ако опитът им пропадне, неизбежно ги чака смърт, и затова опитали да се отровят. Дозата отрова обаче не била достатъчно силна, смърт не настъпи и те понесоха тежки страдания. Гестапо искаше на всяка цена да узнае всичко и положи огромни усилия да ги върне към живот, но те се държаха храбро и твърдо. Досиетата им бяха изпратени в Берлин и оттам дойде безмилостна присъда — да бъдат обесени публично в лагера. На връщане от работа на 27 декември видяхме, че е издигната бесилка, но присъдата не бе изпълнена този ден. Може би лагерфюрерът Хеслер не се осмели да даде заповед за екзекуцията или от Берлин бе дошло нареждане тя да бъде отложена, а може пък гестаповците да са се надявали, че другарите ни ще проговорят след последното изпитание, но се излъгаха.
Екзекуцията се състоя на 30 декември пред всички затворници, събрани на плаца, където ставаха проверките, срещу кухните. Нашите другари проявиха огромна храброст, застанаха всеки до примката си и изслушаха стоически мотивите за присъдата: „Опит за бягство и организиране на заговор против сигурността на концентрационния лагер Аушвиц.“
Другарите се изкачиха на столчетата, извикаха с всички сили: „Да живее Сталин, да живее Червената армия, да живее свободата, долу кафявата чума!“, сетне сами надянаха примките на вратовете си. Поляците Тадек и Понтек извикаха: „Да живее демократична Полша“, обсипаха ги с удари е бич, преди да ритнат столчетата изпод краката им.
Вечерта след екзекуцията всички другари се прибраха по блоковете в пълно мълчание, пътеките в лагера никога не са били тъй пусти. Така отдадохме последна почит към саможертвата на нашите петима герои.


_Познавали ли са се? В Париж ли са се срещнали, или в калта на Биркенау? Към нас ли се обръщат Маша Равин и Мира Онел, или разговарят помежду си? А другите — толкова много мъже и жени, чиито гласове чуваме от дъното на бездната на страданията? Нека се вслушаме._
МИРА 52323:
— Януари 1945 година е. Нямаме нужда от вестници. Грохотът на оръдията се чува все по-близо и от него разбираме как се развива съветската офанзива. В полунощ на 17 януари ни събуждат грубо. Дошли са камиони. Есесовците нахлуват във всеки блок, прибират всички документи, включително и температурните листове на болните. Натоварват всички документи на камионите. Тази нощ никой не мигва. Свободата е съвсем близо, но все още сме в ръцете им.
МАША 85332:
— През нощта на 17 срещу 18 януари 1945 след полунощ Менгеле дойде в болничния блок заедно с хората си, накара ни да му предадем документите на болните и си тръгна бързо, като ни предупреди, че на сутринта трябва да сме готови да напуснем лагера. „Всички, които могат да вървят — каза той, — трябва да тръгнат…“
МИРА 52323:
— На 18 януари сутринта обявиха, че лагерът ще бъде евакуиран още същия ден. Болницата трябваше да бъде опразнена последна. В бараките настана пълен хаос. Всички бяха обхванати от психозата на заминаването. Много студено беше — минус 20 градуса. Всяка се опитваше да си стъкми от парчета одеяла нещо, с което да се опази от студа. Казаха, че всички, които могат да ходят, ще трябва да тръгнат. А останалите, тежко болните, които не можеха да се движат? Какво щеше да стане с тях? Общото мнение беше, че ги чака смърт. Един германец направи селекция и върна в бараките жените, които му се видяха прекалено слаби. Отпрати също децата и по-възрастните жени.
МАША 35332:
— Есесовците дойдоха в четвъртък, 18 януари, а евакуацията започна към обед. Съседните блокове — отляво мъжката болница, отдясно двата женски трудови отряда, също бяха обхванати от треската преди заминаването. Блоковете на трудовите отряди опустяха бързо. Евакуацията на нашия се бавеше — по-голямата част от болните трябваше да тръгнат, но се движеха бавно. Снегът беше дебел, студът сковаваше. Тръпки ни побиваха при мисълта, че ще вървим към други лагери, тормозени непрекъснато от германците. Болните жени бяха наметнати само със скъсани одеяла, с каквито бяха увили и краката си. Тук-таме някоя имаше налъми. Докъде можеха да стигнат така?
МОРИС КЛИНГ А 5151:
— Няколко думи за евакуацията на лагера на 18 януари 1945, за безкрайното крачене в нощта и снега, пронизвани от изстрелите на есесовците, които довършваха немощните. Изтощен от многочасовото ходене, изоставах все повече и най-сетне дадох хляба и завивката си на другарите и се отпуснах край пътя. Някой ме подхвана, успокои ме, закрачих със затворени очи, обхванат от някакъв трескав унес. Ето, още веднъж ме спаси солидарността.
МИРА 52323:
— Какво да правим? Всичките бяхме здрави, можехме да вървим. Ала не искахме да тръгваме. Искахме да дочакаме русите. Да тръгнем с германците и да бягаме от русите? Та това щеше да е лудост! А при това най-тежко болните щяха да останат в лагера, как можехме да ги изоставим? „Направо сте луди — казваха ни някои, — какво сте се загрижили за болните, та нали ще ви ликвидират заедно с тях. Тръгвайте, ще се опитаме да избягаме по пътя.“ Раздираха ни колебания. И все пак трябваше да решим нещо. Когато и последните групи излязоха от болницата, ние още спорехме. Сетне, все така без да сме решили нещо, но всъщност решени да останем, излязохме от блока. Ура, вратите на лагера вече са затворени, останахме. Разплакани и в същото време със смях се разпрегръщахме.
МАША 35332:
— Нашата група се раздели — една част, обхваната от общата психоза, побърза да тръгне, другата (аз бях в нея), повлечена вън от блока от безпокойство, любопитство и от сбогуването, възприе тактиката да остане в последната редица и да протака евакуацията. Възможност имаше, защото много от болните се свличаха на земята, преди още да са стигнали до изхода, и се налагаше да ги отнесем в бараките.
МАРК КЛАЙН А 11953:
— Бяхме колона от около шест хиляди мъже. Беше много студено, от няколко дни валеше сняг… Бяхме по петима в редица, на десет затворници имаше по един пазач есесовец. Когато изминахме десетина километра, започнахме да се препъваме в трупове, главно на жени. Те бяха тръгнали малко по-рано от нас.
МИКЛОШ НИСЛИ А 8450:
— Започна да се развиделява, през нощта бяхме изминали петнадесетина километра. Крачим по утъпкан сняг. По целия път са захвърлени канчета, завивки, налъми. Преди нас вървяха колона жени, по пътя лежаха захвърлени техните вещи. След няколко километра пред очите ни се разкри още по-тъжна картина: на всеки 30-40 метра в ямите по пътя лежаха трупове с окървавени лица. И така километри наред. Навсякъде трупове. Хората не са могли да вървят повече, излизали са от редиците и есесовците са ги застрелвали в главите.
МИРА 52323:
— Мислех за болните, които видях да тръгват. Колко ли километра можеха да изминат по нощници, загърнати в одеяла, без чорапи, обути в най-невъобразими неща? Пет? Десет? Всичките щяха да измрат по пътя.
МИКЛОШ НИСЛИ А 8450:
— И в нашата колона отекнаха първите изстрели.
МАРК КЛАЙН А 11953:
— Отекна първият изстрел. Внезапно осъзнахме какво ни чака в идващите часове. Който излезеше от редицата, който се забавеше или се спънеше и паднеше, безжалостно биваше довършван с изстрел в тила:
МАША 35332:
— На следната утрин блоковете бяха в ужасно състояние. Обичайното количество трупове в Биркенау лежаха в леглата вече едно денонощие. Пред блоковете също имаше купове мъртъвци. Отрядът, който ги пренасяше в моргата — барака в другия край на лагера, беше заминал… Осветлението беше прекъснато. Не раздаваха храна. Никой не беше хапвал от предишната сутрин, последния път, когато ни дадоха нещо за ядене.
Преброихме се набързо. Останали бяха към три хиляди болни…
МИРА 52323:
— 19 януари. Сутринта. Прегледахме бараките една по една, за да видим какво е останало. Около половината от болните, ако не и повече. И стотина сестри.
МАРК А 11953:
— Вървяхме цяла нощ, без да спираме. Следваха ни отблясъците на артилерийските залпове, а съветски самолети постоянно прелитаха над нас. На разсъмване пресякохме тихото градче Плес, то още спеше. Там имаше великолепни сгради от XVIII век. За пръв път от толкова време виждахме къщи. Там задминахме колоните на жените от Биркенау, бяха им дали кратка почивка.
МАША 35323:
— Към обед научихме, че част от кухните работят, но няма кой да разнася чорбата. Втурнахме се нататък и пренесохме няколко казана сивкава течност, която разпределихме сред невъобразима блъсканица.
МАРК А 11953:
— Нощта беше съвсем ясна и забелязах по звездите, че няколко пъти сменихме посоката. Блестящият изгрев отново ни вдъхна малко смелост, но все повече измежду нас оставаха без сили, защото пресичахме хълмиста местност и някои склонове бяха доста стръмни. От високото се виждаше как безкрайната колона хора в раирани дрехи, проснали се пред нас и зад нас, се движат неравномерно и все по-бавно.
ОДЕТ ЕЛИНА-ГРЮВИ 80580:
— Грижех се за тридесет-четиридесет деца, някои бяха тежко болни и се нуждаеха от най-сериозно лечение.
Клетичките, от тях бяха останали само малки скелети, натъркаляни по мръсните сламеници под захабени вонещи одеяла.
Повечето боледуваха от дизентерия.
Трябваше да ги мия и да ги преобличам по няколко пъти на ден, но нямах нито вода, нито бельо. Само малко разтопен сняг и стари дрехи от възрастни.
Други кашляха. Измъчените им личица винаги бяха целите в сополи.
Само няколко сред тези берящи душа деца бяха сравнително по-добре.
Ужасяващо беше, че всички те лежаха заедно.
МАША 35332:
— Вечерта експлозии разтърсиха лагера. Гигантски пожар вилнееше в крематориумите и в складовете на Бжежинки, на два километра от нас. Огънят осветяваше цялото пространство дотам и вятърът като че ли духаше към нас. Имаше опасност искрите да подпалят дървените бараки с болните. Грабнахме каквото ни попадна — лопати, кирки и брадви — и се втурнахме към телените мрежи (по тях вече не минаваше електрически ток, защото централата беше вдигната във въздуха). От другата страна на оградата се намираше мъжкият лазарет и там бяха останали неколцина по-здрави затворници. И те се притекоха, взели кой каквото намери. Работихме упорито заедно и разрушихме оградата, за да можем да си помагаме, ако се наложи да извличаме болните от бараките. До късно през нощта останахме да бдим. Огънят горя чак до късно следната сутрин. Нашият лагер остана незасегнат.
МАРК А 11953:
— В едно селце жени ни донесоха мляко, значи милосърдието още съществуваше. Спряхме само за няколко минути и отново поехме през местност, прорязана от долинки и потънала в сняг. Едва към обед спряхме за по-дълго край някакви чифлици, дадоха ни по малко храна и успяхме да си починем няколко часа. Една селянка ни донесе горещ чай, въпреки че пазачът есесовец се опита да я прогони. Сетне съм спал около четири часа в снега. На мръкване отново тръгнахме, плътно притискайки се един към друг, да се крепим и да се пазим, защото вече заспивахме, както вървяхме.
ОДЕТ 80580:
— Едно момченце беше тъй слабо, че едва смеех да го докосна, страхувах се да не се прекърши в ръцете ми.
Вече не можеше само да се обръща в леглото и всеки път, когато му помагах, ме молеше за извинение.
През дългите ми нощни бдения все се молех по-скоро да умре, но то, клетото, упорствуваше и живееше.
МИРА 52323:
— В събота на 20 януари в лагера дойдоха есесовци. Не зная откъде се бяха взели. Обикаляха от барака в барака и принуждаваха еврейките да излязат и да тръгнат с тях. Бяхме легнали с няколко приятелки между болните. Изведнъж двама есесовци влязоха в бараката с пистолети в ръка и застанаха до вратата. „Ако открием тук и една еврейка, ще запалим бараката“ — изреваха те. Отговорихме им с гробно мълчание. Така продължи поне пет минути. Животът в нас замря. А ако някоя от жените ни предаде? Но никоя не каза нищо и най-сетне есесовците си отидоха, не посмяха да претърсят леглата. И все пак те успяха този ден да отведат осемстотин жени, разстреляха десетина и ги захвърлиха по пътя между Биркенау и Освиенцим.
МАША 34332:
— В събота, 20 януари ни сполетя най-страшното — спря водата. Кухните вече не можеха да работят. Събрахме се всички лекари и сестри, както и концлагеристите от персонала, и решихме да поемем временно ръководството на лагера.
МАРК А 11953:
— Втората нощ беше много по-страшна от първата; вече изобщо не съзнавахме как вървим. Навярно сме напредвали съвсем бавно, крачехме по безкрайни пътища, минавахме край железопътни линии, по които към фронта пътуваха военни конвои в бял защитен цвят. Отблясъците от артилерийския огън оставаха все по-назад. Светлините от бомбардировките над околните градове приличаха на грандиозни илюминации.
МИРА 52323:
— Имахме известно количество въглища. Добре че успяхме да поддържаме огън и повечето ни време отиваше да варим чорба за двеста и петдесетте болни в нашия блок. Но ни се свърши хлябът. Принудихме се да претърсим всяко легло и да отнемем хляба, който някои болни си бяха запазили. Разпределихме намерения хляб между всички болни. Забравих да кажа, че поради липсата на вода варяхме чорбата със сняг.
МАША 35332:
— Топяхме сняг, за да можем да мием най-мръсните болни, болните от диария. Топяхме го на печките, за щастие успявахме да поддържаме огъня със запасите въглища, останали в блоковете. Със сняг приготвяхме и топло питие. Открихме храна в изоставените кухни. Докарахме хляб и брашно с количките, с които пренасяха трупове.
ОДЕТ 80580:
— Мъртвото седемгодишно момиченце.
То приличаше на старица. От ден на ден все повече слабееше, все повече гноеше, беше с все по-силна диария. В същото време бе все по-надменно, по-зло, по-нещастно, все по-близо до смъртта.
Умря.
Никой не пожела да ми помогне да изнеса телцето му.
А телата на седемгодишните, израснали прекалено бързо, са тежки. Извлякох детето с шейна по снега до купа мъртъвци.
МАРК А 11953:
— Зачестиха изстрелите, повалящи онези, които вече нямаха сили да вървят, а по едно време по пътя се завърза истинска битка. Едва по-късно разбрахме, че групи полски патриоти са се опитали неуспешно да преградят пътя и да ни освободят. След усилената престрелка отново настана тишина и продължихме зловещия си поход.
МАША 35332:
— Нощем оставяхме постове, за да вдигнат тревога, ако пак избухне пожар или ако изостанали есесовци се опитат да взривят лагера… При една такава нощна обиколка забелязахме група германци да крачат напред-назад извън оградата. Пазехме се — те нас, ние тях.
МАРК А 11953:
— Откъслечните изстрели зачестиха, всеки гърмеж означаваше, че е загинал някой изнемощял наш другар.
МИРА 52323:
— Труповете ли? Бяха същинска планина. Поне от петнадесет дни. Замръзнали. Треперехме и при най-малкия признак за затопляне. Какви епидемии щяха да ни връхлетят, ако беше започнало топенето! За щастие то не започна.
ОДЕТ 80580:
— Една сутрин ми доведоха момченце, около шестгодишно. Югославянче беше, казваше се Олек.
Не изглеждаше трескаво, нито болно.
Не беше нито слабо, нито мръсно, не беше и зло.
Не знаех дали го боли нещо, а и то не можеше да ми каже — говорехме различни езици.
Съблякох го и го сложих да легне. Остави се напълно покорно в ръцете ми.
На другата сутрин видях, че не е изцапало леглото си. Донесох му чорба и то старателно я изяде. А сетне, когато се канех да го измия, коленичи на сламеника, обви шията ми с ръчички и ме целуна.
Тази постъпка ме развълнува неописуемо. Цяла година вече бях забравила какво е нежност. В една минута това дете ме възнагради за всичките ми мъки.
МАРК А 11953:
— Изстрел току до мен ме изтръгна от съня; не беше другар от моята група, не биваше да спираме нито за секунда, трябваше да вървим. Тогава започнаха халюцинациите, които познават всички, изпаднали в умора сред снега. Говорехме какви ли не несвързани неща, но още помня изключително ясно всичките си видения и невероятните неща, които съседите ми в колоната описваха.
МАША 35332:
— На другия ден есесовците се появиха пак в концлагера и заповядаха на „арийките“ да тръгнат с тях, защото, както разправяха, утре или вдругиден русите щели да бъдат тук. Никоя не ги последва. Оставиха вратите на лагера широко отворени. Всички, които можехме да се държим на крака, се втурнахме нататък. Приближихме се като хипнотизирани до портала и излязохме. Заопипвахме ръцете и гърбовете си, за да се уверим, че не сънуваме. Бяхме свободни.
МАРК А 11953:
— На разсъмване вървяхме по един безкраен склон. Цялата колона се разбърза, сетне се изтощихме и изстрелите станаха все по-чести. Усетих се като част от стадо, от стадо подплашени овци.
МИРА 52323:
— Все така чувахме оръдията… А русите още ги нямаше. Колко ли още можехме да издържим така? Запасите ни се изчерпваха; при липсата на вода мръсотията ставаше все по-страшна, страхувахме се да не въшлясаме. През нощта на 26 януари стрелбата се усили още.
МАША 35332:
— Боят бушуваше наоколо. По хоризонта проблясваха светлини, над лагера свистеха шрапнели.
МИРА 52323:
— Струваше ни се, че сме насред фронта. За щастие в лагера не попадна нито един шрапнел, нито един куршум.
МАША 35332:
— Като по чудо нито един не попадна в лагера… През нощта в петък грохотът на оръдията се усили, приближи се. А на 27-ми в събота сутринта ни обгърна някаква странна тишина. Разнесе се слух, че русите са отстъпили четири километра. Разочаровани, унили, насядахме по леглата.
ОДЕТ 80580:
— Бях отишла да видя едно болно момиченце в блок 22, когато някой извика: „Русите дойдоха!“ Не успяхме да се зарадваме, нито дори да възприемем новината и друг глас се провикна, че не е вярно, че това е работа на провокатори. Върнах се в моя блок.
МИРА 52323:
— И най-сетне на 27 януари следобед някой изкрещя: „Ето ги русите!“ Взряхме се накъдето сочеше.
ОДЕТ 80580:
— След няколко часа излязох заедно с унгарките да потърся вода.
МАША 35332:
— В този миг дотича Адолф Шилинг и ни каза, че е видял край входа на лагера съветски войници.
ОДЕТ 80580:
— Тъкмо стигнахме до резервоара и видяхме на пътя между нашия лагер и лагер В да се появяват първите съветски войници.
МИРА 52323:
— През телените мрежи се виждаше как вървят войници. Само че бяха много далеч и не можехме да повярваме, че са червеноармейци…
ОДЕТ 80580:
— Гледахме ги през телените мрежи как приближават в снега един по един, в индийска нишка. С дълги наметки и пушки на гръб, с кожени ушанки, те приближаваха бавно и трудно.
МАША 35332:
— Втурнахме се навън. Истина беше.
ОДЕТ 80580:
— Искаше ми се да изтичам при тях, но нямах сили.
МИРА 52323:
— Наистина бяха те.
МАША 35332:
— Двама брадати кални войници се изпречиха пред нас. Хвърлихме се на вратовете им и избухнахме в сълзи.
МИРА 52323:
— Сигурно сме изглеждали много страшни. Уплашиха се, когато се хвърлихме към тях.
ОДЕТ 80580:
— Вечерта съветските войници дойдоха при нас. Влязоха в бараките на групи. Болните се надигнаха от леглата, децата се изправиха на сламениците и закрещяха: „Руски! Руски!“ С тях в лагера влезе животът. Вече не бяхме сами.
МИРА 52323:
— Първите съветски войници само минаваха. „Отиваме към Берлин“ — повтаряха те. Напълно си даваха сметка, че някой трябва да се заеме с нас, но бяха длъжни да продължат нататък… Една вечер някой почука на вратата ни, влязоха двама съветски войници. Носеха торба. „Наистина ли в тази барака има болни?“ — попитаха. Отговорихме, че да. „Заведете ни при вашите болни.“ Заведохме ги и тогава на светлината на една свещ те започнаха да раздават на всяка болна бисквити от торбата. Раздаваха ги дълго, защото освен това казваха на всяка по нещо окуражително. Потупваха я по рамото, усмихваха се. „Хайде, майчице, ще се върнеш у дома, но трябва по-бързо да оздравееш.“ Когато торбата им се изпразни, ги поканихме в нашата стая.


_Необходимо е в цяла Европа да започне издирване на оцелелите. Луиз 75125 познава един от тях._
— Не са известни нито името, нито възрастта му. Родителите му са били от племето, което целият свят нарича цигани. Изпратени били в ада в Освиенцим.
Най-напред към тях там се отнасяха добре. Не работеха, бяха заедно с децата си, не им отнеха дрехите и скъпоценностите. Срещахме ги всяка сутрин и от погледите им лъхаше гордостта, останала от предишния им живот. Явно тази гордост е била прекалено силна. Изпратиха ги всичките в газовата камера.
Как е избегнало детето смъртта? Много просто. Есесовците обичаха да правят опити с човешки същества. Отвели детето в опитен блок и там то понесло ужасни мъчения, от които още носи белези. Ето какво го е спасило — не е било в лагера на циганите, когато те били откарани в газовата камера.
Когато дойде освобождението, то се уплашило. Избягало. Вървяло пеш километри и километри, докато срещнало френски пленници и те го довели във Франция. Това дете е едно подплашено, диво и неуравновесено малко същество, което приемните му родители започнали да приучват отново към живот. Днес то говори рядко, едва сега се учи да пише и чете, понякога се усмихва. Има име, семейство, приятели, играе с деца на своята възраст. Но винаги ще бъде различно от останалите.
Това загубено и спасено дете може би никога не е било дете. И тъкмо в това е извършеното спрямо него престъпление.


_Връщам се пак при моята малка французойка. Казвам й:_
— Ти, Сюзан, оцеля.
Тя се рови в паметта си и изрича:
— Бях наистина много болна.
Погледът на момичето се отмества, то се усмихва леко.
— И тогава дойдоха русите. Опитаха се да отделят болните от тиф от останалите.
— Ти от тифус ли беше болна?
Сюзан кимва и продължава:
— Раздадоха ни храна, пакети. Не си спомням вече кой ми даде пакетче с две консерви, донесох си го във Франция. Бяха винаги с мен, изобщо не бях гладна, но не мърдах никъде без двете си консерви, живеех с тях, не давах да ми ги вземат.
— Истинско съкровище, така ли?
— Да, беше просто невероятно.
— И после се върна.
— Изпратиха ме направо в болницата в Лион. Попаднах в голяма обща зала, леглата бяха наредени в кръг. Влезе една жена, познах, майка си. Не я бяха депортирали. Мина край мен и не ме позна. Повиках я, тя се обърна към мен и припадна. Свестиха я, дойде при мен, беше ми донесла в един куфар плисирана пола, червени обувки с дебели подметки, каквито се носеха тогава, и червена чантичка за през рамо; изобщо не беше очаквала, че ще трябва да ме отведе у дома на носилка, с линейка.
— Какво ти беше тогава?
— Нещо с белите дробове.
— Още ли си спомняш плисираната пола?
— Спомням си главно чантичката. Колко ми се искаше да я понося!
Поглеждам отново бележника си и я питам:
— А какво стана с другите четири малки французойки?
— Загубихме най-напред Жертрюд и останахме само четири. Ману също не се върна — при една селекция и тя отиде в газовата камера. Третата, Мадо, умря два дни след освобождаването ни. Жестоко беше, по-добре да беше умряла още първия ден. Остана Жанин.
Добавям:
— И Сюзан.
Тя съзерцава малките французойки от миналото — как решават уравнения в училище, как се мъчат да се сдобият с глътка вода в Биркенау, как като скаути берат цветя в Родез… Изненадана, продумва колебливо:
— И Сюзан.
Мълча, а тя извиква:
— Винаги сме делили и последното късче хляб.
Насилвам се да я помоля за нещо; исках да го сторя още при първия ни разговор:
— Би ли ми показала ръката си?
Не пита коя ръка, нито защо, просто протяга лявата и навива ръкава си. Виждам татуирани със синьо върху бялата кожа буква и четири цифри. Сюзан произнася:
— А петдесет и шест петдесет и четири.
Запитвам:
— Синьото все същото ли е? Отговаря с „да“ и продължава:
— Много беше досадно и още е досадно понякога. И странно — трябва да обяснявам какво означава, толкова хора нямат дори представа какъв е този номер. Някои концлагеристи са се подложили на операция, за да го махнат.
Сюзан не сваля очи от магическата формула.
— Не мисля… та нали — мълви тя и търси думите, после изведнъж се решава: — ще го запазя. Смятам, че това е мой дълг. Дълг към онези, които не се завърнаха.


_Слушам Маша Равин; тя довършва разказа си:_
— Напуснахме Катовице на 28 април заедно с много френски военнопленници, с които се срещнахме там. На 30 април пристигнахме в Одеса, там присъствувахме на първомайските тържества. Вечерта танцувахме със съветски хора на кварталните им забави. На 3 май се качихме на един норвежки пътнически кораб с английски екипаж и поехме към Марсилия.
Новината за победата над фашистка Германия ни застигна в залива на Неапол на 8 май.
На 11 май 1945 изживяхме незабравимата радост да стъпим на френска земя.


_Сега е ред на Луиз Алкан:_
— Пристигнахме в Париж на 21 май 1945 година. Настаниха ни в хотел „Лютеция“.
Слязохме някак от автобуса и ни обкръжиха десетки хора, които държаха снимки — големи и малки. Снимки на мъже, жени, деца, снимки на семейства от курорт, сватбени снимки. Ръце се протягаха към нас, гласовете бяха изпълнени със страх, очите замъглени от сълзи.
— Погледнете, може би сте го познавали. Беше едър, по-млад изглеждаше от годините си.
— Откъде пристигате?
— От Освиенцим.
Повечето се смълчават, като чуят това име. Какво ли знаят?
Ние, ние знаем, че тези три деца няма да се върнат, че и онези вече възрастни мъже — единият в униформа на полковник, а другият в бяла лекарска престилка, също няма да се върнат. Знаем, че старата жена, фотографирана край брега на морето, никога няма да види детето, нейно внуче навярно, хванало за ръка младата жена, която ни разпитва.
В хола на хотела са поставени табла със стотици снимки.
Тези снимки, всички тези снимки ни напомнят лица на хора, които гледаме да слизат от влака иззад телените мрежи в Биркенау, хора, които се превърнаха в дим.


_Данте се оглежда наоколо и описва:_

„Наистина намирах се на края
на бездната, чиято вечна скръб
с нестихващ гръм от стонове ме смая.“


_И ние стигнахме до края на пътешествието си в недрата на нощта. Днес вече трябва дълго да се взираме, за да забележим на хоризонта на човешката памет бараките, потънали в снежната равнина; животът сякаш започна отново, обеднял с няколко милиона убити. В шума на всекидневието, а и в нощната тишина трябва да напрягаме слух, за да чуем гласовете на мъртвите. Те всички сякаш говорят чрез устата на Бенжамен Фондан. Арестуван на 7 март 1944 година, затворен в Дранси, депортиран в Освиенцим, хвърлен в газовата камера и изгорен на 30 май в Биркенау, превърнал се в шепа пепел, която се носи над вълните на френската поезия, той е написал стиховете си за днешния ден:_

Когато тъпчете букетчето коприва,
в което се превъплътих, дошъл от друго време,
от разказ, който ще се стори позабравен,
спомнете си единствено, че бях невинен,
че като вас, които също бяхте смъртни в онзи ден,
и аз съм имал своето лице, белязано от ярост,
от състрадание и радост,
едно лице съвсем човешко*.
[* Превод Атанас Сугарев. — Бел.ред.]


_Стигнахме до дъното на скръбта и се върнахме по стъпките си. Бенжамен Фондан мислеше, че разказът му може да ни се стори отживял. Но ние живеем все още в неговия век. Детето, родено в деня, когато бе освободен Освиенцим, се изучи, усвои занаят, влюби се и на свой ред народи деца. А дръвчето, засадено в деня, когато бе освободен Освиенцим, хвърля сянка и носи прохлада. Нека всички заедно бдим, ако искаме горите ни да растат зелени, а децата ни щастливи._



История на лагерите в Освиенцим
изготвена от Дружеството на бившите концлагеристи от Освиенцим и от лагерите в Горна Силезия.


Освиенцим (на немски Аушвиц) е градче в Горна Силезия. Разположено е в равнина, югозападно от която по невисоките върхове на Бескидите минава границата със Словакия.
Континенталният климат с много студената си зима, особено когато духа източен вятър, и знойното си лято, е твърде нездравословен поради блатата около мястото, където се сливат Висла и Сола. Когато снегът се топи, там се образува лепкава кал, която е трудна за обработване. Населението е селско, пръснато. Железопътни връзки на практика има с всички европейски страни. Влаковете от запад минават през Вроцлав.
През Втората световна война наблизо няма голям градски център: Краков, най-старият полски град, е на шестдесет километра. Катовице, на тридесет километра от Освиенцим, е индустриален град в Силезия, завзета през октомври 1939 година от Третия райх. Тази област е твърде богата на рудни залежи, има и значителни запаси от каменни въглища и всичко това привлича апетитите на нацистките индустриалци.
Твърде лесно е за нацистите „да очистят“ обширна територия около Освиенцим — те принуждават населението „да се изсели“ — метод, използван често от Хитлеровия режим. Накратко — това е идеална за изтребване на хора, изгодна в икономическо отношение област, но за нея е нужна евтина работна ръка.
През Втората световна война в района на Освиенцим има няколко концентрационни лагера. Първият е създаден в едно предградие през юни 1940 година. Това е същинският, първоначалният Освиенцим. На три километра от него е вторият, който е огромен — Биркенау (на полски Бжежинки, което ще рече брезова горичка); там са газовите камери и гигантските крематориуми. По-късно, през ноември 1943, Освиенцим се превръща в Освиенцим I (Биркенау бе наречен Освиенцим II) и е създаден Освиенцим III, включващ лагера Буна-Моновиц на седем километра от Освиенцим и още тридесетина спомагателни лагера. Някои от тях са твърде отдалечени, чак в Чехословакия. Цялата територия на лагерите Освиенцим, Биркенау и седемте малки земеделски лагера възлиза на 42 квадратни километра.

Създаване на лагера Освиенцим. Поляците
Нацистите възприемат жестока политика на репресии спрямо населението от самото начало на окупацията на Полша през септември 1939; зачестяват арестите, екзекуциите и хайките из градовете. В провинция Силезия затворите са пълни, пълни са и затворите в генералгубернаторството (както нацистите наричат окупирана Полша). След много перипетии на 27 април 1940 година Химлер издава заповед за създаването на концентрационен лагер в Освиенцим; той е настанен в завода на тютюневия монопол и в старите австрийски казарми (през XVIII век Силезия преминава в ръцете на Хабсбургите) в Засоле, предградие на Освиенцим. За комендант на лагера е назначен Рудолф Хьос, специалист по концентрационни лагери. Той заема този пост до ноември 1943 година. Името му е свързано с „рационализирането“ на бавното умъртвяване, както и умъртвяването с газ. Хьос незабавно се заема с изграждането на лагера. В края на май дирекцията на лагерите му изпраща тридесет затворници от лагера Заксенхаузен — те са от така наречените немски „зелени триъгълници“, тоест от криминалните престъпници, и образуват ядрото на лагера. На 14 юни 1940 година петнадесет есесовци от гаранизона в Краков посрещат първите политически затворници: 728 поляци на възраст от 18 до 24 години от затвора в Тарнув, белязани с „червен триъгълник“ и буквата П (поляк). Не след дълго пристигат още много поляци от варшавските затвори и от тъмниците из цялото генералгубернаторство.
Много скоро започва и опразването на града: две хиляди души през юни, нова група през юли, трета — през ноември. Под ударите на престъпниците, превърнали се в надзиратели, политическите затворници рушат опустелите сгради; прибират тухлите и с тях по-късно надстройват съществуващите сгради, а сетне строят и нови.
В края на 1941 година от 25000 поляци, изпратени в лагера при откриването му, са живи едва една трета. Останалите са загинали от глад, работа и побоища; това е бавното умъртвяване, което макар и практикувано във всички концентрационни лагери, в Освиенцим е по-жестоко откъдето и да било.
Онези, които са осъдени от гестапо в Катовице или от лагерното му поделение — така наречения „политически отдел“, биват разстрелвани. Разстрелват някои от осъдените, които са затворени в блока тъмница (блок 11), с малокалибрен пистолет в тила пред „Черната стена“ в дъното на двора между десети и единадесети блок. В тъмните килии на блок 11, където не може нито да се седне, нито да се легне, есесовците оставят затворниците да умират от глад.
Този вид убийства, както и бесенето на заловените бегълци, продължават в Освиенцим до самия край.
СЕЛЕКЦИЯТА също започва през този период. Състои се в подбора на концлагеристи, които вече са неспособни да работят като роби или пък попадат под някакъв напълно произволен, определян от есесовските лекари критерий. Нацистите го извършват внезапно в жилищния блок, в трудовите отряди или сред болните. Изпращат „подбраните“ на смърт. От август 1941 година ги убиват с инжекции в сърцето, като най-напред използват кислородна вода и бензин, по-късно фенол. Постепенно престават да прибягват до инжекции с фенол през 1943 година, когато техниката на газовите камери вече е напълно усъвършенствувана. Но селекциите продължават до края на ноември 1944 година и в тях винаги участвуват лекари от СС.
Нацистите полека-лека изселват и съседните на Освиенцим села. Върховният началник на СС Химлер посещава за първи път Освиенцим на 1 март 1941. Придружен е не само от губернатора на Силезия и от главния инспектор на концентрационните лагери, но и от шефовете на химическия тръст „ИГ Фарбениндустри“, който активно подкрепя и финансово подпомага Хитлер в годините преди и след като той завзема властта.
Химлер заповядва разширяването на Освиенцим да продължи и определя местността Бжежинки — на три километра от Освиенцим от другата страна на железопътната линия, да се превърне в лагер, който да побира сто хиляди военнопленници (по онова време Третият райх още не е във война със Съветския съюз). Нещо повече, той предлага на „ИГ Фарбениндустри“ територията между селата Двори и Моновиц, за да построи там завода Буна за синтетичен каучук. Химлер приема освен това искането на „Тръста“ за работна ръка и му осигурява затворници за строежа. И по-късно Гьоринг и Химлер винаги изпълняват исканията на индустриалците, по-специално на „ИГ Фарбениндустри“ за работна ръка.
Строежът на завода започва в края на март 1941 година. В началото концлагеристите изминават всеки ден пеш пътя от Освиенцим до Моновиц и обратно. По-късно ги извозват с влак, за да избегнат твърде голямата загуба на работно време, докато „ИГ Фарбениндустри“ намира най-икономичното решение — настанява на строежа „своите“ работници и така в края на октомври 1942 година е създаден концентрационният лагер Буна-Моновиц.
От 1941 година между предприятието и ръководството на лагера възниква „приятно и безпроблемно“ сътрудничество, както заявява ръководителят на строежа. Амброс, един от ръководителите на химическия тръст, пише на 12 април 1941 година, че „отскорошното ни приятелство със СС е много полезно“, и е въодушевен от възможностите, които предлага „използването на тази действително забележителна институция, каквато е концентрационният лагер, за интересите на заводите Буна“.

Съветските военнопленници. Създаването на Биркенау
На 22 юни 1941 година Германия напада Съветския съюз. Пленниците на вермахта не са малко. Невъзможно е да се пресметне точният им брой — не е намерен списък с лагерните им номера, а само регистърът на смъртните случаи, от който може да се съди, че в Освиенцим са били докарани около 13 800 съветски военнопленници. При последната проверка на 17 януари 1945 година те са 96. На изключителни жестокости са били подлагани политическите комисари: след специални мъчения са ги убивали с изстрел в тила или в газовата камера.
В началото съветските военнопленници са настанени в един сектор на Освиенцим, обграден с бодлива тел.
И въпреки тези ужасни условия някои от тях успяват в периода между октомври 1942 и края на 1944 година да избягат и да се присъединят към партизаните.
Строежът на Биркенау започва през октомври 1941 година и още от самото начало инженер Камлер, отговарящ за изграждането на централната стопанска служба, иска капацитетът на бъдещия лагер да бъде увеличен до 200000 души. Главно военнопленници са строили Биркенау и пътя между първия и втория район на лагера; този път е използван по-късно като трасе за удължаването на железопътната линия в самия лагер.
Вляво от входа първи район (лагер 1а и 1б) се състои от едноетажни блокове, издигнати с тухлите от разрушените селски къщи, и вдясно — от бараки без прозорци, подобни на казармени конюшни. Втори район е разделен на шест лагера, всеки ограден с бодлива тел; всички постройки са от типа на казармените конюшни. През 1945 година третият район още не е довършен, а четвъртият си остава само на план. При освобождението на Освиенцим има общо около 200 бараки, всяка от които побира от 800 до 1000 души.
През март 1942 година военнопленниците са затворени в едва завършените тухлени блокове на първи район в лагера Биркенау, а през лятото са прехвърлени в лагер във втори район.

Големият обрат през 1942
За лагерите в Освиенцим 1942 е година на голям обрат. Два текста, изготвени от върховните власти на Третия райх, слагат началото на тяхното развитие: протоколът от конференцията, състояла се във Ванзее на 20 януари 1942, и заповедта на Освалд Пол, отговарящ за стопанската дейност на лагерите, от 30 април 1942 година.
Конференцията във Ванзее бележи началото на системното физическо унищожаване на евреите с газ — въпрос, проучван още от 1941 година.
В заповедта на Пол се посочва, че „центърът на тежестта вече се измества към икономическите нужди… (поради което се налагат) важни мерки, за да се превърнат концентрационните лагери от чисто политическа институция в организация, съобразена с икономическите задачи“. В заповедта е уточнено, че „продължителността на работния ден е неограничена“. След издаването на тази заповед дирекцията на концлагерите е подчинена на Централната стопанска служба и затворниците заместват в заводите германските работници, мобилизирани на Източния фронт; те са обречени на унищожаване чрез труд.
По брой ешелоните с политически затворници или с евреи, пристигащи от всички окупирани европейски страни в Освиенцим-Биркенау, са повече от всички влакове, пристигащи в останалите концлагери на райха, взети заедно. Следователно работната ръка е неизчерпаема. За да й намерят място, от края на 1942 година нацистите множат спомагателните лагери към заводите.
Биркенау е от местата, определени за „окончателното решаване на еврейския въпрос“. Тоест там трябва да се организира бързото им умъртвяване.
Това е свързано с два проблема: унищожаване без кръв и ликвидиране на труповете.
Първия нацистите разрешават, като започват да тровят жертвите с газ, но въглеродният окис се оказва незадоволителен. Още в края на юни 1941 година Хьос се опитва да намери по-добро средство.
На един от неговите помощници хрумва идея и на 3 септември 1941 година той изпробва в пригоденото специално за случая подземие на блок 11 ефекта на газа Циклон Б върху 250 болни поляци и 600 съветски военнопленници. Резултатът надхвърля всички очаквания и няколко дни по-късно опитът е извършен отново, този път пред Хьос. За тази цел превръщат в газова камера една от моргите на крематориума в Освиенцим, като запушват всички отвори. В края на 1941 година именно там отравят с газ болни, селекционирани или в болницата, или в трудовите отряди, както и военнопленници. По-късно в тази „зала за опити“ ликвидират концлагеристите от зондеркомандите на крематориумите.
Циклон Б, който с тези „опити“ влезе в историята на човечеството, е инсектицид, отдавна известен в Германия. Произвежда го дружеството „Дегеш“, филиал на „ИГ Фарбениндустри“ във Франкфурт на Майн; търговските му доставчици Теш и Щабенов имат склад в Десау. Прилаган е под формата на перли силикагел колкото бобено зърно, напоени с циановодородна киселина. Тази киселина се получава на базата на производно на светилния газ, използвано при производството на боя, наречена пруско синьо. При нормална температура е течна, но при 26° по Целзий завира, тоест много лесно се превръща в циановодород в затворено помещение, където температурата се повишава поради струпването на многото човешки тела. Точно това е ставало в газовите камери. Перлите Циклон Б освобождават циановодород, който убива, парализирайки дихателните пътища. След сравнително кратко време, необходимо за смъртоносното въздействие (проверяват го през шпионки по вратите), включват вентилационните уредби, важна част от големите газови камери в Биркенау. Двадесет минути по-късно тежките дъбови врати могат да бъдат отворени, защото циановодородът се разрушава бързо от въздуха.
Първата газова камера за масово унищожение влиза в действие в края на януари 1942. Наричат я бункер I. Това е селска постройка, разделена на две напълно изолирани помещения: в нея могат да бъдат отровени с газ наведнъж 800 души. През юни 1943 друга селскостопанска сграда е преустроена в четири газови камери — бункер II. Той побира по 1200 души. Жертвите се събличат отвън или в дървени бараки. Капацитетът на двата бункера е недостатъчен за хилядите хора, определенн за Биркенау. Производителността (в индустриалния смисъл на думата) се увеличава едва когато през 1943 година са завършени четирите големи крематориума със собствени газови камери.
Много по-труден за разрешаване е проблемът как да се премахват труповете. Крематориумът на Освиенцим е предвиден за умрелите в лагера и дори след разширяването му поема само по 340 трупа дневно.
Трупат задушените в газовите камери в гората около бункерите, но от тях се разнася непоносима воня.
На 17 юли 1942 година Химлер посещава концлагера за втори път, присъствува на цялата процедура по ликвидирането и заповядва труповете да бъдат изгаряни както в други концентрационни лагери в Полша. Той изпраща в Освиенцим специалист от Хелм, по чието нареждане отряди затворници изкопават дълбоки ровове. Нахвърлят в тези ровове труповете върху ред дърва, заливат ги с бензин или метилов спирт и ги изгарят. Така до края на ноември труповете от купищата в гората, както и новите трупове са изгорени. Светлините от огньовете, които пламтят и денем, и нощем, озаряват небето така, че противовъздушната отбрана дори протестира пред лагерните власти. А Хьос възразява, че продължителността на изгарянето не може да бъде пресметната поради атмосферните условия, дъжда, вятъра… Освен това из цялата околност се разнася миризма на изгоряло месо. Кладите са заменени — поне до май 1944 година — с крематориумите.
Друга постоянна грижа на коменданта на Освиенцим е планирането на влаковете, за да бъдат избегнати задръстванията, а следователно и отношенията му с Министерството на съобщенията.
След посещението на Химлер през юли 1942 година в единия край на Биркенау започва строежът на четири огромни сгради. Надзиравани от цивилни майстори от предприятията, заели се с изграждането на крематориумите, затворниците работят денонощно и сглобяват части, някои от които са доставени отвън. Всичките пещи са произведени и монтирани от фирмата „Топф и синове“, която съществува и до днес. Новите крематориуми са номерирани от 1 до 4. Крематориуми 1 и 2 са еднакви и се издигат от двете страни на пътя между първи и втори район на Биркенау. Крематориумите 3 и 4 са с по-различна конструкция и са близо до селските къщи, превърнати в газови камери.
Първите два са двуетажни; в приземния етаж са пещите с подемници, по петнадесет във всеки крематориум. В подземието има по две морги — 1 и 2. В морга 2 жертвите се събличат, а морга 1 всъщност е газовата камера с капацитет от две до три хиляди души. Труповете се пренасят с подемници до пещите, които работят денонощно с тричасово прекъсване за почистване на пепелта. Максималният им капацитет е 5 хиляди трупа за 24 часа.
Другите два крематориума са едноетажни, с по няколко газови камери, чийто общ капацитет е малко по-голям от този на огромната газова камера в крематориумите 1 и 2. В крематориуми 3 и 4 има по осем пещи, в които изгарят дневно до три хиляди трупа.
В двуетажните крематориуми изсипват гранулите Циклон Б през отвори в тавана на газовата камера (на равнището на пещите), а в другите два крематориума вкарват съдържанието на кутиите през странични отвори.
Крематориумите 1, 3 и 4 и техните газови камери са готови да влязат в действие в края на март — началото на април, а крематориум 2 малко по-късно.

Кого изпращат в Освиенцим
Създаден с цел да бъдат унищожавани чрез труд и лоши условия полските патриоти, Освиенцим се превръща в международен концентрационен лагер още през 1941 година, когато в него са докарани стотина чехи, участници в Съпротивата, а през септември и двайсетина югославяни. Издигнат над труповете на съветски военнопленници, от края на януари 1942 година Биркенау дава възможност да бъдат унищожавани цели ешелони с хора, които не спадат към „чистата“ раса или са „врагове“ на райха.

Еврейските ешелони и политическите ешелони
Ешелоните с евреи, определени за специална обработка — което ще рече отравяне с газ, — се формират в различните окупирани държави от подчинените на Айхман, началник на бюро IV Б4 от Централната служба за сигурност на райха. Във Франция те са подпомагани от правителството на Петен, което извършва арестите. В страните от Централна Европа е достатъчно да се опразват периодично гетата.
От юли 1942 година евреите от всеки ешелон биват подлагани на „селекция“ още на перона на товарната гара край входа на Биркенау. „Негодните за работа“ биват откарвани с камиони до газовите камери. Подборът се извършва от лекар от СС. В някои случаи той обявява за годни дори по-малко от 10 на сто от пристигналите мъже и жени. С влизането си в лагера те са обречени на бавна смърт.
При пристигането си политическите затворници не са подлагани на селекция, всички те отиват в лагера, но там още от първите дни започват да подбират и да пращат в газовата камера хора, които знаят добре какво ги очаква още от момента, когато ги вкарват в специалните блокове за осъдените на смърт.
С постъпването в лагера всеки затворник получава плочка с номер и е татуиран — една серия номера е определена за мъжете, друга за жените. В продължение на много време номерата вървят последователно независимо дали затворникът е „ариец“ или евреин. Но докато при първите серията продължава и номер 200000 при мъжете е прехвърлен през ноември 1944 година, от 15 май 1944 пред номерата на евреите поставят буквата А, после Б (и така около 35 хиляди души). Номера, пред които има буквата А, са дадени и на около 30000 жени, след като вече са били регистрирани други 90000. Номерата на циганите са придружени от Ц, и при тях мъжете са номерирани отделно от жените.
Раздадени са 405000 номера на хора от повече от 22 националности. Най-много са затворниците германци, австрийци (смятани също за германци), белгийци, французи, гърци, холандци, поляци, руси и югославяни.
Като се изключат германците (разбира се, не и евреите), за които се смята, че спадат към расата на господарите, татуират номерата на лявата ръка, а на евреите под номера поставят и триъгълник. От края на 1942 година татуирането на номерата става закон и оцелелите затворници от предишните години също биват подложени на тази операция.
Тъй като бягствата зачестяват и за тях упрекват Хьос, той се мъчи с всички средства да ги ограничи; в такива случаи по номера може бързо да се провери дали задържаният е затворник, а не цивилен или есесовец.
На теория един номер никога не е бил даван два пъти. Но има случаи, при които поради прехвърляне на хора от лагер в лагер и от различните отряди един затворник по изключение получава два различни номера; в такива случаи погрешният е заличаван пак с татуировка.
Обикновено по номера на затворника може да се съди за датата на пристигането му в концлагера, но французите, изпратени в лагера за принудителен труд, без да минават през Биркенау, са номерирани и татуирани едва на 1 април 1944 година, макар да са напуснали Франция през септември или октомври 1942. Те получават номера след 177 000, а депортираните на 30 март 1944 направо от Дранси в Биркенау имат номера след 176 000.

Циганите
Въз основа на неотдавнашно решение на Химлер от края на януари 1943 година Централната служба за сигурност на райха издава заповед всички цигани, както и евреите, да бъдат интернирани и унищожени. През февруари една от секциите на втори район на Биркенау е приспособена за целта, наричат я циганския лагер. Започват да прииждат ешелони от Германия и от завладените или подчинените страни — от Полша, Чехословакия, Австрия, от Унгария и Румъния. Циганските семейства са настанени в определения им лагер в Биркенау.
От 26 февруари 1943 до август 1944 година, са поставени номера на 20 996 цигани — мъже, жени и деца. През март 1700 цигани, боледуващи от петнист тиф, са унищожени в газовите камери, без изобщо да бъдат регистрирани; има още няколко подобни случая.
Условията за живот в циганския концлагер са особено лоши; там няма нито вода, нито електрически ток. Не изпращат циганите да работят и дажбите им са по-малки. От 1943 година там е създадена болница, която през юли е разширена. Смъртността е висока, поради недохранването много деца страдат от нома — рядко срещана разновидност на гангренозния стоматит.
За циганския лагер отговаря есесовският лекар Менгеле; той организира там „детски градини“, но съвсем не от любов към децата, а за да има под ръка „опитен материал“ — джуджета, близнаци, деца с разноцветни ириси, с вродени аномалии.
На няколко пъти прехвърлят цигани (общо 4194 души) от Освиенцим в други лагери — мъжете в Бухенвалд и Флосенбург, жените в Равенсбрук; унищожават 1800 цигани, обявени за негодни да работят в газовите камери на Биркенау.
През нощта на 1 срещу 2 август 1944 година събират и отвеждат циганите — общо 3300 възрастни и деца — в газовите камери. Измежду циганите, депортирани в Биркенау, оцеляват единствено онези 2383 души, които са изпратени в други лагери вечерта преди масовото унищожаване. Известно е, че 11 жени са освободени, след като са стерилизирани.
На 17 януари 1944 година от лагера Малин в Белгия пристигат 351 цигани от Франция, Белгия, Холандия и Норвегия. Днес от тях са живи трима.

Жените
Освиенцим-Биркенау е най-големият нацистки концентрационен лагер за жени: регистрирани са най-малко 120 000.
Началото е сложено на 26 март 1942 година, когато пристигат основните „кадри“: 999 затворнички германки от лагера Равенсбрук. По-голямата част са осъдени криминални престъпници (със зелен триъгълник), проститутки (черен триъгълник) и няколко политически затворнички (червен триъгълник), повечето от които арестувани още през 1933 или 1934 година. Два часа по-късно пристига първият ешелон с хиляда словашки еврейки, след които са докарани, особено през април, още много и много жени. За няколко седмици между 95 и 98 на сто от тях умират — не в газовите камери, а, какъвто е случаят и със съветските военнопленници, от произвола на надзирателките с техните садистични инстинкти. За да унижат еврейките, раздават им мръсните дрипави униформи на военнопленниците; и по-късно прилагат тази практика спрямо еврейките с изключение на онези, които работят в някои специални отряди.
След това идва ред на полякините участнички в Съпротивата, прехвърлени от затворите в Краков, Тарнув, Варшава и от лагера Равенсбрук. В ешелоните с „неарийци“ от всички страни, които от юли пристигат все по-често, почти винаги има жени и деца. Едва ли е нужно да се описва душевното състояние на майките, на които са отнели децата.
Настаняват жените най-напред в изолирани с ограда блокове в Освиенцим. На 16 август 1942 година ги прехвърлят в I а район на Биркенау, в който дотогава са съветските военнопленници. Прехвърлянето в Биркенау влошава още повече условията им за живот, тъй като по онова време там няма, а и много месеци занапред няма да има никакви, дори най-елементарни санитарни възли; в блоковете няма осветление. Женският концлагер е разширен и обхваща целия I район, след като през лятото на 1943 година мъжете са преместени от I б район във II район.
Колкото до работата, която вършат жените, тя не се различава от тази на мъжете. Също като тях жените разрушават сгради, пренасят тухли, строят пътища, пресушават блата.
Лекарите престъпници от СС извършват опити за стерилизиране на жени, които подбират в Биркенау и затварят в напълно изолирания блок 10 на Освиенцим. Освен това фабриканти на лекарства получават затворнички, върху които да изпробват производството си.
Още при пристигането им бременните жени от ешелоните с „неарийци“ са задушавани с газ. Разрешават на „политическите“ да родят, но пред очите на майките давят или убиват новородените с инжекции фенол в сърцето. През лятото на 1943 обаче есесовците оставят бебетата живи, определят им номер, татуират ги, но те естествено измират от глад.
През 1943 и началото на 1944 година блоковете в I район на Биркенау са отделени за жени, депортирани заедно с децата си от окупираните области на Съветския съюз и от Полша. Децата остават известно време в Биркенау, а майките са зачислени в трудови отряди. Някои от тези деца измират от глад, други в газовата камера, а трети са изпратени в специалните центрове „Лебенсборн“ („Извор на живот“), където нацистите събират и възпитават деца с физически данни, отговарящи на „арийския“ тип.
Циганчетата минават през Биркенау, преди да бъдат умъртвени с газ.
Някои от децата, арестувани по време на Варшавското въстание, оцеляват.

Депортирането от Франция в Освиенцим
От Франция за Освиенцим заминават седемдесет и два ешелона, от които 69 са формирани по „расов“ принцип под контрола на отдел IV Б4 при ръководената от Адолф Айхман Централна служба за сигурност на райха.
За разлика от другите окупирани държави, от които най-много ешелони с евреи пристигат през 1943 и 1944 година, когато лагерната машина вече е добре смазана, броят на депортираните от Франция в Освиенцим е най-голям през 1942 година. Те са прехвърляни с влакове от по хиляда души главно през лятото (през юли 8 влака, през август — 13, и през септември — 14).
На 27 март 1942 потегля първият ешелон с 1112 мъже, като половината са от лагера в Дранси, а другите от Компиен. Между тях има интелектуалци (юристи, лекари, инженери), задържани на 12 декември 1941 като заложници от полицията на Петен. Следващият ешелон заминава от Компиен на 5 юни, натоварен с жертвите на хайките в Париж от 14 май и от 20 август 1941 година. С третия, който пристига в Освиенцим на 25 юни, в лагера са докарани първите 66 французойки. С двата ешелона, които пристигат в Освиенцим в края на юни, властите във Виши опразват лагерите в Питивие и Бон-ла-Роланд, за да освободят място за еврейските семейства, които ще бъдат арестувани на 16 и 17 юли в Париж.
Съвсем малко са оцелелите от този период, макар че селекция при пристигането в лагера е извършена едва на ешелона, поел от Франция на 19 юли.
Обикновено събират евреите, определени за депортиране, в лагера в Дранси. Но на 20 юли 1942 един ешелон потегля от Анже, а в началото на август в Биркенау пристигат четири ешелона от Питивие и от Бон-ла-Роланд, в които са част от задържаните при хайката на Зимния стадион.
От писмата по-долу личи до каква степен полицията на Петен е отговорна за смъртта на хиляди и хиляди хора.
На 28 юли 1942 година шефът на антиеврейския отдел на гестапо съобщава на началниците си в Берлин:
„На 27 юли 1942 ми се представи генералният секретар на Френската полиция в окупираната територия Льоге и ми съобщи, че френското правителство е готово като начало да предостави на наше разположение евреите от лагерите в неокупираната зона, за да бъдат депортирани те в Германия… След като ни предаде тези евреи, френското правителство възнамерява незабавно да интернира други евреи родоотстъпници от неокупираната зона, за да ги предостави за депортиране в Германия.
По споразумение с дирекцията на транспорта към вермахта уведомих още същата вечер Льоге, че влаковете с евреи трябва да бъдат насочвани към Дранси (невъзможно е да се нарушава планът за транспорта, уговорен между Централната служба за сигурност на райха и Министерството на транспорта на райха, както и разписанията!). Следователно евреите от неокупираната зона трябва да бъдат евакуирани в съответствие с разписанието на влаковете от Дранси.“
На 3 август префектът Жан Льоге, пълномощник на главния секретар на националната полиция в окупираната зона от май 1942 до януари 1944 година и заместник на главния секретар в Министерството на вътрешните работи Рьоне Буске, пише на Даркие дьо Пелпоа, главен секретар по еврейските въпроси:
„… Вече бях запознат от немските власти с указанията във Вашето писмо и в съответствие с тях взех следните мерки с оглед влаковете да заминат на посочените дати.
С влаковете от 31 юли, 3, 5 и 7 август отпътуваха чуждестранните евреи, задържани в Париж и прехвърлени в лагерите в Питивие и в Бон-ла-Роланд.
С влаковете на 10, 12, 14 и 17 август ще поемат евреите чужденци от неокупираната зона. Ешелоните ще бъдат насочени към Дранси, където ще бъдат предадени на германските власти. С влаковете на 19, 21 и 26 август ще бъдат откарани главно децата на семействата, интернирани в Питивие и в Бон-ла-Роланд.“
Така децата под четиринадесет години, разделени от родителите си (всички задържани по време на хайката на Зимния стадион), са депортирани на групи от по 300-500 от средата на август и с първите ешелони през септември. Някои не знаят дори как се казват и са обозначени в списъците само с номера; част са загубили и плочката с номера си — последния белег за самоличност. Всички тези деца са задушени с газ още щом пристигат в Биркенау.
В Козен край град Тешен, като се започне с ешелона от 26 август, та до края на 1942, есесовците подбират от влаковете от Франция младите мъже и ги изпращат направо, без да ги прекарват през Освиенцим, в лагерите за принудителен труд. Този вид лагери са били много на брой в индустриалната област на границата с Чехословакия. Там често правят селекции и изпращат жертвите в газовите камери на Биркенау. През март 1944 година оцелелите се събират в най-големия от този вид лагери — Блехамер.
От началото на юни 1944 година ешелоните от Франция се разреждат; по това време започва битката за Франция. В последния ешелон от Дранси за Освиенцим в края на юли има 300 деца. През август от Лион и от Клермон-Феран поемат още два ешелона.
Сътрудничеството между правителството във Виши и гестапо продължава до освобождението на Франция. След „чуждестранните евреи“ идва ред да бъдат депортирани „френските евреи“, особено през втората половина на 1943 и през 1944 година.
Докато влаковете пътуват във Франция, на няколко пъти депортираните организират бягства, част от които са успешни.
Във всички ешелони с „неарийци“ има мъже и жени, задържани заради участието си в Съпротивата.
Изключително трудно е да се уточни броят на оцелелите от ешелоните. Ето два примера с различни дати: от ешелона, отпътувал от Дранси на 11 септември 1942 с 968 души, стотина са отделени в Козен и само двама влизат в Биркенау (номера 63 529 и 63 530); другите попадат в газовата камера още щом пристигат; 78 жени избягват селекцията и са номерирани с номера, от 19 530 до 19 607; според Серж Кларсфелд 13 от тях са оцелели.
От ешелона, поел на 3 февруари 1944 година от Дранси с 1214 души, 166 мъже (с номера от 173 228 до 173 393) и 49 жени (от 75 125 до 75 173) не са били унищожени при селекцията; през 1945 година от всички тях са живи 26 души, между които 12 жени.
За да бъдат пълни данните за „неарийските“ ешелони, трябва да споменем и 516 евреи, заминали на 15-септември 1942 от лагера Малин (Белгия); те са арестувани на цели семейства в забранената зона (на Север и в Па дьо Кале); от тях не се завръща нито една жена, оцелели са няколко мъже.
Два от трите ешелона с депортирани не по расов признак имат нещо общо помежду си: ешелонът, поел от Компиен на 6 юли 1942 година с 1170 мъже, и влакът, натоварен с 230 жени, който е композиран почти изцяло в Роменвил и който потегля от Компиен на 24 януари 1943. И двата ешелона превозват заложници, взети по декрета „Нощ и мъгла“, съгласно с който никой депортиран не може да пише на близките си и да се върне в родината си.
Тези ешелони са сформирани след арестите, извършени от полицията на правителството във Виши и по-точно от „специалните бригади“, чиято задача е да репресират комунистите и привържениците им. Освен комунисти в двата ешелона има и известен брой голисти. Почти всички тези хора не са съдени, а ако са съдени от френски съд, са оправдани или са излежали присъдите си. Почти сигурно е, че колаборационистите са подготвили мъжкия ешелон, наречен „ешелона на 45 хилядите“ поради лагерните номера на депортираните, както и списъците на заложниците от Шатобриан, Нант, Суж и Мон Валериен през последните месеци на 1941 година.
В ешелона с 230 жени, наречен „ешелона на 31 хилядите“, е имало 49 вдовици на разстреляни и 19 съпруги на депортирани.
И 45 хилядите, и 31 хилядите се познават от френските затвори, в някои случаи от участието си в Съпротивата, а дори и от преди войната. При не по-добри условия за живот от тези в останалите ешелони те имат свой мъничък свят, в който могат да споделят, да се разбират, да се подкрепят морално, и това изиграва важна роля.
В края на 1942 — шест месеца след като пристигат, около хиляда от 45 хилядите (които общо са 1170) вече не са живи. 73 дни след пристигането си от ешелона на 31 хилядите (които общо са 230) оцеляват само 70 жени. Година по-късно повечето от 31 хилядите са прехвърлени от Освиенцим в Равенсбрук, а три четвърти от мъжете са пръснати из други лагери на райха. При завръщането си в родината от 45 хилядите са останали 112, а от 31 хилядите — 49.
В трети „нееврейски“ ешелон, заминал от Компиен на 27 април 1944, има 1654 мъже от всички политически палитри. Този ешелон остава само 12 дни в Биркенау и след това е препратен в Бухенвалд. Въпреки краткия си престой депортираните с него стават свидетели на масовите унищожения, защото ги настаняват близо до гарата. В този ешелон са и репресираните след екзекуцията на Пюшо.
В Освиенцим са прехвърляни и французи от други лагери; през април и в края на юли 1944 докарват тук няколко затворници от концлагера Майданек. През лятото на 1944 много поляци и руси са прехвърлени от Освиенцим в концлагери във вътрешността на райха; французи има и в ешелоните, пристигнали от Дахау на 7 и на 24 ноември и от Маутхаузен на 2 декември; повечето са зачислени в спомагателните лагери.

Освиенцим в разгара на дейността си
Концлагерите Освиенцим-Биркенау и спомагателните лагери работят под пълна пара през 1943 и в началото на 1944 година. След отстъплението на немските войски от Източния фронт есесовците се деморализират и през 1944 година събитията в концлагера носят отпечатъка на тази деморализация.
От второто тримесечие на 1943 всички лагери и отряди в Освиенцим-Биркенау се превръщат в център на тотално използване на човека — от неговия труд до продуктите от мъртвото му тяло.

Унищожение чрез работа
След карантината, през която под ударите на есесовците научават какво е лагер на смъртта, новопристигналите, независимо дали са мъже или жени, биват изпращани или в трудовите отряди на Освиенцим и Биркенау, или в спомагателните лагери.
Специален отряд в Биркенау, наречен зондеркоманда, върши всичко, свързано с газовите камери и изгарянето на труповете. Този отряд е съставен само от евреи, няма никаква връзка с останалата част от концлагера и нощува в таванските помещения на крематориумите. Подновяват периодично хората в него, а „излизащите“ умъртвяват с газ.
Трудовите отряди са били разделени на три категории. Те:
1/ осигуряват функционирането на лагера: от почистването навън при всякакво време до канцеларската работа на закрито;
2/ работят по строежа и разширяването на лагерите: пренасят тухли, правят пътища, изравняват терените, определени за нови постройки, пресушават блата, вършат земеделската работа — отглеждат добитък, птици, риба, зеленчуци, а мъжете главно секат дърва и вършат грубата полска работа;
3/ работят във фабриките.
Трябва да се разграничават предприятията собственост на СС и частните предприятия, въпреки че високопоставените нацисти като например шефът на СС Химлер имат акции и в частните.
Измежду предприятията на СС две са твърде важни и имат клонове във всички нацистки концлагери: оръжейните заводи под прякото ръководство на министъра на въоръжаването Шпеер, които обхващат леярни, дърводелски работилници и работилници за поправка на водопроводи, канали и оръжие и към които се числят зидарите, майсторите на покриви и други, и рудодобивните предприятия (каменни кариери, тухларни, циментови фабрики и така нататък).
От многобройните частни индустриални предприятия най-значително е „ИГ Фарбениндустри“; към него са придадени някои каменовъглени мини в Горна Силезия. В самия Освиенцим има филиал на Круп — заводите „Юнион“, които произвеждат детонатори и в които работят и жени, и мъже.
Управленията на предприятията изискват необходимите им затворници от Централната стопанска служба, понякога те се обръщат направо към комендантите на лагерите.
В периода от 1942 до 1944 година са създадени тридесет и девет спомагателни лагера, тридесет и един от които обслужват различните промишлени отрасли, а 7 са подчинени на Министерството на земеделието, като един от тях е в Райско. Тридесет и деветият — „летящият“ лагер, е създаден през септември 1944 година и е натоварен да поправя железопътни линии и да разчиства развалините след бомбардировките; в края на 1944 година той е присъединен към концлагера Бухенвалд.
Концлагерът Буна-Моновиц е най-големият от спомагателните лагери и броят на концлагеристите там непрекъснато се увеличава — от 800 затворници през първия ден (30 октомври 1942) на 10 223 при последната проверка на 17 януари 1945 година. И въпреки това през 26-месечното му съществуване в завода не е произведен нито грам синтетичен каучук. В него затворниците вършат само груба работа, непрекъснато строят и съоръжават нови сгради, като работят по 17 часа на ден. През лятото на 1944 при бомбардировка е разрушен единственият функциониращ цех и част от концлагеристите загиват.
След като на 11 ноември 1943 Рудолф Хьос напуска поста комендант на лагерите Освиенцим, Моновиц става самостоятелен концлагер под името Освиенцим III, а няколко дни по-късно към него са придадени всички индустриални спомагателни лагери.
Фройдентал и Лихтеверден са единствените спомагателни лагери за жени. Бобрек е смесен лагер, а в Блехамер има стотина жени, натоварени да обслужват есесовците.
Още през 1941 година е изготвен ценоразпис, според който СС получава три марки на ден за работник и четири марки за „специалист“. Той се прилага и по-късно за всички заводи, които наемат работна ръка от концлагерите. Ясно е, че за индустриалците печалбата е голяма, защото им е гарантирано, че „изхабените“ работници веднага ще бъдат подменени.
Храната, раздавана на работниците, от които се изисква тежък физически труд, съдържа под 1200 калории дневно и само в редки изключения стига до 1500 калории, докато нормално те се нуждаят от 2500 калории. Продължителността на работния ден зависи само от благоволението на есесовците и надзирателите. Както във всички концентрационни лагери и в спомагателните проверките водят до висока смъртност. Болестите, свързани с недохранването, авитаминозите и дизентерията, бързо повалят и най-яките. Петнистият тиф, разнасян от въшките, става причина лагерните власти да прилагат смъртоносни процедури за обезвъшляване.
Въпреки преданите грижи на лекарите и сестрите — също концлагеристи, заболелите гледат колкото се може по-дълго да не постъпват в болница, защото там много често правят селекции.
В Моновиц вилнее лекарят от СС Хорст Фишер, а и самото цивилно управление на завода участвува в селекцията на вече негодните за работа; ето какво пише инженер Фауст в седмичния си доклад от 10 февруари 1943 година:
„… Оберщурмбанфюрер Маурер обеща освен това да бъдат отстранявани всички изнемощели затворници, така че да се гарантира производителност, почти равна на тази на германските работници.“
Думата „отстраняване“ е евфемизъм за умъртвяването с газ, за което в Моновиц не може да не са знаели — оттам са се виждали димящите комини на крематориумите.

Умъртвяване при пристигането
От ешелоните с евреи, пристигащи от всички завзети от нацистите европейски страни, в концлагера се допускат и получават номер само онези депортирани, които са преценени като трудоспособни. Броят на хората, които веднага са изпратени в газовите камери, може да бъде определен само приблизително. За тях донякъде би могло да се съди по пътните листове на ешелоните. Едно копие от тях остава в родината на депортираните, а второ е изпращано в службите на Айхман; не всички пътни листове обаче са намерени.
Заповедта всичко да се пази в тайна е съблюдавана така строго, че архивите на повечето лагери са унищожени; такъв е случаят с лагерите в Освиенцим — там започват да изгарят архивите още през август 1944 година, когато Червената армия приближава Силезия и вече е освободила Майданек — друг концлагер за „окончателно решаване на еврейския въпрос“. Но тъй като есесовците са бюрократи, известен брой твърде красноречиви документи все пак са намерени и представени на процеса в Нюрнберг.
От тези неопровержими документи можем да посочим какви количества газ Циклон Б са продадени на концлагера Освиенцим от предприятието „Теста“: през 1942 година там са употребени 7478 килограма, през 1943 — 12174. А за да бъдат задушени 1500 души, са нужни 6-7 килограма.
Би било опростителство да съдим от тези количества за броя на умъртвените с газ, но е сигурно, че огромното мнозинство от двата и половина милиона убити в Освиенцим-Биркенау са изпратени в газовата камера още при пристигането им.
През 1943 година много голям брой „неарийски“ ешелони пристигат от Германия, Белгия, Франция, Гърция, Холандия и Югославия, от гетата в Полша; през октомври идва ред на евреите от Италия.
Част от затворниците в концлагера Терезин (Чехословакия) са прехвърлени на 8 септември 1943 година в един сектор на II район в Биркенау, наречен лагер за семейни; противно на обичайната практика при пристигането им не е извършена селекция; шест месеца по-късно всички семейства — общо 3791 души — са изпратени в газовата камера с изключение на няколко лекари и на близнаците, с които есесовският лекар Менгеле е правел опити. В лагера остават семействата, пристигнали от Терезин през декември. И тези семейства отиват в газовата камера на 12 юли 1944 година след селекция, при която са отделени годните за работа мъже и жени.
Когато през март 1944 година Третият райх окупира Унгария, започва депортирането на евреите от страната, както и на „неарийците“ от окупирана Закарпатска Украйна. Върхът на ужасите е в периода между 16 май и началото на август 1944 година: всеки ден по удължената жп линия в концлагера влизат по няколко влака, които отиват направо при крематориумите 1 и 2. Малцина от тези 400000 евреи се спасяват от смъртоносния газ. Без да бъдат регистрирани и зачислени в трудовите отряди, някои от тях са затворени в Биркенау като резервна работна ръка. След една последна селекция през август те са разпратени по концлагерите в Централна Германия.
Освен с хора, влаковете са натоварени и с дърва — крематориумите вече не успяват да поемат труповете от газовите камери и отново влиза в употреба бункер II — една от първите инсталации за умъртвяване с газ в гората. По заповед на Хьос, който на 8 май 1944 година е спешно върнат в концлагера, зондеркомандата изгаря телата в шест нови огромни рова край крематориум 4 и в старите ровове, разкрити отново.

Продукти от труповете на умъртвените с газ. „Канада“
Докато газовите камери работят, хората от зондеркомандата събират дрехите, които жертвите сами са подредили в съблекалните.
Вещите им се пренасят и складират в тридесет огромни бараки между двете групи крематориуми, натъпкани до тавана с вещи на депортираните от всички кътчета на Европа. На лагерния жаргон това място се нарича „Канада“. Багажът на депортираните обикновено е голям, тъй като преди заминаването нацистите ги подканят да вземат със себе си всичко, което би им било полезно, за да упражняват професията си на новото място. Пренасяни са например напълно комплектовани зъболекарски кабинети. Мнозина носят старателно скрити скъпоценности, злато, пари, с които се надяват да започнат „новия си живот“.
След като претърсват внимателно пристигналите, специални отряди от мъже и жени разпределят всичко (бельо, дрехи, обувки) по големина и го подреждат; част от тях са настанени в съседство с „Канада“. С вещите и другото имущество се разпорежда СС (детските колички например се изпращат в Берлин и се раздават на есесовците при поискване). Тази операция се нарича „Райнхард“ по името на шефа на гестапо Хайдрих, който се разпорежда да бъде иззето имуществото на ликвидираните евреи. Калтенбрунер, който поема поста, на Хайдрих, успява да организира отлично тази операция заедно с Централната стопанска служба на гестапо.
На 26 септември 1942 година Аугуст Франк, един от заместник-началниците на тази служба, нарежда на комендантите на Освиенцим и Майданек „да внесат в райхсбанката всички налични немски банкноти и да предадат на Централната стопанска служба валутата, благородните метали и скъпоценностите. След поправка часовниците, будилниците и писалките ще бъдат раздадени на войниците на фронта.“ Дрехите, обувките и бельото, както и другите лични вещи, са изпращани за разпределение сред така наречените фолксдойче (немскиговорещото население в териториите, окупирани от райха).
Две години по-късно тази заповед още е в сила, тъй като началникът на Централната стопанска служба на гестапо Пол уведомява Химлер, че в Ораниенбург (там е Централната администрация на концлагерите) има на склад над 170000 часовници, които той предоставя както предната година на службите на СС.
Денем и нощем влаковете, които са докарали жертвите, поемат към райха, натоварени с кожи, бельо и какво ли не още. Есесовците се връщат и подпалват „Канада“ в периода между евакуацията на лагера на 18 януари 1945 година и освобождаването му от съветските войски десет дни по-късно. Незасегнати остават шест от тридесетте бараки и в тях са намерени дрехи, с които биха могли да се облекат от глава до пети стотици хиляди мъже, жени и деца, купища четки за зъби и за бръснене, очила, четки за коса, протези.
Организациите на съпротивителното движение успяват понякога да вкарат свой човек в отрядите, които работят в „Канада“. Въпреки опасността от тежки наказания тези концлагеристи изнасят дрехи и лекарства за нуждаещите се, а също така за бегълците.

Използването на труповете
През 1942 година отговарящият за концентрационните лагери в Централната стопанска служба на гестапо изтъква значението на човешките коси в производството на плъст. В изпълнение на неговите нареждания членовете на зондеркомандите отрязват косите на жените, задушени в газовата камера. След като са изсушени и дезинфекцирани, косите биват изпращани в предприятията „Алекс Зинк“ в Бавария и „Хелд“ в Бреслау (Вроцлав). При освобождаването на Освиенцим са намерени 7000 килограма приготвени за експедиране коси.
Зондеркомандата е натоварена и да прибира златото на умъртвените, преди те да бъдат изгорени: златни коронки и мостове, протези, пръстени, венчални халки. Четиридесет затворници са работели по претопяването на златото в цилиндрични пръчки, изпращани всеки месец на Централното ръководство на санитарните служби.
Забранено е пепелта да се трупа, за да не може да се пресметне колко мъртъвци са изгорени. Със специална апаратура превръщат човешката пепел в зърна и я хвърлят в езерата и блатата около Биркенау, пръсват я из нивите и дори я употребяват вместо чакъл за градините на есесовците. Но и от пепелта може да се печели — лагерните власти сключват договор с фирмата „Щрем“ за доставка на сто тона костни остатъци от изгорените трупове, които да бъдат преработени в изкуствен тор (случаят е цитиран в присъдата на Нюрнбергския съд).

Съпротивителното движение в Освиенцим
Всичко в концлагера Освиенцим е замислено и организирано така, че хората да бъдат унищожавани не само физически, но и морално. Всеки трябва непрекъснато да се бори, за да не загуби човешкото у себе си, за да не се оскоти. Всекидневната съпротива започва тъкмо с реакцията на конкретния човек при материални условия, които трудно можем да си представим. В този Вавилон понякога е била достатъчна една ободряваща дума или усмивка, за да може човек да издържи мъчителния ден.
Преди да стигнем до организираната съпротива, си заслужава да посочим три случая: на 23 октомври 1943 година от Берген-Белзен в Биркенау пристигат 1700 евреи, на които есесовците са съобщили, че отиват в Швейцария. Осъзнала измамата, една жена изтръгва пистолета от някакъв есесовец, убива го и ранява още един. Окуражени, другите се нахвърлят с голи ръце върху есесовците. Този бунт приключва със стрелба, сетне в газовата камера. На 25 май 1944 година неколкостотин унгарци (тогава унищожаването им тъкмо е започнало), пристигнали в лагера предната вечер, се опитват да избягат, като се скриват из горите около крематориумите. Те всички са разстреляни под светлината на прожектори.
И най-сетне 400 гърци отказват през юли 1944 да работят в зондеркомандата и незабавно са вкарани в газовата камера.
Фактът, че в този ад са били изградени няколко съпротивителни организации, чиято история е известна, доказва, че човек може да се бори и при най-тежки условия.
Още в края на 1940 година един поляк участник в Съпротивата умишлено се оставя да бъде арестуван, за да попадне в Освиенцим. Той създава там нелегална организация, в която влизат затворници от различни движения. Организацията успява да изпрати сведения за концлагера във Варшава. През март 1941 година докладът с тези сведения стига до Лондон през Стокхолм (в него естествено не става дума за газовите камери, защото този начин на умъртвяване още не се използва).
През 1941 година са образувани няколко групи от полски военни. Между тях и първата организация, въпреки затрудненията в нелегалната работа, се създава връзка. Те обединяват усилията си и успяват да спасят някои свои другари, като им намират по-лека работа. Поради характера на работата си някои членове на тези организации могат да се движат из околностите на лагера и да влизат във връзка с цивилните работници; така те внасят лекарства в Освиенцим, а по-късно и в Биркенау.
Грижливо организираните от 1942 година бягства позволяват да се установи връзка с полските партизани, чиито бази са недалеч от лагерите Освиенцим. През лятото на 1943 година обаче голям брой от ръководителите на съпротивителната организация са разкрити и разстреляни от есесовците в блок 11.
Различен е подходът на международната съпротивителна организация, изградена по инициатива на австрийски комунисти, участвували като интербригадисти в Гражданската война в Испания и преместени от Дахау на 20 август 1942. Тя привлича и обединява хора от различни националности: германци и австрийци (някои са интернирани още от идването на Хитлер на власт и работят в административните отдели, отговарящи за работната ръка, в болницата и така нататък), французи от ешелона на 45 хилядите, поляци, чехи, югославяни и евреи от всички страни.
Към края на 1942 година е образуван комитет, който съгласува дейността на различните групи, говорещи един език. Така международната съпротивителна организация става реалност. През 1944 година комитетът вече поддържа връзка с организацията на съветските военнопленници. В женския лагер в Биркенау международната съпротивителна организация е изградена през 1943 година по друг начин: образувани са международни групи главно сред болничните отряди и блокове. Връзката се поддържа чрез затворници, чиято работа позволява те да се движат между Освиенцим, Биркенау и спомагателните лагери (тоест електротехници, водопроводчици, градинари).
В дейността на съпротивителните групи в отделните лагери има много общо: саботажи, материална помощ за най-мизерствуващите, предаване на новини от онези, които могат да слушат радио или да намират вестници.
Три елемента превръщат Съпротивата в Освиенцим в особено явление, независимо за коя организация се касае: необходимостта външният свят да узнае какво става в лагера, близостта на партизаните и присъствието на цивилни работници поляци в много сектори и отряди. За Освиенцим е характерен големият брой бягства: 667 във всички лагери, като повечето са свързани с организираната съпротива. В тези случаи бегълците имат за задача да предават на полската Съпротива сведения за лагера или да влизат във връзка с партизаните. Заловени и обесени са 270 бегълци. Една трета от всички избягали са поляци — пред тях не стои проблемът с езика. Бягали са също словаци и съветски войници. От всичките 667 избягали 16 са жени.
С помощта на цивилни работници, а понякога и на бегълци, полската Съпротива в Краков редовно изпраща на Радио Лондон информация за лагерите. Към документите за умъртвяването с газ са приложени и снимки, направени по време на унищожаването на унгарците.
Значителен архивен фонд е създаден благодарение на затворниците, преписвали интересни документи на гестапо.
Бунтът на зондеркомандата към края на 1944 година е отчаян героичен опит на мъже, които знаят, че са обречени на смърт, и въпреки това се надяват да дадат сигнал за въстание в целия лагер. Последните бягства, подготвени от международната организация за петима нейни ръководители, се провалят.
Въпреки последните трагични събития Съпротивата във всички лагери на Освиенцим е славна страница в антифашистката борба.

Упадък на Освиенцим. Евакуация. Освобождение
Лагерът започва да запада към края на юли 1944 година. По това време вече са ликвидирани унгарските евреи и изселените от окупирана Закарпатска Украйна. На 29 юли Хьос окончателно напуска Освиенцим. Същия ден пристигат концлагеристите, евакуирани от Майданек, където от няколко месеца умъртвяването в газовите камери е прекратено; Майданек е освободен при неочаквано настъпление на Съветската армия; есесовците са тревожни, защото при бързото си бягство не са успели да унищожат газовите камери.
Тогава избухва въстанието във Варшава, чието население, надявайки се на скорошната поява на съветските войски, твърде рано се вдига с оръжие в ръка срещу нацистките окупатори. Започват масови арести и въстаналите са изпратени в концентрационни лагери. На 12 август и на 4, 13 и 17 септември в Освиенцим пристигат четири ешелона с мъже, жени и деца. Те получават лагерни номера, но не са татуирани, а отношението към тях е същото, каквото и към останалите концлагеристи. Германците изпращат част от тях по заводи — главно в района на Берлин, като ги задължават да подпишат декларация, че ще запазят в тайна онова, което са видели и чули в Освиенцим.
През август и септември пристигат още ешелони — наистина броят им непрекъснато намалява — от Унгария, Италия, Словакия, два от Франция, от гетата, включително от Лодз.
Започва и друга кампания: тъй като се страхуват от съпротивителната дейност на съветските военнопленници, на поляците и французите, есесовските власти с приближаването на фронта към Горна Силезия започват да ги прехвърлят в концлагери в самия райх.
След бунта на зондеркомандата остават да функционират газовите камери към крематориумите 1, 2 и 4. Ешелоните, които пристигат, са малко, жертви сега са концлагеристите, селекционирани във всички лагери на Освиенцим, но главно в Моновиц. Умъртвяването в газовите камери е прекратено на 10 ноември.
На 25 ноември лагерът Освиенцим I е прекръстен в „концентрационен лагер Освиенцим“ и включва и Освиенцим II, защото името Биркенау, свързано с масовите унищожения, трябва да изчезне. Освиенцим III се превръща в „концентрационен лагер Моновиц“. На следния ден Химлер издава заповед да бъдат разрушени крематориумите с изключение на крематориум 4, в който до евакуирането на лагера продължават да изгарят умрелите през последните седмици.
От 1 декември женски отряди започват да разрушават крематориумите, а част от оборудването им е изпратено в други концлагери — в Грос Розен и в Маутхаузен.
Само след няколко дни, на 5 декември, в Биркенау е създаден мъжки отряд, който трябва да почисти, запълни и прикрие рововете, където са изгорени труповете на унгарските евреи. Въпреки това и до днес по земята и в блатата могат да се видят отломки от кости.
Междувременно работата върви както обичайно, есесовците стават все по-нервни, а концлагеристите очакват с надежда близкото си освобождение. Пропада планът на СС концлагерите и преди всичко Биркенау да бъдат бомбардирани от самолети с фалшиви опознавателни знаци, за да бъдат избити оцелелите затворници. Съпротивителната организация в Освиенцим и полската Съпротива в Краков съобщават на съюзниците за този план, а това става известно на есесовските власти.
Последната вечерна проверка е на 17 януари 1945 година. В целия Освиенцим (включително в Биркенау и в земеделските лагери) има 31 894 мъже и жени; в Моновиц и в спомагателните лагери концлагеристите са 35 118.
На другия ден започва евакуирането на всички концлагеристи — най-напред пеш, после с открити товарни платформи. По време на евакуацията много концлагеристи измират. Ликвидирани от есесовците по пътя, по-малко от 20 на сто от затворниците, тръгнали от някои спомагателни лагери, пристигат на местоназначението. Прехвърлят ги в различни лагери — в Грос Розен, Берген-Белзен, Маутхаузен, Бухенвалд, Флосенбург, Равенсбрук и другаде. Управата на някои лагери отказва да приеме тълпите изтощени мъже и жени и те продължават по изнурителния път.
В Освиенцим, в Биркенау и в спомагателните лагери остават болните и онези, които не са в състояние да вървят. Общо, заедно с концлагеристите, избягнали евакуацията, за да се грижат за болните или да дочакат съветските войски, можем да кажем, че от 67000 преброени при последната проверка концлагеристи към 7800 остават в Освиенцим, Биркенау и Моновиц.
След много премеждия (връщането на групи есесовци, подпалването на „Канада“) на 27 януари 1945 година настъпва часът на освобождението. Съветските лекари поемат грижата за болните, подпомагани от останалия в лагера медицински персонал.
Това е краят на гигантската фабрика на смъртта, създадена от нацистите.



Съдържание

Изстраданият път към победата — Даниил Гранин.
Спускане в ада.
История на лагерите в Освиенцим.



__Издание:__
Владимир Познер.
Спускане в ада.

Френска.
Първо издание.

Превод от френски: Живка Витанова.

Vladimir Pozner
Descente aux Enfers
© Julliard, Paris, 1980.

© Живка Витанова — преводач, 1986.
c/o Jusautor, Sofia

Редактор Емилия Масларова.
Художник Веселин Павлов.
Художествен редактор Тотю Данов.
Технически редактор Драга Бонева.
Коректор Стойка Радойчева.

Издателски № 7704.
Дадена за набор на 9. I. 1986 г.
Подписана за печат на 31. III. 1986 г.
Излязла м.май.
Печатни коли 13,50.
Издателски коли 11,34.
Условно-издателски коли 11,59.

Цена 1,30 лв.

Код 22/953662321 1/5037-117-86

Партиздат — София, бул. „В. И. Ленин“ № 47
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

.
.
.
.

Владимир Познер

Спускане в ада


Изстраданият път към победата

Известният френски писател Владимир Познер е написал книгата „Спускане в ада“. Изградил я е от разкази на концлагеристи от Освиенцим. Към тях е прибавил показанията на есесовци, работили в лагера, извадки от личния дневник на лекаря от гестапо. Познер започва книгата без предговор, с разказа на Сюзан Фалк, шестнадесетгодишно момиче, арестувано през 1942 година, подир който следват и изповедта на Мари-Клод Вайян-Кутюрие, на Жорж Велерс… Десетки, стотици разкази. Ден след ден, смърт след смърт. Безстрастно, последователно като историк Познер възсъздава живота и гибелта на хиляди и хиляди затворници от лагера на изтреблението. Това, как са работили фабриките на смъртта. Как затворниците — бъдещи трупове — са ги обслужвали. Как са мъкнели мъртъвците към пещите, как са изкарвали пепелта. Как са живели в бараките. Как са боледували, кърпели са си дрехите, търсели са къде да се измият. Животът на хилядите хора, които чакат на опашка пред пещите, пред газовите камери, не може да се сравни с нищо. И все пак тези жени, деца, мъже, надокарани от цяла Европа: унгарци, италианци, французи, руси, германци, евреи, холандци… успяват да запазят човешкото у себе си… Познер описва подробно какво са яли, в какво са били обути, как са работели, спели, как са се самоубивали. И единственият, който го придружава в тия страшни спомени, е Данте, поел през ада. Те с Познер сякаш се спускат заедно, кръг след кръг към дълбините на преизподнята и фантазията на великия Данте бледнее пред колективното престъпление на фашизма.
Наскоро четох в едно западногерманско списание, че доста младежи във ФРГ доказват (не смятат, не предполагат, а именно доказват!), че не е имало никакви концентрационни лагери и фабрики на унищожението, че това са пропагандни измислици. Че такова нещо е невъзможно в Германия. Че е невъзможно да са го вършели германци. Не вярват не само младите — и по-възрастните също пригласят все по-дружно, с все по-голямо желание на техните гласове. Мнозина опровергават съвсем чистосърдечно доказателствата, снимките, кинокадрите, документите. Прекалено чудовищна е истината за онова, което е ставало и на германска земя, и в Освиенцим и другите концентрационни лагери. А времето тече и е все по-трудно да се докаже, че тези документи са самата истина.
Познер обикаля цяла Европа, издирва оцелелите затворници от Освиенцим и записва техните спомени. Би могло да ни се стори, че за близо половин век вече е събрано и написано твърде много за Освиенцим. Не и още веднъж не. Хората пазят в паметта си много неизречени, непрозвучали спомени. И те потъват заедно с тях в Лета, без да са съхранени върху хартия или магнетофонна лента. Всеки затворник си има свой разказ, който се откроява, не прилича на другите. Убедих се в това, когато събирахме заедно с Алес Адамович спомени на ленинградци за „Блокадна книга“. Отпърво ни се струваше, че ще е достатъчно да изслушаме четиридесет-петдесет от хората, изживели блокадата, и темата ще е изчерпана. Чухме петдесет-шестдесет души и разбрахме, че те не се повтарят, че ни разкриват в нова и нова, непозната светлина живота по време на блокадата. Записахме сто, сто и петдесет разказа и всеки бе различен, всеки ленинградчанин си имаше своята трагедия, свой живот с неговите неизвестни, изключително ценни подробности. Двеста разказа… Спряхме дотук само защото разбрахме: ще се залутаме, няма да се справим с такъв обилен материал.
Позволих си да дам този пример със себе си, единствено за да покажа точно как се събира материал за документална литература. Дори и след десетилетия личните свидетелства на участниците в събитията са ценни като първоизточник. Нужно е, разбира се, те да бъдат, както се казва, изчистени, отсеяни, защото с годините паметта попива, поглъща и онова, което виждаме по филмите или четем в книгите. И въпреки това всеки спомен носи зрънце от незабравимото. И то сияе с ярката светлина на неподправеното и уникалното.
Всеки помни нещо свое, понеже всеки живот е неповторим, както са неповторими съдбите и характерите… След освобождението хората имат различни пътища. Сюзан показва на Познер сините цифри върху лявата си ръка — А 5654. Други заличават лагерните си номера, а тя е оставила дамгата и не смята да я маха. Гледа на това като на свой дълг пред онези, които не се завърнаха.
Документалната проза, към която спадат книги от рода на „Спускане в ада“, се свежда до изкуството да подбереш и да обединиш материала. Неслучайно казвам „проза“: това не е репортаж, не е сборник със спомени. А именно проза. Писателят обединява гласовете в хор, създава оратория. В нея има и арии, и речитативи, и хорове, обединени от оркестъра — авторовата реч, интонация — от авторовия замисъл…
Владимир Познер като че не участвува в повествованието. Той е почти незабележим — предоставя на героите си възможността да се изкажат, от време на време вмъква въпроси, пестеливи обяснения за човека, който разказва, после млъква, въпреки че отново е с нас. Мълчанието му се усеща, чува се. Защото това негово мълчание са заседналите на гърлото думи, които сега са слаби и безпомощни. До тези разкази литературата се превръща в литературщина и всяка намеса на автора може да прозвучи фалшиво. Владимир Познер го чувствува много тънко. Единственият мотив, единственият литературен мотив в книгата са стиховете на Данте.
Непоносимо тежко е да прочетеш „Спускане в ада“ от край до край. Понякога се утешаваш, че всички тези ужаси вече са история. Минали са четиридесет и една години. Но имаш чувството, че са минали столетия, че четеш нещо средновековно. И изведнъж — Менгеле! Съвсем наскоро, преди година-две отново чух това име. Тук, в книгата Менгеле пробира измежду пристигащите на перона в Освиенцим близнаците и джуджетата. И ги праща в отделна барака, за да си прави с тях „научни“ експерименти. И до ден днешен говорим за същия този Менгеле, който години наред живя с фалшив паспорт из Латинска Америка. Да, това спускане в ада е станало наскоро, през нашия век, който още не е свършил, не е влязъл в историята. Нещо повече — то още съществува и тлее, щом като не са изправени пред съда хора от типа на същия този Менгеле или на Клаус Барби, на много други като тях. И изведнъж неочаквано книгата на Познер престава да е история — тя увисва като мост над пропастта, отделяща ни от миналото.
В „Спускане в ада“ няма предупреждения. Авторът просто разказва за безчинствата във фашистките концентрационни лагери, разказва епично, без гняв и болка, сякаш свидетелствува пред някакъв върховен съд. И с интонацията, и с много други неща тези разкази напомнят великолепната книга „От изгореното село съм“ на белоруските писатели Алес Адамович, Янка Брил и Владимир Колесников. Вярно, те не са използвали документи, каквито просто няма, и изграждат творбата си от разказите, които са чули и записали. Поразителна е приликата между онова, което е ставало в Белорусия и Освиенцим, сходството, безчовечният дух на фашизма, непристъпността му за каквото и да било състрадание и душевно чувство. Фашистите са изгаряли жителите на белоруските села точно така, както затворниците в Освиенцим. Навсякъде — и в Полша, и в Белорусия, и в Бухенвалд, във всяка страна фашизмът е един и същ.
Преди да натикат затворниците в газовата камера или да ги застрелят в тила, фашистите потъпкват волята им за съпротива, превръщат ги в унизен, покорен добитък. В Освиенцим есесовците вече разполагат с усъвършенствувани методи за духовен гнет или пък ги разработват постепенно, до най-малките подробности, като за начало не позволяват на хората да се мият и те затъват в мръсотия и безразличие. Целият, целият живот в лагера се свежда до тези подробности — до униженията и несправедливостта — ненужни, лишени от каквато и да е логика, защото и бездруго затворниците са обречени на гибел. Но фашизмът е идеология на омразата към човека и фашистите всеки ден е трябвало да затвърждават презрението и ненавистта си към хората.
И Познер изобличава в книгата си тази ненаситна омраза — всекидневната същност на фашизма.
Срещнахме се с Владимир Познер в Берлин и аз му казах, че чета „Спускане в ада“. Заговорихме за фашизма. Аз за онзи фашизъм, който бях видял от окопите край Ленинград, иззад триплекса на танка, по пътищата на Прибалтика, край стените на Кьонигсберг, той, Познер — за фашизма в концентрационните лагери. Говорихме до късно през нощта. Той ми разказа за неотдавнашното си пътуване из Южна Америка. Въпреки напредналата си възраст Познер непрекъснато обикаля света, все е на път. Описа ми патилата си, разказа ми за екзотичното Перу, за детството си, ала непрекъснато се връщахме към фашизма и войната. Не ни се говореше на тази тема и въпреки това все се „подхлъзвахме“ към нея. Сигурно защото тя е неразделно свързана с борбата за тъй насъщния мир, със заплахата от нова война. Този път третата световна война, която ще е срещу цялото човечество и чийто адрес е прост — земята, хората.
В последната част на „Спускане в ада“ се разказва за съветските войски, освободили затворниците от Освиенцим. В книгата Познер описва как концлагеристите очакват да дойдат русите, тоест свободата, показва цената на всеки час от заключителния период на войната и така припомня за подвига на съветските войници, на онези, които освободиха Европа от фашизма.
„Спускане в ада“ е своеобразен екстракт, есенция. В нея, струва ми се, за пръв път са показани в до болка сгъстен вид същността на фашизма в концентрационните лагери, възможностите на човешкия дух, намерил сили за съпротива. Дори когато не се съпротивляват активно, затворниците бранят човешкото у себе си, не позволяват то да бъде потъпкано, сякаш по чудо запазват дружбата си, любовта си към света, към красотата му, към багрите и уханията му.
Победата над фашизма не се ограничава само с май 1945 година. Победата бе изкована с низ от малки победи по пътя към Берлин. В края на този януари се навършиха четиридесет и една години от деня, когато съветските войски освободиха затворниците от Освиенцим. Освиенцим отдавна се е превърнал в символ на фашисткото зло — злото на Хитлеровия нацизъм, и макар за Освиенцим да не са се водили боеве, неговото освобождаване и ликвидиране също се превърнаха в един от символите на победата.
Съветските войски продължиха нататък, към Германия, тепърва им предстояха няколко месеца на ожесточени битки и онова, което те видяха в страшните бараки на Освиенцим, през разтворените врати на претъпканите с човешка коса складове, в пещите и газовите камери, показа на целия свят каква е щяла да бъде участта, на която фашизмът е обричал Европа.


Даниил Гранин


Спускане в ада

„През мен се влиза в град скърбящ и вечен;
през мен се влиза там, где скръб цари;
през мен се влиза при народ обречен.“*
[* Тук и навсякъде в книгата цитатите са по: Данте Алигиери, „Божествена комедия“, издателство „Народна култура“, 1975 г., превод Любен Любенов и Иван Иванов. — Бел.прев.]

Така гласи началото на надписа на една врата, който Данте е прочел и преписал до последния ред:

„Надежда всяка тука оставете!“

И когато проникнал в тайния свят:

„С въздишки, плачове и крясък лих
тъй този мрак беззвезден бе огласян,
че отначало аз се просълзих.“

Чували се:

„Езици разни, крясък див, ужасен,
слова на скръб и гняв, висока реч“…

Данте попитал водача си:

„Учителю, защо крещят в нощта?
Каква е тая сган, от скръб сломена?“

Вергилий отвърнал:

„Това е участта
на безутешните души, без слава
и без позор живели на света.“

И лодкарят на ада превел двамата мъже във

„… вечни тъмнини
на онзи бряг“, „в пек и мраз ужасен“

в онази геена огнена, която Данте пръв и единствен от живите обиколил и напуснал по собствена воля.
Шест века и четири десетилетия по-късно лекарят евреин Робер Леви повтаря пътешествието на Данте. Той не го предприема по своя воля и е един от малцината, които се завръщат на земята. Той преживява всичко отново в мислите си и пише: „Както в Дантевия «Ад» онзи, който попаднеше там, би трябвало да каже: «Надежда всяка тука оставете.»“
Младата Маша Равин, запратена като Робер Леви във вечните тъмнини, също успява да се спаси. И тя би могла да припомни думите на Данте:

„пак мъки и измъчвани видях
навсякъде, където бях вторачен,
където се обърнах или спрях“,

но предпочита сама да опише_ зловещата картина, която, както сама казва, далеч надхвърля въображението на Данте.
Третият пътешественик и жертва — Пол Бендел, — добре познава „Божествена комедия“; той също говори за хора, за

„… нови мъченици и палачи“,

но стига до извода, че Дантевият „Ад“ е всъщност остаряла простичка алегория.
Четвъртият зрител не е имал от какво да се бои: доктор Йохан Паул Кремер, офицер от СС, е бил сред демоните, а не сред осъдените. И той навярно е препрочитал „Божествена комедия“. И по-специално редовете:

„Кой някога би смогнал, в проза даже,
за всички кърви, рани и печал,
които зърнах, вярно да разкаже?“

Кремер отбелязва в личния си дневник: „Като сравнявам, адът на Данте ми се струва едва ли не комедия.“
Петият е Хаим Херман. Бил обречен да работи в крематориум — да пренася трупове, лежащи

„кой връз гърба, кой връз корема беше
на някой свой другар, а кой сред тях
по тъмната пътека с плач пълзеше.“

Така ги е описал поетът и тъй като никой никога, както казва Данте, не се завръща жив от мрачната долина, изключена е всякаква надежда. Хаим Херман навярно си е повтарял често следните стихове:

„По-бързо _о_ не пишем, нито _и_
от туй, как, пламнал, изгоря изцяло
и падайки той в пепел се стопи.“

Навярно си е мислел, че тези думи са казани именно за него… И наистина от Хаим Херман е останала само шепа пепел и едно писмо, в което четем: „… в сравнение с тукашния ад Дантевият е направо жалък…“
Време е вече да се отправим към входа.


— Хайде, Сюзан, разкажи какво се случи с теб.
Сюзан Фалк седи отсреща ми, гледа ме, но сякаш не ме вижда.
— Бях на шестнадесет години — започва тя, — хубаво момиче бях, шестнадесетгодишните момичета обикновено са хубави. И ме арестуваха.
— Защо?
— В Родез арестуваха всички евреи, всички, в един и същи ден.
— Кой ги арестува?
— Германците.
— А семейството ти?
— Мен ме арестуваха заедно с баща ми. Като по някакво чудо брат ми беше на училище, а майка ми се беше качила на горния етаж да занесе чаша чай на баба. На слизане видяла гестаповците. И веднага се върнала горе. Разпитваха ни къде е, отговорихме, че е излязла по работа. Чакаха я час, час и половина и ни отведоха в казармата на Родез.
— Имаше ли и други момичета?
— Жанин и Мадо. Техните родители се бяха укрили в едно селце в околността, а дъщерите си бяха дали на пансион, защото смятаха, че така ще бъдат на сигурно място. Арестували ги в лицея. Учехме вече в последния клас, в математическа паралелка.
— А колко момчета имаше?
— Директорът на мъжкия лицей казал, че там няма евреи. Само момичета бяха арестували.
— Значи бяхте три момичета.
— Четири. Жанин, Мадо, аз и Жертрюд — тя вече беше завършила, но бяхме заедно в скаутското движение и тя ръководеше нашата група.
— И тъй намерихте се в казармата.
— Отделиха жените и децата на една страна, а мъжете на друга. Зная, че са били баща ми, казали му, че ако майка ми не се яви, ще накажат мен. За щастие тя не се яви, защото седемгодишното ми братче не я пуснало. Петнадесет дни останахме в казармата.
— Кой ви пазеше?
— Войници от вермахта и някакви младежи, но не есесовци, те се появяваха само от време на време. На по-възрастните войници им беше тежко да гледат жените и децата, а младите нищо не можеха да разберат, до такава степен им бяха размътили главите. Едно от момчетата, които ни пазеха, беше около двадесетгодишно, имаше слабост към мен. Защо ли беше там той, тъй млад? Сигурно е бил ранен във войната. Казваше ми, че не можело да съм еврейка. Според него еврейките не били такива. Пропагандата беше създала у него представа, че сме с дълги криви нокти, с дълги криви носове.
Тя втренчва поглед напред, както когато човек се разглежда в огледало, усмихва се едва забележимо.
— Бях съвсем наивно момиченце, за мен не можеше да става и дума за подобно нещо. Макар че той ми предложи да дойде да ме вземе някоя нощ и ако искам, да ми помогне да избягам. Не вярвах на нито една негова дума и ми се струва, че от него ме беше страх повече, отколкото от депортирането.
Усмихва се отново.
— Веднъж ми донесе огромен букет люляк, поставихме го в стаята, където бяхме двадесет жени. А един ден се втурна при нас с думите: „Бързо скрийте букета под някое легло, че идва гестапо и ще питат как се е появил тук този люляк!“ Много беше уплашен.
Спира, после се пита:
— Как да обясниш, че заради букет люляк арестуват хора? Все пак това е изключение и няма връзка с историята на депортирането, но показва, че наистина можеше да се очаква всичко.
Сюзан се замисля, сетне казва:
— Струва ми се, че наистина е много трудно да се разкаже какво беше депортирането, защото всеки е преживял нещо съвсем различно от другите, всеки го е изживял по своему. Наистина едва ли е възможно да се предаде.
Казвам й:
— Опитай.
Сюзан млъква.


_Сюзан не е единствена. Оцелелите имат добра памет. Ето какво си спомня Маша Равин:_
— Прибирах се у дома пет-десет минути преди полицейския час. По пътя срещнах другари от квартала и те ме предупредиха, че слуховете за хайки са потвърдени и че се очаква те да започнат още същата нощ или най-късно призори. Не знаех какво да правя.
Нея нощ не легнах. Дебнах чак до сутринта кога ще дойдат полицаите, гледах през прозореца, скрита зад високия перваз. Към пет сутринта се появиха иззад ъгъла. Униформени полицаи в колона по двама начело с комисаря. Всяка група бе получила списък на по една сграда. Чух полицаите да питат портиерката в кои апартаменти в нашата кооперация живеят еврейските семейства. Споменаха и моето име. Тя им отговори: „Видях я вчера да заминава с момиченцето си за село и не се е връщала.“
Накараха я въпреки това да се качи с тях до жилището ми. Заудряха, но вратата остана затворена, бях махнала ключа отвътре. Портиерката повтаряше: „Не съм я виждала да се връща.“ Блъснаха вратата още един-два пъти. А аз се бях сгушила в дъното на стаята и сърцето ми биеше като камбана. Най-сетне си отидоха. Продължих да слушам какво става навън. Викове раздираха въздуха. Ридаеха жени, плачеха деца, полицаите ги блъскаха. Улицата се изпълни с хора, понесли всеки някакъв вързоп. Беше вече към осем часът, а виковете все не стихваха.
Отпрах жълтата звезда от дрехите си, извадих от скривалището фалшивата си карта за самоличност, готова за преминаването ми в нелегалност. Трябваше само да поставя на нея отпечатъци от пръстите си. Облякох се колкото можех по-хубаво. Гримирах се грижливо, за да скрия умората от безсънната мъчителна нощ. Излязох на улицата, вървях изправена, без да поглеждам ни наляво, ни надясно. Не бива да обръщам внимание на това, което става наоколо, не бива да чувам виковете, воплите и стенанията на болните, крясъците на дечицата. На ъгъла свърнах от моята улица и се затичах.


_И така Маша Равин се изплъзва от голямата хайка на 16 юли 1942 година, сменя името и жилището си и продължава да се бори в Съпротивата. Но други не са имали това щастие. Ето какво разказва едно момче:_
Казах на мама, като се върнах от училище:
— Тази нощ ще има хайка, да знаеш.
— Ами, какви ли не слухове се носят!
Вечерта мама заключи два пъти входната врата и си легнахме. Не можех да заспя, затова взех някакво хапче и лека-полека съм се унесъл.
Към полунощ се събудихме стреснати, защото долу някой викаше портиерката.
Минаха пет минути и чухме стъпки към нашия апартамент. Уплаших се, но мама ме успокояваше:
— Не се плаши, недей, не е за нас.
Изведнъж обаче заудряха силно по нашата врата. Не се съмнявахме, че е полицията, и мислехме, че е настъпил последният ни час. Мама не се обади, за да помислят, че в къщата няма никой. Минаха две минути и отново по вратата се разнесоха удари, този път много по-силни.
Затреперах в леглото, сгуших се под завивките. Запуших уши, за да не чувам трясъците по вратата. Мама все не се обаждаше. Ударите се засилиха още и вратата не издържа. Сигурни бяхме, че с нас е свършено. Влязоха в жилището, заблъскаха по вратата на спалнята. А ние пак мълчахме. „Горе ръцете!“ Огледах се и се стъписах, че не виждам мама. Изведнъж я забелязах до прозореца, искаше да се хвърли долу. Изтичах бързо да я спра. Вкопчих се в нея.
— Остави ме, по-добре да се самоубия, отколкото да се оставя в ръцете им.
— Недей, мамо, моля ти се, ела.
И тя вдигна ръце.
— Съберете си багажа и не се опитвайте да бягате — заповядаха ни двамата германци.
Прибрахме дрехите си. Взех си и мушамата, защото валеше като из ведро. Аз носех двата куфара, а мама завивките. Отведоха ни в кметството на IV район, а после в една килия на полицейския участък и ни държаха там дванадесет часа. Най-сетне дойде една кола и ни откара. Пресякохме Париж, красивия Париж, който може би никога вече нямаше да видя. Стигнахме до някаква висока постройка, оградена с телени мрежи.
Помислих си, че трябва да е лагер за интерниране. Да, колата спря, бяхме пристигнали в Дранси.


_Втората световна война е свършила преди месеци и от няколко седмици е започнал процесът в Нюрнберг, когато председателят на Международния военен съд обяснява на току-що призованата свидетелка:_
— Повторете заедно с мен клетвата: „Заклевам се да говоря без омраза и без страх, да казвам истината, цялата истина, само истината.“ Вдигнете дясната си ръка и кажете: „Заклевам се.“
Свидетелката — висока млада жена, вдига ръка и произнася:
— Заклевам се.
— Седнете и говорете бавно — казва съдията. — Името ви?
— Мари-Клод Вайян-Кутюрие.
Тя дава показания без омраза и без страх:
— Бях арестувана на 9 февруари 1942 година от полицията на маршал Петен. След шест седмици тя ме предаде на германските власти. На 20 март ме отведоха в тяхното отделение на затвора „Санте“. Разпитаха ме на 9 юни 1942 година. В края на разпита се опитаха да ме накарат да подпиша показания, но те нямаха нищо общо с онова, което бях казала. Отказах да подпиша, а офицерът, който ме разпитваше, ме заплаши и тъй като му отвърнах, че не се страхувам от смъртта, че не се страхувам от разстрел, той се сопна: „Ние имаме много по-страшни начини да умъртвяваме от разстрела.“ Тогава преводачът ми пошепна: „Не съзнавате какво направихте. Ще ви изпратят в немски концентрационен лагер, а оттам никой не се връща.“


_Както и да се укрива, Маша Равин е издадена, арестувана, съдена и осъдена. Хвърлена е за няколко месеца в затвора, а на излизане оттам я чакат есесовци. Ето какво е станало след това:_
Докато затворническата кола ме откарваше към Дранси, впивах очи през тясното зарешетено прозорче, за да се сбогувам с Париж. Не исках да пропусна нито една улица, нито един площад, нито една черковна стрела или купол. Исках да видя за последен път Сена, нейните брегове и мостове, „Нотр Дам“, черквите, музеите, театрите и хората по улиците. Исках да запечатам в сърцето си този последен образ на Париж, града, за който страстно бях мечтала, преди да го опозная, и който обикнах тъй силно, когато заживях в него.
Стигнахме в Дранси. Определиха ми легло в някакво огромно спално помещение. Настаних се с куфара си, в който имаше малко бельо, малко дрехи, тоалетни принадлежности и някои лични спомени, главно снимки — нещата, които приятели бяха успели да ми предадат в затвора.
Скоро се появиха и някои другари. Всички живеехме в очакване. След няколко дни се разчу, че се готвели да ни откарат оттук.
Жените от помещението, които бяха определени да заминат, живееха в паника, която смразяваше кръвта им. Чудеха се на нашето спокойствие, дори ни завиждаха. Хладнокръвието ни несъмнено се дължеше на това, че бяхме свикнали със страданията и с борбата, но и на увереността, че няма да се оставим да бъдем смазани без борба, нещо повече — дължеше се на съзнанието, че сме част от цял един свят, обединил силите си, за да надвие Напастта, от която страдат милиони хора. Тези жени усещаха, че у нас има сила, чийто извор им убягва, но от която искаха да почерпят и те. В знак на приятелство една от тях ми предложи да ми гадае на ръка и най-сериозно ми предсказа, че съм щяла да предприема продължително и приятно пътешествие по море.


_Маша сякаш вижда отново приятното си пътешествие и се усмихва. Сюзан като че ли се е вслушала в разказа й._
— От Родез ни откараха в Дранси — започва тя. — Прекачихме се в Тулуза. Баща ми, който е бил пленен през войната и е успял да избяга, сега искаше на всяка цена да се опитаме да избягаме, да се спуснем по някакъв подземен ход, но немците бяха взели заложници и му обясних, че ще ги убият.
— И така стигнахте в Дранси.
Тя кимва.
— А другите три момичета?
— Вече не бяхме четири. В Дранси се запознахме с Ману, тя беше колкото нас. И станахме пет.
— Чувствуваше ли се загубена?
Сюзан се замисля.
— Не носех звезда — казва, — живеехме в свободната зона, бях още хлапачка. Депортирането не ми се струваше много страшно, мислех си, че ще е като заточението по времето на руските царе — ще ни изпратят в някое село в Полша и ще трябва да работим усилено на студа. В това бях сигурна. Но че ще хващат хората и ще ги натикват право в газовите камери или че ще ги карат, както караха мен, да копаят дупки, в които ще хвърлят бебета, за да ги горят… такова нещо и през ум не ми минаваше.
Казвам й:
— Днес всичко е възможно.
Тя разглежда върховете на обувките си, сетне проронва:
— Не, за такова нещо не можех и да помисля.


_Някои поемат заедно със семействата си; други остават, а близките им заминават. Жорж Велерс остава още известно време в Дранси и наблюдава и едните, и другите._
— В своите помещения жените плачеха тихо, разпознавайки в тълпата съпрузите, братята, бащите или синовете си. Ще разкажа как жените, макар и напълно изолирани, научиха за депортирането на близките си. Направиха проверка, като извикваха набързо разни имена. Скоро дойдоха трима немски офицери и първите определени за депортиране се запътиха към изхода покрай цялото източно крило на лагера. Тогава прозорците на женските помещения се разтвориха и над колоната заваляха парчета хляб. В спонтанен изблик на състрадание жените хвърляха на заминаващите дажбите си хляб. Думи за сбогом, думи, зовящи към смелост, съпровождаха движещата се бавно колона депортирани. А когато и последният напусна лагера, плачовете в женските помещения се превърнаха в ридания. Четвърт час по-късно тези помещения заприличаха на лудница. Стенейки, много жени се търкаляха по пода, някои припадаха, други се опитваха да се хвърлят през прозорците, удряха глави в стените. Малкото успели да запазят донякъде присъствие на духа помагаха на надзирателите, за да попречат на останалите да извършат непоправимото и да ги успокоят. След един час усилия буйството на нещастниците се превърна в мрачно униние. Повечето останаха в това униние до деня, когато и те бяха депортирани.


_Не се е наложило да чакат дълго. Нека изслушаме продължението на разказа на Мари-Клод Вайян-Кутюрие:_
— На 20 август 1942 ме прехвърлиха от затвора „Санте“, където затваряха заложници. Там на два пъти бях свидетелка на вземане на заложници: на 11 август и на 21 септември. Между тях бяха съпрузите на някои от жените, с които бяхме затворени заедно и с които заминахме за Освиенцим. Повечето от тези жени умряха.
— Вие бяхте ли включена в ешелона?
— Бях включена в ешелона заедно с 230 французойки.
— Колко от тези двеста и тридесет се върнаха?
— Четиридесет и девет.
— Искате да кажете, че само 49 са пристигнали в Аушвиц?
— Не, само четиридесет и девет се завърнаха във Франция.


_И на Маша Равин идва ред да замине. Ето какво разказва тя:_
— Във вагона имаше над петдесет души: мъже, жени, старци, деца. Не можехме дори да седнем всички, камо ли да легнем. За да успеят неколцина да седнат, останалите трябваше да стоят прави с куфарите между краката. През целия път се сменяхме, за да може всеки да посяда от време на време. Възрастните жени, децата и болните бяха налягали край една от стените на вагона. Преди заминаването затвориха вратите и ги заковаха с дъски. В средата на вагона беше сложена кофа, в която трябваше да задоволяваме естествените си нужди. При редките спирки войниците разковаваха дъските, за да можем да излеем кофата и да ни подадат вода и дажбите хляб, които да разпределим помежду си. Единствената ни светлина бяха няколко слаби лъча, проникващи денем през цепнатините на вагона.
Със спускането на нощта положението се влоши. Потънахме в пълен мрак, разсичан само понякога от ярката светлина на лампите на някоя гара или селище. Тези светлини разкриваха зловеща гледка — купчина човешки тела, всяко от които търси как по-поносимо да застане. Непрекъснато избухваха караници кой да използва хигиенната кофа, кой да седне. В дъното на вагона майките се опитваха да успокоят измъчените деца, тананикайки люлчини песни. Болните охкаха и пъшкаха. Други бълнуваха. Една старица изпадна в делириум. Тя говореше високо — изживяваше отново някогашен погром в едно полско село. Сред виковете, стенанията, воплите и шепота на онези, които все още пазеха присъствие на духа, се разнасяха удари. Приятелят ни Жозеф се опитваше с голи ръце да пробие в пода на вагона дупка, през която някой мъж да се промъкне и да избяга. Помагаха му няколко младежи. Работиха така залудо и през деня, и през цялата следваща нощ. Усилията им отидоха напразно, поради това че вагонът непрекъснато се клатеше, поради паниката, обхванала някои, и липсата на инструменти.
През втория ден атмосферата ставаше от час на час все по-нетърпима. Как да опишем маневрите, които правехме, та да оградим кофата и да могат мъжете и жените по ред да се облекчат, какъв ужас наставаше, когато тя прелееше, какви припадъци и истерични кризи се разразяваха в тези страхотни часове. През втората нощ настъпи известно спокойствие. Всички бяхме изтощени, някои заспаха прави. И у най-нервните възбудата отстъпи пред пълна отпуснатост. Други бяха потънали в благотворно вцепенение.


_Жорж Велерс е все още в Дранси. Той отново взема думата:_
— А ето какво ставаше в Дранси. Преди депортирането и децата като всички останали биваха претърсвани. Две-тригодишните момченца и момиченца влизаха с вързопчето си в бараката, където инспекторите от полицията по еврейските въпроси претърсваха старателно вещите им, а после извеждаха децата навън с разхвърлян багаж. Пред изхода беше поставена маса и там по цял ден доброволци подреждаха както можеха багажа на децата. Полицаите конфискуваха дребните украшения, обичките и гривничките на момиченцата. Веднъж десетгодишно момиченце излезе от бараката с разкървавено ухо, защото, както било изплашено, не успяло бързо да свали обицата и полицаят направо я изтръгнал.
В деня на депортирането будеха децата в пет сутринта и ги обличаха почти на тъмно. В пет часа сутринта често е хладно, а почти всички деца слизаха на двора облечени съвсем леко. Разбудени грубо в тъмното, умиращи за сън, най-малките, а след тях и другите се разплакваха. Не искаха да излизат на двора, мъчеха се да се отскубнат, не даваха да ги обличат. Случваше се цяла стая от сто деца да бъде обхваната от непреодолима паника и уплаха; децата дори не можеха да чуят успокоителните думи на възрастните, които се мъчеха да ги накарат да слязат. Тогава викаха жандарми, те сваляха на ръце крещящите от ужас деца.
След това, прави на двора, децата чакаха проверката и често не отговаряха правилно при повикването. По-големите държаха малките за ръка и не ги пускаха. Всеки ешелон се попълваше с известен брой деца, чиито имена не бяха известни. На списъците те бяха отбелязвани с въпросителни. Това всъщност нямаше никакво значение — едва ли и половината от тези злощастни дечица са издържали пътуването, а оцелелите несъмнено са били унищожавани още при пристигането.
Четири хиляди деца без родители бяха депортирани по този начин от Дранси за две седмици. Това стана през втората половина на август 1942.


_Жорж Велерс млъква. След него разказва Шарл Гелбхарт:_
— На 27 март 1942 година потеглихме от Дранси и от Компиен. Бяхме хиляда и двеста души. Ние бяхме първият ешелон депортирани от Франция. След като три дни и три нощи пътувахме без всякакви грижи и без храна, ни изхвърлиха от вагоните на земята заедно с болните, ранените и мъртвите. Бяхме в Освиенцим.
Потресени бяхме от терора, който върлуваше там. Есесовците крещяха, тъпчеха изнемощелите, отпуснали се на земята, надзирателите размахваха дебели тояги над главите ни, кучетата се нахвърляха отгоре ни и ни деряха.
А наоколо се движеха скелети в раирани дрехи, с очи, изскочили от орбитите. По тях разбрахме каква страшна съдба ни очаква.


_От другия край на света доктор Робер Леви пристъпва и започва:_
— Мислехме, че от Дранси, където очаквах съдбата си заедно с мнозина други, ще ни изпратят в трудови лагери в Полша. Мислехме, че ни чака тежка работа в заводи, в каменовъглени мини или в кариери, но не допускахме, че е решено да бъдем унищожени и че повечето от нас ще бъдат убити тъй хладнокръвно.
След шестдесет часа ужасно пътуване ешелонът спря. Есесовците с крясъци разтвориха заключените с катинари конски вагони, натъпкани с обезумели старци, подплашени жени, плачещи деца и измъчени мъже. И все пак всички бяхме доволни, че сме пристигнали, че вдишваме чист въздух след вонята във вагоните, че можем да размърдаме вдървените си ръце и крака след мъчителното пътуване.
Какво щяха да правят с нас? Есесовците ни обградиха от всички страни с насочени срещу ни автомати. Заповядаха ни да оставим на перона всичко — багажа си, чантите с храна, завивките. Изведнъж отнякъде се появиха строени като за гимнастика петдесетина същества, облечени в странни дрехи на синьо-бели черти. Те се спуснаха жадно към нещата ни, разграбиха ги и ги отнесоха.
Приближих се до един офицер от СС и се обърнах към него на немски: „Аз съм лекарят на ешелона, какво да правя с болните?“ А той отговори: „Лекар сте и говорите немски, това е добре, минете наляво.“
Подчиних се и други мои спътници се присъединиха към мен; жените, децата, хората над 50 години и болните бяха изпратени надясно. Жените не искаха да се разделят със съпрузите си и се разплакаха. Майките с малки деца бяха доволни, защото не ги разделиха, взеха им само по-големите, децата над тринайсет години, които бяха годни за работа. Болните и инвалидите се безпокояха, че няма да могат да вървят, но ги успокоиха — за тях имало камиони. И наистина по знак на немците пристигнаха камиони — натовариха в тях хората и ги откараха.
Опитвах се да се ориентирам в тъмнината, разглеждах какво има наоколо. Съзрях много високи комини, които бълваха огромни пламъци и тежки пушеци в здрачното небе. Казвах си, че сигурно се намираме в индустриален район и това са комините на заводите и на високите пещи. Кратка заповед прекъсна мислите ми. Тя бе за нас, строихме се в колони по петима и с маршова стъпка за половин час извървяхме разстоянието между перона и входа на лагера. Огромен портал, над който е поставен прочутият надпис: „Трудът ни прави свободни“, дели лагера от външния свят. Мрежи от бодлива тел, по които тече ток с високо напрежение, обграждат лагера, високи кули, от които дебнат войници с автомати, допълват станалата вече класическа картина на немския концентрационен лагер. Както в Дантевия ад човек би могъл да каже: „Надежда всяка оставете…“


_И Маша Равин пристига в лагера:_
— Още е тъмна нощ, когато влакът спира рязко и от силния удар падаме едни върху други. Вратите се разтварят с трясък. Настава адски шум, в който се смесват дрънчене на метал, лай на кучета и отсечените команди на есесовците. Извличат ни дивашки грубо от вагоните в светлината на прожектори и на фенери. Под ударите на прикладите по ръцете изпускаме багажа си дори преди да сме разбрали, че са ни заповядали да го оставим. Някой изрева заповедта на немски, неразбираем за повечето от нас.
В блъсканицата на хората, измъкнати от влака, тревожно търся другарите си от другите вагони. Напразно. Есесовците не ни оставят да отдъхнем. Изтласкват към камионите възрастните, децата, болните, отпуснатите тела, извадени от вагоните. Разделят грубо мъжете от жените, приятелите, които искат да се сбогуват. Опитват се да различат младежите и им заповядват да се строят в редици по петима. Попадам до някакъв есесовец, който пита на колко години съм. Разбирам въпроса и му отговарям. „Още си здрава, можеш да работиш“, подхвърля той и изблъсква цялата ни редица към противоположната страна на камионите. Същия подбор правят и при мъжете, виждаме това, озъртайки се назад. Ние, жените, сме десетина редици от по пет. По-късно научавам точно колко сме били: петдесет и три жени и сто четиридесет и трима мъже. Есесовци с кучета ни повличат в нощта по кален път, в който краката затъват. След отвратителната воня във вагоните изпитваме почти удоволствие от свежия нощен въздух и от възможността да раздвижим краката и ръцете си, сковани от 48-часовата неподвижност. Но за отслабналите ни тела ходенето през блатата става все по-мъчително. Крачим вече повече от час. Няколко жени не успяват да измъкнат крака от калта и подгонвани от германците, са принудени да оставят обувките си.


_Товарните влакове, натъпкани с депортирани, имат предимство пред военните ешелони. Колко хора във Франция наблюдават отдалеч вагоните и изпадат в отчаяние, като оня висок сух мъж, загубил в изпитанията името си — Франсоа Мориак… Под псевдонима Форез той пише:_
„«Щастието е нова идея в Европа», е казал младият Сен Жюст. Век и половина след тези думи ние знаем, че щастието в Европа е загубена илюзия. За да се сбъднат предсказанията на Макиавели, цели народи биват измъчвани и преследвани, цели раси са обречени да загинат. В кой друг момент от историята в каторгите са били хвърляни повече невинни? В кое друго време деца са бивали изтръгвани от майката си и натиквани в конски вагони, нещо, което видях една мрачна утрин на гара Аустерлиц? Щастието в Европа се превърна в невъзможна мечта освен за долните души. Не, вече не става дума за щастие, а за фронт срещу този Макиавели, чиито престъпления няма да прекъсне никакъв наказателен отряд даже след, сгромолясването на Германия, защото той се е загнездил и разяжда съзнанието на милиони дори в самата Франция.“


_Потеглили от гара Аустерлиц и от други гари в други страни, товарните влакове браздят Европа. Протяжна свирка в нощта, свирката на локомотива, спрял в края на линията пред висока ограда от телена мрежа. Трудът ни прави свободни! Пътниците вървят — към какъв труд? Към каква свобода? Те са все повече и повече. Пристигнали от изток, съветските пленници се срещат в Горна Силезия с изселените от окупирана Европа. И най-оптимистичните предвиждания на палачите са надминати. Нищо не стига: бараките, бодливата тел, полицейските кучета, смъртоносният газ. Комендантът на Освиенцим Рудолф Хьос получава заповед да разшири лагера. Той свидетелствува:_
— Бе ни осигурен значителен контингент руски военнопленници, които трябваше да строят концентрационния лагер в Биркенау*. Бяха ни предадени в състояние на пълно физическо изтощение от пленническия лагер в Ламбсдорф, който бе под управлението на вермахта. Бяха вървели седмици поред до Аушвиц**, без да получават храна; по време на почивките ги пускали просто в полето край пътя, за да си намерят сами нещо за ядене, все едно какво, като животни.
[* Немското име на концлагера Бжежинки (Брезички). — Бел.прев.]
[** Немското име на концлагера Освиенцим. — Бел.прев.]
Точно с тези пленници, които едва се държаха на крака, трябваше да започнем строежа на лагера в Биркенау. Според заповедите на Химлер трябваше да ми докарат в Аушвиц подбрани, годни за работа пленници. Началниците на ешелона твърдяха, че това е най-доброто, което са намерили в Ламбсдорф. Наистина воля за работа не им липсваше, но бяха толкова изтощени, че нищо не можеше да се извлече от тях. Много добре си спомням, че докато още се намираха в главния лагер, редовно им отпусках допълнителни дажби. Никакъв резултат: организмът им вече не функционираше, толкова бяха отслабнали, че не можеха дори да приемат храна. Измираха като мухи, покосяваше ги и най-лекото неразположение. Виждал съм ги да измират с хиляди, след като са се натъпкали с цвекло и с картофи.
Мъкнеха се безцелно с празен поглед и безизразни лица. Свираха се в някой ъгъл, за да излапат нещо, което ставаше за ядене и което бяха намерили случайно, или за да умрат незабелязано. През зимата на 1941-1942, когато целият лагер потъна в кал, положението се влоши още повече. Пленниците понасяха някак студа, но непрекъснатата влага и животът в надве-натри скованите недовършени бараки, в които бяха настанени, докато се строеше лагерът в Биркенау, ги довършваха бързо. Броят на умрелите растеше постоянно. Те вече не бяха хора. Превърнали се бяха в животни, които търсеха само какво да ядат. Над десет хиляди пленници бяха събрани за строежа на лагера в Биркенау. В началото на лятото на 1942 бяха останали само неколкостотин. Ако не ме лъже паметта, през това лято те организираха колективно бягство. Много от тях бяха избити от постовете, но и доста успяха да избягат. Онези, които успяхме да върнем в лагера, обясниха, че са се решили на такава отчаяна постъпка, защото се страхували от газовата камера. Бяха им съобщили, че предстои да ги прехвърлят в друг, завършен неотдавна сектор, и те сметнали, че това е само претекст. Всъщност никой не е и мислил тези руснаци да бъдат изпратени в газовите камери. Но те положително са знаели, че по този начин са ликвидирали сънародниците им — политически комисари и инструктори, и са очаквали същата съдба. Ето как се създават колективните психози.


_Пленниците са измрели, бараките са завършени, влаковете — все по-препълнени, психозите — все по-чести. Сред равнината, брулена от ветрове и епидемии, се изгражда нов вид предприятие, в което човекът е и машина, и суровина, и краен продукт. Разказва друг очевидец — доктор Роберт Вайц._
— Депортираните идват бавно към края на перона. Там по средата са застанали двама есесовци, единият е офицер лекар. Затворниците минават пред него. Той ги насочва наляво или надясно с пръст или с пръчка. Така се образуват две редици, които се струпват в двата края на перона. В лявата редица са наглед здравите мъже от 20 до 45 години. Възрастовите граници са разтегливи и понякога се движат от 16 или 18 до 50 години. При подбора имат значение външният вид и походката на затворника, добре или зле е избръснат. В тази група попадат и някои жени.
В дясната редица отиват по-възрастните мъже, старците, повечето жени, децата и болните. Семействата се опитват да бъдат заедно. Тогава офицерът от СС вади младите и здравите от семейството, рядко те остават с близките си в дясната редица.
Жените от лявата група поемат пеша към близкия лагер, а мъжете биват откарвани с камиони и ремаркета, наблъскани един връз друг.
Затворниците от дясната група се качват на камиони.


_Влаковете пристигат един след друг, вагоните се опразват и ето какво описва доктор Голс: към лекарите, които са нужни заради професията им, отношението е малко по-добро, те живеят малко повече от останалите, от тях оцеляват повече и те могат да разкажат какво е било._
— Приближава В. — хауптшарфюрер, лейтенант от СС. С кадуцей е — знака на медицинския корпус. На вид е към 28-годишен, не изглежда жесток. Без да продумва, само с леко движение на показалеца на дясната ръка в сива ръкавица той бързо разпраща новопристигналите: надясно, наляво, надясно, наляво. Понякога нарушава мълчанието си и пита внимателно: болен ли сте? Някои сами му обясняват с много жестикулиране, че са болни или изморени, и той веднага ги изпраща надясно. В камионите се трупат все повече хора. Подборът приключва бързо. От хиляда души 757 са обявени за негодни да работят. Останалите 243, между които съм и аз, са посочени като „годни за работа“ и достойни да бъдат допуснати в лагера на работниците.


_Доктор Робер Леви се оказва в лявата редица. Той разказва продължението:_
— Стигаме до голяма, дълга и съвсем празна барака. Вкарват ни вътре, там се събличаме съвсем голи, връзваме дрехите си на вързоп, като не ни дават да вземаме нищо от джобовете, оставяме всички по-ценни предмети (часовници, венчални халки, пари) в един голям съд. Разрешават ни да си запазим само някой колан или тиранти и очилата — който носи очила. В съседната барака ни обръсват от глава до пети и ни поливат с някакъв дезинфекциращ разтвор. После минаваме пред маси, на които секретари отбелязват гражданското ни състояние. Всяко невярно сведение е преднамерена фалшификация и ще бъде наказвано като такова. Тази заплаха не пречи да се дават безброй неверни данни, главно що се отнася до адресите на роднините във Франция, до професията и рождената дата. Определят на всеки номер, който веднага бива татуиран долу на лявата ръка. Горещият душ след това е единственото хубаво нещо този ден. После ни раздават долни гащи и риза, панталон и дреха — всичките невероятно мръсни и овехтели. Превръщаме се в безименни бедняци. Късно през нощта се строполяваме измъчени, притиснати един о друг, на циментовия под в някакво съвсем тясно помещение.


_Из показанията на Мари-Клод Вайян-Кутюрие:_
— Отведоха ни в една голяма барака, после минахме през дезинфекция. Там ни обръснаха главите и ни татуираха на лявата ръка лагерния номер. Сетне ни прехвърлиха в широко помещение за парна баня и леден душ. Всичко това ставаше в присъствието на есесовци — мъже и жени, макар жените да бяха голи. После ни раздадоха мръсни и скъсани дрехи — памучна рокля и подобна връхна дреха. Всички тези процедури продължиха няколко часа, а от бараката, където бяхме, се виждаше мъжкият лагер. Надвечер там се появи оркестър. Валеше сняг и се питахме защо беше тази музика. Изведнъж се появиха отрядите мъже, които се връщаха от работа. Зад всеки отряд няколко души носеха мъртъвци. Те самите едва се влачеха, често падаха, но щом се отпуснеха, веднага ги вдигаха с ритници и удари с приклад.


_Поглеждам Сюзан. Тя сякаш е изслушала всички тези разкази. Казва:_
— Когато пристигнахме, най-напред ни обръснаха, после ни татуираха. Спомням си, че казах: „Но това няма да се махне, защо ни поставиха тези номера?“ Отвърнаха ми: „И тъй и тъй оттук няма да излезете живи.“ Стори ми се невероятно.
Питам я:
— А после?
— Когато пристигнахме от Дранси — продължава Сюзан, — ни претърсиха и хвърлиха всичките ни вещи, а това беше трудно, много трудно, защото хората искаха да си запазят я халка, я пръстен или четка за зъби, някой спомен. Повтаряха ни: „Всичко ще ви бъде върнато на излизане, не се тревожете.“ Накараха ни да оставим всичките си вещи на купчини и след това ни обръснаха от главата до петите, беше ужасно. После взехме душ — бяхме прекарали три дни във вагон. Сетне ни изведоха от банята и ни вкараха в огромен хангар с купове различни обувки и дрипи. Всеки получи по две обувки — през цялото време в лагера никога не съм имала две еднакви обувки, които да ми стават: едната номер 36, другата 44. Дадоха ни и по една дрипа. Едната ми приятелка беше много пълна, а й дадоха съвсем тясна рокля и тя се запъна на врата й. Спомням си как, като я видях цялата избръсната, с роклята, която не можеше да мине през раменете й, ме обхвана луд смях и си казах: „Не е истина, не е възможно!“
— Всички ли се разсмяхте?
— Да, струва ми се. Та ние живеехме в друг свят.


_А Маша Раван в коя редица попада? В лявата? Или в дясната? Аз още дори не подозирам какво означава това. Тогава и тя не е подозирала. Тя търси приятелките си._
— Разпитвах наоколо дали някой не ги е виждал — разправя Маша. — Една жена от техния вагон видяла, че отиват към камионите. „Много бяха изморени от пътуването и не можеха да вървят“ — обяснява ми тя. Не се разтревожих особено от тази новина, защото още не знаех какво означават тези камиони и се надявах да видя приятелките си в лагера.
Накараха ни да минем покрай дълга маса, зад която бяха насядали четири жени със списъци. Това бяха концлагеристки — еврейки от Словакия, които говореха немски, но назнайваха и някои други езици, между тях и френски. С изкусната смесица от грубост и снизходителност на посветените те ни съобщиха, че се намираме в лагера Биркенау, който спада към концентрационния комплекс Освиенцим на три километра оттук. Наредиха ни да оставим пред тях на масата ръчните си чанти, скъпоценностите, часовниците, венчалните халки, пръстените, а и всичко от джобовете. След малко пазарлъци, за да запазим някои спомени — снимки на деца или подаръци, на които държим, се предадохме, явно нямаше смисъл. Те много старателно записваха в списъците всичко, но пропускаха да отбележат кое на кого е.
После попаднахме в ръцете на други жени, които със същия тон ни заповядаха да се съблечем, да съблечем всичко, абсолютно всичко, да свалим и обувките си. Изведнъж останахме голи като червеи. След това минахме при бръснарите. Дойде моят ред. Сграбчи ме една надзирателка, младо момиче, но във фигурата, израза на лицето и движенията й нямаше нищо женствено. Дрезгавият й глас звучеше грубо, заповеднически. Обръсна съвестно цялото ми тяло и накрая се залови с косата ми. На пода се посипаха кичури коса. С уплаха, от която кръвта ми се смръзна, усетих как прокарва бръснача по черепа ми. Когато станах от стола и се огледах, сякаш попаднах в някакъв кошмар. Заобиколена бях от голи жени, неузнаваеми с плешивите си яйцевидни глави и щръкнали като дръжки на амфори уши. Обхвана ме луд, нервен, истеричен смях. Не знаех вече дали треперя от студ, защото съм гола, или се гърча от спазмите на тоя смях, който се предаде и на останалите. Успокоихме се едва когато надзирателките ни обляха със студена вода.
После минахме край други жени, които ни татуираха. С игла и някакъв химикал те изписваха на лявата ни ръка — между китката и лакътя, петте цифри на лагерния номер. Вече сме не човешки същества, а само номера, сякаш товарни добичета.
В другия край на бараката ни чакаше гардеробът. Всяка получи долни дрехи, панталон и войнишка дреха. Всичко бе напълно излиняло и кърпено, при това явно от несръчна мъжка ръка. По-късно научихме, че тези дрехи са униформите на съветските военнопленници, които са били затворени за известно време в лагера Биркенау. Най-напред върху тях е бил изпитан газът Циклон Б. Всички те бяха загинали като опитни зайци при създаването на газовите камери.
Облеклото ни се допълваше от тънка връхна дреха вместо палто — бе средата на февруари. Раздадоха ни басмени кърпи, за да покрием бръснатите си глави. Дървени налъми на краката, една или няколко вертикални линии на гърба на дрехата, за да ни разпознаят в случай на бягство, триъгълник с лагерния номер, пришит отпред, и ето ни превърнати в образцови затворнички, готови да влязат в лагера.


_А дясната редица? Всички онези, които натъпкваха в камионите и за които казваха, че понеже са твърде стари или пък деца, са много изморени от пътуването, за да стигнат пеша до лагера?_
— Гледахме как разковават вагоните — разказва Мари-Клод 31685*, — как войниците изкарват от тях мъжете, жените и децата. Ставахме свидетели на сърцераздирателни сцени, когато двойка възрастни се разделяха или майки трябваше да пуснат дъщерите си, защото те отиваха в лагера, а майките и малките деца биваха отправяни към газовите камери. Всички тези хора нямаха представа каква съдба ги очаква. Бяха разстроени, защото ги разделяха с близките им, но не знаеха, че отиват на смърт.
[* Цифрите след имената са лагерният номер на затворниците. — Бел.прев.]
— Тях не ги ли татуираха?
— Не, дори не ги брояха. Отвеждаха ги в една червена тухлена постройка, на която имаше надпис „Баня“. В началото ги караха да се събличат и им раздаваха по една кърпа, преди да ги натикат в така наречената баня с душове. Но по-късно, когато започнаха да пристигат големите ешелони от Унгария, вече нямаха време да се преструват и да разиграват театър. Разсъбличаха ги грубо. Знам тези подробности, защото се запознах с една малка френска еврейка, която живеела в Париж на площад „Репюблик“. Наричаха я малката Мария и тя единствена от деветчленното си семейство беше останала. Майка й и седемте й братчета и сестричета били хвърлени в газовата камера още при пристигането им. Когато се запознах с нея, работата й беше да разсъблича бебетата, преди да ги изпратят в газовата камера.
В Освиенцим имаше осем пещи крематориуми. Но през 1944 година те се оказаха недостатъчни. По заповед на есесовците концлагеристите копаеха големи ровове, хвърляха там клони, поливаха ги с бензин и ги запалваха. В тези ровове хвърляха и телата. Обикновено три четвърти час, най-много час след пристигането на нов ешелон виждахме от нашия блок как коминът на крематориума започва да бълва високи пламъци, а небето над рововете се разгаря като жарава.


Питам Сюзан:
— Спомняш ли си за това?
— Когато пещите работеха — отговаря тя, — небето ставаше червено, огромни пламъци се издигаха над крематориумите. Оттогава не мога да минавам край високи комини, без да ме обземе тревога, изживявам истинска криза на страх, на ужас, когато видя някой голям фабричен комин да пуши. Наши приятели живеят на 60 километра от Париж, имат вила там и ни канят понякога. Когато си тръгваме вечер, завиваме по един междуселски път, край него е коминът на голям завод и минавам ли оттам, няма случай да не си спомня Освиенцим.
Осведомявам се:
— Ти ли беше най-младата в твоя блок?
— Една от най-младите. Едва ли са се завърнали много от моите връстнички — две или три може би.
— Случвало ли ти се е някога в лагера да мечтаеш?
— Не помня. Сигурно съм мечтала за свободата, за живота, за света, защото живеехме на друга планета, живеехме в някакъв друг свят, в нещо, което не беше свят. Когато пристигнах, стори ми се, че съм… как да кажа, сякаш на Марс, на някоя друга планета. Животът беше безумен, в него нямаше нищо логично. За мен, хлапачката, бе направо невероятно. Не исках да повярвам, че горят хора, че просто ей така хващат невинни хора и ги убиват, унищожават ги. Трябваше време, за да повярвам. Вече бях в лагера, а трябваше да минат един или два месеца, за да повярвам, че пушеците и пламъците идваха от хора, умъртвени с газ и изгаряни. Мислех, че горят умрели от болести или пък сметта. Не можех да го проумея, просто беше немислимо. Как може човек да допусне, че хващат хората, вкарват ги в газовата камера и ги умъртвяват, че ги убиват, след като те не са направили нищо? Беше просто невероятно.
Сюзан повтаря все същото за кой ли път по най-различни начини. Питам я:
— Защо беше невероятно?
Тя търси отговор, сетне изрича:
— Трябва да кажа, че дори в лагера седмици наред не можех да повярвам. Попадаш на друга планета и не можеш да повярваш.
— Но нали се говореше за това?
— По-точно старите концлагеристи разказваха.
— Не им ли вярваше?
— Мисля, че бях твърде млада, за да съм в състояние да повярвам. По-възрастните, хората с по-широк поглед го проумяваха по-лесно, но за едно дете то беше пълен абсурд. Все едно да ти кажат: „Утре ще бъдат изгорени всички хора със сини очи.“ Защо? Това беше съвсем същото: защо ще ме убиват?
— И все пак си повярвала.
— Да. Нали все ни повтаряха: „Няма да излезете живи от лагера.“ И постепенно се уверих, че крематориумите горят ден и нощ, че небето е червено. А не бяхме и далеч, гледахме как пристигат влаковете.
— И кучетата лаеха.
— Да, но кучетата бяха на германците. И накрая все пак разбирахме, че ни избиват. След известно време се уверявахме, че животът не значи нищо: вземат ти кепето, хвърлят го, викат ти: „Изтичай да го прибереш“, ти се затичваш, а те те застрелват, защото си се бил опитал да избягаш. Но за мен, малката французойка, арестувана в училище, скаут и какво ли не… честност, братство… не можех да проумея, че ей така убиват хората.
Сюзан млъква и отново се замисля.
— Мисля, че точно защото всичко това беше невероятно, сега е толкова трудно хората да го разберат.
— Какво беше невероятно?
— Че някой може да реши един ден да изтреби цяла една категория хора, например хората със сини очи.


_Мари-Клод 31685 продължава да разказва:_
— Заведоха ни в блока, където щяхме да живеем. Легла нямаше, само дървени нарове два на два метра и първата нощ нямахме нито сламеници, нито завивки. Бяхме по девет на един нар и през цялата нощ не можахме да мигнем, тъй като щом някоя от деветте шавнеше, а всички бяхме болни и мърдахме непрекъснато, се раздвижваха и останалите.
В три часа и половина сутринта ни стреснаха крясъците на надзирателките, които плющяха с бичове и ни подгониха навън за сутрешна проверка.


_Ред е на Маша 35332:_
— Настаниха ни в карантинната барака, където всички новопристигнали оставаха затворени петнадесет дни, преди да бъдат разпределени в трудовите отряди. Това беше дълга дървена сграда с редици триетажни клетки. Всяка клетка беше разделена с няколко дъски на ниши. Най-долната опираше право в голата земя. Качваш се на горната, като стъпваш на дъските на долната. Бяхме по пет в една ниша, направо, върху дъските. Видяхме, че онези, които бяха пристигнали преди нас от различни страни на Европа, вместо възглавница бяха сложили под главите си тухла. Попитахме откъде да си доставим такова удобство. Отговориха ни, че тухли често се намирали из лагера. Трудовите отряди ги носели по заповед на есесовците. Всичко било въпрос на организация. Тогава за пръв път чухме тази дума. Скоро научихме, че организация означава да успееш да се докопаш до нещо, което немците смятат за своя собственост.
Нямахме право да излизаме дори по нужда. За тази цел насред бараката имаше огромно дървено ведро и течението разнасяше миризмата навсякъде. Въздухът беше изпълнен със зловоние. Ведрото често преливаше, докато се намереха доброволци да го излеят в ямата на края на лагера. А след като отидеха до ведрото, жените се качваха в клетките с полепнали по налъмите изпражнения. На обед ни раздаваха по малко супа в големи купи от червено тенеке. Но не ни даваха лъжици. И това трябваше да организираме някой от следващите дни, а дотогава лочехме чорбата като кучета.
Сред нас имаше болни и те нямаха сили да слизат до ведрото, та същата купа служеше и за други цели. Резултатът от карантината — доста измежду нас умряха. Събираха ги два пъти дневно по време на проверките.


— Удари с бичове, щедро раздавани от надзирателите и есесовците, ни изтръгнаха от вцепенението и забравата, в които ни бе потопил дълбокият сън — разказва по-нататък доктор Леви 145920. — Ставай! Всички бързо са на крак под яростните команди на есесовците. Излизаме от бараката в тъмнината и студа на тази първа утрин и застанали неподвижно в редици, виждаме пред себе си, докъдето поглед стига, очертанията на бараките и наблюдателните кули, оградите от бодлива тел. Сутринта минава в безкрайни проверки. Втълпяват ни каква е йерархията в лагера и какви са изразите на уважение към началниците и есесовците.
— Два пъти дневно преброяваха всички затворнички в лагера — обяснява Маша 35332. — Сутрин между два и четири часа и вечер след връщането на трудовите отряди. Заради този неизменен й едва ли не свещен ритуал стояхме прави часове наред без оглед на лошото време, докато присъствуващите на церемонията есесовци се убедяха, че живи или мъртви, отговаряме по брой на техните списъци и номерата.


— Ставахме към четири, четири и половина сутринта и проверката продължаваше два часа — допълва Сюзан. — От четири и половина до шест и половина стояхме прави навън, зъзнехме, сгушени една в друга, докато ни преброяха веднъж, втори път. Изгревите тогава бяха най-красивите, които съм виждала в живота си.
Учудвам се, пресмятам, питам:
— През кое годишно време?
— Гледах ги през цялата година — отвръща Сюзан.
— През зимата е било още тъмно, когато сте ставали.
— Всяка сутрин в продължение на два часа стояхме прави неподвижно, докато слънцето изгряваше.
— Стояхте прави и неподвижни?
— Прави и неподвижни, защото ни брояха по пет. Застанали мирно. Ужасно беше за жените, които бяха с диария, а нямаха право да мръднат. Притискахме се една до друга, за да се опитаме да се постоплим, защото бяхме вцепенени, замръзнали, с празен стомах, а трябваше да мълчим. Всъщност приказвахме по малко, точно тогава мечтаехме за невъзможното, за…
Млъква, затваря се в себе си, добавя:
— За някакъв живот може би.
И се поправя:
— За живота.


_Маша 35332 следва свой собствен път, тя е още в началото, не знае нищо и разпитва._
— В отговор на нашия въпрос: „Къде са мъжете и жените, които се качиха в камионите, когато пристигна ешелонът?“, по-отдавнашните ни показват един висок комин на хоризонта, комин като на голям завод, той работи с пълна сила и от него се издига гъст пушек, прорязван от огнени езици. Казват: „Те са в небесния отряд.“ Налага се да питаме още много, защото по-старите затворнички не обичат да говорят за това, и научаваме постепенно, ден след ден за крематориумите и за газовата камера. По-късно научаваме и всички подробности около театъра, разиграван от лагерните власти, та хората да влизат там кротко; банята с така наречените душове, сапуните и всичко останало. Едва тогава разбирам, че никога вече няма да видя приятелките си, и започвам да разсъждавам за ролята на случая в живота на човека. Моите приятелки и съмишленички Рега Левин и Елен Игла, които бяха по-млади от мен, можеха още да служат на великия германски райх с работата си, а кой знае, дори да се измъкнат, ако бяха избрали да вървят пеша с колоната, а не се бяха качили на онези проклети камиони.


_Ето че отново се връщаме към лявата и дясната колона. Сега А. Вилер, изминал на свой ред пътя от Дранси, превърнал се в номер 54063 вечерта на пристигането си в Биркенау, слуша назиданията на полския офицер, който командува блок 9:_
— Вашият живот не струва нищо. Той е нула. Животът ви струва по-малко и от стръкчето трева, израснало в тясната лехичка край блока. Държа много на зеленинката и никой да не е посмял да стъпва отгоре й. Ще го убия безмилостно с бича си.


_И така попадналият в лявата колона почва да се приучава към живота в лагера, при условие че успее да избегне смъртта. Берт Фалк 14188 си спомня:_
— Ужасът Освиенцим започна в първия неделен ден на октомври 1942 с нещо, което по-късно се превърна в жесток обичай: със селекцията. Въпреки лошите хигиенни условия и липсата на храна дотогава мислехме, че ако по чудо успеем да дадем искания от нас труд и някак си поддържаме минимум физическо здраве, имаме изгледи да излезем живи от този ад.
Селекцията започна внезапно един хубав неделен октомврийски ден в блок 27 — лагерната болница. Там тогава имаше към шестстотин болни. Те предпочитаха да останат в този блок, защото не се явяваха на проверка и не работеха. Това можеше да става само с помощта на затворничките — лекарки и санитарки, които заявяваха, че жените още имат треска или диария, когато на визитация идваше лекар от СС. Благодарение на тези измами много наши другарки избягваха — особено през зимата, когато изтощителната работа бе съпроводена и от суров студ, мъчителния, усърден всекидневен труд на концлагеристките, преценени като годни да работят.
Още сутринта в блока се разнесе като мълния заповедта на лекаря от СС: трябвало да се подберат петдесет от най-тежко болните, за да бъдели лекувани уж в друг лагер. Началникът на блока извика отделно болногледачките — те бяха по две на помещение, тоест на сто и петдесет болни, и нареди те да изберат сами болните.
Отказах да изпълня заповедта, защото вече бях недоверчива, започнала бях да разбирам какви са намеренията на есесовците спрямо нас. Блоковата ме заплаши, че ще ме изгони незабавно, но аз сметнах, че въпреки всички изгоди, които ми осигуряваше работата на санитарка, за предпочитане е да се върна в отряд, който работи навън и би ме отървал от тежката отговорност, свързана с мястото ми в болницата. Очаквах най-тежко наказание след отказа си, но не стана нищо. Един час по-късно обаче бе издадена строга заповед всички болни да се явят на проверка пред блока.
Без да сме проумели какво означава тази необичайна заповед, ние се заехме да изнасяме болните пред блока и да ги изправяме в редици по десет. Задачата не беше лесна, изнасянето продължи близо два часа под прекия надзор на четирима-петима есесовци и в присъствието на главния лекар, на коменданта на лагера и на всеизвестния шеф на блок 25.
Лично главният лекар извърши проверката и тъй като липсваха затворнички, влезе и в блока, докато най-сетне броят им съвпадна със списъка. Едва тогава си дадохме сметка какво означава всичко това.
На входа на лагера се появиха камиони и бавно се насочиха към болничния блок. Спряха пред добре строените редици болни. Няколко санитарки получиха заповед да застанат във верига, та да не би някои от болните да избягат. Други бяха натоварени да помагат на нещастниците, които не можеха да се движат и да се качат в камионите.
Истината блесна пред нас така грубо, че застинахме от ужас. А аз до момента, в който видях камионите, мислех, че е невъзможно така произволно да се изпращат в газовата камера хора здрави, способни да работят. Това, което ставаше, дотолкова надхвърляше опасенията ни, че не бяхме в състояние дори да мръднем. Точно тогава се проявиха организационните способности на немците: с викове, крясъци, тояги и ритници те принудиха няколко санитарки да изпълняват зловещата задача. Стоях като вкаменена, не можех да повярвам, че това, което виждам, е истина. И по този повод — спомням си преди всичко една случка, която особено ме потресе. Сред болните беше сестрата — осемнадесетгодишно момиче, на една млада санитарка — моя приятелка белгийка. Макар момичето да бе отдавна оздравяло, тя го държеше в болницата само и само да бъде близо до нея и да му спести тежкия труд в лагера. Трагичната случайност пожела именно тази санитарка да помага на сестра си да се качи в камиона. Още я виждам как върви като автомат, с движения на сомнамбул, без дума, без вик, без сълза. Когато камионът се затресе и пое, а сестричката й в последен порив извика за сбогом: „Целуни мама и татко“, тя остана безмълвна като мраморна статуя със стисната уста и втренчен поглед, сякаш халюцинираше. Впрочем тя надживя малко сестра си. От този ден нещо в нея се счупи, нямаше вече никакво желание, никаква воля за живот и два месеца по-късно тифусът я отнесе, без тя да му окаже каквато и да било морална съпротива.
Потокът камиони не спря близо час. Но работата не вървеше толкова бързо, колкото се искаше на господата, часът им за обед отдавна беше минал и по гърбовете на нещастните санитарки заваляха удари; те престанаха да бъдат внимателни, започнаха да хвърлят в камионите безразборно болни, умиращи, здрави. Когато и последният камион отнесе своя товар от хора, персоналът от блока остана навън в очакване да го сполети същата съдба. Но тъй като необходимият брой жертви бяха налице, господата си отидоха весели и доволни, горди, че са изпълнили дълга си на добри нацисти. Ние се прибрахме в блока напълно изтощени физически и морално, но не ни разрешиха да си починем дори няколко часа, защото трябваше да приведем помещението в ред и да може то да приеме бъдещите жертви.


_Роже Абада 45157 говори за една нова разновидност на човечеството — оцелелия концлагерист:_
— На 8 юли 1942 година в Освиенцим пристигна ешелон с 1170 френски политзатворници. Те идваха от Компиен, откъдето бяха потеглили два дни по-рано. Белязаха ги с номера от 45157 до 46326. Поради това ги нарекоха ешелонът на 45-хилядите. По същата причина ешелонът французойки бе наречен ешелон на 31-хилядите.
Миньори от железните рудници в Лотарингия, металурзи от Париж, железничари, учители, професори, седемнадесетгодишни младежи и участници във войната от 1914-1918, това бе група, в която бяха представени всички слоеве на населението в нашата родина. Някои бяха затворени още през есента на 1939, други бяха арестувани заради участието си в Съпротивата, а трети, защото бяха известни като комунисти активисти или профсъюзни дейци или пък защото са били депутати от Комунистическата партия.
От 1170-те пристигнали преди седем месеца, през февруари бяха оцелели 150. Останалите близо хиляда бяха загинали от бой, глад, студ и болести или при „селекциите“ бяха изпратени в газовата камера.
Най-тежки загуби понесе групата в Биркенау, където условията за живот бяха по-страшни, отколкото в централния лагер. От около 600 души живи останаха тринадесет.


_Мари-Клод 31685 — тя е от ешелона на 31-хилядите, продължава показанията си. Задават й въпроса:_
— Какво знаете за евреите, пристигнали в лагера почти по едно и също време с вас от Роменвил?
Тя отговаря:
— Когато напуснахме Роменвил, еврейките, с които бяхме заедно, останаха там. Изпратили ги в Дранси, а след това в Освиенцим, където се намерихме, когато пристигнаха три седмици след нас. Те бяха хиляда и двеста, а в лагера влязоха само сто двадесет и пет. Другите бяха изпратени направо в газовата камера. След един месец от тези сто двадесет и пет не остана нито една. Ето какво правеха с ешелоните. В началото, когато пристигнахме и когато докарваха ешелон евреи, подборът се извършваше по следния начин: отделяха възрастните мъже и жени, майките с деца, болните и наглед слабите и ги натоварваха на камиони. Вземаха само младите жени и момичетата и младите мъже — тях изпращаха в мъжкия лагер.


_Данте разказва, че видял тълпа осъдени да търкалят камъни, подпирайки ги с гърди. А какво разказва Шарл Гелбхарт 28621?_
— След проверка се повличаме мъчително към изхода на лагера… Пътят е дълъг и трябва да крачим бързо. В далечината се забелязва мястото, което ще терасираме. Едва започва да се съмва, трябва да е около шест и половина…
Наставлявани от майстори германци, които искат производителност от долнокачествената, наета на смешно ниска цена работна ръка, контролирани от есесовците и от лагерните надзиратели, нито за миг не бива да забавяме адския ритъм на работа, който ни налагат. Всяка грешка се наказва незабавно и грубо…
Ние сме изтощени, съсипани, ужасени от всичко, което става наоколо. Някои падат мъртви под ударите… Работата продължава безкрайно, загубваме дори представа за времето, струва ни се, че денят се влачи едва ли не цял век. Надяваме се, че вече свършва, когато свирката дава сигнал за кратка почивка.
Раздават ни по черпак чорба и я изгълтваме на един дъх, прави, защото следващият чака за „канчето“ — ръждясала и понякога пробита консервена кутия, една на десетина души… И работата веднага започва отново.
Ръцете ни са схванати. Виждам край себе си окървавени лица, те мърдат непрекъснато, неузнаваеми от уплаха, от ужас.
Отново свирка. Прибираме и подреждаме сечивата. Пак се строяваме по петима. Събираме ранените и мъртвите — трябва да ги върнем в лагера заради проверката. В колона преминаваме пред групите офицери и войници от СС: влачим товара умрели през работния ден, крепим ранените, които вече не могат да вървят. Трябва да влезем в лагера с вдигнати глави и изпъчени гърди, да поздравим по военному господарите си, които ни наблюдават със злорад присмех. Та нима приличаме още на човешки същества?


_Рьоне Птижан 45976 потвърждава:_
— Вечер на връщане трябва да донесем мъртвите за проверка. Носим ги по четирима, всеки държи крак или ръка, а тялото се влачи по земята, защото носачите нямат сили. Този зловещ кортеж върви зад колоната и есесовците непрекъснато го пришпорват да не изостава. И останалите, преуморени от нечовешкия труд, гладни, болни, отслабнали, едва-едва се влачат. Обсипват ги с удари. Тежко на оня, който падне: ако не стане бързо, получава смъртоносен изстрел в тила.


_И Маша 35332 описва как преминава работният ден:_
— Отрядите, строени в колони начело със своите блокови началнички и надзирателките от СС по фланговете, излизат от лагера под звуците на оркестъра, който свири до портала сутрин и вечер. Оркестърът е съставен от затворнички музикантки. Девизът на лагера е „Трудът ни прави свободни“ и затова трябва да отиваме весели на работа. На входа ни чакат есесовската стража и нейните кучета. Придружават ни до обекта и на връщане вечер, като стоят край нас целия ден. Щом излезем от лагера, заповядват ни да свалим налъмите. Вървим боси по замръзналата земя с налъми в ръце, които трябва да държим плътно притиснати до тялото. Такъв е редът. Вървим така по пет-шест километра, докато стигнем до мястото, където ще работим. А работата ни е да събаряме с тежки пръти стените на полуразрушени от бомбардировките постройки, да разчистваме терена, да копаем и да пренасяме от едно място на друго камъни, тухли и пръст. Не бива да спираме, защото есесовските надзирателки, старшите на блоковете и есесовците с кучетата ни дебнат.


_Гелбхарт 28621 и другарите му — живи и мъртви, чакат търпеливо. Той отбелязва:_
— Застанали сме в редици по пет пред нашия блок. Мъртвите и ранените са отпред, само от нашата група са към четиридесет. Чакаме проверката прави, пронизвани от студа. Забранено е дори да мръднеш. Мъжете кашлят, храчат, пикаят, дори нещо по-лошо, направо в панталоните си. Свличат се безсилни в снега. Старшите ругаят и с бой карат онези, които още се държат на крака, да вдигат падналите.


_Мари-Клод 31685 продължава да разказва от името и на едните, и на другите:_
— Работата в Освиенцим се състоеше в това да разчистваме разрушени сгради, да строим пътища и главно да пресушаваме блата. Тази работа беше най-тежка, защото газехме по цял ден във вода, а имаше опасност и да затънем. Често се налагаше да издърпваме някоя другарка, затънала до кръста. Есесовците — мъже и жени, които ни надзираваха, ни биеха с бичове и насъскваха срещу нас кучетата през цялото време, докато работехме. На много наши другарки краката бяха изпохапани от кучетата. Веднъж пред очите ми една бе разкъсана и умря, а есесовецът Таубер насъскваше кучето си срещу нея и се смееше, доволен от тази гледка.


_За Гелбхарт и другарите му чакането свършва._
— Всички отряди вече са се прибрали в лагера и проверката най-сетне започва. Преброяват ни един по един веднъж, дваж, броят ранените, мъртвите, броят правите и лежащите в калта.
Пронизително изсвирване и се затичваме към блока, където трябва да се хвърлим колкото се може по-бързо към клетките, в които спим. Те са по три една над друга и всяка е предназначена за пет души. Лежим направо на цимента без слама, без завивки.
Оказва се, че не сме заели достатъчно бързо местата си. Заповядват ни да слезем и отново да се втурнем към клетките. Стари, млади, болни — какво от това! Упражнението се проточва, повтаря се десет, двадесет пъти. Най-изнемощелите не издържат, не могат да продължат повече. Началникът на блока и помощниците му ударят диво наляво и надясно. Напрягаме сетни сили пред заплахата, за да се покатерим в клетките.
Насред бараката дими казан с гореща течност. Началникът не бърза да ни раздаде дажбата хляб и канчето течност. Наказанието продължава.
Терзаят ни жажда, глад и треска. Един не издържа повече и се насочва към казана. Удар по главата, той пада. И друг тръгва несъзнателно. Шефът на блока дебне. И този човек пада. Цари тишина. Вече не знаеш дали не е по-добре да умреш веднага, още този миг от удар с тояга в тила.
Едва късно вечерта получаваме по малко течност и хляб.
Разрешават ни да се изтегнем. По петима в клетка, място има колкото да легнеш на една страна, без да се движиш, прилепен о съседа си, а той може да е болен или ранен, туберкулозен, трескав. Едни кашлят, други храчат, някои имат дизентерия и дори не могат да станат, загубили са всякаква реакция. Притискаме се един към друг, за да се постоплим през подгизналите ледени дрехи. Изранените крака и ръце ни болят. Въшките се раздвижват от топлинката и хапят, смучат малкото кръв, която ни е останала. Невъзможно е да се почешеш, защото няма как да мръднеш. Дни наред не сме сменяли долните си дрехи, капчица вода няма да се измием.
Сънят не идва. Цяла нощ слушаме стенания и хъркане. Навън отекват изстрели. Най-отчаяните са се хвърлили към телените мрежи, по които минава електрически ток, други се запътват към наблюдателните кули и постовите стрелят.
По едно време затварям очи и се опитвам да си спомня предишния живот, опитвам се да проумея ада, в който се намираме, и да определя мястото му в историята на човечеството. От унеса ме изтръгва свирка. Сигналът за ставане. Предстои ми да се преборя с още един ден.


_Гелбхарт 28621 е новак. Когато пристига, Адолф Гавалевич 9225, концлагерист поляк, вече е от старите._
— И днес още, когато се опитвам да открия дума, за да изразя началото в Освиенцим, не намирам по-точна от „ужас“. Такъв ужас, че цял треперех. Първият лек, или по-скоро първото, което ме поуспокои, беше срещата с приятели, докарани преди мен и все още живи. Те ми вдъхнаха смелост и ми подариха едно кепе. За мен това бе истинско облекчение, защото пристигнах тук гологлав, а зимата на 1940 беше изключително сурова. Дори обстоятелството, че приятелите ми бяха, разбира се, откраднали кепето от един наивен новак край единствения нужник в лагера по онова време, където вечер след проверка винаги имаше огромна тълпа, не обезцени добрите им думи и отношение към мен. Отърсих се от състоянието на ужас, съпроводено от треперене и от желание да не дочакам следващата утринна проверка, едва когато си намерих място на един сламеник в лазарета. Тогава страхът беше вече отминал и аз живеех. Слънцето ставаше все по-топло. „Ей, приятелю, да издържим до пролетта, тогава всичко ще бъде по-лесно!“, казвах си, раздвижвайки рамене, за да се посгрея. Оживях, защото слушах съветите на онези, които имаха повече опит от мен. Никой никога не ми открадна дажбата хляб по простата причина, че я поглъщах моментално. И никога не се съгласих да участвувам в размените на чорба и на хляб за тютюн, нито веднъж не ме съблазни лакомството, каквото представляваше парченцето варен картоф, безпогрешното оръжие на белачите на картофи.


_Следователно, макар трудно, макар за кратко, да оцелееш не е нещо невъзможно, както разказва Маша 35332:_
— От близките ми приятелки остана само Селия. С нея вървяхме заедно по пътя към обекта. Селия често ми разказваше за приятеля си Виктор. Тя много пъти го викаше, когато срещахме отряди мъже, опитваше се да разбере дали е жив. Нищо не можа да разбере. Повтаряше: „Ако Виктор не е жив, и аз не искам да живея. Да живеем един без друг няма смисъл.“ Постепенно се занемари, стана по-мълчалива. Сякаш се отказваше от борбата.
Една сутрин след проверката дойде комисия от есесовци начело с военен лекар. Отложиха тръгването за работа, за да могат да направят своя подбор. За пръв път след пристигането ни в лагера разбрахме какво значи селекция.
Накараха ни да минем една по една пред комисията. Майорът от СС разглеждаше изпитателно всяка от главата до петите. И щом посочеше с пръст някоя от нас, двама есесовци я грабваха и я избутваха настрана като непотребна вещ. Аз вече бях минала прегледа и се оказах пощадена. Дойде ред на Селия. Тежкият поглед на майора се спря за миг долу, на панталона й. Със страх следях очите му: панталонът на Селия бе поизцапан. Не успях да разбера какво става, видях само, че войниците я повличат. Сякаш цялата се устремих към нея, но нечия здрава ръка сграбчи моята. Съседката ми не беше загубила присъствие на духа. Гледах Селия, тя беше само на десетина метра от мен, но помежду ни вече беше зейнала пропастта, която разделя живите и мъртвите. Очите й бяха изпълнени с безкрайна мъка и примирие. Те сякаш ми казваха: „Виждаш ли, това трябваше да стане.“


_Хората, които разказват всичко това, които имат упорита памет, са получили заповед да застанат в лявата редица, когато са слезли от конските вагони на перона в края на железопътната линия. Смъртен удар или късмет е била тази заповед? А спътниците им, отпратени с едно мръдване на пръста към дясната редица, късмет ли са имали? Те не могат да отговорят. Защо?_
_Отговор дава комендантът на Освиенцим Рудолф Хьос:_
— Ето как подбирахме жертвите: в Аушвиц двама лекари от СС бяха натоварени да преглеждат затворниците при пристигането на ешелоните. Затворниците минаваха пред лекаря и той даваше знак закъде ги определя. Които преценеше годни за работа, попадаха в лагера, а останалите незабавно отиваха в помещенията за унищожение. Децата биваха унищожавани без изключение, защото поради възрастта си не ставаха за работа.


_И така старите надясно, младите наляво, повече жени надясно, отколкото наляво, повече мъже наляво, отколкото надясно, всички деца надясно. А после?_
_Комендантът обяснява:_
— През юни 1941 получих заповед да подготвя система за унищожение в Аушвиц. По онова време в генералното губернаторство имаше вече три други лагера за унищожение: в Белжек, Треблинка и Волжек. Бях посетил Треблинка, за да проуча как се извършва там унищожаването. Тамошният комендант ми съобщи, че за шест месеца е ликвидирал 80000 души. Задачата му е била по-специално да ликвидира евреите от варшавското гето. Използвал моноксиден газ, но според мен методите му не бяха особено ефикасни. Поради това, след като бяха построени помещенията за унищожение, реших да приложа Циклон Б — кристализирана циано-водородна киселина, която впръсквахме в газовата камера през тесен процеп. В зависимост от климатичните условия бяха нужни от три до петнадесет минути, за да убием хората в газовата камера. Когато престанеха да хриптят, знаехме, че са мъртви. Обикновено изчаквахме половин час, преди да отворим вратите, за да бъдат изнесени труповете. След това специалният отряд прибираше пръстените и златните зъби от мъртъвците.
Друго подобрение в сравнение с Треблинка беше, че построихме газови камери, които побираха две хиляди тела наведнъж, а в Треблинка не можеха да поемат повече от двеста.
И друг напредък в сравнение с Треблинка: там жертвите обикновено знаеха, че ще бъдат унищожени, докато ние в Аушвиц се шегувахме с тях, карахме ги да повярват, че ще ги подлагаме на обезвъшляване. Естествено те често успяваха да разберат истинските ни намерения и затова понякога трябваше да се справяме с много трудности и дори бунтове. Доста жени се опитваха да скрият децата си под дрехите, но винаги, когато откриехме такова нещо, изпращахме децата в газовите камери заедно с другите.


_И както пише доктор Пол Бендел 167460, концлагерист, който е имал щастието да попадне в лявата редица:_
— Тук германците бяха разгърнали напълно своята техника и организационни способности, всъщност дори бяха надминали себе си.
Имах тъжната привилегия месеци наред да се числя като лекар към четирите крематориума на Освиенцим-Биркенау, които работеха без прекъсване, за да унищожават всички онези, които расата на господарите смяташе за недостойни да живеят.
Крематориумите се обслужваха от деветстотин концлагеристи — те бяха така наречената зондеркоманда…
Ако някой от този отряд се разболееше, настаняването му в болницата на лагера беше абсолютно забранено и трябваше да го лекуваме на място. Трима лекари бяхме натоварени с тази работа.
Наричаха зондеркомандата „отряд на смъртта“. И с пълно право. Онзи, който беше определен за нея, не можеше да се изплъзне под никакъв претекст.
Да те пратят в такъв отряд бе равнозначно на смъртна присъда и беше сигурно, че ако не стане някакво чудо, тя рано или късно ще бъде изпълнена. Такива свидетели не можеше и не биваше да останат живи.
Паралелно със зондеркомандите от затворници имаше и зондеркоманди от есесовци — по три на крематориум, без да се броят часовите. Те получаваха повече пари, алкохол и така нататък.
Крематориумите бяха четири, а петата постройка — бункерът, беше обикновена селска къща, превърната в газова камера „за нуждите на делото“. На разстояние неколкостотин метра един от друг, те бяха скрити в Биркенау…
Двойна железопътна линия докарваше затворниците до самите врати на крематориумите близнаци 1 и 2. С просторните си помещения, снабдени с телефони и радио, със свръхмодерна зала за аутопсии и с анатомическия си музей тези крематориуми бяха „най-доброто възможно в тази област“, както ми каза веднъж най-безсрамно един есесовец.
Основите на тези внушителни червени тухлени постройки бяха положени през март 1942 година. Хиляди концлагеристи работиха и умряха, за да ги издигнат. Колоната осъдени на смърт слизаха по широка каменна стълба в голяма подземна зала, която служеше за гардероб. Казваха, че всички трябва да се изкъпят и след това да минат през дезинфекция. Всеки подреждаше дрехите си на закачалка, при това — каква върховна измама, на закачалка с номер. Оттам, съвсем голи, хората влизаха по тесен коридор в самите газови камери…


_Оберщурмбанфюрер Хьос допълва разказа:_
— В необичайната обстановка децата обикновено се разплакваха. Тогава майките или някой от специалния отряд ги успокояваше и те влизаха в газовата камера, като си играеха, закачаха се, всяко с играчка в ръка.
Наблюдавах понякога жени, които, осъзнали напълно каква съдба ги очаква, с очи, изпълнени със смъртен страх, намираха сили да се шегуват с децата си и да ги утешават.
Веднъж една промълви тихо, както минаваше край мен, показвайки ми четирите си деца, които се държаха послушно за ръка и крепяха най-малкото, помагаха му да върви по неравната земя: „Как се решавате да убиете тези сладки дечица? Нима нямате сърце?“
Чух веднъж и суровите думи на един старец, застанал съвсем близо до мен: „Германия ще плати скъпо за това изтребване.“ Прочетох в очите му омраза, но той влезе в газовата камера спокойно, без да обръща внимание на никого.
Друг път забелязах млада жена да притичва насам-натам из помещението, за да помага на стариците и на децата да се съблекат. При селекцията самата тя водеше две деца. Вълнението и външният й вид ме поразиха — съвсем не приличаше на еврейка. Сега децата й вече не бяха с нея. До самия край тази жена се грижеше за жените и децата, които не бяха успели още да се съблекат, за всекиго намираше добра дума. Влезе една от последните в бункера, спря на прага и рече: „Знаех още от самото начало, че сме докарани в Освиенцим, за да ни умъртвят с газ. Поех двете деца, за да не попадна при селекцията в групата на годните за работа. Предпочетох да понеса участта си в пълно съзнание. Надявам се, че ще стане бързо. Сбогом.“


_Взема думата доктор Нисли А 8450, той също е бил зачислен към крематориумите:_
— Всички вече са вътре. Отеква рязка заповед: „Всички от СС и от зондеркомандата да напуснат залата.“ Те излизат, преброяват се. Вратите се затварят, светлината е изключена отвън.
Точно в този момент се чува шум от кола. Пристига лимузина със знака на Международния червен кръст. От нея слизат офицер и подофицер от СС. Подофицерът носи четири зелени ламаринени кутии. Върви по моравата, по която на всеки тридесет метра стърчат ниски бетонни отдушници. Поставя на лицето си противогазова маска, отмества капака на отдушника, който също е бетонен, отваря едната кутия и изсипва вътре съдържанието й — нещо лилаво и зърнесто. Това е циклон или гранулиран хлор, който се превръща в газ, щом влезе в досег с въздуха. Това гранулирано вещество пада на дъното на отдушника, без да се разпръсне, а газът, в който се превръща, се разсейва през дупките на отдушника и за няколко минути изпълва помещението, където са натъпкани затворниците. След пет минути всички са мъртви…
За да са сигурни, че са свършили работата си, двамата палачи изчакват още пет минути. Сетне запалват по цигара и се отдалечават с колата си. Убили са три хиляди невинни…
Труповете не са проснати безразборно из залата, а са скупчени един връз друг във височина. Това се обяснява с факта, че газът се разнася най-напред в долните въздушни слоеве и сетне се изкачва бавно към тавана. Това принуждава нещастниците да се катерят един върху друг, да тъпчат хората отдолу. Няколко метра по-нагоре газът достига до тях малко по-късно. Каква отчаяна борба за живот! А всъщност отлагат смъртта си само с две-три минути. Но действията им са само механична реакция на инстинкта за самосъхранение. Долу в купа са бебетата, децата, жените и старците, най-силните са горе. Телата им обикновено са преплетени. С окървавени носове и уста, с подути, посинели и обезобразени лица, те са напълно неузнаваеми.


_Доктор Бендел 167460 продължава разказа на унгарския си колега:_
— След това концлагеристите от зондеркомандата вадеха труповете и ги нареждаха в асансьора, който ги качваше на приземния етаж, там бяха шестнадесетте пещи. Общият им капацитет беше около две хиляди трупа за двадесет и четири часа.
Крематориумите близнаци 3 и 4, които наричахме „горските крематориуми“, защото бяха сред хубава поляна в гората, бяха с по-скромни възможности — осем пещи с капацитет хиляда трупа в денонощие… Решиха, че тези пещи не са достатъчно производителни, и ги заместиха с три рова, всеки от които беше дълъг дванадесет метра, широк шест метра и дълбок метър и половина. Капацитетът на рововете беше страхотен — хиляда души на час. „Усъвършенствуваха“ ги, като прокопаха канал, по който стопените човешки мазнини се стичаха в резервоар…
Така в крематориумите и рововете успяваха да изгарят по двадесет и пет хиляди трупа за двадесет и четири часа.


_Дов Пайзикович А 3076, концлагерист чех, е бил включен в зондеркоманда. Ето какво разказва той за първото си участие в нея:_
— Отведоха ни от другата страна на бункер 5: фасадата му не подсказваше нищо особено, но от задната страна вече разбрахме за какво служи.
Там имаше огромна купчина голи трупове; те бяха силно подути и ни заповядаха да ги отнесем до един ров, около шест метра широк и тридесет метра дълъг; там вече горяха други трупове. Полагахме всички усилия да отнесем труповете до посоченото място, но есесовците решиха, че работим прекалено бавно. Биха ни жестоко, а един есесовец нареди: „По човек на труп.“ И понеже не знаехме как да изпълним тази заповед, пак ни биха, а после един от тях ни показа, че трябва да закрепим куката на пръта за врата и така да влачим телата към рова. Вършихме тази работа до 18 часа. По обяд ни дадоха половин час почивка. Донесоха ни храна, но никой не беше гладен. После продължихме да работим…
Така минаха осем дни. Неколцина от нас сами се хвърлиха в огъня, не можеха да издържат повече. Ако трябва да уточня сега колко са се хвърлили, мисля, че осем или девет души. Сред тях и един равин.
Нашият отряд, както и втори отряд, беше разделен по равно на нощна и на дневна смяна. Сутрин се явявахме на проверка в двора и ни отвеждаха да работим, а нощната смяна се връщаше, преброяваха хората и те отиваха да спят…
Обикновено процедурата в газовата камера продължаваше три-четири минути. След това включваха вентилационната уредба за около четвърт час. После надзирателят отваряше вратата, винаги наглеждан от есесовец, и ние започвахме да извличаме труповете към електрическия подемник. С него можеше да се изнесат по петнадесет тела наведнъж. Сами изнасяхме труповете, за тази работа бяха определени шест души. Много често някои от жертвите, които лежаха на земята точно до вратата, бяха още живи; есесовецът ги разстрелваше. От състоянието на труповете личеше ясно, че борбата със смъртта е била ужасна. Често телата бяха разкъсани, неведнъж се е случвало жени да родят в газовата камера. Тя побираше три хиляди души. Скупчваха се така, че не можеха и да паднат. Изнасянето на трите хиляди трупа отнемаше около шест часа. И тъй като петнадесетте пещи на крематориума ги изгаряха приблизително за дванадесет часа, трупахме телата в помещението пред пещите. С тях се заемаше друга група от нашата зондеркоманда. След като изпразнехме газовата камера, измивахме я с два маркуча, за да бъде готова за следващата група. Щом свършехме там, отивахме да помагаме при пренасянето на труповете в пещите на крематориума. А при самите пещи работеха две групи затворници — от четири и от шест души. Едната отговаряше за седем пещи, а другата за осем. Тези групи хвърляха труповете в пещите и следяха те да горят равномерно, като си служеха с дълги куки. Край пещите беше толкова горещо, че не караха тези групи да вършат друго и когато работата спреше, те можеха да се поразхладят. Почистваха пепелта и костите, паднали през скарите. Други лагеристи изнасяха пепелта към Висла; придружаваха ги есесовци.
Мен обикновено включваха в групата, която донасяше храната от кухнята на този сектор от лагера. Почти винаги ни придружаваше един стар недочуващ есесовец; единствен той никога не ни биеше и гледаше встрани, когато ставаше нещо, което той не биваше да види. Поради това успявахме да хвърляме на затворниците от други сектори на лагера хляба, който задигахме и от който нямахме нужда. Те ни чакаха да минем. Пиехме много алкохол. Само така можехме да вършим работата си.


_Вече захващаме да разбираме накъде е отивала дясната колона. А лявата? Прави ли бяхме да я съжаляваме заради страданията, раздялите и страховете и да забравяме, че гладът и студът, мъчителната жажда и камшикът изискват издръжливост, която е израз на живот? Нека последваме полската затворничка Пелагия Левинска 32292 и лявата колона, колоната на живите, поели към лагера Биркенау._
— От пръв поглед правеше впечатление изключителният контраст между външния вид на лагера и мизерията, която се разкриваше още щом прекрачеше човек прага му. Високите бетонни стълбове с блестящите светлини, оградата от бодлива тел и високите наблюдателници поразяваха с чистотата на конструкцията си и внушаваха представа за ред. А вътрешността на лагера разкриваше ужасна мизерия. Главната алея, наречена „Лагерщрасе“, започваше от входа и минаваше през целия лагер. На нея се строяваха колоните преди работа, оттам тръгваха, там ставаше главната проверка. Това беше най-опасното място в лагера. По нея се движеха есесовците — мъже и жени. Там на всяка крачка можеха да те ударят с пръчка по главата или с юмрук по лицето, без да знаеш точно защо. Концлагеристите бягаха от тази алея като от огън, когато им се наложеше да отидат някъде по собствени нужди. „Лагерщрасе“ бе що-годе павирана, по нея човек не затъваше до глезените в глинестата земя както в останалата част на лагера, но бе цялата в кал, която пръскаше изпод краката. От двете страни на „Лагерщрасе“ имаше по три реда бараки. Бедни, схлупени, с килнати покриви и разкривени врати, с малки прозорчета, бараките бяха сякаш полегнали на земята като в цигански катун. Всичките бяха еднакви, всичките в сиво и кафяво, всичките отблъскващи. Между редиците имаше около пет-шест метра. Съединяваха ги тесни пътеки, отклоняващи се от „Лагерщрасе“. Покрай алеята и насред пътечките бяха изкопани дупки, а пръстта образуваше истински насипи. И разбира се нямаше мостчета, по които да минеш над дупките. Трябваше да ги прескачаш, за да стигнеш до съседната барака. На пръв поглед не е страшно, но като се има предвид, че целият лагер бе на хлъзгава глинеста почва, в която затъвахме, че бяхме обути с тежки налъми, по които калта се лепеше, че едва измъквахме от нея натежалите си крака, става ясно, че всяка стъпка — по заповед или заради собствените ни нужди, налагаше тежки усилия на отслабналите ни тела. Когато след работа отивахме до нужниците или за вода, или пък при някоя приятелка в друг блок, не ни стигаха сили и воля да преодолеем умората. Нужниците бяха в последната редица постройки, на същото разстояние от бараките за живеене, на каквото бяха и самите бараки от „Лагерщрасе“, но да се добереш до тях беше толкова мъчително и трудно, че много затворнички не успяваха и се облекчаваха по пътя.
В началото такива факти ни изпълваха с истински ужас. Още усещахме в себе си някакви физически сили, останали ни от предишния свободен живот. Но по-късно… по-късно разбрахме. Когато боледувахме, без да можем да поемем храна в продължение на седмици, когато тифусът се превърна в епидемия, когато пикочният мехур страдаше от студа, когато краката ни се подуваха и едва-едва, с най-голяма мъка се връщахме от работа подгизнали и премръзнали, разбрах, че и най-малкото допълнително усилие бе равно на героизъм.
А нужниците…


_Героизъм? Какво мисли за това Клодет Блок-Кенеди 7963?_
— Целият лагер беше покрит с изпражнения, а то как ли болните от дизентерия жени можеха да се измъкнат от ъгъла, където бяха натикани, да намерят вратата на бараката, да прекосят онези триста или петстотин метра до нужниците, особено като не познаваха мястото и се препъваха на всяка крачка в камъни и дъски. Още си спомням онази дъждовна нощ, в която паднах без сили, когато за четвърти път трябваше да изляза. Още усещам допира до размекнатата глина, от която толкова трудно се измъкнах. „Имала си късмет, че не си паднала в собствените си лайна“ — ме утеши милата полякиня, на която се осмелих да доверя нощните си приключения.


_Нека изминем неколкостотин метра и изслушаме свидетел 6059, който разказва:_
— Името ми е Станислав Дюбиел, роден съм на 13 ноември 1910 година, поляк съм, католик… Бях затворен в концентрационния лагер Освиенцим от 6 ноември 1940 до 18 януари 1945. Лагерният ми номер беше 6059… На 6 април 1942 ме изпратиха като градинар в дома на коменданта на лагера Рудолф Хьос. Работих там до края на пребиваването на Хьос в лагера, а дори и по-дълго — до заминаването на семейството му от Освиенцим… Работех в градината и в жилището на Хьос и затова можех да наблюдавам пряко него и семейството му… Той често посрещаше в дома си различни високопоставени лица от СС, освен другите два пъти идва и Химлер. При първото си посещение той разговаряше много приятелски с Хьос и жена му. Децата на Хьос седяха на коленете му. Наричаха го „чичо Хайни“. Тези сцени бяха запечатани на снимки, увеличени копия от които красяха стените в дома на Хьос… Къщата беше толкова разкошна, че веднъж жена му заяви: „Тук бих искала да живея и да умра.“


_Отново думата взема Пелагия Левинска 32292:_
— Лагерът, бараките за живеене, дупките, калта и купищата смет зад блоковете ме ужасиха в началото със страхотната си мръсотия. Невъобразимото безредие, царящо в лагера, ме накара да мисля, че няма никаква организация и че комендантството на лагера проявява пълна неспособност да ръководи.
Смятах, че всичко това трябва да се промени, че ние ще преустроим всичко, че ще изложим пред лагерните власти исканията и предложенията си, за да може сами да внесем малко ред. Помнех как строяхме по собствена инициатива и със собствените си ръце скаутски лагери в гората, и то тъй успешно. Защо да не се опитаме да сторим същото и тук? Имаше толкова много жени, толкова ръце за работа! Започнах да разговарям за тези неща с по-отдавнашните затворнички. В дъното на душата си им се сърдех, че не са помислили за това, преди да се примирят с ужаса. Тогава още не разбирах истинския замисъл на нацистките концлагери. Нужниците ми отвориха очите. Те представляваха широка яма от единия до другия край на бараката. Тънка дъска я разделяше на две. И до днес още не разбирам за какво беше предназначена тази дъска, тази вечно мръсна дъска. И двете страни на ямата бяха непрекъснато заети… Гърбовете ни почти се докосваха. Често се цапахме една друга.
И тогава разбрах! Разбрах, че не се касае нито за безредие, нито за липса на организация, а че, напротив, това е една напълно зряла „идея“, от която съвсем съзнателно се бяха ръководили при създаването на лагера. Осъдени бяхме да гнием в собствената си мръсотия, да се давим в калта и в изпражненията си, искаха да ни унизят, да смажат човешкото ни достойнство, да заличат всичко човешко у нас, да ни сведат до състоянието на животни, да ни вдъхнат отвращение и презрение към самите себе си и към околните.
Германците отлично си даваха сметка за това. Те знаеха, че не можем да се гледаме един друг без отвращение. В лагера не е нужно да убиеш човека, за да го накараш да страда; достатъчно е да го ритнеш, за да падне в калта. А да паднеш означаваше да загинеш. Защото когато се надигнеш, вече не си човек, а жалък окалян изрод. Щом видеха някой да се олюлява или да се мъчи да измъкне крак от калните глинести пътеки, есесовците с присъщото си чувство за хумор веднага го изпращаха с ритник в лепкавата черна каша. Невъзможно беше да се вдигнеш със собствени сили, а никой не дръзваше да ти помогне. Затова всеки ден, когато потегляхме в колони за работа, неколцина, а понякога и десетки измежду най-слабите жени оставаха затънали в калта. Толкова просто е да станеш, да се измиеш, да се почистиш, да изпереш дрехите си, нали? Но не беше така. В лагера всичко беше организирано така, че това да е невъзможно. Не можеш да се облегнеш никъде; няма на какво, няма време, не можеш нито да се изчистиш, нито да се измиеш. Можеш само да останеш в калта на „Лагерщрасе“, откъдето специален отряд събираше падналите жени и макар да бяха още живи, ги просваше върху купчината трупове.
Никога няма да забравя какво видях веднъж в мъжкия лагер: лагеристи влачеха едного за краката, а тялото му, цялото в кал, оставяше широка бразда в черната каша. О, майко, ако бе видяла детето си или ти, съпруго, бе видяла в това състояние своята любов и радост, какво би казала днес на онези, които говорят за милост и великодушие към победената „висша раса“?
С една приятелка се заклехме — като доказателство за обичта ни, никоя да не оставя другата да умре в калта. Невероятно изглежда, че да протегнеш ръка на паднало човешко същество може да е доказателство за най-силна привързаност, и все пак беше така. Да помогнеш на някого да стане от калта означаваше да решиш да останеш заедно с него в нея.


_Не е била само калта. Мари-Клод 31685 припомня:_
— Когато пристигнахме в Освиенцим, за хиляда и двеста затворнички имаше една чешма с непитейна вода, която течеше само от време на време. Тя беше в тоалетните за немци и до нея се стигаше покрай постове от затворнички немкини, криминални престъпнички, а те ни биеха жестоко. Поради това беше почти невъзможно да се измиеш или да изпереш долните си дрехи. Повече от три месеца нито веднъж не си сменихме бельото. Когато имаше сняг, топяхме го, за да се измием. По-късно, през пролетта, докато отивахме на работа, пиехме и препирахме ризата и гащите си в някоя локва. Миехме по ред ръце все в същата мръсна вода. Другарките ми мряха от жажда, защото получавахме само по половин канче чай два пъти на ден.


_Мари-Клод 31685 млъква, пак разказва Пелагия 32292:_
— Пети ден бях в лагера. Търсех навсякъде, но никъде не можах да открия нито кладенец, нито чешма, нито място, където жените да се измият сутрин и вечер. Нищо нямаше и в бараката. Гледах с отвращение мръсните си ръце, през тези няколко дни ги бях мила само със сняг. Днес и това не можах да сторя, защото снегът бе замръзнал и нараняваше ръцете, а нямаше в какво да ги изтрия, нямах и ръкавици…
Накрая спрях една затворничка, която ми се стори, че е по-отдавна тук и познава нещата в лагера, и я попитах къде, кога и как мога да се измия. Тя ме изгледа учудена и отговори с усмивка: „Сама ще разбереш…“
Една-единствена постройка или по-точно дъсчена барака и отстрани кранче, от което водата се стичаше в ямата. Това беше всичко!
Там бяха нужниците за затворничките германки и само там имаше вода и за миене, и за пиене, и за кухнята.
А в лагера бяхме към 14 хиляди жени!
В бараката и около нея се трупаха жени с ведра, легени и стомни и се опитваха да се доберат до единствения кран. И аз се редих на опашката. Няколко пъти видях как някоя затворничка се нахвърляше да бие друга, крещейки нещо на немски, и да я изгонва от бараката с ритници и юмруци. Попитах защо и научих, че този нужник и водата били само за германките. Еврейките нямали право да влизат там. А останалите арийки можеха да влизат само когато свършеха германките, които, разбира се, не чакаха ред.
Малка беше надеждата ми да стигна до чешмата преди проверката, но все пак чаках търпеливо. Единствено в неделя имаше възможност да се пооправиш малко. Еврейките, изгонени от „умивалнята“, просеха няколко капки вода от щастливките, успели да напълнят съдовете си. Аз още се чувствувах добре. Исках да са позволя лукса да се измия, но жените наоколо бяха изжаднели, със засъхнали и напукани от треската устни, с широко отворени блестящи очи, очи на болни. Те нямаха сили да стоят прави. Молеха другите за канче вода и предлагаха в замяна хляба си.
Жаждата мъчи всички ни още от първия миг, още от първата гаванка чорба, която има вкус на селитра. Канчето кафе или чай, което ни отпускат вечер, не е достатъчно да утоли жаждата ни. А в много от блоковете, особено в тези, където бяха настанени еврейките, вечер изобщо не даваха нищо за пиене. Клетите жени се трупаха край другите блокове, причакваха ни по пътечките, предлагаха „да купят“ на каквато и да е цена нещо за пиене. Всичката си храна даваха за малко водица.
Не успях да занеса до моята барака водата, с която се бях сдобила с толкова усилия и след като бях чакала толкова дълго на опашка. Изжаднелите жени просеха. Обяснявах им, че тази вода не бива да се пие, още виждах надписа над чешмата, че водата не е за пиене, знаех, че под земята, която газехме, са заровени труповете на дванадесет хиляди съветски пленници, усещах как вони водата, която носех, виждах, че колкото и да съм мръсна, загубвам единствената си възможност да се поизчистя, и то за още цяла една дълга седмица, и въпреки всичко не можах да откажа.
Жаждата е мъчение за всички ни, дори когато не сме болни. Храната, смесена със селитра, изгаря вътрешностите ни. Устата ти е в огън, стомахът ти е в огън.


_Пелагия 32292 съвсем не е единствената, която страда от жажда. Нека чуем Клодет Блок-Кенеди 7963:_
— Успях да си намеря едно шише и всяка вечер го донасях пълно с вода. Още по пътя се борех със себе си да не го изпия, защото разстоянието беше голямо и ходенето мъчително, но с влизането в лагера жаждата ставаше още по-непоносима. А какво да кажа за жените, които изобщо не бяха пили вода. Спомням си протегнатите ръце на жените, когато забележеха шишето: „Госпожо, вода, вода!“, викаха те. Спомням си как един ден не можах да издържа и как жадно бе изпразнено шишето. Спомням си и разочарованието на другарките ми, за които всекидневната глъчка беше единствената подкрепа. И оттогава насетне крачех по телата на другарките ни чужденки, без да виждам протегнатите им ръце, без да чувам молбите им, защото се надявах, че поне ще мога да спася осем жени, съзнавах, че двадесет хиляди не мога да спася.


_Не говорех със Сюзан за вода, говорехме за мечти_, а тя каза:
— Младите все питат как сме се оставяли да правят с нас каквото си искат, но всичко беше толкова невероятно, толкова нелогично, тъй далеч от нормалното. Изведнъж ти казват: „Водата не е годна за пиене.“ Когато си роден в страна, където водата е за пиене, не пиеш вода, която не става за пиене. Не пиеш ден, не пиеш два, но като усетиш, че умираш от жажда, пиеш и такава вода. Трябва да превъзмогнеш онова, което си научил от най-ранно детство — че вода, която не е годна за пиене, не се пие. Просто защото си попаднал в друг свят.


_И отново Пелагия 32292:_
— На отиване или на връщане от работа все една и съща мисъл ни съпровождаше и ни караше да запомняме в кои дупки и ровове сме забелязали вода. Естествено забранено е да се излиза от колоната. Пазачите викат подире ни, бият ни, насъскват срещу нас кучетата и въпреки това жените са приготвили съдовете си, за да могат с един скок да се откъснат от колоната, да се наведат и да гребнат от водата. Едва ли някой би могъл да сметне колко плесници, ритници и ухапвания ни е струвало това. И независимо от всичко то се повтаряше всеки ден, всеки път, когато на минаване забележехме вода.


_А какво казва по този въпрос комендантът Хьос?_
— Отрядите от женския лагер в Аушвиц, които работеха навън, бяха под надзора на пазачи с кучета. Още в Равенсбрук надзирятелките на отрядите, които работеха навън, бяха получили кучета, за да се ограничи персоналът. Всички надзирателки имаха пистолети, но Химлер смяташе, че кучетата плашат по-добре, защото всички жени се страхуват от кучета, докато мъжете не им обръщат особено внимание. Поради многото затворници надзорът на работниците вън от Аушвиц винаги е поставял проблеми. Войниците не стигаха. Военните постове бяха много полезни при големите строежи. Но в земеделската работа или при терасирането тази система беше неприложима, също както при всички видове работа, при които затворниците трябваше да се местят по няколко пъти на ден. Поради това се наложи да ползваме повече пазачи с кучета, които бяха още по-малко и от надзирателките. И сто и петдесет кучета не ни стигаха. Според сметките на Химлер едно куче би могло да замести двама часови. Това може би беше вярно за женските отряди, защото дори само едно куче плашеше всички.


_А имало ли е други животни? Доктор Аделаид Овал 31802 отбелязва:_
— При нас имаше невероятно много плъхове. Шест-седем ни посещаваха всяка нощ. Същински ад. Мислехме, че най-големият навярно е баба на другите, той редовно пиеше от лизоловия разтвор, все едно че беше елексир. Толкова свикнахме с тях, че дори им дадохме имена. Лошото беше, че те се хранеха с човешка плът. Нападаха жените дори още преди те да са издъхнали. За да не ми пречат много нощем, започнах да им правя място за минаване край главата си, мястото за възглавницата оставях празно — същински път.


_Доктор Ото Волкен 128828, концлагерист от Австрия, си спомня:_
— Тия животни бяха безочливи, нахални, не се страхуваха от нищо и нощем крадяха дори хляб от джобовете на затворниците. Обикновено оставяхме по някой залък от вечерната дажба, защото за закуска ни даваха само някаква помия. Затворниците често се караха, обвиняваха се един друг: „Откраднал си ми хляба!“ Всъщност го крадяха плъховете.


_Има и паразити. За тях разказва Маша 35332:_
— Целият лагер беше потънал във въшки. Намирахме ги по излинелите одеяла и в сламениците — неотдавнашното нововъведение в Биркенау. Но най-много бяха в дрехите ни. Бръкнеш под тях с ръка, увита в парцал, и я вадиш цялата във въшки. Шегувахме се за въшките, когато съвсем се отвращавахме от живота и ни се приискваше да се посмеем над собственото си нещастие. Не липсваха също бълхи и дървеници. Благодарение на тия животинки в лагера върлуваше тифус.
Тази болест беше истински бич, вземаше хиляди жертви и бе допълнителен начин за унищожение, от който германците бяха доволни. Но тя заплашваше и есесовците, които всекидневно бяха в контакт със затворничките. Поради това те решиха да се преборят с тифуса чрез обезвъшляване. В лагера се говореше за него седмици преди да бъде извършено. Разказваха се ужасяващи неща. Че щели да требят въшките със същия препарат, с който си служеха в газовата камера, че щели да ни отведат съвсем голи в парната баня, за да ни пуснат газ, и какво ли още не.
Няколко дни преди определената дата в нашия лагер дойдоха отряд мъже и поставиха на пътеката между бараките големи казани с дезинфекцираща течност, после се появиха и камиони, натоварени с бутилки газ. Наблюдавахме всичко това силно изплашени и чакахме обезвъшляването като екзекуция. Трябваше да го извършат по блокове. Беше през юни 1943, когато от Гърция пристигаха големи ешелони, и блоковете бяха препълнени. По хиляда — хиляда и сто жени бяхме в помещение, където нямаше как да мръднат и петстотин.
В два часа сутринта на определения ден изкараха всички ни навън. Най-напред отнесохме сламениците и одеялата за дезинфекция. После за наш голям ужас ни накараха да се съблечем изцяло. Свихме на вързоп дрипите си и ги пуснахме в казана с дезинфекциращата течност. За отличителен белег на вързопите ни щеше да служи лагерният номер, пришит на горната дреха. Върхът на нещастието бе, че ни принудиха да оставим и личните си торбички, скърпени от парцали, които побираха цялото ни богатство. Някои от нас притежаваха само лъжица със счупена дръжка, дажба хляб, парче гребен, кърпичка или това, което служеше за кърпичка. Други, по-оправни, имаха и нож, парче от кърпа за лице, глава сурово цвекло, докопано иззад камиона, снабдяващ кухнята. Други притежаваха дори парче сапун или блуза за преобличане, купени с валутата на лагера — хляба, от който се отказвахме винаги, когато искахме да си осигурим някакъв лукс.
И така прибавихме притежанията си към вързопите, уверени, че няма да намерим вече тези скъпоценни за нас вещи. Щеше да се наложи да „постим“ няколко дни, за да се сдобием отново с онези малки неща, без които цивилизованият човек не би могъл да живее. Ограбени, преди да бъдем обезвъшлени, зачакахме началничката на блока и есесовците да ни преброят.
Бяхме хиляда съвсем голи жени, загубили всякакъв свян пред нацистите поради всички онези многобройни случаи, в които бяхме за тях опитни животни. В нашите очи те също не бяха човешки същества, но сега в лагера имаше мъже от дезинфекционния отряд и достойнството ни беше наранено. На всичкото отгоре беше и много студено — беше три часът сутринта и треперехме целите. Притиснати една към друга в редици по пет, колоните жени — по-скоро скелети с подути кореми, бяхме зловеща гледка, далеч надхвърляща въображението на Данте.
След проверката отидохме в банята. Всичките хиляда жени преминахме пред представителна група от СС начело със зловещия убиец Таубер, който ни наблюдаваше доволен от това ново садистично хрумване. Редом с есесовците беше секретарката, пряка сътрудничка на коменданта на Освиенцим. Облечена бе във великолепна синя рокля, която ярко контрастираше с нашата жалка голота. Конвоирани от тях, изминахме петстотинте метра до банята. Там ни избръснаха целите, включително и главите до голо. После ни вкараха в парна баня във формата на амфитеатър. Отпуснахме се доволни, че сме се отървали от гнусните погледи на есесовците.
Доволни бяхме и от живителната топлина, от която телата ни се нуждаеха поради недохранването и липсата на витамини. Държаха ни там няколко часа гладни. Онези, които си бяха запазили залък хляб от снощната дажба, го бяха оставили в конфискуваните торбички. Бяха забравили хляба, ужасени, че им отнемат цялото богатство. Започна да ни измъчва глад, а никой не мислеше да ни нахрани. Щяхме ли да си получим чорбицата на обед? Дотогава имаше време, а обикновено при изключителни събития като сегашното забравяха да ни я дадат.
След няколко часа чакане ни прехвърлиха в помещение с душове, където беше ледено студено. И водата беше ледена. Не искахме да влезем, щом усетихме рязката смяна на температурата, но ни наблъскаха грубо под водата и трябваше да понесем и това изпитание. Напразно чакахме да получим кърпи; забравиха да ни дадат и сапун въпреки шумните приготовления за обезвъшляването и значението, което му придаваха.
Измити и все още голи, отидохме в друго помещение, с широко отворена врата. Треперейки от студ, умора и глад, зачакахме да донесат чорбата. Пладне беше минало отдавна, когато най-сетне стана и това; спуснахме се към казаните като стадо, толкова бяхме изгладнели, блъсканицата беше неописуема. Онези, които притежаваха дарбата да се бутат, изтласкваха останалите и получиха храна по два, че и по три пъти, а другите, които чакаха да им дойде ред, не получиха нищо. Излочихме чорбата като кучета, нали ни бяха взели лъжиците, изблизахме лакомо всичко от съдинките.
Върнаха ни при бараките към пет часа следобед, както бяхме още голи. Бяхме твърде уморени и затова не се почувствувахме тъй дълбоко унижени, както сутринта. Бараката още не беше отворена след дезинфекцията. Чакахме навън. Дрипите ни вече бяха извадени от казаните и лежаха разхвърляни по земята пред блока. Настъпи пълно безредие, защото всяка се мъчеше да намери вързопа си, но това беше невъзможно. Заповядаха да нахвърляме нещата на покрива, за да изсъхнат. Най-сетне отвориха и бараката. Втурнахме се вътре, за да се доберем до наровете. Сламениците и завивките още бяха на дезинфекция. Свряхме се по десет жени в ниша. Зъзнехме и се гушехме една в друга с надеждата да се постоплим, за да можем да заспим и да забравим страшния ден, който бяхме изживели. Сънят обаче не идваше. Въпреки всички усилия не успяхме да се стоплим.
Късно през нощта някои задрямаха, но както винаги в три ни събудиха. За проверка. Невъзможно е да се опишат мъките, студът и страданията, които изпитахме още веднъж. След проверката пак се притиснахме и зачакахме слънцето, за да се покатерим на покрива и да си приберем, дрехите и торбичките.
Странна гледка бяха обитателките на бараката, когато изсъхнаха на слънцето. Едни бяха почти напълно облечени, други бяха по гащи и корсаж, без пола и блуза; трети пък имаха пола, но не и гащи и корсаж. Виковете и караниците не стихваха. Дърпахме дрипите една от друга; видеше ли нещо горе-долу ценно, всяка твърдеше, че било нейно. По земята се валяха купища мокри мръсни парцали. Никой не се намеси. Хиляда жени се биеха за изпокъсани дрехи, бореха се за жалкото си съществувание, а много от тях бяха майки и в предишния живот бяха заемали видно място в обществото.
На другия ден отново излязохме на работа. Операцията по обезвъшляването бе приключила, бяхме чисти, ала полуголи, видът ни би бил комичен, ако всичко не беше тъй ужасяващо трагично. Излязохме от лагера в колона при идеален ред под ритмичния съпровод на оркестъра. Следваха ни доволните погледи на началниците на лагера: безчислената армия робини на райха отиваха на работа, за да участвуват в изграждането на „новия ред“. Само след няколко дни въшките се появиха отново. Единственият резултат от първото обезвъшляване бяха стотиците пневмонии и плеврити.


_И тъй накратко: въшки, плъхове и кучета, бой с юмруци и камшик, огън, кал и жажда. И нищо друго? Морис Онел 133857 отговаря:_

Най-лошото е гладът.
Гладът, когато чакаш топлата струя.
Най-лошото е студът,
студът, когато изгладнелите протягат ръка
и чакат всичко от времето,
но не и от себе си.



_Наум Файнщайн 48932, и той изгладнял, си спомня следната случка:_
Една вечер хилядата изнурени и премръзнали човешки същества от блок 15, току-що завърнали се от работа, бяхме изтикани с тояги към нишите, в които се тъпчехме по осем. Полуседнали, полулегнали, притиснати един към друг, треперехме от студ и глад. Неспособни да живеем, страхуващи се от смъртта, чакахме дажбата хляб с едва сдържано нетърпение и в същото време с примирение: около очакваната храна се съсредоточават всичките ни надежди, мъничкото жизненост, която ни е останала. По коридорите тежко се движеха сенките с тояги в ръце. Цареше гробна тишина.
Изведнъж вратата на бараката се отвори широко, появи се подофицерът от СС Шилингер: иска да присъствува на разпределянето на храната. Началниците на бараката сновяха насам-натам с голяма кошница и подаваха на всеки парченце хляб. Никой не продумваше и дума.
В една от нишите лежаха по корем възрастен мъж и осемнадесетгодишният му син. Бащата бе вече съвсем отмалял. Протегна трепереща ръка, пое хляба и го притисна до гърдите си, а тялото му все трепереше… Макар също изтощен, синът още имаше сили. Грабна хляба с две ръце и го погълна на няколко хапки. Изгладнелите му очи дебнеха подивели. Изведнъж погледът му се спря на парчето хляб в ръцете на треперещия баща. Синът светкавично изтръгна хляба и го налапа. Превърна се сякаш в две движещи се челюсти… С последни сили старецът нададе вик. Началникът на блока дотича, измъкна и двамата. Те не се върнаха вече в бараката.
А подофицерът от СС избухна в смях: нацистката идеология наистина е всемогъща, щом може да накара син да постъпи така с баща си!


_И тъй най-лошото е всесилният глад, който унищожава душевната чистота, издръжливостта и смелостта. Сещам се за еврейските ученички от Родез и разпитвам единствената, която познавам — Сюзан._
— Познавахме се вече от три години — отвръща тя. — Заедно бяхме скаути, заедно ходехме на скаутски лагери и това изгради у нас солидарност. Поделяхме си и залъчето хляб, и откраднатата ряпа. Когато ни извеждаха вън от лагера да копаем окопи, работехме сред поля, засадени с ряпа. Вечно бяхме гладни, разбира се, и затова всяка по ред се опитваше да откъсне някоя ряпа или няколко моркова и после си ги деляхме винаги на пет. Но мен ме хващаха винаги, когато ми дойдеше редът да се опитам да откъсна нещо. Един ден, тъкмо се бях изплъзнала да откъсна една чудесна ряпа, бях си я избрала от по-рано, теглех, а тя ми се опъваше, и германецът ме удари с приклад, беше ме забелязал. Той ме отпрати, върнах се при другите разплакана, без ряпа, яла бой на всичкото отгоре и главното смутена, защото вземах от другите, а сама не бях внесла своя дял.
Рекох й:
— Не си била виновна.
Тя се сеща за друг пример:
— Петте имахме една купичка, а лъжица не. Как деляхме ли? Например чорбата — наливаха ни пет черпака и трябваше някак да се оправяме. Трябваше да делим на глътки, друг изход нямахме, но винаги хитрувахме по малко. Казвахме „по три глътки на всяка“ Глътвахме по три пъти, но пълнехме още малко уста, само че без да гълтаме веднага, за да не видят другите и предавахме купичката по ред на останалите, а те правеха същото. Но все пак деляхме, нали нямахме лъжица.
— Разказаха ми, че и тези, които разливали чорбата също хитрували, защото гъстото оставало винаги на дъното.
— Разбира се — отговаря Сюзан, — пазеха го за някой приятел. Всичко там беше несправедливост, всяка секунда беше несправедливост.
Млъкваме и двамата. После се сещам нещо, питам я:
— Помниш ли, разказа ми за букета люляк, който ти донесъл в Родез един млад германски войник?
Тя кима утвърдително.
— Лилав ли беше люлякът или бял?
Сюзан гледа дълго, колебае се, сетне решава:
— Лилав. После запитва:
— Ще разкажеш ли тази случка с люляка?
— Разбира се.
Тя пак се двоуми, преди да промълви съвсем тихо:
— Знаеш ли, струва ми се, че не бива. Хората ще си помислят…
Припомням й:
— Ти каза, че се е случило веднъж на седемдесет и пет хиляди. На седемдесет и пет хиляди затворници.
— Ще си помислят, че е имало някаква човещина. А човещината беше толкова малко. Не искам да разказваш тази история.
Опитвам се да я убедя:
— Важното в случая не си ти самата, важното е, че никой никога не е проявил грижа за седемдесет и четирите хиляди деветстотин деветдесет и деветте затворници.
Сюзан повтаря:
— Никой никога не се е грижил за тях. Сега гласът й става уверен:
— Смятам, че случаят е изключение, а и цялата тази история беше много жестока.


_Морис Онел 133857 продължава да реди стиховете си, в които гладът отстъпва пред ударите в кръста, но:

Най-лошото е да се вслушваш,
във времето, което вече не тече.



_Доктор Робер Леви 145920 разказва за времето в началото, когато още не е знаел какво става в лагера:_
— Разнасят в големи казани някаква чорба с неопределено съдържание и я разпределят по канчетата. Нямаме лъжици, но това не ни пречи да я пием жадно като вода. Малцината оцелели французи от предишните ешелони ни разпитват тревожно за новини от родината, търсят между нас близки или приятели. Осведомяват ни за ужасните условия в Биркенау, а ние ги слушаме и не вярваме. Питаме ги какво е станало с другарите ни, които вчера, при пристигането, бяха натоварени на камиони. „Тях вече никога няма да ги видите, те вече са задушени с газ и изгорени в крематориумите, дето пушат ей там денем и нощем.“ Обзема ни страх, ужасени сме.


_Уплахата преминава, лявата колона е убежище. Нижат се дни, седмици, месеци. Човек свиква с мръсотията, с боя, с мъката. А крематориумът е наречен просто „фурната“. Ето как Птижан 45976 описва общото нещастие:_
— Раздали ни бяха кепета и често ни наказваха да ги сваляме и слагаме на глава под команда „Шапки долу!“, като в същото време пляскаме в такт с ръка по бедрото. Изваждаха пред строя онези, които изоставаха, и ги биеха дивашки. По три часа правехме това упражнение. Часове наред крачехме клекнали, след това лазехме по лакти из двора, а гадовете не ни оставяха на мира и ни караха да се движим все по-бързо и по-бързо. Биеха безспир наляво и надясно. Караха ни да правим кълбо в прахоляка и калта.


_Човек приема почти всичко, всъщност всичко. Жак Фюрмански 49248 наблюдава другарите си по труд и мъчения:_
— Вглеждам се в другарите си, много от тях вече са като автомати, без всякаква вътрешна реакция.
Подплашени същества, изтормозени до такава степен, че дори не разбират командите. Подреждат се лошо, не си дават сметка дали не са по повече в редиците, отколкото трябва. Хора, унищожени вътрешно.
За пръв път трябва да се строяваме по новия начин да сваляме и да слагаме кепетата по команда.
Цял час без прекъсване ни проглушаваха ушите: „Шапки долу, шапки на глава!“
Това упражнение се прави по специален метод, целта е да ни оскотят, да ни смажат, да ни превърнат в автомати.


_Предлагат им да изберат между непосилния труд и покоя на смъртта. Дезире Хафнер 51182 сочи един пример:_
— На Коледа 1942 накараха затворниците да се заемат със съвсем лека работа: да носят пясък във връхната си дреха, обърната наопаки. Само че трябваше да тичат с този пясък между два реда надзиратели и есесовци, всеки от които държеше дебела тояга. Опитвайки се да избегнем ударите на надзирателите, налитахме на есесовците отсреща. Така за два часа — от девет до единадесет сутринта, бяха избити триста и петдесет концлагеристи. Навръх Нова година представлението се повтори. Резултатът беше същият. Триста и петдесет трупа, няколко стотици ранени.


_Групата вляво все пак ти дава надежда, макар и малка, да оцелееш, но кой би могъл да гадае бъдещето? Не и Птижан 45976, който си спомня:_
— Изпратиха ме в друг отряд и там се чувствувах много по-зле. Той работеше на канала (каналите за отводняване на блатата). Работехме нагазили до над коленете, че и по-дълбоко, изхвърляхме с лопатата пясък и камъни от дъното. Голямо удоволствие за есесовците беше да накарат някого да се върти около дръжката на лопатата, забита в земята. Щом му се завиеше свят, бутваха го в канала, той се опитваше отново да излази на брега, който бе около четири метра висок, но горе го чакаха и с един ритник го блъсваха пак във водата, докато останал съвсем без сили, човекът се удавеше.


_Данте си спомня, че видял в блатото голи хора, целите окаляни, с разкривени лица, но има и друга кал, която петни човека повече от тази в лагера. Това обяснява Жак Фюрмански 49248:_
— Надзирателят се е нахранил и внезапно влиза при нас.
— Я — сеща се той, — вие сте французи, между вас има и певци, и танцьори, елате с мен.
И неколцина отиват, за да „спечелят“ малко храна, чуваме ги да пеят.
Надзирателят е доволен. Иска да му пеят еврейски песни, при това непременно „много тъжни“.
— Разбирам думите и ми прави удоволствие да ги слушам — пояснява той.
Унижение, падение, хората пълзят като животни, за да се спасят. След това зрелище ме намира един приятел — известен певец, ценен човек, и ми казва:
— Пях, ядох, колко съм отвратен от себе си! Мислех, че не съм в състояние да падна толкова ниско. Гладът, гладът, братко…
Добавих…
— Да, ще опознаем себе си в друга светлина, ще изживеем ужасни времена.


_Ужасни времена ли? Хафнер 51182 слуша, оглежда се и констатира:_
— А в Биркенау имаше нещо още по-ужасно. Имаше лагер за жени. Жени ли? Та нима имаше все още нещо женско, нещо човешко в тези страшни за гледане призраци? Обръснати до голо черепи, тела, не, скелети, по които личаха белезите от жестокостите на жените от СС, татуирани китки, измръзнали ръце, подути крака, нима това бяха жени?… От техните бараки се разнасяше неописуема воня, вонята на хиляди женски тела, които в продължение на месеци нямаха къде да се измият. Купчините трупове пред женските бараки бяха по-високи, отколкото пред мъжките. А вътре — невъобразима тъпканица, пробити покриви, по земята кал и мръсотии, навсякъде ужасяваща мъка… Но обективно, искрено трябва да се признае, че въпреки страданията, които понасяха, въпреки режима, който при тях беше много по-тежък, отколкото при мъжете, именно жените запазиха по-висок дух, именно жените показаха по-голяма смелост.


_Да чуем Маша 35332:_
— След като се окопитих от отчаянието, в което тънах над два месеца, започнах да използвам времето, свободно от задължения в болничния блок, за да разширявам познанствата си. Запознах се с лекарки, които работеха в други сектори на болницата — с доктор Любов, хирург от Съветския съюз, със Сили Фридманова от Прага, с доктор Роза от Париж, с доктор Соня от Брюксел. Срещнах другарки от Франция — и познати, и непознати. Сближих се с концлагеристки от Полша — и еврейки, и не. Тъй като зная полски, а и поради сходството на политическите ни възгледи, с тях лесно се създаваха връзки. По-късно групата ни се разшири с югославянките, заловени в партизанската борба в родината им. Някои от тях работеха в службата, която се занимаваше с прехвърлянето на затворничките от един лагер в друг, или като началнички на санитарни блокове. Към нас се присъединиха и група чехкини, малко на брой, но издигнати политически и морално. Чрез доктор Любов се запознах и с други съветски пленнички.
Пращаха ме ту да чистя блока, ту да мия съдове, ту да се грижа за болните. Известно време бях и нощна болногледачка. Една вечер се събрахме в тясното помещение до бараката, което служеше за дежурна стая. Бяхме пет: чехкинята Манси Швалбова, парижанката Леа Кразюки, доктор Любов, една югославска другарка, чието име не помня, и аз. Тогава се зароди организацията за солидарност и съпротива, която по-късно обхвана затворнички от всички националности, каквито имаше в женския концлагер в Биркенау.
Материална помощ получавахме от другарките си от отрядите, които работеха в складовете за обувки и за дрехи, и от отряда „Червена Канада“ (червена, защото освен раираните затворнически дрехи носеха червени кърпи на главите). Тези отряди сортираха багажите на концлагеристите, пристигащи в Освиенцим от всички европейски страни. Така например еврейските семейства от Гърция бяха повярвали в обещанията, че просто ги изпращат да живеят другаде и за да продължат да водят нормален живот на новото място, трябва да вземат цялото си имущество. Те се подчинили и донесли в Освиенцим вещи с голяма стойност. Сортирани от отряда „Червена Канада“, скъпите предмети бяха натоварени на влакове и експедирани за райха. По-простичките вещи бяха прибрани в складовете, от които се снабдяваше есесовското командуване в Освиенцим. Непотребното остана в лагера за раздаване на затворниците и бе струпано в една барака, където работеше складовият отряд.
Във всички тези отряди имахме другарки и с течение на времето те се бяха научили „да организират“ работата си. По-късно, когато установихме връзка с нелегалното съпротивително движение в мъжкия концентрационен лагер, получавахме помощ й от зондеркомандата, която сортираше личните вещи на арестантите — мъже, жени и деца, задушени с газ още при пристигането им в Освиенцим.
Излагайки се понякога на смъртна опасност, приятелите ни от тези отряди вземаха от вещите на умрелите и носеха в лагера дрехи, хранителни продукти, а понякога и дребни ценни предмети, които внасяха във фонда за солидарност. Онова, което те успяваха да задигнат, беше съвсем нищожна част от огромните богатства, които нацистите заграбиха от милионите затворници. И все пак един пуловер, някоя риза, чифт обувки, чиле вълнена прежда, малко храна допринасяха при лагерните условия да бъде спасен някой човешки живот.


_Мъжете също се организират. Роже Абада 45157 продължава разказа си:_
— През декември 1942 установихме контакт с Рудолф Фримел, австриец, който пък поддържаше връзка със сънародника си Ернст Бюргер от Международния антифашистки комитет. Оформи се група от четирима отговорници, които бяхме начело на организацията по едно или друго време — Роже Абада, Йожен Гарние, Анри Горг и Роже Пелису. Аз, а от септември 1944 и Гарние, осигурявахме връзката с Международния комитет чрез посредничеството на Рудолф Фримел.
Отговорниците на този комитет се събираха обикновено в една стаичка на блок 4, която служеше за килер. В друга стая в болницата, на чиято врата имаше надпис „заразни болести“, изготвяхме текстове. Надписът донякъде ни предпазваше от неочаквано появяване на есесовци.
В края на първото тримесечие на 1943 в една стаичка на приземния етаж на блок 22, вдясно от входа бе организирано събрание. Това бе наистина изключително, защото много трудно можехме да се съберем. Беше през един неделен следобед, по времето, когато обикновено ставаше бръсненето. Всички обитатели на стаята влизаха в нелегалната организация, а онези, които не бяха задължени да присъствуват на събранието, пазеха отвън. Срещата стана след създаването на „бойната група“ в Освиенцим и целта й беше да се проучат условията за участието на французите в дейността на групата.
Разгърна се движение за солидарност. В лагерния лазарет работеха французи, които допринесоха да бъдат полагани повече грижи за болните и лекарствата да се разпределят по-добре.
Други пък, от отряда за дезинфекция, доставяха бельо и дрехи, които изпратихме на французойките от ешелона на тридесет и една хилядите чрез затворници французи от градинарския отряд, който работеше край Райско; там служеше и част от тези французойки.
Затворниците от работилниците поддържаха връзки с външния свят. Анри Горг, той беше в железарски отряд, пренасяше писма, скрити в празни бутилки от ацетилен, и ги оставяше на определено място. Той бе натоварен да намери карта на фронта, когато веднъж бе изпратен да поправя нещо в комендантството. Друг затворник работеше в гаража на есесовците. Той криеше в чекмеджето на работната си маса карти и документи, които да бъдат използвани при бягства, и повреждаше генераторите и стартерите на автомобилите.


_Разпитвам Сюзан по този въпрос._
— Да, наистина имаше хора, които се съпротивляваха — спомня си тя, — хора, които се бореха, имаше комунисти, те бяха организирали взаимната помощ. И аз оцелях благодарение на взаимната помощ, но защо? Защото бях участвувала в ученическите организации, защото бях скаут, защото ме арестуваха заедно с момичетата, с които бяхме заедно скаути в лицея в Родез — това е причината, поради която се върнах. Познавахме се вече три години, деляхме всичко, крояхме големи планове.
— Навярно си се сприятелила и с други концлагеристки?
— Аз бях от най-долната категория, така че ми беше практически невъзможно да се сприятеля с някоя.
Не разбирам и Сюзан обяснява:
— Най-напред защото непрекъснато ме включваха в различни отряди. Живеех като скитница — петнадесет дни в един отряд, следващите петнадесет — в друг. И ако не ме бяха арестували с момичетата, които познавах, изобщо нямаше да изляза от лагера, щях да се затрия, щях да пропадна сред полякините и чехкините, които говореха други езици. Не искам да обобщавам, но не ми е известно някой да се е сприятелил с някого в лагера, освен ако са работили в специалните, в привилегированите отряди. Непрекъснато ни местеха при различни условия, непрекъснато се чувствувахме загубени, без корени.
— Ти какво работеше?
— Местеха ме в различни отряди, но на практика винаги вършех едно и също в отряд, работещ вън от лагера. Трошехме камъни, отводнявахме блата, копаехме ями. Бях все в отрядите с най-тежката работа. Работих малко и в „картофения отряд“, там мъкнахме големи кошове с картофи. Всъщност винаги съм била във външен отряд, а там вършех най-тежката физическа работа, защото нямах никаква квалификация, нищо не знаех да правя.
— Силна ли беше?
— Да, яка бях, бях здраво шестнадесетгодишно момиче.
Отново се опитвам да разбера дали е имала приятелки.
— Никога ли не си разменяла поне поглед или усмивка с някоя непозната?
Сюзан се усмихва и отговаря:
— Разбира се, говорехме помежду си. Но да се сприятелиш с някого е друго. Естествено прояви на приятелство имаше: край теб има други човешки същества, разбираш страданията им, приказваш, усмихваш се, помагаш им, успокояваш ги, доколкото можеш. Но да се сприятелиш с някоя така, че да делиш с нея залъка хляб, това вече беше съвсем друго.


_Оставям я, за да прочета записките на една друга Сюзан — Сюзан Бирнбаум 74837, за нейната група. Те са четири, не пет като френските момичета._
Бяхме определени да работим в отряд 22 или в отряд 105 — в блатата или на камъните. Можехме да избираме.
Първия ден ние с Фернанд Гьочел, Берт Матинер, Терез Шасен избрахме блатата. Ето как мина този първи ден.
В три и половина сутринта ни събудиха свирката и ударите, които сипеха с пръчки по краката ни началничките на помещението. Нямахме никакво време да се измием, всъщност нямахме нито сапун, нито кърпи. В четири и половина получихме — ония, които можехме да се бием и имахме късмет — по няколко глътки мръсна топла вода вместо кафе. След това ни изгониха бързо навън все така с бой — с колани и пръчки, и ни накараха да се строим в една от колоните — за „блатото“ или „за камъните“.
Чакахме до пет часа. Дъжд, сняг, вятър — това нямаше никакво значение, стояхме така, прави в редици.
В пет и половина се яви надзирателката на отряда и се упътихме към изхода с маршова стъпка под команда — „леви, леви, леви, раз, два, три, леви, леви, леви!“.
Надзирателка на отряд 22 — за блатата, беше Лизел, германка, проститутка.
Точно в шест — по хронометър — трябваше да минем през портала на лагера под съпровода на музика.
Не съм виждала нищо по-гротескно. Представете си цял полк дрипави жени, една куца, друга влачи крака в подпетени обувки, да маршируват в такт пред парадно облечените германци под звуците на весел марш, изпълняван от женски оркестър.
Закъснели, тичахме като побъркани из разкаляния път и едва на десет метра от оркестъра оправихме редиците и минахме изправени, с вдигнати глави, изпънали ръце по шевовете на панталоните!
От двете страни на пътя, преди и след оркестъра, стояха на пост жени от лагерната полиция и наблюдаваха колоната, защото всичко трябваше да бъде в пълен ред: косите — прибрани под кърпите, яките — опънати, никакви колани, а кръстът на гърба — ясно очертан. Ако нещо не беше в ред — бой!
Когато излизахме от лагера, двама есесовци с кучета се отделиха от групата и единият тръгна пред нас, а другият отзад.
Вървяхме шест километра в калта и снега. Постепенно изоставяхме маршовата стъпка и се опитвахме да крачим заловени по две, по три за ръка въпреки неудобните обувки.
Подхлъзвахме се, спъвахме се, падахме по камъните и лепкавата кал, но ставахме бързо, защото в никакъв случай не биваше да разстройваме редиците, инак за наказание получавахме плесница или удар с пръчка.
След един мъчителен час катерене по насипи и ровове така капнахме, че ни идеше да седнем къде да е и да не мръднем повече. Но не можеше. Тъкмо бяхме стигнали до мястото за работа насред блатата и нямаше надежда да получим и минутка почивка преди проверката към седем вечерта.
Надзирателката бързо ни разпредели на групи.
Едната група затворнички насипваше кал и пръст на дървени тарги, друга група ги пренасяше — две по две, защото бяха много тежки — на двеста метра, където строяха насип. Трета група чакаше там и изравняваше изсипаните пръст и кал, набивайки ги с дебели тежки дървета. А щом завалеше, калта и пръстта се смиваха и от насипа не оставаше и следа.
Надзирателката Лизел проверяваше най-напред дали таргите са достатъчно натоварени, за да се изморим колкото се може повече, докато ги носим. Ако за нещастие не бяха достатъчно тежки, и товарачките, и носачките отнасяха по един силен удар с пръчката по лицето или по главата.
Носенето беше ужасно трудно. Хлъзгахме се на всяка крачка в глинестите полски блата.
На двеста метра оттам друга германка надзирателка, също затворничка проститутка, чакаше пълните тарги, заплашително вдигнала тояга. Трябваше да вървим едни зад други от едната надзирателка до другата, без да спираме. Винаги намираха повод да ни ударят по главата на всяко минаване, и в единия, и в другия край на пътя. Забавляваха се много. Постепенно започнаха да изпитват истинска наслада от това да ни бият, то им стана нещо като необходимост.
Какъв ден! Дванадесет часа принудително крачим, огъваме се под непосилния товар, хлъзгаме се, падаме, бият ни.
Този ден надзирателката Лизел беше особено освирепяла и след първия си ден в блатата се върнахме в лагера целите в рани, отоци и синини.
Приятелката ми Берт бе ударена толкова силно по устата, че разкървавените й устни останаха подути цели три дни. А студа, още не съм разказала за студа. Прътите, на които бяха прикрепени таргите, често се изплъзваха от вкочанените ни пръсти, които вече не усещахме. Близо тридесет километра изминахме този ден, натоварени като магарета. На всяка стъпка едва изгазвахме от четиридесетсантиметровия слой кал и сняг. Колко дълги ни се сториха тези дванадесет часа!
По пладне ни дадоха половин час, за да изядем чорбата, но беше невъзможно да седнем в калта и снега. По една купичка на две. Тя побираше към един литър и добре поне, че чорбата беше топла и по-гъста, отколкото в карантината. Но изстиваше бързо, защото прехвърчаше сняг. Обедът беше единственото, което чакахме с нетърпение през целия ден.
Едва свършили да се храним, отново започвахме да се въртим в кръг една след друга с таргите.
Бяхме изнемощели, краката ни вече се подкосяваха, ръцете, гърбът и кръстът ни боляха. Но трябваше да вървим и вървим още часове наред. Прекратихме работа чак в четири и половина. Събраха ни, преброиха ни и отново в редици се упътихме към лагера. Отново шест километра, а трябваше да бързаме, за да стигнем навреме за проверката. А не можехме повече. Мислехме си, че ако всеки ден трябва да вършим същото, никой няма да издържи, това е извън силите на човека.
Не можах да вървя сама на връщане този първи ден. През целите шест километра ме носиха двете сестри Мишел и Жанин, едната на 18, а другата на 21 години. Съжалиха се над мен и ме подкрепяха през целия път. Вървях превита на две, не можех да се държа права.
Никога няма да забравя тези две красиви, добри и състрадателни момичета. Те проявиха воля и смелост да издържат колкото се може по-дълго в този отряд на смъртта и изтощени и напълно отслабнали, умряха една след друга в газовата камера в разстояние на два месеца.
Всеки петнадесет дни отрядът биваше допълван, защото три четвърти от жените измираха.
Най-дълго издържаха полякините, свикнали с климата и с тежката работа на полето. Французойките, холандките и гъркините падаха като мухи, покосени от изтощението, диарията и тифуса; прекалено отслабнали, с измръзнали крака, при селекцията те биваха изпращани в газовата камера.
Денят не свършваше с дългото връщане в лагера. Трябваше да стоим прави час, понякога и два, до вечерната проверка.
А в какво състояние се намирахме! Парцаливи, кални, с окървавени и премръзнали крака, с посинели от бой лица и гърбове. И отчаяни до дъното на душата си.
Най-сетне към седем и половина вечерта влязохме в блока. Бяхме на крак от три и половина сутринта. Шестнадесет часа, без да седнем нито за минута, без да отдъхнем нито миг. След като се прибрахме в бараката, от всеки нар се чуха плачове, оплаквания, охкания.
Истинска мъка бе да си събуеш обувките, слепнали за краката от засъхналата кал, и да не викаш от болка, защото раните се отваряха. Някоя другарка дърпа внимателно обувката, за да не ти причини силна болка, а в замяна ти събуваш нейните. Докато кракът бе студен, болеше, но все пак се понасяше, но щом малко се постоплеше, човек можеше да полудее. Страдахме от начален стадий на измръзване на краката, а той е ужасно болезнен. По цели нощи се измъчвахме от болки и всички в блока стенехме.
Под заплахата от тежки наказания трябваше, преди да ни разрешат да легнем, да измием обувките си с много вода. За самите нас това не се отнасяше, стояхме си мръсни, нямаше с какво да се измием, никой не го беше грижа, но с обувките беше друго и често се случваше след изнурителен ден да ни будят с пръчките насред сън, за да проверят обувките…
Случваше се също нощем да ни будят, за да излеем навън кофите, пълни с изпражнения, а това винаги ставаше с разправии.
Тогава спяхме четири на нара — Терез, Фернанд, Берт и аз. Четирите имахме три одеяла. Едното постилахме отдолу на сламеника и ни оставаха само две да се завием. Те бяха съвсем недостатъчни в големите студове и затова увивахме крака в скъсаните си дрехи и се притискахме силно една към друга. Цели часове зъзнехме със стиснати зъби и все не можехме да се стоплим. Едва след часове се отпускахме лека-полека, стопляхме се малко и най-сетне заспивахме. Но не за дълго, защото скоро се разнасяше викът: „Ставай!“ Събуждахме се и отново идваха страхът, отчаянието и всепроникващата, страшната мъка.


_Французойката отива отново на работа. Данте пише:_

„Бях в трети кръг; там дъжд проклет и мрачен,
студен и тежък, вечно трополи
и пада по един и същи начин.“



_А друг един италианец — Примо Леви, потвърждава:_
— Иска ти се да плачеш, когато вали. Ноември е, вали вече десет дни и повече, кално е като на дъното на блато. Дървото мирише на мухлясала гъба.
Само да можех да мръдна десет крачки встрани и щях да бъда под навеса на сухо. Ще ми е достатъчен един чувал, за да си скрия раменете, или пък някакъв сух парцал, за да го пъхна под ризата. Докато хвърлям пълните лопати, мисля за парцала и за истинското удоволствие, което би ми донесъл.
Съвсем сме мокри, повече и не би могло да бъде. Старая се да мърдам колкото се може по-малко и най-вече — да не правя нови движения, при които мокрите замръзнали дрехи да допрат кожата, където тя е още суха.
Добре че днес няма вятър. Странно, винаги мислим, че с нещо ни е провървяло, винаги откриваме някакво щастливо обстоятелство, което ни предпазва да не стигнем до дъното на отчаянието и ни помага да живеем. Вали, но не духа. А когато и вали, и духа, знаем, че ще получим допълнително чорба, и добиваме смелост да чакаме до вечерта. А може и да вали, и да духа, и да си гладен; тогава си мислиш, че стига само да поискаш, можеш да пипнеш телената мрежа, по която минава ток, или да се хвърлиш под влака. И с дъжда ще е свършено.
Още от сутринта сме нагазили в калта на един ров, стоим разкрачени, забили стъпала в лепкавата пръст. Аз съм по средата, Краус и Клаузнер са на дъното му, а Гунан е над мен, до повърхността. Той се оглежда и едносрично предупреждава Краус да ускори или да забави темпото, според това кой минава по пътя, Клаузнер копае, Краус прехвърля към мен лопати пръст, аз я препращам към Гунан, той пък я трупа край себе си. Други затворници сноват с колички и пренасят тази пръст неизвестно къде. Впрочем това не ни интересува, днес нашият свят е тук, в тази кална дупка.
Краус изпуска лопатата, кал ме изпръсква до коленете. Това му се случва не за пръв път и го моля да внимава, но не си правя никакви илюзии: Краус е унгарец, съвсем слабо разбира немски, а френски не знае ни дума. Много е висок, с очила, лицето му е странно малко и напомня лицето на смеещо се дете, той се смее често. Работи прекалено много и прекалено енергично, още не е научил малките хитрини, с които пестим силите си — пестим дъха, движенията, дори мислите си. Той не знае, че е по-добре да се оставиш да те удрят — ударите не носят смърт, докато умората убива. Той мисли също, о, не, горкият, това неговото не е мисъл, това е само глупавата му честност на дребен селянин… Той мисли, че и тук е честно и логично да работиш и че колкото повече работиш, толкова повече печелиш, толкова повече ядене ти дават.
„Виж го, моля ти се! Не така бързо, глупако!“ — ругае Гунан.
После се сеща, че трябва да превежда на немски и повтаря същото.
Краус може да се съсипва от умора, ако иска, но не и когато работим заедно и ритъмът зависи от него.
Ето че се свърши, отвсякъде се чуват викове: „Строй се!“ И отвсякъде изскачат кални марионетки, които протягат изтръпнали крайници и отнасят инструментите в бараките. Издърпваме нозе от лепкавата земя, като внимаваме налъмите ни да не останат в калта, и олюлявайки се, целите мокри отиваме да се строим за връщане. По трима. Опитах се да застана до Албер, защото днес работихме разделени, а ни се иска да си поговорим, но някой ме удари с юмрук в стомаха и се намерих отзад, до Краус.
Тръгваме. Надзирателят на отряда командува грубо: „Леви, леви, леви!“
В началото краката болят, но после се постопляш и се отпускаш. Минал е още един ден, ден, който сутринта ни се струваше, че няма да издържим, че е безкраен. Забравяме го, щом свършва, няма го вече, не е оставил никакви следи в паметта ни. Знаем, че утрешният ден ще прилича на днешния, че ще вали може би по-силно или по-слабо, че може да ни изпратят да разтоварваме тухли, вместо да копаем ровове. Утре войната може да свърши, може да ни убият, да ни прехвърлят в друг лагер; утре може да настъпи някое от онези големи събития, за които се пророкува неуморно, откак лагерът съществува, но как бихме могли да мислим сериозно за утрешния ден?


_И така двете колони — лявата и дясната, отиват в една и съща посока. Лявата обикаля повече, дясната следва право напред. С коя се губи време? С коя се печели? Кое е по-добро — да печелиш или да губиш време? Вероятностите не се подчиняват на никакви пресмятания, не могат да бъдат предвидени, зависят от случайността. Един ден Аделаид 31802 отбелязва:_
— По пътя вървеше старец, съвсем сам беше. Крачеше бавно. Посочиха му крематориума с думите: „Ето там, там отивате.“ И старецът доверчиво забърза колкото можеше, та да не закъснее.


_Откъде идва този старец? Знае ли къде отива? Възможно е. Но някои знаят съвсем точно. Ето какво разказва Пелагия 32292:_
— След като се върнахме от работа по залез слънце, изведнъж се разнесе див вик, насечен от модулации, напомнящи тиролски йодлери. Скочихме и се завтекохме натам, откъдето идваше викът. Две жени се бяха залепили за телената мрежа. По-възрастната висеше като парцал, дрипите й се бяха закачили по бодлите. По-младата бе облегнала на мрежата само гърдите си, с една ръка стискаше китката на мъртвата, а другата — вдигната и вдървена, движеше на зигзаг. Като че пишеше във въздуха заклинателните думи: мене, текел, фарес*. Тези думи останаха в сърцата ни, тя сякаш повери на електрическата ограда своя зов към свободния свят.
[* Огнена ръка изписва според легендата тези думи на стените в залата по време на Балтазаровия пир, възвестявайки близка гибел. — Бел.прев.]
Отскубнаха живата още дъщеря от трупа на майката.
Комендантството на лагера реши, че събирането на труповете от телената мрежа създава много грижи и не си струва труда. Наредиха да се изкопае дълбок ров по цялото й протежение. Оттогава часовите стреляха по всеки, който се опитваше да приближи рова, и така изпреварваха бъдещите самоубийци.


_Дали майката и дъщерята са искали да умрат? Или само майката го е искала, а дъщерята се е опитвала да я спаси? Никой никога няма да узнае. Да потърсим отговора другаде._
— Селекцията приключи. Един от другарите ми, „бъдещ труп“, дойде при мен и ми каза: „За мен всичко свърши, повече няма да страдам. Ти, клетият, ще продължиш да страдаш, а накрая те чака същото.“
Разбрах, че утешава сам себе си, и не посмях нищо да му кажа. Седна редом с мен, мълчахме. „Дай ми нещо за ядене.“ Дадох му и той пак млъкна. Мина четвърт час. „Още съм гладен“ — каза. Намерих още хляб и той продължи да дъвче. Не смеех да му продумам, а ми се искаше да му кажа толкова много, защото винаги ми е повтарял: „С мен няма да се справят лесно. Скъпо ще платят за кожата ми, ще им покажа как се умира.“ Чаках да ми довери мислите и плановете си, да ми каже как ще изпълни желанието си да направи нещо, което никой в този лагер не е правил. Но той мълчеше, не промълвяше ни дума. Явно разбра какво ми е: „Учуден си, че ям. Че ям и не казвам нищо.“
Отговорих утвърдително и пак зачаках, напрегнат вътрешно, какво ще каже по-нататък.
— Мисля за смъртта, но не това, което предполагаш — издума той. — Зная, че дори обикновените престъпници, убийците, изметът на обществото, когато ги осъдят на смърт, имат право на последно желание. Обикновено искат ром, цигари, такива неща. А за нас няма нищо. Искам да изпитам поне едно удоволствие, преди да умра — единственото, което ми остава. А то е да ям, да ям, да не умра гладен; толкова много страдах от глад.
Приятелят ми остана така дълго до мен, без да говорим. Сетне ми стисна ръката, погледна ме в очите и рече:
— Не се предавай, приятелю, дръж се.
Занемях, вцепенен от притеснение, каквото не бях изпитвал никога в живота си. Не знаех какво да му отговоря. Усетих непреодолимо желание да му кажа: „Защити се, опитай поне да направиш нещо, ние ще те подкрепим.“ Но като го погледнах, усетих, че той вече е далеч от всичко, че е някъде отвъд и не мисли за нищо.
Над нас се спусна мълчание, прегърнах го и той си отиде.


_Оказва се, че лявата колона, избягнала газовата камера и влязла в лагера, където я чакат лишения и страх, всъщност се върти като в лабиринт и със запушена уста стига пак до газовата камера. А някои намират по криволиците на лабиринта неочаквани отклонения, които им скъсяват пътя — по-силен удар с палката, глад или епидемия._
— Друга причина за смъртността и за епидемиите — припомня Мари-Клод 31685 — беше, че се хранехме от големи червени купи, които след ядене само изплакваха със студена вода. И тъй като всички жени бяха болни и нямаха сили нощем да отиват до отходната яма, пък и достъпът до нея беше неописуемо мръсен, те използваха купите за цел, за каквато те не бяха предназначени. На сутринта събираха купите, отнасяха ги на сметището, а през деня друг отряд ги прибираше, измиваше ги със студена вода и ги пускаше пак в употреба. Още една причина за смъртността бяха обувките. За една-две седмици кожените обувки се съсипваха напълно в снега и калта на Полша. Краката измръзваха и се разраняваха. А от страх да не ни откраднат калните обувки, ги слагахме вечер под главите си, но почти всяка нощ, когато ни вдигаха за проверка, се раздаваха уплашени викове: „Някой ми е откраднал обувките.“ Тогава трябваше да изчакаме всички бараки да се изпразнят, за да потърсим някоя скрита по наровете обувка. Имаше и такива, които бяха с две обувки за един крак или с обувка и налъм. Така човек можеше да отиде на проверка, но да работи беше допълнително мъчение — краката се разраняваха и поради липсата на грижи се възпаляваха бързо. Колко другарки влязоха в болничния блок за рани на краката и повече не излязоха оттам…
— Бихте ли уточнили какво представляваше лагерната болница?
— Болница бяха блоковете, в които събираха болните. Това място в никакъв случай не можеше да се нарече болница, защото изобщо не отговаряше на представите, които човек има за болница. За да попадне там, болната трябваше най-напред да получи разрешение от началничката на блока, а това ставаше много рядко. Ако най-сетне получеше разрешение, болната биваше откарвана под строй пред болницата, където за да бъде приета, трябваше да чака с часове на опашка с четиридесет градуса температура дори при лошо време — при сняг или дъжд. Много често болните умираха навън, пред болницата, още преди да са влезли. Впрочем беше опасно дори да чакаш пред болницатата на опашка, защото ако тя станеше твърде дълга, идваше някой есесовец, събираше всички жени и ги отвеждаше направо в блок 25.
— Тоест в газовата камера?
— Да, в газовата камера. Затова жените често предпочитаха да не отиват в болницата, а да умрат на работа или при проверката. Зиме всяка вечер след проверка събирахме мъртвите, изпопадали в рововете.
Единствената полза да отидеш в болницата беше, че там човек лежеше и не трябваше да се явява на проверка, но затова пък лежеше в ужасни условия. Леглата не бяха широки и метър, а на тях лежаха по четири с различни болести. И обикновено попадналата там заради рани по краката прихващаше от съседката си дизентерия или тифус. Сламениците бяха мръсни, сменяха ги едва когато съвсем изгниеха. Завивките гъмжаха от въшки, които пъплеха като мравки.


_Ото Волкен 128821 — лекар, концлагерист в Биркенау на служба в карантината, си спомня:_
— Закачих на един конец в амбулаторията таблетка аспирин и казах: който има температура под 38 градуса, да близне веднъж, който е с над 38 — два пъти.


_Мари-Клод 31685 потвърждава:_
— Лекарства на практика нямаше, болните лежаха без всякакви грижи, без хигиена, без да ги измиват. Умреше ли някоя, оставаше да лежи още часове редом с болните и когато най-сетне се разбереше, че е мъртва, просто я изхвърляха от леглото и я отнасяха пред блока. Оттам отрядът жени, определени да изнасят умрелите, ги прехвърляха на къси носилки, от които главата и краката на мъртъвците висяха. Този отряд от сутрин до вечер сновеше между болницата и моргата.


_Питам Маша 35332:_
— Как упражняваше професията си на медицинска сестра в Биркенау?
— Германците не се нуждаеха болните да бъдат лекувани — отговаря тя. — Германците искаха всичко да бъде чисто, когато идват на визитация, и поради това задачата ни беше главно да лъскаме пода. Не лекувахме болните, нямаше лекарства, само на думи бяхме медицински сестри. Раздавахме храната, чистехме, вършехме работата си на жени, като просто бяхме човечни, но с голи ръце, към страдащите човешки същества.


_А Сюзан Бирнбаум 74837 си спомня:_
— Всеки ден пред вратата на болничните бараки изхвърляха мъртвите направо в снега, в калта голи, само с някоя завивка, метната над купчината, изпод която стърчаха крака, ръце, глави.
Случвало се е, минавайки пред болничния блок, някой да разпознае майка си или сестра си още преди да е научил, че е мъртва.


_Да разпознае майка си или сестра си в женския лагер. Баща си или брат си в мъжкия. Но и в единия, и в другия естествената смърт не е достатъчна, дори ако към нея се прибавят самоубийствата. Налага се на помощ да бъдат викани специалистите, както разказва доктор Робер Леви 145920:_
— Внезапно лекарят от СС идва в болничния блок и всички болни и ранени трябва да минат пред него голи — впрочем малцина имат ризи. Той отпраща с пръст почти всички в единия край на бараката. Там есесовски фелдшер записва лагерния номер на всеки. Знаем, че са осъдени на смърт, но със свито сърце ги лъжем, че ще ги прехвърлят в друг лагер. Повечето не хранят никакви илюзии за съдбата, която ги очаква. Но колко отвратителни са за нас часовете сред тези нещастници! Най-младите плачат и не могат да разберат, че заради една рана на крака или инфектирана краста трябва да умрат. Разпитват ме боязливо дали от задушаването с газ боли. По-възрастните са се примирили, някои се молят или пишат писма, които никога няма да стигнат до предназначението си. Дават ни разни поръки и настояват един ден да разкажем на целия свят какво е станало в Биркенау. Лекарите и санитарите продължават да вършат работата си както обикновено. В продължение на часове сменяме превръзките на обречените на смърт. Щастливи са онези, които са изтощени до такава степен, че вече не схващат нищо и са изпаднали в пълно равнодушие. Някои умират още през деня в леглата си. По-късно вечерта струпваме мъртвите заедно с живите в едно помещение. След една последна проверка и последно уточняване на лагерните номера есесовците ги карат да свалят ризите и коланите си и ги подгонват съвсем голи към камионите. За непокорните — удари с приклади и бичове. Ние, затворени в бараките, гледаме през пролуките как камионите се насочват към пещите…
На 21 януари 1944 година в операционния блок само за няколко минути загубих по безпрекословното решение на лекаря Тило деветдесет и шест от стоте си болни. Правех всичко, което можех, за да спася онези, които Тило или главният лекар от СС на лагера Менгеле изпращаха на смърт. Подсвирвайки си ария от „Тоска“, Менгеле посочваше лениво с пръст жертвите. Опитвах се да спася болните си, като го убеждавах, че скоро ще оздравеят и пак ще могат да работят. Понякога успявах да спася някого, но когато изглеждаха наистина много зле и без сили, Менгеле се сърдеше и ме заплашваше със същата съдба.


_Така е при мъжете. А при жените? Одет Розенщок А 5598, също лекарка, обяснява:_
— Селекция. Усещаме, че ще бъде скоро. Още миналата неделя, когато преглеждахме за въшки в блоковете на трудовите отряди, ни наредиха да отбелязваме и номерата на страдащите от обща слабост. Уви, заради „обща слабост“ би трябвало да посочим повечето жени. Естествено, както всеки път предадохме бюлетините със забележка: нито краста, нито въшки, нито обща слабост. Една сутрин се разнесе сигналът за събиране на лекарките и всички се строихме мирно в редици по пет. Без да посмее да ни погледне, Шустер ни нареди: „До обяд трябва да предадете списъци на болните, които не могат да бъдат излекувани за петнадесет дни.“
Наближава Йом Кипур. Германците отбелязват всяка година този ден с масови убийства, ние знаем какво означава този списък и подправяме всички диагнози и прогнози. Но тази сутрин в лагера пристига Менгеле с блестящата си от чистота бяла престилка. Явно има намерение да работи.
Влезе в блок 33. Защо се бави толкова? Надзъртаме през пролуките на вратата. Той вика една по една болните. Селекция, селекция. Злокобната дума плъзва из блоковете, прераства в мълва, разнася се все по-далеч. Скоро целият лагер повтаря: „В болницата има селекция.“
Всички в моя блок се вълнуваме и се питаме коя ще бъде този път? Дали днес той ще е „добър“? Оглеждам всичките си болни — клети страдащи момичета, които се страхуват, които искат да живеят. Привързана съм към тях и сега ме обхваща ужасен страх. Още веднаж преглеждам болничните листове. Почти всичките са подправени нарочно. В тях не се среща нито туберкулоза, нито малария, нито епилепсия. Ще забележи ли невероятно многото грипни заболявания, при това ненормално продължителни? Но не мога да направя нищо. Картите са свалени на масата. Може само да чакаме присъдата. Минутите минават в тревожна възбуда.
— Идва. Внимание! — вика блоковата, пребледняла като платно.
Той отива бавно, бавно към масата. Придружава го както обичайно Ена. Тя носи тетрадка, в която са отбелязани номерата, имената и диагнозите на болните. Следва ги мълчаливо Шустер, после Орли с лице, изкривено от тикове. И четиримата сядат. Менгеле продължава някакъв оживен разговор с Ена. Весели са, смеят се и гласовете им отекват зловещо в блока. „Красив е като снимка в «Сине мироар»!“ — ми пошепва една хлапачка от 18-и район на Париж. Ужасът никога не е съвсем чисто чувство. Тя може би дори му се възхищава? Всичко това е толкова нереално.
Менгеле въздиша: ще трябва да поработи. Взема списъка и извиква:
— 80527. Бергер Елизабет.
Една от най-добрите ми приятелки: Ержи, лекарка от унгарско-италиански произход, спяхме една до друга през трите месеца, докато бях в карантина. От шест седмици я държа тук, оздравява от тежък тифус — кръстих го грип, но резултатите от лабораторните изследвания са ясни и са отбелязани на болничния й лист. Толкова е отслабнала, че вече е „мюсюлманка“*, годна е само за газовата камера. Нарушавам стойката „мирно“, в която съм застинала, приближавам се.
[* На лагерния жаргон силно изтощен човек, останал само кожа и кости. — Бел.прев.]
— Тя ми е приятелка, лекарка е. Менгеле ме поглежда.
— Какво? — мръщи той вежди.
— Връщай се на мястото си — командува Ена, но все пак превежда.
Какво записва той в тетрадката си? Ержи слиза от леглото гола, прави три крачки напред. Той дава знак, тя се връща да си легне.
— Номер 50832. Рубинщайн Елза.
Тя става и се показва гола отдалеч. Един поглед, едно кимване, някакъв знак в тетрадката. И тя се връща.
Следващата. Малка холандка недалеч от мен. Тя още е в добро състояние, но дълбоките рани по стъпалата и по краката й, някои от които са оголили сухожилията, са инфектирани, а други започват да гангренясват. Ще може ли да стане? Въпреки категоричната забрана пристъпвам към нея. Опитвам се да съсредоточа в погледа си всичките си сили, струва ми се, че ще мога да й помогна, ако успея да прикова очите й като с магнит. Рут, стани! Рут, имай смелост три минути! Три минути болка и ще живееш. Ще живееш цял живот! Ще се върнеш у дома, Рут. Стани! Тя ме гледа с блуждаещи очи, вцепенява се. Вдигам я и я изправям. Колко е лека! Чувам как зъбите й скърцат. Права, напрегната, тя прави като автомат една крачка, втора. Изплаква и рухва. Менгеле избухва в смях, вдига рамене. Притичва една санитарка и се опитва несръчно да я вдигне, като трепери цялата. Менгеле закрещява побеснял:
— И това ми било санитарка! Не знаеш дори как се носи болен!
Тя отново поема Рут, вдига я и я отнася припаднала. Книжните превръзки се разпадат и се влачат подире й подгизнали от гной.
Целият блок преминава в гробно мълчание пред Менегеле. Чува се само неговият неумолим и към края уморен глас, който извиква номера и имена. И прозявките на Ена, която се отегчава. Една след друга, един живот след друг. Жени, които са обичали, чието връщане някой някъде по света очаква.
Вече всички болни са минали. Менгеле става.
— Внимание!
Излиза.


_На процеса в Нюрнберг председателят на съда запитва:_
— Какво можете да разкажете за селекциите, извършвани в началото на зимата?
Мари-Клод 31685 отговаря:
— Пролетно време германците арестуваха из цяла Европа мъже и жени и ги изпращаха в Освиенцим. От тях оставяха живи само годните да работят цяло лято. Естествено през това време всеки ден мнозина умираха. Но дори най-силните, които успяваха да издържат шест месеца, изнемощяваха дотолкова, че попадаха в болницата. Точно тогава, наесен, немците извършваха големите селекции, за да не хранят през зимата ненужните гърла. Всички прекалено слаби жени, всички боледуващи по-продължително отиваха в газовите камери. Еврейките отиваха в газовите камери почти за нищо; умъртвяваха с газ болните от краста, а всеки знае, че крастата изчезва за три дни, ако се лекува. Спомням си, че в блока на оздравяващите от тифус от петстотин души четиристотин и петдесет бяха изпратени в газовата камера.


_Говори Маша 35332:_
— Най-видната фигура в медицинския корпус на женската болница беше безспорно доктор Любов — ние всички се обръщахме една към друга по име. Съветски хирург, тя беше пленена на фронта. Великолепна жена беше, едра, силна, с открито лице, явно славянка. С точни и силни движения тя чистеше инфектираните рани, изрязваше гърди, ампутираше премръзнали крака, израждаше бебета и всичко това с примитивни инструменти, които не се стерилизираха, защото нямаше с какво. Досещахме се, че е научила всичко това на фронта и прилага тамошните експедитивни и в повечето случаи спасителни методи. Случваше се да акушира тайно, без това да се разбере от нацистката управа на концентрационния лагер…
С оптимистичния си характер, с нейната вяра в победата на съветския народ и на съюзниците над хитлеристкото варварство, с готовността си да оказва непрекъснато помощ и с енергията си доктор Любов беше приятелка, която можеше да те успокои и да те подкрепи. С нея човек можеше да помечтае за края на кошмара, в който се намирахме.
Колко пъти години по-късно съм се замисляла над думите, които Любов — а тя обикновено не се впускаше в излияния, — ми каза веднъж: „Знаеш ли, на нас, съветските бойци, ни беше забранено да обръщаме гръб на врага и все пак аз съм тук!“ Едва сега ме поразява споменът за онова притеснение и тъга, с които тя изрече тези думи. За мен тогава те звучаха гордо, чувах в тях лозунга на един народ, решен да не се предава, да се бори до победа. Едва след като заприиждаха тревожни вести, към които в началото се отнасяхме с недоверие, съмнение и скептицизъм, но които постепенно се потвърдиха от трудно опровержими факти, можах да осъзная каква драма е бил навярно този лозунг за русите, оцелели от нацистките концлагери.


_Всяка има своя спомен, Одет Розенщок А 5598 влиза в залата, от която всички болни са извлечени навън, за да бъдат хвърлени в камиони и изпратени в газовата камера._
— В опустелия блок цареше пълна, страшна тишина. Навсякъде се виждаха следи от борба като след погром. Сламениците, провиснали от леглата. Нощници, разхвърляни по земята там, където са ги изтръгнали от клетите болни тела, за да ги съблекат голи. Отвратителен погром. И навсякъде жалките, но ценни предмети, които болните са намирали с толкова мъка и заради които са се лишавали от хляба — лъжица, метална кутийка за маргарин, кърпичка. И хляб, много хляб, хлябът, който толкова им е бил нужен. И тишина. Избягах уплашена до смърт.
И все пак се върнах там малко по-късно. Блокът трябваше да се дезинфекцира, преди да го отворят отново.
Окачени на тавана, за да бъдат опушени със сяра, завивките приличат на огромни знамена. Струва ми се, че се движа между две стени от знамена, които образуват триумфална арка в памет на победените.
След няколко дни болничният блок ще бъде готов да приеме нови болни.


_Питам Сюзан:_
— Спомняш ли си още изгрева на слънцето над Освиенцим?
Тя кимва.
Упорствувам:
— А защо беше красив изгревът?
— Защото небето цялото пламтеше — отвръща тя. — Излизахме в черния мрак след нощните ужаси — нали всяка или почти всяка нощ имаше селекции, нощите винаги бяха изпълнени със страх, нощем не можеше да се излиза от блока. Германците много често използваха нощите, когато бяхме затворени в блоковете, за да обградят някой и да направят селекция. Затова всяка нощ носеше ужас, не знаехме точно кога ще дойдат за селекция и в нашия блок, ще изкарат половината или две трети от хората и ще ги изпратят в газовата камера. Сутрин, когато излизахме за проверка, знаехме, че нощта вече е минала, че може би сме спечелили още един ден. Стояхме неподвижни, животът започваше отново, слънцето изгряваше.


_Селекциите, извършвани от лекари от СС, не са достатъчни, защото затворниците са прекалено много. Методите за унищожение са различни. Две оцелели си спомнят една и съща случка._
— Ето какво преживяхме на 10 февруари 1943, денят, който никоя от нас не е забравила, денят на надбягването със смъртта — започва Мари-Елиза Нордман 31687.
— В три и половина сутринта — разправя Мари-Клод 31685 — целият лагер бе събуден и изведен навън в равнината, а обикновено проверката ставаше в лагера. Държаха ни в равнината пред лагера до пет часа вечерта, без да ни дават храна, а валеше сняг.
Продължава Мари-Елиза:
— Още предния ден ни бяха наказали (за какво, и до днес нямаме представа) и прекарахме дванадесет часа при същите условия. Краката ни бяха изтръпнали и премръзнали. Повечето от нас вече страдаха от страшна диария, която взе толкова жертви. Най-сетне се успокоихме — дойде заповед да се прибираме.
— Накараха ни да минем през вратата една по една — допълва Мари-Клод — и ни удряха в гърба, за да се затичаме. Всяка, която не можеше да тича, защото беше стара или болна, я придърпваха с кука и я пращаха в блок 25.
31687 обяснява:
— Блок 25 беше последната спирка преди газовата камера; там изпращаха временно всички нещастници, преценени за негодни да останат в лагера. Оставяха ги два, три, десет дни и ако през това време не умряха от жажда, глад, изтощение или диария, натоварваха ги на камиони за газовата камера, натоварваха живите заедно с мъртвите.
— Зная този блок — пояснява 31685, — защото по онова време ни прехвърлиха в двадесет и шеста барака и прозорците ни гледаха към двора на блок 25. Виждахме купищата трупове в двора, виждахме от време на време ръка или глава да мърда сред труповете, опитвайки се да се освободи — някоя умираща се опитваше да се измъкне, за да живее.
— В този ден десет наши другарки бяха изпратени в блок 25 — съобщава 31687.
— Смъртността в този блок беше още по-висока, отколкото другаде — заявява 31685, — защото им даваха храна и вода само ако останеше в кухнята, нали и без това бяха обречени да умрат. Така те често оставаха по няколко дни без капчица вода. Един ден нашата другарка Анет Епо, хубава млада тридесетгодишна жена…
— Тя мина край блок 25 — продължава 31687. — По решетките на прозорците бяха увиснали на гроздове жени, определени за газовата камера. Те молеха за вода на всички езици. Виковете им развълнуваха Анет, тя успя да се върне в нашия блок и да събере малко вода на дъното на едно канче, и отиде отново до прозореца. Подаде канчето на една от клетниците. Но по алеята се разхождаше с кучето си вълча порода Хасе, която бе направила селекцията на 10 февруари, тя видя Анет, втурна се към нея, сграбчи я и я вкара в блок 25.
— През целия си живот ще си спомням за Анет Епо — казва Мари-Клод. — Два дни по-късно тя бе натоварена в камиона за газовата камера, прегърнала беше друга французойка — старата Лин Порше, и когато камионът потегли, ни извика: „Не забравяйте момченцето ми, ако се върнете във Франция.“ Сетне двете запяха Марсилезата.
— Двете запяха Марсилезата — повтаря Мари-Елиза.


_И тъй глътката вода означава смърт за тази, която я е поднесла, също както и умората, от която не си в състояние да крачиш в строя. Аделаид 31802 отбелязва:_
— Понякога на връщане от работа вечер караха жените, както бяха изтормозени, изнурени и трескави, да прескачат ровове и която не успееше, отделяха я настрана; всички знаеха какво ще стане с нея.


_Ще има още селекции, още мъртви, все повече мъртви. Ето какво пише по този въпрос комендантът на лагера Рудолф Хьос:_
— Престанах да се чувствувам добре в Аушвиц от момента, когато се започна масовото унищожение. Недоволен бях от самия себе си, изморен бях от многото работа, не можех да се доверя на подчинените си, а шефовете ми в йерархията не ме разбираха, нито дори ме слушаха.


_Хьос следователно може да се довери само на себе си, а пушекът става все по-лепкав, миризмата на горящо месо и коси — все по-остра. И комендантът прави необходимото. Резултатът е следната разпоредба:_
Задача: Доставяне на растения, за да бъдат оградени с пояс зеленина крематориуми 1 и 2 на концентрационния лагер.
Основание: разговор между коменданта на лагера оберщурмбанфюрер Хьос и щурмбанфюрер Бишоф.
Приложения: няма.

ДО ЩУРМБАНФЮРЕР ОТ СС ЦЕЗАР
началник на селскостопанския отдел
при концентрационния лагер Аушвиц
(Горна Силезия)

Съгласно заповедта на коменданта на лагера оберщурмбанфюрер от СС Хьос крематориумите 1 и 2 в концентрационния лагер ще бъдат оградени със зелен пояс, който ще служи за естествена граница на лагера.
Следва списък на растенията, които да се доставят от запасите за залесяване:
200 кичести дървета, високи от 3 до 5 метра;
100 фиданки от кичести дървета, високи от метър и половина до 4 метра;
1000 храста за оформяне на външната страна на зеления пояс, високи до 2 и половина метра.
Всичко това да се достави от нашите разсадници.

Нарежда се да осигурите доставката на гореспоменатите растения.

Началник на войските на СС
и на полицията в Аушвиц
подпис: (не се чете)
Оберщурмфюрер от СС



_Питам Маша 35332:_
— Случва ли ти се още да сънуваш Освиенцим, да си го спомняш насън или да имаш кошмари?
— Разбира се — отвръща тя. — Сънищата не винаги приемат конкретно формата на Освиенцим. Често сънувам, че съм в лагера — по един или по друг начин, че съм в лагера или в затвора. Трудно е да се изрази, защото обикновено нещата се смесват.
— Рядко ли ти се случва?
— Често, да, по-скоро често. Причината е в трудностите на днешния ни живот — живеем в страшно време, живеем пак в същата опасност, а всичко е толкова живо в умовете и сърцата ни. И може да се върне.
Мъчи се да си спомни нещо. Питам:
— А в лагера сънуваше ли често?
— За мен нощите бяха най-хубавото в лагера, защото… странно, но колкото и да бях капнала, нощем сънувах много, пренасях се другаде, не бях вече в лагера.
Маша набляга:
— Обичах нощите — защото бях другаде.
— Сигурно не си била единствената?
— Сигурно.
— Не си ли говорехте някога за сънища?
— Не… Или много рядко.
Търси нещо в паметта си, а аз си представям как е лежала на нара, притисната от другите пет-шест затворнички.
— Не мога да говоря за останалите — доверява ми Маша, — трудно е да говориш от името на другите. Но е възможно и те в съня си да са били щастливи като мен.
Замисля се, после промълвява?
— Възможно е.


_Животът в Освиенцим продължава, но се използват всякакви поводи, за да бъдат ликвидирани живите. Свидетелствува доктор Владислав Фейкел 5641 от Краков:_
— Убиваха хората със спринцовки… Най-напред опитаха с бензин, но се оказа, че не е практично. Знам един случай, при който смъртта настъпи едва три четвърти час по-късно вследствие на оток в белия дроб. Потърсиха средство с по-бързо действие. Изпробваха кислородна вода, после карболова киселина.


_Друг затворник, също лекар — Неон Ландау, — уточнява подробности:_
— В началото на 1942 инжекциите в сърдечния мускул се правеха в операционната зала, блок 28, която се намираше в приземния етаж (коридора до входа, първата врата вляво). Едва свършила селекцията, и смъртните актове вече се подписваха. Мъжете в операционната още бяха живи. А смъртните актове се изпращаха в моргата.
Времето минава, става единадесет, дванадесет, един. И ето че се появява обершарфюрер Клер. Облича бяла престилка от естествена коприна, отгоре каучукова престилка — същински хирург. Поставят стол и започват да викат поотделно селекционираните, събрани в пералнята — един затворник извиква високо и ясно номера на жертвата, а Клер проверява по списъка дали въпросният номер фигурира в него. Човекът сяда.
Зад стола стои друг затворник (лекар или санитар), който вдига лявата ръка на осъдения и я поставя на тила му, като държи дясната му ръка под рамото.
Обершарфюрер Клер пълни спринцовката си „Рекорд“ с пет кубически сантиметра карболова киселина, застава пред жертвата и забива иглата — дълга десет сантиметра, в третото ляво междуребрие, бърка понякога, но рядко; иглата прониква в гръдния кош; в повечето случаи тя се забива право в сърцето. В спринцовката навлиза кръв, Клер натиска бавно буталото. Инжекцията е направена.
Понякога жертвата умолява, повтаря, че може да работи още. Някои не искат да седнат на фаталния стол, отбраняват се. Тогава Клер грабва един ръжен и започва да удря. Бие човека и го пребива. И когато нещастникът пада полумъртъв на пода, Клер забива в сърцето му смъртоносната игла. Пристъп на кашлица разтърсва злочестата жертва. Главата й клюмва вдясно.
Санитарят зад стола вдига човека под мишници. Друг санитар се втурва от коридора (трябва да се бърза!), сграбчва го за краката и двамата го изнасят припряно в помещението срещу лабораторията, в помещението с душовете…
Вечер нареждат труповете на куп — главите до краката, така че да бъдат притиснати плътно, и когато натоварват на всяка каруца по 85 трупа, петнадесет затворници се впрягат и я изтеглят вън от лагера, до крематориума — на около четиристотин метра.
Вратата на крематориума се разтваря, каруцата влиза в двора, разтоварват труповете в преддверието на пещта с мокър циментов под, който позволява на затворниците да влачат телата с каиши, закопчани за китката. Те ги дотътрят до помещение, дълго четиридесет метра, където ги струпват, и започва изгарянето… И от всички тези същества от плът и кръв остава само малко пепел, от която тук-там стърчи ябълката на недоизгоряла бедрена кост — последно доказателство, че ги е имало на този свят.


_Из показанията на Жан Вайс, бивш концлагерист, носач на трупове, на процеса във Франкфурт на Майн през 1964 година:_
— Вратата се отвори и баща ми влезе, съпроводен от един затворник. Клер се обърна към тате: „Ще ти направим инжекция против тифус.“ Разплаках се, но трябваше самият аз да изнеса баща си навън. Клер бързаше.


_След спринцовката — огнестрелно оръжие; след блок 28 — блок 11. Разказва Йожен Гарние 45471:_
— В този блок политическият отдел събираше всички затворници, определени да умрат…
Дворът, където се извършваха екзекуциите, предварително биваше добре изравняван, докарваха пясък, за да засипват локвите кръв, изтичаща от купищата мъртви.
След като свършеха всички тези приготовления, започваха екзекуциите: един или двама есесовци в зависимост от размерите на престъплението, което щеше да се извърши, стояха в двора до Черната стена, тя се издигаше от едната страна на заградения двор; беше висока четири метра, от осемдесетсантиметрови плочи от фиброцимент, в които куршумите потъваха.
Надзирателят на бункера, мъж с ръст на Херкулес, извеждаше от килиите осъдените съвсем голи; сграбчил във всяка ръка за врата по един затворник, той ги отвеждаше с лице към стената и там двамата есесовци ги застрелваха с куршум в тила. После ги трупаха на куп в двора.
Екзекуциите продължаваха два, три, четири, пет часа и само за един ден, към 20 август 1943, над петстотин поляци, повечето бивши офицери от полската армия, бяха убити, защото създавали националистическа организация.
Подобни сцени ставаха два-три пъти седмично, а понякога имаше и по две екзекуции на ден. Веднъж само за една седмица бяха застреляни над хиляда души.
Когато осъдените бяха само неколцина, действуваха другояче. Затваряха ги в помещенията им и големият Якоб (надзирателят на бункера) ги отвеждаше в умивалнята. Още щом влезеха, застанал зад вратата есесовец ги застрелваше с карабина или с пистолет със заглушител.


_Рудолф Хьос констатира:_
В Аушвиц наистина нямах кога да скучая.


_Двама бивши концлагеристи свидетелствуваха на процеса във Франкфурт на Майн за Черната стена._
_Фабиан от Прага разказа:_
— Полякът Сташик пристигаше на велосипед в блок 28 и се провикваше: „Един носач! Двама носачи! Един сандък! Два сандъка!“ Когато кажеше „един сандък“, знаехме, че екзекуцията ще бъде малка — семейство с дете. Когато поискаше носилка, екзекуцията щеше да е голяма. При малка екзекуция се случваше, докато отидем, хората вече да са разстреляни. А когато екзекуциите бяха големи, чакахме в един ъгъл на блок 11. Натикваха осъдените в умивалнята да се съблекат. На прозореца мятаха одеяло. В двора заставаха офицерите от СС. Всичко ставаше изключително бързо. Якоб сграбчваше двама затворници за ръка и тичешком ги завеждаше до Черната стена. Ние също трябваше да тичаме с носилката и да застанем зад есесовците, които застрелваха двамата затворници. Целеха се с пистолет „Флобер“, който не издаваше силен шум, и щом натиснеха спусъка, затворниците падаха, улучени в главите. Улавях ги за ръцете или за краката и ги слагах на носилката. После тичахме до изкопа край блок 10 и изсипвахме носилката. В това време застрелваха други двама. Всичко се вършеше много бързо. Екзекуцията на стотина затворници не продължаваше много. Веднъж става следното. Бях от предната страна на носилката. Внезапно чух зад себе си: „Господин обершарфюрер, прицелихте се лошо.“ Беше стрелял Щивиц. „Мръсник! Ще получиш още един!“ Оставихме носилката и Щивиц изпрати още един куршум в главата на затворника.
Фабиан млъква за малко.
— Не се чувствувам добре. Всичко това още ми действува.


_Ето показанията на свидетеля Фарбер, също от Прага:_
— Много рано сутринта в един есенен ден на 1943 видях момиченце в двора, не при Черната стена, а до стената на блок 11. Беше с виненочервена рокличка и с плитка. Ръцете му бяха опънати по тялото като на войник. Погледна към краката си и изтри прахта от обувките си. После пак застана неподвижно. Тогава видях в двора да влиза Богер. Хвана детето за ръка. То послушно тръгна с него, а той го изправи с лице към Черната стена. Момиченцето се обърна, но Богер завъртя главата му отново към стената, отстъпи и го застреля… Носачите на трупове после казаха, че момиченцето било полякиня и че родителите му били разстреляни на същото място предния или по-предния ден.


_Откъде е било момиченцето? Как това кротко дете, което сигурно само си е било сплело плитката и се е сетило да си изчисти обувките за последен път, преди да се изправи до Черната стена, е избягнало дясната колона и е тръгнало с лявата, за да стигне до крематориума, без да мине през газовата камера?_
_И все пак в коя от двете колони е било по-добре да попаднеш?_
_В лявата, мисли Клодет Блок-Кенеди 7963._
— Пътят пресичаше железопътната линия — разказва тя. — Там за пръв път срещнахме конвой старци и деца. Вървяха изплашени в редици по пет, всяко пеленаче се броеше отделно. Спомням си в първата редица един старец с посивяла брада, който се опираше на бастун. Спомням си и едно момиченце, на две годинки и половина в морскосиньо костюмче за ски. Също като моето. Струва ми се, че тогава за пръв път осъзнах наистина какво ни е сполетяло и се разплаках, защото в този ад положително нямаше място нито за старците, нито за децата.


_А какво мисли Симон Ф., арестувана със сестра си, майка си и една възрастна братовчедка?_
— Няма да излагам подробности за тридневното пътуване в конските вагони при ужасяващи санитарни условия, други вече ги описаха. Пристигнахме в Биркенау на 30 март сутринта. Ще отмина и пристигането в мрака на ранната утрин, в снега, сред дивите крясъци. Ние със сестра ми помогнахме на мама и на възрастната жена да слязат от вагона. Докато слезем и двете, тях отвлякоха на една страна, Жанин и мен на друга. Не знаехме нито дума немски и не разбирахме как става това произволно разпределение. Съседите ни в колоната се опитаха да ни обяснят, че в другата група разпределяли „възрастните“ и изнемощелите, за да им „спестят“ ходенето до концентрационния лагер. Наистина забелязахме, че майка ни и възрастната братовчедка, която тя съпровождаше, се качват в един камион. Тогава за последен път видях майка си.
Да си призная, приех скептично обясненията за посоката, в която отиваха камионите, когато видях, че до лагера вървяхме само около триста метра. Но бяхме далеч от мисълта, че тях ги очаква краят. Когато няколко доброволни преводачи се опитаха да ни го обяснят, не повярвахме.
Освен това признавам съвсем искрено, че колкото и ужасно да е, не съм съжалявала за съдбата, отредена още с пристигането на майка ми, когато разбрах какъв е животът в Биркенау. Селекцията й спести нетърпими физически и душевни страдания, а я чакаше същото, само че след няколко седмици.
Майка ми беше четиридесет и шест годишна. И беше разкошна жена.


_Тя изчезва както ще изчезнат много други преди и много други след нея, оставяйки след себе си дете, приятел, усмивка, сянка, а на влизане в газовата камера и чифт стари обувки. Казват, че който вземе обувките на мъртвец, сам ще ходи бос. Все още добре обути, нацистите обират обувките на мъртвите, очилата им, изкуствените челюсти, патериците им. И все по-висока е планината, трупана от вехтошарите на Третия райх._
За да се убеди човек в това, достатъчно е да прочете циркуляра, изпратен във всички нацистки концентрационни лагери, включително и в Освиенцим.


Задача: оползотворяване на косите.
Поверително
Началникът на централната административно-стопанска служба на СС групенфюрер от СС Пол заповядва да се събират човешките коси във всички концентрационни лагери. Те ще бъдат намотавани и преработвани във филц за индустриални цели. От пресовани нарязани женски коси ще се произвеждат пантофи за екипажите на подводниците и плъстени ботуши за служителите в железопътния транспорт.
Поради това заповядвам косите на затворничките да се дезинфекцират след отрязване и да се запазват. Мъжките коси могат да се оползотворяват само при дължина над 20 милиметра.
С оглед на това групенфюрерът от СС Пол е съгласен с експериментална цел мъжете да бъдат остригвани едва когато косите им достигнат дължина 20 милиметра. За да се предотвратят бягствата, които дългата коса улеснява, затворниците да бъдат белязани с тясна обръсната ивица в косата, ако командуването сметне това за необходимо.
Косите, получавани от всички лагери, ще бъдат преработвани във фабрика в някой от тях.
Данните за количеството коси (мъжки и женски отделно), събирани месечно, да ми бъдат съобщени до 5 септември 1942 година.
Подпис: Глюкс,
генерал-майор,
бригаденфюрер на войските СС.



_Това не е всичко. Хенри Булавко 130494 съобщава:_
— Използват ни до последния ни дъх. Есесовците сами се хвалят, че след смъртта ни ще варят сапун от мазнината на овъглените ни тела.
Докато ни раздаваше сапун в банята на мината, командорфюрерът се хилеше с думите: „Това е чифутска мазнина.“
Помислихме, че се шегува. Но разбрахме, че нищо не бива да приемаме на шега.


_А унгарският лекар Миклош Пиели А 8450, който работи в крематориума и добре знае какво става там, допълва облика на „безкористните“ нацисти:_
— … осемчленният отряд, натоварен да вади зъбите, стои пред пещта на крематориума. Всеки държи по два инструмента. В едната ръка лост, а в другата клещи за вадене на зъби. Мъртвите са проснати по гръб с лице към тавана. Зъбарите разтварят стиснатите им челюсти с лоста, а с клещите изтръгват или чупят безмилостно златните корони, мостовете и другите протези…
Златото е тежък метал; пресметнах, че всеки ден в крематориума се събират осем до десет килограма злато. Това, разбира се, зависи и от ешелоните — някои са бедни, други богати, съобразно с мястото, откъдето са тръгнали.


_Това е началото, а ето продължението: описанието на една топилня за злато:_
— Тук се събират всички златни коронки и протези от четирите крематориума, както и украшенията, златните монети, скъпоценните камъни, предметите от платина, часовниците, златните табакери, всички предмети от скъп метал, иззети от багажите, дрехите и труповете на затворниците от ешелоните. В топилнята работят трима златари.
Украшенията най-напред се дезинфекцират, сортират и подреждат. Скъпоценните камъни се свалят, а предметите отиват в топилнята. Златните предмети и коронките, които се получават всеки ден от четирите крематориума, дават при претопяването между тридесет и тридесет и пет килограма чисто злато.
Топенето става във вана от графит с диаметър около пет сантиметра. Една златна пръчка тежи 140 грама. Зная това точно, защото ги теглех на златарските везни в залата за аутопсии.
При ваденето на зъбите преди изгарянето на мъртвите не всички мостове биваха поставяни в кофата със сярна киселина: в зависимост от строгостта на надзирателите есесовци по-малка или по-голяма част от тях отиваше в джобовете на зъбарите.


_Дезире Хафцер 51182 си спомня:_
Още помня дългата върволица детски колички, които в един слънчев септемврийски ден на 1944 година бяха извадени от складовете при газовите камери. Беше дълга километър и половина с по пет колички в редица. Ако всичките бебета и техните майки бяха живи, какво весело, какво пълно с живот шествие щеше да е, шествие, невиждано досега в света. Но сега тези хиляди колички на бебета, убити само преди няколко дни, бяха не колички, а ковчези, дълга върволица ковчези, в които палачите бяха нахвърляли плячката си.


_Едва ли има нещо по-непоносимо и все пак затворниците постепенно свикват. Луиз Алкан 75125 говори така, сякаш още е в лагера:_
— Голям късмет имам, че работя редом с Фернанд. Приказваме си. Вече знаем доста една за друга. Познавам семейството й, тя познава моето. Говорим все по-често за тях. Това означава, че не сме напълно затъпели, че у нас има повече надежда, макар крематориумът никога да не е работил тъй усилено и дисциплината в концентрационния лагер да не е била никога толкова строга. По всяко време се правят проверки, но е пролет, съветските войски напредват, а ние все още сме живи.


_Доброто настроение трае кратко. Аделаид 31802 се пренася отново в Освиенцим:_
— Сърцераздирателни викове в нощта. Излизаме от блока и се промъкваме край стената, защото не бива да ни забележи някой есесовец. Виковете идват от перона, където всеки ден пристигат поне петнадесет ешелона с по хиляда души, които биват изпращани направо в газовата камера: мъже, жени, деца, старци.
А защо са тези викове? Какво става? Нищо не можем да различим; много е тъмно, а освен това немците винаги държат един товарен влак между пристигащите ешелони и нас. Чуваме само нетърпеливите крясъци „Хайде! Хайде!“. На другия ден научаваме какво е станало: за по-бързо есесовците накарали хората да се съблекат още при слизането от влака. И те са разбрали какво ги очаква.


_Подхваща Луиз 75125:_
— Видях муха. Тук мухата е едва ли не приятел. Развълнувах се глупаво. Може би защото тя е свободна.


_Отново разказва Аделаид 31802:_
— Часът е десет вечерта. Както винаги вечер небето сякаш пламти от огньовете, запалени на открито, в които изгарят цялото това множество, защото пещите вече не стигат. От комините над лагера се стеле черен пушек, той изпълва въздуха с тежка смрад на горяща мазнина и овъглени кости, която прониква навсякъде. От средата на пътя чуваме силни викове, сетне картечни откоси. Оказа се, че като видели огньовете, затворниците от новопристигналия ешелон се опитали да избягат.


_Луиз 75125 продължава:_
— Изгревите и залезите над тази опустошена земя са великолепни. Чудесно е да виждаш въпреки всичко всеки ден нещо хубаво.


_Трети глас се присъединява към другите два. Фаня Фенелон 74863 работи в лагерния оркестър:_
— Със свити сърца наблюдаваме от музикалната зала пристигането на ешелоните. Селекциите стават все по-чести, фабриката на смъртта работи с пълен капацитет, мазни сажди лепнат по кожата, жените разказват, че купищата трупове край блоковете растат и пещите не могат вече да ги поглъщат. Предимство имат новопристигналите жени, те са живи, докато тукашните — мъртви или полумъртви, могат да чакат. Разказват ни, че тук-там между труповете се размърдва някой крак или ръка. Хем ни иде да си запушим ушите, хем слушаме с нездраво любопитство.


_Луиз 75125 е упорита:_
— На 14 юли* всички французойки се събрахме. Запяхме и към нас се присъединиха и другарки от други страни. Беше празникът на свободата.
[* Денят на превземането на Бастилията. Национален празник на Франция. — Бел.прев.]


_Намесва се Клодет 7963:_
— Една полякиня се прибра мъртвобледа вечерта в блока. Беше ходила при болната си приятелка в болницата и тъй като това бе забранено, на връщане излязла през една задна врата. И видяла няколко „санитарки“ — немкини от криминалните — край голямо корито. Давели в него новородени.


_Сега си спомня Мари-Елиза 31687:_
— Колетите пристигаха в Райско вечер. С нетърпение чакахме този момент, откакто ни разрешиха да получаваме колети.
Един ден в пакетче, изпратено от зълва ми, намерих кофичка от парафиниран картон, в която някога е имало прясна сметана. Беше напълнена с мед. Както беше редът в нашия колектив, всяка получи по лъжичка. Отдавна бяхме забравили вкуса на мед.
Привилегия на получателката на колета беше да изближе накрая съдинката. И както я облизвах старателно, забелязах чертичка от молив на дъното. Бързо ножа. Повдигнах картончето и намерих снимка на момченцето си, Франсис. Не бях го виждала от година и половина, когато беше на шест години.
Не се разделих вече с тази снимка: тя оцеля при всички обиски и всички проверки по време на патилата ми от Освиенцим до Равенсбрук и от Равенсбрук до Маутхаузен.


_Разказва Мира Онел 52323:_
Веднъж бях нощна дежурна. Съвсем нова бях, още не познавах болните. Внезапно някаква жена закрещя. Другата санитарка ми каза, че жената ще ражда, и отиде да потърси акушерката. Изродихме я върху голямата печка, която пресичаше бараката по дължина. Жената беше еврейка, хвърлена в концентрационния лагер в шестмесечна бременност. Това раждане ме потресе. В бараката беше тъмно, само една лампичка мъждукаше над мъчещата се жена. Никоя болна не спеше. Всяка слушаше, развълнувана до дъното на душата си. Всяка чувствуваше, че тук се ражда нов живот. Знаехме, че този живот ще просъществува само няколко часа, че за да се спаси майката, детето трябва да умре. Но все пак чухме първия му вик. На другия ден момиченцето беше удушено, нямаше го вече.


_Намесва се Дезире Хафнер 51182:_
— Сутрин със спокойствието на хора, току-що прочели вестника си, се питахме какви са новините от нощта.
— Какво имаше тази нощ?
— Два ешелона, единият от Холандия, а другият от Гърция. Всичко пет хиляди и двеста.
— И колко от тях в лагера?
— Триста и двадесет мъже, сто и осемдесет жени. Нямаше защо да питаме къде са останалите.


_Миклош Нисли А 8450 допълва:_
— Четирите крематориума работят с пълна сила. Тази нощ бяха изгорени гръцките евреи от средиземноморския остров Корфу… Влачили са ги цели двадесет и седем дни без храна и вода най-напред с гемии, след това в заковани вагони. Когато пристигнаха и вагоните бяха отворени на товарната рампа в Освиенцим, където щеше да се извърши селекцията, никой не слезе. Половината арестувани бяха измрели, а останалите бяха в безсъзнание. Ешелонът без изключение бе отправен в крематориум 2. През цялата нощ работата не спря и на сутринта от ешелона в двора на крематориума бе останала само купчина мръсни стари дрехи.


— От това може би ще разбереш защо сме се чувствували като попаднали на друга планета — обяснява Сюзан.
— Защо?
— Всеки концлагерист изживяваше по свой начин връхлетялото го нещастие. Мисля, че няма дори двама души, които да разкажат едно и също. Човек не знаеше защо го пращат надясно или наляво, защо на едного гледат с добро око, на другиго с лошо. Някой ден пристигат десет хиляди души, един блок трябва да се опразни и теб те изпращат в крематориума — на лявата ръка имаш цирей, а при селекцията са те накарали да си носиш дрехите на дясната. Всяка секунда беше изпълнена със страх.


_Данте разказва:_

„и много сенки там видяхме ние,
разплакани и неми да вървят,
тъй както крачи дълга литания“.



_Северина Шмаглевска 22090 също е видяла:_
— Един ден пристигна голям ешелон по железопътната линия, която водеше към крематориума. Стояхме недалеч от телената ограда и гледахме как хората вървят. Мълчахме. Чувството, което ме изпълваше, бе изненада, че една толкова огромна тълпа хора е доведена чрез лъжа до състояние на безпомощност. Приближи се Едита Линкс, която работеше в канцеларията на лагера, и рече тихо:
— Тези хора са от родния ми град.
Погледнах я. Притискаше ръка към устата си, сякаш за да сподави вик. Не откъсваше очи от железопътната линия, почерняла от хора. Изведнъж сграбчи ръката ми, надигна се на пръсти:
— Шарика, виждам Шарика… — извика тя полугласно.
Сетне промърмори:
— Сестра ми Шарика… майка ми… баба ми… Тук са ги докарали.
Отново настана мълчание. Какво да я посъветва човек? Едита наблюдаваше заедно с нас как погребват семейството й. А наоколо природата бе тъй спокойна, че всичко ми се струваше нереално. Тълпата напредваше бавно, в мълчание, като в ням филм. От комина на крематориума се издигаше пушек, подобен на гъста мазна лава.
Едита пристъпи малко напред. От този миг не я изпуснахме вече от очи. Бояхме се да не се хвърли към телената мрежа, по която минаваше ток с високо напрежение, за да сложи край на живота си. Но тя само сви ръце на фуния пред устата си и завика:
— Шари… Шари… Шари…
И тогава видяхме как там, на баласта, една дребна фигура застина в редицата от пет жени. Носеше на лявата си ръка вързоп, от който се подаваше розова шапчица. Явно бе познала Едита, защото вдигна ръка и помаха радостно.
— Шари, дай детето на баба — извика Едита, отказала се вече да сдържа гласа си. — Детето на баба, Шари… По-късно ще разбереш. Ще ти обясня.
Шари се подчини на сестра си, видяхме как прехвърли увитото в одеяло бебе на стара жена, наметната с черен шал. Точно тогава колоната тръгна по-бързо. Явно в крематориума се бе освободило място. Изгубихме от поглед Шарика, майката и бабата. Но Едита, а и ние заедно с нея останахме край телената мрежа.
— Правилно — одобри някой. — Без детето в последния момент може да я оставят да работи. Докато с детето, е сигурно, че ще излезе през комина.


_Отчаянието е в реда на нещата, а надеждата — нарушение на този ред. Луиз 75125 си спомня:_
— В работилницата плъстяхме парчета плат, каучук и картон от свалени самолети. Както работех един ден, изживях силно вълнение. В калъфа на парашута на летец, свален в Германия, намерих бордовата изпитателна карта на парашута. Картата беше принадлежала на американски пилот и съдържаше много бележки, както и имената на самолетни бази: Келог фийлд и други. Имаше и всякакви инструкции на английски. Последната бележка беше от февруари 1944. Тогава ли е бил свален самолетът? Този знак от съюзниците, паднал от небето в нашия силезийски ад, бе наистина вълнуващ. Картата убягна от очите на германците при обиските. Това бе още едно доказателство, че те не можеха да ни вземат всичко. Можеха да ни бият, да ни унижават, да ни принуждават да се преструваме, че работим за тях, но в концлагера влизаха вестници, надеждата ставаше все по-голяма, волята ни за живот все по-упорита. Малката бордова карта ми вдъхна смелост за много време напред. Скрих я под материала, с който работех, и често я поглеждах нежно и с вълнение. Дори научих наизуст инструкциите за действие с парашута.


_И така надеждите падат от небето, а предзнаменованията не са вече тъй злокобни. Достатъчно е да чуем Аделаид 31802:_
— Естествено книгите са забранени (с изключение на някои немски книги). И все пак те се промъкват в лагера. Всички прочетохме „Мария-Антоанета“. Там се разказва как в затвора „Консиержри“ затворниците чакат реда си да излязат пред революционния съд, а след това да отидат на ешафода. Но съвсем не са унили, напротив. Развличат се с какви ли не приумици, играят комедии, весели сценки и дори имитират страшните съдии. И както разиграват някаква комедия, вратата се отваря и прозвучават имената на призованите от съда. Щом те прекрачат прага, останалите подновяват своята игра.
Този въпрос е актуален за нас. Ние с Ирка, Ерика, Ели разискваме дали гилотината не е била по-приятна от методите, използвани тук. Дали да не съжаляваме, че я няма вече? Неусетно разговорът се пренася върху по-близки неща. Как да се държим в деня, когато ни накарат да се качим в камионите? Ще убием ли преди това няколко германци? Ирка е полякиня и може да борави с оръжие. Тя е уверена, че ще убие поне един, все едно по какъв начин. Колкото до мен, съвсем съм неопитна в тази област и не мисля, че ще успея да убия дори един есесовец. И все пак всички се съгласяваме, че няма да се оставим току-така.


_И Сюзан Бирнбаум 74837 започва да се пробужда:_
— Щях да забравя да спомена една случка, която развълнува силно всички французойки от блок 5. Един ден, както си приказвахме, край леглата ни мина висок силен мъж, към 55-60 годишен. Той беше затворник, дърводелец, и идваше в болницата да поправя туй-онуй. Чул да говорим френски, спря и попита:
— Французойки ли сте?
Отговорихме му:
— Да.
Поразен, той ни изгледа, без да знае какво да ни каже, отдалечи се малко, сетне се върна и хвърли на леглото на Тереза пакетче с думите:
— Ето това е за вас, французойките.
Отдалечи се бързо. Разтворихме пакета. В него имаше два резена хляб, от единия беше отхапано — виждаха се следи от зъби, глава лук, голямо парче маргарин и бурканче мармалад. Бяхме сащисани. С каква радост, колко лакомо си поделихме петте — с нас беше и една италианка — неочакваното съкровище. Веднъж да имаш истинска филийка, дебело намазана е мармалад! Насладихме се на филийките, колко сладки бяха, колко щастливи бяхме ние. За пръв път вкусвахме нещо различно от нищожните всекидневни дажби.
Всяка искаше късче от нахапаното парче хляб и затова си го разделихме по братски.
Към пет вечерта издебнахме работниците да си тръгнат и се наведохме от леглата, за да не изпуснем този тъй добър човек. Повикахме го и всичките в един глас му благодарихме:
— Благодарим, благодарим ви, господине, толкова вкусно беше. Благодарим, господине!
Той, милият, се развълнува, просълзи се и с пресъхнало гърло едва успя да промълви:
— От две години съм в лагера, а за пръв път влизам в женска болница. Свикнал съм да гледам мъже да страдат, но жени… много ми е трудно, няма да идвам вече, но утре ще ви изпратя още един пакет…
Побърза да си тръгне, покъртен, отчаян от състоянието, в което ни видя. И той беше французин — от полски произход, живял 45 години във Франция. Чудесен човек. На по-следващия ден друг работник на минаване ни предаде от негово име голям пакет. Вътре имаше три хляба, буркан мармалад, голяма буца маргарин, килограм кисело зеле, глави лук, горчица и сол.
Преброихме французойките в блок 5. Бяхме единайсет плюс доктор Стефан и майката на Никол, която лежеше тежко болна в друг блок. Поделихме храната съвсем по равно на всички, щастливи бяхме, цели два дни бяхме богати, беше наистина великолепно. Стефан, милата ни Стефан, се съгласи да приеме само една филийка с горчица, за да ни достави удоволствие.
Написахме заедно писмо на човека и го предадохме на работника, който беше донесъл пакета. И нищо повече не научихме за него.


_Този пример за смелост и братство не е единствен. Лекарката Дорота Лорска 52325, затворничка от Полша, не е забравила следната случка:_
— Спомням си за един младеж, студент по медицина. Беше чех, казваше се Ян Бандлер и работеше като писар в блок 21. По времето, когато лекарите от СС изпробваха върху затворниците въздействието на различни наркотици, доктор Виртс заповяда един ден на младия Бандлер да му доведе двама концлагеристи, за да ги подложи на някакъв опит. След известно време Бандлер се върна и съобщи, че е намерил само един.
— Къде е? — попита Виртс.
— Аз съм — отвърна Бандлер.
Виртс му зашлеви една плесница, но за щастие този случай нямаше други последици.


_А опитите за обезобразяване, осакатяване и убийства под предлог за „научни изследвания“ зачестяват. Мари-Клод 31685 свидетелствува:_
— Що се отнася до опитите, видях в болницата — там бях изпратена да работя — млади еврейки от Солун да чакат на опашка пред рентгеновото отделение, за да бъдат стерилизирани. Зная освен това, че в мъжкия лагер е извършвана кастрация… Жените биваха подлагани на стерилизация или чрез инжекции, или с операция, или пък чрез облъчване. Познавам няколко жени, които бяха стерилизирани.
— Каква цел преследваха с това есесовците?
— Те съвсем не криеха, че извършват стерилизация. Твърдяха, че се опитват да открият най-добрия метод за стерилизиране, за да могат подир едно поколение да заместят с германци жителите на окупираните територии, след като са ги използвали като роби за черен труд.


_Ето две лекарки — едната французойка, другата полякиня. Първата, Аделаид Овал 31802, започва разказа си:_
— Важните опити се извършваха не в самия Биркенау. За тях есесовците бяха приспособили специален блок в центъра на мъжкия концлагер в Освиенцим.


_Дорота Лорска 52325 продължава:_
— Блок 10, там лекарите от СС правеха опити с жени. През март 1943 — разказва французойката — внезапно ме прехвърлиха там като лекар. Без да се впуска в подробности, лекарят Виртс ме попита искам ли да се занимавам с гинекология в Аушвиц. Не желаех по никакъв начин да се превръщам в тяхна съучастничка, но исках да разбера в какво се състоят опитите им. Защото знае ли човек? Може би пък противно на всякаква вероятност някои щяха да излязат живи от този ад.


_Полякинята припомня по-нататък:_
— Прекарах около година в този блок и на основата на наблюдения, разкази и на собствените ми опити успях да си дам сметка какво се вършеше.


_Французойката свидетелствува:_
— Блокът побираше до петстотин затворнички. Всичките бяха еврейки от различни страни — французойки, гъркини, холандки, словачки и няколко германки…
Невъзможно е да се опише атмосферата на страх и ужас. Защото, разбира се, никоя не знаеше какво ще правят с нея. Имаше дни на паника, в които най-обикновените предварителни изследвания като вземане на кръв за Васерманова реакция, или от ухото — за определяне на кръвната група, — отприщваха общи нервни кризи и плачове. Ужасът на жертвите беше голям, защото не знаеха за какво се прави това, не разбираха какво означават различните манипулации. Налагаше се да ги успокояваме, да ги утешаваме, да обясняваме необяснимото.


_Втората лекарка подема пак:_
— Лекарите есесовци професор Карл Клауберг, Хорст Шуман, Едуард Виртс и Бруно Вебер вършеха опити със затворничките от блок 10. В него имаше около триста жени, разпределени в две големи зали. От време на време „използваният материал“ биваше връщан в женския концлагер в Биркенау и заместван с „нов материал“ от пристигащите ешелони.


_Продължава доктор Овал 31802:_
— Изглежда, че първият опит в блок 10 е стерилизиране чрез вкарване в матката на разяждаща течност, която да предизвика запушване на тръбите… Извършваше се в три сеанса с интервал от един до няколко месеца. Естествено след операцията се правеха рентгенови снимки, за да се прецени успешен ли е методът. Снимките се правеха от медицински сестри, но те само на думи бяха такива, защото бяха подбрани измежду затворничките, които в по-голямата си част нямаха никаква, дори най-минималната предварителна специална подготовка… Непосредственият ефект от инжекциите беше различен. У повечето жени те предизвикваха ужасни страдания. Всички се страхуваха много от тях. Броят на инжектираните беше голям. Дори сестрите бяха сред първите жертви и се надяваха от дъното на душата си, че сегашните им функции ще ги пощадят от втора инжекция. Успяваха понякога да се измъкнат с хитруване, но идваше ден, когато получаваха официална заповед да се подложат на нова инжекция.


_Доктор Лорска 52325 обяснява:_
— Целта е да се предизвика възпаление на тръбите, което води до запушване, следователно до безплодие.
— В този блок животът беше ужасен — допълва доктор Овал 31802, — но в сравнение с онзи, който очакваше жените в Биркенау, все пак до известна степен беше по-човешки. Вместо да тънеш в мръсотия, в най-черна мизерия, вместо да чакаш смъртта права в студа, калта и блатата или затворена във вонята на лазарета без вода, без медицинска помощ, вместо да чакаш в дъното на блок 25 — блока на смъртта, камионът да благоволи да дойде да те вземе и да те откара в газовата камера, все пак това, което те очакваше в блок 10, можеше да се смята понякога за късмет. А опасността да ги върнат в Биркенау висеше постоянно над тях.
— Опитите на доктор Шуман се състояха в облъчване с рентгенови лъчи — обяснява Лорска 52325. — Той разполагаше „само за себе си“ с тридесетина 16-19 годишни момичета от един ешелон, пристигнал от Солун.
— Бяха гъркини, повечето крехки, деликатни създания — вметва Аделаид 31802, — и страданията им те караха да се бунтуваш. Лекарят есесовец — а беше ли той изобщо лекар, начинът му на действие разкриваше пълна липса на гинекологически познания — беше набит, с лице на грубиян, безскрупулен… Всяка вечер момичетата се връщаха в страшно състояние, с признаци на перитонит. Повръщаха непрекъснато, оплакваха се от жестоки болки в корема. Известно време след първата фаза изрязваха единия им яйчник… Няколко седмици по-късно отстраняваха и втория. Операциите се извършваха все по-бързо и по-бързо, стигна се до десет за два часа.
— Като подплашени животинчета се въртяха те непрекъснато в леглата си, страх и недоверие се четяха в красивите им очи, неуспели да се насладят на красотата на нормалния живот в Гърция, където бяха родени и израсли — казва Дорота 52325.
— Какви ли не страхове изпитаха всички те! — разказва 31802. — Неописуемо тревожна атмосфера създаваха неизвестността какво точно целят опитите и разказите с неизбежните изопачени тълкувания на онези, които вече ги бяха прекарали. Едно от обясненията за опитите беше дори, че се касае за изкуствено оплождане. Какъв ужас! Питаха се какво ли чудовище ще родят. И едва ли не с облекчение научаваха, че става дума за опити да бъдат стерилизирани.
— Известно е — допълва доктор Лорска 52325, — че опитите за стерилизиране, вършени с еврейки, имаха за цел да се изработи начин за стерилизиране на цели нации и дори раси, които Третият райх смяташе за недостойни да съществуват.


_Отново се намесва Мари-Клод 31685:_
— През пролетта на 1944 определиха един блок само за близнаци. По това време пристигаха огромни ешелони с унгарски евреи. От всички тези ешелони доктор Менгеле, който се занимаваше с опитите, отделяше близнаците — и деца, и възрастни — това нямаше значение, стига само да бяха пристигнали и двамата близнаци. В този блок пеленачета и възрастни лежаха по земята. Не зная какво точно правеха с тях, освен че им вземаха кръв и ги измерваха.


_Но медицинската сестра, полякинята Елжбета Пйекут-Варшавска 46506 знае:_
— След селекцията при разтоварването на влака около триста и петдесет деца от двата пола между една и шестнадесетгодишни се оказаха в моя блок. Родителите им, разбира се, бяха изпратени в газовата камера. Бяха еврейчета от различни страни — от Франция, Холандия, Белгия, Унгария и Германия. Изглеждаха здрави още и бяха хубави. Но бяха подплашени и плачеха…
Чудехме се с каква цел беше отделен този блок, но скоро научихме. Минали бяха към три седмици, когато ни съобщиха, че в блока ще пристигне комисия. И наистина един ден в средата на август точно по обед се появи доктор Менгеле, придружен от двама немски подофицери и от Стеня, която изпълняваше функциите на старша на лагера. След като инспектираха блока, ми заповядаха да отведа децата на групи според възрастта и според списък на номерата им (те бяха татуирани под лакътя) до лазарета в мъжкия концлагер, където щели да ги подложат на „изследвания“. По-късно се изясни, че се касае за антропометрични, морфологични и рентгенови прегледи. Това било подготовка за експериментални операции, както ме осведоми една от полякините лекарки, работещи там.
Антропометричните изследвания бяха извършени по следния начин: децата се съблякоха съвсем голи и в продължение на часове — два, три, четири, пет часа, ги измерваха със свръхточни инструменти, ъгломери, калибромери, сгъваеми метри. Измерваха близнаците, като сверяваха данните.
Рентгеновите прегледи минаха при същите условия. Децата стояха от пет до петнадесет минути пред екрана, защото се водеха дълги спорове по картината. Последиците от тези „прегледи“ не закъсняха. Още с връщането си децата бяха обхванати от треска, някои се разболяха от ангина, други от силна хрема, от бронхит, от пневмония…
Особено тежки бяха последните изследвания — морфологичните. Вземаха кръв от пръстите и от вените на децата, понякога по два-три пъти от едно дете. Те плачеха, отбраняваха се, не даваха на никой да ги докосне. Толкова бяха изплашени, че се наложи да ги усмиряват със сила. Плачех заедно с тях и ми заповядаха да изляза, защото не бях в състояние да ги успокоя. По-късно, когато излизаха от лабораторията, те се хвърляха към мен: прегръщах ги и успявах да ги поутеша.
Така изследваха една след друга групите деца. По-късно взеха по двадесет кубически сантиметра кръв от вече прегледаните, като я преливаха в отделни стъкленици. Твърдяха, че тази кръв била за войниците на фронта. Така за шест седмици всяко избрано дете даде средно между 20 и 50 кубически сантиметра кръв…
И още един вид изследвания имаше — впръскваха течности в очите на децата. На някои близнаци инжектираха и двете очи, на други само едното. Наредиха ми да наблюдавам реакцията и да не предприемам нищо, каквито и да са измененията. Последиците от тези процедури бяха много мъчителни за малките страдалци. Два дни след инжекцията трябваше да ги водя пак в лазарета. Успях да намеря мляко и да им сложа компреси, защото имаха силни болки, а аз нямах представа с какво са ги инжектирали… Естествено, че при следния преглед, когато ме запитаха какви са били реакциите; не съобщих нищо. Върнах се в блока без децата и не ги видях повече.


_Друг затворник ги е видял. Това е доктор Нисли А 8450:_
— Още с пристигането на ешелоните войници обикаляха редиците пред вагоните и търсеха близнаци и джуджета. Надявайки се, че ще имат по-добра участ, майките без колебание им даваха своите близначета…
А те умираха от ръката на доктор Менгеле в една от бараките на район Б 1 в Освиенцим.
Нещо уникално в историята на световната медицинска наука ставаше в концлагера: двама братя близнаци умираха заедно, едновременно и можеше да бъдат аутопсирани.
Къде при нормални условия ще се намерят братя близнаци, които да умрат на едно и също място по едно и също време? Близнаците също биват разделяни от живота. Живеят далеч един от друг и нямат навика да умират по едно и също време. Единият може да умре десетгодишен например, а другият петдесетгодишен. При такива условия не е възможно да се прави сравнителна аутопсия. А в концлагера Освиенцим имаше няколко десетки близнаци, следователно и толкова възможности да бъдат изследвани. Именно с такава цел Менгеле отделяше близнаците и джуджетата още на перона. И пак с тази цел ги изпращаха в бараката, определена за пощадените. Все с тази цел те получаваха добра храна и бяха поставени при по-добри хигиенни условия, та да не би да се заразят и единият да умре преди другия. Те трябваше да умрат заедно, и то в добро здраве…
Главният надзирател на зондеркомандата ме намира, за да ми съобщи, че пред входа на крематориума ме чака есесовец с отряд носачи на трупове. Излизам при тях. Забранено им е да влизат в двора на крематориума. Есесовецът ми връчва документите на мъртвите. Те са на две братчета близнаци. Отрядът, състоящ се от жени, слага пред мен носилка, над която е метнато одеяло. Повдигам одеялото и виждам две близначета на по две години. Нареждам на двама от моите хора да пренесат трупчетата и да ги оставят на масата за аутопсии…
Прелиствам документите. Задълбочени клинични изследвания, придружени от рентгенови снимки, описания и рисунки, които показват научните признаци, свързани с обстоятелството, че двете деца са близнаци. Липсват само анатомопатологичните резултати. Те са моя задача. Двете братчета близнаци са умрели по едно и също време и сега са до голямата маса за аутопсии. Точно те със смъртта си, с телцата си, подложени на аутопсия, трябва да разкрият тайната на умножаването на расата.
„Благородна цел“ е да направиш крачка напред в изследването на възможността висшата раса, предопределена да господствува, да се умножава по-бързо. Де да можеше да се постигне в бъдеще всяка чиста арийка да ражда колкото се може повече близнаци!
Налудничав план! Замислили са го безумните теоретици на Третия райх, а с осъществяването на опитите се е заел главният лекар на концентрационния лагер Освиенцим доктор Менгеле, прочут лекар криминолог. А може би е по-точно да се каже не „лекар криминолог“, а „лекар криминал“.
Сред злосторниците и престъпниците най-опасен е лекарят криминолог, особено когато разполага с власт, каквато беше дадена на доктор Менгеле. Той изпращаше на смърт хората, определени от расистките теории за непълноценни и вредни за човечеството. Същият този лекар престъпник стоеше с часове до мен при микроскопите, пробите и епруветките, стоеше прав часове наред край масата за аутопсии — престилката му опръскана с кръв, ръцете му окървавени, и търсеше като обезумял. Непосредствената цел бе умножаването на германската раса, а крайната — създаване на достатъчно чисти германци, които да заменят осъдените на унищожение чешки, унгарски и полски народи на територията, обявена за жизнено пространство на Третия райх и засега обитавана от тези народи.
Приключвам аутопсията на близначетата и изготвям редовния протокол. Свърших си добре работата и ми се струва, че шефът ми е доволен от мен. Но той разчита с известно затруднение почерка ми, тъй като пиша само с главни букви. С този начин на писане бях свикнал в Америка. Обяснявам му, че ако иска ясни и четливи протоколи, ми трябва пишеща машина, защото така съм свикнал да работя. Той се интересува с каква марка машина работя обикновено.
— „Олимпия елит“ — отвръщам.
— Много добре, ще ви изпратя такава машина. Ще я получите утре. Искам чисти протоколи, защото оттук те се изпращат в Изследователския институт по биология на расите в Берлин-Далем.
Така научих, че изследванията, които се извършваха в Освиенцим, се проучват от най-ярките медицински светила в един от най-усъвършенствуваните институти в света.
На другия ден есесовски войник ми донесе пишеща машина „Олимпия“.
Докарват и още трупове на близнаци. Получавам и четири двойки от циганския лагер. Близнаци, които нямат и десет години.


_Това било наука. А как да окачествим следното?_
_Бивш концлагерист поляк разказва:_
— Преди да ги отведат в газовата камера, децата играеха на топка и не подозираха какво ги очаква. Дойде една надзирателка, плесна с ръце и извика:
— Стига, деца, хайде сега под душа.
Изтичаха по стълбите до стаята, където трябваше да се съблекат. Надзирателката взе на ръце едно момиченце, за да го занесе. Детето посочи германския орел на есесовското й кепе и попита:
— Туй пиленце какво е?
Така за последен път чух и видях момиченцето.


_И тъй невинните умират в неведение, но и за миг да се забавят пред газовата камера, те проглеждат за неумолимостта, с която биват избивани невинните. Свидетелствува бившият затворник от Германия Лудвиг Вьорл 60363:_
— Дори четири-петгодишните знаеха. Вдигаха ризките си, показваха ръчичките си: „Господин началник, виж колко съм силен!“


_Момиченцето в ръцете на надзирателката есесовка не е могло да отгатне, че е попаднало в дясната редица. А дали момченцето, за което разказва затворничката Дуня Васерщром, е знаело какво го очаква вдясно или вляво?_
— В Освиенцим докараха еврейски деца. Пристигна камион и спря за малко пред политическия отдел. Едно момченце скочи на земята. Стискаше в ръката си ябълка. Богер и Дразер бяха пред входа на отдела, а аз бях на прозореца. Момченцето се въртеше около камиона и явно му беше весело. Изведнъж Богер се упъти към него, сграбчи го за краката и с един замах размаза главичката му о стената на бараката. После спокойно прибра ябълката. А Дразер ми нареди да изчистя „онова“ от стената. Час по-късно ме повикаха при Богер, за да превеждам при някакъв разпит, и го видях да яде ябълката на детето.


_А как постъпва оберщурмбанфюрер Рудолф Хьос, който е толкова чувствителен?_
— Когато гледката ме бе разстроила силно — пише той, — просто не бях в състояние да се прибера в къщи при семейството си. Карах да оседлаят коня ми и се спусках в галоп, за да се изтръгна от натрапчивата мисъл. Вечер се връщах в конюшнята и при любимите си коне отново намирах спокойствие.


_Комендантът на концлагера дължи на главния лекар най-разстройващата гледка. Фаня Фенелон 74862, присъствувала на случката със своя оркестър, описва какво е станало:_
— Спектакълът започна още с първите тактове. В редици на площадката излезе група, по-скоро стадо джуджета. Откъде идваха? Как си ги бе доставил Менгеле?
Научихме, че това е циркова група лилипути, известна в цяла Европа. Пристигнала с ешелоните от Унгария. Едни бяха в цирковите си костюми, а останалите бяха облечени великолепно: мъжете в смокинги и фракове, а жените във вечерни рокли, някои от които навярно са преправени от тоалетите, донесени тук от оптимистки, от наивници… Всички жени се огъваха под тежестта на накитите — огърлиците стигаха до коремите, гривните бяха увити по два пъти около китките им, обеците опираха в раменете и подчертаваха силно гримираните им лица, в грижливо фризираните им коси блестяха диадеми. Имитация и истинско, всичко е смесено, цяло състояние е накичено по тях, направо смайващо!…
След като обиколиха площадката, част от човечетата се настаниха на пейките, а другите подскачаха, правеха акробатични номера, надавайки силни викове, после някаква банална клоунада, а закръглените ръчички плескаха смешно. Жалка картина.
Ние свирехме. Есесовците се смееха, работата не ми пречеше да наблюдавам чудноватото представление. Започнахме някакъв фокстрот, Менгеле даде знак с ръка, заповяда нещо и всички джуджета се събраха пак на площадката. Тя се изпълни с кръжащи мънички танцьори. Някои двойки се въртяха в такт, други само се полюляваха, гротескни и потискащи. Мъжете се кланят на всички страни, жените правят реверанси пред публиката…
Сетне оркестърът засвири марш, а джуджетата запляскаха с ръце и затропаха с крака. Нещо нереално, нещо страховито имаше в тези пълни, отрупани с пръстени ръчички, които пляскаха в такт, докато гривните дрънчаха, а миниатюрните крачета, тропащи по земята…
Застинала неподвижно в единия край под палещото слънце, публиката от призраци с раирани дрехи и хлътнали очи гледаше това безумие, без да разбира: занимава я единствено мисълта за нейната собствена смърт.
Не знаех вече какво свири оркестърът, а мисля, че и никого не го беше грижа. Площадката под нашия подиум се превърна в арена, по която се носеха вихрено безформени същества и пляскаха с ръце, деца, някои от които на по петдесет години. Есесовците се смееха. От този смях, от нашата музика, от джуджетата и техния маскарад, от целия този ужасяващ, спектакъл момичетата затрепераха от страх. Луд, дивашки смях заглуши музиката…
— Стига! — изкрещя Менгеле и всичко спря…
Гледахме известно време как красивият доктор прекосява лагера и върви по „Лагерщрасе“, следван от своите шумни щастливи джуджета. На кого би хрумнало да унищожи малките същества, които се забавляваха така хубаво? Менгеле се смееше заедно с тях, изглежда, че той, големият, много се забавляваше да властвува над тия тъй малки същества.
И един ден той лично заведе веселото си и доверчиво племе в газовата камера. Комедията свърши.


_Дали оберщурмбанфюрер Хьос не е прекарал следващата нощ в конюшнята при любимите си коне? Дали концлагеристите, които са гледали джуджетата, не са си казвали, че могат да се опитат да си изберат само начина, по който да бъдат умъртвени, без при това да са сигурни, че ще успеят? Сюзан Бирнбаум 74837 не е забравила това време:_
— Нямахме никакви вести нито от семействата си, нито за войната. Мислехме, че никога нищо няма да ни спаси. Бяхме на края на силите си. Това бе времето на голямото отчаяние, на безкрайния страх.
Полагахме всички усилия, за да издържим колкото се може по-дълго, но всеки нов ден беше по-лош от предния. Студът, умората, лошата храна, треската, диарията заедно с боя и безсънието ни изтощаваха все повече. Усещах, че може да паднем и да пукнем ей така, в калта из блатата. Какво да се прави? Какво решение да избереш? Да пукнеш в блатото от умора и от работа, да пукнеш в болницата от тифус или в газовата камера? Трябваше бързо да вземеш решение, беше въпрос просто на ден. А дали да не се самоубия?


_А може би е могло да водиш борба? Нека прочетем продължението от доклада на Роже Абада 45157 за съпротивата:_
— Свързвахме се с външния свят или с посредничеството на затворници, работещи в многобройните фабрики около Освиенцим, където можехме да установим контакти, или чрез бегълците.
Криехме бележките в различни предмети — ключове, свещи, инструменти, с които работехме и които ако не можехме да ги предадем направо, поставяхме в предварително уговорени скривалища. Триста от тези най-различни послания бяха намерени и се пазят в музея на Освиенцим. Това са послания, предназначени за външния свят; онези, които получавахме в лагера, унищожавахме веднага.
Поддържахме връзки по-специално със съпротивителните групи, които действуваха в Краков.
Една от целите на посланията беше да разкажем с тях за положението в лагера и за престъпленията, които се вършеха. Информациите, които съдържаха тези писма, идваха от онези членове на нелегалната организация, които работеха в канцелариите, в работилниците и в лагерната болница, а понякога дори в политическия отдел на лагера (гестапо).
Под смъртна заплаха те преписваха там разпоредби, доклади и статистически данни, които знаеха покрай работата си, и ги предаваха на нелегалното ръководство.
Благодарение на това до Чехословакия стигнаха копия от плановете на концлагера и на крематориумите. Копията бяха изработени от три затворнички — една полякиня и две чешки еврейки — членки на комунистическата партия, които работеха в дирекцията на службите на СС. По-късно пак те откраднаха от архивите три оригинални документа — имало ги в по две копия; те съдържаха сведения за опитите на лекаря от СС Менгеле с близнаци.
Съзнавайки, че изпращаните от тях информации изглеждат невероятни, отговорниците от Международния комитет поискаха от Давид Шмулевски, член на съпротивителното движение в Биркенау, да направи снимки. В концлагера с помощта на свободен работник поляк беше внесен фотоапарат, скрит в двойното дъно на казан за чорба. Снимките бяха направени от покрива на един крематориум. Тези снимки по-късно бяха разпространени широко; на тях личи газова камера и една от кладите, които компенсираха недостига от пещи при избиването на евреите от Унгария през пролетта на 1944.
Филмовата лента беше прехвърлена в централния концлагер и изнесена оттам в туба от паста за зъби с помощта на един затворник, който работеше в стола на есесовците.


_Затворничките в женския концлагер също водят борба. Маша 35332 обобщава:_
— Връзката между организацията на жените й тази на мъжете в Биркенау се осъществяваше чрез мъжките отряди, които идваха в нашия концлагер за различни поправки, главно чрез отряда на майсторите на покриви. Някои наши другари се включваха нарочно в този отряд. Най-често идваше французинът Давид Шмулевски, бивш интербригадист в Испания, но по различни поводи идваха и други. Носеха ни цигари, които много се ценяха за размяна дори в женския концлагер. Другарите ни от мъжкия лагер получаваха цигарите срещу вещи, които им осигуряваха затворниците от зондеркомандата и които разменяха с концлагеристи поляци — те получаваха колети, или със свободните хора — срещаха ги понякога при работа вън от концлагера. Пак от тях идваха и новините от фронта и от тила, по-специално за битките, водени от партизаните. Няколко пъти получихме и позиви на немски и на полски. Осигурихме си хартия от секретарките на блоковете, успяхме да преведем позивите на други езици, да ги препишем в няколко екземпляра и да ги разпространим сред част от затворничките. На останалите ги предавахме устно.


_И все пак няма нищо по-важно от храната. Ето какво разказва едно момче, което току-що е пристигнало в Освиенцим и още не знае нищо:_
— Видяхме странен затворник. Някой от нас му подаде парче салам. Той понечи да го налапа, но един есесовец се нахвърли, наби го, като викаше: „Дай салама!“ Въпреки ударите затворникът не изпусна салама от уста. Чудех се защо не му го дава. Едва по-късно разбрах, че човек може така да е изгладнял, че да предпочита да го бият, вместо да се лиши от залъка.


— А ние пък си изготвяхме въображаеми менюта — разправя Сюзан Бирнбаум 74837. — Докато чакахме да ни донесат рядката постна чорбица, си устройвахме една на друга какви ли не приеми и угощения. В зависимост от областта, от която бяхме, си предлагахме ястия по елзаски, по бретонски, по овернски или пък от средиземноморската, арабската, гръцката, полската или еврейската кухня.
Какви ли не видове кисело зеле, пилета, шунка, омари, кус-кус, пълнена риба и какви ли не кюфтета опитвахме наум, а устата ни се изпълваше със слюнка!
А в същото време нямахме и коричка хляб да залъжем глада си.


_Разпитвам Сюзан, ученичката от Родез._
— Най-хубавият подарък, който някога съм получавала на рождения си ден, беше на онзи 27 март, когато навърших седемнадесет години — заявява тя. — Съученичките ми пожертвуваха дажбата си — получавахме по парче хляб с лъжичка конфитюр за вечеря. Този ден те ми поднесоха филийка хляб и дажба конфитюр като подарък. Всичките съкровища на персийските царе не могат да се сравнят с подаръка, който получих на този мой рожден ден.


_Професор Роберт Вайц 157261, който по онова време работи в болницата на концлагера, обяснява:_
— Свръхизтощен, системно недохранван, недостатъчно защитен от студа, концлагеристът отслабва полека-лека с петнадесет, двадесет, тридесет килограма. Той губи 30, 35, 40 на сто от теглото си. Теглото на нормалния човек спада до 40 килограма. Има и такива, които тежат 30 или 28 килограма. Човек изразходва запасите си от мазнини, мускулите си. Губи калций. Според термина, използван в лагерите, той се превръща в „мюсюлманин“. Не мога да забравя с какво високомерие есесовците и някои добре хранени затворници наричаха „мюсюлмани“ тези нещастници, с каква боязън измършавелите идваха на преглед, събличаха се, обръщаха се и показваха задниците си, питаха: „Докторе, нали още не съм «мюсюлманин»?“ В повечето случаи те добре знаеха състоянието си и мълвяха примирено: „Ето че и аз съм «мюсюлманин».“
Това състояние се характеризира с интензивно топене на мускулатурата. Върху костите остава буквално само кожа. Виждат се ясно целият скелет и особено прешлените, ребрата, ключиците и тазовите кости.
И най-главното, физическият упадък се съпровожда от умствен и душевен упадък, а понякога дори е предхождан от него. Когато това двойно падение е пълно, индивидът представлява много типична картина. Той е наистина изсмукан, изцеден е физически и умствено. Движи се бавно, погледът му е втренчен, безизразен, понякога тревожен. Мисълта също е много забавена. Нещастникът вече не се мие, не пришива скъсаните си копчета. Той е затъпял и понася пасивно всичко. Не се опитва да се бори. Не помага на никого. Събира храна по земята, гребе с лъжица разлятата в калта чорба. Търси из кофите за смет обелки от картофи и кочани от зелка и ги яде, както са мръсни и сурови. Не може да се забрави гледката на „мюсюлмани“, които се бият за такива остатъци.
Той краде хляб, чорба, ризи, обувки, какво ли не. Краде неумело и често го залавят.
В болницата се мъчи да си намери място край някой агонизиращ и не съобщава, че той е умрял, с надежда да получи дажбата му.
Позволява да му извадят златните мостове и коронки срещу малко хляб; в такива случаи често го мамят.
Тъй като не може да преодолее нуждата да пуши, често разменя хляба си за тютюн.
Като цяло в такива случаи човешкото същество е сведено до състоянието на животно, при това подобно сравнение е обидно по-скоро за животните.
Това развитие продължава около шест месеца…


_Гладували са до смърт и са умирали. Какво мисли градинарят на Хьос Станислав Дюбиел за храната, за припасите?_
— Складът за храни по онова време беше добре снабдяван, защото там прибираха храната, иззета от евреите, които пристигаха в големи количества в Освиенцим и повечето от които биваха изпращани направо в газовите камери. За нуждите на семейството на Хьос вземах от този склад захар, брашно, маргарин, мая, подправки, макарони, овесени ядки, какао, канела, грис, грах и други продукти. На фрау Хьос все нещо не й достигаше. Непрекъснато ми разправяше какво й липсвало в къщи и ми даваше да разбера, че трябва да й го доставя. Използваше тези продукти, за да храни семейството си, но изпращаше част и на роднините си в Германия. По същия начин снабдявах кухнята на Хьос с месо и мляко. Искам да изтъкна, че според купоните си семейство Хьос имаше право на литър и четвърт мляко дневно. А всеки ден вземах от млекарницата на лагера пет литра за кухнята на Хьос, често вземах и сметана по искане на фрау Хьос. В млекарницата плащах за литър и четвърт. Всички останали продукти се доставяха… безплатно. Хьос не плащаха нищо.


_И затворниците не плащат освен в натура, при това най-често с живота си. Адолф Гавалевич 9225 припомня:_
— Твърде скоро (само няколко месеца след пристигането ми в лагера) съдбата ми отреди за изключително дълго (от 1941 до 1943) да бъда затворник „мюсюлманин“. Това време бе много повече от средното, което издържаха попадналите в категорията на „мюсюлманите“. Сред другарите си се славех — ако може да се каже така, че съм „вечен“, тоест „мюсюлманин“, който не иска да умре. Професор Олбрихт много добре определи вида на „мюсюлманина“ — „изсушена и изгладняла сянка, сякаш скелет, върху който е опъната кожа…“
Характерни за престоя ми в Освиенцим бяха очакването да ме изпратят в газовата камера и състоянието ми — главно физическото — на „мюсюлманин“. Струва ми се, че минах през всички етапи от битието на „мюсюлманите“ (с изключение на смъртта, разбира се).
Началото беше съвсем обикновено. През март 1941 вече бях минал през първия етап, или, с други думи, бях напълно изтощен, а жестоко ме мъчеше и много силна диария. Една сутрин при проверката загубих съзнание. Двама другари ме отнесоха при блок 20. Проверката скоро свърши и чух думите: „Трудовите отряди са сформирани.“ Следователно и пред трима ни се откриваше чудесен ден. Мен може би щяха да ме приемат в болницата, а другарите ми не само че нямаше да бъдат включени в отряд, но с малко късмет щяха вероятно да бъдат изпратени на спокойна работа в лагера. Първото, което забелязах в болницата, бяха вещи, привични за нормалния живот: термометър и теглилка. Термометърът показа, че имам висока температура, а теглилката, че тежа 36,2 килограма. Когато с една група мъже на моя хал се появихме в болничния блок, никак не се учудих на думите: „Оня там веднага го настанете до вратата.“ Естествено оттам е най-лесно да бъде изнесен трупът. Какво облекчение, какво отпускане настана за мен оттогава! Можех да спя, никой не ме биеше, нямаше нужда полужив да пренасям до обекта тухли, чували с цимент или други такива ужасни, мокри, изплъзващи се товари. Дойде часът на следобедната проверка, бях гладен. Научих, че проверката тук не е задължителна. Най-близкият ми съсед беше мъртъв, но останалите се суетяха около него, за да го поставят така, че да изглежда жив и следователно да получи дажбата чорба. Унесох се пак в сън, люлян от приятната мисъл, че когато гонгът удари на другата заран, няма да съм длъжен да се втурна като идиот, полугол и бос, в двора на блок 7, за да се правя, че се мия с разтопения сняг, събран в стара тенекия от мармалад, че старшият на помещението Вилхелм Железни и особено началникът на блока Алоизи (него с право го наричаха „кървавия“) няма да ме нарочат за нещо. Така мина първата ми нощ в болницата и на сутринта санитарят Владислав Фейкел ми рече: „Ей, много хубаво ме изигра ти, сигурен бях, че няма да издържиш до сутринта, и дори вече бях приготвил съобщението за смъртта ти.“ Отговорих му, че искам на всяка цена да издържа; за да мога да се върна в Краков при майка си.


_Отново разпитвам Сюзан и тя се впуска пак в едно от онези пътешествия назад във времето, с които вече съм свикнал:_
— Веднъж работех в отряд вън от лагера — започва тя, — а недалеч от нас имаше мъжки отряд. Видях как един мъж спря да работи, свали панталоните си и се изходи току пред мен. Спомням си колко бях потресена, че този човек е загубил всякакъв свян. Би могъл да отиде пет метра по-нататък. А той като животно.
— Това изненада ли те?
— Потресе ме, защото явно бяха сринати всички норми на цивилизация и на възпитание, защото един човек ги бе загубил. Би могъл да отиде пет метра по-нататък, но не го стори и това означаваше пълен упадък на житейските навици. Щом като не се отдалечи, значи бе оскотял, бе се отказал от себе си.
Представям си гледката, сетне питам:
— Срамувахте ли се още да се събличате голи непрекъснато пред кого ли не?
— В началото се срамувахме, по-късно се страхувахме.
— Защо?
— Защото събличането означаваше селекция.
— А първия път, когато ти се наложи да се съблечеш?
— Първия път ме беше срам. Спомням си, че беше в банята в Дранси, първата обща баня. Само жени бяхме, но и млади, и стари, а аз никога не бях виждала голи възрастни жени. Разстроих се, като видях седемдесет-осемдесетгодишните старици, и си казах: „Божичко, възможно ли е тялото да се развали така?“
— А после свикна ли?
Сюзан търси отговор, мълчи. Връщам се към проблема за глада:
— Колко кила тежеше?
— Двадесет и осем.


_Затворникът доктор Бейлин се намесва:_
— „Мюсюлманите“ ли? За първи път ги видях в Освиенцим-Биркенау. „Мюсюлманството“ беше последната фаза на недохранването. Интересното беше, че човек, стигнал до този стадий, започваше да говори за храна. За затворниците в Освиенцим две теми бяха табу — крематориумите и храната.
По пътя на условните рефлекси разговорите за ядене засилваха отделянето на стомашни киселини, а следователно и апетита. Не биваше да се говори за ядене. Първият признак за „мюсюлманство“ беше, когато някой губеше контрол над себе си и започваше да разказва какво е ядял у дома си. Знаехме, че след два-три дни той ще изпадне вече във втория стадий. Ясна граница между двата стадия нямаше — знаехме, че този човек ще загуби реакциите си, че няма да се интересува какво става наоколо, че ще престане да изпълнява, дори да чува заповедите. Движенията му ставаха бавни, лицето му се превръщаше в маска, той загубваше рефлекси, вършеше, без да усеща, естествените си нужди. Не беше в състояние дори да се обърне в леглото, лежеше неподвижно и така ставаше „мюсюлманин“, превръщаше се в труп със силно отекли крака. Тъй като при проверка трябваше да стоим прави, изправяхме ги насила с лице към стената и с вдигнати ръце — подпрени на стената скелети със сиви лица, които не се помръдваха, стига да не загубеха равновесие. Това бяха характерните белези на „мюсюлманите“, отнасяни сетне заедно с умрелите от „отряда на смъртта“.


_И все пак не само „мюсюлманите“ говорят за храна. В това ще се убедим, ако прелистим личния дневник на лекаря от СС Йохан Паул Кремер._
29. 8. 1942. Назначен съм в концентрационния лагер Аушвиц…
30. 8. 1942. Пристигам в концентрационния лагер Аушвиц в 17 часа и 36. Гарнизонният лекар хауптщурм-фюрер Уленброк ми връчва строго поверителни инструкции. Настаняват ме в общежитието на частите на СС — в хотелска стая.
31. 8. 1942. Тропически климат с 28 градуса на сянка! Прахоляк и безброй мухи! Храната в офицерския стол е превъзходна. Тази вечер ни поднесоха маринован пачи дроб за 40 пфенига с пълнени домати, салата от домати и така нататък.
1. 9. 1942. Поръчах си с писмо до Берлин фуражка на офицер от СС, колан и тиранти. Следобед присъствувах на дезинфекцирането с газ — с газ Циклон Б, на един блок с въшки.
2. 9. 1942. В три часа сутринта за пръв път присъствувах на специална акция извън лагера. В сравнение с нея адът на Данте ми изглежда едва ли не комедия. Не току-така Аушвиц е наречен лагер за унищожение!


_Какво означава „специална акция“? По-добре да чуем Пол Бендел 169460:_
В шест часа на една юнска утрин през 1944 се включвам в дневната смяна (150 души) на крематориум 4. Денят ще бъде хубав. Останалите дебнат реакциите ми. Някакъв детински срам не им позволява да ме окуражават. Прикривам, доколкото мога, обхваналото ме смущение. Най-сетне ще видя със собствените си очи онова, за което от няколко дни новите в отряда ми проглушават ушите. Часовите ни чакат. Тръгваме.
На стотина метра от крематориума се издига бял пушек. Мъжете мълчат. Не смея да ги разпитвам.
Стигаме най-сетне. Определят на всеки какво да върши. Аз съм зрител и се опитвам да задоволя любопитството си. Искам да разбера откъде иде този пушек и откривам зад крематориума рововете, в които догарят останки от ешелона, пристигнал нощес. Няколко метра встрани затворници работят при купчините пепел — раздробяват я на съвсем ситен прах. Ето какво е останало от трите хиляди души, изгорени тук вчера.
В единадесет часа пристига на мотоциклет човек от политическия отдел и съобщава, че се очаква нов ешелон. Появява се началникът на крематориума и заповядва рововете да бъдат изчистени, дървата подредени и залети с бензин.
По пладне в двора на крематориума влизат дълга колона жени, деца и старци. Те са от гетото в Лодз. Явно са изтормозени, уморени и тревожни.
Главният шеф на крематориумите хауптшарфюрерът Мол — едър грубиян с невинно бебешко лице, се качва на една пейка и съобщава на новопристигналите, че сега ще се изкъпят, а после ще получат горещо кафе. Някой ръкопляска. Клетите хора като че се успокояват. Няколко деца викат, че са жадни, и великодушните есесовци заповядват да им бъде донесена вода. Измамата трябва да продължи до край, редът не бива да се нарушава.
Всички се събличат в двора. След това вратите на крематориума се разтварят и хората влизат в голямата зала, която зимно време служи за съблекалня. Едва тогава, притиснати като сардини, те си дават сметка, че са попаднали в клопка, от която няма да се измъкнат. И все пак се надяват, защото нормалният човешки ум не може да си представи колко жестока смърт ги очаква.
Пристига линейката на Червения кръст. От нея слиза оберщурмфюрерът доктор Клайн. Той носи кутиите с газ. Какво върховно оскърбление към една професия и към един знак.
Най-сетне всичко е готово. Вратите на съблекалнята се отварят и настава невероятна бъркотия.
Първите, които влизат в газовата камера, започват да отстъпват — усещат, че ги дебне смъртта.
Есесовците спират човешкия прилив и отлив с приклади, смазват главите на обезумелите жени, стиснали конвулсивно дечицата си.
Тежките двойни дъбови врати се затварят. Цели две безкрайни минути се чуват удари по стените, викове, в които вече няма нищо човешко. И после нищо. Вие ми се свят, струва ми се, че полудявам. За какви отвратителни престъпления са виновни тези жени и деца, та да умрат толкова ужасно!
След пет минути вратите се отварят. Сгърчените, струпани едно върху друго тела се свличат като водопад. Някои са така преплетени, че ги изтръгват с усилие. Целите в кръв, те сякаш са се борили отчаяно със смъртта.
Докато телата са още топли, бръснар обръсва косите им, а зъболекар изтръгва златните зъби… И настъпва някакъв невъобразим ад. Нищо човешко няма вече у тези мъже, които познавах толкова добре, между тях са високо ерудиран адвокат от Солун и известен инженер от Будапеща. Превърнали са се в същински дяволи. Тичат като обезумели под прикладите и камшиците на есесовците, опитвайки се да се освободят колкото се може по-бързо от товара си, закачен с каиш на китките им.
От рововете се издига гъст черен дим.
Всичко става толкова бързо, всичко е така неправдоподобно, та ми се струва, че сънувам. И Дантевият ад ми се вижда остаряла обикновена алегория.
Час по-късно всичко е отново в ред. Затворниците изгребват от рововете пепелта и я струпват на купчини.
Още един ешелон е минал през крематориум 4.


_Лекарят есесовец Кремер се чувствува зле. Дали защото е присъствувал на „специална акция“? Какво е записал на другия ден в дневника си?_
3. 9. 1942. Разболях се за първи път, страдам от пристъпи на разстройство, от каквото боледуват всички в лагера и което се изразява в повръщане и в мъчителни колики. Не съм пил нито капчица вода и явно причината е в друго. Хлябът също не може да е причина, защото и онези, които се хранят само с бял хляб (на диета са), също са болни.
Много е възможно разстройството да се дължи на нездравословния климат, едновременно континентален и много сух тропически, с прашни бури и ята от мухи.
4. 9. 1942. Против разстройството един ден пия чай от мента и ям каша, а след това една седмица ще бъда на диета. От време на време вземам въглен и таналбин. Чувствително подобрение.
5. 9. 1942. Днес по обед присъствувах на специална акция в женския концентрационен лагер (мюсюлманки). Това е върхът на ужаса. Хауптшарфюрер Тило (военен лекар) имаше право, когато ми каза днес, че ние тук сме в „анус мунди“. Към осем вечерта отново присъствувам на специална акция с хора от Холандия. В такива случаи има допълнителна дажба — двеста грама алкохол, пет цигари, сто грама салам и хляб, и затова всички напират да участвуват в акциите. Дежурен съм днес и утре (неделя).
6. 9. 1942. Превъзходен обед днес, неделя: доматена супа, половин пиле с картофи и червено зеле (20 грама мазнина), десерт и великолепен ванилов сладолед. След обеда поздравления за добре дошъл към новия гарнизонен лекар оберщурмфюрер Виртс, родом от Валдбрьол. Той е служил по-рано в Прага под командуването на щурмбанфюрер Фич, полкови лекар.
Вече цяла седмица съм в концентрационния лагер, но въпреки взетите мерки още не успявам да се избавя от бълхите в хотелската ми стая…
23. 9. 1942. През нощта присъствувах на шестата и седмата си „специална акция“. Обергрупенфюрер Пол пристигна сутринта с щаба си в клуба на гарнизона на СС. Пред вратите часовите ми отдадоха чест. В 20 часа вечеря в дома на началниците с генерал Пол. Истински банкет. Поднесоха ябълкова торта — кой колкото иска, хубаво кафе, превъзходна бира и сладкиши…
7. 10. 1942. Присъствувах на деветата „специална акция“. Чужденци и жени…
11. 10. 1942. Днес, неделя, за обед имаше заешко — чудесно бутче с червено зеле и пудинг, всичкото за 1,25 марки.
12. 10. 1942. Ваксинация против тиф. Последицата е трескаво състояние вечерта. Въпреки това присъствувах на „специална акция“ през нощта (1600 души от Холандия). Ужасни сцени пред входа на последния бункер. Това е десетата ми „специална акция“.
18. 10. 1942. В днешната неделна сутрин в студено и дъждовно време бях на единадесетата „специална акция“. Страхотни сцени с три жени, които умоляваха да бъде запазен животът им.


_Може би доктор Кремер има чувствителен стомах? По-добре да попитаме друг лекар — Миклош Нисли А 8450:_
— Показвам пропуска си на есесовския часови и минаваме през отвор в оградата от бодлива тел. Излизаме на открит път. Пейзажът изглежда тъй спокоен — тучна зелена поляна. Скоро обаче различавам на около стотина метра постовете от втората верига, прави или седнали в тревата край картечници и полицейски кучета.
Пресичаме поляната и стигаме до борова горичка. Пред нас отново се изпречва ограда от бодлива тел. На вратата има голяма табела както на крематориумите „Вход строго забранен за външни лица, включително и за персонала от СС и от другите служби“. Но ние, хората от зондеркомандата, влизаме. Дори не ни искат пропуск. Тук работят есесовци от крематориумите, както и шестдесет души от зондеркомандата на втория крематориум. Това е дневната смяна. Тя работи от седем сутринта до седем вечерта, а сетне идва нощна група, също от шестдесет мъже, но от четвърти крематориум.
Влизаме и стигаме до площадка, която напомня двор. По средата има дълга стара постройка със сламен покрив. Прозорчетата й са заковани с дъски и тя прилича на немска селска къща. Впрочем положително е била селска къща поне сто и петдесет години. Това личи както от почернелия от времето сламен покрив, така и от много слоеве мазилка по олющените стени. Третият райх е сложил ръка над село Биркенау край Освиенцим, за да създаде там концентрационен лагер. Германците са разрушили всички къщи с изключение на тази, в която се намираме, изселили са всички жители.
Какво ли е била тази къща по-рано? Дали в нея са живеели? Сега тук се събличат онези, които ще бъдат хвърлени на кладата; тук оставят те жалките си дрехи, очилата и обувките си.
Тук изпращат излишъка от „еврейския перон“, тоест онези, за които няма място в четирите крематориума. Очаква ги най-страшната смърт. Тук няма чешма, от която да утолиш жаждата си след неколкодневното пътуване. Няма измамни надписи, които да разпръснат предчувствията на жертвите, няма газова камера, която затворниците да мислят за помещение за дезинфекция. Има само една селска къща, боядисана някога в жълто, със сламен покрив, с дъски на прозорците вместо стъкла, а зад къщата към небето се издигат плътни стълбове пушек и разнасят миризма на горящо месо и подпалени коси.
В двора тълпа от около пет хиляди души, вцепенени от ужас… Около тях плътни кордони есесовци с полицейски кучета. Въвеждат по триста-четиристотин затворници наведнъж в съблекалнята. Под сипещите се удари на палките те се събличат, оставят дрехите си и излизат през отсрещната врата на къщата, освобождавайки място за следващата група.
Излизат от вратата, но дори нямат време да хвърлят един поглед наоколо и да осъзнаят в какво страшно положение се намират, защото веднага някой от зондеркомандата ги сграбчва за ръка и ги повлича между двете редици есесовци по лъкатушния сто и петдесет метров път в гората към кладата, скривана дотогава от дърветата.
Кладата е ров, дълъг сто и петдесет, широк шест и дълбок три метра. Пълен е със стотици горящи трупове. Покрай него и пътя на всеки пет метра стоят есесовци, които очакват жертвите си. Държат малокалибрени 6-милиметрови пистолети, които в лагера се използват за изстрел в тила. В края на алеята двама от зондеркомандата хващат нещастниците за ръце и ги влачат от пет до двадесет метра — до есесовец с пистолет. Виковете на ужас заглушават изстрела, чува се само щракането. Веднага след това, дори още да не е секнал животът й, жертвата бива хвърляна в пламъците на кладата. Петдесет метра по-долу, при другата клада, която е съвсем същата като първата, работата върви с пълна сила. Тук командува обершарфюрер Мол.
Като лекар и като очевидец твърдя, че той беше най-гнусният, най-безумният й най-безстрастният убиец на Третия райх. Дори доктор Менгеле проявяваше понякога нещо човешко. Ако забележеше при подбора на перона някоя млада здрава жена, която иска на всяка цена да отиде с майка си в групата вдясно, той я наругаваше и й заповядваше да мине в групата вляво. Дори най-добрият стрелец на крематориум 1 обершарфюрер Мусфелд изстрелваше втори куршум, ако първият не бе убил жертвата на място. Обершарфюрер Мол не си губеше времето с подобни неща. Тук повечето жертви отиваха в пламъците още живи. Тежко на онзи от зондеркомандата, по чиято грешка потокът от осъдени се прекъсваше и стрелецът край огъня трябваше заради него да чака няколко мига следващата си жертва.
Обершарфюрер Мол е вездесъщ. Той неуморно снове от една клада към друга, от кладите до съблекалнята и обратно.
В повечето случаи затворниците се оставят покорно да бъдат отведени от съблекалнята до кладата. Така са сковани от страх и ужас, че дори не си дават сметка какво ще правят с тях. Така е с повечето старци и с децата. Но между изпратените тук има и юноши. От истинкт за самосъхранение те се опитват да се съпротивляват, отчаянието им вдъхва сили. Ако Мол забележи такава сцена, веднага вади пистолета от кобура, който винаги е отворен. Изстрел, куршум, изпратен понякога от 20 или 30 метра, и улученият смъртно съпротивляващ се пада в ръцете на човека от зондеркомандата, който го влачи към кладата. Мол е елитен стрелец. Той често стреля по ръцете на затворниците от зондеркомандата, ако е недоволен от работата им. В такива случаи винаги се цели в ръцете, не проявява другояче недоволството си, но и не си прави труда да предупреждава.
Капацитетът на двете клади беше пет-шест хиляди трупа дневно. Малко по-голям от капацитета на крематориума, но тук смъртта беше хиляда пъти по-страшна, защото човек умираше два пъти — най-напред от куршум в тила, после в огъня.
Така след умъртвяването с газ, с хлороформови инжекции и с изстрел в тила се запознах и с четвъртия, „комбиниран“ начин за унищожение.
Събирам лекарствата и очилата, останали от жертвите. Потресен, едва държейки се на крака от вълнение, се връщам „у дома“, по-точно във втория крематориум, който по думите на доктор Менгеле „не е санаториум, но в него може да се живее почти сносно“. След като видях кладите, си мисля, че Менгеле положително е прав.
Вече „у дома“ не подреждам нито лекарствата, нито очилата. Вземам гарденал и си лягам. Този път дозата е тридесет сантиграма. Може пък да ми подействува и да забравя какво съм видял на кладите.


_Всъщност стомахът на доктор Кремер съвсем не е толкова чувствителен. Заслужава си да почетем още от дневника му._
8. 11. 1942. Днес следобед отново „специална акция“ — четиринадесетата, на която присъствувам. Вечерта много приятен прием в офицерския клуб. Поднесоха българско червено вино и хърватска сливова.


Питам Сюзан:
— Сега сънуваш ли?
— Обикновено сънувам рядко — отговаря тя, — но когато съм болна, когато имам грип или пък се разболявам, сънувам концлагера. Това е признак за отслабнали съпротивителни сили. Ако се събудя и си спомня, че съм сънувала лагера, обикновено се разболявам.
— Разболяваш се, защото си сънувала лагера, или обратното?
Сюзан потвърждава, без да уточни, и продължава:
— Ако ме събудят внезапно нощем, изплашвам се и плача понякога по половин час; плаша се, ако телефонът звънне през нощта. Мога да говоря ей така, съвсем спокойно за концлагера, без да се вълнувам повече, отколкото ако говоря за друго, но ако ме изненадат, ако чуя зад мен да се говори високо на немски или ако съм на театър — веднъж в театъра гледах пиеса, в която внезапно се появиха германци с пушки, разплаках се неудържимо, защото ни най-малко не бях очаквала такава сцена. И досега не мога да се освободя от този страх.


_Макар да са минали тридесет години, ненадеен шум от стъпки или шепот в нощта буди панически страх. А дали след като е загубил войната, есесовският лекар Кремер е запазил хладнокръвието и добрата си памет, когато е бил изправен пред полски съд в Краков заедно с други есесовци с различни чинове? Намерен е личният му дневник и по време на разпитите той дава разяснения по някои пасажи:_
— Още на 2 септември 1942 в три часа ме определиха да участвувам в акция по умъртвяване на хора с газ. Всички лекари от СС на служба в концлагера участвуваха поред в умъртвяването с газ. Моята роля като лекар в този вид умъртвявания, наречени „специални акции“, се състоеше в това да бъда в готовност край бункера. Закарваха ме там с кола. Седях до шофьора, а отзад имаше санитар от СС с кислороден апарат за съживяване, в случай че някой от есесовците, участвуващи в операцията, получеше отравяне. Щом на отклонението на железопътната линия при лагера пристигнеше нов ешелон с хора, предназначени да бъдат умъртвени с газ, офицерите от СС подбираха годните за работа — и мъже, и жени, а останалите — старците, всички деца, жените с бебета, както и хората, негодни за работа — натоварваха на камиони за газовите камери. След като всички влезеха в камерата, вратата се затваряше и есесовец с противогаз хвърляше кутия с Циклон Б през един отвор в стената. През този отвор се чуваха виковете на жертвите в газовата камера, чуваше се как се борят за живот. Чувахме виковете им съвсем за кратко. Навярно няколко минути, но не ми е възможно да определя точно.


_Човешкото тяло е изградено от калций, въглерод, калий и главно от вода, но човекът освен това е изтъкан и от надежда, от малко поне мъжество. Ако не беше така, нацистите щяха лесно да победят. Но то е така. Горещината в пещите, която превръща материята в пепел, а водата в облаче пара, не може да разруши нито надеждата, нито мъжеството: онзи, който се страхува, все още се надява, а онзи, който е изгубил всяка надежда, все пак намира дълбоко в себе си своя дял мъжество._
_Фаня Фенелон 74862 пише:_
— Пак музика, винаги музика… За нас тя се е превърнала в адско изтезание. И все пак благодарна съм на музиката, която ми дарява тази отсрочка и ми позволява да се забравя, докато работя над партитурите и възстановявам по памет различни пиеси, да вдъхна сякаш свеж планински въздух, дори да се позабавлявам, както беше при аранжировката на „Селска чест“, чиито първи тактове напомнят любимата песен на французите „Ще чакам“. Написана за безследно изчезналите през 1939-1940, тази песен символизира за всички ни надеждата за връщане, за тяхното и за нашето връщане. Тържествуваме вътрешно всеки път, когато изпълняваме тази аранжировка. Приятно е да пееш току под носа на немците песен за надеждата. Да ги мамим — това е отплатата на нас, слабите. Създавах си и други радости. Аранжирах като марш „Джоузеф, Джоузеф“, прочут фокстрот от един американски евреин. Благодарение на мен женските трудови отряди отиваха на работа под звуците на еврейска музика и се случваше някои затворнички да я разпознаят. Нито един есесовец обаче не се сети. Те слушаха марша с явно задоволство и дори потропваха в такт. А още по-приятно беше да ги гледа човек с какво безкрайно удоволствие се наслаждаваха на първата част от концерта за цигулка и оркестър в ми минор от Менделсон — композитор, забранен в Германия и в окупираните държави. В деня, когато възстанових по памет концерта и Алма намери нотите на пюпитра си, тя ме погледна въпросително:
— Мислиш ли, че е възможно?
Отвърнах й:
— Разбира се, никой няма да се досети.
— На програмата ще напишеш „Концерт за цигулка и оркестър“.
Винаги, когато тя дирижира и изпълнява този концерт, се усмихваме съзаклятнически. Излагаме се на съвсем реална опасност, но колкото силна е радостта да гледаш блажено размазаните лица на есесовците, които слушат тази забранена музика! Чудесни, но кратки, толкова кратки мигове.
— Музиката напред! — подмята с повод и без повод Жени.
Този възглас звучи постоянно в ушите ни. И наистина в Биркенау музиката е и най-хубавото, и най-лошото. Най-хубавото, защото не усещаш как минава времето, кара те да се забравиш също като наркотик, от който се събуждаш затъпял, отмалял. А най-лошото, защото публиката, която ни слуша, са и палачите, и жертвите; не ставаме ли и ние чрез нея оръдия в ръцете на палачите?


_Няма нищо по-лесно в Освиенцим от това да умреш. Да живееш — ето кое е трудното. Жулиен Унгер 164652 пише на свой ред:_
— Най-напред трябваше да се погрижим за коледно дръвче. Разбира се! За поляците, чиито съотечественици бяха навсякъде наоколо, щеше да е по-лесно да се промъкнат в гората и да отсекат някое хубаво борче. Но да се секат дървета беше забранено. Можеха да те застрелят по-бързо, отколкото ти — да отсечеш дървото. Поляците се върнаха с празни ръце.
След тях отидоха французите и донесоха клони, никой не можеше да им каже нищо. Поляците се засмяха, като видяха, че и французите се връщат без дърво, но млъкнаха учудени, когато се оказа, че една гола дъска може да се превърне в стебло, стига по нея да наковем по големина клонките — най-малките най-горе.
Дървото израсна под ръцете на мъжете по-високо и по-красиво разклонено, отколкото в гората, така че никой не виждаше какво е стеблото. Когато бе готово, трябваше да измислим как да го украсим. Съвсем тънка алуминиева жица послужи за ледени висулки, а снежинки направихме от памука от завивките. От малко сол и натрошено стъкло стана скреж, а няколко добре издялани пръчици заместиха свещите.
Трябваше дълго да обмисляме и още по-дълго да търсим и най-дребната вещ из лагера, където нямаше нищо. На всички тези инженери, химици, архитекти и доктори по всякакви науки не им липсваха талант и идеи. Бедата беше, че липсваха материали. Като мравки всички носехме каквото успеехме да намерим. Поляците и особено местният свещеник осигуряваха картон и хартия. От известно време поляците имаха право да получават колети и можеха да ни отстъпят поне опаковката. Един френски художник, изпратен да белоса блока на есесовците, донесе бои на прах. От канцеларията набавяхме пера и мастило. Един рисуваше, друг изрязваше. От ръцете им като по някакво чудо се появиха фигурките на влъхвите, на богородица и Исус, на агънца, магарета и волове — с тях украсихме разноцветно боядисаните ясли. Но безспорно най-успешни бяха творбите на Роже и на Жорж. Единият изработи голям кръст от бодлива тел и на него разпнатия Христос. Другият измайстори лалета и цветя с цветовете на френското знаме. Два силуета се открояваха един над друг в произведението на Роже: кръстът и бог, скрепени един към друг с бодливата тел, огъната внимателно и равномерно. Кръстът изглеждаше масивен върху дървото, а Христос, очертан във въздуха, бе сякаш само дух. Изработено от бодлива тел и прикрепено към гредата в центъра на блока, изображението на мъченика сякаш се носеше над всички и будеше общо възхищение.
Големият Жорж направи две гърнета с цветя. От разноцветни изрезки плат, книжни превръзки, тел и фин талаш той изработи най-напред три големи тъмночервени, почти черни лалета. Всички бяхме поразени, питахме се, как тези тъй красиви, тъй свежи и тъй големи цветя са успели да израснат тук, в лагера на смъртта?
Франция също даде своя, и то прекрасен дял. Сини карамфили, бели лилии и червени рози. Трите цвята сияеха като безсмъртни, непресъхващи извори на живот и слава. Цветята на французите заеха най-хубавото място в блока — точно до входната врата.
Победителите им бяха отнели целия свят; победените го възсъздадоха със собствените си ръце — цвете след цвете, ангел след ангел. Победителите им бяха отнели правото на всякакво човешко чувство; победените възкресиха с бои на прах гордостта, с борови клонки — доверието, с парче бодлива тел — братството. Така победените възтържествуваха над победителите.


_Няма нищо по-тревожно от мъжеството на слабите и комендантът на Освиенцим Хьос го признава:_
Като гледах как децата ми играят, а жена ми, сияеща от радост, държи най-малкото на ръце, често се питах колко ли ще продължи това щастие. Жена ми не можеше да си обясни това мое униние, отдаваше го на грижи в службата.


_Ето как професор Роберт Вайц 157251 обяснява тези грижи:_
— В общи линии сред французите в силезийските лагери най-дълго издържаха:
1. Активните участници в Съпротивата (затворници, сражавали се в Съпротивата във Франция);
2. Истинските комунисти;
3. Някои младежи, участвували активно в скаутското движение;
4. Някои интелектуалци с голяма духовна сила;
5. Някои работници.
Безспорно хората, свързани с някакъв идеал, свикнали да водят борба, хората, които успяват да си наложат строга самодисциплина, които приемат да живеят в групи, не стигат до такава степен на падение до каквато са докарани повечето затворници.
Именно сред тези категории концлагеристи дава най-добри резултати взаимопомощта, колкото и ограничена да е тя.
Няма защо да крием, че само човек със силен характер може да се въздържи да не погълне цялата допълнителна дажба чорба, до която успява понякога да се добере, а да остави половината за другаря си.
С една дума, за да издържи, човек трябваше да има и голям късмет, и силна воля.


_Късмет или воля? Какво мисли по този въпрос Пелагия 32292:_
— Смятах, че концентрационният лагер е начин за наказание чрез изолация, чрез лишаване от свобода, чрез тежка работа и окаян живот. Та нали зная какво нещо е затворът? Германският концентрационен лагер обаче е нещо съвсем различно, той е място, където умираш бавно, където смъртта е неизбежна. Онова, което най-напред приех за немарливост, всъщност беше извратеност. Онова, което изглеждаше безредие, бе съзнателно обмислено, невежеството се оказа изтънчена жестокост. В организацията на концентрационния лагер бяха вложени голямата немска акуратност, цялата израждаща се култура на германския дух, пълната диващина на хитлеризма. Нищо случайно нямаше, всичко беше съзнателно, всичко преследваше определена цел. И най-сетне открих, осмислих и разбрах! Вникнах в истинската същност на концлагерите! Те бяха предназначени за системно изтребване на хората.
Дотогава ударите, които непрекъснато се стоварваха върху нас, и загубата на най-близките сякаш ни пречеха да вникнем в смисъла на борбата. Все по-трудно ставаше да се държим, да не падаме духом, да вдигнем високо глава. Но в мига, в който проумях ръководната мисъл на немските престъпници, сякаш се събудих от забравата. Значи, ако умра, ще помогна на врага да изпълни намеренията си, да осъществи плановете си? Не! Само това не!
Получила сякаш заповед, реших, че трябва да живея. Да живеем беше дълг пред онези, които вече ги нямаше, дълг към живите; дълг към онези, които ни очакваха в страната на свободата.
Дълг пред моето велико и свещено дело.
Овладях се и се зарекох да изпълня заветите на скъпите ми приятели и учители. Трябва да живея, трябва да напрегна всичките си сили, за да не свърша въпреки всичко. И дори да умра тук, ще умра като човешко същество, ще запазя достойнството си. Няма да пукна като животно, което буди презрение и отвращение. Няма да се превърна в животно, както иска врагът.
И започна страшна, упорита борба, борба непрекъсната във всичко, денем и нощем. Започна от минутата, когато, напрягайки цялата сила на волята си, реших да се боря докрай. Да се откажа от борбата би означавало да загубя и да загина.
Целта на врага беше да ни задуши в мръсотия, следователно трябваше да се мием.


_Да се миеш в безводната равнина, да тънеш в кал и глина, да си повтаряш, че ако не си непрекъснато нащрек, със сигурност ще погубиш живота — и своя, и на другарите си. Маша 35332 разказва:_
— Една сутрин от шушуканията между лекарите и началника на блока научаваме, че „върховната селекционна комисия“ е дошла в „болницата“.
Още преди да прекрачат входната врата, блоковата затвори задната, за да не се опита някоя от болните да избяга. Щом лекарят от СС — страшният Менгеле, придружен от нацистки офицери и асистиран от цивилния главен лекар, от словашката еврейка Ена, и тя затворничка, и от старшата на лагера Орли, влезе в блока, блоковата изкрещя: „Ахтунг!“ Всички застинахме мирно.
Заповядаха на болните да слязат от леглата и да преминат голи една по една пред доктор Менгеле, като обиколят блока. Впрочем болните и без това лежаха на сламениците голи, само с по една завивка.
Страшна картина: подобни на скелети, крастави, отекли тела залитат, подпират се ту на стените, ту на леглата или на печката. Някои жени падат и стават. Тежко болните от тифус почти тичат и се мъчат да изглеждат бодри, но лицата им въпреки кривата усмивка издават колко са уплашени. Те протягат лявата си ръка и секретарката отбелязва лагерния номер.
Огледът завършва и есесовецът Менгеле заповядва да му бъдат предадени болничните листове на селекционираните — над 900 жени.


_Есесовците си отиват, а обречените се затварят в мъката си. Много от тях вече са били свидетелки на „селекция“. Видели са стотици затворнички да отиват на смърт и добре знаят каква съдба ги очаква. Други изпадат в несвяст, изтощени от изпитанието._
Няколко дни минават от присъдата до екзекуцията. През това време началничката на болничния блок и секретарката, които Менгеле държи отговорни за броя на осъдените, поставят специална охрана на двата изхода на бараката. Само персоналът има право да влиза и да излиза. Всеки ден броят болните. Заповядват ни да не ги лекуваме повече, дори да не ги мием. Затова пък блоковата изисква от нас да поддържаме безукорна чистота в блока, защото есесовците обичат ред и чистота и не прощават, ако намерят дори сламка на пода. Санитарките тайно се грижат за болните и се мъчат да им угодят с каквото могат.
От своя страна и нелегалната съпротивителна организация в лагера използва всичките си възможности, за да спаси поне няколко човешки живота. Колкото и парадоксално да изглежда, в яростта си да изтребват хора есесовците понякога бяха в състояние да се разчувствуват от отделни случаи и да отложат изпълнението на присъдата. Както и преди, в подобни случаи се обърнахме към Орли, за да опитаме тази последна възможност.
В изпълнението на административните си функции тя тясно сътрудничи с Ена и има значително влияние над нея. А Ена, която е много близка с Менгеле, лесно приема нашата кауза, защото има близки (словашки затворнички) сред осъдените и иска да ги спаси от газовата камера. Двете се заемат да убеждават Менгеле, който често идва на инспекция в лагера, да преразгледа някои случаи. Показват му отново някои болни, които могат да бъдат спасени, и го уверяват, че те още са силни и годни за работа.
С цената на безброй прегледи, неописуеми пазарлъци и хитрини те успяват да извоюват от Менгеле да заличи от списъка на осъдените сто и четиридесет жени от общо 4750 „селекционирани“ в петте блока на болницата.
В деня на екзекуцията Менгеле идва за последна визитация. Минава край болните с лице на благодушен баща, макар да знае отлично, че след няколко часа камионите ще ги откарат. Спира пред всеки нар и се чуди, че болните са по три, по четири на легло и се хранят от едно канче. Обещава да им осигури лека работа, когато оздравеят. Докато наблюдаваме тази комедия, ни иде да го заплюем в лицето, а след това да загинем. Но неписаното правило в лагера — отдавна вече сме го разбрали, — е да мълчиш, за да можеш един ден да разкажеш всичко.
Камионите идват няколко часа след като Менгеле и свитата му са си отишли. В цялата болница е обявено извънредно положение: блоковете са заключени, забранено е да се влиза и излиза. Възцарява се ужасна тишина. Ослушваме се. Внезапно женски викове раздират тишината. С оглушителен трясък, който задушава виковете, камионите потеглят.
С точността на часовник те се връщат, за да опразнят другите блокове, и пак потеглят, съпроводени от непоносими вопли.
Чуваме ги как спират пред пети блок, после пред шести, пред единадесети и дванадесети, който е срещу нашия. Ето идва и нашият ред. Те спират пред вратата. Нервите ни са опънати до скъсване. Вратата зейва. Банда есесовци се втурва с тропот.
Блоковата бе поставила своя персонал край наровете, за да помага на тежко болните да стават. Някои стават покорни, примирени, с празен поглед, но други крият глава под завивката и не мръдват или се зариват в сламеника. Трети тичат като подгонени животни и търсят някакво убежище. Есесовците грубо ни подвикват, но се принуждават сами да се заемат за работа и да влачат жертвите пред секретарката на блока. Със списък в ръка тя внимателно проверява номера на ръката и брои. Отговорникът от СС стои край нея с копие от списъка и също брои.
Тъй като едната врата сега е затворена, есесовците изтикват жертвите към преддверието на единствения изход. Оттам заедно с помощниците си ги товарят на камионите, сякаш са мръсни дрехи.
Някои още се съпротивляват със сетни сили. Есесовците ги удрят. Сред виковете на блока се чуват прощални думи към санитарките и молби да съобщят на роднините и приятелите за съдбата им.
Блокът опустява. Есесовците влачат към вратата последните жертви, които се търкалят по земята между наровете и печката. Но сметката не излиза. Липсват четири номера. Есесовците подгонват нас, санитарките, с викове: „Хайде, хайде, по-бързо!“ Първо ни заплашват, че ако не ги намерим, ще вземат четири от нас. След това офицерът от СС Таубер ни събира и обещава, че онази, която открие липсващите, ще получи допълнителна дажба — парче хляб и резенче салам. Но и този път се налага те да се покатерят сами на горните нарове, където намират три жени, скрили се в сламата. Измъкват ги, като ги обсипват с удари. Жените падат полумъртви. Отнасят ги в камиона. И все още липсва една. Есесовците стават нетърпеливи. Решават да отправят последния камион и заявяват на секретарката:
— Ако утре твоето съкровище не се намери, ти ще идеш вместо него.
Секретарката побелява като платно.
Щом есесовците излизат, нервите ни не издържат повече. На една санитарка й прилошава, друга изпада в нервна криза. Няколко изхвръкват от блока обезумели. Вече не знаем дали току-що преживяното е истина или сме сънували някакъв адски кошмар.
Изведнъж изчезналата болна се появява, без да разберем откъде. Секретарката и блоковата се нахвърлят върху нея. Секретарката крещи:
— Как смееш да ме излагаш на опасност?
Клетото момиче — не е на повече от двайсет — трепери цялото и ридае. Още трепери, когато я полагаме на един нар и я отрупваме със завивките на онези, на които те вече няма да са нужни. На другия ден я намираме умряла от вълнение и от изтощение в леглото.
Връщаме се в гробовно мълчание в блока за персонала. Качваме се на наровете, без да си продумаме, и потъваме в тежък животински сън.
На другия ден сме пак в блок 18. Наровете са разтурени, сламениците изтърбушени, подът е покрит със слама, изпражнения, късчета мухлясал хляб. Трябва да започнем отново и да сложим всичко в ред.
Блоковата ни кара да бързаме. В девет часа есесовците идват отново, докарват нови болни — холандски еврейки, и уверяват блоковата, че това са „особени затворнички“, така да се каже „привилегировани“. Заслугата им е, че са работили в родината си за армията на „великия райх“.
Минават няколко седмици. Есесовците забравят заслугите на холандките. Някои от тях умират от естествена смърт, а живите отиват по реда си в газовата камера.


_Така върви животът в концлагера, животът, унищожаван всеки ден и всяка нощ. Клодет Блок-Кенеди 7963 винаги ще помни как са умъртвявали хората в Биркенау:_
— Безмилостно събираха и отвеждаха в блок 25 най-изтощените, които не можеха да излязат от бараките и да отидат на работа. Специално натоварени с тази задача есесовци ни оглеждаха при проверката най-подробно и подбираха най-уморените, най-грозните или онези с пъпка на лицето, но преди всичко жените с отекли крака. Като че ли в различните дни имаше различни пароли: понякога не прощаваха пъпките по лицето, друг път пъпките по тялото, всеки път — подутите крака. И на входа — на отиване или на връщане от работа — пак набелязваха жертви. Още си спомням онази жена в редицата зад мен — бе застанала в средата, защото усещаше, че е в опасност. И още чувам как викаше, когато надзирателката я спъна с палката си. Щом падна, пуснаха куче към нея и след това я хвърлиха при отделените вече жени.


_Аделаид 31802, която се грижи за болните в друга барака, пише:_
— Изваждат от блоковете еврейките и ги изпращат в газовата камера. Когато чуем камиона да спира пред вратата, знаем, че можем да товарим. Измъкваме насила една след друга болните от леглата. Теглени за краката, телата се влачат по пръстения под, а главите им подскачат. С тази работа е натоварена началничката на блока, между другото чудесен човек, която в нормалния живот положително никога не би се съгласила да стори някому зло. Тя приемаше тази задача, дори не помисляше да откаже. Покорно опразва едно след друго леглата, тича, за да не си навлече упрек.
Навън мъжете от зондеркомандата се смеят. Смеят се, гледайки как телата на полумъртвите подскачат по земята. А някога и те са били хора като всички. Но сега мислят, че ще угодят на господарите, като се хилят.
В четвърти, пети и шести блок вече има само еврейки. Допреди няколко дни там имаше и „арийки“, но дойде заповед всички те да бъдат преместени. Знаем какво означава това. Една сутрин ги карат да излязат навън почти голи (януари, февруари) и ги отвеждат в блок 25 (преддверието на крематориума), от който ни делят около двеста метра. Немците прибягнаха до санитарките от болницата, за да попречат на осъдените да избягат. Те най-напред отказаха, но под заплахата също да бъдат изпратени в газовата камера се съгласиха и застанаха в кордон покрай целия път. Събрали сме се няколко лекарки в една стаичка и изчакваме да минат тези ужасни минути. Обзема ни възмущение, когато виждаме, че санитарките са се съгласили да участвуват. Но Ели Л. отбелязва, че ние също сме страхливи и че разликата между активното поведение на санитарките и нашето — пасивно и примирено — е само нюанс. Ако бяхме по-смели, щяхме да протестираме, но не го правим. Така е, тя е напълно права.
Често съм се питала какво би станало, ако бяхме опитали да се намесим в такива случаи. Най-вероятно изстрел и край. А кой знае? Може пък нещата да тръгнеха другояче. Понякога е нужно толкова малко, за да се измени ходът на събитията, случва се една стъпка да повлече и други.


_А какво е станало със Сюзан?_
Питам я:
— А ти какво правеше?
Тя се вглежда над мен, отвъд покривите на Париж към далечното минало, в другия край на Европа:
— Спиш, загърната в палтото — проговаря тя, сякаш се обръща към някоя приятелка. — Събуждаш се на сутринта и ти няма обувките — ако някоя забележи, че обувките ти й стават, няма да ги намериш и трябва да откраднеш от друга. Затова ги слагаш под себе си, докато спиш. Така беше в Биркенау.
— Нямаше ли си нещо свое?
— Не, нищо нямах. Имаш една дрипа — не раирана рокля, както разправят, раираните рокли бяха за привилегированите отряди. Една дрипа и две обувки не твоя номер, с които крачиш както можеш. Твое е само къшейчето хляб. Ние, петте, от време на време си казваме: „Ще пожертвуваме дажба хляб и ще я заменим за лъжица, с която да сърбаме чорбата.“ Но бяхме пет. А колцина бяха така? Много малко. И да спиш с лъжицата в ръка, пак се намира някой, който да ти я измъкне. Нямаш и четка за зъби, нямаш нищо. Освен обувките, пък и тях не намираш през седмица-две.
Пак се вглежда в себе си от онова време. Казвам:
— И с всичките ли беше така?
— С участниците в Съпротивата беше съвсем различно в сравнение с хората, прибрани ей така, като овци от улицата.


_Участникът в Съпротивата, полякът Томаш Собански 13609 разказва за своето бягство:_
— След продължителни приготовления определихме датата за бягството през юни. Благодарение на поддръжката на другари, които работеха в канцеларията на лагера, бях предложен и назначен за отговорник на групата за поправка на покриви на мястото на есесовеца Алфонс Готингер. След това вече беше лесно да определя Костек Ягело за свой помощник. Ако опитът ни не успееше, есесовците щяха да заловят само нас двамата. Снабдихме се със стрихнин за всеки случай — ако ни хванеха, адресите и връзките щяха да останат неизвестни и незастрашени.
С работен комбинезон на механик под колана, с документи и снимки, зашити в панталоните, с цигари по джобовете, готови за всичко, и двамата мислехме само за едно, докато чакахме отряда в работилницата — за нас вече няма връщане. За всички останали затворници в Освиенцим започваше обикновен ден, но за нас този ден щеше да бъде единствен. Беше 27 юни 1944 година.
По пладне влязохме в скривалището, където мислехме да останем до първите часове на нощта. В тясното мазе почти нямаше място, а камо ли въздух. Не липсваше само време. През малката дупка, откъдето се вдигаше капакът, проникваше слаба светлина, колкото да броим по часовниците си часовете до времето, когато щяхме да излезем от скривалището. А времето се точеше безкрайно. Откъснахме лагерния номер и червения триъгълник, които „красяха“ затворническата ни униформа, повтаряхме и преповтаряхме адресите и паролите.
Бягството не се състоя тази нощ. Другарите бяха поставили тежък електромотор върху бетонния капак на мазето. Трябваше да го вдигнат, като свършат работа, но явно не им е било възможно. Пред нас изникваше непреодолима пречка: ако отместехме капака, щяхме да съборим мотора, а ако съборехме мотора, щеше да се вдигне силен шум, който щеше да вдигне на крак есесовците. Колкото и неприятно да беше, трябваше да прекараме още цял един ден в мазето, вече без храна и със съзнанието, че сме се натъкнали в плана си на първата непредвидена спънка.
Заточиха се безкрайни часове на очакване. На другия ден към обед чухме гласове и тропане на подковани обувки по капака. През тесния отвор се появи тел, махнаха мотора, някой мръдна малко капака. За бягство в този момент не можеше и да се мисли, оставаше ни само да чакаме. Костек беше спокоен, само по едно време сграбчи ръката ми, в която стисках стрихнина. Минаха няколко секунди. Секунди ли бяха или часове? През отместения капак влизаше чист въздух, а сетне нещо падна на раменете ни.
Не беше граната, а някакво пакетче. Капакът отново се намести, отново се възцари пълна тишина. Костек отвори пакета, в него имаше две хлебчета, салам и бръснач. Този пакет не беше за нас. Други другари подготвяха бягството си, убедени, че в скривалището вече няма никой, и окуражени от предполагаемия наш успех. Много бяхме гладни, но нямахме право дори да докоснем тези съкровища.
Още беше светло, твърде светло, за да рискуваме да излезем. Най-сетне настъпи дългоочакваната вечер. Изтощени от глад и от липсата на въздух, пристъпихме към действие: повдигнахме бавно, милиметър по милиметър капака, изтласкахме го настрани предпазливо, сякаш беше покрит с нитроглицерин, защото само на няколко крачки можеше да стои есесовец, при това не само един. За щастие наоколо нямаше никой. Завързали обувките си на врата, излязохме от затвора, в който бяхме влезли доброволно, но в който останахме вече не по своя воля. Бяхме с една крачка по-близо до свободата.
Лазехме край осветената ограда на завода „Юнион“, край охраняваната железопътна линия и хлебарницата на Освиенцим, която работеше, нощем. Двата силуета в мрака недалеч от лагера биха събудили подозрение и затова всеки случаен минувач би ни бил враг.
На разсъмване стигнахме Сола. Храстите край реката бяха за нас добро скривалище, а Сола — водата, от която имахме нужда вече четиридесет часа. Реката ни сочеше и посоката, която трябваше да следваме до края на бягството си.
Стана съвсем светло и тогава се наложи да се разделим, защото имахме само един каскет, а единствено с каскет върху обръснатия череп имахме някакъв шанс да оцелеем. Скрит в храсталаците край реката, останах да чакам Костек да ми прати помощ.
Чак вечерта трябваше да се срещнем в градинската беседка на миньора. Разчитах силно на помощта на Костек и внимателно се оглеждах, надявайки се, че ще дойдат приятели, но когато забелязах двама мъже да минават по брега, се скрих още по-навътре в храстите, защото помислих, че са есесовци от политическия отдел, които обикалят района. Толкова бях уплашен, че дори не съм чул, че си подсвиркват мотив от „Конекрадеца“, който си бяхме определили за сигнал.
От час на час все повече губех сили. Измъчваше ме непоносима жажда, гладът и жегата щяха да ме довършат. Реших да изляза от несигурното си скривалище. Изплетох си нещо като шапка от стръкчета трева, нахлупих я, запалих цигара и поех. Познавах донякъде околността, идвал бях с отряда да поправяме покриви на сгради и на хамбари.
На около километър пред мен се появиха къщите на Виложковиче. Първата след реката, обрасла с дива лоза, бе къщата на семейство Рашек и точно тя беше моята цел. По пътя срещнах момче, което пасеше крави. Трябва да съм изглеждал доста странно, защото щом ме видя, още преди да успея да отворя уста, хлапето хукна подплашено към една картофена нива. Постреснах се, но продължих нататък и стигнах входа на къщата. На стълбата на верандата една жена белеше картофи, а до нея беше по-малкият и син Рудолф. Момчето знаеше, че големият му брат Карол е трябвало да се срещне с мен предния ден. Без да го е грижа какво ще направи майка му, той скочи към мен, щом ме видя, и ме скри най-напред зад лозите. След минута ми донесе каскета, за който го бях помолил, хляб с масло и мляко. Докато пиех бавно, той ми обясни как да продължа пътя си. Трябваше да стигна покрай дигата до недалечните блата и там да чакам да мръкне. На връщане от работа брат му Карол, миньор в Бжешче, щеше да ме намери край едно мостче в тръстиките, покрито с дива лоза.
Бягството ни беше започнало преди шейсет часа, най-сетне можехме да го наречем успешно. Костек и аз имахме документи, от които се виждаше, че сме миньори от рудниците в Бжешче.
Бягството беше успешно, но не то бе крайната ни цел. Задачата ни беше да разширим нелегалната дейност вън от концлагера: за това трябваше да стигнем постепенно, на етапи до Краков. Там чрез хирургическа намеса заличиха татуираните ни номера и получихме още документи. След няколко седмици вече бяхме готови да изпълним втората част от задачата си — да се върнем в района на лагера, за да организираме следващите бягства, тъй като познаваме условията в Освиенцим, хората и топографията на околността. Отворът, през който бяхме възвърнали свободата си, трябваше да бъде разширен.


_Лятото на 1944. Червената армия продължава офанзивата си. Париж се готви за бунт. А от Дранси хора, натъпкани в конски вагони, все така потеглят към пещите на крематориумите в Освиенцим. Унгария е опразнена от евреи, депортират ги със стотици хиляди. Никога дотогава нацистите не са действували толкова бързо. Мястото в бараките, в крематориумите и в рововете не стига. Вятърът на поражението на немците раздухва пушека на пещите. Ето какво си спомня Северина Шмаглевска 22090:_
Знаехме какво става. Огромни количества хора умираха в газовите камери. Пещите на крематориумите просто не успяваха да ги превръщат със същия темп в пепел. Почти непрекъснато пристигаха нови ешелони с депортирани, за които имаше заповед да бъдат унищожени незабавно. Труповете започваха да се разлагат и да миришат. Опасно беше нещата да продължават така. Затова край крематориума насадиха пояс от млади тополи и ели и трупаха зад него телата, за да ги изгарят постепенно, щом се освободи място. Върнаха се и към примитивните методи от 1942. Копаеха ями в гората и там на открито изгаряха голяма част от труповете. И все пак газовата камера работеше още по-бързо. Изтребването, което трябваше да се извършва в най-голяма тайна, се бе превърнало у всички есесовци в открита лудост. Ужасяващи, пияни от жестокост, те се движеха сред нас, следвани от миризмата на смърт, която долиташе и при най-лекия повей откъм крематориума.


_Все същата миризма от все същите комини. Морис Клинг А 5151 си я спомня, както я помнят и останалите, може би дори по-добре:_
— Да си петнайсетгодишен през май на 1944, да знаеш, че дебаркирането е съвсем близко и внезапно да се озовеш от четвърти клас на колежа „Лавоазие“ (там ме арестуваха) в лагера за изтребление Освиенцим, това е сътресение, което може да се сравни само с ужасен кошмар или с попадане на Марс.
Непрекъснатият страх от неизвестността, заплахите, ужасът, физическото изтощение, гладът, жаждата, мръсотията, крясъците, боят — това е всекидневието тук. Единственият проблясък са жестовете й усмивките, изразяващи солидарност, солидарността на другите младежи, на възрастните, окайващи съдбата на децата в Освиенцим, дребните подаръци, окуражаващите думи, малките услуги.
За доскорошния ученик терасирането е изтощително в знойното лято на Полша. А в отряда за земеделска работа, в който попаднах по-късно, обработваме отпадъци. Най-лошото е, когато ме изпращат да чистя отходните ями; изпоцапан съм с изпражнения, воня така, че ми се повдига, нещастен, паднал духом, преставам да се мия, превръщам се в парий на париите.
Най-тежкото идва с първия сняг: дизентерия, пълна душевна отпадналост, ясно ми е, че няма да издържа. Отпускам се на земята, по-добре да свърша. Някой ме вдига, стопля ме и едва ли не в последната минута един груб помощник-надзирател — немец, ме спасява. Когато ме оставя в болницата, чувам да промърморва: „Не ми го убивайте.“
Под закрилата на една концлагеристка от Райско прекарвам зимата на топло като „момче за всичко“ в тази болница, или по-скоро смъртница. Как да забравя седмиците, прекарани на сламениците редом с агонизиращите, които са останали само кожа и кости и които лекарят от СС всяка седмица „селекционира“ за газовата камера, как да забравя вселяващото ужас присъствие на неговия колега, специализирал се в медицински експерименти? Атмосфера на неописуема безнадеждност и страх.


— Нашата ръководителка от скаутския отряд Жертрюд следваше химия — промълви изведнъж Сюзан — и Мари-Елиза и останалите, които бяха в Райско, успяха да я включат в техния отряд. Ние, четирите, й поръчахме: „Щом ще работиш в Райско, има надежда да се върнеш във Франция. Разкажи на родителите ни, че сме мъртви, всичко им разкажи.“ Не зная как стана, но тя се върна в Освиенцим за два дни, точно тогава направиха селекция и я пратиха в крематориума. Останахме само четири.


_В началото на нацистите като че ли им беше достатъчно да унищожават еврейския народ, сега, изглежда, вече им беше необходимо да изтребят и циганите. Миклош Нисли А 8450 разказва:_
— Поглеждам през бодливата ограда и виждам да тичат и играят голи мургави дечица. Седнали на земята или прави на групички, жени с креолски лица и с пъстри дрехи и голи до кръста мъже наблюдават децата и си говорят. Това е прочутият цигански лагер. Според етнографската наука на Третия райх и те са низша нация. Въз основа на тази характеристика нацистите са ги събрали от цялата германска и окупирана територия и са ги прехвърлили тук.


_Виенчанинът Херман Лангбайн 60355, участник в Съпротивата, депортиран, допълва:_
— Много видях в Освиенцим, но едва ли имаше нещо по-страшно от това, на което бях свидетел в циганския лагер. Единствената грижа на нацистите беше да татуират лагерните номера върху крачетата на новородените, защото ръчичките им бяха твърде малки и не ги побираха.


_Продължава Дезире Хафнер 51182:_
— Мнозина, особено децата и старците, измираха — от тифус, от окапване на месата, от авитаминоза. На 1 август 1944 бяха оцелели около 4 хиляди. Вечерта имаше проверка, сетне раздадоха храната, както обикновено. Но половин час по-късно се появиха есесовци и откараха всичките четири хиляди цигани без изключение в газовата камера и там ги ликвидираха. Не е възможно да бъдат описани всички сцени от тази адска нощ.


_А 8450, 60355, 51182 са били зрители; Дов Пайзикович А 3076, двадесетгодишен, депортиран заедно с баща си, е участник. Той разказва:_
— Бяхме в третия от многото ешелони с евреи от Унгария. Ден не минаваше без газова камера. И всеки път трябваше да почистваме целия крематориум. Щом есесовците заповядаха да подготвим пещите (да ги запалим и така нататък), знаехме, че чакат нов ешелон…
Веднага след така наречената «унгарска акция» унгарските евреи, зачислени в зондеркомандата, бяха ликвидирани. Ние с баща ми се спасихме само благодарение на обстоятелството, че бяхме зачислени към зондеркомандата на втория крематориум; останалите затворници от нашия ешелон бяха в бункер 5 и в крематориумите 3 и 4. Отведоха ги в главния лагер Освиенцим и там ги хвърлиха в газовата камера. През нощта ни натикаха по бараките и есесовците сами докараха и изгориха в крематориум 2 труповете. Научихме това, защото ни накараха да пренесем в склада дрехите им. Разпознахме и дрехите, и номерата…
От известно време вече подготвяхме бунт. Ядрото на организацията ни беше в нашия, втори крематориум. Инициатори бяха русите, а също надзирателите Камински и Лемке. През есента на 1944 година акциите за изтребване бяха прекратени напълно и ни стана ясно, че наближава моментът, когато ще ликвидират нас. Бунтът трябваше да го предотврати. Ето какъв беше планът ни: в ден, когато не се очакваше ешелон, а следователно в крематориумите нямаше да бъдат изпратени допълнителни части от СС, нашата група, която обикновено разнасяше храната по другите крематориуми, щеше да занесе бидони с бензин във всеки крематориум с изключение на първия, там щеше да бъде опасно. В бункер 5 нямаше зондеркоманда, тъй като там вече не умъртвяваха концлагеристи. Бензинът бе подготвен от съпротивителната организация в лагерния сектор Д. Бунтът беше определен за един неделен ден в началото на октомври — мисля, че за 6 или 7 октомври. В този ден затворниците, които щяха да разнасят храната, бяха определени само измежду посветените в плана за бунта. Всички бяха от втори крематориум, и аз бях с тях. Закарахме бидоните с бензин, скрити в казаните с чорба, в крематориуми 3 и 4, но щом стигнахме до нашия, втори крематориум, чухме изстрели откъм третия и четвъртия и видяхме, че пламва пожар. А планът беше бунтът да започне с огън в нашия крематориум. Бунтът се провали, защото започна преди определеното време. Есесовците веднага вдигнаха тревога и започнаха проверка на затворниците от втори крематориум. Преброи ни началникът на втори крематориум обершарфюрерът от СС Щайнберг. Увери се, че никой не липсва, и ни затвориха всичките в залата за аутопсии. Крематориум 3 гореше и затворниците от втория и от четвъртия прерязаха бодливата тел и избягаха; някои от тях бяха застреляни веднага. Затворниците от зондеркомандата в крематориум 1 прерязаха с обезопасени ножици оградата, по която минаваше електрически ток, и също избягаха. Планът беше да прережем оградата на женския лагер, за да могат да избягат и жените, но поради преждевременното начало на бунта това се оказа невъзможно. Есесовците заловиха всички бегълци. Още същата вечер група офицери от СС дойдоха в нашия крематориум и заповядаха двадесет души от нашите да излязат и да започнат работа. Ние обаче бяхме убедени, че въпреки всички уверения ще ни разделят на групи, за да ни ликвидират по-бързо, и поради това отказахме да излезем от залата за аутопсии. Тогава есесовците доведоха подкрепления, и принудиха двадесет затворници да започнат работа. Много скоро над крематориум 1 се издигна пушек. От това разбрахме, че двадесетте ни другари наистина са заведени на работа. Задачата им бе да изгорят труповете на избитите бегълци. Тогава бяха избити всички затворници от специалните команди на първи, трети и четвърти крематориум. От нашата бе убит само един — онзи, който спука гумите на велосипеда на един есесовец, за да му попречи да го използва. Есесовецът, наречен Червения, го преби до смърт.


_Разказва Маша 35332:_
— Два дни след бунта на зондеркомандата, на 9 октомври 1944, бяха арестувани три полски еврейки от женския лагер в Биркенау. Ела Гартнер, Тошка и Ретина (не знаехме фамилните имена на втората и третата) работеха в заводите „Юнион“ и бяха обвинени, че са откраднали експлозиви и са ги предали на зондеркомандата чрез Ружа Робота. Тази затворничка работеше в склада за дрехи при крематориум 4 и също бе арестувана.


_Намесва се затворничката Терез Шасен 74840:_
— В този ден събудиха много рано нощната смяна от отряда, който работеше в заводите „Юнион“. Старшите набързо раздадоха дневната дажба, към която имаше допълнително варени картофи, по половин хляб и салам. Защо беше този разкош, защо лицата на всички бяха така тревожни, защо ни караха да бързаме? Какво беше станало?
Новината се разпространи бързо. Четири момичета, четири наши другарки от „Юнион“ ще бъдат обесени. Обвиняват ги, че са задигнали барут, с който пълнеха гранати в „Юнион“. Задигнали го, за да бъдат вдигнати във въздуха крематориумите.
В заводите „Юнион“ саботажът бе добре организиран. Всеки ден в докладите се вписваше, че гранатите са негодни. Машините се изключваха много често. Токът спираше. Наказанията валяха едно след друго. Непрекъснато ни биеха. Колко пъти за саботаж са ни наказвали със „спортни упражнения“. Това беше адско мъчение, измислено от есесовците — караха ни да стоим, по един час на колене, вдигнали над главите си стол, да лазим или да скачаме клечешком. След един-два часа подобни „упражнения“ цели дни бяхме капнали, всичко ни болеше.
Изведоха ни на двора. Студено беше. Студ бе сковал и сърцата ни. Но възмущението и скръбта ни бяха примесени с гордост. Нашите другарки се бяха опитали да взривят крематориумите.
Строиха ни по пет. Както винаги. Всички нощни смени, всички, които по това време бяха в лагера, трябваше да присъствуват на зрелището. Две от осъдените щяха да бъдат обесени в пет часа, другите две — когато се върнат от работа дневните отряди. Шивашкият отряд се опита да застане пред нас, но есесовците, които организираха екзекуцията, наредиха отрядът от заводите „Юнион“ да бъде най-отпред — нали тъкмо той трябваше да извлече поука. В това време затворници издигаха бесилка. Ударите на чуковете отекваха зловещо над смълчаната тълпа.
Появиха се две жени, обградени от есесовци. Вървяха с вдигнати глави. Качиха се на бесилката. Първо едната, после другата. Втората се провикна с глух глас: „Да живее свободна Полша! Долу фашизмът!“ Палачът от СС натика главите на жертвите в примките. Блъсна телата, те се завъртяха около себе си и това беше всичко.


_Още една обществена обвинителна — Рая Каган, също бивша концлагеристка, свидетелствува:_
— Жените от нашия отряд, които работеха до седем и половина вечерта, се надяваха да им бъде спестена тази гледка. Но уви, половин час преди края на работното време пазачът есесовец заповяда да се върнем в лагера. Всички треперехме на връщане. Вече ни бяха предупредили, че две жертви са обесени при сутрешната проверка и че настъпва сетният час и на още две. Трябваше да се съберем край трети блок. После ни отведоха до блоковете, където живееха работничките от „Юнион“, там беше издигната бесилката. Чуваше се гласът на Хьослер: „Така ще бъдат наказани всички предатели.“ Изправена между Ела и Лола, си мислех: „Всичко трябва да видя, нищо не бива да забравям.“


_Слязъл в осмия кръг, Данте спира да погледне в дъното на рова безбройните пламъци._

„тъй всеки пламък, буйно заискрил,
се движеше неспирно в рова тесен
и всеки беше по крадец укрил.“



_От зондеркомандата, обслужвала крематориумите 1, 3 и 4, е останала само пепел, когато в един есенен ден на 1944 година Хаим Херман 106113 заравя шише край втори крематориум, където работи в една смяна с Пайзикович. В шишето има писмо, намират го три години по-късно, то не е стигнало до тези, към които е отправено, но ето го — пламенно, отчаяно и в същото време ведро:_

Биркенау, 6 ноември 1944

Скъпи мои съпруго и дъще,
В началото на юли тази година получих с голяма радост вашето писмо и то е като балсам за тъжните ми дни тук, непрекъснато го препрочитам и до последния си дъх няма да се разделя с него.
Нямах възможност да ви отговоря и ако ви пиша днес с цената на голяма опасност, то е, за да ви известя, че това е моето последно писмо, че дните ни са преброени и ако един ден го получите, ще съм сред милионите наши братя и сестри, напуснали белия свят. Искам да ви уверя по този повод, че си отивам спокойно, може би героично (това ще зависи от обстоятелствата), съжалявайки единствено, че няма да мога да ви зърна дори само за миг. Затова искам да ви дам някои заръки. Зная, че не ви оставих кой знае какво, за да осигуря материално съществуванието ви, но след тази война, която животът ще прецени с разум и воля, всеки ще може да живее добре, разчитайки на двете си ръце, и затова опитайте се да се сдружите с някой плетач и работете изцяло за него.
Надявам се, че не е загубено нищо от онова, което сте поверили на приятели, а ако възникнат затруднения, обърнете се към председателя на нашето дружество за взаимна помощ и той ще положи усилия да възстанови правата ви. Не съм забравил добрия си приятел господин Рис и мисля често, че той бди над вас. Една голяма молба имам към милата ми незабравима Симон — да живее и обществено, и политически така, както знае, че живя баща й. Желанието ми е да се омъжи колкото се може по-скоро и да има много деца, тъй като съдбата ме лиши от наследник, който да продължи фамилното ми име, и сега се надявам Симон да продължи моето име, както и имената на всички от рода във Варшава, защото те всички загинаха.
Теб, скъпа моя съпруго, моля да ме извиниш, задето понякога сме имали малки разногласия в живота, сега виждам, че не сме знаели да ценим изминалото време. Сега винаги си мисля, че ако по чудо изляза оттук, ще изградя живота си съвсем другояче… но за съжаление това е изключено, оттук никой не е излязъл, всичко е свършено. Зная, ти си още млада и трябва да се омъжиш пак, разрешавам ти, дори ти заповядвам, защото не искам да тънете в скръб, но не искам също Симон да има втори баща, затова опитай се да я омъжиш колкото се може по-скоро, нека остави следването, а след това ти ще си свободна.
Положително ви интересува какво е състоянието ми и ето го накратко, защото ако река да опиша всичко, което изживях, откак се разделихме, ще трябва да пиша през целия си останал живот, толкова неща ми минаха през главата.
Нашият ешелон, в който имаше 1132 души, напусна Дранси на 2 март на разсъмване, а пристигнахме тук надвечер на четвърти с конски вагони, без вода. Когато слязохме, мнозина бяха вече умрели или полудели.
Бяха подбрани сто души, които да слязат в лагера, между тях и аз, останалите отидоха в газовата камера, а след това в пещите. На другия ден, след като ни прекараха през студена баня и ни взеха всичко, което имахме (с изключение на колана ми, още го нося), след като ни обръснаха главите, естествено и мустаците, и брадите, по някаква случайност ни определиха за прословутата зондеркоманда и ни казаха, че отиваме там като подкрепление, да работим като гробари. Така минаха двадесет месеца, които ми се струват цял век. Абсолютно невъзможно е да ви разкажа всички изпитания, които преживях там. Ако останете живи, ще има да четете много за тази зондеркоманда, но ви моля никога да не ме осъждате. Наистина измежду нашите имаше и добри, и лоши, но ви уверявам, че аз не бях сред лошите. Правех всичко, което беше по силите ми, не се страхувах нито от опасности, нито от гибел, стига да можех да облекча участта на нещастните; чист съм и политически, но за това не мога да ви пиша, така че съвестта ми е чиста и пред смъртта мога да се гордея.
В началото се измъчвах много от страшния глад, дори понякога сънувах къшей хляб и горещо кафе, мнозина от другарите ми измряха било от болести, било просто от побоища, от седмица на седмица оставахме все по-малко. Сега сме само двама от нашата стотица. Наистина мнозина намериха заедно по-славна смърт, но аз не бях с тях не от страх, не, просто случайност, но и моят ред ще дойде, вероятно тази седмица.
Физическите ми страдания свършиха към септември 1943. Откак научих началника си да играе белот, играя с него и съм пощаден от тежката и мъчителна работа, а по онова време бях заприличал наистина на скелет, опипвах тялото си и не можех да го позная, но сега нищо не ни липсва и особено от май 1944 имаме всичко в изобилие (само не и свобода), добре съм облечен, настанен и хранен, здравето ми е отлично, нямам коремче, строен съм и изглеждам съвсем като спортист и да не беше побелялата ми глава, щях да минавам за трийсетгодишен.
През всичките двайсет месеца тук винаги ми е било най-приятно да съм в леглото, защото си лежа там с мисълта, че съм сред вас, че ви говоря, много често ви сънувам, а понякога плача заедно с вас, особено вечерта на Кипур, когато тук уредихме нещичко; плаках много, защото си представях как и вие плачете, като мислите за мен някъде там, където се криете.
Все така виждам Симон да се отдалечава на 17 февруари заедно с господин Ванхемс, а аз ги гледах през прозореца и колко пъти, движейки се напред-назад в просторното хале на крематориума (когато е празен), съм произнасял високо името й, сякаш я викам, и съм се вслушвал как отеква скъпото име, но за нещастие никой не ми отговаря — тъкмо това е най-голямото наказание, което врагът ни наложи.
Откакто съм тук, никога не съм и помислял, че е възможно да изляза, зная, както и всички останали, че връзката с външния свят е прекъсната, тук е друг свят, тук е ад, истински ад, пред който Дантевият е направо жалък, а ние сме очевидци и няма как да оцелеем. И все пак от време на време у мен проблясва искрица надежда, че може да стане някакво чудо, та аз вече толкова пъти имах късмет, пък съм и един от най-старите тук, и толкова премеждия изкарах, останахме двамина от сто, може и накрая да стане някакво чудо? Дано да стане, преди да са намерили закопаното ми писмо.
Искам да ви кажа още, че всички, които пристигнаха от Дранси, измряха — и Мишел, и Анри, и Адел с децата, и всичките ни приятели и познати, да не ги изреждам по име.
Въпреки всичките си страдания все се надявах, че сте живи, а щом получих писмото ви, писано от вас с вашите почерци — толкова често го целувам откакто го получих, — съм наистина доволен, ще умра спокойно със съзнанието, че поне вие сте се спасили. Повечето ми колеги тук са пристигнали заедно със семействата си, особено поляците, те засега единствени оцеляват, а сме събрани от различни страни и народи. Има един поляк Фиглари (или Фиглаз), оказа се братовчед на нашия Фигларж (какво всъщност стана с него?), други поляци пък познават от гетото Мишел и Ева.
Ще ви помоля за една услуга. Живеехме тук заедно с един другар от същия ешелон — френски евреин, фабрикант и търговец от Тулуза, казваше се Давид Лахана. Бяхме се уговорили, ако единият от нас умре, другият да съобщи на семейството му, и тъй като за съжаление той си отиде преди мен, сега аз трябва да уведомя роднините му чрез вас, че съпругата му госпожа Лахана почина три седмици след пристигането ни тук (тя дойде здрава в лагера заедно с още трийсет французойки, те вече измряха всичките), а самият Давид бе изпратен на 24 февруари 1944 година в Люблин с ешелон от двеста души — всички от зондеркомандата: там ги ликвидирали няколко дни по-късно.
Давид беше истински ангел, изключителен приятел, кажете на семейството му, че непрекъснато мислеше с най-голяма любов за двамата си сина, надяваше се, че са се спасили в Испания, за майка си, за сестрите и зетьовете си. Все повтаряше отчаяно: „Боже, боже, защо е тази мъка, няма ли милост, милост…“ Аз го утешавах, той не знаеше нито немски, нито полски, нито идиш и затова винаги беше в най-окаяно състояние, от което му помогнах да излезе, но не успях да го спася от ешелона, бог ми е свидетел. Пишете на това семейство, за да му съобщите всичко, то положително е известно в Тулуза, а може и по друг начин — зетьовете му Барани (дано не бъркам името) държат магазин за китайска коприна на булевард „Малерб“, опитайте се да ги намерите там.
Моля ви, никога не забравяйте добрините и помощта, които нашите приятели Мартинели, Ванхемс, а може би и други са ви оказали в мое отсъствие; не забравяйте, че на бог и на тях дължите живота си. За нещастие аз мога само да им изпратя искрените си благодарности и най-добри пожелания, а пожеланията изречени от човек, който очаква смъртта, ще бъдат чути от провидението.
Писмото ми е към края си, както и животът ми, изпращам ви последно сбогом, завинаги последно сбогом, за последен път ви целувам силно и още веднъж ви моля да ми повярвате, че си отивам спокоен, като зная, че сте живи и че врагът ни е повален. Много е възможно от историята на зондеркомандата да научите някога точния ден на моята смърт. Аз съм в последната група от 204 души, сега бързо унищожават смените от втори крематориум, където съм аз, говори се, че ние ще бъдем унищожени тази седмица.
Простете ми за обърканото и лошо написано писмо, но само да знаехте в какви условия пиша.
Нека ми простят и всичките ми приятели, които нямам възможност да изредя поради липса на място, на всички тях заедно казвам последно сбогом, отмъстете за вашите братя и сестри, загинали невинно.
Сбогом, скъпа моя жено и малка ми Симон, изпълнете желанията ми и живейте в мир.
Хиляди целувки от вашия съпруг и баща.
П.П. Моля ви, когато получите това писмо, да съобщите на г-жа Кофен, банка „Юнион“ в Солун (Гърция), че Леон споделя съдбата ми, както споделяше страданията ми, целува всички и специално препоръчва Бил на съпругата си. Даниел и Лили умряха отдавна, а адвокатът Якоел и семейството му умряха преди един месец.


_По най-голяма случайност писмото на 106113 бе намерено, но не и самият той — нещо обичайно за Освиенцим. Нищо не бе останало от него, дори плочката с лагерния му номер. Току-що препрочетох показанията на Пайзикович А 30763 за бунта в крематориума, където са работили и двамата. Лъч надежда проблясва към края на разказа, но много по-силен е мирисът на пепел. Съдете сами:_
— Осемдесет и двама затворници от зондеркомандата — тоест ние, от втория крематориум — оцеляхме до евакуацията на Освиенцим. Тогава, на 18 януари 1945 година, есесовските войски вече бяха напълно дезорганизирани. Възползвахме се, за да тръгнем към лагер Д. По пътя мнозина от нас бяха застреляни, не бих могъл да кажа точно колко, защото бързах да стигна до лагера. Прехвърлиха всички затворници от лагер Д в главния лагер на Освиенцим. Там есесовците издирваха нощем ония, които бяха работили в крематориумите, и хората от зондеркомандите, които можеха да разпознаят. Никой, разбира се, не се яви на проверка. Откриеха ли някого, разстрелваха го на място. Ние с баща ми се скрихме под едно легло. Нищо повече не мога да кажа, зная само, че Филип Мюлер и Бернхард Сакал също успяха да спасят кожата си.


_Да ти надупчат кожата е било далеч по-лесно, отколкото да я спасиш. Напукана, сбръчкана, цялата на петна, кожата е издавала концлагеристите; и най-малката пъпка е криела смъртна опасност — „лекът“ за пъпки била газовата камера._
— Една нощ дойдоха — разказва Сюзан. — Когато идваха нощем, знаехме, че ще има селекция. Ако още си способна да работиш, оставяха те, ако ли не, чакаше те газова камера. Развивах силна авитаминоза и ми бяха излезли огромни циреи. Затова, когато ме повикаха, бях убедена, че крематориумът няма да ми се размине. Казвах си, че с всичките тия пъпки не е възможно да ме оставят, че ще ме посочат при селекцията, няма как да не ме посочат с този страшен цирей. Други и за по-малко са ги пращали в газовата камера.
Тя заговори все по-бързо, рече „случайността“ и внезапно млъкна. Попитах я:
— Каква случайност?
— Сигурна бях — повтори Сюзан, — че ще ме посочат при селекцията.
И присви очи, сякаш за да вижда по-добре — в света, където се е пренесла, сега е нощ.
— Два часа стояхме прави пред банята с душовете — истинските душове, не крематориума — да чакаме селекцията.
Пак млъкна, следейки с поглед нещо, което се движи.
— Минавахме голи — поде отново Сюзан. — Заповядаха ни да носим дрехите си на едната ръка. Минавахме пред един германец, а аз имах големи циреи от откритата страна, тъкмо от страната към него. И не знам защо — шест жени преди мен германецът се отмести, мина от другата страна и ние също преместихме дрехите си на другата ръка. Така той не ме видя.
Сюзан като че се обърка, започна пак да говори много бързо:
— Не, твърде отдавна беше. Не зная, не, не мога да ти кажа точно какво стана. Може и да не сме си местили дрехите, може той да е минал от другата страна точно когато аз съм била пред него, не знам, не помня, всъщност късмет, нали знаеш, аз го наричам случайност.
— Знам — отвърнах.


_А останалите? Линията на фронта е все по-близо. Маша 35332 рисува нова картина:_
— В Биркенау и в Освиенцим престанаха да пристигат ешелони. Лагерът постепенно се опразваше. В трудовия лагер и в болницата бяха останали общо 1200-1300 затворнички, между тях жените и децата, докарани в Биркенау след въстанието във Варшава.
Към края на октомври 1944 есесовците решиха да прехвърлят болницата и каквото беше останало от отрядите в някогашния цигански лагер. Местенето започна на двадесет и седми. Начело на шествието беше болницата. Същински парад на призраци. Най-напред вървяха сестрите и санитарките. Някои мъкнеха набързо сковани примитивни носилки с най-тежко болните. Други се бяха натоварили с по три дюшека, със завивки, с вещите, използвани в болницата. След тях се влачеха на дълга върволица болните, които можеха да се движат и които бяха загърнати в парцаливи одеяла и обути с тежки дървени налъми.
Беше студено, есенният вятър ни пронизваше до кости, ситен дъжд ни връхлиташе на пристъпи и се стичаше по лицата и телата ни. Противно на обичая си немските надзиратели и надзирателки, които ни придружаваха, този път не ни тормозеха. Вървяха мълчаливо, увити до уши в кожените си шинели със спуснати над лицата качулки. Ние също мълчахме, препъвахме се в камъните, подхлъзвахме се в лепкавата глина…
Вървяхме край изоставени лагери, обградени с телени мрежи, край недостроени бараки без прозорци и покриви, край запустели места, отрупани с купища тухли, греди, релси, сред тях бяха разхвърляни лопатите, кирките и количките, с които преди работехме при терасирането. Сякаш някакво стихийно бедствие бе опустошило всичко, прекъснало бе работата и бе оставило след себе си само разруха и хаос. Тук-там крачеше по някой есесовски караул.
Когато наближихме бившия цигански лагер, поехме по път между две огради от бодлива тел. Зад едната видяхме сгърчени от студ затворници в дрипи, с изтощени от глад лица. Това бяха мъжете от болницата, настанени тук още преди няколко месеца. Те ни поздравиха с добре дошли и заразпитваха за близките си. Изглеждаха доволни, че ще имат съседки.


_Хаим Херман 106113 сигурно вече е бил написал писмото до жена си и до дъщеря си Симон, дори може още да е бил жив, когато участниците в Съпротивата в Освиенцим предприемат нова акция. За нея разказва Йожен Гарние 45471 — един от четиримата французи в ръководството на съпротивителното движение:_
— Боевете в Бескидите вече бяха придобили съдбоносно значение и партизаните действуваха усилено в тази област. Затова със съгласието на ръководството на Съпротивата решихме да поставим в оперативна готовност полувоенните групи, които бяхме образували. Освен това започнахме да получаваме новини направо от партизаните. Не зная по какъв начин, защото при този вид работа има неща, които трябва да останат в тайна. Нашият другар австриецът Ернст Бургер поддържаше връзка с външния свят. Знаех още, че е решено няколко другари да избягат и да се присъединят към партизаните. Необходимо беше да установим постоянна и пряка връзка с тях, за да можем незабавно да организираме бунт, който да подпомогне едно масово бягство. Нещата бяха подготвени по всички правила на изкуството и акцията щеше да бъде успешна, ако не бе един злополучен инцидент. Бягството на тези другари трябваше да стане със съучастничеството на един шофьор — член на СС по принуда, чиито антифашистки убеждения не будеха никакво съмнение. Бягството, както и срещата с двамата партизани станаха в края на октомври, както беше предвидено. За нещастие колата се повредила и докато я поправяли, се появил патрул от охраната. На патрулиращите се сторило, че има нещо нередно, разкрили бягството. Разстреляха шофьора и двамата партизани. Доведоха Ернст Бургер, Рудолф Фримел, Лудвиг Весели и двамата поляци — Тадек и Понтек в политическия отдел за разпит. Петимата ни другари бяха подложени на ужасни изтезания, но есесовците не получиха от тях никакви сведения. След първия разпит ги затвориха в бункера на прословутия блок 11.


_Така е било при мъжете. Жените са били осведомени по-добре за офанзивата на Червената армия, отколкото за борбата на своите съседи и другари. Маша 35332 си спомня:_
— 1944 година беше към своя край. Решихме да отпразнуваме Коледа. Дори да не донесеше на всички ни спасение и тъй желаната свобода, новата година щеше да освободи света от бича на фашизма.
Вече можехме да се събираме без много страхове. В стремежа си да се забавляват есесовците поотслабиха контрола. Надявахме се, че ще се опитат да удавят в алкохол скръбта си от пораженията.
Събрахме се на обща закуска в диспансера, където се извършваха прегледите за приемане в болницата и се сменяха превръзките. Бяхме около четиридесет. Заехме определените ни места около дълга маса, сглобена от случайно попаднали дъски. Край листчетата с имената ни за всяка имаше подаръче: четка за зъби, сапунче, чифт терлици, изработени от стари вълнени пуловери, писалка и така нататък. Масата беше застлана с бели чаршафи, които бяхме заели от пералнята, и на нея грижливо и с вкус бяха подредени закуските, приготвени от дажбите ни хляб, маргарин и мармалад. Трапезата беше украсена с клонки чемшир и имел, изнамерени кой знае откъде от нечия великодушна и любяща душа. Беше истински семеен празник.
Доктор Любов откри тържеството с кратко слово на руски, Орли говори на немски, други на полски, на френски. Всички говореха за страданията ни, за приятелството, което ни свързваше, за борбата за живот, за надеждата. Говореха преди всичко за свободата, която беше тъй близка, но още тъй несигурна.
След яденето изтласкахме масата към стената и затанцувахме под звуците на песни.
Изведнъж вратата се отвори. На прага се появи есесовец. Шумът и смеховете ни секнаха и настана гробно мълчание. Загледахме го изумени, сякаш беше призрак. Просто бяхме забравили къде се намираме. Олюляващият се есесовец обаче произнесе няколко любезни думи, опита се да се усмихне и посегна да прегърне през кръста една хубава началничка на блок, която се бе примъкнала при нас, привлечена от песните. Тя не се възпротиви. По общо съгласие, без да изречем ни дума, ние излязохме от залата, опразнихме я и ги оставихме да танцуват сами.
Излязохме от бараката и се завтекохме към телените мрежи, които ни деляха от болницата и от мъжкия лагер. Бяхме се уговорили да се срещнем с другарите, когато удари полунощ. Нощта беше красива. Снегът беше чист и девствен, в тъмното ясно небе блестяха звезди. Сякаш цялото мрачно, злокобно пространство наоколо също се беше настроило празнично. Разменихме си поздрави и пожелания през телените мрежи, някой запя. Пееше Интернационалът.
Песента веднага бе подета от десетки гласове на всички езици, които се говореха в лагера. После дойде ред на „Варшавянка“ — полска революционна песен по името на Варшава, на немската „Рот фронт“, на Марсилезата.
Пеейки, бяхме загубили всякакво чувство за реалност, когато внезапно ни сепнаха крясъците на някаква надзирателка германка. Тя тичаше към нас, размахвайки палка. Разбягахме се, но изведнъж се появи същият пиян есесовец, който прекъсна танците ни. Приближи към телената мрежа, залитайки като сомнамбул, загледа ни с изцъклени очи, замъглени от алкохола, и отправи към мъжете някакъв неразбираем монолог, от който доловихме само думите: „И аз съм другар“ и „С Германия е свършено“.


_Йожен Гарние 45471 подема пак разказа за петимата затворени участници в Съпротивата, за тримата австрийци и двамата поляци._
— Нашите другари знаеха добре, че ако опитът им пропадне, неизбежно ги чака смърт, и затова опитали да се отровят. Дозата отрова обаче не била достатъчно силна, смърт не настъпи и те понесоха тежки страдания. Гестапо искаше на всяка цена да узнае всичко и положи огромни усилия да ги върне към живот, но те се държаха храбро и твърдо. Досиетата им бяха изпратени в Берлин и оттам дойде безмилостна присъда — да бъдат обесени публично в лагера. На връщане от работа на 27 декември видяхме, че е издигната бесилка, но присъдата не бе изпълнена този ден. Може би лагерфюрерът Хеслер не се осмели да даде заповед за екзекуцията или от Берлин бе дошло нареждане тя да бъде отложена, а може пък гестаповците да са се надявали, че другарите ни ще проговорят след последното изпитание, но се излъгаха.
Екзекуцията се състоя на 30 декември пред всички затворници, събрани на плаца, където ставаха проверките, срещу кухните. Нашите другари проявиха огромна храброст, застанаха всеки до примката си и изслушаха стоически мотивите за присъдата: „Опит за бягство и организиране на заговор против сигурността на концентрационния лагер Аушвиц.“
Другарите се изкачиха на столчетата, извикаха с всички сили: „Да живее Сталин, да живее Червената армия, да живее свободата, долу кафявата чума!“, сетне сами надянаха примките на вратовете си. Поляците Тадек и Понтек извикаха: „Да живее демократична Полша“, обсипаха ги с удари е бич, преди да ритнат столчетата изпод краката им.
Вечерта след екзекуцията всички другари се прибраха по блоковете в пълно мълчание, пътеките в лагера никога не са били тъй пусти. Така отдадохме последна почит към саможертвата на нашите петима герои.


_Познавали ли са се? В Париж ли са се срещнали, или в калта на Биркенау? Към нас ли се обръщат Маша Равин и Мира Онел, или разговарят помежду си? А другите — толкова много мъже и жени, чиито гласове чуваме от дъното на бездната на страданията? Нека се вслушаме._
МИРА 52323:
— Януари 1945 година е. Нямаме нужда от вестници. Грохотът на оръдията се чува все по-близо и от него разбираме как се развива съветската офанзива. В полунощ на 17 януари ни събуждат грубо. Дошли са камиони. Есесовците нахлуват във всеки блок, прибират всички документи, включително и температурните листове на болните. Натоварват всички документи на камионите. Тази нощ никой не мигва. Свободата е съвсем близо, но все още сме в ръцете им.
МАША 85332:
— През нощта на 17 срещу 18 януари 1945 след полунощ Менгеле дойде в болничния блок заедно с хората си, накара ни да му предадем документите на болните и си тръгна бързо, като ни предупреди, че на сутринта трябва да сме готови да напуснем лагера. „Всички, които могат да вървят — каза той, — трябва да тръгнат…“
МИРА 52323:
— На 18 януари сутринта обявиха, че лагерът ще бъде евакуиран още същия ден. Болницата трябваше да бъде опразнена последна. В бараките настана пълен хаос. Всички бяха обхванати от психозата на заминаването. Много студено беше — минус 20 градуса. Всяка се опитваше да си стъкми от парчета одеяла нещо, с което да се опази от студа. Казаха, че всички, които могат да ходят, ще трябва да тръгнат. А останалите, тежко болните, които не можеха да се движат? Какво щеше да стане с тях? Общото мнение беше, че ги чака смърт. Един германец направи селекция и върна в бараките жените, които му се видяха прекалено слаби. Отпрати също децата и по-възрастните жени.
МАША 35332:
— Есесовците дойдоха в четвъртък, 18 януари, а евакуацията започна към обед. Съседните блокове — отляво мъжката болница, отдясно двата женски трудови отряда, също бяха обхванати от треската преди заминаването. Блоковете на трудовите отряди опустяха бързо. Евакуацията на нашия се бавеше — по-голямата част от болните трябваше да тръгнат, но се движеха бавно. Снегът беше дебел, студът сковаваше. Тръпки ни побиваха при мисълта, че ще вървим към други лагери, тормозени непрекъснато от германците. Болните жени бяха наметнати само със скъсани одеяла, с каквито бяха увили и краката си. Тук-таме някоя имаше налъми. Докъде можеха да стигнат така?
МОРИС КЛИНГ А 5151:
— Няколко думи за евакуацията на лагера на 18 януари 1945, за безкрайното крачене в нощта и снега, пронизвани от изстрелите на есесовците, които довършваха немощните. Изтощен от многочасовото ходене, изоставах все повече и най-сетне дадох хляба и завивката си на другарите и се отпуснах край пътя. Някой ме подхвана, успокои ме, закрачих със затворени очи, обхванат от някакъв трескав унес. Ето, още веднъж ме спаси солидарността.
МИРА 52323:
— Какво да правим? Всичките бяхме здрави, можехме да вървим. Ала не искахме да тръгваме. Искахме да дочакаме русите. Да тръгнем с германците и да бягаме от русите? Та това щеше да е лудост! А при това най-тежко болните щяха да останат в лагера, как можехме да ги изоставим? „Направо сте луди — казваха ни някои, — какво сте се загрижили за болните, та нали ще ви ликвидират заедно с тях. Тръгвайте, ще се опитаме да избягаме по пътя.“ Раздираха ни колебания. И все пак трябваше да решим нещо. Когато и последните групи излязоха от болницата, ние още спорехме. Сетне, все така без да сме решили нещо, но всъщност решени да останем, излязохме от блока. Ура, вратите на лагера вече са затворени, останахме. Разплакани и в същото време със смях се разпрегръщахме.
МАША 35332:
— Нашата група се раздели — една част, обхваната от общата психоза, побърза да тръгне, другата (аз бях в нея), повлечена вън от блока от безпокойство, любопитство и от сбогуването, възприе тактиката да остане в последната редица и да протака евакуацията. Възможност имаше, защото много от болните се свличаха на земята, преди още да са стигнали до изхода, и се налагаше да ги отнесем в бараките.
МАРК КЛАЙН А 11953:
— Бяхме колона от около шест хиляди мъже. Беше много студено, от няколко дни валеше сняг… Бяхме по петима в редица, на десет затворници имаше по един пазач есесовец. Когато изминахме десетина километра, започнахме да се препъваме в трупове, главно на жени. Те бяха тръгнали малко по-рано от нас.
МИКЛОШ НИСЛИ А 8450:
— Започна да се развиделява, през нощта бяхме изминали петнадесетина километра. Крачим по утъпкан сняг. По целия път са захвърлени канчета, завивки, налъми. Преди нас вървяха колона жени, по пътя лежаха захвърлени техните вещи. След няколко километра пред очите ни се разкри още по-тъжна картина: на всеки 30-40 метра в ямите по пътя лежаха трупове с окървавени лица. И така километри наред. Навсякъде трупове. Хората не са могли да вървят повече, излизали са от редиците и есесовците са ги застрелвали в главите.
МИРА 52323:
— Мислех за болните, които видях да тръгват. Колко ли километра можеха да изминат по нощници, загърнати в одеяла, без чорапи, обути в най-невъобразими неща? Пет? Десет? Всичките щяха да измрат по пътя.
МИКЛОШ НИСЛИ А 8450:
— И в нашата колона отекнаха първите изстрели.
МАРК КЛАЙН А 11953:
— Отекна първият изстрел. Внезапно осъзнахме какво ни чака в идващите часове. Който излезеше от редицата, който се забавеше или се спънеше и паднеше, безжалостно биваше довършван с изстрел в тила:
МАША 35332:
— На следната утрин блоковете бяха в ужасно състояние. Обичайното количество трупове в Биркенау лежаха в леглата вече едно денонощие. Пред блоковете също имаше купове мъртъвци. Отрядът, който ги пренасяше в моргата — барака в другия край на лагера, беше заминал… Осветлението беше прекъснато. Не раздаваха храна. Никой не беше хапвал от предишната сутрин, последния път, когато ни дадоха нещо за ядене.
Преброихме се набързо. Останали бяха към три хиляди болни…
МИРА 52323:
— 19 януари. Сутринта. Прегледахме бараките една по една, за да видим какво е останало. Около половината от болните, ако не и повече. И стотина сестри.
МАРК А 11953:
— Вървяхме цяла нощ, без да спираме. Следваха ни отблясъците на артилерийските залпове, а съветски самолети постоянно прелитаха над нас. На разсъмване пресякохме тихото градче Плес, то още спеше. Там имаше великолепни сгради от XVIII век. За пръв път от толкова време виждахме къщи. Там задминахме колоните на жените от Биркенау, бяха им дали кратка почивка.
МАША 35323:
— Към обед научихме, че част от кухните работят, но няма кой да разнася чорбата. Втурнахме се нататък и пренесохме няколко казана сивкава течност, която разпределихме сред невъобразима блъсканица.
МАРК А 11953:
— Нощта беше съвсем ясна и забелязах по звездите, че няколко пъти сменихме посоката. Блестящият изгрев отново ни вдъхна малко смелост, но все повече измежду нас оставаха без сили, защото пресичахме хълмиста местност и някои склонове бяха доста стръмни. От високото се виждаше как безкрайната колона хора в раирани дрехи, проснали се пред нас и зад нас, се движат неравномерно и все по-бавно.
ОДЕТ ЕЛИНА-ГРЮВИ 80580:
— Грижех се за тридесет-четиридесет деца, някои бяха тежко болни и се нуждаеха от най-сериозно лечение.
Клетичките, от тях бяха останали само малки скелети, натъркаляни по мръсните сламеници под захабени вонещи одеяла.
Повечето боледуваха от дизентерия.
Трябваше да ги мия и да ги преобличам по няколко пъти на ден, но нямах нито вода, нито бельо. Само малко разтопен сняг и стари дрехи от възрастни.
Други кашляха. Измъчените им личица винаги бяха целите в сополи.
Само няколко сред тези берящи душа деца бяха сравнително по-добре.
Ужасяващо беше, че всички те лежаха заедно.
МАША 35332:
— Вечерта експлозии разтърсиха лагера. Гигантски пожар вилнееше в крематориумите и в складовете на Бжежинки, на два километра от нас. Огънят осветяваше цялото пространство дотам и вятърът като че ли духаше към нас. Имаше опасност искрите да подпалят дървените бараки с болните. Грабнахме каквото ни попадна — лопати, кирки и брадви — и се втурнахме към телените мрежи (по тях вече не минаваше електрически ток, защото централата беше вдигната във въздуха). От другата страна на оградата се намираше мъжкият лазарет и там бяха останали неколцина по-здрави затворници. И те се притекоха, взели кой каквото намери. Работихме упорито заедно и разрушихме оградата, за да можем да си помагаме, ако се наложи да извличаме болните от бараките. До късно през нощта останахме да бдим. Огънят горя чак до късно следната сутрин. Нашият лагер остана незасегнат.
МАРК А 11953:
— В едно селце жени ни донесоха мляко, значи милосърдието още съществуваше. Спряхме само за няколко минути и отново поехме през местност, прорязана от долинки и потънала в сняг. Едва към обед спряхме за по-дълго край някакви чифлици, дадоха ни по малко храна и успяхме да си починем няколко часа. Една селянка ни донесе горещ чай, въпреки че пазачът есесовец се опита да я прогони. Сетне съм спал около четири часа в снега. На мръкване отново тръгнахме, плътно притискайки се един към друг, да се крепим и да се пазим, защото вече заспивахме, както вървяхме.
ОДЕТ 80580:
— Едно момченце беше тъй слабо, че едва смеех да го докосна, страхувах се да не се прекърши в ръцете ми.
Вече не можеше само да се обръща в леглото и всеки път, когато му помагах, ме молеше за извинение.
През дългите ми нощни бдения все се молех по-скоро да умре, но то, клетото, упорствуваше и живееше.
МИРА 52323:
— В събота на 20 януари в лагера дойдоха есесовци. Не зная откъде се бяха взели. Обикаляха от барака в барака и принуждаваха еврейките да излязат и да тръгнат с тях. Бяхме легнали с няколко приятелки между болните. Изведнъж двама есесовци влязоха в бараката с пистолети в ръка и застанаха до вратата. „Ако открием тук и една еврейка, ще запалим бараката“ — изреваха те. Отговорихме им с гробно мълчание. Така продължи поне пет минути. Животът в нас замря. А ако някоя от жените ни предаде? Но никоя не каза нищо и най-сетне есесовците си отидоха, не посмяха да претърсят леглата. И все пак те успяха този ден да отведат осемстотин жени, разстреляха десетина и ги захвърлиха по пътя между Биркенау и Освиенцим.
МАША 34332:
— В събота, 20 януари ни сполетя най-страшното — спря водата. Кухните вече не можеха да работят. Събрахме се всички лекари и сестри, както и концлагеристите от персонала, и решихме да поемем временно ръководството на лагера.
МАРК А 11953:
— Втората нощ беше много по-страшна от първата; вече изобщо не съзнавахме как вървим. Навярно сме напредвали съвсем бавно, крачехме по безкрайни пътища, минавахме край железопътни линии, по които към фронта пътуваха военни конвои в бял защитен цвят. Отблясъците от артилерийския огън оставаха все по-назад. Светлините от бомбардировките над околните градове приличаха на грандиозни илюминации.
МИРА 52323:
— Имахме известно количество въглища. Добре че успяхме да поддържаме огън и повечето ни време отиваше да варим чорба за двеста и петдесетте болни в нашия блок. Но ни се свърши хлябът. Принудихме се да претърсим всяко легло и да отнемем хляба, който някои болни си бяха запазили. Разпределихме намерения хляб между всички болни. Забравих да кажа, че поради липсата на вода варяхме чорбата със сняг.
МАША 35332:
— Топяхме сняг, за да можем да мием най-мръсните болни, болните от диария. Топяхме го на печките, за щастие успявахме да поддържаме огъня със запасите въглища, останали в блоковете. Със сняг приготвяхме и топло питие. Открихме храна в изоставените кухни. Докарахме хляб и брашно с количките, с които пренасяха трупове.
ОДЕТ 80580:
— Мъртвото седемгодишно момиченце.
То приличаше на старица. От ден на ден все повече слабееше, все повече гноеше, беше с все по-силна диария. В същото време бе все по-надменно, по-зло, по-нещастно, все по-близо до смъртта.
Умря.
Никой не пожела да ми помогне да изнеса телцето му.
А телата на седемгодишните, израснали прекалено бързо, са тежки. Извлякох детето с шейна по снега до купа мъртъвци.
МАРК А 11953:
— Зачестиха изстрелите, повалящи онези, които вече нямаха сили да вървят, а по едно време по пътя се завърза истинска битка. Едва по-късно разбрахме, че групи полски патриоти са се опитали неуспешно да преградят пътя и да ни освободят. След усилената престрелка отново настана тишина и продължихме зловещия си поход.
МАША 35332:
— Нощем оставяхме постове, за да вдигнат тревога, ако пак избухне пожар или ако изостанали есесовци се опитат да взривят лагера… При една такава нощна обиколка забелязахме група германци да крачат напред-назад извън оградата. Пазехме се — те нас, ние тях.
МАРК А 11953:
— Откъслечните изстрели зачестиха, всеки гърмеж означаваше, че е загинал някой изнемощял наш другар.
МИРА 52323:
— Труповете ли? Бяха същинска планина. Поне от петнадесет дни. Замръзнали. Треперехме и при най-малкия признак за затопляне. Какви епидемии щяха да ни връхлетят, ако беше започнало топенето! За щастие то не започна.
ОДЕТ 80580:
— Една сутрин ми доведоха момченце, около шестгодишно. Югославянче беше, казваше се Олек.
Не изглеждаше трескаво, нито болно.
Не беше нито слабо, нито мръсно, не беше и зло.
Не знаех дали го боли нещо, а и то не можеше да ми каже — говорехме различни езици.
Съблякох го и го сложих да легне. Остави се напълно покорно в ръцете ми.
На другата сутрин видях, че не е изцапало леглото си. Донесох му чорба и то старателно я изяде. А сетне, когато се канех да го измия, коленичи на сламеника, обви шията ми с ръчички и ме целуна.
Тази постъпка ме развълнува неописуемо. Цяла година вече бях забравила какво е нежност. В една минута това дете ме възнагради за всичките ми мъки.
МАРК А 11953:
— Изстрел току до мен ме изтръгна от съня; не беше другар от моята група, не биваше да спираме нито за секунда, трябваше да вървим. Тогава започнаха халюцинациите, които познават всички, изпаднали в умора сред снега. Говорехме какви ли не несвързани неща, но още помня изключително ясно всичките си видения и невероятните неща, които съседите ми в колоната описваха.
МАША 35332:
— На другия ден есесовците се появиха пак в концлагера и заповядаха на „арийките“ да тръгнат с тях, защото, както разправяха, утре или вдругиден русите щели да бъдат тук. Никоя не ги последва. Оставиха вратите на лагера широко отворени. Всички, които можехме да се държим на крака, се втурнахме нататък. Приближихме се като хипнотизирани до портала и излязохме. Заопипвахме ръцете и гърбовете си, за да се уверим, че не сънуваме. Бяхме свободни.
МАРК А 11953:
— На разсъмване вървяхме по един безкраен склон. Цялата колона се разбърза, сетне се изтощихме и изстрелите станаха все по-чести. Усетих се като част от стадо, от стадо подплашени овци.
МИРА 52323:
— Все така чувахме оръдията… А русите още ги нямаше. Колко ли още можехме да издържим така? Запасите ни се изчерпваха; при липсата на вода мръсотията ставаше все по-страшна, страхувахме се да не въшлясаме. През нощта на 26 януари стрелбата се усили още.
МАША 35332:
— Боят бушуваше наоколо. По хоризонта проблясваха светлини, над лагера свистеха шрапнели.
МИРА 52323:
— Струваше ни се, че сме насред фронта. За щастие в лагера не попадна нито един шрапнел, нито един куршум.
МАША 35332:
— Като по чудо нито един не попадна в лагера… През нощта в петък грохотът на оръдията се усили, приближи се. А на 27-ми в събота сутринта ни обгърна някаква странна тишина. Разнесе се слух, че русите са отстъпили четири километра. Разочаровани, унили, насядахме по леглата.
ОДЕТ 80580:
— Бях отишла да видя едно болно момиченце в блок 22, когато някой извика: „Русите дойдоха!“ Не успяхме да се зарадваме, нито дори да възприемем новината и друг глас се провикна, че не е вярно, че това е работа на провокатори. Върнах се в моя блок.
МИРА 52323:
— И най-сетне на 27 януари следобед някой изкрещя: „Ето ги русите!“ Взряхме се накъдето сочеше.
ОДЕТ 80580:
— След няколко часа излязох заедно с унгарките да потърся вода.
МАША 35332:
— В този миг дотича Адолф Шилинг и ни каза, че е видял край входа на лагера съветски войници.
ОДЕТ 80580:
— Тъкмо стигнахме до резервоара и видяхме на пътя между нашия лагер и лагер В да се появяват първите съветски войници.
МИРА 52323:
— През телените мрежи се виждаше как вървят войници. Само че бяха много далеч и не можехме да повярваме, че са червеноармейци…
ОДЕТ 80580:
— Гледахме ги през телените мрежи как приближават в снега един по един, в индийска нишка. С дълги наметки и пушки на гръб, с кожени ушанки, те приближаваха бавно и трудно.
МАША 35332:
— Втурнахме се навън. Истина беше.
ОДЕТ 80580:
— Искаше ми се да изтичам при тях, но нямах сили.
МИРА 52323:
— Наистина бяха те.
МАША 35332:
— Двама брадати кални войници се изпречиха пред нас. Хвърлихме се на вратовете им и избухнахме в сълзи.
МИРА 52323:
— Сигурно сме изглеждали много страшни. Уплашиха се, когато се хвърлихме към тях.
ОДЕТ 80580:
— Вечерта съветските войници дойдоха при нас. Влязоха в бараките на групи. Болните се надигнаха от леглата, децата се изправиха на сламениците и закрещяха: „Руски! Руски!“ С тях в лагера влезе животът. Вече не бяхме сами.
МИРА 52323:
— Първите съветски войници само минаваха. „Отиваме към Берлин“ — повтаряха те. Напълно си даваха сметка, че някой трябва да се заеме с нас, но бяха длъжни да продължат нататък… Една вечер някой почука на вратата ни, влязоха двама съветски войници. Носеха торба. „Наистина ли в тази барака има болни?“ — попитаха. Отговорихме, че да. „Заведете ни при вашите болни.“ Заведохме ги и тогава на светлината на една свещ те започнаха да раздават на всяка болна бисквити от торбата. Раздаваха ги дълго, защото освен това казваха на всяка по нещо окуражително. Потупваха я по рамото, усмихваха се. „Хайде, майчице, ще се върнеш у дома, но трябва по-бързо да оздравееш.“ Когато торбата им се изпразни, ги поканихме в нашата стая.


_Необходимо е в цяла Европа да започне издирване на оцелелите. Луиз 75125 познава един от тях._
— Не са известни нито името, нито възрастта му. Родителите му са били от племето, което целият свят нарича цигани. Изпратени били в ада в Освиенцим.
Най-напред към тях там се отнасяха добре. Не работеха, бяха заедно с децата си, не им отнеха дрехите и скъпоценностите. Срещахме ги всяка сутрин и от погледите им лъхаше гордостта, останала от предишния им живот. Явно тази гордост е била прекалено силна. Изпратиха ги всичките в газовата камера.
Как е избегнало детето смъртта? Много просто. Есесовците обичаха да правят опити с човешки същества. Отвели детето в опитен блок и там то понесло ужасни мъчения, от които още носи белези. Ето какво го е спасило — не е било в лагера на циганите, когато те били откарани в газовата камера.
Когато дойде освобождението, то се уплашило. Избягало. Вървяло пеш километри и километри, докато срещнало френски пленници и те го довели във Франция. Това дете е едно подплашено, диво и неуравновесено малко същество, което приемните му родители започнали да приучват отново към живот. Днес то говори рядко, едва сега се учи да пише и чете, понякога се усмихва. Има име, семейство, приятели, играе с деца на своята възраст. Но винаги ще бъде различно от останалите.
Това загубено и спасено дете може би никога не е било дете. И тъкмо в това е извършеното спрямо него престъпление.


_Връщам се пак при моята малка французойка. Казвам й:_
— Ти, Сюзан, оцеля.
Тя се рови в паметта си и изрича:
— Бях наистина много болна.
Погледът на момичето се отмества, то се усмихва леко.
— И тогава дойдоха русите. Опитаха се да отделят болните от тиф от останалите.
— Ти от тифус ли беше болна?
Сюзан кимва и продължава:
— Раздадоха ни храна, пакети. Не си спомням вече кой ми даде пакетче с две консерви, донесох си го във Франция. Бяха винаги с мен, изобщо не бях гладна, но не мърдах никъде без двете си консерви, живеех с тях, не давах да ми ги вземат.
— Истинско съкровище, така ли?
— Да, беше просто невероятно.
— И после се върна.
— Изпратиха ме направо в болницата в Лион. Попаднах в голяма обща зала, леглата бяха наредени в кръг. Влезе една жена, познах, майка си. Не я бяха депортирали. Мина край мен и не ме позна. Повиках я, тя се обърна към мен и припадна. Свестиха я, дойде при мен, беше ми донесла в един куфар плисирана пола, червени обувки с дебели подметки, каквито се носеха тогава, и червена чантичка за през рамо; изобщо не беше очаквала, че ще трябва да ме отведе у дома на носилка, с линейка.
— Какво ти беше тогава?
— Нещо с белите дробове.
— Още ли си спомняш плисираната пола?
— Спомням си главно чантичката. Колко ми се искаше да я понося!
Поглеждам отново бележника си и я питам:
— А какво стана с другите четири малки французойки?
— Загубихме най-напред Жертрюд и останахме само четири. Ману също не се върна — при една селекция и тя отиде в газовата камера. Третата, Мадо, умря два дни след освобождаването ни. Жестоко беше, по-добре да беше умряла още първия ден. Остана Жанин.
Добавям:
— И Сюзан.
Тя съзерцава малките французойки от миналото — как решават уравнения в училище, как се мъчат да се сдобият с глътка вода в Биркенау, как като скаути берат цветя в Родез… Изненадана, продумва колебливо:
— И Сюзан.
Мълча, а тя извиква:
— Винаги сме делили и последното късче хляб.
Насилвам се да я помоля за нещо; исках да го сторя още при първия ни разговор:
— Би ли ми показала ръката си?
Не пита коя ръка, нито защо, просто протяга лявата и навива ръкава си. Виждам татуирани със синьо върху бялата кожа буква и четири цифри. Сюзан произнася:
— А петдесет и шест петдесет и четири.
Запитвам:
— Синьото все същото ли е? Отговаря с „да“ и продължава:
— Много беше досадно и още е досадно понякога. И странно — трябва да обяснявам какво означава, толкова хора нямат дори представа какъв е този номер. Някои концлагеристи са се подложили на операция, за да го махнат.
Сюзан не сваля очи от магическата формула.
— Не мисля… та нали — мълви тя и търси думите, после изведнъж се решава: — ще го запазя. Смятам, че това е мой дълг. Дълг към онези, които не се завърнаха.


_Слушам Маша Равин; тя довършва разказа си:_
— Напуснахме Катовице на 28 април заедно с много френски военнопленници, с които се срещнахме там. На 30 април пристигнахме в Одеса, там присъствувахме на първомайските тържества. Вечерта танцувахме със съветски хора на кварталните им забави. На 3 май се качихме на един норвежки пътнически кораб с английски екипаж и поехме към Марсилия.
Новината за победата над фашистка Германия ни застигна в залива на Неапол на 8 май.
На 11 май 1945 изживяхме незабравимата радост да стъпим на френска земя.


_Сега е ред на Луиз Алкан:_
— Пристигнахме в Париж на 21 май 1945 година. Настаниха ни в хотел „Лютеция“.
Слязохме някак от автобуса и ни обкръжиха десетки хора, които държаха снимки — големи и малки. Снимки на мъже, жени, деца, снимки на семейства от курорт, сватбени снимки. Ръце се протягаха към нас, гласовете бяха изпълнени със страх, очите замъглени от сълзи.
— Погледнете, може би сте го познавали. Беше едър, по-млад изглеждаше от годините си.
— Откъде пристигате?
— От Освиенцим.
Повечето се смълчават, като чуят това име. Какво ли знаят?
Ние, ние знаем, че тези три деца няма да се върнат, че и онези вече възрастни мъже — единият в униформа на полковник, а другият в бяла лекарска престилка, също няма да се върнат. Знаем, че старата жена, фотографирана край брега на морето, никога няма да види детето, нейно внуче навярно, хванало за ръка младата жена, която ни разпитва.
В хола на хотела са поставени табла със стотици снимки.
Тези снимки, всички тези снимки ни напомнят лица на хора, които гледаме да слизат от влака иззад телените мрежи в Биркенау, хора, които се превърнаха в дим.


_Данте се оглежда наоколо и описва:_

„Наистина намирах се на края
на бездната, чиято вечна скръб
с нестихващ гръм от стонове ме смая.“


_И ние стигнахме до края на пътешествието си в недрата на нощта. Днес вече трябва дълго да се взираме, за да забележим на хоризонта на човешката памет бараките, потънали в снежната равнина; животът сякаш започна отново, обеднял с няколко милиона убити. В шума на всекидневието, а и в нощната тишина трябва да напрягаме слух, за да чуем гласовете на мъртвите. Те всички сякаш говорят чрез устата на Бенжамен Фондан. Арестуван на 7 март 1944 година, затворен в Дранси, депортиран в Освиенцим, хвърлен в газовата камера и изгорен на 30 май в Биркенау, превърнал се в шепа пепел, която се носи над вълните на френската поезия, той е написал стиховете си за днешния ден:_

Когато тъпчете букетчето коприва,
в което се превъплътих, дошъл от друго време,
от разказ, който ще се стори позабравен,
спомнете си единствено, че бях невинен,
че като вас, които също бяхте смъртни в онзи ден,
и аз съм имал своето лице, белязано от ярост,
от състрадание и радост,
едно лице съвсем човешко*.
[* Превод Атанас Сугарев. — Бел.ред.]


_Стигнахме до дъното на скръбта и се върнахме по стъпките си. Бенжамен Фондан мислеше, че разказът му може да ни се стори отживял. Но ние живеем все още в неговия век. Детето, родено в деня, когато бе освободен Освиенцим, се изучи, усвои занаят, влюби се и на свой ред народи деца. А дръвчето, засадено в деня, когато бе освободен Освиенцим, хвърля сянка и носи прохлада. Нека всички заедно бдим, ако искаме горите ни да растат зелени, а децата ни щастливи._



История на лагерите в Освиенцим
изготвена от Дружеството на бившите концлагеристи от Освиенцим и от лагерите в Горна Силезия.


Освиенцим (на немски Аушвиц) е градче в Горна Силезия. Разположено е в равнина, югозападно от която по невисоките върхове на Бескидите минава границата със Словакия.
Континенталният климат с много студената си зима, особено когато духа източен вятър, и знойното си лято, е твърде нездравословен поради блатата около мястото, където се сливат Висла и Сола. Когато снегът се топи, там се образува лепкава кал, която е трудна за обработване. Населението е селско, пръснато. Железопътни връзки на практика има с всички европейски страни. Влаковете от запад минават през Вроцлав.
През Втората световна война наблизо няма голям градски център: Краков, най-старият полски град, е на шестдесет километра. Катовице, на тридесет километра от Освиенцим, е индустриален град в Силезия, завзета през октомври 1939 година от Третия райх. Тази област е твърде богата на рудни залежи, има и значителни запаси от каменни въглища и всичко това привлича апетитите на нацистките индустриалци.
Твърде лесно е за нацистите „да очистят“ обширна територия около Освиенцим — те принуждават населението „да се изсели“ — метод, използван често от Хитлеровия режим. Накратко — това е идеална за изтребване на хора, изгодна в икономическо отношение област, но за нея е нужна евтина работна ръка.
През Втората световна война в района на Освиенцим има няколко концентрационни лагера. Първият е създаден в едно предградие през юни 1940 година. Това е същинският, първоначалният Освиенцим. На три километра от него е вторият, който е огромен — Биркенау (на полски Бжежинки, което ще рече брезова горичка); там са газовите камери и гигантските крематориуми. По-късно, през ноември 1943, Освиенцим се превръща в Освиенцим I (Биркенау бе наречен Освиенцим II) и е създаден Освиенцим III, включващ лагера Буна-Моновиц на седем километра от Освиенцим и още тридесетина спомагателни лагера. Някои от тях са твърде отдалечени, чак в Чехословакия. Цялата територия на лагерите Освиенцим, Биркенау и седемте малки земеделски лагера възлиза на 42 квадратни километра.

Създаване на лагера Освиенцим. Поляците
Нацистите възприемат жестока политика на репресии спрямо населението от самото начало на окупацията на Полша през септември 1939; зачестяват арестите, екзекуциите и хайките из градовете. В провинция Силезия затворите са пълни, пълни са и затворите в генералгубернаторството (както нацистите наричат окупирана Полша). След много перипетии на 27 април 1940 година Химлер издава заповед за създаването на концентрационен лагер в Освиенцим; той е настанен в завода на тютюневия монопол и в старите австрийски казарми (през XVIII век Силезия преминава в ръцете на Хабсбургите) в Засоле, предградие на Освиенцим. За комендант на лагера е назначен Рудолф Хьос, специалист по концентрационни лагери. Той заема този пост до ноември 1943 година. Името му е свързано с „рационализирането“ на бавното умъртвяване, както и умъртвяването с газ. Хьос незабавно се заема с изграждането на лагера. В края на май дирекцията на лагерите му изпраща тридесет затворници от лагера Заксенхаузен — те са от така наречените немски „зелени триъгълници“, тоест от криминалните престъпници, и образуват ядрото на лагера. На 14 юни 1940 година петнадесет есесовци от гаранизона в Краков посрещат първите политически затворници: 728 поляци на възраст от 18 до 24 години от затвора в Тарнув, белязани с „червен триъгълник“ и буквата П (поляк). Не след дълго пристигат още много поляци от варшавските затвори и от тъмниците из цялото генералгубернаторство.
Много скоро започва и опразването на града: две хиляди души през юни, нова група през юли, трета — през ноември. Под ударите на престъпниците, превърнали се в надзиратели, политическите затворници рушат опустелите сгради; прибират тухлите и с тях по-късно надстройват съществуващите сгради, а сетне строят и нови.
В края на 1941 година от 25000 поляци, изпратени в лагера при откриването му, са живи едва една трета. Останалите са загинали от глад, работа и побоища; това е бавното умъртвяване, което макар и практикувано във всички концентрационни лагери, в Освиенцим е по-жестоко откъдето и да било.
Онези, които са осъдени от гестапо в Катовице или от лагерното му поделение — така наречения „политически отдел“, биват разстрелвани. Разстрелват някои от осъдените, които са затворени в блока тъмница (блок 11), с малокалибрен пистолет в тила пред „Черната стена“ в дъното на двора между десети и единадесети блок. В тъмните килии на блок 11, където не може нито да се седне, нито да се легне, есесовците оставят затворниците да умират от глад.
Този вид убийства, както и бесенето на заловените бегълци, продължават в Освиенцим до самия край.
СЕЛЕКЦИЯТА също започва през този период. Състои се в подбора на концлагеристи, които вече са неспособни да работят като роби или пък попадат под някакъв напълно произволен, определян от есесовските лекари критерий. Нацистите го извършват внезапно в жилищния блок, в трудовите отряди или сред болните. Изпращат „подбраните“ на смърт. От август 1941 година ги убиват с инжекции в сърцето, като най-напред използват кислородна вода и бензин, по-късно фенол. Постепенно престават да прибягват до инжекции с фенол през 1943 година, когато техниката на газовите камери вече е напълно усъвършенствувана. Но селекциите продължават до края на ноември 1944 година и в тях винаги участвуват лекари от СС.
Нацистите полека-лека изселват и съседните на Освиенцим села. Върховният началник на СС Химлер посещава за първи път Освиенцим на 1 март 1941. Придружен е не само от губернатора на Силезия и от главния инспектор на концентрационните лагери, но и от шефовете на химическия тръст „ИГ Фарбениндустри“, който активно подкрепя и финансово подпомага Хитлер в годините преди и след като той завзема властта.
Химлер заповядва разширяването на Освиенцим да продължи и определя местността Бжежинки — на три километра от Освиенцим от другата страна на железопътната линия, да се превърне в лагер, който да побира сто хиляди военнопленници (по онова време Третият райх още не е във война със Съветския съюз). Нещо повече, той предлага на „ИГ Фарбениндустри“ територията между селата Двори и Моновиц, за да построи там завода Буна за синтетичен каучук. Химлер приема освен това искането на „Тръста“ за работна ръка и му осигурява затворници за строежа. И по-късно Гьоринг и Химлер винаги изпълняват исканията на индустриалците, по-специално на „ИГ Фарбениндустри“ за работна ръка.
Строежът на завода започва в края на март 1941 година. В началото концлагеристите изминават всеки ден пеш пътя от Освиенцим до Моновиц и обратно. По-късно ги извозват с влак, за да избегнат твърде голямата загуба на работно време, докато „ИГ Фарбениндустри“ намира най-икономичното решение — настанява на строежа „своите“ работници и така в края на октомври 1942 година е създаден концентрационният лагер Буна-Моновиц.
От 1941 година между предприятието и ръководството на лагера възниква „приятно и безпроблемно“ сътрудничество, както заявява ръководителят на строежа. Амброс, един от ръководителите на химическия тръст, пише на 12 април 1941 година, че „отскорошното ни приятелство със СС е много полезно“, и е въодушевен от възможностите, които предлага „използването на тази действително забележителна институция, каквато е концентрационният лагер, за интересите на заводите Буна“.

Съветските военнопленници. Създаването на Биркенау
На 22 юни 1941 година Германия напада Съветския съюз. Пленниците на вермахта не са малко. Невъзможно е да се пресметне точният им брой — не е намерен списък с лагерните им номера, а само регистърът на смъртните случаи, от който може да се съди, че в Освиенцим са били докарани около 13 800 съветски военнопленници. При последната проверка на 17 януари 1945 година те са 96. На изключителни жестокости са били подлагани политическите комисари: след специални мъчения са ги убивали с изстрел в тила или в газовата камера.
В началото съветските военнопленници са настанени в един сектор на Освиенцим, обграден с бодлива тел.
И въпреки тези ужасни условия някои от тях успяват в периода между октомври 1942 и края на 1944 година да избягат и да се присъединят към партизаните.
Строежът на Биркенау започва през октомври 1941 година и още от самото начало инженер Камлер, отговарящ за изграждането на централната стопанска служба, иска капацитетът на бъдещия лагер да бъде увеличен до 200000 души. Главно военнопленници са строили Биркенау и пътя между първия и втория район на лагера; този път е използван по-късно като трасе за удължаването на железопътната линия в самия лагер.
Вляво от входа първи район (лагер 1а и 1б) се състои от едноетажни блокове, издигнати с тухлите от разрушените селски къщи, и вдясно — от бараки без прозорци, подобни на казармени конюшни. Втори район е разделен на шест лагера, всеки ограден с бодлива тел; всички постройки са от типа на казармените конюшни. През 1945 година третият район още не е довършен, а четвъртият си остава само на план. При освобождението на Освиенцим има общо около 200 бараки, всяка от които побира от 800 до 1000 души.
През март 1942 година военнопленниците са затворени в едва завършените тухлени блокове на първи район в лагера Биркенау, а през лятото са прехвърлени в лагер във втори район.

Големият обрат през 1942
За лагерите в Освиенцим 1942 е година на голям обрат. Два текста, изготвени от върховните власти на Третия райх, слагат началото на тяхното развитие: протоколът от конференцията, състояла се във Ванзее на 20 януари 1942, и заповедта на Освалд Пол, отговарящ за стопанската дейност на лагерите, от 30 април 1942 година.
Конференцията във Ванзее бележи началото на системното физическо унищожаване на евреите с газ — въпрос, проучван още от 1941 година.
В заповедта на Пол се посочва, че „центърът на тежестта вече се измества към икономическите нужди… (поради което се налагат) важни мерки, за да се превърнат концентрационните лагери от чисто политическа институция в организация, съобразена с икономическите задачи“. В заповедта е уточнено, че „продължителността на работния ден е неограничена“. След издаването на тази заповед дирекцията на концлагерите е подчинена на Централната стопанска служба и затворниците заместват в заводите германските работници, мобилизирани на Източния фронт; те са обречени на унищожаване чрез труд.
По брой ешелоните с политически затворници или с евреи, пристигащи от всички окупирани европейски страни в Освиенцим-Биркенау, са повече от всички влакове, пристигащи в останалите концлагери на райха, взети заедно. Следователно работната ръка е неизчерпаема. За да й намерят място, от края на 1942 година нацистите множат спомагателните лагери към заводите.
Биркенау е от местата, определени за „окончателното решаване на еврейския въпрос“. Тоест там трябва да се организира бързото им умъртвяване.
Това е свързано с два проблема: унищожаване без кръв и ликвидиране на труповете.
Първия нацистите разрешават, като започват да тровят жертвите с газ, но въглеродният окис се оказва незадоволителен. Още в края на юни 1941 година Хьос се опитва да намери по-добро средство.
На един от неговите помощници хрумва идея и на 3 септември 1941 година той изпробва в пригоденото специално за случая подземие на блок 11 ефекта на газа Циклон Б върху 250 болни поляци и 600 съветски военнопленници. Резултатът надхвърля всички очаквания и няколко дни по-късно опитът е извършен отново, този път пред Хьос. За тази цел превръщат в газова камера една от моргите на крематориума в Освиенцим, като запушват всички отвори. В края на 1941 година именно там отравят с газ болни, селекционирани или в болницата, или в трудовите отряди, както и военнопленници. По-късно в тази „зала за опити“ ликвидират концлагеристите от зондеркомандите на крематориумите.
Циклон Б, който с тези „опити“ влезе в историята на човечеството, е инсектицид, отдавна известен в Германия. Произвежда го дружеството „Дегеш“, филиал на „ИГ Фарбениндустри“ във Франкфурт на Майн; търговските му доставчици Теш и Щабенов имат склад в Десау. Прилаган е под формата на перли силикагел колкото бобено зърно, напоени с циановодородна киселина. Тази киселина се получава на базата на производно на светилния газ, използвано при производството на боя, наречена пруско синьо. При нормална температура е течна, но при 26° по Целзий завира, тоест много лесно се превръща в циановодород в затворено помещение, където температурата се повишава поради струпването на многото човешки тела. Точно това е ставало в газовите камери. Перлите Циклон Б освобождават циановодород, който убива, парализирайки дихателните пътища. След сравнително кратко време, необходимо за смъртоносното въздействие (проверяват го през шпионки по вратите), включват вентилационните уредби, важна част от големите газови камери в Биркенау. Двадесет минути по-късно тежките дъбови врати могат да бъдат отворени, защото циановодородът се разрушава бързо от въздуха.
Първата газова камера за масово унищожение влиза в действие в края на януари 1942. Наричат я бункер I. Това е селска постройка, разделена на две напълно изолирани помещения: в нея могат да бъдат отровени с газ наведнъж 800 души. През юни 1943 друга селскостопанска сграда е преустроена в четири газови камери — бункер II. Той побира по 1200 души. Жертвите се събличат отвън или в дървени бараки. Капацитетът на двата бункера е недостатъчен за хилядите хора, определенн за Биркенау. Производителността (в индустриалния смисъл на думата) се увеличава едва когато през 1943 година са завършени четирите големи крематориума със собствени газови камери.
Много по-труден за разрешаване е проблемът как да се премахват труповете. Крематориумът на Освиенцим е предвиден за умрелите в лагера и дори след разширяването му поема само по 340 трупа дневно.
Трупат задушените в газовите камери в гората около бункерите, но от тях се разнася непоносима воня.
На 17 юли 1942 година Химлер посещава концлагера за втори път, присъствува на цялата процедура по ликвидирането и заповядва труповете да бъдат изгаряни както в други концентрационни лагери в Полша. Той изпраща в Освиенцим специалист от Хелм, по чието нареждане отряди затворници изкопават дълбоки ровове. Нахвърлят в тези ровове труповете върху ред дърва, заливат ги с бензин или метилов спирт и ги изгарят. Така до края на ноември труповете от купищата в гората, както и новите трупове са изгорени. Светлините от огньовете, които пламтят и денем, и нощем, озаряват небето така, че противовъздушната отбрана дори протестира пред лагерните власти. А Хьос възразява, че продължителността на изгарянето не може да бъде пресметната поради атмосферните условия, дъжда, вятъра… Освен това из цялата околност се разнася миризма на изгоряло месо. Кладите са заменени — поне до май 1944 година — с крематориумите.
Друга постоянна грижа на коменданта на Освиенцим е планирането на влаковете, за да бъдат избегнати задръстванията, а следователно и отношенията му с Министерството на съобщенията.
След посещението на Химлер през юли 1942 година в единия край на Биркенау започва строежът на четири огромни сгради. Надзиравани от цивилни майстори от предприятията, заели се с изграждането на крематориумите, затворниците работят денонощно и сглобяват части, някои от които са доставени отвън. Всичките пещи са произведени и монтирани от фирмата „Топф и синове“, която съществува и до днес. Новите крематориуми са номерирани от 1 до 4. Крематориуми 1 и 2 са еднакви и се издигат от двете страни на пътя между първи и втори район на Биркенау. Крематориумите 3 и 4 са с по-различна конструкция и са близо до селските къщи, превърнати в газови камери.
Първите два са двуетажни; в приземния етаж са пещите с подемници, по петнадесет във всеки крематориум. В подземието има по две морги — 1 и 2. В морга 2 жертвите се събличат, а морга 1 всъщност е газовата камера с капацитет от две до три хиляди души. Труповете се пренасят с подемници до пещите, които работят денонощно с тричасово прекъсване за почистване на пепелта. Максималният им капацитет е 5 хиляди трупа за 24 часа.
Другите два крематориума са едноетажни, с по няколко газови камери, чийто общ капацитет е малко по-голям от този на огромната газова камера в крематориумите 1 и 2. В крематориуми 3 и 4 има по осем пещи, в които изгарят дневно до три хиляди трупа.
В двуетажните крематориуми изсипват гранулите Циклон Б през отвори в тавана на газовата камера (на равнището на пещите), а в другите два крематориума вкарват съдържанието на кутиите през странични отвори.
Крематориумите 1, 3 и 4 и техните газови камери са готови да влязат в действие в края на март — началото на април, а крематориум 2 малко по-късно.

Кого изпращат в Освиенцим
Създаден с цел да бъдат унищожавани чрез труд и лоши условия полските патриоти, Освиенцим се превръща в международен концентрационен лагер още през 1941 година, когато в него са докарани стотина чехи, участници в Съпротивата, а през септември и двайсетина югославяни. Издигнат над труповете на съветски военнопленници, от края на януари 1942 година Биркенау дава възможност да бъдат унищожавани цели ешелони с хора, които не спадат към „чистата“ раса или са „врагове“ на райха.

Еврейските ешелони и политическите ешелони
Ешелоните с евреи, определени за специална обработка — което ще рече отравяне с газ, — се формират в различните окупирани държави от подчинените на Айхман, началник на бюро IV Б4 от Централната служба за сигурност на райха. Във Франция те са подпомагани от правителството на Петен, което извършва арестите. В страните от Централна Европа е достатъчно да се опразват периодично гетата.
От юли 1942 година евреите от всеки ешелон биват подлагани на „селекция“ още на перона на товарната гара край входа на Биркенау. „Негодните за работа“ биват откарвани с камиони до газовите камери. Подборът се извършва от лекар от СС. В някои случаи той обявява за годни дори по-малко от 10 на сто от пристигналите мъже и жени. С влизането си в лагера те са обречени на бавна смърт.
При пристигането си политическите затворници не са подлагани на селекция, всички те отиват в лагера, но там още от първите дни започват да подбират и да пращат в газовата камера хора, които знаят добре какво ги очаква още от момента, когато ги вкарват в специалните блокове за осъдените на смърт.
С постъпването в лагера всеки затворник получава плочка с номер и е татуиран — една серия номера е определена за мъжете, друга за жените. В продължение на много време номерата вървят последователно независимо дали затворникът е „ариец“ или евреин. Но докато при първите серията продължава и номер 200000 при мъжете е прехвърлен през ноември 1944 година, от 15 май 1944 пред номерата на евреите поставят буквата А, после Б (и така около 35 хиляди души). Номера, пред които има буквата А, са дадени и на около 30000 жени, след като вече са били регистрирани други 90000. Номерата на циганите са придружени от Ц, и при тях мъжете са номерирани отделно от жените.
Раздадени са 405000 номера на хора от повече от 22 националности. Най-много са затворниците германци, австрийци (смятани също за германци), белгийци, французи, гърци, холандци, поляци, руси и югославяни.
Като се изключат германците (разбира се, не и евреите), за които се смята, че спадат към расата на господарите, татуират номерата на лявата ръка, а на евреите под номера поставят и триъгълник. От края на 1942 година татуирането на номерата става закон и оцелелите затворници от предишните години също биват подложени на тази операция.
Тъй като бягствата зачестяват и за тях упрекват Хьос, той се мъчи с всички средства да ги ограничи; в такива случаи по номера може бързо да се провери дали задържаният е затворник, а не цивилен или есесовец.
На теория един номер никога не е бил даван два пъти. Но има случаи, при които поради прехвърляне на хора от лагер в лагер и от различните отряди един затворник по изключение получава два различни номера; в такива случаи погрешният е заличаван пак с татуировка.
Обикновено по номера на затворника може да се съди за датата на пристигането му в концлагера, но французите, изпратени в лагера за принудителен труд, без да минават през Биркенау, са номерирани и татуирани едва на 1 април 1944 година, макар да са напуснали Франция през септември или октомври 1942. Те получават номера след 177 000, а депортираните на 30 март 1944 направо от Дранси в Биркенау имат номера след 176 000.

Циганите
Въз основа на неотдавнашно решение на Химлер от края на януари 1943 година Централната служба за сигурност на райха издава заповед всички цигани, както и евреите, да бъдат интернирани и унищожени. През февруари една от секциите на втори район на Биркенау е приспособена за целта, наричат я циганския лагер. Започват да прииждат ешелони от Германия и от завладените или подчинените страни — от Полша, Чехословакия, Австрия, от Унгария и Румъния. Циганските семейства са настанени в определения им лагер в Биркенау.
От 26 февруари 1943 до август 1944 година, са поставени номера на 20 996 цигани — мъже, жени и деца. През март 1700 цигани, боледуващи от петнист тиф, са унищожени в газовите камери, без изобщо да бъдат регистрирани; има още няколко подобни случая.
Условията за живот в циганския концлагер са особено лоши; там няма нито вода, нито електрически ток. Не изпращат циганите да работят и дажбите им са по-малки. От 1943 година там е създадена болница, която през юли е разширена. Смъртността е висока, поради недохранването много деца страдат от нома — рядко срещана разновидност на гангренозния стоматит.
За циганския лагер отговаря есесовският лекар Менгеле; той организира там „детски градини“, но съвсем не от любов към децата, а за да има под ръка „опитен материал“ — джуджета, близнаци, деца с разноцветни ириси, с вродени аномалии.
На няколко пъти прехвърлят цигани (общо 4194 души) от Освиенцим в други лагери — мъжете в Бухенвалд и Флосенбург, жените в Равенсбрук; унищожават 1800 цигани, обявени за негодни да работят в газовите камери на Биркенау.
През нощта на 1 срещу 2 август 1944 година събират и отвеждат циганите — общо 3300 възрастни и деца — в газовите камери. Измежду циганите, депортирани в Биркенау, оцеляват единствено онези 2383 души, които са изпратени в други лагери вечерта преди масовото унищожаване. Известно е, че 11 жени са освободени, след като са стерилизирани.
На 17 януари 1944 година от лагера Малин в Белгия пристигат 351 цигани от Франция, Белгия, Холандия и Норвегия. Днес от тях са живи трима.

Жените
Освиенцим-Биркенау е най-големият нацистки концентрационен лагер за жени: регистрирани са най-малко 120 000.
Началото е сложено на 26 март 1942 година, когато пристигат основните „кадри“: 999 затворнички германки от лагера Равенсбрук. По-голямата част са осъдени криминални престъпници (със зелен триъгълник), проститутки (черен триъгълник) и няколко политически затворнички (червен триъгълник), повечето от които арестувани още през 1933 или 1934 година. Два часа по-късно пристига първият ешелон с хиляда словашки еврейки, след които са докарани, особено през април, още много и много жени. За няколко седмици между 95 и 98 на сто от тях умират — не в газовите камери, а, какъвто е случаят и със съветските военнопленници, от произвола на надзирателките с техните садистични инстинкти. За да унижат еврейките, раздават им мръсните дрипави униформи на военнопленниците; и по-късно прилагат тази практика спрямо еврейките с изключение на онези, които работят в някои специални отряди.
След това идва ред на полякините участнички в Съпротивата, прехвърлени от затворите в Краков, Тарнув, Варшава и от лагера Равенсбрук. В ешелоните с „неарийци“ от всички страни, които от юли пристигат все по-често, почти винаги има жени и деца. Едва ли е нужно да се описва душевното състояние на майките, на които са отнели децата.
Настаняват жените най-напред в изолирани с ограда блокове в Освиенцим. На 16 август 1942 година ги прехвърлят в I а район на Биркенау, в който дотогава са съветските военнопленници. Прехвърлянето в Биркенау влошава още повече условията им за живот, тъй като по онова време там няма, а и много месеци занапред няма да има никакви, дори най-елементарни санитарни възли; в блоковете няма осветление. Женският концлагер е разширен и обхваща целия I район, след като през лятото на 1943 година мъжете са преместени от I б район във II район.
Колкото до работата, която вършат жените, тя не се различава от тази на мъжете. Също като тях жените разрушават сгради, пренасят тухли, строят пътища, пресушават блата.
Лекарите престъпници от СС извършват опити за стерилизиране на жени, които подбират в Биркенау и затварят в напълно изолирания блок 10 на Освиенцим. Освен това фабриканти на лекарства получават затворнички, върху които да изпробват производството си.
Още при пристигането им бременните жени от ешелоните с „неарийци“ са задушавани с газ. Разрешават на „политическите“ да родят, но пред очите на майките давят или убиват новородените с инжекции фенол в сърцето. През лятото на 1943 обаче есесовците оставят бебетата живи, определят им номер, татуират ги, но те естествено измират от глад.
През 1943 и началото на 1944 година блоковете в I район на Биркенау са отделени за жени, депортирани заедно с децата си от окупираните области на Съветския съюз и от Полша. Децата остават известно време в Биркенау, а майките са зачислени в трудови отряди. Някои от тези деца измират от глад, други в газовата камера, а трети са изпратени в специалните центрове „Лебенсборн“ („Извор на живот“), където нацистите събират и възпитават деца с физически данни, отговарящи на „арийския“ тип.
Циганчетата минават през Биркенау, преди да бъдат умъртвени с газ.
Някои от децата, арестувани по време на Варшавското въстание, оцеляват.

Депортирането от Франция в Освиенцим
От Франция за Освиенцим заминават седемдесет и два ешелона, от които 69 са формирани по „расов“ принцип под контрола на отдел IV Б4 при ръководената от Адолф Айхман Централна служба за сигурност на райха.
За разлика от другите окупирани държави, от които най-много ешелони с евреи пристигат през 1943 и 1944 година, когато лагерната машина вече е добре смазана, броят на депортираните от Франция в Освиенцим е най-голям през 1942 година. Те са прехвърляни с влакове от по хиляда души главно през лятото (през юли 8 влака, през август — 13, и през септември — 14).
На 27 март 1942 потегля първият ешелон с 1112 мъже, като половината са от лагера в Дранси, а другите от Компиен. Между тях има интелектуалци (юристи, лекари, инженери), задържани на 12 декември 1941 като заложници от полицията на Петен. Следващият ешелон заминава от Компиен на 5 юни, натоварен с жертвите на хайките в Париж от 14 май и от 20 август 1941 година. С третия, който пристига в Освиенцим на 25 юни, в лагера са докарани първите 66 французойки. С двата ешелона, които пристигат в Освиенцим в края на юни, властите във Виши опразват лагерите в Питивие и Бон-ла-Роланд, за да освободят място за еврейските семейства, които ще бъдат арестувани на 16 и 17 юли в Париж.
Съвсем малко са оцелелите от този период, макар че селекция при пристигането в лагера е извършена едва на ешелона, поел от Франция на 19 юли.
Обикновено събират евреите, определени за депортиране, в лагера в Дранси. Но на 20 юли 1942 един ешелон потегля от Анже, а в началото на август в Биркенау пристигат четири ешелона от Питивие и от Бон-ла-Роланд, в които са част от задържаните при хайката на Зимния стадион.
От писмата по-долу личи до каква степен полицията на Петен е отговорна за смъртта на хиляди и хиляди хора.
На 28 юли 1942 година шефът на антиеврейския отдел на гестапо съобщава на началниците си в Берлин:
„На 27 юли 1942 ми се представи генералният секретар на Френската полиция в окупираната територия Льоге и ми съобщи, че френското правителство е готово като начало да предостави на наше разположение евреите от лагерите в неокупираната зона, за да бъдат депортирани те в Германия… След като ни предаде тези евреи, френското правителство възнамерява незабавно да интернира други евреи родоотстъпници от неокупираната зона, за да ги предостави за депортиране в Германия.
По споразумение с дирекцията на транспорта към вермахта уведомих още същата вечер Льоге, че влаковете с евреи трябва да бъдат насочвани към Дранси (невъзможно е да се нарушава планът за транспорта, уговорен между Централната служба за сигурност на райха и Министерството на транспорта на райха, както и разписанията!). Следователно евреите от неокупираната зона трябва да бъдат евакуирани в съответствие с разписанието на влаковете от Дранси.“
На 3 август префектът Жан Льоге, пълномощник на главния секретар на националната полиция в окупираната зона от май 1942 до януари 1944 година и заместник на главния секретар в Министерството на вътрешните работи Рьоне Буске, пише на Даркие дьо Пелпоа, главен секретар по еврейските въпроси:
„… Вече бях запознат от немските власти с указанията във Вашето писмо и в съответствие с тях взех следните мерки с оглед влаковете да заминат на посочените дати.
С влаковете от 31 юли, 3, 5 и 7 август отпътуваха чуждестранните евреи, задържани в Париж и прехвърлени в лагерите в Питивие и в Бон-ла-Роланд.
С влаковете на 10, 12, 14 и 17 август ще поемат евреите чужденци от неокупираната зона. Ешелоните ще бъдат насочени към Дранси, където ще бъдат предадени на германските власти. С влаковете на 19, 21 и 26 август ще бъдат откарани главно децата на семействата, интернирани в Питивие и в Бон-ла-Роланд.“
Така децата под четиринадесет години, разделени от родителите си (всички задържани по време на хайката на Зимния стадион), са депортирани на групи от по 300-500 от средата на август и с първите ешелони през септември. Някои не знаят дори как се казват и са обозначени в списъците само с номера; част са загубили и плочката с номера си — последния белег за самоличност. Всички тези деца са задушени с газ още щом пристигат в Биркенау.
В Козен край град Тешен, като се започне с ешелона от 26 август, та до края на 1942, есесовците подбират от влаковете от Франция младите мъже и ги изпращат направо, без да ги прекарват през Освиенцим, в лагерите за принудителен труд. Този вид лагери са били много на брой в индустриалната област на границата с Чехословакия. Там често правят селекции и изпращат жертвите в газовите камери на Биркенау. През март 1944 година оцелелите се събират в най-големия от този вид лагери — Блехамер.
От началото на юни 1944 година ешелоните от Франция се разреждат; по това време започва битката за Франция. В последния ешелон от Дранси за Освиенцим в края на юли има 300 деца. През август от Лион и от Клермон-Феран поемат още два ешелона.
Сътрудничеството между правителството във Виши и гестапо продължава до освобождението на Франция. След „чуждестранните евреи“ идва ред да бъдат депортирани „френските евреи“, особено през втората половина на 1943 и през 1944 година.
Докато влаковете пътуват във Франция, на няколко пъти депортираните организират бягства, част от които са успешни.
Във всички ешелони с „неарийци“ има мъже и жени, задържани заради участието си в Съпротивата.
Изключително трудно е да се уточни броят на оцелелите от ешелоните. Ето два примера с различни дати: от ешелона, отпътувал от Дранси на 11 септември 1942 с 968 души, стотина са отделени в Козен и само двама влизат в Биркенау (номера 63 529 и 63 530); другите попадат в газовата камера още щом пристигат; 78 жени избягват селекцията и са номерирани с номера, от 19 530 до 19 607; според Серж Кларсфелд 13 от тях са оцелели.
От ешелона, поел на 3 февруари 1944 година от Дранси с 1214 души, 166 мъже (с номера от 173 228 до 173 393) и 49 жени (от 75 125 до 75 173) не са били унищожени при селекцията; през 1945 година от всички тях са живи 26 души, между които 12 жени.
За да бъдат пълни данните за „неарийските“ ешелони, трябва да споменем и 516 евреи, заминали на 15-септември 1942 от лагера Малин (Белгия); те са арестувани на цели семейства в забранената зона (на Север и в Па дьо Кале); от тях не се завръща нито една жена, оцелели са няколко мъже.
Два от трите ешелона с депортирани не по расов признак имат нещо общо помежду си: ешелонът, поел от Компиен на 6 юли 1942 година с 1170 мъже, и влакът, натоварен с 230 жени, който е композиран почти изцяло в Роменвил и който потегля от Компиен на 24 януари 1943. И двата ешелона превозват заложници, взети по декрета „Нощ и мъгла“, съгласно с който никой депортиран не може да пише на близките си и да се върне в родината си.
Тези ешелони са сформирани след арестите, извършени от полицията на правителството във Виши и по-точно от „специалните бригади“, чиято задача е да репресират комунистите и привържениците им. Освен комунисти в двата ешелона има и известен брой голисти. Почти всички тези хора не са съдени, а ако са съдени от френски съд, са оправдани или са излежали присъдите си. Почти сигурно е, че колаборационистите са подготвили мъжкия ешелон, наречен „ешелона на 45 хилядите“ поради лагерните номера на депортираните, както и списъците на заложниците от Шатобриан, Нант, Суж и Мон Валериен през последните месеци на 1941 година.
В ешелона с 230 жени, наречен „ешелона на 31 хилядите“, е имало 49 вдовици на разстреляни и 19 съпруги на депортирани.
И 45 хилядите, и 31 хилядите се познават от френските затвори, в някои случаи от участието си в Съпротивата, а дори и от преди войната. При не по-добри условия за живот от тези в останалите ешелони те имат свой мъничък свят, в който могат да споделят, да се разбират, да се подкрепят морално, и това изиграва важна роля.
В края на 1942 — шест месеца след като пристигат, около хиляда от 45 хилядите (които общо са 1170) вече не са живи. 73 дни след пристигането си от ешелона на 31 хилядите (които общо са 230) оцеляват само 70 жени. Година по-късно повечето от 31 хилядите са прехвърлени от Освиенцим в Равенсбрук, а три четвърти от мъжете са пръснати из други лагери на райха. При завръщането си в родината от 45 хилядите са останали 112, а от 31 хилядите — 49.
В трети „нееврейски“ ешелон, заминал от Компиен на 27 април 1944, има 1654 мъже от всички политически палитри. Този ешелон остава само 12 дни в Биркенау и след това е препратен в Бухенвалд. Въпреки краткия си престой депортираните с него стават свидетели на масовите унищожения, защото ги настаняват близо до гарата. В този ешелон са и репресираните след екзекуцията на Пюшо.
В Освиенцим са прехвърляни и французи от други лагери; през април и в края на юли 1944 докарват тук няколко затворници от концлагера Майданек. През лятото на 1944 много поляци и руси са прехвърлени от Освиенцим в концлагери във вътрешността на райха; французи има и в ешелоните, пристигнали от Дахау на 7 и на 24 ноември и от Маутхаузен на 2 декември; повечето са зачислени в спомагателните лагери.

Освиенцим в разгара на дейността си
Концлагерите Освиенцим-Биркенау и спомагателните лагери работят под пълна пара през 1943 и в началото на 1944 година. След отстъплението на немските войски от Източния фронт есесовците се деморализират и през 1944 година събитията в концлагера носят отпечатъка на тази деморализация.
От второто тримесечие на 1943 всички лагери и отряди в Освиенцим-Биркенау се превръщат в център на тотално използване на човека — от неговия труд до продуктите от мъртвото му тяло.

Унищожение чрез работа
След карантината, през която под ударите на есесовците научават какво е лагер на смъртта, новопристигналите, независимо дали са мъже или жени, биват изпращани или в трудовите отряди на Освиенцим и Биркенау, или в спомагателните лагери.
Специален отряд в Биркенау, наречен зондеркоманда, върши всичко, свързано с газовите камери и изгарянето на труповете. Този отряд е съставен само от евреи, няма никаква връзка с останалата част от концлагера и нощува в таванските помещения на крематориумите. Подновяват периодично хората в него, а „излизащите“ умъртвяват с газ.
Трудовите отряди са били разделени на три категории. Те:
1/ осигуряват функционирането на лагера: от почистването навън при всякакво време до канцеларската работа на закрито;
2/ работят по строежа и разширяването на лагерите: пренасят тухли, правят пътища, изравняват терените, определени за нови постройки, пресушават блата, вършат земеделската работа — отглеждат добитък, птици, риба, зеленчуци, а мъжете главно секат дърва и вършат грубата полска работа;
3/ работят във фабриките.
Трябва да се разграничават предприятията собственост на СС и частните предприятия, въпреки че високопоставените нацисти като например шефът на СС Химлер имат акции и в частните.
Измежду предприятията на СС две са твърде важни и имат клонове във всички нацистки концлагери: оръжейните заводи под прякото ръководство на министъра на въоръжаването Шпеер, които обхващат леярни, дърводелски работилници и работилници за поправка на водопроводи, канали и оръжие и към които се числят зидарите, майсторите на покриви и други, и рудодобивните предприятия (каменни кариери, тухларни, циментови фабрики и така нататък).
От многобройните частни индустриални предприятия най-значително е „ИГ Фарбениндустри“; към него са придадени някои каменовъглени мини в Горна Силезия. В самия Освиенцим има филиал на Круп — заводите „Юнион“, които произвеждат детонатори и в които работят и жени, и мъже.
Управленията на предприятията изискват необходимите им затворници от Централната стопанска служба, понякога те се обръщат направо към комендантите на лагерите.
В периода от 1942 до 1944 година са създадени тридесет и девет спомагателни лагера, тридесет и един от които обслужват различните промишлени отрасли, а 7 са подчинени на Министерството на земеделието, като един от тях е в Райско. Тридесет и деветият — „летящият“ лагер, е създаден през септември 1944 година и е натоварен да поправя железопътни линии и да разчиства развалините след бомбардировките; в края на 1944 година той е присъединен към концлагера Бухенвалд.
Концлагерът Буна-Моновиц е най-големият от спомагателните лагери и броят на концлагеристите там непрекъснато се увеличава — от 800 затворници през първия ден (30 октомври 1942) на 10 223 при последната проверка на 17 януари 1945 година. И въпреки това през 26-месечното му съществуване в завода не е произведен нито грам синтетичен каучук. В него затворниците вършат само груба работа, непрекъснато строят и съоръжават нови сгради, като работят по 17 часа на ден. През лятото на 1944 при бомбардировка е разрушен единственият функциониращ цех и част от концлагеристите загиват.
След като на 11 ноември 1943 Рудолф Хьос напуска поста комендант на лагерите Освиенцим, Моновиц става самостоятелен концлагер под името Освиенцим III, а няколко дни по-късно към него са придадени всички индустриални спомагателни лагери.
Фройдентал и Лихтеверден са единствените спомагателни лагери за жени. Бобрек е смесен лагер, а в Блехамер има стотина жени, натоварени да обслужват есесовците.
Още през 1941 година е изготвен ценоразпис, според който СС получава три марки на ден за работник и четири марки за „специалист“. Той се прилага и по-късно за всички заводи, които наемат работна ръка от концлагерите. Ясно е, че за индустриалците печалбата е голяма, защото им е гарантирано, че „изхабените“ работници веднага ще бъдат подменени.
Храната, раздавана на работниците, от които се изисква тежък физически труд, съдържа под 1200 калории дневно и само в редки изключения стига до 1500 калории, докато нормално те се нуждаят от 2500 калории. Продължителността на работния ден зависи само от благоволението на есесовците и надзирателите. Както във всички концентрационни лагери и в спомагателните проверките водят до висока смъртност. Болестите, свързани с недохранването, авитаминозите и дизентерията, бързо повалят и най-яките. Петнистият тиф, разнасян от въшките, става причина лагерните власти да прилагат смъртоносни процедури за обезвъшляване.
Въпреки преданите грижи на лекарите и сестрите — също концлагеристи, заболелите гледат колкото се може по-дълго да не постъпват в болница, защото там много често правят селекции.
В Моновиц вилнее лекарят от СС Хорст Фишер, а и самото цивилно управление на завода участвува в селекцията на вече негодните за работа; ето какво пише инженер Фауст в седмичния си доклад от 10 февруари 1943 година:
„… Оберщурмбанфюрер Маурер обеща освен това да бъдат отстранявани всички изнемощели затворници, така че да се гарантира производителност, почти равна на тази на германските работници.“
Думата „отстраняване“ е евфемизъм за умъртвяването с газ, за което в Моновиц не може да не са знаели — оттам са се виждали димящите комини на крематориумите.

Умъртвяване при пристигането
От ешелоните с евреи, пристигащи от всички завзети от нацистите европейски страни, в концлагера се допускат и получават номер само онези депортирани, които са преценени като трудоспособни. Броят на хората, които веднага са изпратени в газовите камери, може да бъде определен само приблизително. За тях донякъде би могло да се съди по пътните листове на ешелоните. Едно копие от тях остава в родината на депортираните, а второ е изпращано в службите на Айхман; не всички пътни листове обаче са намерени.
Заповедта всичко да се пази в тайна е съблюдавана така строго, че архивите на повечето лагери са унищожени; такъв е случаят с лагерите в Освиенцим — там започват да изгарят архивите още през август 1944 година, когато Червената армия приближава Силезия и вече е освободила Майданек — друг концлагер за „окончателно решаване на еврейския въпрос“. Но тъй като есесовците са бюрократи, известен брой твърде красноречиви документи все пак са намерени и представени на процеса в Нюрнберг.
От тези неопровержими документи можем да посочим какви количества газ Циклон Б са продадени на концлагера Освиенцим от предприятието „Теста“: през 1942 година там са употребени 7478 килограма, през 1943 — 12174. А за да бъдат задушени 1500 души, са нужни 6-7 килограма.
Би било опростителство да съдим от тези количества за броя на умъртвените с газ, но е сигурно, че огромното мнозинство от двата и половина милиона убити в Освиенцим-Биркенау са изпратени в газовата камера още при пристигането им.
През 1943 година много голям брой „неарийски“ ешелони пристигат от Германия, Белгия, Франция, Гърция, Холандия и Югославия, от гетата в Полша; през октомври идва ред на евреите от Италия.
Част от затворниците в концлагера Терезин (Чехословакия) са прехвърлени на 8 септември 1943 година в един сектор на II район в Биркенау, наречен лагер за семейни; противно на обичайната практика при пристигането им не е извършена селекция; шест месеца по-късно всички семейства — общо 3791 души — са изпратени в газовата камера с изключение на няколко лекари и на близнаците, с които есесовският лекар Менгеле е правел опити. В лагера остават семействата, пристигнали от Терезин през декември. И тези семейства отиват в газовата камера на 12 юли 1944 година след селекция, при която са отделени годните за работа мъже и жени.
Когато през март 1944 година Третият райх окупира Унгария, започва депортирането на евреите от страната, както и на „неарийците“ от окупирана Закарпатска Украйна. Върхът на ужасите е в периода между 16 май и началото на август 1944 година: всеки ден по удължената жп линия в концлагера влизат по няколко влака, които отиват направо при крематориумите 1 и 2. Малцина от тези 400000 евреи се спасяват от смъртоносния газ. Без да бъдат регистрирани и зачислени в трудовите отряди, някои от тях са затворени в Биркенау като резервна работна ръка. След една последна селекция през август те са разпратени по концлагерите в Централна Германия.
Освен с хора, влаковете са натоварени и с дърва — крематориумите вече не успяват да поемат труповете от газовите камери и отново влиза в употреба бункер II — една от първите инсталации за умъртвяване с газ в гората. По заповед на Хьос, който на 8 май 1944 година е спешно върнат в концлагера, зондеркомандата изгаря телата в шест нови огромни рова край крематориум 4 и в старите ровове, разкрити отново.

Продукти от труповете на умъртвените с газ. „Канада“
Докато газовите камери работят, хората от зондеркомандата събират дрехите, които жертвите сами са подредили в съблекалните.
Вещите им се пренасят и складират в тридесет огромни бараки между двете групи крематориуми, натъпкани до тавана с вещи на депортираните от всички кътчета на Европа. На лагерния жаргон това място се нарича „Канада“. Багажът на депортираните обикновено е голям, тъй като преди заминаването нацистите ги подканят да вземат със себе си всичко, което би им било полезно, за да упражняват професията си на новото място. Пренасяни са например напълно комплектовани зъболекарски кабинети. Мнозина носят старателно скрити скъпоценности, злато, пари, с които се надяват да започнат „новия си живот“.
След като претърсват внимателно пристигналите, специални отряди от мъже и жени разпределят всичко (бельо, дрехи, обувки) по големина и го подреждат; част от тях са настанени в съседство с „Канада“. С вещите и другото имущество се разпорежда СС (детските колички например се изпращат в Берлин и се раздават на есесовците при поискване). Тази операция се нарича „Райнхард“ по името на шефа на гестапо Хайдрих, който се разпорежда да бъде иззето имуществото на ликвидираните евреи. Калтенбрунер, който поема поста, на Хайдрих, успява да организира отлично тази операция заедно с Централната стопанска служба на гестапо.
На 26 септември 1942 година Аугуст Франк, един от заместник-началниците на тази служба, нарежда на комендантите на Освиенцим и Майданек „да внесат в райхсбанката всички налични немски банкноти и да предадат на Централната стопанска служба валутата, благородните метали и скъпоценностите. След поправка часовниците, будилниците и писалките ще бъдат раздадени на войниците на фронта.“ Дрехите, обувките и бельото, както и другите лични вещи, са изпращани за разпределение сред така наречените фолксдойче (немскиговорещото население в териториите, окупирани от райха).
Две години по-късно тази заповед още е в сила, тъй като началникът на Централната стопанска служба на гестапо Пол уведомява Химлер, че в Ораниенбург (там е Централната администрация на концлагерите) има на склад над 170000 часовници, които той предоставя както предната година на службите на СС.
Денем и нощем влаковете, които са докарали жертвите, поемат към райха, натоварени с кожи, бельо и какво ли не още. Есесовците се връщат и подпалват „Канада“ в периода между евакуацията на лагера на 18 януари 1945 година и освобождаването му от съветските войски десет дни по-късно. Незасегнати остават шест от тридесетте бараки и в тях са намерени дрехи, с които биха могли да се облекат от глава до пети стотици хиляди мъже, жени и деца, купища четки за зъби и за бръснене, очила, четки за коса, протези.
Организациите на съпротивителното движение успяват понякога да вкарат свой човек в отрядите, които работят в „Канада“. Въпреки опасността от тежки наказания тези концлагеристи изнасят дрехи и лекарства за нуждаещите се, а също така за бегълците.

Използването на труповете
През 1942 година отговарящият за концентрационните лагери в Централната стопанска служба на гестапо изтъква значението на човешките коси в производството на плъст. В изпълнение на неговите нареждания членовете на зондеркомандите отрязват косите на жените, задушени в газовата камера. След като са изсушени и дезинфекцирани, косите биват изпращани в предприятията „Алекс Зинк“ в Бавария и „Хелд“ в Бреслау (Вроцлав). При освобождаването на Освиенцим са намерени 7000 килограма приготвени за експедиране коси.
Зондеркомандата е натоварена и да прибира златото на умъртвените, преди те да бъдат изгорени: златни коронки и мостове, протези, пръстени, венчални халки. Четиридесет затворници са работели по претопяването на златото в цилиндрични пръчки, изпращани всеки месец на Централното ръководство на санитарните служби.
Забранено е пепелта да се трупа, за да не може да се пресметне колко мъртъвци са изгорени. Със специална апаратура превръщат човешката пепел в зърна и я хвърлят в езерата и блатата около Биркенау, пръсват я из нивите и дори я употребяват вместо чакъл за градините на есесовците. Но и от пепелта може да се печели — лагерните власти сключват договор с фирмата „Щрем“ за доставка на сто тона костни остатъци от изгорените трупове, които да бъдат преработени в изкуствен тор (случаят е цитиран в присъдата на Нюрнбергския съд).

Съпротивителното движение в Освиенцим
Всичко в концлагера Освиенцим е замислено и организирано така, че хората да бъдат унищожавани не само физически, но и морално. Всеки трябва непрекъснато да се бори, за да не загуби човешкото у себе си, за да не се оскоти. Всекидневната съпротива започва тъкмо с реакцията на конкретния човек при материални условия, които трудно можем да си представим. В този Вавилон понякога е била достатъчна една ободряваща дума или усмивка, за да може човек да издържи мъчителния ден.
Преди да стигнем до организираната съпротива, си заслужава да посочим три случая: на 23 октомври 1943 година от Берген-Белзен в Биркенау пристигат 1700 евреи, на които есесовците са съобщили, че отиват в Швейцария. Осъзнала измамата, една жена изтръгва пистолета от някакъв есесовец, убива го и ранява още един. Окуражени, другите се нахвърлят с голи ръце върху есесовците. Този бунт приключва със стрелба, сетне в газовата камера. На 25 май 1944 година неколкостотин унгарци (тогава унищожаването им тъкмо е започнало), пристигнали в лагера предната вечер, се опитват да избягат, като се скриват из горите около крематориумите. Те всички са разстреляни под светлината на прожектори.
И най-сетне 400 гърци отказват през юли 1944 да работят в зондеркомандата и незабавно са вкарани в газовата камера.
Фактът, че в този ад са били изградени няколко съпротивителни организации, чиято история е известна, доказва, че човек може да се бори и при най-тежки условия.
Още в края на 1940 година един поляк участник в Съпротивата умишлено се оставя да бъде арестуван, за да попадне в Освиенцим. Той създава там нелегална организация, в която влизат затворници от различни движения. Организацията успява да изпрати сведения за концлагера във Варшава. През март 1941 година докладът с тези сведения стига до Лондон през Стокхолм (в него естествено не става дума за газовите камери, защото този начин на умъртвяване още не се използва).
През 1941 година са образувани няколко групи от полски военни. Между тях и първата организация, въпреки затрудненията в нелегалната работа, се създава връзка. Те обединяват усилията си и успяват да спасят някои свои другари, като им намират по-лека работа. Поради характера на работата си някои членове на тези организации могат да се движат из околностите на лагера и да влизат във връзка с цивилните работници; така те внасят лекарства в Освиенцим, а по-късно и в Биркенау.
Грижливо организираните от 1942 година бягства позволяват да се установи връзка с полските партизани, чиито бази са недалеч от лагерите Освиенцим. През лятото на 1943 година обаче голям брой от ръководителите на съпротивителната организация са разкрити и разстреляни от есесовците в блок 11.
Различен е подходът на международната съпротивителна организация, изградена по инициатива на австрийски комунисти, участвували като интербригадисти в Гражданската война в Испания и преместени от Дахау на 20 август 1942. Тя привлича и обединява хора от различни националности: германци и австрийци (някои са интернирани още от идването на Хитлер на власт и работят в административните отдели, отговарящи за работната ръка, в болницата и така нататък), французи от ешелона на 45 хилядите, поляци, чехи, югославяни и евреи от всички страни.
Към края на 1942 година е образуван комитет, който съгласува дейността на различните групи, говорещи един език. Така международната съпротивителна организация става реалност. През 1944 година комитетът вече поддържа връзка с организацията на съветските военнопленници. В женския лагер в Биркенау международната съпротивителна организация е изградена през 1943 година по друг начин: образувани са международни групи главно сред болничните отряди и блокове. Връзката се поддържа чрез затворници, чиято работа позволява те да се движат между Освиенцим, Биркенау и спомагателните лагери (тоест електротехници, водопроводчици, градинари).
В дейността на съпротивителните групи в отделните лагери има много общо: саботажи, материална помощ за най-мизерствуващите, предаване на новини от онези, които могат да слушат радио или да намират вестници.
Три елемента превръщат Съпротивата в Освиенцим в особено явление, независимо за коя организация се касае: необходимостта външният свят да узнае какво става в лагера, близостта на партизаните и присъствието на цивилни работници поляци в много сектори и отряди. За Освиенцим е характерен големият брой бягства: 667 във всички лагери, като повечето са свързани с организираната съпротива. В тези случаи бегълците имат за задача да предават на полската Съпротива сведения за лагера или да влизат във връзка с партизаните. Заловени и обесени са 270 бегълци. Една трета от всички избягали са поляци — пред тях не стои проблемът с езика. Бягали са също словаци и съветски войници. От всичките 667 избягали 16 са жени.
С помощта на цивилни работници, а понякога и на бегълци, полската Съпротива в Краков редовно изпраща на Радио Лондон информация за лагерите. Към документите за умъртвяването с газ са приложени и снимки, направени по време на унищожаването на унгарците.
Значителен архивен фонд е създаден благодарение на затворниците, преписвали интересни документи на гестапо.
Бунтът на зондеркомандата към края на 1944 година е отчаян героичен опит на мъже, които знаят, че са обречени на смърт, и въпреки това се надяват да дадат сигнал за въстание в целия лагер. Последните бягства, подготвени от международната организация за петима нейни ръководители, се провалят.
Въпреки последните трагични събития Съпротивата във всички лагери на Освиенцим е славна страница в антифашистката борба.

Упадък на Освиенцим. Евакуация. Освобождение
Лагерът започва да запада към края на юли 1944 година. По това време вече са ликвидирани унгарските евреи и изселените от окупирана Закарпатска Украйна. На 29 юли Хьос окончателно напуска Освиенцим. Същия ден пристигат концлагеристите, евакуирани от Майданек, където от няколко месеца умъртвяването в газовите камери е прекратено; Майданек е освободен при неочаквано настъпление на Съветската армия; есесовците са тревожни, защото при бързото си бягство не са успели да унищожат газовите камери.
Тогава избухва въстанието във Варшава, чието население, надявайки се на скорошната поява на съветските войски, твърде рано се вдига с оръжие в ръка срещу нацистките окупатори. Започват масови арести и въстаналите са изпратени в концентрационни лагери. На 12 август и на 4, 13 и 17 септември в Освиенцим пристигат четири ешелона с мъже, жени и деца. Те получават лагерни номера, но не са татуирани, а отношението към тях е същото, каквото и към останалите концлагеристи. Германците изпращат част от тях по заводи — главно в района на Берлин, като ги задължават да подпишат декларация, че ще запазят в тайна онова, което са видели и чули в Освиенцим.
През август и септември пристигат още ешелони — наистина броят им непрекъснато намалява — от Унгария, Италия, Словакия, два от Франция, от гетата, включително от Лодз.
Започва и друга кампания: тъй като се страхуват от съпротивителната дейност на съветските военнопленници, на поляците и французите, есесовските власти с приближаването на фронта към Горна Силезия започват да ги прехвърлят в концлагери в самия райх.
След бунта на зондеркомандата остават да функционират газовите камери към крематориумите 1, 2 и 4. Ешелоните, които пристигат, са малко, жертви сега са концлагеристите, селекционирани във всички лагери на Освиенцим, но главно в Моновиц. Умъртвяването в газовите камери е прекратено на 10 ноември.
На 25 ноември лагерът Освиенцим I е прекръстен в „концентрационен лагер Освиенцим“ и включва и Освиенцим II, защото името Биркенау, свързано с масовите унищожения, трябва да изчезне. Освиенцим III се превръща в „концентрационен лагер Моновиц“. На следния ден Химлер издава заповед да бъдат разрушени крематориумите с изключение на крематориум 4, в който до евакуирането на лагера продължават да изгарят умрелите през последните седмици.
От 1 декември женски отряди започват да разрушават крематориумите, а част от оборудването им е изпратено в други концлагери — в Грос Розен и в Маутхаузен.
Само след няколко дни, на 5 декември, в Биркенау е създаден мъжки отряд, който трябва да почисти, запълни и прикрие рововете, където са изгорени труповете на унгарските евреи. Въпреки това и до днес по земята и в блатата могат да се видят отломки от кости.
Междувременно работата върви както обичайно, есесовците стават все по-нервни, а концлагеристите очакват с надежда близкото си освобождение. Пропада планът на СС концлагерите и преди всичко Биркенау да бъдат бомбардирани от самолети с фалшиви опознавателни знаци, за да бъдат избити оцелелите затворници. Съпротивителната организация в Освиенцим и полската Съпротива в Краков съобщават на съюзниците за този план, а това става известно на есесовските власти.
Последната вечерна проверка е на 17 януари 1945 година. В целия Освиенцим (включително в Биркенау и в земеделските лагери) има 31 894 мъже и жени; в Моновиц и в спомагателните лагери концлагеристите са 35 118.
На другия ден започва евакуирането на всички концлагеристи — най-напред пеш, после с открити товарни платформи. По време на евакуацията много концлагеристи измират. Ликвидирани от есесовците по пътя, по-малко от 20 на сто от затворниците, тръгнали от някои спомагателни лагери, пристигат на местоназначението. Прехвърлят ги в различни лагери — в Грос Розен, Берген-Белзен, Маутхаузен, Бухенвалд, Флосенбург, Равенсбрук и другаде. Управата на някои лагери отказва да приеме тълпите изтощени мъже и жени и те продължават по изнурителния път.
В Освиенцим, в Биркенау и в спомагателните лагери остават болните и онези, които не са в състояние да вървят. Общо, заедно с концлагеристите, избягнали евакуацията, за да се грижат за болните или да дочакат съветските войски, можем да кажем, че от 67000 преброени при последната проверка концлагеристи към 7800 остават в Освиенцим, Биркенау и Моновиц.
След много премеждия (връщането на групи есесовци, подпалването на „Канада“) на 27 януари 1945 година настъпва часът на освобождението. Съветските лекари поемат грижата за болните, подпомагани от останалия в лагера медицински персонал.
Това е краят на гигантската фабрика на смъртта, създадена от нацистите.



Съдържание

Изстраданият път към победата — Даниил Гранин.
Спускане в ада.
История на лагерите в Освиенцим.



__Издание:__
Владимир Познер.
Спускане в ада.

Френска.
Първо издание.

Превод от френски: Живка Витанова.

Vladimir Pozner
Descente aux Enfers
© Julliard, Paris, 1980.

© Живка Витанова — преводач, 1986.
c/o Jusautor, Sofia

Редактор Емилия Масларова.
Художник Веселин Павлов.
Художествен редактор Тотю Данов.
Технически редактор Драга Бонева.
Коректор Стойка Радойчева.

Издателски № 7704.
Дадена за набор на 9. I. 1986 г.
Подписана за печат на 31. III. 1986 г.
Излязла м.май.
Печатни коли 13,50.
Издателски коли 11,34.
Условно-издателски коли 11,59.

Цена 1,30 лв.

Код 22/953662321 1/5037-117-86

Партиздат — София, бул. „В. И. Ленин“ № 47
ДП „Д. Найденов“ — В. Търново

Даниил Гранин (предговор)

21 см.

Документалистика; Интервю; Очерк

···················· Документални очерци

Ч840

940.53/.54

сборник

Vladimir Pozner
Descente aux enfers
Julliard, Paris, 1980

22/9536623211/5637-117-86

Живка Витанова — преводач, 1986
с/о Jusautor, Sofia

Авторско право: Живка Витанова — преводач, 1986 / с/о Jusautor, Sofia

Страница 2 е празна.