Маргарет Мацантини
Чуй ме

Промени

Бояна Петрова

италиански

84/108/32

850-31

954-529-488-4; 978-954-529-488-4

роман

италианска

„Симолини“ — София

15

първо

София

ул. „Иван Вазов“ №36

9 лв.

Стефан Касъров

Евелина Попова

Васил Попов

Маргарет Мацантини-Чуй ме




На Серджо


Не си спряла на стопа. Прелетяла си през кръстовището в своето яке от изкуствена кожа и със слушалките на уокмена в ушите. Дъждът току-що е бил спрял, но пак се е готвело да завали. Над най-високите клончета на чинарите, над антените, скорците са изпълвали пепелявата светлина — вятър от пера и цвърчене, черни петна, които трептят, докосват се, без да се нараняват, после се отделят, загубват се, за да се сгъстят отново за следващия общ полет. Долу, минувачите са били разперили вестници или само сложили ръце над главите си, за да се предпазят от курешките, които са валели като градушка от небето и са се трупали върху асфалта заедно с мокрите листа, изпопадали от дърветата, разпръсквайки наоколо гадна сладникава миризма, от която всички са бързали да избягат.
Стигнала си с пълна скорост от дъното на улицата до кръстовището. Почти си успяла да преминеш и оня от колата почти е успял да те избегне. Но асфалтът е бил кален от мазните изпражнения на скорците. Гумите на автомобила са занесли по хлъзгавата каша, не много, но това не много все пак е било достатъчно, за да отклони колата към скутера. Излетяла си нагоре към птиците и после си паднала върху тяхната кал заедно с раницата си. Две тетрадки са изхвърчали до бордюра в една мръсна локва. Каската е отскочила към платното като празна глава — не си я била затегнала. Някой бързо се е приближил до теб. Очите ти са били широко отворени, устата — изцапана, вече без предни зъби. Късчета асфалт са се били забили в кожата ти и напръскали страните ти като на небръснат мъж. Музиката е престанала да звучи, слушалките на уокмена са се оплели в косите ти. Водачът на колата е оставил отворена вратата си и се спуска към теб, вижда разцепеното ти чело и бръква в джоба си, за да търси мобилния си телефон. Намира го, но го изпуска. Едно момче го вдига и набира номера на Бърза помощ. Междувременно движението е спряло. Колата отсреща е застанала напреки върху релсите и трамваят не може да мине. Ватманът е слязъл, слезли са и други пътници, и всички се спускат към теб. Непознати те гледат. От устните ти се е отронило тихо стенание заедно с мехур от розова пяна, докато напускаш временно живота. Линейката закъснява заради задръстването, но ти вече не бързаш. Лежиш неподвижна, сгушена в своето кожено яке като мъртво птиче.
След това са преодолели задръстването с вой на сирени. Колите са се отдръпнали към края на асфалта, излезли са отвъд тротоара към брега на реката, банката с физиологичния серум вече е танцувала над главата ти, а една ръка е стискала и отпускала синята гума, за да ти впомпва въздуха в дробовете. В болницата реаниматорката, която те е поела, ти е притиснала с пръст болезнената точка между долната челюст и хиоидната кост. Тялото ти е реагирало твърде слабо. Тя с взела марли и ти е избърсала кръвта от челото. Погледнала е зениците ти, били са неподвижни и различно разширени. Дишането ти е било забавено. Мушнали са ти в устата една геделова канюла, за да ти издърпат езика, който се е бил хлъзнал назад, после са вмъкнали тръбичката на аспиратора. Изсмукали са кръв, катран, слуз и един зъб. Прилепили са ти щипката на сатуриметъра към пръста, за да ти измерят насищането на кислород в кръвта, процентът на оксихемоглобина е бил твърде нисък: 85 на сто. Тогава са те интубирали. Тръбата на ларингоскопа се плъзнала в устата ти с хладния си блясък. Един санитар е докарал апарата за сърдечен мониторинг, включил го е, но машината не е проработила. Чукнал я леко с длан и екранчето на монитора е светнало. Повдигнали са ти фланелката и са ти притиснали вендузките към гърдите. Изчакали са малко, защото залата със скенера е била заета, и после са те вмъкнали в тунела.
Травмата е била в областта на слепоочието. Отвъд стъклото реаниматорката е поискала от радиолога да направи нови срезове, по-нагъсто. Установили разпространението в дълбочина и широчина на хематома извън мозъчния паренхим. Ако е имало хематом от другата страна, той още не се е виждал. Но не са ти вкарали във вените контрастно вещество, страхували са се от бъбречни усложнения. Обадили се веднага на третия етаж, за да подготвят операционната. Реаниматорката запитала:
— Кой е дежурен в неврохирургията?
И започнали да те подготвят. Една сестра те е съблякла внимателно, като разрязвала дрехите ти с ножици. Не са знаели как да съобщят на близките ти. Надявали са се да открият у теб някакъв документ, но напразно. От раницата извадили дневника ти. Реаниматорката прочела имената ти. Нещо я накарало да се спре на фамилията и едва след това се върнала на малкото ти име. Гореща вълна обляла лицето й, почувствала нужда да поеме дълбоко дъх, но се оказало трудно. Сякаш била глътнала накриво залък, който я задушавал. Тогава забравила за безжалостната си професия и те погледнала в лицето като обикновена жена. Взряла се в отеклите ти черти с надеждата да отхвърли ужасната мисъл, но ти приличаш на мен и тя не е могла да не го открие. Сестрата ти е бръснела главата и косите ти са падали по пода. Ада протегнала ръка към падащите кестеняви кичури.
— Полека, по-полека — прошепнала.
И се отправила към реанимацията и към дежурния неврохирург:
— Момичето, това, което сега докараха…
— Не си сложила маска, да излезем.
Напуснали стерилната зала, в която роднините нямат достъп и болните лежат голи до апарата за изкуствено дишане с неговия ритмичен шум, и се върнали в стаята, където сестрата още те подготвяла. Неврохирургът погледнал в монитора кривата на кардиограмата и на кръвното налягане.
— Налягането е ниско — казал. — Изключихте ли гръдни или коремни засягания? Травми?
После ти хвърлил бърз поглед. Разтворил клепачите ти с ловко движение на пръстите.
— Е? — запитала Ада.
— Готови ли са в операционната? — обърнал се той към сестрата.
— Подготвят я.
Ада настояла:
— Не ти ли се струва, че прилича на него?
Неврохирургът се обърнал и вдигнал снимката от скенера към светлината, идеща от прозореца:
— Хематомът е между мозъка и дура матер.
Ада сплела ръце една в друга и повторила, повишавайки глас:
— Прилича на него, нали?
— Може и да е интрадурален.
Навън валяло. Ада минала по плочника, който отделя бързата помощ от сградата на общата медицина, скръстила ръце в престилката с къси ръкави, стъпвайки безшумно с чехлите си от зелена гума. За да стигне до хирургията, не взела асансьора, а се качила по стълбището. Имала е нужда да се движи, да прави нещо. Познавам я от двайсет и пет години. Преди да се оженя, за кратко време я ухажвах, но някак по средата между сериозното и шегата. Отворила вратата. В лекарската стая видяла един санитар, който изнасял празни чаши от кафе. Взела от барабаните шапка и маска, бързо ги нахлузила и влязла.
Трябва да съм я видял малко по-късно, когато съм вдигнал поглед към сестрата, за да й подам клемите. Помислих си, че е странно да я виждам там, тя е на работа постоянно в реанимацията и се срещаме рядко, най-често долу в барчето. Не й обърнах особено внимание, дори не й кимнах, откачих още една клема и я подадох на сестрата. Ада изчака момента, в който ще отдръпна ръцете си от операционното поле.
— Професоре, трябва да дойдете — прошепна.
Операционната сестра измъкваше стреловидната игла от стерилната опаковка, чувах шума на разкъсаната хартия, докато насочвах поглед към Ада. Беше дошла съвсем наблизо, без да забележа. Видях две разширени женски очи без грим, с някаква трептяща светлинка в тях. Преди да отиде в реанимацията, беше един от най-добрите анестезиолози на болницата, беше пълнила с азотен двуокис дробовете на много мои пациенти. Виждал съм я да не издава вълнението си в най-тежки моменти и винаги съм я уважавал за това, защото зная какво усилие й е струвало да затвори себе си в зелената престилка.
— По-късно — казах.
— Не, спешно е, моля ви, професоре!
Гласът й беше изменен от странна настойчивост. Струва ми се, че не си помислих за нищо конкретно, но усетих, че ръцете ми натежават. Никога не съм прекъсвал операция, преди да я завърша докрай. Сестрата ми подаваше инструмента. Стиснах го в ръка, но забелязах, че импулсът дойде със закъснение. Готвех се да зашия мускулната фасция на корема. Направих крачка назад, за да се отделя от пациента и усетих, че съм блъснал някого зад мен.
— Завърши го ти — казах на асистента.
Сестрата му подаде иглодържателя. Дочух лекия му плясък в облечената с гума длан, звук слаб, но който достигна до ушите ми странно усилен. Всички присъстващи погледнаха към Ада.
Вратата на операционната се затвори бавно и безшумно зад нас. Двамата стояхме неподвижни, обърнати един към друг, в залата за първоначалната упойка.
— Какво има?
Дишането на Ада под престилката беше учестено. По голите й ръце личаха петна от студа.
— Долу при нас, професоре, е прието едно момиче с черепна травма…
Почти без да усетя, с автоматично движение бях свалил ръкавиците.
— Е, и какво?
— Открихме дневника й… с вашето фамилно име.
Протегнах ръка и издърпах маската от лицето й. В гласа й вече нямаше възбуда, смелостта я беше напуснала. Вместо нея почувствах един зов за помощ, спокоен и безмълвен.
— Как се казва дъщеря ви?
Мисля, че се наведох над нея, за да я видя по-добре, за да потърся в дъното на очите й едно име, което да не е твоето.
— Анджела — прошепнах в тези очи и ги видях да се разширяват.
Тичам надолу по стълбището, тичам вън под дъжда, тичам докато една линейка се заковава на две крачки от мен, тичам, блъскайки крилата на стъклената врата на приемната, тичам през сестринската стая, тичам през залата, в която крещи един мъж със счупен крак, тичам през следващата стая, празна и разхвърляна. Спирам. Виждам на пода косите ти, твоите кестеняви къдрави коси, събрани на купчинка, заедно с някаква окървавена марля.
В същия миг чувствам, че ми прималява. Замъквам се към реанимацията по коридора до стъклената стена. Ти си там, обръсната, интубирана, със светли лепенки около подпухналото и насинено лице. Ти си. Влизам вътре и съм до теб. Сега съм един обикновен баща, един нещастен баща, покрусен от мъката, със суха уста, облян в студена пот. Не мога да го възприема, то ме увива в облак от безчувственост. Сякаш съм в някакъв пашкул от мъка. Затварям очи и отблъсвам тази мъка. Ти не си тук. Ти си на училище. Като отворя очи, няма да те видя. Ще видя някоя друга, не е важно коя, случайна на тоя свят.
На пода има сандъче за опасни отпадъци, сграбчвам човека в себе си и го хвърлям в него. Трябва да го направя, длъжен съм, това е единственото, което ми остава. Трябва да те гледам, сякаш не ми принадлежиш. Един от електродите е засмукал частично зърното на едната ти гърда. Откачам го –, и го поставям на по-прилично място. Поглеждам монитора — петдесет и четири удара. Сега дори по-малко: петдесет и два. Повдигам клепачите ти, зениците са нееднакво разширени, дясната е напълно разтворена, вътречерепната лезия е в това полукълбо. Трябва да те оперираме незабавно, за да позволим на мозъка да диша, на тази част от него, изместена от хематома, който притискайки твърдата нееластична черепна кутия, задушава центровете, командващи нервите на цялото тяло и те лишава с всеки миг от нещо, което си ти. Обръщам се към Ада:
— Бихте ли й кортизона?
— Да, професоре, и гастропротектор.
— Други наранявания?
— Съмняваме се за разкъсване на далака.
— Хемоглобин?
— Дванайсет.
— Кой е в неврохирургията?
— Аз — чувам зад себе си. — Здравей, Тимотео.
Алфредо поставя ръка на рамото ми. Престилката му е разкопчана, косата и лицето му са мокри от дъжда.
— Ада ми се обади. Току-що си бях тръгнал.
Алфредо е най-добрият в своя отдел. Но никой не го уважава много, несигурен е в поведението си. Често е отблъскващ, без видими способности; оперира в сянката на главния и губи самочувствие, когато оня го гледа. Преди много години му дадох няколко съвета, но той не ме послуша. Характерът му не е на висотата на дарбата му. Разделил се е с жена си и зная, че има син, тийнейджър, приблизително на твоята възраст. Не беше дежурен този ден, би могъл да се измъкне, на никой хирург не е приятно да оперира роднина на свой колега. А пък той е хванал такси, оставил го е сред задръстването, за да не губи време, изтичал е между спрелите под дъжда коли. Не зная дали аз бих постъпил така.
— Готови ли са горе? — запитва той.
— Да — отговаря сестрата.
— Качваме се веднага.
Ада се приближава до теб, изключва те от автоматичния респиратор и те свързва отново с бутилката на Амбу, за да бъдеш пренесена. Тръгвате. Виждам как ръката ти се отпуска извън носилката, докато те вкарват в асансьора, Ада се навежда, за да я прибере.
Оставам с Алфредо, сядаме в стаята до реанимацията. Алфредо включва светлината на диафаноскопа, поставя твоята снимка от скенера и я разглежда отблизо. Спира се на една точка, сбръчква вежди, свива очи, знай какво означава да търсиш някаква следа, която би могла да ти помогне в мъглявината на една радиография.
— Ето го — казва. — Това е главният хематом. Съвсем малко над дурата, ще го достигна лесно… Трябва да разберем колко е пострадал мозъкът, това не можем да го предскажем. Освен това има една точка тук, по-навътре, не знам, може да е излив от контраудара…
Споглеждаме се в студената светлина, която прожектира зад гърба ни твоят мозък. Знаем, че не можем да се залъгваме.
— Може вече да са настъпили исхемични усложнения — прошепвам.
— Като отворя, ще разберем.
— На петнайсет години е.
— По-добре, сърцето е силно.
— Тя е слабичка, дребна.
Превивам колене и сега плача без задръжки, притиснал с длани мокрото си лице:
— Ще умре, нали? Знаем го и двамата. Кръвоизливът е огромен.
— Един Господ знае, Тимотео.
Коленичил е пред мен, хваща ме за лактите и ме разтърсва, като разтърсва в същото време и себе си:
— Ще отворим и ще видим. Ще аспирирам хематома, ще освободя мозъка и ще разберем какво ще стане.
Изправя се.
— Ще влезеш с мен, нали?
Преди да стана, избърсвам носа и очите си с гърба на ръката, върху космите ми е останала блещукаща следа от слуз.
— Не. Не помня нищо за мозъка, няма да съм ти полезен…
Алфредо вперва в мен невъзмутимия си поглед, знае, че лъжа.
В асансьора не говорим, само гледаме над нас светещите цифри на етажите, които се сменят. Разделяме се без думи, без дори да се докоснем. Правя няколко крачки и сядам в лекарския кабинет. Алфредо започва да се подготвя. Следя мислено движенията му — ритуал, който познавам толкова добре. Ръцете му се хлъзват до лактите в широкия стоманен умивалник, пръстите му стисват дезинфектираната гъба, долавям миризмата на амоняка… Сестрата му подава марлите, за да се изсуши, асистентката му завързва зад гърба престилката. В стаята цари необичайно мълчание, мълчание на онемели хора. Един санитар, когото добре познавам, се мярва през разтворената врата, срещам погледа му, който мигновено се свежда към гумените обувки. Сега пък Ада е на вратата. Ада, която никога не е била омъжена, която притежава жилище на равнището на улицата с една градинка, над която виси съседското пране.
— Започваме, сигурен ли сте, че не искате да дойдете?
— Да.
— Имате ли нужда от нещо?
— Не.
Тя кимва, прави опит да се усмихне.
— Почакайте, Ада — спирам я.
Обръща се:
— Да, професоре?
— Ако се случи нещо, нека излязат всички и преди да ме извикате, свалете респиратора от устата й, иглите, откачете всичко и покрийте там… Изобщо, върнете ми я по достоен начин.
Сега Алфредо е преминал междинната зона и е влязъл в операционната с вдигнати ръце, асистентът го посреща, за да му нахлузи ръкавиците. Ти си под лампата. На мен остава най-жестоката задача: да съобщя на майка ти. Тя отлетя тази сутрин за Лондон, както знаеш, трябваше да интервюира някого, мисля, че някакъв министър. Беше много възбудена. Таксито й замина малко преди ти да излезеш. Чух ви да спорите в банята. В събота вечерта ти се върна доста късно, в дванайсет и петнайсет, тези петнайсет минути закъснение след уговорения час я ядосаха много. По някои въпроси не прощава. Не търпи нарушенията на правилата. Струват й се истинско посегателство над нейния покой. Добра майка е, въпреки тази строгост, която безспорно предпазва нея, но, вярвай ми, я и потиска. Зная, че не правиш нищо непозволено, срещаш се с приятелите си пред затвореното училище. Приказвате си в тъмното, в студа, скрили ръцете си в издърпаните ръкави на пуловерите си, под онези големи графити. Винаги съм те оставял да правиш каквото искаш, вярвам в теб, вярвам и в грешките ти. Познавам те такава, каквато си у дома и в редките моменти, когато сме заедно, но не зная каква си с другите. Знам, че имаш добро сърце и го пръскаш без остатък в браздите на велики приятелства. Поздравявам те, това е един блясък, който си заслужава да бъде преживян. Но майка ти не е на това мнение. Тя смята, че учиш малко, че хабиш енергията си и че ще изостанеш от сроковете на учението си.
Понякога ти и приятелите ти прекосявате пеша квартала и се вмъквате в барчето на ъгъла, в онази задимена дупка мод земята. Веднъж надникнах в едно от ниските прозорчета на равнището на тротоара, видях ви да се смеете, да се прегръщате, да мачкате угарките в пепелниците. Бях петдесет и пет годишен мъж, елегантен и самотен, излязъл на нощна разходка, а вие бяхте там долу, зад зарешетените прозорчета, където кучетата се спират да душат, бяхте така млади, така притиснати едни към други. Бяхте прекрасни, исках да ти кажа. Прекрасни. Останах да ви наблюдавам почти засрамен, със същото любопитство, с което един старец би гледал детенцето, което отблъсва подаръка му. Да, видях ви да отблъсвате живота там, долу, в гъстия дим на барчето.
Обадих се на секретарката ми. Успяла е да се свърже с летището Хийтроу. Ще посрещнат Елза на входа и ще я отведат в една отделна стая, за да й обяснят ситуацията. Страшно е да си я представя горе в небето, струпала вестници върху коленете си, в пълно неведение за случилото се. Смята, че сме живи и здрави тук долу, дъще моя, и бих искал полета й никога да не завършва, да продължи безконечно през небесата на света. Може би гледа облака там, един от тези облаци, които едва закриват слънцето, една бляскава ивица, която прониква през кръглото стъкло, за да освети лицето й. Може би чете статията на някой свой колега и я коментира с малки движения на устните си. Добре познавам неосъзнатите й мимики, сякаш за всяко чувство има отделно микроскопично предателче. Толкова пъти сме летели заедно с нея. Познавам всички гънки на шията й и малката торбичка, която кожата й образува под брадичката, когато навежда глава, за да прочете нещо, познавам умората на очите й, когато сваля очилата си и затваря клепачи, опирайки тила си към облегалката. Сега стюардесата ще й подаде подноса със закуската, тя ще откаже на съвършен английски, ще поиска: „Just a black coffee“ и ще изчака миризмата на стандартната храна да се отдалечи от нея. Майка ти е винаги на земята, дори и когато е в небето. Сега ще е обърнала лице към илюминатора, може би е дръпнала завеската му — готви се за половинчасовата си почивка. Навярно мисли за местата, където трябва да отиде, сигурно още днес ще успее да стигне до центъра, за да купи нещо. Последният път ти донесе онова чудесно пончо, помниш ли? Но не, може би още ти се сърди… Какво ли ще си помисли, когато стюардесата на летището се приближи към нея? Как ли ще й се подкосят краката? Какъв ли ще й се види този международен свят, движещ се във всички посоки? Какъв ли ужас ще се изпише на лицето й? Изведнъж ще се състари, Анджела, много ще се състари. Толкова те обича. Тя е жена освободена, модерна, така умела в общуването, научила е безброй неща, но не познава мъката, мисли, че я познава, но се лъже. Още е горе в небето и не знае какво я чака тук, долу. Жестоката новина, забита в гръдта й, която вече не съществува. На нейно място има една дупка, която всмуква жадно, като въртоп, всичко: дрехи, фотографии, хартиени кърпички, флумастери, компактдискове, парфюми, рождени дни, детегледачки, плажни хавлии, покривки. Всичко излита. Ще трябва да се очиства от много неща на това летище. От живота й ще остане един безлюден площад, една празна чанта, увиснала на рамото й. Може би ще се спусне към стъклото, от което се виждат излитащите самолети, ще се блъсне в тази небесна стена като животно, понесено от придошла река.
Секретарката ми е говорила с един от шефовете на летището, той я уверил, че ще бъдат извънредно внимателни, ще направят всичко, за да не я разтревожат прекалено много. Всичко е организирано, ще се върне с първия обратен полет, един самолет на „Бритиш Еъруейс“ излита веднага след нейното пристигане. Всичко е организирано, ще я настанят на най-спокойното място, ще й донесат чай, ще й предложат телефонната слушалка. Мобилният ми е в джоба, зареден, проверих, че връзката е добра, има обхват, важно е. Ще лъжа, ще гледам да не й казвам, че положението ти е извънредно тежко. Няма да ми повярва, разбира се. Ще помисли, че си умряла. Но ще направя всичко, за да звуча убедително. Ти си носела пръстен на палеца? Не бях го забелязал. Ада едва успя да ти го свали. Сега е в джоба ми, опитвам се да го нанижа на моя палец, но не успявам, сега опитвам със средния пръст. Там може би ще стане. Но ти не умирай, Анджела, не умирай, преди майка ти да се приземи. Не позволявай на душата си да прекоси облаците, които тя сега гледа спокойно. Недей пресича курса на нейния самолет, остани, детенце наше. Не мърдай.
Студено ми е, още съм по работни дрехи, може би трябваше да се преоблека, дрехите ми са в металното шкафче с моето име. Помня, че ги окачих грижливо, сакото върху ризата, че оставих портфейла и ключовете от колата в горното отделение и щракнах катинарчето. Но кога е било? Само преди три часа, дори по-малко. Преди три часа бях човек като всички други. Колко е подмолна мъката! Сякаш някаква киселина действа разяждащо дълбоко в мен. Ръцете ми лежат на коленете. Зад щорите виждам част от сградата на онкологията. Никога не съм оставал задълго в тази стая, само съм преминавал през нея. Седя на една кушетка от изкуствена кожа, пред мен има ниска масичка и два стола. Подът е зелен, но мозайката му е на тъмни точици, които се движат безумно пред очите ми като вируси в микроскоп. Защо ми се струва, че съм я очаквал тази трагедия.
Делят ни един коридор, две врати и това, че си в кома. Питам се дали е възможно да преодолея това разстояние, да се опитам да си го представя, укрепващо ме като изповедалня и върху танцуващите точици на този под да ти поискам да ме изслушаш, дъще моя.
Аз съм хирург, човек, който умее да разделя здравото от болното, спасил съм живота на мнозина, но не и своя собствен, Анджела.
От петнайсет години живеем в една къща. Познаваш моята миризма, походката ми, начина, по който докосвам предметите, уравновесения ми глас, познаваш меките страни на характера ми и острите, понякога тъй дразнещи, че са навярно незащитими. Не зная какво мнение имаш за мен, но мога да си го представя. Навярно виждаш в мен един баща, отговорен, нелишен от някакъв ироничен хумор, но твърде отчужден. С майка ти те свързва здраво чувство, понякога с примес от гняв, но живо. Аз бях нещо като един мъжки костюм, окачен встрани от вашата връзка. За мен са говорили повече моите отсъствия, книгите ми, шлиферът ми в антрето, отколкото моята личност. Аз съм бил един непознат за мен разказ, написан от вас двете по някои черти, които съм ви дал. Като майка си, ти също си предпочитала да чувстваш моето отсъствие, защото да ме имаш навярно ти е било трудно. Много пъти, излизайки сутрин, изпитвах чувството, че вие двете заедно със своята енергия ме тласкате към изхода, за да се освободите от неудобството на моето присъствие. Обичам естествеността на вашия съюз, гледам на него с усмивка, вие, в известен смисъл ме защитавахте от мен самия. Аз никога не съм се усещал „естествен“, стараех се да бъда такъв, правех усилия, но те ставаха със скърцане, защото да се стараеш да бъдеш естествен, вече е поражение. И така възприех кройката, която вие ми бяхте изрязали от тънката хартия на вашите нужди. Останах си като постоянен гост в собствения си дом. Не се ядосвах дори когато в мое отсъствие през дъждовните дни прислужницата поставяше простора с вашето пране до радиатора в моя кабинет. Примирих се с тези влажни навлизания в територията ми, без да се бунтувам. Първият път останах в креслото си, без да мога да протегна крака, опрях книгата на коленете си и се загледах във вашето бельо. Открих в това мокро пране някаква близост, която може би беше по-силна от близостта ми с вас, защото в неговата фина снежнобяла тъкан долавях лекия парфюм на носталгията по вас, разбира се, но повече по самия себе си, по своето отсъствие. Зная, Анджела, дълги години целувките ми, прегръдките ми бяха неловки, насилени, всеки път, когато те притисках към себе си, чувствах как през тялото ти преминава тръпка на неловкост и дори на нетърпеливост. Просто не се чувстваше добре. Стигаше ти да знаеш, че съществувам, да ме гледаш в далечината, като пътник, застанал на прозореца на друг влак, неясен зад стъклото. Ти си чувствително слънчево момиче, но настроението ти се променя, ставаш ядна, студена, винаги съм подозирал, че този необясним гняв, от който излизаш объркана и натъжена, избуява в теб заради мен.
Зад невинния ти гръб, Анджела, виждам един празен стол. Един празен стол има вътре в мен. Аз го гледам, гледам облегалката му, краката му и чакам, и ми се струва, че чувам нещо. Това е шумът на надеждата. Познавам го, чувал съм го да се надига от телата, да стига до очите на хилядите пациенти, които съм имал пред себе си. Чувал съм го да се спира рязко между стените на операционната всеки път, когато съм посягал с ръце, за да реша хода на един живот. С точност зная в какво се лъжа. В точките на този под, които сега се движат бавно като сажди, като чезнещи сенки, ми се струва, че този празен стол ще се запълни, макар само за миг от една жена, не от нейното тяло, не, но от нейното милосърдие. Виждам две виненочервени обувки, дълбоко изрязани, два крака без чорапи, едно твърде високо чело. И тя е вече пред мен, за да ми припомни, че съм носител на зараза, човек, който безгрижно бележи челото на обичаната от него жена. Ти не я познаваш, тя премина през живота ми, когато теб още те нямаше, премина, но остави у мен дълбок и траен отпечатък. Искам да стигна до теб, Анджела, в тази плетеница от тръбички, в която лежиш, за да ти разкажа, докато трепанът ще пробива главата ти, за тази жена.
Срещнах я в един бар. В един от онези барове от предградията с лошо кафе и миризма, която идеше от вратата на клозета, полуотворена зад една футболна маса с играчи, обезглавени от спортния жар на клиентите. Беше адски горещо. Като всеки петък отивах при майка ти в крайморската вила южно от града, която наемахме през лятото. Колата ми беше угаснала без всякакво предупреждение, като свещица, на пустия път край една изгорена мръсна ливада и някакви складове. Бях вървял дълго под слънцето, за да стигна до единствените къщи, които се виждаха в далечината, в този краен пояс на предградията. Беше началото на юли преди шестнайсет години.
Влязох в бара потен и в отвратително настроение. Поръчах си кафе с чаша вода и запитах за монтьор. Тя се беше навела и бъркаше в хладилника.
— Пълномаслено няма ли?!

Това бяха първите думи, които чух от нея, отправени към момчето зад тезгяха, един младеж със сипаничаво лице, пристегнал на кръста си сивкава престилка.
— Ами… — отвърна той, докато ми поднасяше водата и все пак мушна под чашата мокра месингова чинийка.
— Нищо — каза тя и постави върху плота, на милиметри от мен, кутия обезмаслено мляко. Бръкна в една детска чантичка от пластмаса на цветя със щракаща закопчалка, извади няколко монети и ги плъзна до кутията.
— Имаме монтьор — каза, като прибираше дребните от рестото. — Но кой го знае дали е отворен.
Обърнах се при звука на този безсилен глас, подобен на мяукане. За пръв път очите ни се срещнаха. Не беше нито красива, нито много млада. Обезцветените й коси зле обрамчваха едно слабо скулесто лице с две блестящи очи, тъжни поради твърде силния грим. Остави млякото на плота и се отправи към музикалния автомат. Локалът, тъмен при толкова слънце, с тази смрад на запушен канал, се изпълни с ужасните звуци на един английски състав, много на мода по онова време. Тя остана права, почти сграбчила ръба на автомата, притвори очи и започна да люлее бавно главата си. И така остана като един клатушкащ се силует сред полумрака в дъното на помещението. Момчето се измъкна иззад бара и застана на вратата, за да ми покаже пътя. Обиколих целия квартал, без да открия сервиза. Улицата беше безлюдна. Горе на една тераска някакъв старец изтупваше покривка. Върнах се в бара още по-потен.
— Загубих се.
Измъкнах от вазичката хартиена салфетка и избърсах челото си.
Музикалният автомат беше угаснал, а тя седеше още пред него на един стол и гледаше пред себе си, дъвчейки дъвка. Стана, прибра кутията с млякото и кимна на момчето. На прага се спря.
— Ще ви заведа, ако искате.
Тръгнах след нея под палещото слънце. Носеше лилава фланелка и къса пола в жабешко зелено, беше обута в сандали на пъстри ивици и висок ток, в които слабите й крака шаваха некрасиво. Беше прибрала кутията мляко в една чанта с много дълга презрамка, съшита от кожени парченца, Който й стигаше почти до коленете. Вървеше бързо, без да ми обръща внимание, тътрейки крака по разкъртения асфалт, съвсем близо до стените, почти докосвайки ги с рамо.
Спря пред една спусната ролетка. Работилницата беше затворена, едно пожълтяло листче, закрепено със скоч, съобщаваше, че бъде отворена след няколко часа. Помислих за майка ти, трябваше да я предупредя за забавянето си. Потта ми се стичаше от слепоочията зад ушите по врата ми. Стояхме неподвижни насред пътя. Тя обърна глава и ме погледна с очи, притворени от жегата и ярката светлина.
— Имате една хартийка на челото.
Махнах от потното си чело късчето от салфетката.
— Има ли телефонна кабина наблизо?
— Трябва да се върнете назад. Но не зная дали работи. Тук разбиват всичко.
Дъвката беше още в устата й и челюстите й се движеха усилено. Засенчи лицето си с длан. Очите й, които на открито се оказаха бледосиви, ме огледаха с бърз поглед. Халката на пръста, вратовръзката може би й вдъхнаха спокойствие, макар че нямаше вид на жена, която се бои от непознати.
— Можете да се обадите от къщи, живея ей там.
И посочи с глава някъде отвъд пътя. Пресече, без да се оглежда. Последвах я по голия наклон сред лабиринт от сгради, все по-призрачни, до един блок, още незавършен, но вече населен. Железни греди, върху които трябваше да легнат тераси, бетонни скелети, отворени в празното пространство, запушени с креватни пружини.
— Да минем по прекия път — каза.
Тръгнахме между циментовите стълбове на нещо, което приличаше на огромен изоставен гараж и се скрихме от слънцето. После се вмъкнахме в тъмен коридор, целия нашарен със спрей, в който се утаяваше писоарна воня, смесена с мирис на пържено. Асансьорът зееше отворен и таблото му, изкормено, представляваше плетеница от проводници.
— Трябва да се качим по стълбите.
Последвах я по едно стълбище, ехтящо от внезапни крясъци, звуци на бедняшки бит и включени телевизори. По мръсните стъпала бяха пръснати използвани спринцовки, край които тя стъпваше боса по сандали, без да им обръща внимание. Исках да се върна, Анджела, обръщах се при всеки шум със страх, че някой ще изскочи, готов да ме ограби, може би да ме убие, някой съучастник на тази вулгарна жена, която се изкачваше пред мен. От време на време, заедно с тъпия звук на чантата й, която се удряше по прашните стъпала, ме лъхваше нейният мирис, топла смесица от пот и размекваща се козметика. Чух я да казва, сякаш отгатнала страховете ми:
— Гадно е, но така е по-бързо.
В говора й имаше лек южняшки акцент, слагаше по-силни ударения върху някои срички, а други направо изяждаше.
Спря на следващата площадка. Бързо се отправи по прашната настилка на етажа към една метална врата. Мушна пръсти в дупката, в която би трябвало да има ключалка, и дръпна тежката й дръжка към себе си. Светлината ме блъсна в лицето тъй силно, че трябваше да засенча очите си с ръка — слънцето изглеждаше съвсем близко.
— Елате — каза, и видях тялото й да хлътва надолу.
Тя е луда! Тръгнал съм след душевноболна. Измъкна ме от оня бар, само за да стана свидетел на самоубийството и. Надвесих се над една външна пожарна стълба, стръмна метална спирала. Тя се спускаше безстрашно, отгоре виждах тъмните корени на изрусената й коса. Сега изглеждаше невероятно подвижна на токовете си, стъпваше като дете или като котка. Започнах да се спускам и аз по завоите на тази несигурна стълба, вкопчен в перилото от тръби и винтове. Сакото ми се закачи на нещо, дръпнах го и усетих как платът му се раздира. Неочаквано ме застигна рев на мотор. Пред мен, съвсем наблизо, минаваше висок надлез. Отвъд парапета му автомобилите летяха като стрели. Вече не разбирах къде се намираме. Огледах се. Момичето беше зад гърба ми, вече доста далече, беше се спряла на един изравнен терен. Със сламените си коси, с размазания си грим, с пъстрата си чанта приличаше на клоун, забравен от цирка си.
— Стигнахме — извика.
И наистина, зад нея видях една сграда, розова стена, стара, която не изглеждаше да принадлежи на някаква още крепяща се постройка. Тя се обърна към нея. Беше някакво самостоятелно жилище, нещо като порутена къщурка, точно под колоните на надлеза. Спуснахме се край прашните храсталаци, после изкачихме две стъпала до вратата, чиято желязна рамка беше със същия зелен цвят като нейната пола.
Протегна ръка към тухлите над вратата и измъкна един ключ, залепен там с дъвка. Отключи, после извади от устата си дъвката и с палец залепи отново ключа към стената. Като се протягаше нагоре, видях подмишниците й — не бяха обръснати, но не бяха и гъсто окосмени. Само едно кичурче от дълги и тънки косми, слепени от потта.
Вътре ни поведе една напречна слънчева пътека, която разсичаше пространството. Лъхна ме миризма на сажди, на селска къща, смесена с остър дъх на прах за пране и на отрова за мишки. Квадратна стая с кафяви керамични плочки на пода. В дъното се отваряше черната и тъжна уста на малка камина. Приличен интериор, подреден, само малко някак изкривен, защото светлината идеше от един-единствен прозорец. Между притворените капаци се виждаше един от стълбовете на надлеза. Три сгъваеми стола шведски тип бяха мушнати под масата, покрита с мушама. Встрани имаше врата. През нея на стената се виждаше кухненско шкафче от гетинакс, имитиращ корк. Тя се вмъкна вътре.
— Ще сложа млякото в хладилника.
Беше ми казала, че има телефон. Напразно го потърсих върху ниската масичка с пепелник във форма на раковина, върху лакирания скрин, отрупан с дребни украшения, върху един стар диван, застлан с покривка на цветя. На стената беше окачен афиш, представящ маймуна с бебешка шапчица на главата и биберон в лапите, обезсмъртена от изкуствената светлина на светкавицата и полиетиленовите рефлектори на някое фотостудио.
Тя се върна след малко.
— Телефонът е в спалнята — каза, посочвайки завеската от найлонови ивици зад гърба ми.
— Благодаря — измърморих, обърнат към тази завеса, подхождаща повече за някой бар, и отново се върнах към страха си от някаква клопка.
Тя ми се усмихна, разкривайки ред дребни неравни зъби.
Зад завесата видях тясна стаичка, заета изцяло от двойно легло без рамка, покрито с копринена тютюнево — зелена кувертюра. На стената, малко накриво, висеше разпятие. Телефонът беше на пода до леглото. Тя го вдигна. Седнах на леглото и набрах номера на Елза. Чух мислено звъненето, което отекваше у дома. Премина по рогозката от кокосови влакна на пода в салона, изкачи се по светлата стълба към стаите на горния етаж, към голямата баня с огледалните парченца, блещукащи в тъмносинята мазилка, плъзна се по ленените чаршафи на още неоправеното ни легло, по отрупаното с книги писалище, изскочи в градината през тюлените завеси, стигна до терасата, потънала в белите цветове на жасмина, до хамака, до моя стар колониален шлем с ръждясали капси, без да получи никакъв отговор. Елза може би плуваше или пък вече беше излязла от басейна. Представих си тялото й, опънато върху плажната кърпа, водата, която гали краката й. Телефонът звънеше в празното. Прокарах ръка по дантелата на кувертюрата и в същото време съзрях чифт чехли с цвят на фуксия, но потъмнели от употреба. На огледалото беше облегната снимка на млад мъж, но от старо време. Не се чувствах удобно в тази спалня, седнал на леглото на една непозната, на този смахнат палячо, който ме чакаше в съседство. От полуотвореното чекмедже за бельо се подаваше къс тъмночервена атлазена материя, почти машинално мушнах ръка в него и докоснах хлъзгавата тъкан. Клоунът подаде глава между найлоновите езици.
— Искате ли кафе?
Седнах на дивана пред афиша с маймуната. Нещо дразнеше гърлото ми, пресъхнало и полепнало с прах. Огледах се и това физическо чувство се свърза с бедната обстановка. Върху скрина една порцеланова кукла с дантелено чадърче облягаше изплашеното си личице на първия от цял ред еднакви томове — една от онези енциклопедии, които се купуват на изплащане. Бедността беше добре опакована, предрешена с достойнство. Погледнах жената, която идваше към мен с поднос в ръце. Включена в декора на своето жилище, тя вече не беше толкова жива, беше добила бедното достойнство, съответстващо на всичко останало. Всичко беше потискащо. До лакътя си чувствах плота с ужасните украшения… Ти знаеш, Анджела, че ненавиждам тези статуетки, обичах голите повърхности с една лампа в ъгъла, някоя книга и нищо друго. Дръпнах рязко рамото си, бях почувствал, че по ръката ми като ток протича желанието да помете с едно движение цялата тази безвкусица. Тя ми поднасяше кафето.
— Колко захар?
Докоснах с устни чашката и сръбнах. Кафето беше добро, но устата ми бе пресъхнала от умората, от лошото настроение и на езика ми остана горчив привкус. Жената седна на дивана не съвсем близо до мен. Виждах я срещу светлината. Един измъкнал се кичур коса не успяваше да скрие челото й, твърде изпъкнало спрямо останалата част на лицето й, събрано в една постоянна гримаса, подчертана от гънката между ноздрите и устните, уголемени от червилото. Погледнах ръката й, която държеше чашката. Около късите нокти, които тя без съмнение гризеше, кожата се беше зачервила и подула. Почувствах миризмата на засъхнала слюнка по върховете на тези пръсти и потръпнах погнусен. В това време тя се беше навела. Видях една муцуна да се подава изпод дивана. Едно сънливо кученце, средно голямо, с тъмна къдрава козина и дълги уши с цвят на кехлибар. То лизна изгризаните й нокти, щастливо, сякаш беше получило награда.
— Сладурко… — промърмори тя и отърка изпъкналото си чело о челцето на кучето, което ме беше видяло, но ме гледаше сякаш без никакъв интерес с очи, замътени от странна мъглица.
Тя вдигна подноса с празните чашки.
— Сляпо е — каза тихо, сякаш за да не бъде чута от кучето.
— Бихте ли ми дали една чаша вода?
— Зле ли ви е?
— Не, горещо ми е.
Огледах задника й, докато отиваше към кухнята. Беше тесен като задник на мъж. Погледът ми се плъзна по цялото й тяло, гръб тесен и изкривен, празнина между краката там, където би трябвало да се съединяват. Тялото не беше привлекателно, бих казал дори, че изглеждаше отблъскващо. Върна се към мен, като се полюшваше на токовете си. Поднесе ми водата и изчака права да й върна чашата.
— По-добре ли сте?
Да, течността ми беше измила устата.
Не ме изпрати до вратата.
— Е, благодаря.
— Няма защо.
Горещината ме чакаше отвън. Трептеше във въздуха, движеше незабележимо предметите. Асфалтът беше мек под обувките ми. Зачаках техника пред спуснатата ролетка на сервиза. Отново плувнах в пот и отново бях жаден. По едно време тръгнах към бара. Поисках отново вода, но после, когато младежът със сипаничавото лице се измести и остави открита пред погледа ми редицата бутилки зад гърба му, промених решението си и поръчах една водка. Поисках му голяма чаша и кубчета лед, които той измъкна от един алуминиев цилиндър и които, разтапяйки се, навярно щяха да издават същата миризма, която идеше от него — на развалена майонеза, на парцал за под. Седнах в дъното на салона до музикалния автомат. Отпих шумно една голяма глътка, алкохолът се вля в мен като остра болка, като буен пламък, който бързо премина в продължителна прохладна свежест. Погледнах часовника си. Разполагах с повече от час.
Не бях свикнал с отклоненията в живота, Анджела. Бях само на четирийсет години и вече от пет години изпълнявах длъжността заместник — главен по обща хирургия, най-младият и болницата. Частната ми практика растеше и малко неохотно, но все по-често оперирах в клиниката. Започвах да ценя тези зали, чисти, организирани, безшумни. Бях едва четирийсетгодишен, а вече не обичах занаята си. Като момче се бях развивал бурно. След специализацията първите години на практиката ми бяха преминали някак трескаво, дръзко, като например в онзи случай с юмручния удар, който бях нанесъл на един санитар, защото не бе изчакал автоклава за стерилизиране на инструментите да измине докрай цикъла си. После, почти неусетно, ме бе обвила пелена от спокойствие, придружена от смътното чувство на разочарование. Разговарях за това с майка ти, тя ме успокояваше, че просто навлизам в рутината на средната възраст, един преход необходим и в края на краищата приятен. Бях само на четирийсет години, а вече от известно време бях престанал да се възмущавам. Не че бях продал душата си на дявола, просто не бях я предложил на боговете, бях си я запазил в джоба, в този джоб от есенна сивота, в който тя се намираше в момента, когато пиех в онзи гаден бар.
Водката ми вля струя живот.
— Горещо е, пусни го! — избухна, поглеждайки неподвижните перки на вентилатора, един висок младеж, цял изцапан от хоросан, който се отправяше към футболната маса, последван от набития си приятел. С рязко движение дръпна цилиндричния лост и топчетата се изтъркаляха от дървената вътрешност. Набитият хвърли първото топче отвисоко с жест, който навярно беше част от нещо като ритуал, и играта започна. Двамата почти не говореха, стиснали дръжките, въртяха китките си с точни и силни удари, от които металните пръчки потреперваха със звън. Момчето от бара излезе неохотно иззад плота, бършейки мокрите си ръце в престилката, и включи вентилатора. Като се връщаше, му протегнах чашата си:
— Още една, моля.
Перките на вентилатора раздвижиха бавно горещия въздух на помещението. Една салфетка изхвърча на пода, наведох се да я вдигна. Видях мръсните трици и — по-натам — краката на двамата играчи. Като се изправих, почувствах, че главата ми е натежала от кръвта, поради рязкото движение. Барманът постави чашата с водка на масата ми. Погълнах я на един дъх. Погледът ми се премести към музикалния автомат. Беше стар модел, с издраскана синя боя, през прозорчето му се виждаше металната ръка, която се плъзгаше по плочите, когато автоматът беше включен. Помислих си, че би ми било приятно да чуя някоя песен, която и да е. Сетих се за лицето на онази жена, което, силно гримирано, се люлееше вулгарно, унесено под светлината на музикалния автомат. Едно топче изхвърча от футболната маса и се търколи по пода. Като си тръгвах, оставих добър бакшиш на момчето. То пусна гъбата, с която бършеше плота, и прибра парите с мократа си ръка.
Отново се отправих към сервиза. Пред мен няколко полуголи деца влачеха количка с найлонов чувал, пълен с вода, която се изливаше на земята от няколко дупки. Ролетката на техника, слава Богу, най-сетне беше вдигната наполовина. Наведох се и влязох. Вътре под лъскавите гърди на една календарна красавица открих як мъж, горе-долу на моите години, едва побиращ се в работния комбинезон, черен от смазка. Качих се до него в една стара диана с парещи седалки и се отправихме към моята кола. Трябваше да се сменят маслената помпа и една втулка. Върнахме се до гаража, за да вземем частите. Техникът ме свали пред работилницата, хвърли в багажника си няколко инструмента и потегли.
Заклатушках се без цел, с потна риза и замъглени очила, вече, без да усещам горещината. Отпуснатостта, резултат от алкохола, се сливаше обаче с едно мое вътрешно желание. Бях се трудил здраво през последната успешна година, винаги бях налице, винаги подръка. По чиста случайност бях изскочил вън от радара и отсъствието, което си разрешавах, ми се струваше като неочаквана награда, на която вече не се противях, а се отдавах като турист. Върнах се към заселената постройка. Децата бяха излели водата в една купчина пръст и строяха колиба, подобна на голямо черно яйце. Спрях се да ги погледам, затъпял под палещото слънце. Навремето майка ми не ми позволяваше да излизам на двора да играя с другите деца. След женитбата си се бе принудила да живее в един краен квартал. Той съвсем не беше тъжен, нито много отдалечен от центъра, беше шумен и весел. Но твоята баба отказваше да гледа през прозореца. За нея този квартал не беше тъжен, тя умееше да понася тъгата, не, той беше нещо много по-лошо, беше стъпало над мизерията, беше границата на нейния въображаем свят. Живееше усамотена в този апартамент като на някакъв облак, на който беше построила този свят, заедно със своето пиано и сина си. Искаше ми се в празните следобедни часове да се спусна в този живот, който гъмжеше долу, но не посмявах да я унизя. Преструвах се, че и за мен този свят не съществува. Забързана, тя ме вкарваше в автобуса, който ни отнасяше към родната й къща, към майка й, и там, на това място, пълно с дървета и частни домове, аз най-сетне можех да отворя очи. Там тя засияваше, ставаше друга. Хвърляхме се и двамата в нейната детска стая и се заливахме от смях. Зареждахме се с енергия и съществото й се изпълваше с нов блясък. После си обличаше палтото и добиваше обичайния си поглед. Връщахме се по тъмно, когато вече нищо не се виждаше наоколо. От спирката до входната ни врата тя тичаше, ужасена от беднотата, която я обкръжаваше.
Лицето на майка ми се появи пред очите ми, всъщност се появиха много нейни лица едно след друго, до последното, застинало в смъртта, когато бях помолил гробарите да ме оставят да я погледам още няколко мига. Разтърсих ядно глава, за да пропъдя този спомен.
Сега ще се върна при колата, ще платя на техника, ще запаля мотора и ще се понеса към Елза. Косите й ще са още влажни и ще бъде с цикламената си блуза. Ще седнем в онзи ресторант на масата в дъното, където, щом се стъмни, се появяват светлините на залива. Ще я оставя тя да кара, за да мога да облегна глава на рамото и…
Не ми се видя изненадана, дори имах чувството, че ме е очаквала. Поруменя, като отстъпи назад, за да вляза. Без да искам направих грешно движение и блъснах шкафа до стената. Порцелановата кукла падна на пода. Наведох се да я вдигна.
— Няма нищо — каза и се олюля към мен.
Беше си сложила друга блузка — бяла, с ярко цвете от фалшиви диаманти.
— А колата? — прошепна.
Гласът й беше несигурен, както и устата й, вече без червило. Погледнах над рамото й към подредената й бедна квартира и тя ми се видя по-тъжна и от преди. Но чувството ми не беше никак неприятно, дори изпитах някакво необяснимо удоволствие от това, че всичко наоколо е наистина мизерно.
— Поправят я.
Държеше ръцете си зад гърба и я чух да търка дланите си. Сведе поглед, после го вдигна отново. Стори ми се, че тялото й едва доловимо трепти, но може би бях пиян.
— Искате ли да се обадите?
— Да.
Намерих се отново в спалнята, с ръце върху тютюневата кувертюра. Погледнах телефона, гледах го като някакъв пластмасов уред, който не би могъл да ме свърже с никого. Дори не го докоснах. Затворих чекмеджето на скрина, оправих изкривеното разпятие на стената, станах и се отправих към вратата. Исках да си отида и нищо повече. Водката ме беше ударила в главата. Какво ако не отида на морето, ще се върна в града, ще си легна, нямам нужда от нищо, от никого.
— Успяхте ли?
— Не.
Виждам зад гърба й студената камина, празна и черна като беззъба уста. Хващам я за лакътя и я задържам. Тя диша с отворена уста. Дъхът й е като на мишка. От неочакваната близост лицето й се изкривява. Очите с размазания грим стават огромни, блъскат се между миглите й като две пленени бръмбарчета. Извивам й ръката. Така чужда е и така близка до мен. Сещам се за соколите, от които се плашех като малък. Замахвам, за да я отпратя далече от себе си, нея, порцелановите й украшения, ужасната й беднотия. Вместо това сграбчвам цветето от фалшиви диаманти и я придърпвам към себе си. Мъчи се да ухапе ръката ми, но отворената й уста се движи в празното. Още не зная от какво би могла да се плаши, не зная собствените си намерения. Зная само, че с другата ръка съм сграбчил конопените й коси, хванал съм ги като сноп. После я захапвам. Разкъсвам брадичката й и устните, втвърдени от страха. Оставям я да стене, тъй като сега има защо. Сега, когато съм й откъснал това цвете, сега, когато измъквам и мачкам плоските й гърди. И ръцете ми са вече между костеливите й бедра. Не съдейства на моя бяс. Свежда лицето си надолу, вдига неясно защо едната си ръка във въздуха и тази ръка трепери. Защото съм хванал клитора й, мършав и той като всичко в нея, и вече хващам своя член. Блъсвам я към стената. Бързо. Още по-бързо. Мятам жълтата й глава към стената. Тя е една разглобена кукла, кукла на конци, хвърлена срещу стената. Издърпвам я за челюстта, слюнката ми се стича в раковината на ухото й, тече по гърба й, докато се движа в нейния кош от кости като хищник в гнездото на жертвата. Така оплячкосвам нея, себе си и този безумен следобед.
Не зная дали после се задъхваше, може би плачеше. Беше на пода, свита в себе си. Аз бях далеч от себе си, изхвърлен към другата страна на стаята. Муцуната на сляпото куче с провесените уши и белите очи се подаваше, притиснала лапата му, изпод дивана. На стената маймуната смучеше, неподвижна, биберона си. Очилата ми бяха на пода, до вратата, едното стъкло беше счупено. Направих няколко крачки и се наведох да ги вдигна. Хванах мокрите краища на ризата си, напъхах ги в панталона и излязох, без да кажа дума.
Колата ми беше паркирана пред работилницата. Ключът й беше на място, запалих и поех. Започна правата магистрала с шпалира й от крайморски пинии и сухи тръстики. Натиснах спирачките, без да успея да спра напълно колата, отворих вратата и повърнах в движение. Порових под седалката за водата, която бях взел със себе си, намерих я, топла в пластмасовото бидонче. Изплакнах си устата, изпънах врат и си излях върху главата остатъка от нея. Асфалтът течеше под колелата и с него ме блъскаха в ноздрите мирисът и горещият дъх на вече близкото море. Отпуснах волана и захлупих лицето си с шепи, за да ги подуша. Търсех някаква следа от зверското си действие, Анджела. Открих само миризмата на ръжда, навярно от стълбите. Изплюх се върху нея, върху целия си живот, върху благополучието си, върху сърцето си. После затърках дланите си една о друга, докато започнаха да парят.
Крайморската вила беше постройка от петдесетте, ниска и правоъгълна, без всякакви труфила. Голям жасминов храст обливаше със замайващ аромат терасата пред кухнята до висока палма. Иначе градината беше гола, оградена с железни копиевидни пръчки, разядени от соления въздух. Портичката, чиито панти стържеха при всеки порив на вятъра със звук, напомнящ крясъка на уплашени от бурята чайки, водеше направо към плажа. Брегът пред вилата беше почти безлюден. Курортните постройки се редуваха отвъд устието на реката, отвъд големите рибарски мрежи, издигнати неподвижни във въздуха като гладни уста.
Майка ти беше избрала тази лятна къща — напомняла й палатка сред пустиня, особено при залез, когато от блещукането на морето сякаш стените й трептели. Избра я и благодарение на една котка. Сънена, тя покорно позволи на Елза да я вдигне и остана в ръцете й през цялото време, докато момичето от агенцията отваряше щорите на стаите, издъхващи онази миризма на мухъл, която добиват къщите, останали затворени през цялата зима. Беше работен ден към края на март. Майка ти носеше дебело палто, яркооранжево като слънцето, което щяхме да намерим през лятото. На връщане спряхме да хапнем в един ресторант, твърде голям само за нас двамата, с широки прозорци, замъглени от соления въздух, непосредствено над отвесните скали. Беше студено, двата аперитива и тарифите вино ни бяха достатъчни, за да се напием. Излязохме прегърнати, олюлявайки се, с надписаната чиния, спомен от ресторанта. Скрихме се в боровата горичка и се любихме. След това сложих глава върху корема на Елза и останахме тика, заслушани в бъдещето, което ни чакаше. После майка ти се надигна и събра няколко почернели шишарки. Аз я наблюдавах. Мисля, че този ден беше най-щастливият в живота на двама ни, но тогава, разбира се, не можехме да го оценим.
От този мартенски ден бяха изминали почти десет години и минавах тъкмо край тази борова горичка, без да се обърна, докато асфалтът под гумите вече побеляваше от пясъка. Паркирах под тръстиковия навес в дъното на градината. Наведох се, за да мина под телта, на която бяха прострени плажната кърпа и банският на Елза, тъмносин от еластична материя, на пчелни килийки, който тя навиваше под пъпа си, когато се печеше на слънце. Беше обърнат откъм опакото. С рамото си докоснах парчето бял плат, което минаваше между бедрата на жена ми.
Заобиколих къщата и влязох в хола с големия ъглов диван, облечен в светлосиньо зебло. Пясъкът скърцаше под обувките ми, свалих ги, не исках Елза да ме чуе. Тръгнах бос по каменните плочи, които оставаха винаги хладни. Разперих пръстите на краката си и изпънах ходила, за да прилепват по-плътно към тази хладина, докато стъпвах на плочите, които водеха към кухнята. Недозатвореният кран капеше върху една мръсна чиния. На масата сред трохите до ножа беше забравено парче хляб. Взех го и го захапах.
Майка ти беше горе, почиваше си. Видях я през притворената врата в полумрака: голите крака, копринената блузка с тънки презрамки, чаршафът, скупчен към края на леглото, където го беше изритала, лицето, покрито от гъстата коса. Може би беше спала и преди, и затова не беше чула телефона. Тази мисъл ме успокояваше — да зная, че е спяла, докато аз… Беше като на сън. Дъвчех хляба, жена ми спеше. Дишането й беше спокойно като морето зад прозореца.
Хвърлих бельото си в коша за пране, влязох под душа. После слязох долу по хавлия, като оставях мокри следи по стъпалата. Потърсих слънчевите си очила и излязох на терасата. Синьото на морето през тъмните стъкла беше по-тъмно и по-ярко от истинското. Бях си вкъщи, сред дъха на познатите предмети, страхът беше другаде, далече. Бях оставил зад гърба си един пожар, чувствах още пламъците му по лицето си. Гледах да свиквам с този мъж, когото смятах, че познавам, и който се беше изгубил в една чаша водка зад един нечист призив, разтопен като онези мръсни кубчета лед. Сложих длан пред устата си, за да усетя дъха си. Не, не миришех на алкохол.
— Здравей, скъпи.
Елза постави ръка на рамото ми. Обърнах се и веднага я целунах. Целувката ми не' улучи устните й. Беше облечена в прозрачна блуза, под която личаха почернелите от слънцето зърна на гърдите й. Погледът й още беше сънен. Привлякох я към себе си, за да я целуна по-добре.
— Закъсня.
— Имах гадна операция.
Бях излъгал автоматично и сега се чувствах оплетен в лъжата си. Хванах я за ръка и тръгнахме по пясъка към брега.
— Искаш ли да вечеряме навън?
— Ако ти искаш…
— Не, както ти искаш.
— Да останем вкъщи.
Седнахме на пясъка. Слънцето вече беше по-милостиво. Елза протегна крака до водата и се загледа в ноктите си, които изчезваха в мокрия пясък и отново се появяваха от него. Бяхме свикнали да седим така, един до друг, без да говорим. Не ни беше неприятно. Но след няколкодневната раздяла трябваше да се върнем насила към интимностите, позагубили се в двустранната самота. Взех ръката на майка ти и я погалих. Беше на трийсет и седем години, може би и на нея й липсваше онова момиче с оранжево палто, което се люлееше пияно пред входа на оня ресторант и се смееше, надвесено от кея, във вятъра, пръскащ солени капки. Може би го търсеше там е върха на пръстите си, където дантелата на пяната прииждаше и се връщаше. Но не, аз бях изчезналият. Аз, е моята работа без програма, скъперник в даването, лакомник във вземането, бързащ да получава. Но явно нямаше да ровим пясъка, за да търсим взаимните си грешки. Нямахме вече смелост за това. Смелост. Любовта, Анджела, е смела, когато е свежа, остарее ли, винаги става някак страхлива. Не, вече не бях младият ти приятел, а мъжът, който те чакаше отвън в колата, когато ти влизаше в магазините. Ръката на Елза се плъзваше, по-мека от преди, в моята длан, като муцуната на кон, чувстващ ечемика.
— Искаш ли да се изкъпем?
— Да.
— Отивам да си сложа костюма.
Проследих я с поглед докато се отправяше към къщата, радвах се на краката й, леки и здрави. Спомних си онези, другите крака, меки и отпуснати откъм вътрешната им страна, където ги бях сграбчил. И почувствах отново вкуса на онази пот, на онзи страх. „Помощ…“ — беше прошепнала по едно време. — „Помощ“. В този миг Елза влизаше в градината. Усмихнах се, както човек се усмихва на нещата, които притежава. Погледнах отново към слънцето, което се спускаше в морето, хвърляйки розови отражения, и си помислих, че съм истински глупак. Преживявах един прекрасен следобед от живота си, трябваше да прогоня от безоблачните му мигове своите угризения.
Завърна се в тъмносиния си бански, с кърпа под мишница. Все още беше невероятно красива, по-слаба, отколкото когато я бях видял за пръв път, по-твърда някак си, но по-внушаваща доверие. Добре опазеното й тяло съответстваше напълно на душата й.
— Влизаме ли?
Онова късче бял плат в опакото на костюма й, пред която бях треперил като пред съдия, бе изчезнало между бедрата й. Скочих на крака. Стоеше неподвижна, стъпила върху кърпата си, изгледах красиво изгънатия й гръб. Бях мъжът на живота й, старият мъж, който щеше да я чака пред двойния ред на магазините. Може би желаеше някой друг, може би вече го беше имала. Верността не е качество през годините на разсъдъка. А неверността е, защото изисква предпазливост, сдържаност, такт и много други качества на старостта. Двама с нея започвахме да приличаме на старо палто, което е загубило първоначалната си линия и с нея твърдостта на кройката, тъй че похабената тъкан го е направила единствено, неповторимо.
Разтворих хавлията си и я оставих да се свлече на пясъка. Елза дръпна рязко глава.
— Ти си гол!
Смееше се, докато вървеше във водата зад белия ми задник, твърде голям за един истински мъж. Дали още й харесвах? Безспорно ме предпочиташе облечен, закрилян от дрехите. Не се мъчех да скрия корема си, а и мускулите на ръцете ми бяха съвсем слаби. Исках да ме вижда без милост, да си даде сметка за несъвършенствата на човека, с когото щеше да извърви остатъка от живота си. Обърнах се по гръб и се оставих да плавам така, макар че вълничките ми влизаха в устата. Усетих първо ръце, които разместваха водата, после майка ти изплува до мен. Мокрите коси разкриваха лицето й. Не, дори да й бях разказал за еротичното си приключение, тя не би ми повярвала. Спомних си някои филмови сцени на ' секс — твърде смели фото образи, които нахълтваха от екрана в телата ни, скрити в тъмния салон. Тя спираше дъх сред общото мълчание, аз се въртях неловко в креслото. Едва ли е толкова глупава да вярва, че в живота хората наистина се чукат така! Но на излизане от салона тя беше отсъстваща, като изрязана от хартия.
Пръсна ми с уста струйка вода в лицето, после се гмурна и продължи да плува пред мен. Чувах шума на тялото й, което пореше водата все по-далече от мен. Притворил очи и леко разтворил крака, не се движех и оставях на течението да ме люлее. Навярно нейде под мен някоя рибка наблюдаваше контура на тялото ми. Извъртях се и се гмурнах с отворени очи в светлината, пронизваща синьото, стигнах до хладните пластове и останах на дъното, до леко движещия се пясък, раздвижих устни в морската глухота и извиках:
— Изнасилих една жена. — И, заедно с мехурите от гласа си, разперил ръце като голяма бяла риба, се завърнах към светлината на повърхността.
Когато бях студент, Анджела, се страхувах от кръвта. На лекциите по анатомия стоях встрани, скрит зад нечий гръб. Слушах звуците на скалпела и гласа на професора, който обясняваше ставащото. В дисекционната кръвта не беше сива като в учебниците, а запазваше цвета и мириса си. Разбира се, можех да променя плановете си за бъдещето, да стана бездарен интернист като баща си. От мен също няма–! Ще да се получи добър диагностик, липсваше ми интуицията. Болестта, скрита в плътта не ме интересуваше. Исках да отварям, да виждам, да досягам, да измъквам. Знаех, че ще бъда добър само там, вътре в плътта. Борех се яростно със съдбата си, която ме откъсваше от мечтите ми и ме насочваше към други области.
Една сутрин в студентския клозет нарочно си нараних лявата ръка, срязах бавно свиващия мускул на палеца. Почувствах как раната се изпълваше с кръв, как кръвта капе на пода. Трябваше да устоя, да отворя очи и да я видя. Накрая успях. Погледнах как кръвта ми тече в умивалника и усетих само едно леко прималяване. Същият ден застанах близо до операционната маса и не свалих поглед от ставащото. Сърцето ми не трепна. Не трепна и по-късно, когато за пръв път вмъкнах скалпела в жива плът. Времето, което протича преди мястото да започне да кърви, е много особено. За част от секундата кръвта не се появява и раната остава бяла. Извършил съм хиляди операции и първият разрез е единственият момент, който ми причинява лек световъртеж, защото борбата, която бях водил оня първи път, е още жива в мен. Вдигам ръце и оставям асистента да каутеризира. Иначе не съм губил самообладание нито веднъж, дори и в най-отчаяните моменти. Винаги извършвах всичко, което беше във възможностите ми, и когато трябваше, приемах смъртта на пациента. Смъквах маската, измивах лицето и ръцете си до лактите и поглеждах в огледалото знаците, които усилието бе оставило в образа ми, без да си поставям ненужни въпроси. Не зная, дъще, къде отиват умиращите, но зная къде остават.
Сега Алфредо беше вече започнал, кожната покривка е отделена, съдовете — коагулирани. Навярно отделят фасциата на слепоочния мускул. След това ще трепанират костта. Операцията е трудна, не бива да се притиска много, за да не се засегне твърдата мозъчна обвивка, дура матер. После, ако трябва, ще ти мушнат в корема капачка от черепа, за да я запазят стерилна, но това по-късно, сега няма време за дреболии. Сега трябва да се спре кръвта. Да се надяваме, че кръвоизливът не е притиснал много мозъка. Бих искал да съм обикновен баща, един от тези доверчиви хора, които имат вяра на бялата престилка и се дръпват от нея като от одежда на свещеник. Но не мога да не зная колко волята и на най-добрия хирург е безсилна пред решенията на съдбата. Ръцете на човека, дъще моя, са завързани за земята. Бог, ако го има, стои зад раменете ни.
Знай, съкровище мое, че не влизам от свян. Защото, ако си отидеш, не бих искал да съм видял последните мигове на живота ти при неприлични обстоятелства. Бих искал да те запомня като баща, не искам да съм видял да пулсира оголеният ти мозък, искам да помня само косите ти. Онези коси, които галех нощем, сведен над лицето ти, намръщено в съня, когато в ума ми се раждаха толкова нежни мисли за теб. Една от тях беше мисълта за сватбата ти, представях си ръката ти, легнала на черния ми ръкав, няколкото крачки, след които щях да те поверя на другия мъж. Зная, че съм смешен. Но истината за хората често е смешна.
Тук, отвън е тихо. Тихо е над празните столове пред мен, тихо е над пода. Тук, отвън, бих могъл да коленича, да помоля Бога да направлява ръцете на Алфредо и да те спаси. Само веднъж, преди много време, съм го молил. Бях разбрал, че няма да успея, а не исках да се предам. Вдигнах окървавените си ръце към небето и заповядах на Бог да ми помогне, защото ако тази негова творба под инструментите ми умреше, с нея щяха да умрат дърветата, кучетата, реките и дори ангелите му. Всичко, което е сътворил.
Видях ги, когато вече беше късно и не можех да се измъкна. Когато бях се изплашил. По средата на коридора, преди рентгена. Двама полицаи до една врата, в сиви униформи, с пистолети в кобурите, приказваха с един трети, цивилен, които говореше тихо, като едва мърдаше устни, тъмни сякаш бе смукал черни бонбончета. Той насочва свити зеници към мен, сякаш се прицелва, две стъклени топчета скачат към мен в лятната празнота на коридора. Асансьорът е зад гърба им малко по-нататък, на отсрещната страна. Продължавам да се движа с омекнали крака, като кукла на конци. Беше изтекла една седмица от онзи отвратителен следобед, от онова пиянство на гладно.
Не бях запазил отчетлив спомен за случилото се, всичко се беше развило като зад някаква лепкава мъгла. Но тя несъмнено не бе забравила нищо. Бях я оставил облегната на стената, като някакъв възел от изпотрошени крайници в сянката. Употребена и захвърлена като презерватив… Може би беше там, отвъд онази врата, скрита зад гърбовете на полицаите. Докарана от тях за разпознаване. В мига, в който се изравня с оня неприятен мургав тип, щеше да изскочи на открито. Без лице, ниска, с русата си кошница на главата, щеше да протегне ръка към мен: Той е, задръжте го! С крачета на хлебарка беше прекосила предградията, беше се изкатерила до богатските квартали и стигнала до мен. Те щяха да ме сграбчат здраво за лакътя, както правят на обществените места, за да не създават паника, и щяха да ми прошепнат със спокоен глас: Моля, последвайте ни… Но нищо не се случи, Анджела. С пръст на червеното копче чаках да пристигне асансьора. Те стояха още там, неподвижни, аз не гледах към тях, но ги виждах, три тъмни силуета в ъгъла на периферното ми зрение. Влязох в асансьора и, не на себе си и с риза, залепнала на гърба, се усмихнах глупаво: — Извинявайте! — на жената и детето й, които се изкачваха с мен. Както виждате, госпожо, аз нищо не съм направил, аз съм възпитан човек, кажете им го на тези тъпаци там долу. А в това време етажите се изнизваха край кутията ни от посребрена тенекия.
Докато извършвах редовната обиколка край леглата на тези, които бях оперирал през предшестващите дни, избягвах да ги гледам в очите. С очи на професионалист зад бифокалните си очила се взирам в клиничните картони, в перото на писалката „Монблан“, което поправя дозите на обезболяващите лекарства. После влязох в операционната, а раменете ми трепереха като криле. Отварям с ритник, както винаги, вратата и заставам пред сестрата, която ми надява ръкавиците. Вдигнал нагоре ръце като престъпник — минава ми през ума, и все пак намирам сили да се усмихна. После настъпва трудовото ми спокойствие. Подовият разтвор, хладният скалпел. Ръцете ми са спокойни, точни както винаги, дори повече отколкото друг път. Само че това не са моите ръце, а ръцете на човек, когото гледам отстрани, на един безупречен професионалист, на когото вече не се възхищавам. Гледам се, както ентомолог гледа насекомо. Да, сега насекомото съм аз, а не тя, тя е само една нещастна жена, която аз съм насилил, изсушил, забол към картона. С тези гумени ръце долу, чужди и все пак така мои, бели кукести пипала, с които се перча в обществото, че нося изцеление. Сега електрическият скалпел. Сега каутера за съдовете. Те са отвън, чакат ме. Ще ме задържат в хирургическа престилка, смешен начин да те арестуват. Кохер. Тампони. Оставят ми време за угризения. Затова не ме задържаха веднага, за дами оставят тези мъчителни минути. От жестокост. Тя е била в онази стая, видяла ме е, и е кимнала утвърдително. След това е клюмнала на стола, като счупена пръчка, дали са и чаша вода, не се тревожи, този кучи син няма да ни избяга. Не надникнах зад вратата, като минавах. Жалко, не посмях. Мъчих се, но не можах да си спомня, за какво служеше онази стая. По-предната врата водеше към стаята, в която се взимаха материали за лабораторията, но другите две отворени врати зад сивите гърбове на полицаите… Мисълта ми пропадаше в празното пространство, в неизвестното място, където може би се криеше тази жена, която не си спомнях вече. И знаеш ли, Анджела, струваше ми се, че тази празнина в паметта ми беше достатъчна, за да заличи моето деяние. Защо не се върнах да я погаля, да я убедя, че нищо не се беше случило? Зная как да пречупя едно крехка душа, когато искам. Можех да й поискам извинение, да й предложа пари. Можех да я убия. Защо нея бях убил? Защото не съм убиец. Убийците убиват, хирурзите изнасилват. Щипци за съдовете. Аспиратор. Съобщила е за мен, взела е шарената си чанта и е изтичала в районния участък. Представях си я как, за да си вдъхне смелост, си гризе ноктите в една от онези стаи с дъх на тампони за печати. Свила бледите си крака под стола, е описвала мъжа с изискана външност, който я бе изнасилил, докато зад нея някой е тракал на машина. Кой знае какво им е разказала… Какво ли е запомнила от мен, бих искал да зная каква следа съм оставил в непривлекателното и тяло, заслепен от алкохола, от жегата, от отблъскващата ми похот. А тя, напротив, беше трезва, гледаше ме, изтърпя ме. Пасивният помни. Автоматичен екартьор. Сигурно са я подложили на гинекологичен преглед. Извъртяла е личицето си встрани върху бялата възглавница и е понесла позора. И тогава, с разчекнати крака, загледана в празното, е решила да ме провали завинаги… Кели. Може би са взели остатъци от семенната ми течност. Отново Кели. Но не е възможно да е стигнала до мен, не ме познава, не знае адреса ми, професията ми. А може би ги знае. Когато отидох в другата стая, за да телефонирам, е пребъркала чантата ми на дивана. Дрипла. Проклета просякиня. Тампони. Няма да ти повярват. Ще се защитавам. Ще кажа, че тя ме е подмамила у дома си с някакво обяснение, за да ме ограби и дори да ме убие. Не ме ли беше страх, когато я следвах край онези тъмни и смрадливи стени на заселената постройка. Страхът ме промени така, нападнах я, за да се защитя от този страх. Отпрепарираме холедоха. Държеше се неприлично, ще кажа, подмами ме, упои ме с някакво кафе… Да, навярно в това кафе е имало нещо. Този бордей миришеше на отрова, господин комисар, направете оглед. Жлъчния канал. Конец. Сигурно има трупове, заровени в онази прашна градина. Колите минават по надлеза, от тях стъклата треперят и шумът им заглушава виковете на нещастните жертви. Останах жив по чудо! Арестувайте тази вещица! Дрен. Нещастнице, как си позволи? Как си помислила, че можеш да ме компрометираш? Как си се надявала, че някой ще ти повярва? Зашлевявам я със замах, сламената й коса се развява. Разбира се, че ще повярват на мен. Полицаите ще ми поискат извинение, аз им оставям визитката си. Един хирург винаги може да им дотрябва. Тампони. Оня с тъмните устни имаше вид на страдащ от черен дроб. Ще бъда великодушен, ще вдигна слушалката, ще се обадя на неколцина колеги за един пълен преглед, пререждайки чакащите, както правя за близките приятели. Той ще ми благодари, ще ми се поклони дори. Ще ми прати бутилка и календара на министерството, който ще подаря на някоя сестра. Още една проверка на съсирването. А тебе ще те изблъскат навън в белезници. Курва, нелегална като квартала, в който живееш. Ще пратя скрепер, да заличи дома ти. Да се преброят марлите от лапаротомията. Моята дума срещу твоята. Иглодържател. Ще видим, кой ще надвие. Конеца за кожата.
Операцията бе завършила. Отново вдигнах поглед — в него блестеше цветът на предизвикателството, на презрението. До втория ми асистент, един млад стажант в твърде широка за него престилка ме гледаше смаян. Не бях го забелязал, беше се приближил до масата едва сега. В очите му се четеше твърдата воля, която човек си е наложил. Навярно се е мъчил да остане прав. Страх го е било от кръвта. Идиот.
Захвърлих ръкавиците, напуснах операционната и влязох в съблекалнята. Седнах на скамейката. От прозореца ме срещна познатата гледка на съседната клиника, ниските стъкла на вътрешното й стълбище, през които се виждаха краката на слизащите и качващите се. Телата и лицата им бяха скрити от стената. Първо преминаха мъжки панталони, после белите чорапи на една сестра. Помислих си, че нищо не може да ни спаси от нас самите, че прошката е плод, който пада на земята вече червив. Бях отпуснал юздите на всичките си грозни мисли и се чувствах ненужен като мъртъв снайперист.
Вратата към разхвърляната операционна зееше, в коридора един мъж по пижама отиваше към банята с руло тоалетна хартия под мишница. Наведох се над спускащия се прозорец, за да поздравя сестрите, асистентите. Слизах с асансьора и в мене бе останало само това, срещу което бях се борил. На партера, до онази врата нямаше никого, а стаята зад нея беше като всички други, чакалня за пациентите на диализа. Не, Анджела, тя не беше влизала нито в нея, нито в която и да е друга стая. Беше останала, облегната на стената, под афиша с маймуната. Не беше си вдигнала лицето от там.
Тази година, Анджела, се бе случило нещо непредвидено — съботата срещу Великден загубих баща си. Не изпитах болка, почти не се бяхме виждали напоследък. Срещите ни се бяха разредили. Знаех, че живее в някакъв пансион, но не му знаех адреса. Определяше ми срещи в един дъсчен бар, плаващ сред реката, близо до тенис кортовете. И винаги привечер, в меките часове на деня. Обичаше аперитивите, захарта по ръба на чашата, чинийката с маслините. Седеше, глътнал корем и избираше мястото си тъй, че да показва профила си от по-красивата му страна. Приятно му беше да се чувства млад. От тези редки срещи си спомням само червените кортове и пукота на топките за тенис, които отскачаха, сплескани от ракетите.
В деня на погребението изслушах на крака словото на свещеника. Елза стоеше до мен, бродираният черен воал скриваше лицето й, плачеше. Не зная защо. Навярно защото й се е струвало редно да го прави. Набит белокос мъж изскочи иззад една колона и мина край мен. Разпорената му връзка се беше обърнала тъй, че се виждаше фирменото й надписче. Приближи се до микрофона и прочете една собственоръчно написана странника. Ненужни реторични думи, които биха се харесали на баща ми. Навярно беше негов близък приятел и четеше с глас, пропит от искрена скръб, стиснал мокра кърпичка в ръка. Имаше някакъв странен, откачен вид, беше добродушен и същевременно нечистоплътен, цялата му фигура — косите и дрехите му — беше пожълтяла от никотина. В притвора запуши, стисна ръката ми и понечи да ме прегърне, което аз избягнах. Изглежда никой от семейството не го познаваше. Отдалечи се с подскачаща походка надолу по стълбището, пристегнал телце в шанжаненото си сако. Стори ми се, че разпознавам в този непознат човек с неясен вид единственото наследство на баща си.
За него мислех, като шофирах към морето, към майки ти. Тази неочаквана смърт, която в началото не ми бе донесла тъга, ме измъчи през следващите месеци повече, отколкото очаквах. Събуждах се посред нощ и се оказвах в кухнята — между масата и хладилника — с чувството, че съм сирак, останал не толкова без баща, колкото без пропуснатото желание за баща, без съществувалата в миналото възможност да имам баща, която може би той бе криел в себе си и която аз от гордост винаги бях отминавал. Съжалението бе кристализирало в мен, мрачно и мълчаливо. Беше лято и аз продължавах да будувам с това неприятно чувство. Може би студът щеше да ме съживи. Пътувах към морето и си мислех да прекараме с Елза лятната ваканция в Норвегия. Искаше ми се да вървя по ръба на бездънни тектонични разломи, да пътувам нагоре по фиордите, да прекося Вестфьорда и стигна до Лофотенските острови. И там с кожа, зачервена от вятъра, да измъквам огромни мерлузи от кобалтовото море. Една жена се движеше пред мен, от доста време я следвах. Можех да дам знака за изпреварване, да натисна клаксона и да я задмина, дал газ вляво от нея. Вместо това се бавех, сграбчил волана. Късите коси оставяха открит врата й, така че ми приличаше на жена, замислила се на края на планинска пропаст. Жена, която упорства още с девичия си гръб, но е загубила чувството си за ориентация. Стига толкова, сега ще натисна клаксона, тъй че звукът му да проникне до гръбначния и мозък. Но вече мислех за майка си… Тя си беше взела късно книжката, сама си беше направила този подарък. Качваше се в малката си кола, която миришеше на лак за мебели, и се отправяше, накъдето й очи видят, сгънала внимателно до себе си палтото с шарка рибена кост. Шофираше точно като тази жена пред мен, прилепена към волана, изпълнена от страха, че някой ще я прободе в гърба с острия звук на клаксон. Кажи ми, Анджела, защо животът ни струва толкова малко? Къде е милосърдието? Къде е звукът на майчиното ми сърце? Къде е звукът на всички сърца, които съм обичал? Дай ми, дъще моя, кошничката, с която отиваше в забавачницата. Искам да пусна в нея, като светулки в мрака, искрите, прекосили живота ми.
Жената пред мен забавяше и аз забавях зад нея. Оставях се да ме води, послушен като кърмаче в количка. Поляната край пътя беше мръсна. Нейде по тези места колата ми се бе развалила преди няколко седмици.
Зелената врата беше залостена. Почуках няколко пъти, без да получа отговор. По надлеза колите се стрелкаха. Кой знае колко пъти бях преминал по него, на път към морето, без да подозирам живота тук долу. Зад поддържащите стълбове се появяваха други жилища — ръждясали бараки, фургони. Скелетът на една изгоряла кола стърчеше грозен сред тревата, навярно беше паднала от надлеза и никой не си бе дал труда да я премести. Край нея, в един улей от напукана глина се точеше змия. Черните й люспи проблясваха, докато се скри в тревата. Тя не си беше вкъщи. Като се отдалечавах, сянката на къщата и се удължаваше над този безнадежден пейзаж и падаше върху мен.
Влязох в колата, мушнах ключа в контакта, но не го завъртях. Потърсих по скалата на радиото някаква музика. Облегнах шава на седалката. Бях в сянка, а навън властваха зноят, изпълнен с бръмчене, и познатата пустош. От време на време самотен вик излиташе от някоя прозоречна дупка. Угасих радиото. Протегнах крака между педалите, притворих очи и я видях. В цепнатината между клепачите ми, като в широк екран, прекосяваше носещите бетонни колони в основата на големия недовършен жилищен блок. Правилно бях решил да я чакам там. Беше избрала този път, за да се пази от слънцето. В огрените промеждутъци изглеждаше, че ускорява хода си, за да го забави след това, когато навлизаше в дългите сенки на колоните, където ставаше почти черна. Боях се, че няма да я позная, а я познах веднага. Далечна, дребна, черна в сянката. Главата й като на сламено плашило, тънките й криви крака, несигурната й походка, дължаща се навярно на някакъв недостатък в бедрените стави. Без да знае, идваше право към мен, но не ме виждаше, като един от онези загубили всяка надежда скитници, които избягват срещата с минувачите. Двете големи пазарски чанти, които висяха на изпънатите й ръце, не само не придаваха стабилност на нейния вървеж, а обратно, нарушаваха равновесието й. Помислих си, сега ще падне. И вече бях хванал дръжката на вратата, за да й се притека на помощ. Но тя не падна, а потъна в следващата сянка. Пуснах дръжката и останах на мястото си. Широкото й чело излезе на светлото заедно с чувството в мен, че следя не нея, а себе си. Докато напредваше в тази решетка от сенки и светлини, в паметта ми се редяха, сякаш снимка след снимка, мръсните сцени, преживени с нея. Бях се свлякъл на седалката и се потях, неподвижен, спрял дъха си като при съвкупление. Защото изведнъж си спомних… тялото й, угаснало като онази студена камина, наклонената й бяла шия, онзи печален и тайнствен поглед. Не, не бях го направил само аз. И тя го беше искала не по-малко и даже повече от мен. И стената, и катурнатият стол зад нас, и китките й, сякаш вързани горе, на фона на лъскавия афиш, се връщаха в спомена ми, проникваха в тъмнината на стомаха ми. Където дори сякаш вдъхвах и мирисите на телата ни. Мириса на любовната лудост, който убиваше мириса на тленността. В прегръдката ни имаше отчаяние. И отчаянието беше само нейно, свързано с тези мършави крака, които сега се движеха към мен. Тя се любеше така, не аз. Тя ме беше привлякла към себе си. А сега вървеше със своите пазарски чанти. И какво носеше в тях? Какво си купила? С какво се храниш? Хвърли ги тези чанти на земята, в праха, и ела към мен, кучко. Беше така слаба, мършава срещу светлината. Приличаше на тези дребни и бледи безгръбначни, които изкачат от пръстта напролет. Като тях излизаше от трудовия си ден. Връщаше се у дома си след един от тъпите еднообразни дни на злочестия си живот. Каква беше като характер? Защо си слагаше толкова дебел грим. Чантата й от разноцветни кожени парчета, преметната през рамо, се блъскаше в краката й. Трябваше да си ида. Беше се спряла в един сенчест конус. Постави една от чантите на земята и си пипна сгорещения врат, отметна един рус кичур. Останах, за да опазя този жест, дъха на изпотения й врат. Не бях пил, стомахът ми беше в ред, мисълта ми беше ясна… и тъкмо в тази яснота, при този празен стомах, я пожелах. Вече не се доверявах на волята си, защото докато я гледах, бях престанал да я уважавам. Всичко беше самоизмама, не бях я чакал, за да й искам извинение, бях се спотаил като ястреб, за да я връхлетя и погубя отново. Беше почти стигнала до мен. Щеше да ме отмине, без да ме забележи. Щях да й позволя да изчезне в огледалото на колата и щях да си отида. За да не се върна вече. Сниших се и погледнах ръцете си, неподвижни върху коленете, за да припомня сам на себе си, че съм порядъчен човек.
Видях корема й да се спира пред страничното стъкло. Наведе се, за да погледне вътре. Вдигнах очи и там, където мислех, че ще видя две безизразни дупки, пълни със страх, видях един нормален, съвсем леко разсеян поглед. Измъкнах се наполовина от скривалището си, като останах облегнат на вратата, стъпил вън с единия крак.
— Как сме?
— Добре, а вие?
— Говори ми на „ти“.
— Къде по тези места?
— Забравих да платя на монтьора.
— Той ми го каза, попита ме дали ви познавам.
— Говори ми на „ти“.
— Добре.
— Какво му каза?
— Че не те познавам.
Не изглеждаше сърдита, не издаваше никакво чувство. Сигурно е свикнала — помислих си — от тези е, дето отиват с всеки, който им падне. И вече я гледах, без да се страхувам от нищо. Една тъмна сянка ограждаше очите й, като ги забиваше още по-дълбоко в дребния й череп. Синкави вени прекосяваха шията й и се губеха под блузката на жълти и черни квадратчета, евтинийка от някакъв еластичен плат, който лъщеше на слънцето, ушит на машина от някое азиатско хлапе. Тя престана да ме гледа. Посегна към косата си и започна да оправя къдриците, за да скрие твърде широкото си чело, върху което бях насочил погледа си. Силната светлина подчертаваше недостатъците на лицето й и тя го чувстваше.
Навярно беше на повече от трийсет години и на външните ъгли на очите й вече се разтваряха тънки ветрила от бръчки. Всяко ъгълче на кожата й казваше колко е изстрадало лицето й. Но във всяка негова гънка в очите, в ноздрите, в тънката черта между устните й, навсякъде, където достигаше дъхът й, се промъкваше един тих неясен зов, като ароматен ветрец, процедил се през горския гъстак.
— Как се казваш?
— Италия.
Приех с усмивка това невероятно име.
— Виж, Италия, съжалявам за… — бръкнах във вътрешния си джоб. — Исках да ти се извиня, бях пиян.
— Бързам, замразеното ще се разтопи.
И наведе поглед към една от чантите, които дори беше поставила на земята.
— Нека ти помогна.
Вече се бях навел да ги поема, но тя решително ги задържа.
— Не са тежки…
— Позволи — прошепнах. — Нека да…
Очите й бяха празни. Имаше в тях само онова вече познато ми отсъствие, което казваше, че сякаш се отказва от всяко волево действие. Усетих с дланите си потта от нейните ръце, пропила дръжките на чантите. Слязохме по ръждясалите стълби, стъпихме на насипа. Тя отвори вратата, а аз я затворих зад нас. Всичко издъхваше същата безнадеждност, платът на цветчета върху дивана, афишът с маймуната, хванала биберона, миризмата на прах за пране и отрова. Усетих, че нещо течно и топло се хлъзва бавно под кожата ми. Сексуалният тласък не бързаше, бях някак мек, затъпял. Оставих чантите на пода. Една кутия от бира се изтърколи под масата. Тя не се наведе да я вземе. Беше се облегнала на стената и гледаше към прозореца към сближените крила на жалузите. Като отивах към нея, вече отпусках възела на връзката си. Тестисите между краката ми тежаха, боляха ме. Този път я обладах откъм гърба. Смущаваха ме очите й. В края на краищата аз решавах.
Искаше ми се да се насладя на вида на ребрата й, на врата й. Може би й издрасках гърба, не можах да го избегна. След това измъкнах портфейла от джоба на панталоните си. Оставих парите на масата.
— За замразеното…
Не отговори. Може би, Анджела, бях успял да я обидя.
Майка ти беше в градината с Рафаела, която през лятото наемаше една вила недалече от нас. Смееха се. Наведох се и докоснах с целувка бузата на Елза. Беше се излегнала на един шезлонг и прокара по косата ми безволна ръка. Бързо се отдръпнах. Страх ме беше, че може да долови чуждия мирис. Рафаела стана.
— Тръгвам. Обещах на Габи да й занеса от моя мус.
Тя прекарваше голяма част от деня във водата с гъбеста плувна шапка на главата. Люлееше се на няколко метра от брега в очакване някой от плажа да реши да се изкъпе. Няколко замаха и изскачаше пред тебе като шамандура. Много обичаше да дърдори във водата и имаше безброй истории за разказване, защото непрекъснато пътуваше. Елза посиняваше от студ до нея. А Рафаела не страдаше от студа, костюмът й беше винаги мокър дори и след залез-слънце.
Без причина спрях поглед върху здравите й бедра. Срази погледа ми с вечната си ирония и посочи със смях Елза.
— Какво искаш, слабите винаги имат пълни приятелки.
Събра си таитянския шал.
— Бледен си, Тимо, защо не се попечеш на слънце?
Умря преди три години, може би го знаеш. Оперирах я два пъти. Първият път гърдата, а вторият отворих и затворих корема й за половин час. Направих го, защото Рафаела ни беше приятелка, но си знаех, че няма никаква надежда. След първата операция не се яви на контролен преглед, беше заминала за Узбекистан. Остави саркома да метастазира спокойно. Беше толерантна и оставяше всичко наоколо й да живее.
По онова време, разбира се, още не носеше рака в себе си. Имаше едни дървени сандали, които, като ходеше по тухления под, тропаха непоносимо. Изчаках докато неприятното трополене заглъхна в тишината на пясъка.
Глезените на Елза и стъпалата й стърчаха извън шезлонга. Седнах до тях и започнах да я галя. Ръцете ми се плъзгаха до коленете й, кожата й беше гладка и ухаеща на крем. Всеки път, когато пристигах на морето при нея, всеки път, когато си помислях за това пристигане, се чувствах доволен. Сега бях тук, приседнал до шезлонга й, а не чувствах радост. Осъзнавах някаква липса. Нямаше го онова, което бях очаквал. Дребни прояви на невнимание: нищо свежо в хладилника, банският ми, оставен след последното къпане да избелява в ъгъл, огрян от слънцето, любимата ми риза, чакаща да бъде изгладена. И преди всичко самата Елза, нейното лице, лишено от учудване. Не се чувствах очакван, обичан. Но не бях справедлив. Тя ме обичаше със същата разсъдъчност, която аз самият й бях наложил, защото тя безспорно беше в началото по-пламенна от мен. От любов към мен се беше пригодила към моите задръжки. Докато аз след смъртта на баща ми охладявах. Чувствах някакви смущения, някакви вътрешни бунтове, избягвани по време на юношеството ми, да изникват отново. И се надявах, че тя, която беше цялото ми семейство, ще забележи какво става в мен. Но твоята майка, Анджела, никога не бе обичала слабите хора, пък аз — както, уви, добре си знаех — тъкмо затова я бях избрал. Галех краката й и не я усещах да трепва. Оставаше ми само сладникавата следа на крема й. Обичах я, но не бях в състояние да привлека вниманието й. Обичах я, пък се отклонявах в мислите си към онова предградие, към онази жена. Тя не ме разочароваше, нямаше спомени в плътта си. При нея се чуках с никого. В тези еуфорични и патетични мигове се превръщах в дръзкото момче, което напразно бях искал да бъда. По онова време слизах в двора да играя, за да ядосвам майка си и нейните бледи ръце, лежащи върху клавишите на пианото. Разпарях с ножче жаби. Плюех в чуждите чинии. А след това се оказвах сам и същия като преди. Но сладкият мирис на престъплението си оставаше, идеше към мен от тъмнината и ме придружаваше сега, когато един сноп тръстики отвъд градината се люлееше в такт с подухването на вятъра.
— Спомняш ли си оня мъж на бащиното ми погребение?
Елза се беше облакътила и извърна леко главата си към мен.
— Кой мъж?
— Който прочете там…
— Помня го, но неясно.
— Видя ли ти се искрен?
— Има хора, които се промъкват на чуждите погребения, нещастници, които си нямат друга работа.
— Не вярвам да е бил от тях. Знаеше прякора на баща ми и освен това плачеше.
— Всички имат нещо за оплакване, погребенията са само добър повод.
— Ти защо плачеше?
— За баща ти.
— Едва-едва го познаваше.
— Плачех заради теб.
— Но аз не бях тъжен.
— Именно Отдръпна краката си изпод ръката ми и избра да се засмее.
— Отивам под душа, време е.
Ами да, върви под душа! Аз ще остана още малко. Ще си погледам слънцето, което се потапя в морето, от пурпурните ръбове на това небе, което е толкова хубаво, че те кара да вярваш в Бога, в един свят, в който твоите покойници те очакват, за да ти кажат, че нищо не се губи. Върхът на члена ми ме засърбява, като си мисля за баща си. Мисля си за него сам, както и трябва да бъде, под това небе с цвят на кардиналска мантия. И може би ще извадя една бира от хладилника ши ще се ядосам, ако са останали топли под масата.
В дома на Габи и Лодоло, заварихме цяла тълпа, обкръжена от факли, раздухвани от вятъра. Срещу мен идеха лица, бронзови от слънцето, зъби, бели в тъмнината. Бях облякъл светлия си ленен костюм, без връзка, и от още влажната ми коса под ризата пълзеше по врата ми свежа тръпка. Както винаги в края на седмицата бях оставил брадата си да расте на воля. С чаша в ръка поздравявах ту този, ту онзи. Кротък като апостол. До масата с аперитивите Елза говореше с Манлио и жена му, отмахваше косата си, усмихваше се. Сочните й устни се открехваха непрекъснато над леко издадената напред редица на горните й зъби, сякаш съзнаваха привлекателната сила, скрита в този малък дефект. Когато се смееше, сатенената рокля, карминена като червилото й, галеше потръпванията на твърдата й гръд. На празничните събирания винаги се разделяхме, беше ни приятно да го правим. От време на време се оказвахме близо един до друг, колкото за някоя прошепната думичка, но почти винаги оставяхме забележките си за по-късно, когато вкъщи тя слизаше от високите си токове, а аз обувах своите сламени чехли. Нашите приятели ни разсмиваха и колкото по-трагични бяха, толкова повече ни разсмиваха. Злословехме по техен адрес, но с много симпатия и това ни стигаше, за да се чувстваме оправдани. Елза измъкваше лесно всяка тяхна връзка, обелваше кората й, нахълтваше в меката й сърцевина. Беше аутопсирала всички бракове около нас. Благодарение на нея знаех, че всичките ни приятели, без изключение, бяха нещастни. Сега изглеждаха предоволни. Хранеха се, пиеха, оглеждаха чуждите жени. Явно нещастието им беше достатъчно гъвкаво, за да се изпари в чашите със сухо вино и да излети надалече, отвъд висящите градини, към морето долу, отвъд моторницата на Лодоло с белите кантове над нощната вода. Не, не се чувствах обкръжен от страдащи души.
Манлио говореше с Елза и само от време на време хвърляше поглед към швейцарската си съпруга. Мартина движеше рязко главата си, следвайки движението на изпъкналите си широко отворени очи. Дребна, мършава и сбръчкана — истинска костенурка с колие от брилянти. Пиеще. Не в момента, защото Манлио я наблюдаваше. Пиеше сама, когато Манлио оперираше. Раждания, аборти, имплантирания и експлантирания на яйцеклетки, спадания на матката, за предпочитане в частни клиники. Манлио се беше привързал към нея, мъкнеше я със себе си от двайсет години като кукличка с пружина. Сякаш наистина я беше купил в магазин за играчки. Приятелите в хор казваха: „Какво й намира?“ Аз пък не намирах нищо особено в него. Мартина беше отлична домакиня, еднакво добре готвеше агнешко жиго и специални спагети и нямаше свое мнение. Човек се натъпкваше и забравяше да й благодари — кой благодари на кукла с пружина? Естествено, Манлио й изневеряваше. „Естествено — казваше Елза, — един такъв блестящ, пълнокръвен мъж с тази суха алкохоличка“. Гледах ги, като търсех пролука между хората, който ги скриваха от мен, и си мислех, че той би й изневерил на драго сърце с жена ми. Естествено. Елза, така предизвикваща желания, с тези свои гъсти коси, с опънатата си кожа, с тази своя малко неясна усмивка, с тези цици — жива покана. Тази вечер беше твърде остроумна с Манлио. Той беше нейният гинеколог, правеше й теста на Пап, беше й сложил спиралата. Дали го беше забравила? Той във всеки случай я помнеше. С пура между зъбите, с очи пламтящи като въглени. И между тях, онази кукличка, която издухваше дима от ментоловата си цигара. Отидох да си взема още една чаша вино и леко докоснах карминения сатен на Елза. Манлио вдигна чашата си с жест, което трябваше да изразява нещо като споразумение.
Върви, накъдето си замислил, Манлио. Направо във великодушния задник на инсултите. Имаш скъпа риза с марка на джобчето, но имаш и шкембе, още от студентските години си складирал добър запас. И какво искаш сега? Да чукаш жена ми, така ли, а, дебелако?
Манлио беше най-добрият ми приятел. Такъв ми беше в миналото и щеше да остане и в бъдеще, нали разбираш. Едно чувство, което сърцето ми бе натрапило, без никаква особена причина, като доживотна пенсия.

Рафаела бе изпаднала в буйство, движеше широки хълбоци в синия си, отрупан с дантели кафтан в танц с домакина Лодоло, той пък със замъглен от хашиша поглед, смачкана риза, приличен на беден гост. Ливия, напълно откачила и разрошила коса над лицето си, тракаше, вдигнала ръце, о фолклорните си накити, към Аделе, която, облечена в плътно прилепваща алена рокля, люлееше само рамене и глава като гимназистка на първия си бал. Съпрузите, встрани ОТ тях, не им обръщаха внимание, потънали в един от своите ужасни политически спорове. Джулиано, дългият и преждевременно оплешивял мъж на Ливия, се беше изпънал над Родолфо, мъжа на Аделе, блестящия адвокат по граждански дела, който през летните месеци играеше в любителска театрална група, а през едно бъдещо лято щеше да се разведе с нея, като й затвори с юридическа ярост, без жалост и срам, всички кранчета за всекидневни разходи. Но животът е приятен за тези, които знаят да се оправят в него и им дава време за всичко. Тази вечер Аделе, неподозираща своето бъдеще, въртеше глава, като показваше ту едната, ту другата от стреловидните обеци, които красяха ушите й.
— Идвай, хирурга! — извика ми тя.
Хвърлих поглед над стената от глави пред мен и срещнах за миг очите на майка ти. Тя също навярно беше изпила поне една чаша в повече, късогледите й очи блестяха. С малко закъснение вдигна ръка към устата си, за да прикрие леката прозявка. Аз рядко танцувам, почти винаги се държа далече от агресията на музиката, пусната на пълни децибели. Но когато се наложи, заставам в квадратния си метър и не мръдвам от него. Затворих очи и почнах да се люлея, отпуснал неподвижни ръце. Музиката влизаше и се утаяваше в мен, мрачна като звука на морето в онези големи, гладки и лъскави раковини. Неотдавна бях видял една от тях. Къде? Ами да, до онова слонче от нефрит върху олющената поличка в дома на онази жена. На няколко пъти я бях съзрял през влагата на премрежените ми очи, когато само от време на време ги отварях тогава, тази безвкусна раковина… накъдрения й отвор, розов и гладък като вагина. Сега се люлеех по-упорито, накланях се дълбоко напред, още по-напред, после се връщах, отхвърлях глава назад. Там горе небето преливаше от звезди, тъмнината беше пълна със забравена светлина като след угаснал фойерверк. Бях изпуснал чашата си и стъклото скърцаше под подметките ми. Загубих равновесие и почти се оказах в ръцете на Рафаела. Чух я да казва: — Внимавай, Тимо, че току-виж съм ти казала „да“ — и се засмя до уши. След нея се разсмяха Ливия и Манлио, който подскачаше около мен, като търсеше съучастничеството на една дребна женица със замаяно лице. Обхванах широката талия на Рафаела и я увлякох в лудешки танцов дует. Тя се препъваше в твърде дългия си кафтан, тлъстият й корем гъргореше до моя, преди да я изхвърля към тълпата. Да танцуваме, Рафаела. Да танцуваме. След две-три годинки коремът ти ще бъде в ръцете ми, къс месо в прозореца на стерилните чаршафи и от възглавницата със синия болничен печат ще ми кажеш: — Жалко, накрая бях отслабнала… — и ще избухнеш в сълзи. Но сега смей се, танцувай, давай! И аз също, Анджела, танцувах самбата на спомените. Също не подозиращ бъдещето, като всички. Като майка ти. Беше си събула обувките и ги държеше в ръка, докато танцувахме. Ходилата й се изпъваха, пръстите им блъскаха настилката, сякаш тъпчеха джибри. Музиката беше в краката й.
— Внимавай, счупих една чаша.
И се измъкнах от подиума за танцуващите.
Градината, развита върху широка тераса, беше претъпкана от екзотични растения с плашещ вид: едни, извънредно високи, показваха по стъблото чудати израстъци, а листата им бяха твърди и изострени, други бяха обсипани с бодли и завършваха със странни цветове. Луната обезцветяваше допълнително малокръвния им пигмент с белия си воал. Прекосявах градината и ми се струваше, че се движа сред някаква тълпа от призраци. Наведох се от парапета. Водата беше извънредно тиха, с дълбок син цвят. Вдигнах поглед към хоризонта, към страха, излъхван от нощното море. Баща ми беше мъртъв, отнесен нейде завинаги. Беше паднал на улицата, поразен от инфаркт. Не бях вече нечий син. В светлия си ленен костюм, с лице, скрито от тъмнината, аз самият се бях превърнал в призрак. Обърнах се към празненството. Следях приятелите си през завесата на: призрачната градина. Знаехме се от онези крехки времена на идеалите и на козите брадички. Какво се бе променило? Пространството около нас, оня вятър, който ни блъска, когато живеем на открити полета. Едно утро затворихме прозорците, пролетта беше към края си, телцето на една мъртва лястовица плаваше в изгънатата тенекия на водостока. С удар се бяхме отдръпнали в себе си. Лицата на бащите ни се бяха появили при бръсненето, онези същите, на които се бяхме присмивали. Сега бяхме със светски вратовръзки, хора със звания, търговци, водещи повърхностни разговори. До онази вечер, миналата зима, в новата къща на Манлио, когато седях на красивия му дълъг, рисуван от архитекта, диван. Бях започнал с неговия размер и открих — а може би Елза ми го каза, — че къщата му беше двойно по-голяма от нашата. Участвах в разговора, отпивах по някоя капка. Мартина ми подаваше по някой чипс и в ъгъла на окото си включвах Елза. Седнала върху страничната облегалка на креслото и кръстосала крака, жена ми гледаше навън. Не небето, не, съвсем не. Измерваше площта на терасата, надвесена над реката. Несъзнателно повиших тона, бях станал нападателен. Манлио ме гледаше смаян, натопил в чашата червената си кашмирена връзка. На връщане в колата, майка ти, с поглед към пътя, поръсен от лек дъжд, ми каза:“ Мисля си, колко ли печели човек като Манлио?“ Измърморих една цифра. По-късно в тоалетната, като си държах члена, заплаках. Бях почувствал, че сме остарели.
А сега, притиснал се към парапета на тази проклета градина, се смеех сам като безумен. Долу, скрита зад една скала, малката Мартина пушеше тревата си, щастлива и пияна.
Посред нощ съм буден, гледам в разтворения квадрат на прозореца, там, където палмата шумоли сухо с тъмните си листа. Майка ти спи, яркочервеният й костюм е метнат на стола. Някакви клещи от напрежение стисват ръката ми и се изкачват към рамото. Мушвам лакът под възглавницата, за да се надигна, изригвам завивката. Майка ти се извръща в тъмното.
— Какво ти е?
В гласа й има умора, но и жалост. Вече не усещам ръката си. Страхувам се, че ще получа инфаркт. Търся нейната ръка, стисвам я. Тя е облечена в копринената блузка с блестящите презрамки. До мене е, гърдите й са полегнали меко една върху друга. Съвсем близко съм до нея и потъвам в парфюма й. Бавно надигам завивката от тялото й. Една ивица светлина се плъзва между краката й.
— Не ти ли се спи?
Не й отговарям, устните ми вече полазват по краката й. Тя замлъква, мушва ръка в косата ми и ме погалва. Разбрала е, познава ме, знае как се любя. Но не знае, че го правя, когато се страхувам. Аз пък знам, че не мога да я смая, но това не ме плаши. Липсата на смайване ни вдъхва сигурност и ние напредваме към споделеното поравно щастие. Нашето адажио е премерено точно като цъкането на будилничето върху нощното шкафче. Телата ни са топли, ерогенните им части пулсират меко, мускулите ни са добре възпитани. Но в тази наша партитура, любов моя, има някаква сухота — за това мисля, докато косите ти ми влизат в устата и те притискам силно към себе си, защото тази нощ съм изплашен. Достигаме удоволствието със затворени очи, съсредоточени в половите си части като наказани деца.
После майка ти става, защото е жадна. Прекосява тъмната стая, чувам я да слиза към кухнята. Представям си голото й тяло, слабо осветено от лампичката на хладилника и се питам дали още ме обича. Тя се връща с бутилка кока-кола в ръка.
— Искаш ли една глътка?
Изкатерва се на прозоречния перваз и пие там, загледана навън. Сега тя е между мен и тъмните листа на палмата, облегнала се е на стената и е сгънала леко колене. Голото й тяло се противопоставя на нощта и на моите привидения.
Гледам я отдолу нагоре, неподвижна и блестяща като бронзова статуя. И една-единствена мисъл ме застига.
— Да си направим един син.
Изненадал съм я. Усмихва се, прихва, вдига вежди, почесва крака си — цял ред малки прояви на неловкост.
— Иди да ти махнат спиралата.
— Шегуваш ли се?
— Не.
И усещам, че би желала да не ме е разбрала. От дванайсет години сме мъж и жена и никога не е имало случай да почувстваме нужда от нещо, което да се прибави към нас.
— Добре знаеш, че не вярвам в…
— В какво не вярваш?
— Не вярвам в света.
Какви ги говориш? Какво ми пука на мен за света, за цялата тази безименна плът. Говоря ти за нас. За моя мъничък член, за твоето нещичко там. Говоря за една точица. За една светулка в тъмното.
— Не смея да родя дете в тоя свят…
Стискаш краката си, искаш да станеш мъничка, да се превърнеш в буболечка и да избягаш нагоре по стената. И къде ще стигнеш? Не искаш дете, защото светът е пълен с насилие, замърсен, просташки? Върни се, слез тук при мен. Аз те чакам гол сред леглото. Дай ми по-добър отговор.
— После не вярвам, че ще съм способна да държа новородено, ще се страхувам.
Или се страхуваш да се откажеш от жената, която стискаш в себе си? И която ти харесва? Разбирам те, любов моя, в това няма нищо лошо, егоизмът ни утешава, придружава ни на всяка крачка. И вече си се уморила да се чувстваш оглеждана и може би сега ти е студено. Движиш се, измъчваш се. Страх те е, че вече не ми стигаш.
— А ти защо го искаш?
Бих могъл да ти кажа, че ми трябва едно конче, за да закърня безумните дрипи на мислите, които ми хрумват, да ги съшия в едно. Защото някои ми се губят. И бих искал да се сдобия с едно ново парцалче. Защото съм сирак, ако искаш да знаеш.
— Защото ми се ще да видя в небето едно хвърчило — казвам, без да зная какво съм казал.
Най-сетне напрежението отслабва, всичко е било игра, шега. Майка ти отново ме гледа без подозрение. Засмива се.
— Идиот.
И отпива от бутилката.
— И така сме си добре, нали?
Но аз си мисля за тънкия конец, който трепти от вятъра, за малката ръчичка, която би ме задържала, свързан със земята. Защото аз съм хвърчилото, Елза, аз съм този, който лети в небето. Един трапец от разкъсан плат, плаващ в небето, а долу голямата му сянка, която гони моето пиленце, липсващото късче от мен.
Защо не те изпратих с колата до училище? Валеше и често те изпращам, когато вали. Първата ми операция беше в девет, но бих могъл да го направя — щях да подраня малко, но ти би могла да си поговориш пред входа с приятелите, докато удари звънецът. Ти обичаш да пристигаш рано в училище, а пък аз обичам да си в колата до мен, когато вън вали. Стъклото се замъглява от твоя дъх, ти протягаш ръка и го изтриваш. И никога не си сънлива, винаги си така бодра сутрин. Забелязваш всичко, което става наоколо. Не говорим много, аз гледам връхчетата на пръстите ти, подаващи се от твърде дългите ръкави, които ти непрекъснато дърпаш надолу. Носиш тези странни блузки, къси в талията, а с прекадено дълги ръкави. Не ти ли е студено на корема, Анджела? Не, студено ти е на ръцете, не е „trendy“ да ви е студено на корема. Вмъкваш се в якето си, но под него наистина си твърде гола, на вас дали е лято или зима ви е все едно, за вас всички дрехи са сезонни, смяната вече не се практикува.
— Как върви училището?
— Добре.
Винаги казваш, че е добре. Майка ти казва, че не си блестяща, нали тя се среща с учителите ти. Учиш при пуснато радио, аз също учех при пуснато радио. Не съм ти го казвал. Нормално е — това е проблемът на днешната младеж, не можете да се съсредоточавате. Но майка ти казва, че съм прекалено снизходителен към теб. Вярно е, че предоставих на нея задачата да те възпитава. Кара те да си оправяш сама леглото, да подреждаш банята след душа, аз, обратно, приемам безпорядъка ти, без да те упреквам. Беше оставила една своя кърпа върху пералната машина, аз я хвърлих в нея.
— Чао, татуне.
Харесва ми да ме наричаш така. Добра си, имаш една смешна муцунка, пълна с ирония. Гледам те, докато излизаш от колата и тичаш под дъжда. Може да те скъсат, пука ни. Ти си моето нокътче, Анджелина, което ме държи за света, незнаещ смяната на сезоните.
Отскоро започнахме да се подушваме двама с теб, откакто започнахте да се джафкате с майка ти. Признавам, години наред бях чакал този момент със скръстени ръце. Посрещна те моята усмивка, когато излизаше от банята, защото винаги там се карате, полуголи, с гримовете, изтекли в умивалника. Усмихнах ти се. Ти също ми се усмихна. Майка ти се ядоса:
— Най-сетне станахте на една възраст.
Тя не искаше да ти купим скутера, аз също не исках, но не и исках да ти отказвам. Беше ни проглушила ушите с това си искане, методична и неуморна, от сума време. Най-подир казах:
— Все едно, ще почне да се качва на чуждите и без каска, ще се качи зад някой, който ще надуе мотора.
Майка ти каза:
— И дума да не става.
Този ден аз си премълчах и тя си излезе, без да ми каже довиждане. Но истината е, че исках да видя как ще блеснат очите ти, как ще ме прегърнеш: „Благодаря ти, татуне…“, исках го като някое момченце. И накрая аз бях най-развълнуваният. Но и майка ти знаеше, че сме претърпели поражение. Не можем да ти отказваме нищо. Не можем да отказваме и на себе си. Тя отстъпи по-бързо, отколкото очаквах. После дойдоха условията, обещанията. Наведен до касата на магазина, аз попълвах чека. Избрахме най-скъпата каска. Майка ти я почука с кокалчетата на пръстите си, сякаш за да провери здравината й — малък жест, последен знак за рухналата ни отбрана. После бръкна в подплатата, която трябваше да защитава твоята глава. Нейната глава.
— И ще държи топло — каза, с тъжна усмивка. Ти обхвана раменете й, разтърси я в истинска буря от нежност. И радостта ти прогони нейната тъга.
За пръв път се завърнахме вкъщи без теб. Ти следваше със скутера си колата ни, която се движеше извънредно бавно. В огледалцето виждах червената ти каска. Помня, че казах:
— Не можем да живеем в постоянни страхове. Трябва да я оставим да порасне.
Страх ме беше да помисля: трябва да я оставим да умре.
Хвърлих ключа върху шкафчето при входа и веднага си свалих обувките. Бях приемал болни в кабинета си целия следобед. Последната от пациентите ми беше една жена, явно заможна. Гримът беше придал на очите й едно-единствено изражение, което ги правеше прилични на големите копчета на костюма й. Инициалите на прочутия модист, отпечатани върху тези копчета, бяха продължили да плават в погледа ми като последна неприятност на деня. Почнах да се събличам още на път към банята. Застанах под душа и телефонът зазвъня.
— Купи ли си нещо?
Майка ти, точна както винаги.
— Естествено.
Естествено, лъжех. Това лято се хранех само с топчета от бял ориз, пържени и много вкусни. Излапвах ги набързо в една закусвалня, която този ден беше затворена. Имаше някакъв мраморен плот и един мършав, висок като върлина мъж, който ми донасяше, без дума да каже, все същата порция. Три топчета с ориз в дебела кръчмарска чиния. Ще ти кажа нещо, дъще моя, животът е като руло хартия, по която се налепват нещата, изглежда, че лепилото е силно, а после, като я развиеш, се оказва, че сума неща са изчезнали и са останали само четири глупости. И ето, една от тези четири глупости за мен е тази дълбока чиния с трите й оризови топки.
В града ми липсваха вечерите на майка ти. Но вкусът на тази липса ми харесваше, както стоях гол под душа, стъпил в малката си локвичка. Беше вкусът на самотата, на това че можеш да се разхождаш из къщата, като си държиш тестисите в ръка. И тъй, като минавах от стая в стая, откривах, че носталгията е много еластично чувство, в което можеш да вмъкнеш всичко. Един мухъл на сърцето, който ти прави приятна компания. Включих телевизора. Течеше някаква лятна програма, в която водещият се чипуркаше на пластмасов остров в басейн до една чернокожа сирена. Намалих звука и оставих това изкуствено небесносиньо да хвърля отблясъци в стаята, отидох в спалнята, взех от шкафчето книгата, която четях, върнах се в хола и, както си бях гол, потънах в мекотата на дивана. Както по времето, когато бях момче и нашите отиваха да летуват, а аз оставах в града да уча. Помагах на баща си да натовари последната чанта в непрактичния багажник на спортната ни ланча. Дните ми преминаваха в старания да обърна къщата наопаки. Пръсках по килимите книги, гащи, остатъци от ядене. Доставяше ми удоволствие да насилвам онези съкровени местенца, които майка ми пазеше в ред и чистота през цялата зима. И когато по-късно всяко нещо се връщаше на мястото си, по-лесно успявах да преживея между тези стени, благодарение на спомена за лятната ми победа над тях. Мисля, че същото удоволствие изпитва мръсният прислужник, когато тайно се изплюва в чинията на прекадено взискателния клиент.
Глух далечен гръм нахлу през прозореца и изпълни тишината. Изглежда времето се променяше. Предишната вечер бях оставил един стол на терасата. Облякох си хавлията и излязох да го прибера. Една птица, изостанала от мигриращото ято, се бе вмъкнала в двора и сега, търсейки изход от него, се блъскаше уплашена там долу между дръвчетата на градината. Проследих я като се спираше, сякаш се бореше с тежестта на задушния въздух, неочаквано потъмнял. Подир малко щеше да завали. Останах навън в очакване на свежестта, която навярно щеше да настъпи. Столът, макар и тапициран, съвсем не беше удобен. Един черен удар на крило изпърха над главата ми. Птицата най-сетне бе успяла да литне към небето. В двора въздухът пак беше станал неподвижен и тежък. Бурята ни се беше разминала. Влязох си вътре и си измих зъбите.
Какво да правя, съпруго моя, като тази вечер изпитвам нужда се вмъкна в тялото на една женичка, да се потъркам в сламената й коса. Трябва ми едно топло дихание, едно куче, което да ми лизне ръката в тъмното. Това ще ми е последният път, кълна ти се, докато спиш. Бях на път пак да й изневеря, не ми се искаше да си разваля вечерта. Постепено, докато се отдалечавах от града и се вмъквах в оня бидонвил, ставах все по-еуфоричен, защото имах чувството, че навлизам в друг свят, в някакъв град от наколни жилища, в някакъв малък Сайгон. И цялата мизерия, която ставаше все по-близка, трептящите светлини сякаш изскачаха насреща ми като някакъв лунапарк, отворен само за мен.
За пръв път я посещавах нощем. И ми беше приятно да разпознавам нещата, да ги опипвам в тъмното като крадец. Вдъхвах като балсам нездравия въздух на тези места, заедно с тази част от мен, от която се страхувах и която в същото време зовях в мрака. Несигурните стъпала, мръсотията под обувките ми, дългите сенки на етажите — всичко мълчеше, чувах само ударите на вълчото си сърце. Желязната стълба отвън беше погълната от нощта. Хлътнах в нейния тунел като в един все по-силно всмукващ ме въртоп. Последен етап — насипът под надлеза. Неподвижен като морски бряг. После няколко крачки към нейното наколно жилище, към малката господарка на моя Сайгон. От прозореца, зад балкончето, не се процеждаше светлина. Свих ръката си и почуках по зелената врата. Бях се препънал по стъпалата и глезенът ме болеше. Заблъсках с юмрук по-настойчиво. Къде беше по това време? Излязла е с приятелите си, нямаше ли право да има своя компания от приятели? В някой от онези нощни локали, които приличат на складове, с техните прожектори, насочени към небето. Танцуваше сред навалицата със затворени очи, както я бях видял за пръв път, залепена за музикалния автомат. Защо пък да не бива да танцува? Може би си има приятел, някой дрипльо като нея, който сега я притиска към себе си, докато аз не съществувам в мислите й. Може би беше проститутка, нали беше приела парите ми, без да се обижда. В този миг мършавите й крака крачеха по тъмния плочник, кой я знае къде, из някоя загубена улица на града. С лакът, облегнат на страничното стъкло на някоя кола се пазареше за своята цена, с онова измъчено лице, с онези дълбоки очи, с размазания си грим. Може в колата да е бил Манлио. Той от време на време се забавляваше да изгребе от дъното на живота някое нощно създание. Тогава защо не нея? Не, нея не. Бях престанал да удрям по вратата, изтощената ми ръка трепереше. Тя не беше красива, беше безлична, неприятна. Нейната неугледност сякаш й служеше за закрила, никой не би могъл да си представи каква беше, когато ставаше друга и угасналото й тяло пламваше от живот. Но може би ставаше такава с всички. Кой бях аз, та да заслужавам нещо повече от другите? Въпреки болката, вдигнах отново юмрук и отново заблъсках. Не си беше вкъщи. Курвата не си беше вкъщи. Победен, обърнах гръб на вратата и се загледах в нощта. Безлюдният надлез и под него бараките, в които шумяха гласовете на още будни създания. Може би отива там, при циганите, напива се в техните каравани, и те и гадаят пътищата на дрипавия и живот.
Дочух някакъв тих хленч и нещо, което шумолеше от другата страна на вратата. Помислих си за тялото й, за ръцете й и още веднъж се изненадах, че не си я спомням тъй отчетливо, както бих желал.
— Италия — прошепнах. — Италия…
И този шепот сякаш я покриваше с някакво наметало, ограничаваше я в едно определено място, в затворената стая на името й, нея и никоя друга.
— Италия.
И сега милвах дървото на вратата.
До слуха ми достигна скимтене, драскане на нокти и разбрах, че е кучето. Беше почнало да ръмжи това сляпо животно, нещастно като господарката си. Беше някакво глухо ръмжене, което, уморено стихна — ръмжене на старо животно. Усмихнах се. Ще се върне. Щом е оставила кучето, значи ще се върне и аз ще я изчакам. Ще си поиграя с тялото и за последен път.
Една кола мина по надлеза и светлината на фаровете окъпа стените на къщата. Нещо блесна в тъмнината между тухлите над главата ми. Тогава си спомних за ключа. Протегнах ръка и го напипах във фугата между разкривените тухли, залепен с късче от американска дъвка. Стиснах го, сякаш се хващах за нея. Не трябваше да го правя, но вече търсех в дървото на вратата ключалката, в която да мушна лепкавия ключ.
Вътре в тъмното ме облъхна познатата миризма, дори по-силна от преди. Бях в нейната стая, а нея я нямаше и това ме възбуждаше… а после си помислих с някаква радост, че тоя ключ, залепен във фугата над вратата, не беше някаква случайност, а че тя го бе сложила там за мен. Опипах стената край мен. Електрическият ключ се оказа в пукнат порцеланов цокъл. Слаба крушка се запали в средата на стаята. Сляпото куче беше застанало пред мен с белите си очи, навирило едното си ухо и отпуснало другото. Наистина ненадежден пазач. Угасих лампата. Не, никаква светлина, щях да я очаквам в тъмното. Тъмнината ме скриваше от самия мен. С ръце, протегнати напред, направих няколко крачки и се стоварих в дивана. Стаята беше пропита от тишина, нарушавана само от леките шумове, които издавах аз, нахлулият без разрешение, и от дишането на кучето, което се беше свило на любимото си място под дивана. Започвах да привиквам с тъмнината и вече различавах контурите на мебелите, черните групички на украшенията по тях и камината, изпъкваща от стената. Приличаше ми на изоставен олтар. Защото в мрака в стаята имаше нещо свещено и някакъв дъх на запуснатост. Присъствието й се чувстваше тук, макар да я нямаше, и даже по-силно, тъкмо защото я нямаше. Последният път бях я замъкнал на дивана. Не бяхме се погледнали нито веднъж. Потърсих къде, между задната и страничната облегалка, беше заглушила хълцанията си. Коленичил, потърках лицето си в тъмното… В този ъгъл бях притиснал Италия. Душех с ноздри, докосвах с устни… исках да усетя какво беше почувствала, когато я обладавах. Исках да се превърна в нея, за да разбера какво бе изпитала при влизането ми в плътта й. И дори не направих опит да се удържа. Неусетно се затичах към бездната. Удоволствието се разпространи в корема ми, топло и дълбоко, стигна до раменете, до гърлото ми. Съвсем като удоволствието на жена.
Но скоро, Анджела, бях отново мъж и нищо не ми беше останало от насладата. Само мирисът на дъха ми, докато последните ми тласъци умираха в дивана. Нищо, освен чувството на неловкост и една внезапна тъга, подсилена от непозволеното ми нахлуване. Краката ми се бяха схванали и бях омърсен като юноша. До коленете ми беше онова куче, което не беше изпуснало ни едно от движенията на възбудата ми. Изправих се и блъскайки се в предметите, потърсих банята. Открих една врата и една жица, която ме отведе до електрическия ключ. Видях се в отсрещното огледало с очи, заслепени от яростния блясък. Бях в някакво, облицовано със стари плочки, килерче. Отворих крана. Като се навеждах над умивалника, видях една чаша върху метална подставка и една похабена четка за зъби. Едновременно с отвращението от проскубаните й косми ме нападна и отвращението от себе си. Гумена настилка беше метната върху ръба на една тясна ваничка. Мухлясалата найлонова завеса висеше над нея, прехвърлена горе на ръждясалата си пръчка. Сапунът, както се полагаше, беше в чашката си. На полицата под огледалото имаше само един крем за ръце и полупрозрачно бурканче с фон дьо тена, който Италия си нанасяше върху лицето. На пода имаше кош, отхлупих го и видях вътре куп мръсни дрехи. Спрях се на едни смачкани гащички. И чух в себе си глас, който ме молеше да ги мушна в джоба си и да ги отнеса. Вдигнах поглед към огледалото и попитах вълчите си очи, що за гаден човек бях станал.
Угасих светлината и се върнах в стаята. Като минавах в тъмното край дивана, наведох се да оправя калъфа му на цветчета. Кучето изквича, бях му настъпил лапата. Затворих вратата и върнах ключа в скривалището му, но дъвката се беше втвърдила. Опитах да я помачкам с пръсти, никак не ми се искаше да го правя с плюнка. Дочух шум, далечно почукване. Почукване на токчета по метални стъпала. Мушнах дъвката в устата си и я задъвках силно. Изпуснах я и се наведох да я търся. Почукването беше престанало, потънало в меката земя. Намерих ключа, натиснах го силно с палец и успях да го залепя във фугата между тухлите. Прошумях в тревата долу и се скрих зад ъгъла на къщата, до скелета на изгорялата кола. Тя се появи почти веднага. Два черни крака, които не бързаха, привикнали на тъмнината. И между тях черната чанта. Изглеждаше уморена, по-приведена от преди. Простря ръка към горния праг на вратата, но ключът падна отгоре в косите й. Притиснах се към стената, докато тя го търсеше в тях. С едното си око видях как пръстите й докосваха повърхността на ключа и как лицето й се променяше. Едва го виждах, но интуитивно усещах, че се изпълва с определена мисъл. Отлепи дъвката и я потърка с пръсти — беше усетила, че е влажна. Огледа се в тъмното, после очите й се спряха в посока към мен. Сега ще ме открие, сега ще дойде да ме заплюе в лицето. Направи две крачки, после спря. Едва се виждаше под лунната светлина. Бях приклекнал зад изгорялата кола. Тя гледаше към мен и може би ме виждаше. Погледът й беше празен, но тя сякаш знаеше, че съм там, мисълта за мен пробягваше по лицето й. Но остана, където беше. Обърна се, мушна ключа в ключалката и затвори вратата зад себе си.
На следващата вечер бяхме с Манлио в една от тези пивници в центъра с маси на открито, които куцат върху паветата, тъй че трябва да се наведеш, за да наместиш клинчето под нужния крак, а после, като се изправиш, виждаш, че куцат от другата страна, съвсем като в живота. Манлио се шегуваше, пъчеше гърди под сакото, но не беше весел. Имаше някакви неприятности в родилното, процеждаше по някоя ефектна фраза, оплакваше се и, то се знае, лъжеше. Беше неискрен, без да го иска, никога не се беше вглеждал в себе си и нямаше намерение да го прави. Следваше постъпките на другите и накрая ги подкрепяше. Така тази вечер, с жар на истински приятел, се опитваше да проникне в дълбокия трап, в който аз се движех апатичен. Това беше траяло вече доста време. Аз, мълчалив и разсеян, бях атакувал лакомо предястието, но после го бях изоставил, без да поръчам нищо друго. Манлио се стараеше да ме следва, приемайки моето настроение, и изчопляше по нещо ту от една, ту от друга чинийка: чушки, пържена извара, поувехнали броколи.
— Ти ходиш ли по курви?
Не очаква от мен такъв въпрос. Усмихва се, налива си вино, млясва.
— Ходиш ли или не?
— А ти?
— Аз да.
— Наистина ли?
Кой го знае за какво си мисли, може би за Елза. Не му се вярва, че с жена като нея ще съм тръгнал да плащам за любов. Но смяната на темата му допада, тя се плъзва приятно в тялото му заедно с виното.
— И аз понякога.
И сега заприличва на момче.
— Все при същата ли, или ги сменяш?
— Както падне.
— Защо отиваш?
— За да се моля Богу, ама че глупав въпрос — смее се и очите му се отклоняват.
Не е глупав въпросът ми, Манлио, и ти го разбираш със закъснение, докато гледаш чуждестранната туристка, прегърнала един гигант по бермуди. И сега изразът ти става горчив.
По-късно му казвам, че съм го излъгал, че не ходя по курви. Той се ядосва, но продължава да се смее, лицето му пламва, нарича ме лайно. „Все същото лайно“, казва. Но междувременно досадата си е отишла, вечерта със скок се е прокраднала в други, по-интимни стаи, в които блещука нещо, което прилича на истина и може би е такава. И когато отива към колата, Манлио заприличва на искрен човек. Набързо се сбогуваме, две потупвания по раменете, няколко крачки в тъмното и вече сме далече един от друг, всеки на своя тротоар. Не отнесъл нищо от другия. Приятелството ни е полезно за здравето.
Бих могъл да ти кажа, Анджела, че сенките на уличните лампи сякаш падаха върху ми като мъртви птици и че в сблъсъка им с предното стъкло виждах да се излива с шум всичко, което ми липсваше. И бих могъл да ти кажа, че когато давах газ и сенките пробягваха все по-бързо, в мен нарастваше желанието да запълня липсата, с какъвто и да е пълнеж, с клин някакъв. Бих могъл да ти кажа много неща, които сега щяха да изглеждат верни, но тогава не са били такива. А каква беше истината, не зная, не си я спомням. Зная само, че летях към нея без никаква определена мисъл. Италия не беше нищо. Тя беше само черното фитил, че на една газена лампа, а пламъкът беше отвъд нея и маслената му светлина обгръщаше всичко, от което се нуждаех, което ми липсваше.
Навлязох в широката улица, край чийто шпалир от дървета се открояваха фигури на продажни жени. Фаровете на колата ми се блъскаха в тела, плаващи в нощта, подобни на медузи. Прострелвах ги със светлина, преди да ги върна на нощта. Забавих край едно от последните дървета. Краката на момичето, което се приближи до колата ми, бяха в мрежести чорапи, а лицето й напълно подхождаше на занаята, който практикуваше. Беше твърдо и детско, неискрено и тъжно лице на проститутка. Изграчи нещо, навярно обидно, когато я оставих да изчезне в огледалото за обратно виждане.
Тази вечер си беше вкъщи. Вратата се отвори полека, кучето изскочи на насипа, приближи се и ме подуши, помаха с опашка в краката ми, изглежда ме позна. Италия се изправи пред мен, поставила бяла като тебешир ръка върху бравата. Блъснах я с тяло в стаята. Навярно я бях събудиш, защото устните й се оказаха по-неподатливи от обикновено. Харесаха ми. Сграбчих косите й, принудих я да извие врат към мен, да се сниши. Притиснах и потърках лицето й о корема си. Там, където ме заболяваше, когато помислях за нея. Лекувай ме, лекувай ме… Наведох се и прокарах устата си по лицето й. Проникнах с език в ноздрите й, в солените й очи.
Малко по-късно беше седнала на дивана и с ръка придърпваше надолу края на фланелката си, за да се прикрие. Чакаше ме така, докато излизах от банята. Бях се измил, седнал на ръба на ваната до мухлясалата завеса, висяща над мен. Приближих се до нея, хванах я за косата и разтърсих главата й, като в същото време мушнах парите в ръката й. Моята ръка остана върху нейната, стиснах я, за да й попреча да ги отблъсне. Прие ги, както се приема болка. Трябваше да си тръгна, но не можех да се върна към себе си, какъвто бях. Би било некрасиво, като да гледаш назад към изпражненията си.
Ти също искаш да оставаш сама, вече добре те познавам. Правиш каквото поискам от теб и после изчезваш, както комарите изчезват с утрото, седиш сред цветчетата на своя диван и се надяваш, че не те забелязвам. Знаещ, че имаш стойност само в миговете на похотта, че когато на тръгване си затягам връзката, вече ме е гнус от всичко. Не смееш да се мръднеш, докато съм в стаята, не смееш да си покажеш задника, когато влизаш в банята. Може би се страхуваш, че ще те убия, че ще те захвърля в глината на оная пресъхнала река, като онази черна кола, която е скочила в нея от надлеза. Не знаеш, че яростта ми угасва, когато свършвам в теб и че след това съм лъв без лъвска сила. Какво правиш, когато те напускам? Какво ти оставям? Тази угаснала камина, тази стая, разхвърляна от мен, който те обидих в сърцето на нощта, дори без да те обичам. Кучето ще се приближи до теб, ще имаш нужда от козината му, ще го погалиш с поглед, зареян другаде. Нали е сляпо. Ще изплават неща от миналото. После ще дойде примирението, доверието в настоящото, ще станеш, ще подредиш това-онова, някой катурнат стол. И няма да трябва да си придърпваш фланелката, когато се навеждаш и чувстваш разголената цепнатина на задника си, няма да му обръщаш внимание. Тялото ти, когато очите ми не го виждат, е това, което е, нещо като оня стол, като нещо, което е положило усилие. Но като се надигаш, ще усетиш, че една капка от моето семе полазва по крака ти и тогава, не зная, но бих искал да узная, дали усещаш погнуса, ши… Не, измий се набързо, малка курво, мушни се под мухлясалата си завеса и набързо махни от себе си с гъбата мръсотията и фантазиите на глупака, който си е излязъл преди малко.
На масата имаше няколко мушмули, взех една. Беше сладка и посегнах към втора.
— Гладен ли си? — запита.
Гласът й беше слаб, дошъл от мълчанието. Навярно и тя беше си помислила нещо щуро. Когато моята ръка бе престанала да стиска нейната, тя бе разтворила пръстите си и парите бяха паднали на земята. Сега ми подаваше празната си шепа:
— Дай.
Подадох й семената от мушмулите.
— Да ти сготвя ли малко спагети?
— Как? — прошепнах, смаян от предложението й.
— Със сос, или както ти искаш.
Беше разбрала зле въпроса ми. Гледаше ме с някакво лице, неочаквано оживяло, с очи, които потрепваха в орбитите си, като главички на излюпващи се пиленца. Не смятах да оставам, но малката надежда, огряла лицето и, ме спря. Една надежда, така различна от моята. Защото и аз се надявах, Анджела. Но на нещо, което не беше нито в тази стая, нито другаде, което може би гниеше с костите на баща ми. Нещо, което не познавах и което напразно бих търсил.
— А соса вкусен ли го правиш?
Засмя се, пламнала в лицето и за миг си помислих, може би и моята надежда беше скромна и осъществима като нейната. Тръгна, неловка, към спалнята, като се мъчеше да се покрие с късата си фланелка. Завърна се бързо, навлякла работни панталони и не закопчала пъстрите си сандали:
— Ще изляза за малко.
Видях я от прозореца, гледащ към задната страна на дома, където открих, че имало зеленчукова градинка. Забила токове в пръстта, като си светеше с батерийка, ровеше в леха с растения, подпрени на колове. Върна се, напълнила фланелката си, и се скри в кухнята. През отворената врата виждах ту цялата й фигура, ту само някоя ръка или кичур от косата й. Протягаше се към някоя полица и измъкваше една тенджера или чиния. Беше измила внимателно и поотделно доматите и сега, приведена над дъската за рязане, бързо-бързо кълцаше на дребни късчета подправките. Действаше безстрашно, с острието на ножа до върховете на пръстите си. Смаян, откривах, че Италия е готвачка чиста и умела, господарка на движенията си и на кухнята си. Чаках, седнал и леко вдървен, като официален гост.
— Почти съм готова.
Излезе от кухнята и се мушна в банята, чух я да пуска душа. Потупах възглавниците около себе си на дивана. Приятна миризма на пресен доматен сок изпълни стаята и събуди глада ми. Погледът ми се спря върху шимпанзето с биберона на стената. Същински Манлио. Усмихнах му се както се усмихваме на по-глупав приятел. От банята се чуваше шумът на водата. После спря. Тя прошумоля с още нещо и излезе. Русите й коси приличаха на сламени. Беше облякла бежова хавлия. Затегна колана й и въздъхна доволна.
— Слагам спагетите.
Върна се в кухнята. Като мина край мен, остави в ноздрите ми дъх на талк, сладък като ванилия. Дъх на кукла.
— Искаш ли една бира?
Донесе я, после изчезна и се появи отново с прибори и всичко нужно. Станах, за да й помогна.
— Не мърдай — каза. — Моля те.
Гласът й беше грижлив като ръцете й. Останах да я гледам как подрежда масата. Сновеше между кухнята и стаята с живост, учудваща за късния час. Струваше ми се, че я виждам за пръв път, сякаш никога не бях притежавал това тяло под хавлията. Умееше да слага масата, подреждаше акуратно приборите и салфетките. Постави една свещ в средата. Застана пред мен, смръщи вежди, набърчи нос и издаде горните си зъби като катеричка.
— По-сурови ли? — извика тя.
— По-сурови.
В отговор набърчих и аз нос, и усетих колко носът ми е по-малко подвижен от нейния. Тя се засмя, засмяхме се и двамата. Беше не само весела, нещо повече, беше щастлива.
— Ето ни. Беше се появила със супник в ръце. Постави го на масата. Върху спагетите, в средата, беше забола кичурче босилек във форма на цвете. Насипа ми и седна пред мен, с ръце на масата.
— Ти няма ли да ядеш?
— После.
Забодох вилицата в спагетите, бях гладен, отдавна не помнех да съм изпитвал такъв глад.
— Вкусно ли ти е?
— Да.
Спагетите, Анджела, се оказаха наистина отлични. Бяха най-вкусните спагети, които бях ял през живота си. Тъпчех се под зоркото око на Италия, която не ме изпускаше нито за миг и придружаваше всяко мое движение с поглед и с леки мръдвания на раменете или ръцете. Сякаш се хранеше с мен, сама вкусваше всяка моя хапка.
— Искаш ли още?
— Да.
Бях забравил, Анджела, коли“ е приятно да си сит. Хапка след хапка усещах, че храната ми дава здраве. Пресегнах се за бутилката бира, която беше останала далече от мен, и Италия понечи да ми помогне. Освен със студа от хладилника докоснах, без да искам, ръката й, топла, потрепваща. Налях си бирата неловко, без да мисля какво правя, и пяната преля на покривката. С мъка се бях отделил от пръстите й, искаше ми се да остана в стаята й и да отида отвъд това докосване. За частица от секундата ми мина през ума да поставя челото си в тази длан, за да поеме тя тежестта на главата ми.
Италия погледна локвичката от пяна, която се разширяваше под чашата. В очите й имаше особена светлина, която се хлъзваше под кожата на лицето й, обкръжено от някаква крехка, много нейна си аура. Стори ми се, че се е натъжила внезапно. Проследих тази тъга по тъмната пътечка, която се спускаше от шията и до мястото на ребрата, откъдето се очертаваха гърдите й. Тя видя погледа ми и се загърна рязко с ревера на хавлията. Сега беше осветена и в слабата светлина на свещта, скръстила ръце, ме наблюдаваше как се храня.
Бях спрял на тази асфалтирана площадка, опръскана с пясък, зад една редица олеандри и гледах къщата между пръчките на оградата, до която се бях приближил — покрива й от черни плочи и белите стени, почти фосфоресциращи в блясъка на утринната светлина. Не бях влязъл в къщата, бях останал в колата да мръзна на влажния студ. Не зная колко дълго време май бях прекарал в дрямка. Малката кола на Елза беше паркирана под навеса от тръстика. Тялото й навярно се беше изтегнало неподвижно в леглото, далече от мисълта за мен. Гледах как зората разкрива предметите, телта за простиране, колелата ни, подпрени на стената.
По небето сега, с първите слънчеви лъчи, напредваше дълбоката синева и в тази чистота всичко се открояваше невероятно отчетливо. Ако нощта ме беше закриляла, светлината, връщайки ме на света, ме връщаше на мен си. Протегнах шия към четвъртитото огледалце и намерих отново лицето си. Брадата ми беше поникнала, без да я усетя.
Излязох от колата, обиколих оградата, мушнах се сред тръстиките и излязох на плажа. Нямаше жива душа, само морето. Отидох до пясъка и седнах на няколко крачки от водата, на последната суха ивица. Къщата беше зад мен и ако Елза бе отворила прозореца на спалнята, би могла да види гърба ми като малко петънце. Но тя спеше. Навярно в лекия си сън търсеше някаква друга съдба и потъваше в него със същата точност, с която се гмурваше в морето, когато, без да пръсне капка, изчезваше във водното си убежище.
Дали тялото, Анджела, може да обича нещо, което разумът презира? Това си мислех, като се връщах към града. Веднъж, за да бъда учтив, бях опитал в зимника на един селянин специалното му сирене с кора, почерняла от мухъл и трупен дъх, което се оказа, за мое удивление, с приятен остър вкус. Беше ми останал в устата вкусът на кладенец, на дълбочина, която носеше някаква носталгия и същевременно леко отвращение от сиренето и от неприятната му миризма.
Беше шест часа и ми оставаше малко време до началото на ангажиментите ми. Спрях за едно кафе в познатия ми бар. Щеше да е като да се завърнеш рано сутрин за чадъра си, забравен в публичния дом и да откриеш проститутката, която те е задоволила през нощта, превърнала се в жена, обута в смачкани чехли, недоспала и без капчица привлекателност.
Изненада се като ме видя. Остана объркана и усмихната на вратата, без дори да ме покани да вляза.
— Как по това време?
— Така.
Хвана ми ръката и ме издърпа вътре:
— Влез.
Бях престанал да се боя от себе си. Порцията спагети се беше оказала достатъчна. Тя ме беше всмукала в низката си нормалност с маймуната от афиша, със сляпото куче. Прозорците бяха широко отворени, денят нахлуваше в стаята. Столовете бяха обърнати върху масата, а подът блестеше тук-там от водата. Италия беше оправила. Излъчваше гордостта от свършената работа, а очите й блестяха в блясъка на измития под. Аз, обратно, бях недоволен, уморен.
— Да изключа ютията.
И се отправи към една дъска за гладене в ъгъла, от която висеше крайчеца на памучен плат, навярно някаква престилка. Беше облечена за излизане, но още не се бе гримирала. Топлите й очи ме погалиха. От небръснатото ми лице, от измачканото ми сако бе разбрала, че не съм спал в легло.
— Искаш ли си вземеш един душ?
— Не.
— А едно кафе?
— Пих в един бар.
Потънах в познатия диван. Тя се зае да сваля столовете и да ги нарежда около масата. Косите й, вързани в къса и раздърпана опашка, разкриваха изпъкналото й чело. Опитах се да измъкна от паметта си единствения образ, който исках да си запазя от нея, онова неясно, подчинено тяло. Но жената пред очите ми беше твърде далече от този образ. Без грима, кожата на Италия беше някак прашно бяла, с червенина само под очите и по носа. И самата тя, обута в черни платнени гуменки, се оказваше по-ниска от обикновено.
Седна срещу мен. Може би се срамуваше от това, че я бях заварил не издокарана, в домакинското й всекидневие. Ръцете й бяха зачервени и тя се мъчеше да ги скрие една в друга. Помислих, че така беше по-съблазнителна, по-опасна. Сякаш нямаше възраст, като монахиня. Къщата също ми напомняше една от онези крайморски черкви. Модерни, без фрески, с гипсов Исус и изкуствени цветя във ваза без вода.
— Твоя ли е къщата?
— Беше на дядо ми, но я продаде, преди да умре. Дойдох тук, за да му помагам, защото си беше счупил крака и останах, но трябва да си изляза.
— Откъде си?
— От юг, от Чиленто.
Кучето прекоси стаята и се излегна в краката на Италия. Тя се наведе и го погали по главата.
— Беше му зле тази нощ. Сигурно е изял мишка.
Приближих се до животното. То се остави да го опипам, като легна по гръб и разпери крака. Щом притиснах пръсти към болезнената му област, тихо изквича.
— Нищо му няма. Трябва само да се дезинфектира.
— Доктор ли си?
— Хирург.
Краката й бяха на няколко сантиметра от мен. С мъка ги разтворих. Целунах бедрата й, снежнобели, почти синкави. Мушнах глава между тях, бяха хладни, макар потни. Италия се надвеси над мен и усетих дъха й. Усетих, че устата й овлажнява врата ми… Надигнах се рязко и блъснах лицето й. Притиснах силно ръцете й една към друга. Вгледах се във възлестите й пръсти.
— Аз съм женен.
Не я гледах, само интуитивно си я представях в смътната зона на периферното си зрение.
— Няма да идвам вече, върнах се, за да ти го кажа…
Беше навела глава и си държеше носа, навярно я бях ударил силно.
— … за да ти се извиня.
— Бъди спокоен.
— Не съм от тези, дето търсят да изменят на жените си.
— Бъди спокоен.
От носа й беше потекло ручейче кръв. Приближих се и вдигнах нагоре брадичката й.
— Дръж си главата назад.
— Бъди спокоен. От какво толкова се измъчваш?
Една неизразителна усмивка облагородяваше лицето й. Това милосърдие ме караше да долавям поражението си. Натисках брадичката й, исках да победя, да я надвия.
— Често ли се чукаш с непознати?
Не се промени в лицето, но бе получила удара. Измести погледа си и не знаех в каква посока се движеха мислите й. Погледът й беше мътен като погледа на кучето й. Не, нямах никакво право да я обиждам, разтворих ръце и се скрих в тях. Кажи ми, че не е вярно, кажи ми, че само с мен се гърчиш и ставаш пепелява и стара като умирала змия, че само с мен имаш смелостта да свършваш. Сладурко беше задигнал една от виненочервените обувки, държеше я в уста, без да я захапва.
— Извинявай.
Но тя не ме чуваше вече. Може би някой ден ще се убие, може би ще напусне света, не заради мен, а заради някой друг подобен на мен, заради някой хищник, който ще се хвърли върху тялото и със същия глад и същата липса на обич.
— Трябва да си отиваш — каза. — Трябва да вървя на работа.
— Какво работиш?
— Курва съм.
И сега вече беше опразнена, като змийска кожа, съблечена в храстите.
Пред очите ми, Анджела, е виолетовият цвят на оня шал, който си мяташ около шията. Задигаш го от майка си, вълната му издържа на годините, по-стар е от тебе, купих го в Норвегия.
На корабчето към Лофотенските острови тя остана вътре да отпива чая си, долепила длани към горещото стъкло на чашата, докато аз се бавех на палубата, въпреки ледените пориви на вятъра, който влачеха морето в прилив. На корабчето, начупено като фиордите, които се отдалечаваха зад нас, нямаше туристи, но затова палубата му беше претъпкана с груби местни жители, рибари и търговци на риба. Студеният и ветровит въздух беше изпълнен с бъркотията на вълните. Новите цветове, новият климат, дебелият голф, който носех, острият мирис на осолена риба, идещ от трюма — всичко това ми помагаше да се чувствам друг човек, както често става, когато сме в отпуск. Бях щастлив, че съм сам, щастлив, че лошото време пречеше на майка ти да се присъедини към мен. Един моряк с мушамен плащ излезе с труд на палубата и, като минаваше край мен, ми извика нещо неразбираемо, сочеше ми вратата, за да ми каже, че е добре да се прибера вътре. Във врата ми, под пуловера, капеше вода, поклатих глава с усмивка.
— Всичко е окей — извиках.
Той също се засмя. Беше млад, но кожата му вече носеше следите на ветровития му занаят, миришеше на алкохол. Вдигна ръце към небето.
— Год! Год! — и се отдалечи към носа.
Една птица кацна до мен така неочаквано, че не я видях откъде се появи. Перата й имаха някакъв мръсен цвят, между сивото и зеленото. Ципестите й крака стискаха желязото на перилото като ръчички. Беше някакъв странен мелез между рибарче и черен щъркел. Коремът й ритмично се издуваше и хлътваше обратно. Трябва да беше се уморила доста от дългото летене, додето открие тази плаваща опора. Съвсем не изглеждаше кротка, дори вдъхваше страх. Взираше се в морето с хищните си очи в кръгове от червена кожа, сякаш търсеше пространство за следващия си полет. Клюнът й напомняше някаква птица от митологията, а в погледа й имаше нещо човешко. Защо едно такова дребно създание — дойде ми наум — посреща непрекъснато предизвикателствата, които природата му налага, а ние се пазим от всяка солена пръска в своите високи обувки, в своите голфове, защо сме така лишени от смелост?
Мисля, че през тази ваканция майка ти бе усетила нещо като е гледала гърба ми, когато крачех пред нея по каменистите пътечки, прокарани край пропастите, с морето под краката ни, или когато предприемах дългите си разходки без нея. Но не бе казала нищо. Вечер се притискахме към сътрапезниците си на същата продълговата маса в ресторанта от дърво и червени тухли, пред рибата с картофи и халбата бира. Тя протягаше ръка, слагаше я върху моята и ме награждаваше с една от своите усмивки, преливащи от нежност и топлина. Оставях се да бъда пленен от нейното веселие. Прегръщах я пред тези непознати хора, в този ресторант, пълен с дим и музика.
И когато слагах ръка върху тялото й, правех го с чувството на абсолютна преданост. След това се оказвах необикновено щедър в любовния акт. Елза го забеляза веднъж.
— Обичам те — повтори няколко пъти, като галеше косите ми.
Може би през предшестващите дни бе изпитвала страх, когато я карах да излизаме нощем до морето. Страх от това, че щяхме да сме сами двамата. Доведох я меко до върховната тръпка и после се изтегнах на леглото до нея. Задоволена, имаше в очите си нещо като сладка смола. Протегна към мен уморена ръка.
— А ти?
Взех ръката й и докоснах с устни венчалната й халка.
— Щастлив съм така.
Членът ми вече се беше смалил съвсем и скрил в слабините ми. Изчезнал като на дете. Тя ме погледна, смолата в очите й беше станал по-гъста. Чаках да ме запита нещо. Прокара ръка по лицето ми, за да ме разсее, за да прогони оня мой жадуващ поглед, впит в нейния. Никак не й се искаше да си усложнява този миг на отпускане. След малко заспа. Останах да гледам дървения таван, без да съжалявам. Бях отвел жена си отвъд бързеите на своите призраци до брега с топъл пясък, където се бе разляло удоволствието й. Сега тя си отпочиваше, а аз щях да поема по скалистия път. На следния ден, в кристалночистата утрин, щяхме да влезем заедно в един магазин, в който някаква жена тъчеше на голям стан. Майка ти щеше да избере виолетова и пурпурна прежда за шала си и да види как ги навиват на кросното. Ще го носи през цялата ваканция, ще го гледа денем и нощем, за да види как се променят цветовете. Ще плава в живота ни този шал, забравян и отново измъкван от гардероба, докато накрая, Анджела, ще се увие около врата ти и ще попие твоя мирис.
На връщане, когато слязохме от самолета, отново ни обви оня пламнал въздух. Елза остави куфара си, облече банския си и заплува към Рафаела. В тези августовски горещини селището се изпълваше с хора безразборно, по някакъв конвулсивен начин и всички, дори човекът, който ни доставяше храната, или вестникарят, позагубваха от учтивостта си. Само един бар оставаше почти безлюден, беше една барака с покрив от юта и няколко маси, пръснати по пясъка. Беше близо до устието на реката, където морето смърдеше и затова къпещите избягваха това място на плажа. Прякорът на съдържателя беше Гае, беше един малоумен старец с тяло на Христос, покрито само с избеляло таитиянско парео.
Бяхме го открили случайно това лято при една разходка до устието. Имаше само един сервиз за моторниците с двама нечистоплътни поляци, които демонтираха двигателите и зад него плажът свършваше. Елза намери бараката нечиста и отблъскваща. Аз се съгласих с нея, но после добих навика да посещавам това място почти всеки ден. Сутринта изпивах едно кафе и прочитах вестника. При залез Гае измисляше разни гъсти и силни аперитиви, от които главата се замайваше след няколко глътки. Посетителите бяха малко, поляците се напиваха, говореха на висок глас. Гае сядаше на масата ми, предлагаше ми цигара с дрога, която аз отказвах. И все пак това място ми харесваше. Морето там, може би заради дъното, покрито с водорасли, добиваше особени отблясъци.
Един следобед се видях обкръжен от колония инвалиди, които с помощта на патерици или тласкани на колички, бяха изскочили на плажа, оставяйки по пясъка браздите на трудното си придвижване. Заеха няколкото маси на барчето и си поръчаха напитки. Един от придружителите измъкна от торбата си радио и за няколко минути мястото доби вкуса на селски празник. Една възрастна жена с лице на невестулка и пълни рамене, изгорели от слънцето, затанцува на пясъка.
Почувствах се неудобно, станах и се отправих към бараката, за да платя и да си ида. Но после погледът ми се спря върху един младеж с лице на идиот и извънредно мършави ръце, сковани в някакъв спазъм, с пръсти, разперени като скоби. Доколкото му беше възможно, движеше глава в ритъма на музиката и в същото време гледаше приятелката си, а тя му се усмихваше от количката си със зъби, остри и редки като на риба. Беше с лице, белязано от бавен и затъпяващ живот, и с пластмасови обеци на ушите. Но отвръщаше на погледа на паралитика по начин, от който ми спря дъха. Не виждаше кукленските му движения, гледаше го в очите. Обичаше го, просто го обичаше. Трябваше да побързам, слънцето вече беше залязло, Елза ме чакаше за вечеря, бях изпил поне половин чаша от отровния аперитив на Гае и разчитах да поизтрезнея по пътя към къщи. Но облакътен на бара, с банкнотата от десет хиляди лири в ръка, си помислих, че с радост бих оставил мястото си сред множеството на здравите, за да бъда гледан поне веднъж в живота си така, както тази нещастница гледаше своя инвалид. Тогава, дъще моя, Италия влезе за миг в съществото ми и ме прекоси целия като някаква подводница.
Отново беше вечер и отново бях сам в града. Изсипах върху писалището си едно чекмедже, пълно със снимки. Попаднах на снимка от юношеството, по къси панталони и с лице, изпъстрено от сенки. Бях пълен, не знаех, че съм бил такъв някога. Няколко години по-късно съм бил невероятно слаб, за което свидетелстваше една студентска карта. Любопитството ми скоро се замени от странно смущение. Откривах някакво отсъствие. Животът ми беше пред мен, фиксиран върху гланцовите картончета, той се плъзгаше се между пръстите ми и достигаше до снимките от по-близки дни, в които се появявах рядко и то винаги нейде встрани, заслепен от неочаквания блясък на светкавицата. В това прогресивно бягство може би се криеше някаква тайна. Умишлено бях избягал от затвора на спомените. Ако умра внезапно, казах си, Елза трудно би могла да намери моя скорошна фотография за надгробния ми камък. Тази мисъл не ме натъжи, даже ме утеши. Нямах свидетели. Може би ядът ми от патетичния егоцентризъм на баща ми, ме беше накарал да оставам в сянка. В сянката, където се криеше един далеч по-изтънчен Нарцис. Може би и в живота, в най-близките отношения се бях преструвал. Бях подготвял снимката, после съм излизал от групата и натискал копчето на апарата. В стаята гореше само лампата с абажура, свалих си очилата и се загледах в тъмното пространство пред мен. Отворих остъклената врата на кабинета си и излязох на терасата. Изпиках се в растенията като гледах топлата пара, която се издигаше от опитомената почва в саксиите. Телефонът звънна и аз си влязох.
— Ти ли си, Елза?
Никакъв отговор.
— Елза…
После долових в слушалката един дъх, който ми беше познат.
Щом я доближих, веднага я сграбчих и затворих в прегръдката си. Дишаше, притисната към мен. Не зная шлюз дълго сме останали така, притиснати един към друг, неподвижни.
— Беше ме страх.
— От какво?
— Че няма да идваш вече.
Трепереше до врата ми. Притиснах носа си до черния път на светлите й коси, беше ми необходимо да вдъхна дълбоко мириса на главата й. Единственото, от което се нуждаех. Най-сетне бях добре. Устата й се беше хлъзнала чак до гърдите ми. Вдигнах я с ръце под мишниците й.
— Погледни ме, моля те, погледни ме.
Започна да разкопчава блузата си, копчетата й изскачаха бързо от илиците си от ламе, като зърна на броеница. Появи се малката й гръд. Спрях ръката й.
— Не, не така.
Взех я на ръце и я отнесох на леглото в нейната стая. Съблякох я бавно, като се движех спокойно около нея, с предпазливи ръце, като че ли готвех тяло за аутопсия. Тя ме остави да действам, отстъпчива. Когато остана напълно гола, се отдалечих, за да я гледам. Усмихна ми се, изпълнена с чувство на неудобство. Скри с ръце черния триъгълник.
— Много съм грозна, моля те…
Но аз й взех ръцете и ги вдигнах нагоре, над главата й, над косите й, разпилени по дантелената кувертюра.
— Стой така.
Пребродих с очи цялото й тяло, изследвах го част по част. После и аз се съблякох напълно, както никога не бях го правил пред нея. Аз също не бях красив, ръцете ми бяха твърде тънки, имах и коремче, и с този крив придатък, увиснал между космите, аз също изпитах срам. Но исках да бъдем такива, голи и не много привлекателни. Един срещу друг, без бързане, без задъхване, потънали във времето. Когато легнах върху й, останах дълго в нея, без да се движа, загледан в ясните й замаяни очи. Останахме така, неподвижни в това огнено поле. Една сълза се плъзна по слепоочието й и аз я изпих с уста. Вече не се боях от нея, тежах й като мъж, като син.
— Сега си моя, само моя.
По-късно, сгушена в края на леглото, ми режеше ноктите на краката с малки ножици.
— На колко години си?
— Колко ми даваш?
Заспахме слепени един за друг. Галих й главата, докато сънят спря ръката ми. А когато се събудих, Италия вече не беше до мен. Намерих едно листче на масата. Ще се върна колкото може по-рано. Кафеникът е приготвен. Под написаното имаше една целувка, отпечатана с червило. Целунах я.
Отидох в кухнята и запалих газта под кафето. Отворих едно стенно долапче и видях колко подредени бяха всички неща в него, чиниите една върху друга, малките чаши, големите до тях, пакетите със захарта и брашното, затворени с дървени щипки за пране. Скрит зад вратата видях календар с един-единствен лист. По двата последни месеца имаше тук-там няколко кръстчета. Върнах се назад в паметта си, но нямаше защо да го правя, знаех вече, че това бяха датите на нашите срещи. Над хладилника открих още нещо. В един стъклен буркан намерих няколко банкноти, някои смачкани, други само сгънати. Преброих ги, не липсваше нито една лира.
Погледнах през прозореца. Слънцето пържеше надлеза, стържеше трънаците в полето. До някаква каравана една циганка простираше пране. Три дребни кокошки с навирени опашки се придвижваха една зад друга край ръба на зеленчуковата градина, чиито буци бяха тъмни от неотдавнашно поливане. Италия не е пипнала парите ми, прие ги, но ги е мушнала в този буркан.
Взех си душ, после, облякъл хавлията на Италия с ръкавите, които ми стигаха до лактите, взех телефона и седнах на леглото. Казах на майка ти, че в края на седмицата нямаше да бъда с нея.
— Защо?
— Трябва да съм на разположение в болницата.
Маймуната ме гледаше от стената, а аз гледах нея. Чух врътването на ключа в ключалката.
— Тук ли си още?
— Разбира се, че съм.
Прегърнах я. Имаше друга миризма, от други стени.
— Къде беше?
— На работа.
— Какво работиш?
— Работя сезонно в един хотел, оправям стаите.
Миризмата й беше на автобус, на навалица.
Като се стъмни, излязохме. Вървяхме, ръка за ръка, из това призрачно предградие, без да говорим, слушайки звука на крачките ни, поверявайки мислите си на този нощен свят. Не престанах нито за миг да стискам ръката й, а и тя не престана да стиска моята. Чудна ми се виждаше близостта с тази жена, която не познавах много добре, а чувствах така близка. Беше се гримирала за излизането. Бях я видял, наведена над края на едно огледало, да подсилва набързо контурите на някои черти, които изглежда й се бяха видели твърде неясни. Този грим, тези коркови сандали, които бе обула, изрусените коси… нямаше в нея едно-единствено нещо, което да отговаря на моя вкус. И все пак това беше тя, Италия, и всичко в нея ми харесваше. Без да зная защо. През тази нощ тя беше всичко, което желаех.
— Да тичаме! — извика.
И тичахме, и се блъскахме един в друг, и се смяхме, и се прегърнахме до един зид. Направихме всичко, което правят влюбените. А на следния ден, когато се разделяхме, Италия отново трепереше. Беше ми направила един омлет с яйцата на кокошките си, беше ми изпрала и изгладила ризата, и сега трепереше, когато я целувах и когато й обръщах гръб. Всяка нова любов, Анджела, е изпълнена със страхове, няма място в света и няма начална станция.
Мобилният ми телефон вибрира. Поставил съм го на прозоречния перваз, защото там приемането е по-добро. Не отговарям веднага, отварям прозореца и след това натискам зеленото копче. Имам нужда от въздух. Гласът на майка ти е извънредно ясен, около нея няма летище и никакви съобщения за пристигащи и излитащи самолети.
— Ти ли си, Тимо?
— Да.
— Казаха ми, че…
— Какво са ти казали?
— Че е имало произшествие с някого от моето семейство. Взех си билет за връщане.
— Да.
— С Анджела ли?
— Да.
— Какво е станало?
— Паднала е с мотопеда. В момента я оперират.
— Оперират какво?
— Мозъка.
Не плаче, а реве в слушалката, сякаш някой я реже на парчета. Ревът й внезапно спира и гласът й пак става беззвучен, безизразен.
— В болницата ли си?
— Да.
— Какво казаха? Какво казват?
— Надяват се, да…
— А ти? Ти какво казваш?
— Аз казвам, че…
Едно ридание се надига в гърлото ми, но не искам да плача.
— … да се надяваме, Елза, да се надяваме.
Отпускам рамене, надвесвам се от прозореца… Защо не падам? Защо не падам там долу, където в момента се разхождат двама болни, облекли палта над пижамите си.
— Кога излиташ?
— След десет минути с „Бритиш Еъруейс“.
— Чакам те.
— А каската? Не ли била с каска?
— Не я е закопчала.
— Как? Как не я е закопчала?
Защо не си спазила договора ни, Анджела? Защо младостта е така невнимателна? Една усмивка на вятъра и майната ти, майчице. Отряза и краката, главата. Как ще й искаш извинение сега?
— Тимо?
— Да?
— Закълни се в Анджела, че е жива?
— Кълна ти се. В Анджела.
Болните долу са се спрели, пушат, седнали на пейка. Край лехите минава жена в палто с керемиден цвят. Човечеството, дъще моя, гъмжи, катери се, продължава да живее. Какво ще стане с нас, с мен, с майка ти? С китарата ти?
Любихме се, после останахме неподвижни, слушаме шума на колите по надлеза, тъй близки, че сякаш минават по покрива ни. Трябва да се облека и да се върна вкъщи, но как да се отлепя от тази смола, която ни държи в плен. Къде ми са чорапите, панталоните, ключовете от колата… А продължавам да лежа. Утре заминавам, трябва да се изкажа на един конгрес по онкохирургия, а никак не ми се отива. Италия ме гали бавно по ръката, претегля си самотата, която ще трябва да понася. Представям си залата на конференцията, очилата си, лицето си зад табелката с името ми, колегите с портретчетата си в пластмасови калъфки на реверите, хавлията в хотела, хладилното барче през нощта…
— Ела с мен.
Извърта се върху възглавницата с невярващи очи.
— Ела.
Поклаща глава.
— Не, не.
— Защо?
— Не знам какво да си сложа.
— Ела по гащички. По гащички си много хубава.
А по-късно, посред нощ, поправям изказването си, чета го, пробягвам с червен молив напред-назад по редовете, подчертавам, зачерквам, прибавям нещо, обаждам й се.
— Спеше ли?
— По-добре да не идвам, нали?
— Ще мина в шест. Не ти ли е прекадено рано?
— Ако размислиш, не се бой.
И в шест сутринта, гримирана, ме чака на улицата. Един малък палячо в сивото. Целувам я, бузата й е ледена.
— От колко време чакаш?
— Преди малко слязох.
А всъщност е измръзнала. Сложила си е един черен жакет с къси ръкави и толкова вата в раменете, че шията й хлътва в тях. Кожата на ръцете й е на петна, като мраморна. Тя ги търка, стиснати между краката й. Включвам отоплението на максимум, искам да се стопли веднага. Лицето й е объркано, дори очите й са измръзнали. На седалката не се мръдва, не се оправя, остава скована, права, без да се обляга назад. После топлината я съживява и отпуска, докато колата лети по безлюдната магистрала. Бодвам с пръст върха на носа й.
— По-добре ли си.
Усмихва се и кима утвърдително.
— Здрасти — казвам.
— Здрасти — отвръща.
— Как си? — казвам и мушвам ръка между краката й.
Градчето е изградено цялото от вулканичен камък, еднопосочни улички и табелки със стрелки, които те отпращат все към същия кръгъл площад. Оставям колата на един паркинг. Бяхме се уговорили с нея и бях ангажирал една стая на нейно име. Не мога да рискувам — в конгреса участват много колеги, включително и Манлио. По улиците се движим на разстояние един от друг. Италия е по-напрегната, не знае къде отиваме, но се държи наперено. Взела е със себе си един куфар на колелца, твърде голям за няколкото дни, които ще прекараме тук. Полупразен, той се мотае в краката й. Аз, напротив, съм свикнал с кратките пътувания и нося малка кожена чанта, удобна, елегантна, подарък от Елза. Тази сутрин нямам коремче, стегнал съм си колана на следващата дупка. Крача леко, в отлично настроение, чувствам се момче на училищен излет. Докосвам я отзад:
— Пардон, госпожице.
Тя е сериозна, не се обръща да ме погледне, чувства се натрапница. Облякла е онзи нещастен жакет и една пола, по-дълга от обикновено, за да не привлича вниманието.
Ключът от стаята е в ръцете ми. Италия говори с човека от рецепцията. Двама колеги ни застигат, поздравяваме се.
— Затоплена ли е сауната, или ще трябва да почакаме? — питам девойката в тъмносиня жилетка, която ме регистрира — повод, за да се позабавя. Човекът пред Италия проверява с молив в ръка списъкът на резервациите. Тя се обръща към мен със загубен поглед. Приближавам се.
— Има ли някакъв проблем с колежката ми?
Човекът ме поглежда, после хвърля особен поглед към Италия.
— Ще гледаме да я наредим, госпожата не е в списъка.
Дебелият слой червило, косата развалена от обезцветяването. Свива се в жакета от синтетика, дръпва към себе си твърде големия куфар, чувства, че човекът я преценява.
Гледа главата му, наведена над плота, и вече се разкайва, че е дошла.
Прекосява хола с нахален, почти враждебен израз. Чертите й изглеждат по-груби, защото в душата й се е смрачило. Брани се. Изкачваме се заедно в асансьора. Сами сме, а не я докосвам. Става ми мъчно за нея, върви в коридора с кривите си токчета и от това душата ми се свива. Стаите ни са на същия етаж. Наоколо няма никого. Италия влиза в моята. Остава права, без дори да се огледа, гризе си ноктите.
Конгресът продължава четири дни. Конференции, събрания, курсове по последните новости. Италия не иска да излезе от хотела, остава в леглото си да гледа телевизия, поръчвам й нещо за ядене и нареждам да й се занесе в стаята. Аз вечерям в хотелския ресторант с колегите си. Не бързам, храня се с удоволствие, говоря, шегувам се. Вътре в мен се плиска някакво тънко удоволствие. Тя е горе, скрита, готова да се плъзне в ръцете ми. Заключила се е и ме чака. Всеки път, когато почуквам, чувам нейните боси, забързани крачки по мокета. Говори тихо, винаги я е страх, че някой може да ни чуе. Неприятно й е за съседната стая, която стои празна, прочете цената й от другата страна на вратата и се изчерви. Дори не взима водата от охладеното барче, пие от крана, аз се ядосвам, но тя упорства. Не излиза, дори когато камериерките идват да й оправят стаята, сяда в ъгъла и ги гледа. През нощта се любим с часове, изобщо не заспиваме. Тя извива шия извън възглавница, гърлото й трепери, косите й падат до пода. Като че търси нещо отвъд мен, някакво място, където да се съедини с някаква загубена част от самата себе си. Бяга, късове от нея се изплъзват от ръцете ми. Очите й гледат прозореца, в който проблясват светлините на вътрешния двор на хотела. Там долу има един осветен фонтан, който по някое време угасва. Италия става от леглото, за да присъства на този момент, харесва й да гледа угасването на струята. Говори малко, не настоява за по-голямо уважение, знае, че не е младоженка на меден месец. Няма да узная никога колко мъже са я обичали преди мен, но зная, че всеки, който е бил грижовен към нея или я е наранявал, е допринесъл, за да бъде тя такава, каквато е.
На втората вечер излизаме посред нощ, оставяме ключовете и се измъкваме от хола. Бях й подарил едни бели обувки, видях ги на една витрина и ги купих. Малко са й големи и тя запълни върховете им с тоалетна хартия. Градчето е на стръмнина, с преплетени улички и къщи от недялан камък. Петите на Италия изскачат от твърде широките обувки. Изкатерваме се до замъка над общината. От терасата гледаме долу нощната равнина, осеяна от светлини. Слизаме няколко стъпала и се оказваме на детска площадка, покрита с камъчета. В средата й една люлка скърца, полюшвана от вятъра, който тук, на високото, духа по-силно. Тъмно е и само камбанарията в романски стил се откроява, осветена, сред черните покриви. Седнали на каменна пейка, гледаме пред себе си едно конче с пружина вместо крака и нашата нелегалност се оцветява от лека печал. Това място за игри без деца ни натъжава. Тази люлка, която не престава да скрипти, ни разваля настроението. Италия става, намества се на седалката, оттласва се веднъж, още веднъж. Краката й се сгъват във въздуха, гърбът й полита и се връща. Белите й булчински обувки са изскочили от краката й, но тя не се е опитала да ги задържи.
На другия ден я откривам в коридора, сприятелила се е с камериерките от хотела, върви с тяхната количка, която те преместват от стая в стая, помага им, навежда се да взима и да им подава чистите чаршафи. Не ме вижда веднага и аз имам време да я погледам. Говори бързо с южняшкия си акцент. По-истинска е сред тези момичета по престилки, изплъзнала се е от затворничеството и се е присъединила към себеподобните си. Нахлупила е на сухите си коси една найлонова шапка за душ и се прави на палячо. Имитира движенията на претенциозна клиентка, която е останала под душа без вода. Дебеличкото момиче до нея се смее до сълзи. Не знаех, че Италия е толкова способна да разсмива. Извиквам я, тя се обръща, обръщат се и камериерките. Тя смъква найлоновата шапка от главата си и идва към мен. Зачервила се е в лицето и трепери като малко момиче.
— Вече си тук… — прошепва.
Последният ден тя вечеря в ресторанта — аз я помолих да слезе. Искаше ми се да я видя сред хората, които ни смятаха за непознати. Слезе със закъснение. Отправи се бързо към една маса в дъното, до остъклената врага, която водеше към съседната зала. Сътрапезниците ми лъхаха на вино и професионална жлъч. Манлио беше пристигнал едва тази сутрин и вече не можеше да се сдържа. Нападаше направо един изследовател от Щатите, гуру на нетрадиционната фармакология. Вдъхваше с отвращение цигарения дим, оставил до салфетката си златна запалка. Мислех си какво ли си е поръчала Италия, искаше ми се да й поднеса чаша вино. Още не й бяха донесли нищо, може би я бяха забравили, оглеждах се, за да открия сервитьора. Беше неспокойна, бе дошла, за да ми направи удоволствие и сега, подпряла лакти на масата, си пощипваше с ръка брадичката, готова да си тръгне. Даже от толкова далече долавях смущението й. Сервитьорът се наведе над нея и отхлупи издутия капак, който пазеше топлината на ястието. Италия започна да се храни с лъжица, някаква супа навярно. Обърнах се към Манлио — той я наблюдаваше. Тя навярно го беше забелязала, бе престанала да яде и си играеше с крайчеца на покривката. Вдигна поглед и аз видях, че го насочва без капка предпазливост в неговото полезрение. Беше добила отново оня свой безочлив израз. Манлио ме сръга с лакът и с неприятна усмивка, която му изду челюстта, изсъска:
— Гледа към мен… Самичка е, да я поканим, а?
И преди да мога да го задържа — ако изобщо бях поискал да го сторя, — той е вече на крака и, без да сваля от лицето си маймунската си усмивка, се приближава към нея. Съседите ни се смеят, всички са пийнали. Виждам, че Италия поклаща глава, става, блъсва количката със сладкишите и се отдалечава. Манлио се връща, сяда отново до мен и посяга към златната си запалка.
— Отначало изглеждаше вулгарна — казва, — а отблизо се оказа грозна.
Легнала е на кревата. Прелиства някаква дипляна на хотела.
— Кой беше този простак? — казва, без да вдигне глава.
— Един хирург — гинеколог. Наистина е простак.
Хапнал съм си добре, пийнал — също, иска ми се да се любим. Но Италия се забавя твърде много в банята и когато излиза, не идва към леглото, а взима един стол и сяда до прозореца, гледа към вътрешния двор, лицето й става жълтеникаво от светлината, идваща от него, чака угасването на фонтана.
Италия е приготвила сандвичи за из път, слязла е да купи сирене и салам, после е нарязала хляба върху леглото. Като се събудих, я видях да събира трохите в шепа. До асансьора поздрави камериерките, взе им адресите, прегърна ги сестрински. В колата на връщане през целия път говорим малко. В един момент тя казва:
— Срамуваш се от мене, нали?
Казва го, без да ме погледне, наклонила се към страничното стъкло, взряна в пътя. Чантата й от пъстри кръпки е пълна с малките бурканчета мед и конфитюр от сутрешните закуски, които тя е запазвала всеки път. Усмихвам се, протягам ръка и оправям огледалото за обратно виждане. Главата ми е пълна с объркани мисли, които се смесват без никаква определена връзка. Тази сутрин Елза се обади по телефона, звънът ме свари в стаята, бях стегнал куфарите, помислих, че се обаждат от рецепцията и отговорих непредпазливо. Италия в това време каза нещо, свързано с паспорта й, беше забравила да си го поиска. Майка ти чу гласа й.
— Кой е с тебе?
Казах, че е камериерката, че вратата е отворена, че излизам. Казах го с нервен глас.
— Защо се ядосваш?
— Защото бързам.
После й поисках извинение. Тя каза още нещо, нещо съвсем друго, но гласът й беше леко променен. И сега, докато въртя волана, мисля, че вече не съм уверен в това, което правя. Оставям Италия пред големия блок, взимам ръката й и я целувам. Бързам да се отделя от нея и тя може би го усеща. Учтив съм, излизам, за да извадя куфара й от багажника, но когато изчезва във входа, всмукана от лошата му миризма, се чувствам облекчен. Не се забавям нито миг. Мястото тази сутрин ми се вижда ужасяващо.
Отивам направо в болницата, хлътвам цял в занаята си. Сестрата, която подава инструментите, е малко несигурна, трябва да е някоя нова, в движенията й няма сила. Ядосвам се. Изтървава едни щипци. С ритник ги изпращам до отсрещната стена на операционната.
В крайморската ни къща майка ти почва да събира нещата си, лятото е към своя край. Седнал съм в градината, гледам Голямата и Малката мечка, Полярната звезда. Тя идва при мен, наметната с вълнена жилетка и с чаша в ръка.
— Искаш ли да пийнеш нещо?
Поклащам отрицателно глава.
— Какво ти е? — пита.
— Нищо.
— Сигурен ли си?
Есента е наблизо, морето ще стане сиво, пясъкът — мръсен, вятърът ще го духа насам-натам, къщата ще е вече затворена. Елза усеща с раменете си този лек полъх на меланхолия. В леглото се притиска към мене, иска да се любим.
— Вече искаш да спиш?
Не се помръдвам, оставам в своята страна на леглото:
— Неприятно ли ти е?
Неприятно й е. Престава да ме целува, но продължава нарочно да диша към мен. Полъхът на дишането й ме отдалечава от съня.
— Извинявай, ужасно съм уморен…
Обръщам се, лицето й е като желязно в мрака. Тялото й прошумява с чаршафа и се отдалечава от моето. Сега ме загърбва. Чакам. Не искам да е тъжна. Протягам ръка към нея, тя ме отблъсва с леко движение на рамото.
— Да спим — казва.
На другия ден се събуждам късно. Намирам Елза в кухнята, облякла е халата си от шантунг.
— Здрасти — казвам.
— Здрасти — отвръща.
Зареждам кафеварката, поставям я на огъня и докато чакам кафето да потече, сядам. Жена ми е висока, раменете й са съвършен трапец, две коси линии, които се спускат до тясната й талия. Подрежда цветя с дълги стъбла.
— Откъде ги взе?
— Рафаела ми ги подари.
Още е ядосана, разбирам го от начина, по който си движи ръцете, резки движения, които показват намерението й да не ме забелязва. Мисля си от колко време не съм й подарявал цветя. А може би и тя си мисли същото. Прибрала е косата си зад ушите. Стои пред прозореца, от който в кухнята навлиза ярка светлина, едва отслабена от памучната завеса. Гледам профила й, безцветните й устни са две подутини от сърдита плът. В тях има много мисли по мой адрес, може би против мен. Ставам, наливам си една чашка и я изпивам.
— Искаш ли малко кафе?
— Не.
Наливам си втора чашка, изпивам и нея. Елза се е порязала. Изпуска ножицата на масата и смуче наранения си пръст. Приближавам се до нея.
— Нищо не е — казва.
Но аз взимам ръката й и я мушвам под струята на крана. Водата, розова от кръвта й, изчезва в черния отвор в средата на умивалника. Изсушавам пръста й със своята фланелка, после търся по полицата шишенцето с дезинфекционен разтвор и една лепенка. Майка ти ме оставя да действам, обича да се занимавам с нея като лекар. После я целувам по врата. Той е тъй близо до мен и аз го целувам там, където свършва в косите на тила й. И ние се прегръщаме в кухнята край цветята, пръснати по масата.
Когато излизам от душа, тя пише на машина в един далечен ъгъл на хола. Трябва да бърза — казва, — защото била изостанала с работата си. Няма вече желание за бани и слънце. Ще остави почернялата й кожа да избелее през зимата. Не се е облякла, още е по пеньоар, долу коприната му се отваря и разкрива краката й. Поставям върху диска на грамофона „Патетична“ на Чайковски. Звуците й нахлуват като буря от кристали в хола, облят от слънцето. Бос съм и чета. Очите на майка ти бягат по клавишите на машината, от време на време издърпва някой лист от валяка, смачква го и го хвърля в кошчето до нея. Тя има гневлив характер, горда е в намеренията си, както и в линиите на тялото си. Не ми принадлежи, никога не ми е принадлежала, сега съм сигурен в това. Не сме програмирани да си принадлежим, програмирани сме да живеем заедно, да споделяме същото биде.
Поглежда ме, оставя пишещата машина и се приближава към мен. Сяда на дивана срещу мен, свила единия си крак под себе си и оставила другия да докосва, бос, пода. Заговаря и думите й са обмислено заобикаляне на главното. Общи фрази за работата, за някакъв колега, който й извъртял лош номер, и после изведнъж:
— А ти какво прави на конгреса?
И веднага след това ме пита кой е бил и кой не е бил, и чувствам, че кръгът се затваря, когато казва:
— А стаята ти как беше?
— Като всяка друга.
Усмихвам се, не аз съм в затруднение, а тя. Оставям я да се пържи в мислите си, напълно спокоен съм, ако иска да ме запита за нещо, да пита. Смелост, съпруго, давай. Ако искаш да бъдеш сигурна за нещо, този път ще се справяш сама, не съм аз този, който ще ти помогне. Не се чувствам виновен, не успявам да се почувствам. Чайковски звучи и окъпано от неговата музика, всичко ми се вижда не толкова драматично. Елза се бори с една къдрица, която изглежда бяла, защото слънцето я осветява отзад. Колебае се между любопитството и страха, че ще страда. А пък аз, ако би ми казала да разваля красивото представление, съм готов да го направя. Но истината се поти подмишниците и не приляга на царствеността на жена ми. Хвърля ми един поглед, който ми е познат, макар едва сега да ми се струва, че разгадавам чувството, затворено в тези замъглени зеници — в тях има някаква липса, някакво препятствие, някаква стена. Очите й са очи на глупачка. Откритието ми е като избухване. Зад толкова привидна интелигентност се криела една патина от упорита тъпота, почти от отсъствие на съзнание — това е нейният път за бягство от мъката. Това са очите, които тя противопоставя на затрудненията, когато те й се случват, с които се прави, че ме разбира, когато всъщност ме оставя да се справям с нещата сам.
Сега става, отива към кухнята, стигнала е почти до вратата. Държи гърба си изправен, великолепните й коси подскачат при всяка крачка. Прицелвам се в средата на тялото й и хвърлям ножа…
— Искаш да знаеш дали се чукам с друга?
Обръща се:
— Каза ли нещо?
Чайковски е заглушил думите ми. Не ги е чула. Или може би ги е чула и затова се олюлява леко.
Тази вечер се любим. Тя е, която го поиска, никога не съм я виждал тъй дръзка.
— По-полека — пошепвам й с тих смях. — По-полека.
Но тя е по-силна от мен, има си някакъв план. Хвърля върху ми цял водопад от сдържани енергии. Този път не аз съм активният, а тя ме обработва под себе си. Всичко е един еротичен фарс, който сигурно е усвоила от някоя книга или филм. Тази нощ е решила да приложи номера с изгарящата страст. И аз съм само едно загубено средство в него, един мършав кон, хвърлен да участва в първокласно надбягване. Сега се е плъзнала надолу, задъхва се под корема ми. Не съм свикнал да я виждам тъй подчинена. Усещам се виновен, сякаш заради мен се е съгласила на подобно извращение. Искам да си ида, да избягам от това легло, а оставам в него. Сега съм възбуден, погледнах главата й и си помислих… И тази мисъл именно ме възбуди. Хвърлям се върху тялото на майка ти, мачкам го, натискам го. Изблъсквам я до ръба на леглото и я обладавам като коза и, докато го правя, се питам какво правя.
След това лежеше под мене като строшено яйце, беше се извъртяла в раздробената черупка и ме гледаше с някакво ново намерение. Изглеждаше щастлива и злобна като вещица, чиято магия е успяла. И за пръв път, откакто се бяхме запознали, помислих, че искам да я оставя.
Малкото тяло на любовницата ми се беше наклонило над ръба на леглото, гледах мястото, където тънкият й гръб се разширяваше в задните й части. Езикът ми бе пътувал от чертата, разделяща косите й, до краката й. Бе се вмъкнал между всичките й пръсти. Беше й приятно и същевременно й ставаше студено, кожата й се беше сбръчквала при всяко лизване. Чувствах, че искам да я любя така, късче по късче, неподвижна и в мълчание. Не беше както преди, прегръдките ни не бяха вече яростни, заслепени като тогава. Бях добил навика да я държа неподвижна на леглото и само да я целувам. Исках чрез моята внимателност да осъзнае себе си. Браздях я с езика си, станал накрая болезнен и сух, без слюнка. Не беше свенлива, дори беше безсрамна при секса, а напротив, срамуваше се от мазолите, които втвърдяваха ходилата й, и от любовното чувство. Обладавах я едва накрая, когато вече бях уморен, вмъквах се в нея като куче, което е тичало цели дни през тръни, ровове и камънаци и, напълно изтощено, намира накрая колибката си.
— Остави ме — прошепва.
Гласът й е тънък и студен като метална жичка.
— Какво говориш…
Приближавам се, галя самотния й гръб.
— Не мога, не мога повече… — и тръсва глава. — По-добре е сега.
Скрила е лицето си в шепи:
— Ако малко ме обичаш, остави ме.
Притисвам я силно, лактите й хлътват в кожата ми.
— Няма никога да те оставя.
И съм така уверен в това, което казвам, че тялото ми се втвърдява. Всяка моя фибра се втвърдява, когато я прегръщам, сякаш ме облича броня от мощ. И оставаме така, всеки забол брадичка в рамото на другия и взрян в празното пред себе си.
Какво значи да обичаш, дъще моя? Ти знаеш ли го? За мен да обичаш, беше да държа дишането на Италия в обятията си и да забелязвам, че всеки друг шум е спрял. Аз съм лекар и мога да разпознавам пулсирането на своето сърце винаги, дори и когато не искам. Кълна ти се, Анджела, сърцето, което туптеше в мен, беше сърцето на Италия. Тя сънуваше винаги едно и също. Сънуваше, че нейният влак тръгва без нея. Подранявала на гарата, била добре облечена, купувала си списание, после се разхождала, преспокойна, по перона. Влакът бил там и я чакал, бил елегантен, червен и сив на цвят. Тя се готвела да се качи, но започвала да се бави, да рови в чантата си, да си търси билета. Искала да узнае къде отива, затова губела време. Влакът тръгвал от перона, а тя оставала на него и вече нямала ни чанта, ни обувки. Гарата зад гърба й била празна, а тя била гола „като на картина“ по нейните думи. Каза ми, че този сън я бил измъчвал от времето, когато била съвсем млада, после изчезнал и се появил отново с моята поява.
Аз вярвам, Анджела, че в сънищата си ние се наказваме за неща, рядко се награждаваме.
— Дай ми ръката си — каза тя, — лявата.
Разтвори китката ми, прокара своята длан върху моята, сякаш за да я почисти, да я освободи от прашеца на други неща, които не ни засягаха.
— Имаш дълъг живот, с една резка в средата.
Аз не вярвам на тези глупости и вдигнах рамене.
— И какво значи?
— Че ще преживееш нещо.
Но сега се питам, Анджела, дали тази резка не си била ти. Дали Италия не беше те съзряла върху моята длан.
— Сега стисни силно, да видим за децата ти.
Взря се в гънките на юмрука ми край кутрето.
— Има едно, дори две — засмя се. — Браво.
— А ти? — казах. — Дай да видя твоята ръка. Какъв е твоят живот?
Изправи се, без да престава да се смее.
— Много е дълъг, бъди спокоен. Лошата трева дълго трае, майка ми викаше Плевелка.
Когато се сбогувахме, изтича след мен, сграбчи ме.
— Никога не го взимай на сериозно, когато ти казвам да ме оставиш. Не ме оставяй, моля ти се, не ме оставяй. Идвай, когато искаш, веднъж в месеца, веднъж в годината, но не ме оставяй…
— Разбира се, че няма да те оставя. Аз те обичам, Плевелче мое.
Избухна в плач, лава от парещи сълзи ме обля.
— Но защо!
Беше се откъснала от прегръдката ми. Пламнала в лицето, втренчила зачервени очи в моите, удряше ме с юмруци по ръката:
— Чукам се от дванайсетгодишна и никой досега не ми е казал, че ме обича. Ако се шегуваш с мен, ще те убия!
— С тези юмручета?
— Да.
А ти, Анджела, любила ли си се някога? Спомням си деня, в който стана жена, преди три години. Беше на училище, учителката по английски те придружи до директорската стая, ти телефонира на майка си в редакцията и тя дойде, за да те отведе вкъщи. В колата тя се е шегувала, ти си се усмихвала безсилно като болна, била си отчуждена, малко ядосана. Очаквала си този момент, но сега не си искала да пораснеш. Като момиче беше независима и рязка, свикнала да се оправяш сама, а ето че си била станала една дванайсетгодишна горска гъба. В тялото беше още много повече дете от своите приятелки и мислите ти, игрите ти бяха детски. Но нещо в тебе, без да го искаш, се е било раздвижило. Първата яйцеклетка е била съзряла и се е била пукнала. Кръвта е подпечатала края на детството.
Съобщи ми го майка ти, посрещна ме на входа. Лицето й беше озарено от светлина, вече не беше жената, излязла сутринта от къщи, имаше вид на акушерка. Вие, жените, сте изменчиви, готови да улавяте живота, да се изпълвате с пеперуди. Ние, мъжете, пълзим, строени като червеи по вашата стена. Усмихнах се, забавих се да си сваля палтото. Ти се беше изтегнала на леглото с онези големи черни очи и издължено лице като на мършава котка. Приближавам и се навеждам над теб.
— Анджела…
Усмихваш се едва-едва, бледата кожа на лицето ти се посбръчква.
— Здрасти, татуне.
Бих искал да ти кажа много неща, но не успявам да кажа нищо. В този момент принадлежиш само на майка си, аз съм един объркан гост, от тези, които катурват чашите. Ти си сложила ръцете върху корема си и държиш краката си неподвижни, свити в коленете. Моя вкусна гъбке, моето любимо парфюмче. Колко пъти съм те тласвал на люлката, колко пъти гръбчето ти се е връщало в ръцете ми. Така и не задържах този миг, изпуснах го и може би дори не ми се е искало да те люлея, искал съм да си прочета вестника. Погалвам челото ти.
— Чудесно — казвам. — Чудесно.
И наведен в кабинета си под онова абажурче стил сецесион, което хвърля топлата си светлина върху плота на моето писалище и плешивата ми глава, мисля пак за теб. Отдръпнал съм се тук, отстъпил съм на вас, жените, останалата част на дома, чистите чаршафи, памука, девствената кръв. Майка ти е приготвила чая, внесла го е в твоята стая на лондонския поднос, оня с котките. Ще топите бисквити, седнали по турски на килима, сякаш сте на една и съща възраст. Днешният ден е особен, ще седим затворени вкъщи, на топло, няма да вечеряме. По-късно аз ще хапна малко сирене, сам в кухнята. Мисля, че един ден ще се любиш. Един мъж ще се приближи до тебе с ръцете си и със своята история. Ще се приближи до моята върлинка, дето панталонките й тъй бързо окъсяваха, не за да си размените картинки и не за да ти каже, че е негов ред да се люлее на люлката, а за да те намушка с шиша си. Потривам силно очи, защото картината, която изскача пред тях, е нетърпима. Аз съм твоят баща, твоята вагина за мен е онова гладко сандвиче, което се пълнеше с пясък на плажа. Но аз съм и мъж. Бях мъжът, който, пребледнял от похот, изнасили една жена, едно момиче, току-що състарило се. Да, направих го, защото я бях обикнал изведнъж, а не исках да я обичам. Докато си трия очите, виждам един мъж, един похотлив гръб, който се приближава към теб. И сега аз го сграбчвам отзад за врата и му казвам: „Пази се, приятелче, това е Анджела, чистотата на живота ми“. После го пускам. Пропъждам тези мисли, които те обиждат, нямам никакво право да мисля за теб, като се любиш. Ще бъде както ти ще го искаш. Ще бъде нежно. Ще бъде с мъж, по-добър от мен.
Рожденият ми ден. Знаеш, че не е празник, който посрещам с голяма радост и въпреки годините, отново извиква в мен горчивината, която изпитвах като момче. Училището винаги още не беше започнало, приятелите винаги се бяха разбягали в разни посоки, тъй че никога не се получаваше истинско празнуване. С възмъжаването започнах и аз да забравям за датата. Помолих майка ти да не организира познатите изненади, които никак не ме изненадват. Тя се остави да я убедя и аз, без да й го признавам, се почувствах засегнат, задето се бе съгласила така лесно.
Денят не беше от най-хубавите. Слънцето си оставаше задушено от облаци, мътни и с цвят на киреч. Тъстът и тъщата, едва завърнали се от екскурзия до Червено море, бяха дошли да ни посетят. След пладне се върнахме на плажа, под чадърите. Баба Нора беше добила бронзов тен, напръскан тук-там от белезите, които й бе оставил козметичният хирург, за да й заличи старческите петънца. Над челото на дядо Дуилио стърчеше с козирката си, фуражката на капитан за далечно плаване. Така се обличаше през лятото — шорти, чорапи, опънати върху още мускулестите прасци, обувки от плетени канапи. Седнал на ниско плажно столче, барабанеше с пръсти по коленете си, отмервайки времето на тежкото си мълчание. Чувствах се неловко в присъствието на тъста си. Ти го познаваш, какъвто е днес, загубен, мек, много топъл към теб. Но преди шестнайсет години беше запазил още своя гневен израз, немилостивия нрав, който го беше издигнал тъй високо в професията му. Беше станал един от най-важните архитекти на града, като умре една улица непременно ще носи неговото име. Беше едва започнал да старее и му беше трудно да стои на втори план, както му подсказваше възрастта. Държеше се ужасно с жена си, която бе твърде занесена, за да го забележи. Елза направо обожаваше баща си и в първите години на брака ни прекадената й грижовност към него ме обиждаше. В негово присъствие аз не съществувах. После, с времето, нещата се позагладиха, той съвсем остаря, а за жалост и аз почнах да старея. Сега, когато той прекарва деня си пред телевизора с малката филипинка, която го обслужва, вече сме добри приятели и той тайно се ядосва, когато не успея да му измеря кръвното налягане два пъти в седмицата.
Мушнала лице между лактите си и излегнала се настрана, Елза говореше с майка си. Не беше много близка с нея, не можеше да прости на бедната Нора нейната игривост. Елза, като баща си, никога не е била прощаваща. Единствената й слабост беше в това. „Майка ми е много добра и много глупава“ — казваше. Но съвсем неочаквано Нора престана да бъде глупава. Майка ти, тласкана от някаква скрита извивка на подсъзнанието си, започна да вижда в нея жена, различна от другите, лесно ранима, но волева, ясен пример за подражание. Неотдавна я чух да ти казва: „Баба ти нямаше голяма култура, но беше най-интелигентната жена, която съм познавала някога“. Погледнах я, отвърна на погледа ми най-спокойно. Твоята майка умее да забравя и да променя нещата така, че да й бъдат полезни в момента, когато й е нужно. От една страна това е ужасно, но от друга сякаш придава на всичко, което я обкръжава, способността да се преражда непрекъснато. Аз трябва да съм се прераждал много пъти в ръцете й, без да го усетя.
Така стоях, потънал в тайната на живота, който най-сетне бях узнал. В него бях свободен човек, нямаше нужда да се крия. Хората ме познаваха, жена ми, тъстът ми, всички ме познаваха. И все пак сега ми се струваше, че този живот, а не другият, беше успоредният. Животът ми с Италия, този с шепотите си, със скритостта си, беше истинският ми живот. Нелегален, без небе, в постоянен страх, но истински.
Една жена се къпеше в морето, главата й изчезваше и отново се появяваше сред пяната. Излезе от водата до кръста. Изцеди косата си, извивайки я, после тръсна глава. Тръгна към брега и водата, ставаща все по-плитка, разкри постепенно тялото й. Носеше тъмнозелени бикини. Не беше загоряла. Коремът й беше бял, малко издут, като на дете, което току-що се е нахранило. Идваше към мен, полюлявайки кокалести хълбоци. Стори ми се, че чувам шумоленето на дъха й, капките, които се откъсваха при движението на тялото й, капеха в пясъка. Имах чувството, че искам да вдигна ръка, за да я спра, но жестът си остана в мен. Всичко беше неподвижно, замръзнало, само тя се движеше като в забавен филм. Аз, включен в своя блок от камък, очаквах края на видението. Тя мина край мен и аз не посмях дори да я проследя с поглед, тъй ми се беше схванал вратът от шока. Но в зениците ми оставаше като мираж този мършав силует, който се приближаваше, пръскайки пясък с краката си.
После звукът се появи около мен. До слуха ми стигнаха шумът на вятъра, който се бе надигнал отново, все по-отчетливото дърдорене на тъщата и тежкото дишане на съпруга й. Това напомняше момента, когато човек се приближава с лодка към брега и започва да чува все по-близко говора на летовниците. Обърнах се, зад гърба си видях само брашнената белота на дюните. Италия бе изчезнала.
Прекарах остатъка от деня в транс. Всичко ми се струваше пресилено, твърде остро звучаха гласовете, прекадено изразителни бяха жестовете. Кои бяха тези тъпи хора, които се движеха край мен, живееха в къщата ми? И като си помислех, че навремето ми се струваше успешен социален скок сродяването ми с това изискано семейство от кретени! На вечеря с труд улучих с вилицата устата си. Пътят от чинията до нея беше станал невероятно дълъг. Станах от масата, за да ида до банята. В коридора йоркширският териер на тъща ми изскочи от ъгъла и обели зъби. С все сила ритнах това салонно кученце. Куцайки, то побягна към господарката си, която вече тичаше насреща ми към него.
— Прощавай, Нора, блъснах го случайно.
Проснах се на килима в една от стаите на горния етаж. Имах чувството, че съм някое от онези лениви червейчета, които лете висят на някое сухо клонче и падат замаяни, без шум на земята.
След вечеря родителите на Елза си отидоха, аз тръгнах веднага след тях. Елза ми бе казала да ги придружа до първите светлини на града. Тъстът ми караше бавно из тъмните пътища, които не познаваше добре. През предното стъкло наблюдавах двете им неподвижни и мълчаливи глави. За какво си мислеха? Може би за смъртта, лесно е да мислиш за смъртта неделя вечер. Или за живота, за нещо, което трябваше да се купи, нещо за ядене? За този живот, който накрая се превръща само в лакомия. Човек взима непрекъснато и постепенно престава да чувства желание да даде нещо в замяна. Към това мълчание поемахме аз и Елза. Самотата, която сега разкриваха фаровете ми, щеше да е наша след няколко години. Две бездушни кукли летяха пред мен в нощта. Още можех да прекратя за себе си това пътуване и да се върна назад към живота, към един различен живот, в който, да се надяваме, може би нямаше да успея да застигна тези старчески фигури.
Натиснах спирачките и спрях до ръба на асфалта. Колата на роднините ми изчезна пред мен зад един тъмен завой. Тази вечер усетих, че ще умра млад и че Италия беше за мен един дар, от който нямаше да се откажа.
— Как намери къщата?
— Вървях по плажа.
— Но защо?
— Исках да ти подаря нещо за рождения ден. Исках да ме видиш по бански.
Беше още по хавлия, измръзнала се притискаше към кучето си.
— Ще те оставя да спиш.
— Не, да излезем.
Навън вървеше бавно, мушнала ръката си под лакътя ми. Влязохме в познатия ни бар.
— Какво ще вземеш?
Не ми отговори. Беше се облегнала на плота с цялата си тежест. Видях ръката й, която се плъзгаше по металната плоскост към хартиените салфетки. С рязко движение ги изтръгна от щипката им и се втурна навън, с пиянски крачки и приведена напред. Застигнах я, беше се опряла на стената, с наведена глава.
— Какво ти е?
Държеше ръцете си със салфетките, стиснати между бедрата.
— Не съм добре — прошепна — отведи ме вкъщи.
Светлината беше слаба, но вече виждах, че белите салфетки в ръцете й бяха потъмнели.
— Губиш кръв…
— Отведи ми вкъщи, моля те.
Междувременно беше припаднала. Взех я на ръце, отнесох я до колата си и я положих на седалката. Щях да поема риска да я отнеса в моята болница. Докато карах, се мъчех да си спомня дали някой приятел не беше дежурен тази вечер. Тя се беше пооправила, тъжните й очи гледаха широко отворени нощния град.
— Къде ме отвеждаш?
— В болницата.
— Не, искам да си ида вкъщи, по-добре съм.
Беше се смъкнала от седалката и сгушила долу.
— Какво правиш?
— Така няма да ти изцапам седалката.
Отделих едната си ръка от волана и се наведох към нея. Хванах я за един край на пуловера й:
— Вдигни се от там!
Но тя не отстъпи:
— Добре съм тук, гледам те.
Бързата помощ беше безлюдна, само един старец седеше в ъгъла, наметнат с одеяло. Познавах един от дежурните санитари, един едър младеж, с когото от време на време си говорехме за футбол. Бях дал на Италия своята плажна кърпа, останала на задната седалка и тя беше увила гъбестата й тъкан около хълбоците си, когато излизаше от колата. В приемната санитарят я накара да легне на количката и тя, извила врат, ме гледаше от нея. Дежурната лекарка пристигна почти веднага, беше млада жена, която, доколкото си спомням, не бяха виждал дотогава.
— Елате, ще се качим за една ехография.
Влязохме и тримата в асансьора. По лицето на жената и по смачканите й коси личеше, че сме я вдигнали от сън, усмихваше ми се с уважение, явно знаеше кой съм. Италия беше добила по-добър цвят на лицето и беше влязла в асансьора без чужда помощ.
По време на прегледа се отдалечих и запътих към моето отделение. Използвах случая да видя един пациент, когото бях оперирал предишния ден. Приближих се до леглото му — спеше и имаше добро дишане.
— Можем ли утре да му махнем дрена, професоре? — запита сестрата, която ме беше последвала в залата.
Когато се върнах, Италия излизаше от кабинета за ехография.
— Всичко е в ред, имала е едно частично отлепване на плацентата, но зародишът се е задържал.
За частица от секундата останах загледан в лицето на лекарката, в квадратните й челюсти, в лъскавата кожа на носа й, в твърде сближените й очи. Направих крачка назад и инстинктивно изместих погледа си зад раменете й, сякаш се страхувах, че някой може да е чул нейните думи.
— Добре — стори ми се, че казвам. И повторих: — Добре.
Жената безспорно беше забелязала смущението ми.
Сега ме гледаше със странен съзаклятнически израз.
— Аз, професоре, все пак бих я приела. Добре ще е госпожата да не се уморява, поне за известно време.
Госпожата беше останала на няколко крачки зад нея, ужасена — ясно усещах вълнението й. Не беше никаква госпожа, беше госпожица и моя любовница. Погледите ни се срещнаха бързо, сякаш случайно. Преместих леко тежестта на тялото си върху другия крак, за да не издам, че линията на погледа ми я включваше. Не трябваше — поне засега — да издавам връзката си с нея. Намирах се в своята болница, пред една жена, която ме познаваше от моите професионални заслуги и която сега, без никакво съмнение, отгатваше нещо от интимния ми живот. Трябваше да я отведа, да, Италия трябваше да изчезне, после щях да измисля нещо. Вървяхме към асансьора, ханшовете на лекарката танцуваха под престилката й. Какво ми доказваше, че е дискретен човек? Стори ми се, че долавям нещо нехайно в походката й. Може би още утре новината щеше да обиколи болницата, многозначителни усмивчици щяха да ме следват и пронизват в гърба, щяха да се носят клюки, които нямаше да съм способен да опровергая. Италия беше зад мен и аз се изпълвах с гняв срещу нея. Не ми беше казала нищо, беше ме държала в неведение, беше позволила на една чужда жена да ми разкрие нещо от нашата област тук, в моята болница. И беше се радвала на объркания ми вид. Почти ми се искаше да я ударя, да я зашлевя с всичка сила, да отпечатам пет червени пръста върху лъжливата й муцуна.
Слязохме долу в приемната. Обърнах се към Италия и я погледнах по начин, който трябва да й се е видял ужасен.
— Какво решавате, госпожо?
— Искам да си ида вкъщи — едва продума тя.
— Госпожата ще подпише, че не желае да остане. — Обърнах се към санитаря: — Дай ми формуляра.
Измъкнах писалката от вътрешния джоб на сакото си и сам попълних формуляра, след това го блъснах към изгризаните нокти на Италия, като й подавах писалката. Преместих погледа си върху лицето й, отново беше пребледняла… Задържах писалката. Не бях вече сигурен какво правя. Бях лекар и не можех да рискувам. Ами ако получеше кръвоизлив? Не можех да я оставя така. Щях да имам начин да й излея гнева си по-нататък, сега беше важно да остане тук, на сигурно. Скъсах формуляра:
— Да се приеме.
Тя се опита да се противопостави, но някак немощно:
— Не, искам да си ида. Вече съм добре.
Лекарката направи крачка към масата.
— Госпожо, професорът е прав, по-добре е тази нощ да останете при нас.
Уредихме бързо формалностите около приема, после отново се качихме към гинекологията. Вратата на асансьора се отвори на нужния етаж. В нощния коридор властваха тишината и познатата ми миризма на лекарства и супа. Обичам болницата нощем, Анджела, за мен тя има тайния мирис на жена без грим, на подмишница в тъмното. Италия, напротив, изглеждаше уплашена, вървеше почти хващайки се за стените, увила задника си с плажната кърпа на морски Звезди, като корабокрушенка. За миг останахме сами.
— Защо не ми каза, че си бременна?
— Не знаех.
Придържаше плажната кърпа, увита около кръста й, гласът й трепереше.
— Не ща да остана тук, цялата съм мръсна.
— Ще кажа да ти намерят нещо.
Пристигна една санитарка.
— Елате да ви заведем до леглото ви.
— Върви — прошепнах й, — върви.
И я видях да се отдалечава по коридора с полу-угасените лампи, без да се обърне.
Вкъщи си събух обувките, без да им развържа връзките и ги хвърлих далече от мен, после се проснах в леглото, както си бях облечен. Потънах в една катранена яма и се събудих на разсъмване, объркан, вече уморен. Мушнах се под душа. Италия чакаше дете, водата се плъзгаше, струеше, бягаше по кожата ми и Италия чакаше дете. Какво щяхме да правим сега? Бях гол в банята на дома, който споделяхме с жена ми, сапунисвах си кичура косми в слабините. Трябваше да обсъдя въпроса, а вместо това сякаш тичах и мислите ми се трупаха една върху друга, като декори зад театрални кулиси.
Пристигнах в болницата много рано, бях тревожен, предчувствах, че няма да я намеря. И наистина я нямаше, беше подписала и си беше отишла.
— Кога? — попитах сестрата.
— Току-що.
Качих се обратно в колата и поех по булеварда, край сградите на болницата. Открих я на автобусната спирка. Трудно я познах, защото беше облякла болнична престилка. Беше се облегнала на стената и от едната й ръка висеше найлонов плик, през който прозираше гъбестата тъкан на плажната ми кърпа.
Спрях до нея, но тя не ме видя. Улиците едва започваха да оживяват. Спомних си за оня ден, когато я бях очаквал в колата и следил движенията й. Тогава беше горещо, тя се беше гримирала, полюшваше ханшове, харесваха ми високите й токчета, харесваше ми, че беше вулгарна. Колко време беше минало от тогава? Сега носеше тази престилка, която й беше широка, беше отслабнала още повече през това лято. Чак сега забелязвах колко се бе променила. Беше избледняла, да, май по моя вина беше загубила цвета си. Палячо без пудра. И въпреки това за мене беше станала още по-красива, още по-привлекателна. И пак всичко беше изчезнало, само тя, облегната на стената, оставаше в центъра на оптическия мерник. Обзе ме някакъв безсмислен страх. А ако някой в момента наистина я бе взел на прицел. Ако куршумът я улучеше в гърдите и тя се свлечеше на земята, оставяйки само една ивица кръв по стената, пред която я виждам сега… Исках да й извикам да се махне от там, защото някой в този миг натискаше спусъка, някой снайперист, заел позиция зад гърба ми или на болничния покрив. Лицето й беше на човек, който ще бъде застрелян, но няма сили да се мръдне. Но вместо това тя се раздвижва, напуска стената и не й се случва нищо. Гърбът на автобуса я закрива. Не успявам да я спра, вече се е качила. Поемам след него, след черния му ауспух, който бълва задушлив дим. Той отново спира, оставям колата си сред улицата и се качвам в него. Търся Италия, за да я накарам да слезе с мен, но я откривам твърде късно, когато вратата вече се е затворила. Потънала е в една седалка и облегнала шава о стъклото. Ще ми откарат нейде колата. Няма значение.
— Здрасти, Плевелче.
Тя се сепва, обръща се, поема си дъх.
— Здрасти.
— Къде отиваш?
— На гарата.
— Заминаваш?
— Не, исках да видя разписанието на влаковете.
Оставаме така, в мълчание, загледани към улиците, които започват да се пълнят с ранния трафик. Една жена с две деца пресича платното, Италия я гледа. Поставям ръка върху корема й. Ръка голяма, тежка. Коремът й простенва.
— Как се чувстваш?
— Добре.
И ми махва ръката, срамува се от мърморенето край нас,
— От кога си?
— От скоро, няма дори два месеца.
— Кога се е случило?
— Не зная.
Очите й са огромни и спокойни.
— Не се безпокой, не ми казвай нищо, решила съм сама.
Поклащам глава, но не казвам нищо. А тя може би чака да кажа нещо. Поглеждам отново навън. Улиците, които танцуват зад стъклото.
— За едно само ще те помоля, да не говорим вече за това. Неприятна история.
Слизаме от автобуса и се разхождаме един до друг, без да се докосваме. Италия е в сестринската престилка и сме тъй безсилни двамата. Зад витрината на един магазин девойка маха надписа за сезонната разпродажба, за да нареди есенните модели, събула се е по чорапи и стъпва върху килим от пластмасови листа. Италия се спира да я гледа как сега облича един разчорлен манекен.
— Тази година на мода е зеленото…
Вървим към стоянката на такситата. Три коли чакат. Прекосяваме булеварда тичешком, защото светофарът се готви да даде червено. Отварям вратата на таксито и вкарвам Италия в него, после се навеждам и мушвам в ръката й парите, за да плати пробега.
— Благодаря — прошепва.
— Не се безпокой — казвам тихо, защото не искам да ме чуе шофьорът. — Оттук нататък ще организирам всичко аз, бъди спокойна.
Тя разтяга устни в нещо, което би искало да бъде усмивка, а си остава всъщност само една уморена гримаса. Иска да остане сама и може би вече няма вяра в мен. Протягам ръка и погалвам лицето й, ще ми се да го освободя от този ранен, заключен израз. Затварям вратата и таксито поема.
Останал сам, правя няколко крачки: накъде? Събирам мислите си. Спомням си за колата, която съм оставил насред уличното платно. Закъснял съм за операционната, ще минат без мен. Тя е чакала до последния миг да й кажа нещо друго. Имаше една надежда в очите й, като метла, забравена в ъгъла на стаята, а пък аз се престорих, че не я забелязвам. Нямах дори смелостта да бъда безжалостен, да я накарам сама да вземе решението. Бях я оставил да направи избора си сама, да поеме върху себе си вината, и в замяна й бях предложил едно такси.
Майка ти се завърна в града. Вече няма следа от самотния ми бивак, масичката, на която си слагах краката, когато четях, е отново на мястото си, далече от фотьойла ми, насред килима, обкръжена от канапета. На тази ниска масичка с интарзии са поставени чашите с розови столчета, една купа с плодове и една чиния със сливи, увити в бекон. Елза е поканила приятелите ни на вечеря. Оперирах до късно с много затруднения и доста отсъстващи в операционната, защото от септември пак започнаха стачките. В антрето хвърлих ключовете в абаносовата паничка и чух гласовете, които идеха от хола. Прокраднах се в банята за прислугата и си наплисках лицето, преди да вляза в него. Здрасти, здрасти, здравей, потупвания по рамото, целувки. Вълни от парфюми, кичури от коси, дъх на вино и цигари.
Облегнал съм се на библиотеката, Манлио е отсреща ми. Говори за всичко. За лодки, за Мартина, която е отново в клиниката за дезинтоксикация, за един коремен шев, който бил гладък като задник, а изведнъж се инфектирал. Държи между пръстите си пура и тя е твърде близо до лицето ми.
— А ти как си?
— Пурата, Манлио…
— А, да, извинявай.
И отдалечава не много ръката си.
— Трябва да говоря с теб.
Поглежда ме и издухва смрадлив облак.
— Лицето ти е като на зомби, какво си направил?
— Спагетите са сервирани.
На масата не слушам никого, ям, гледам в чинията и действам с вилицата, изпивам чаша вино, после се пресягам към супника и си сервирам допълнително от спагетите. Гладен съм като вълк. Масата гъмжи от шумове и гласове. Един макарон е паднал на покривката и аз го хващам с пръсти. Майка ти ме поглежда. Сложила си е зелена блузка с прозрачни ивици и обеци с малки изумрудчета. Прибрала е косата си, като е оставила свободен само един кичур, който пада над лицето й. Прекрасна е. Спомням си за босата девойка във витрината и за Италия, която казва: „Тази година на мода е зеленото“.
— Десерт не искаш ли?
Ставам от трапезата.
— Извинявайте, трябва да телефонирам.
Отивам в стаята си и набирам номера, отсреща никой не вдига слушалката.
Изтягам се в леглото. Елза влиза:
— С кого говори?
— С никого. Заето е.
Влязла е в банята ни и сега пишка, виждам я отразена в огледалото на долапа, вдигнала полата си над задника.
— Някой пациент?
— Аха.
Пуска водата, гаси лампата и излиза от банята.
— Един „важен“ рак? — и се усмихва.
Не е лесно да живееш с човек, който има такъв тъжен занаят, най-накрая е приела моя жаргон, за да му се надсмива.
Отвръщам й с усмивка.
— Свали си поне обувките от леглото.
И излиза.
— Ало?
— Къде беше?
— Тук.
— Звънях толкова пъти.
— Не съм чула.
Задъхана е и нещо реве в стаята й.
— Какъв е този шум?
— Прахосмукачката, чакай да я спра.
Отдалечава се и се връща в настъпилата тишина.
— Но какво правиш, чистиш по това време.
— Така ми олеква.
— Исках да ти пратя една целувка.
Манлио е с мен вън, на терасата, където го замъкнах.
— Беше една пациентка, която оперирах преди две години. Гърдата. Съществува риск. Трябва да прекъсне бременността.
— В сроковете ли е?
— Да.
— Тогава защо не постъпи в болница?
Долу камионът на чистотата е сграбчил една кофа. Манлио е вдигнал яката на сакото си, може би се е досетил, защото сега подсвирква.
Вечерта приключва на диваните, после диваните се опразват, остават само хлътнатините от телата, които са им тежали, изпомачканите възглавници, чашите, пръснати из стаята, пепелниците, отрупани с угарки. Елза вече си е събула обувките:
— Хубава вечер.
— Да.
Ставам и вдигам един пепелник.
— Не пипай нищо, Джана ще оправи утре.
— Ще изхвърля само фасовете, да не миришат.
Отива в спалнята, маха си грима, облича нощницата си. Аз оставам пред телевизора, сред това гробище от мръсни чаши. Когато се прибирам, заемам своята половина от леглото, понамествам се и оставам така, изтегнат на една страна. Майка ти поставя крака си върху мен и топлата й уста докосва ухото ми. Стягам се, няма да мога, тази вечер просто съм неспособен. Тя търси устата ми, намира я, но аз не открехвам устни. Тя се отпуска върху чаршафа с дълбока въздишка.
— Знаеш ли — казва, — може би ще можем да опитаме да се любим по друг начин.
Обръщам се към нея, лицето й, загледано в тавана, има особен израз.
— Бихме могли да опитаме да се гледаме в очите.
Гласът й е продран от тайна омраза, която просмуква всяка нейна дума.
— Пияна ли си?
— Малко.
Струва ми се, че очите й блестят, брадичката й трепери.
— Ние се гледаме и ти го знаеш, толкова си хубава, защо би трябвало да не те гледам?
Обръщам се, оправям възглавницата, не ми се спи. Хайде, нека почва нощта на вечното ни съпружеско измъчване, впускай се във валса на обвиненията! Вместо това получавам един ритник в корема и след него още един и още един. След това разперените ръце на майка ти ме удрят по лицето. Опитвам да се защитя, но съм напълно неподготвен за тази атака.
— Ти! Ти! Какво мислиш, че си? За какво се мислиш?
Лицето й е изменено, гласът й е дрезгав, никога не съм я виждал такава. Оставям се да ме удря и ми е жал за мене си и за нея, като виждам с колко труд намира думите, които ще ме обидят:
— Ти… Ти… Ти си едно лайно! Едно себично лайно!
Успявам да хвана едната й ръка, след това другата, прегръщам я. Галя я по главата, тя едва диша между хълцанията. Права си, Елза, аз съм едно егоистично лайно. Разбивам живота на всички, които ме обкръжават, но вярвай ми, дори сам не знам какво искам, аз просто само отлагам решенията си. Желая една жена, но може би се срамувам от нея и от това, че я желая. Боя се, че ще те загубя, но може би правя всичко, за да ме оставиш. Да, бих искал да те видя как си стягаш куфара и изчезваш в сърцето на нощта. Бих изтичал при Италия и може би тогава бих открил, че ми липсваш. Но ти оставаш тук, впила се в мен, в леглото ни, не, ти няма да изчезнеш в нощта, няма да го направиш, няма да рискуваш, защото аз бих могъл да не усетя носталгия по теб, а ти си предпазлива жена.
Чистачките на предното стъкло са неподвижни. Върху него се е образувал мръсен сивкав воал, който ни отделя от света. В колата се чувства миризмата на мотора, на настилките и на седалките, които тази сутрин са по-опънати, тъй че кожата им скърца при всяко движение. Спомен от стария дезодорант „arbre raagique“, има и нещо от моя мирис, от моя афтършейв, от шлифера ми, който е висял цяло лято на закачалката в антрето и сега е отново с мен на задната седалка, навит на топка като стар котак. И най-силен, пропил всичко, е мирисът на Италия, на косите й, на ушите й, на дрехите, които носи. Днес е облякла пола на цветя, която завършва в талията с широка лента от черен ластик и една втвърдила се от носене памучна жилетка. На врата си е окачила посребрено кръстче, висящо на тънко изплетена верижка. Държи го в устата си, докато гледа размазания свят зад стъклото, който изглежда тъй далечен. Преди малко я попитах дали не й е студено без чорапи, каза, че никога не й е студено. Косите й са придържани от безброй шноли от емайлиран метал, много от които са напукани. Изобщо, една малка простачка, която си купува дрехите от количките или от онези магазинчета без врати, в които измръзналите продавачки дъвчат американска дъвка. Денят е първата събота на октомври, водя я да абортира.
Беше дошла до центъра с автобус, аз я чаках на спирката, усмихна ми се. Не знаех дали страда, не говорихме на тази тема. Може би беше правила вече няколко аборта, не я запитах за това. Изглеждаше спокойна. Седна до мен, но не се целунахме. В центъра не си позволяваме такива рискове. Тя е предпазливо същество, което е излязло извън ограденото си обиталище. Тази сутрин е по-строга от друг път, втвърдила се е като жилетката си. Смуче кръстчето си и аз усещам, че нещо й липсва, нещо, което е забравила в малката си бърлога. Има в нея някаква сдържаност, която ме кара да се чувствам сам. Навярно би ми било по-лесно да седя до нея, ако би била плачлива и тъжна, каквато я очаквах, а тя, напротив, тази сутрин изглежда силна, очите й са живи, пълни с готовност за борба. Може би не е толкова деликатна, колкото си я представях, или пък се мъчи да си придава смелост.
— Искаш ли да закусиш?
— Не.
Частната клиника, в която работи Манлио, е една вила от началото на века, обкръжена от парк с високи дървета. Колата изкачва алеята край шпалира на тъмните им стъбла до разширението, в което са паркирани други автомобили. Италия гледа червеникавата сграда.
— Прилича на хотел.
Знае какво трябва да направи, обяснил съм й всичко, ще отиде в приемната и ще каже името си, там я чакат, запазена й е една стая. Аз, разбира се, не мога да остана, вече е нередно, че съм я докарал до тук. Ще й се обадя след обяд. Като се изкачвахме по алеята, без да ме усети, й погледнах корема, за миг повярвах, че вече можеше да се види нещо, някаква издутина. Не зная какво се надявах да видя там долу, може би нещо, което вече нямаше да видя… И едно от колелата ми хлътна в някаква дупка, аз дадох газ, колата подскочи и усетих нещо, за което щях винаги да изпитвам носталгия. Ако е вярно, че времето се движи в плоскости, различни от тези, които знаем и че цял един живот може да ни се разкрие за миг, мисля, че видях в тази частица от секундата, докато натисках спирачките, за да не пропадна в трапчинката, целият ужас, който ме очакваше, видях и тебе, Анджела, и твоя хематом на рентгеновата снимка. Беше се извършил един скок в кръглата стая на времето с многото врати, всички еднакви и без надпис „Вход“, в която несъществуващото се появява и става възможно.
Спрях колата в разширението пред клиниката. Италия погледна плъзгащата се врата със затъмнените стъкла, взех ръката й и я целунах.
— Бъди спокойна, това е дребна работа.
Обърна се и взе пъстрата си чанта.
— Отивам.
Слиза от колата и поема право към входа. Аз правя маневра, за да си тръгна. В огледалото виждам крачките й, по-несигурни от обикновено, може би заради речните камъчета на алеята. Но зная, че няма да падне, свикнала е с тези препалено високи токчета, с тази препалено дълга чанта, която й се мотае в краката. А ето, че полита, още една крачка и рухва. Успява да улови чантата си, но не се надига, а остава свита на земята. Не се обръща към мен, убедена е, че вече съм заминал. Не се движи — казвам, без да зная какво казвам. А може би знае, че съм още тук. Не се движи. Защото сега ми се струва, че онази част от нея, която й липсваше я е настигнала и като ято от крилати дрипи й покрива гърба.
Оставям вратата отворена и тичам по камъчетата.
— Какво ти е?
— Закуската… май е по-добре да хапна нещо.
Помагам й да стане и докато я прегръщам, поглеждам над главата й. На първия етаж, зад един голям тъмен прозорец стои човек по престилка, който ни гледа.
Ами да! Ако всичко свършеше сега, ако влезехме сега в мрака, очите и ще ме гледат, потната и ръка ще ме задържа. Никой не ме е обичал така, никой. Няма да те отнеса там вътре, няма да те оставя да те почистват. Аз те искам и сега ще намеря начин вече да не ти нанасям обиди.
— Мисли за себе си, мисли за себе си, чуваш ли — прошепва.
Аз вече реших, обичам те. И ако искаш главата ми, дай една брадва, ще ти дам главата на един мъж, който те обича.
— Да си вървим.
И това казвах на нашето дете, Анджела. Едно малко червено листо бе паднало безшумно върху стъклото на колата и бе останало между чистачките. Едно червено листо с тънки жилки, може би първото за сезона, беше паднало за нас.
Седнах зад волана и подкарах колата все по-надалече от клиниката. Спряхме в едно от първите села, пред градските врати на север, където пейзажът се променя и става по-див. Зоната е още градска, но вече се чувства диханието на горите, на тези планини без върхове, които се изрязват на хоризонта като заспали бизони.
Мушнахме се в едно кино. Една от тези провинциални кинозали, който отварят само в събота и неделя. Беше първата прожекция и почти нямаше зрители, седнахме в средата на дървените седалки. И вътре беше студено. Италия сложи главата си на рамото ми.
— Уморена ли си?
— Малко.
— Почини си.
Остана да подремне, облегната на мен в тъмното, с едната буза, леко осветена от екрана. Въртяха някаква комедийка, доста евтина, но всичко беше в ред, всичко беше в ред. Може би за пръв път бяхме любовна двойка. Една двойка в отпуск, която отива на кино, спира да хапне един сандвич и продължава пътуването си. Да, щеше да ми е приятно да предприема едно пътуване с Италия, да преспиваме в хотели, да се любим, да продължаваме нататък. И може би да не се върнем никога. Можехме да отидем в чужбина, имах приятели в Могадишо, единият беше кардиолог, работеше в психиатрична болница, имаше къщичка край морския бряг и вечер пушеше марихуана в компанията на една тънкокрака жена… Да, един нов живот. Една бедна болница, черни боси дечица с очи, лъскави като бръмбарчета. Да отивам, където имат нужда от мен, да оперирам в палатки, да лекувам бедняци.
— Би ли искала да заминем?
— Да.
— И къде би искала да идем?
— Където искаш ти.
Майка ти заминава, едно работно пътуване от два-три дена, една глътка въздух за мене. Подрежда последните неща в куфара си от кожа на петниста сърна, този от сватбеното ни пътешествие. Лакътят й ме докосва, когато търси едно фишу в гардероба с много врати, който запълва цялата стена. Облечена е в панталон и жакет от меко жарсе в лешников цвят. На врата си е сложила много просто колие от големи кехлибарени зърна, нанизани на черен копринен конец. Взимам една риза, имам само бели ризи, всяка комплектувана с вратовръзка, преметната на закачалката й, за да не я сбъркам. Елза няколко пъти ме е убеждавала да бъда по-смел поне с избора на шапките. Тя има един приятел, берлински писател, който се появява ту с баска, ту с панама, ту с каскет, ту с фес, стоят му добре, той е ексцентричен, бисексуален, извънредно интелигентен. Навярно би я направил по-щастлива. Той поставя своето сомбреро или своя калпак на стола, чете й писанията си и тя се вълнува. Да, тя е тъкмо толкова зряла и буржоазна, колкото е нужно за един бисексуален любовник. Винаги ме е изпълвало с гордост това, че имам до себе си тъй елегантна жена. А днес нейната елегантност ме натъжава. Поредното дегизиране. Тази сутрин тя е журналистката на път, приятна и женствена. Дори жестовете й ме дразнят, твърде са целенасочени, почти груби. Вече е влязла в ролята, която трябва да играе вън, сред тези негодници, колегите й. Нахлузвам си панталоните. Избрах тези с нанизания колан, за да си спестя труда. Сега ще й го кажа. Да, точно сега ще й го кажа. Така ще замине и ще размисля над проблема сама и после, като се върне, ще е вече размислила. Сега ще й кажа: Обичам друга жена, тя чака дете, тъй че трябва да се разделим. Нямам намерение да протакам нещата с думи като „бих искал да поживея сам“ или с друг палиатив от този род. Не искам да живея сам, искам да живея с Италия и ако не я бях срещнал, навярно нямаше да имам никаква сериозна причина да оставя Елза. Не мога да я упрекна за нищо, или имам за много неща. Не я обичам вече и може би никога не съм я обичал истински, бях съблазнен от нея. Търпях тиранията й, понякога увлечен, друг път уплашен, трети път със скрито усилие. Ако сега я погледна — тя все едно не ме забелязва, в момента проверява гримовете в чантичката си за козметика — ако сега я погледна внимателно, каквато е с този неин тъп поглед и с тази отпусната челюст, ще си помисля: Какво прави тук тази жена? Какво общо има тя с мен? Защо не живее в къщата отсреща с оня мъж, когото виждам от време на време да минава по гащи, вярно, с коремче, но доста мускулест? Защо не пресече улицата, не се вмъкне в отсрещния вход и не седне да рови върху неговото легло в тоалетната си чантичка? Да, би било по-добре да е сега там с тази своя кравешка муцуна. А пък аз бих взел онази малката червенокоса, която живее с този атлет с шкембенцето, може да е симпатична, може да си разговаряме с нея, може да й хареса да слуша мислите на един, който всеки ден се занимава да търбуши хората. Гледам жена си и не намирам в нея нищо, което да ми хареса, нищо, което да ме интересува. Косите и са великолепни, но прекалено бухнали за вкуса ми, гърдите й са съвършени, големи с мярка, и все пак аз не изпитвам никакво желание да ги докосна. В момента си поставя обеците, вече е извикала таксито. Оставям и всичко, не споря за нищо, даже не сядам да разделям книгите, мушвам нещо в куфара си и си тръгвам. Чао.
— Чао. Тръгвам.
— Къде отиваш?
— В Лион, нали ти казах.
— Изпрати ми картичка.
— Картичка?
— Да, ще ми бъде приятно. Чао.
Елза се смее, взима чантата си от кожа на петниста сърна и излиза от стаята. А дали на берлинския писател му е увиснал като нощна шапчица, или му стърчи като каскет?
Целунах пъпа на Италия. Беше сбръчкан и хлътнал. Това възелче от плът ме всмукваше в себе си. Тук се беше затегнала връзката й с живота. Сега ми се струваше, че мога да проникна в него, че мога да разширя с устни този мек вход, да вмъкна през него главата си, после раменете, едно след друго, и да се окажа целият вътре. Да, исках да бъда в корема й, свит и сив като зайче. Затворих очите си със собствената си слюнка. Бях новородено в своя воден мехур. Направи да се родя, направи да се преродя, любов моя. Ще бъда по-внимателен, ще те любя, без да ти навредя.
Отворих очи, огледах голата обстановка, лакирания шкаф, килимчето до леглото на избелели черти и сивата колона на надлеза зад стъклото. И после снимката на оня мъж, облегната на огледалото.
— Кой е този?
— Баща ми.
— Жив ли е?
— Не съм го виждала от много години.
— Защо?
— Не беше човек за семейство.
— А майка ти?
— Умря.
— А нямаш ли братя, сестри?
— Всички са по-големи от мен, пръснати из Австралия.
— Бих искал да видя селото ти…
— Няма нищо за гледане. Имаше една хубава черква, но я събори земетресението.
— Няма значение, искам да видя къде си израсла, улицата, на която си живяла.
— Защо?
— За да зная къде си била, когато не съм те познавал.
— Бях тука.
Пипна ме по корема и ръката й беше гореща.
Този следобед, Анджела, я заведох из моите места. Из онзи приличен квартал на работници и дребни чиновници, който по времето на моето детинство беше в периферията, но който сега, когато градът ужасно се разшири, стана почти централен, има кина, ресторанти, един театър и безброй офиси. Влязохме в оня парк, който, като бях дете, ми се виждаше огромен, а всъщност е със скромни размери, занемарен и задушен от жилищни домове. Прилича на последен отрязък от стар вълнен плат, загубен сред бинтове за гипсиране. Потърсих мястото, където майка ми стоеше под едно дърво, докато аз играех. Донасяше си едно одеяло, разстилаше го на тревата и сядаше на него. Стори ми се, че разпознавам дървото и седнахме под него. Италия гледаше пред себе си, мина човек с куче.
— Какъв беше като малък?
— Такъв, малко затворен.
— Защо?
— Бях дебело и страхливо момче. И се потях… Може би бях свит, защото се потях, а се потях, защото бях дебел и ме беше страх да не се нараня.
— А после?
— После пораснах, отслабнах, престанах да се потя. Но си останах необщителен, такъв ми е характерът.
— На мен не ми се виждаш такъв.
— Такъв съм. Но съм лъжец.
Стълбището на училището ни. Изминали са трийсет години, но то не е мръднало, останало си е същото. Още си стои тясното дворче с черната желязна ограда и дори цветът на мазилката е какъвто си беше, жълтеникав. Денят си отива, светлината отслабва, но все още я има за двама ни, които от доста време стоим на открито и още се виждаме, макар дрехите и сплетените ни ръце да са станали по-тъмни. Исках да говоря, а ето че мълча, затворен в спомените си. Седнали сме на едно мраморно стъпало най-горе, облегнати на оградата. От тази гледна точка навремето съм виждал с групата приятелчета много утрини и нито едно здрачаване. И докато всичко изчезва, чувствам, че животът е мек, макар да си отива. Важно е да ти останат едно училище и една ограда, на която да се облегнеш. Едно място, което някога ни е виждало като деца и което случайно, в някой делничен ден, да ни види отново възрастни. И сега знаех, че не бях се променил, че си бях все същият и че може би изобщо не се променяме, Анджела, а само се приспособяваме.
— А добре ли се учеше?
— Добре, за жалост.
— Защо за жалост?
За жалост, защото после те изнасилих, за жалост, защото не плаках, когато умря баща ми, за жалост, защото не съм обичал никого, за жалост, Италия, защото Тимотео винаги се е страхувал от живота.
Вървим, а главата ми витае в някакъв особен кръг, в който спомените са някак не на фокус и се смесват с настоящето. Притисвам Италия до себе си и вървим по улиците, люлеейки се като сакати, сякаш сме влюбена двойка в чужд град, защото тази част на града, която ме е видяла като дете, тази вечер ми е непозната.
Хората минават край нас, докосват ни. Не знаят колко сме влюбени. Не знаят, че тя е бременна. И се намирам случайно пред дома, който беше нашият дом навремето. Бяхме изскочили случайно от една слизаща стръмно уличка, на ъгъла имаше гостилничка, от чиято пещ се носи приятна миризма на пица, помислих си, че може да хапнем по едно парче, и ето ни пред нашия дом.
— Живях тук докато станах на шестнайсет, на втория етаж, прозорците не се виждат, защото гледат навътре, но чакай…
Прехвърляме се през една ниска ограда от тухли и сме в двора.
— Ето го, това беше моят прозорец.
— Да се качим — казва Италия.
— Не…
— Портиерът е зад прозорчето, да го попитаме. Ще ти отворят, как няма да ти отворят.
Тя ме завлича до вратата. Отваря ни млада жена, не я гледам, гледам зад гърба й. Тя ни пуска да влезем. Няма ги дори стените, има една голяма стая с тъмен паркет и в дъното стелаж за книги, освен това един бял диван и телевизор на пода. Девойката е симпатична, модерна като жилището си. Двете с Италия се гледат като две кучета от различни породи. Не успявам да открия нищо познато, усмихвам се.
— Желаете ли да пийнете нещо, един чай?
Поклащам отрицателно глава, Италия прави същото, но не толкова убедена, навярно би останала да гледа тази млада изтънчена жена с гладки катранени коси. Дръжките на прозорците са същите.
— Да, оставихме старите.
Тя живее тук от една година.
— Преди беше тук една двойка, но се разделиха. Купих го доста евтино.
Приближавам се до прозореца и докосвам дръжката му. Зад гърба ми няма нищо от това, което си спомням, нищо. Отсега ще зная, че спомените ми се намират в едно място, което вече не съществува, изметено е от света и че онези четири стаи, онази баня, онази кухня ще живеят само в мен. Всичко, което тогава ми изглеждаше вечно, вече го нямаше. Превърната в пепел клозетната чиния, превърнати в пепел съдовете, леглата. Нямаше и помен от преминаването на нашето семейство, неговият мирис беше изчезнал завинаги. „Какво търся тук?“ — мисля си. Вкопчвам се в прозоречната дръжка, единственото нещо, което се е запазило, е този малък месингов предмет… качвах се на стол, за да я стигна. Поглеждам навън. Картината пред погледа ми, и тя е друга. Нови постройки са стеснили хоризонта, дворът е старият, но е пълен с паркирани коли.
— Благодарим ви.
— Няма за какво.
И отново сме на улицата, отново усещаме миризмата на пещта.
— Почувства ли нещо? — казва Италия.
— Искащ ли една пица? — казвам аз.
Ядем по пътя назад, аз на големи хапки, защото шофирам. Италия ме гали по ухото, по бузата, по тила. Знае, че страдам и това й е неприятно. Тя не се отдръпва пред страданието, дори тръгва насреща му. И тази нейна ръка ми носи утеха.
По-късно, когато в леглото й целувам отново корема, ми казва:
— Аз ще се откажа, ако ти искаш, ще се откажа, но кажи ми го сега, като се любим.
Не ми беше лесно да обичам, Анджела, вярвай ми, никак не ми беше лесно, трябваше да се уча. Да се уча да галя една жена, да слагам ръката си, където трябва. Ръце от гипс, винаги съм имал гипсови ръце в любовта, Анджела.
Колите прелитат по надлеза, тресат стените на къщата. Звукът им кънти вътре през прозореца. Стъклата, закрепени със скоч, изсъхнал от слънцето, вибрират, заплашват да изскочат от рамките.
— Бях в пети клас на основното, на пазара видях изложена една рокля от тюл на червени цветя. Беше събота, обикалях из пазара, но все се връщах към нея. По времето за обяд пазарът беше празен, продавачите си събираха стоката. Един мъж сгъваше фланелки. Каза ми: „Искаш ли да я пробваш?“ Отговорих му, че нямам пари, а той каза: „Пробването е безплатно“. И ми помага да се кача на камиона. Пробвам роклята зад нещо като завеса. Иде и той зад завесата и почва да ме опипва: „Как е, харесва ли ти?“ Аз не мога да мръдна и си оставам така, докато той ме опипва. После е целият в пот: „Да не си казала на някого“. И ми подарява роклята. Вървя с моите си дрехи в ръка и облечена с новата рокля на цветя. Вървя и краката ми са като гумени. Вкъщи я съблякох и я мушнах под кревата. През нощта се събудих и се изпишках отгоре й, защото ме беше страх, че ще ми донесе нещастие, а на другия ден я изгорих. Никой не узна за случката, но аз мислех, че знаят всички и че всички могат да ме вземат с един камион да правя мръсотии с тях.
Елза се е завърнала от пътуването, пътната й чанта е на масичката в антрето, до очилата й за слънце. До мен иде миризма на къри, заедно със звука на музика, която не ми е позната, напомня дъжд, който бие по прозорец и вятър между дървета. Майка ти е купила нова плоча. В хола масата е сложена. Плотът от черен камък и черешово дърво тази вечер не е отрупан с вечните книги и вестници. Заместили са ги бутилка френско вино, синя свещ и чашите ни с високите столчета.
Майка ти се показва от вратата на кухнята.
— Здравей, мили.
— Здравей.
Усмихва ми се, гримирала се е и е минала с четка по косите си, облечена е в пуловер с къси ръкави, цвят слонова кост и черни панталони. Вързала си е на кръста кухненска престилчица.
Наливам вино в чашите и отивам при нея в кухнята. Заета е с печката, действа с някаква бъркалка в една тенджера.
— Как мина пътуването?
— Скучно. Наздраве.
Чашите звънват.
— Защо?
— Всички са станали така безинтересни.
Вдига вежди, пие, после оставя бъркалката и прави крачка към мен.
— Една целувка.
Навеждам се към устните й, притиска се към мен. Прави го сякаш тялото й си търси ново място в прегръдката ми. Може би, обратно на това, което си мисля, е изпитала разочарование от пътуването си.
— Уволнили ли са те?
— Не, приличам ли ти на безработна?
Взимам хляба и почвам да го режа. Тя стои зад гърба ми, разкошна както винаги, тя, която винаги запълва помещенията със себе си. Сега ми се вижда по-отстранена, някаква необичайна за нея сдържаност я придружава, както е наведена над тази тенджера, над това агнешко задушено, на което отдава такова извънредно внимание. Трябва да говоря с нея, да й кажа, че ще си отида. Че няма повече да съм мъжът в този дом.
Сядаме на масата. И храната е по-изискана от друг път.
— Малко е лютиво, нали?
— Не, отлично е.
Устата ми гори, отправям в гърлото си глътка вино. Искам да се нахраня набързо, да я заведа на дивана и да й кажа как стоят нещата, но не си представях, че ще я заваря така незащитена. Сложила е твърде много подправки в това смешно екзотично рагу и сега изглежда направо посрамена. Издава една област от себе си, която досега е крила усърдно, може би е разбрала, че ме е загубила. Жалко, можеше да си помисли по-рано. Сега е късно и тази неочаквана внимателност ме обърква, досадна ми е. С една бутилка френско вино и една свещ няма да върнем нещата назад. А може би е запазила някоя изненада за мен под този пуловер от кашмирска вълна с цвят на слонова кост. Може би тя е, която иска да ме напусне. Допряла е чашата до бузата си и виното се клатушка леко зад прозрачното стъкло и оцветява носа и част от окото й.
Взимам салфетката. Под нея има една пощенска картичка. Изглед от стария Лион с мъж и жена в местни носии, седнали пред синя врата.
— Не си ми я изпратила.
— Не успях, нямах време.
Обръщам картичката и прочитам. Две думи, нищо друго, само две думи, написани с химикалка.
— Какво значи? — едва прошепвам.
Очите на Елза са добили цвета на виното и то играе с червените си отблясъци върху усмивката й.
— Каквото значи.
Не казвам нищо, дишам, важното е да дишам… Стоя неподвижен, защото ако мръдна, ще падна, ще се спъна и ще падна назад, там, където тази усмивка ме тласка.
— Щастлив ли си?
— Разбира се.
Но не зная къде съм, нито какво мисля. Очите й ми напомнят един път нощем, който стига до хоризонта между клоните на дървета.
— Отивам за крем карамела.
Бременна съм, две думи, написани с химикалка на гърба на една синя картичка. Сега тя се рови в хладилника, а аз седя пред тази свещ, чийто пламък не се поклаща от вятъра. От вятъра, който внезапно е задухал от нейде и ме заслепява с прахоляка си. Затварям очи и се оставям да ме блъска. Не мога да мисля за нищо, рано е за това. Приключвам на няколко хапки с крем карамела и оставам с пръст в чинийката, после го топвам в кафявата захар на дъното и я облизвам.
— Кога разбра?
— Беше ми закъсняло малко и като купувах тапи за ушите, защото си ги бях забравила тук, поисках да ми дадат и един тест за бременност. После го забравих в чантата си и го използвах едва тази сутрин, в хотела, преди да тръгна… Като изскочи топчето, останах да го гледам безкрайно дълго, таксито ме чакаше долу, а аз не успявах да изляза от стаята. Исках да ти го съобщя веднага, опитах се да те открия в болницата, но ти беше вече в операционната. След това вървях с ръка на корема, страх ме беше, че може някой да ме блъсне.
Очите й блестяха, една сълза се плъзгаше по бузата й, край чашата светлината на свещта танцуваше върху вълнението й. Така, Анджела, без радост и с пламнало гърло чух първата вест за теб.
— Прегърни ме.
Прегръщам я и търся спокойствие, скрит в косите й. Какво ще правя с нея? Вятърът издухва надалече всичко, което мислех, че искам. Аз съм един нещастник, пометен от живота.
Изпивам едно уиски, вятърът стихва и ми позволява да стигна до дивана, да седна. Елза се сгушва в другия му край, намества си една възглавница под гърба, сваля обувките си.
Плочата е свършила, но тя я е пуснала отново и отново свири онази водна музика, която е избрала, защото е бременна. Навива си косите около пръстите, от време на време казва по някоя дума, но аз слушам главно дългите й паузи. Не сваля очите си от мен, аз съм грозен, дори не съм си измил косата, но тя ме гледа, сякаш съм някакво чудо. Оплодил съм я, оказал съм се способен да изменя хода на плановете й и това навярно й се вижда истинско чудо. Претеглям нашето бъдеще, мисля си какви ли родители ще бъдем. С тези свои бленуващи очи, от небето на своето щастие тя вече ме вмества в земния живот, който е планирала за мен. И ти, Анджела, си вече между нас двамата. Би ли ме избрала за баща, ако знаеше с какви мисли те посрещнах? Не вярвам. Не вярвам, че съм те заслужил. Ти си била вече там, една мушица, появила се в корема на майка ти, а аз не те наградих с една нежна мисъл, не си мисли, че съм го забравил. Ти се появи в този дом същата вечер, когато бях решил да го напусна и погълна съдбата ми. И нямах ни една мисъл за теб, невинна мушице, загубена в погреба на тези наши възрастни сърца, които не са сигурни в нищо и не знаят кои са и какво искат, и не знаят накъде отиват.
Ада излезе от операционната. Две сестри тичат след нея. Отвориха шкафчето с инструментите, чух да прозвънва стъклото на вратичката му. Изправям се като автомат.
— Какво става?
Ада, бледа като платно, идва към мен.
— Трябва да й дадем адреналин, изникна проблем с дишането, налягането й пада.
— До колко?
— Четирийсет.
— Значи има вътрешен кръвоизлив.
Лицето й е една молба.
Залепвам се за кръглото прозорче. Познавам ги тези страшни моменти, когато настъпва мълчание и хората се превръщат в сенки, които се движат на вълни. Нещо правят, задъхани, после се отдалечават от операционната маса. Гледат в монитора в очакване на някакъв знак, на някаква крива линия, която трябва да тръгне отново. Отдалечават се, сякаш усещат студа на страшното преминаване, неподвижни в тази ничия земя, в която животът е спрял, а смъртта още не идва. Когато безсилието протича в ръцете, в очите, когато усещаш, че няма да успееш, и тази катафалка, покрита със зелени парцали ти показва най-безжалостното си лице: под този саван от стерилни платнища лежи един човек, който си отива. Чувам страшното „бииип“ на тревогата в мониторите. Алфредо крещи:
— Бързо! Пулсът изчезна!
Маската му се е свлякла под устата.
Тичам към теб, към твоето сърце. Моите бащински нокти се впиват в гръдния ти кош, натискат, блъскат, един път, два пъти… Почувствай яростта на моите ръце, кажи ми, че струват нещо. Помогни ми, детенце мое, и прости, че ще оставя синини по гърдите ти. Наоколо е тихо, сякаш сме в аквариум и като риби без хриле, се задушаваме, неми. Чуват се само моите удари по гърдите ти и стонът на моята надежда. Къде си? Плаваш над мене, гледаш ме отвисоко, отвъд тази групичка от сенки в престилки и навярно ме съжаляваш. Не, няма да те изпусна. Не се надявай. С всеки натиск аз те връщам към себе си, късче по късче. Теб, измъкнала крака от леглото, теб, наведена над тетрадките си, теб със сандвич в ръка, теб, пееща, теб, с чашата чай. Няма да те изпусна. Обещах го на майка ти. Тръгна насам веднага. Преди да вземе самолета, ми се обади отново и проплака в слушалката: „Тимо, моля те, спаси я…“ Тя не знае, че любовта е противопоказана за хирурга. Нищо не знае за моя занаят. Страхува се да помисли, че ви галя със същите ръце, с които изкормвам живи хора. Но аз съм виждал много неща да се извършват под тези ръце на кръвожаден часовникар, бил съм свидетел на движения, които не идват от плътта, неведнъж съм усещал как животът у хората се бори с неочаквано упорство, като че подкрепян от някаква сила, която не е моята, нито на машинариите ни наоколо, виждал съм го да иска от тази сила помощ и да я получава пред невярващите ми очи. Сега, Анджела, ти си пред тази велика тайна, за която казваме, че е светлина. Моля те, поискай от Бог да те остави в дребните земни мрачини, в които живеем аз и майка ти.
— Връща се… имаме го — чувам гласа на Ада.
Върнал се е пулсът, сърдечната дейност се е появила на този курвенски монитор.
И сега иглата на вътре — сърдечната инжекция стърчи над гърдите ти. Ада натиска буталцето. Ръцете ми треперят и не могат да се спрат. Потънал съм в пот, вдишвам, поглъщам въздух, докато дъхът се връща и у другите наоколо.
— Допамин венозно.
— Нормализира се.
Добре дошло, съкровище мое, добре възвърнало се в света.
Алфредо ме поглежда, прави опит да се усмихне, но само прошепва:
— Пошегува се… искала е да ни уплаши.
— От далака е било, той е кървял…
Не видях добре отвора в главата ти, видях само едно бяло петно, което трябва да е било кожата ти, но не погледнах вътре. Алфредо ще продължи, аз не мога да остана. След изпотяването сега треперя, притъмнява ми, на път съм да припадна.
Гледах болните, докато минавах край тях, и търсех едно празно легло. Да, би ми било приятно да се мушна в едно от тези бели скривалища и да остана в него, докато някой дойде и се погрижи за мен. Един термометър подмишницата, една печена ябълка, една пижама, която да ме измъкне от света.
Исках да кажа на Италия истината, а вместо това я притиснах към себе си. Вече имаше лицето на бременна котка, по което често усещах, че й се повдига, не можех да я уплаша. Любихме се и едва след това забелязах, че съм я любил с чувството, че сякаш вече съм я загубил? Не пожелах да се откъсна от нея, останах докато се смалих в нея и ни стана студено. Защото сега къщата беше станала ледена, върху плюшената покривка бяхме метнали един стар плед, който не успяваше да ни стопли. Кучето се беше свило на кравай в краката ни. Под тежестта на моето тяло, тя ме попита:
— Защо ме обичаш?
— Защото си ти.
Взе ръката ми и я сложи върху корема си. Тя ми натежа, беше се оплела в един гъсталак от ужасно тъжни мисли. Италия ме познаваше достатъчно, за да го усети.
— Какво ти е?
— Настинал съм.
Донесе ми чаша вода, в която шумолеше аспиринът.
Може би й дойде една мисъл, но тя бързо я прогони. Бременността я беше надарила с някаква свенлива доверчивост. За пръв път погледът й се откъсваше от настоящето и дръзваше да се взре напред. Аз самият я бях накарал да вдигне глава към този благосклонен хоризонт, който тя се свенеше да си пожелае.
Майка ти е в болницата, дойде при мен към единайсет, хапваме нещо в бара. Манлио и други колеги са я наобиколили, знаят, че е бременна, обсипват я с поздравления, които тя приема с цяла поредица от нейните усмивки, които правят трапчинки в страните й и озаряват лицето й. Дошла е да й направят ехография, първата. Тя е моята съпруга, изкачва с мен стълбите, стройна в костюма си, цвят антрацит. Манлио ни следва, шегувайки се, завижда ми. Сред тези тъжни стени, боядисани в гълъбов цвят, сред болните, които се движат по пижами насам-натам, Елза е тъй красива, че напомня актриса на благотворително посещение. Блед, смачкан, така подобен на това място, в което преминава съществуванието ми, аз се крия зад нея, като дете зад крачките на майка си.
Вдига блузката си, смъква полата и си разкрива корема. Манлио го намазва с гел.
— Студено ли ти е?
— Малко.
Засмива се. Може би е по-нервна, отколкото би искала да покаже, докато трансдюсерът пълзи по нея. Аз очаквам прав. Манлио натиска под пъпа й, за да потърси в зоната на матката, в която се е закрепил зародишът. Не знам какво съм мислил в този момент, Анджела, не си го спомням, но мисля, че съм се надявал да не намери нищо. Лицето на майка ти е опънато, протяга шия, за да погледне в монитора, бои се, че сънят й, мечтата й няма да се материализира. И ти се появяваш, Анджела, едно морско конче с бяла точка по средата, която пулсира. Това е твоето сърце.
Такава те видях първия път. Когато мониторът угасна, майка ти имаше влажни очи, шията й се отпусна, взе си дълбоко дъх. Аз останах пред тъмния екран, тебе вече те нямаше. Помислих си за Италия. И тя имаше такова морско конче в корема си. Но за него нямаше място на монитора, то беше обречено на тъмнината.
Вечерта отидох до закусвалнята с оризовите топки. Ядох, загледан в телевизора на стената, без да чувам звука му, поради шума на хората. Хора самотни, които вечеряха на крак, стъпили на пода в стърготини и мазни хартиени салфетки. Върнах се на улицата, затъпял и безсилен, блъскайки се в тъмното. Магазините бяха затворени и градът се отправяше към почивката си. Влязох в една кабина, за да телефонирам, но слушалката беше откъсната от шнура си, който висеше мъртъв от апарата. Казах си: ще се обадя от следващата кабина. Но не го направих, а продължих нататък.
У дома Елза и Рафаела са седнали на дивана, чувам гласовете им, докато си оставям чантата. Рафаела става, задушава ме в месата си, слагам на тях неохотни ръце, боса е, с крайчеца на окото виждам обувките й на килима.
— Толкова съм щастлива, най-сетне ще стана леля!
Трепери от ентусиазма на тази прегръдка, изпълнена със страст. Обувките са си там, разширени от употреба.
— Лека нощ.
— Вече ще си лягаш?
— Утре трябва да ставам много рано.
Елза ми протяга една хладна буза над облегалката на дивана, докосвам я с устни. Рафаела ме гледа с кръглите си детински очи:
— Разрешаваш, нали, да останем да си поговорим още малко?
Говори колкото ти се ще, Рафаела, изливай сърцето си, докато е живо, всички сме приятели, впуснали се на пътешествие в една карета без колела.
На следния ден съм в самолета, отивам на един конгрес за кратко, ще се върна същата вечер. Манлио е до мен и с лакътя си ми отнема мястото на общата странична облегалка. Усещам миризмата на афтършейва му. Мястото ми е до прозорчето, гледам бялото крило пред сивия фон на пистата. Още не сме излетели. Тук времето е сиво и никакво, въздухът е гъст и мръсен, но над облаците навярно ще е слънчево. Стюардесата бута край нас количката с вестници. Манлио й оглежда задника. По време на полета ще изпия едно „кафекалче“, както го нарича Манлио. Трябва да сляза. Този самолет ще падне, трябва да сляза, не мога да пукна до Манлио с чаша“ кафекалче“ в ръка. Лошо ми е, чувствам болка в сърдечната област, не усещам ръката си. Не, ще умра от инфаркт, прав, в оня тесен металически кенеф, с хартиените кърпички за ръце, плаващи в умивалничето. Ставам.
— Къде отиваш?
— Слизам.
— Луд ли си?
Вече са затворили вратите, самолетът се движи. Стюардесата ме спира:
— Извинявайте, господине, но къде отивате?
— Трябва да сляза, не съм добре.
— Ще повикам лекар.
— Аз съм лекар. Не съм добре. Трябва да сляза.
Изгледът ми, изглежда, прави впечатление, девойката в униформа, с прибрани коси и детско носле отстъпва назад, влиза в пилотската кабина. Аз се вмъквам след нея. Двама мъже по бели ризи с къси ръкави се обръщат към мен.
— Лекар съм, в момента получавам инфаркт, отворете да изляза.
Стълбата се приближава до самолета, вратата се отваря. Въздух, най-сетне въздух, летя надолу по стъпалата. Манлио ме следва. Стюардесата му вика:
— Какво правите, и вие ли слизате?
Манлио вдига ръце във въздуха, който му свлича сакото, и вика:
— Негов колега съм!
И така се оказваме на полето от асфалт. Един служител от летището ни качва в малкия си автомобил и поема към изхода. Не говоря, скръстил съм ръце и стискам устни. Сърцето ми се е върнало на мястото си. Манлио си слага очилата за слънце, макар че няма и помен от слънце.
— Мога ли да узная какво те прихвана?
Правя усилие да се усмихна:
— Спасих ти живота.
— Мислиш, че ще падне?
— Не, сега вече няма да падне. От самолет, който ще пада, няма да успееш да слезеш.
— Напълни ли гащите?
— Да.
— И аз.
Смеем се и отиваме в бара да изпием едно истинско кафе и конгресът отива по дяволите.
— Майната му — казва Манлио.
Той обича непредвидените случки. И тъй, там, докато си пием кафето на крак, му разказвам всичко, с увиснали бузи, защото съм се навел над празната чашка и бъркам с лъжичката в черната й утайка. Там, в бара на летището, сред пътниците, които ядат сандвичи, без да изпускат от очи багажите си, изпразвам чувала на своите вълнения, на желанията си, като един остарял юноша, затънал в любовна история. И няма значение, че Манлио е най-неподходящият човек за това признание, аз имам нужда да го кажа на някого, а той е пред мен със своите малки глигански очи. Приятели сме, наистина приятели, които не си подхождат, и двамата добре го знаем, но моментът на близост се е получил именно сега, до металния плот с двете отдавна изпити чашки.
— Но коя е тя?
— Виждал си я.
— Къде? Кога?
— Онази вечер на онкологическия конгрес, беше на масата до нашата.
Поклаща глава:
— Не си я спомням.
Хората минават край нас, Манлио е запалил цигара, макар че в бара пушенето е забранено. Гледам в празното и го казвам на него, на себе си, на тази река от непознати, която тече пред мен. Казвам го, защото имам нужда да го кажа:
— Влюбен съм.
Манлио гаси угарката си с върха на мокасината си:
— Ще хванем ли следващия самолет?
Паркирам колата, взимам си чантата от седалката и тръгвам към болницата. Италия изведнъж изскача отнейде и изведнъж е съвсем до мен. Поставя ръка върху лакътя ми, търси да ме усети през плата на сакото ми. Уплашва ме, преди да ме изненада. Бледа е и не се е гримирала. Дори не се е погрижила да прикрие челото си, то, голямо и потискащо, тежи върху очите й. Оглеждам се наоколо и докато го правя, съзнавам, че се браня от нея, от бремето, което тя носи в себе си.
— Ела.
Прекосявам улицата, без да я докосна. Върви след мен, навела глава, скрила ръце в жакета си от раздърпан памук. Една кола забавя, тя не й обръща внимание, гледа само забързаните ми крачки. Отдалечавам се от болницата като крадец, помъкнал изобличаващата го плячка. Хващам една уличка, водеща до едно кафе, което ми е познато.
Тя ме следва по витата стълба до горния етаж, влизаме в една зала с дъх на застоял цигарен дим. Сяда съвсем близко до мен. Гледа ме, после престава да ме гледа, после пак ме гледа.
— Чаках те.
— Извинявай.
— Толкова те чаках. Защо не ми телефонира?
Не й отговарям, не зная какво да й отговоря. Тя слага ръка на лицето си, сега лицето й е червено, а клепачите й — посивели от плач. В дъното на залата има аквариум. Отдалече рибките приличат на серпантини.
— Размислил си, нали?
Не ми се ще да разговарям, не тази сутрин и не в този час.
— Не е както ти си го представяш…
— А как е? Кажи ми, как е?
Има предизвикателство в очите й, в тези сълзи, които не искат да рукнат. Стиснала е устни и настойчиво пипа крайчеца на ръкавите си. Тягостни ми са тези нервни пръсти и това лице, което не ми позволява да се измъкна. Би трябвало да й кажа за Елза, но днес не ми се искат душевни вълнения. Уморявам се да седя с нея, залостен на тази масичка, няма достатъчно светлина, мирише на дим от цигари, дразнят ме тези рибки там, забравени като серпантини след отшумял карнавал. Неочаквано се разплаква, хвърля се на врата ми с мокри уста и нос.
— Не ме оставяй…
Галя бузата й, но ръцете ми са груби като лапи. Тя диша във врата ми, целува ме. Дъхът й е особен, като от стърготини, от оригване. Аз я задържам. Задържам този дъх, от който ми се повдига.
— Кажи ми, че ме обичаш.
— Престани.
Но тя вече не може да се контролира.
— Не, няма да престана…
Върти се на стола, хълца. Чуват се стъпки по стълбата. Едно момче се мушва във вратата на клозета, едно момче, което отива на училище с чанта на гръб. Италия се дръпва към своето място, по-спокойна е. Хващам ръката й.
— Трябва да ти кажа нещо.
Тя ме поглежда и сега челото й е бяло като тебешир.
— Жена ми… не е добре.
— И какво й е?
Кажи и го, Тимотео, кажи и го сега, както е отворила нечистата си уста, в която се утаява цялата и безкрайна бедност. Кажи и, че очакваш законен син, наследник на твоя безплоден и отмерен живот. Кажи й, че трябва да абортира, защото точно сега е удобният момент да й го кажеш, сега, когото тя те плаши и те кара да си мислиш: каква майка би могла да бъде една толкова отчаяна жена?
— Не зная… — казвам и се дръпвам от нея с цялата подлост, на която съм способен.
— Доктор си и не знаеш какво й има на жена ти?
Момчето излезе от клозета, гледаме го, то също ни гледа. Има черни очи и мъх по брадата. Минава край аквариума и изчезва по витата стълба.
— Отивам в тоалетната.
Олюлява се върху плочките, после изведнъж се засилва и с главата напред се блъсва в стената тъй силно, че стените отекват. Скачам и тичам към нея.
— Какво правиш?
Тя се смее и маха ръката ми от рамото си, този смях ме изплашва повече, отколкото ако се беше разплакала.
— От време на време ми трябва един удар.
Излизаме навън, вървим бавно.
— Боли ли главата?
Тя е разсеяна, гледа хората, които идват срещу нас.
— Да те придружа до едно такси?
Но тя се качва на един автобус, на първия, който минава.
Обръщам се и тръгвам към болницата. И мисля само за себе си. Да не я обичам днес е най-лесното нещо на света. И докато оперирам, докато ръцете ми са върху черния дроб на пациента, тя остава в мен като нещо неприятно. Виждам я да чука на вратата на къщата ни, представя се за служителка във фирма и изобщо за някоя от тези, които се въртят в съпритежателските домове, надхитрили бдителните портиери. Трепери и очите й са мрачни, когато натиска звънеца, но се просветляват, като вижда Елза и я моли да й позволи да влезе. Елза е пълна със сън, облякла е нощницата си с цвят пепел от рози и тялото й е голо и топло под прозрачната коприна. Италия е дребна, има влажни петна подмишниците, защото се е потила, потила се е в автобуса, потила се е през цялата нощ, въртяла се е в съня си. Гледа дома, книгите, снимките, гърдите на Елза, твърди и още тъмни от слънцето. Мисли за тези две празни луковици върху ребрата й и за сърцето, което бие под тях. Облякла е онази смешна пола с ластичната лента, която й се е смъкнала по хълбоците. Елза й се усмихва. Тя е солидарна със съществата от нейния пол, дори и към най-бедните, еманципирана жена е, счита за свой дълг да бъде снизходителна. Италия не носи дете в корема си под тази своя пола, купена от количка, тя не е снизходителна. Елза се обръща:
— Кажи, какво искаш? (Обикновено говори на „ти“ с момичетата от по-нисък ранг.)
Италия се чувства зле, вие й се свят, не е спала и не е яла.
— Нищо — казва и се връща към вратата. После очите й се спират върху белия плик на ехографията, оставен в антрето…
Между първата и втората операция се обаждам на Елза:
— Как си?
— Отлично.
— Няма ли да излезеш?
— След малко, свалям от записа едно интервю.
— Не отваряй на никого.
— На кого да отварям?
— Не знам, питай винаги кой е.
Пауза, след която смехът й избухва от слушалката, представям си бузите й, онези трапчинки по тях, когато се смее.
— Бащинството ти се отразява по странен начин, приличаш на баба ми.
Засмивам се и аз, защото се усещам смешен. Домът ми е в ред, жена ми е силна, висока и силна.
Вечерта гледам навън през прозореца. Намирам се в спалнята, дръпвам завесите и оглеждам улицата долу, оттатък клоните на дърветата, първо в едната й посока, после в другата, дето блещука светофарът. Няма никого, само една кола, една неизвестна кола, която откарва някого у дома му. Оглеждам се за нея. Не зная защо я търся, дали защото ми е нужна, или защото се боя, че стои в засада нейде долу, че ни шпионира. Гледам покривите, антените, куполите на черквите, натам, където тя живее, оттатък онази алея, населена с нощни силуети, попаднали пред фаровете на една кола, която ги осветява, до онзи бар, който ни е виждал толкова пъти и който, по това време, кой знае, едва ли още е отворен. Такава маса от сгради и неща ни дели, стени зад стени, човешки същества, сгушени в съня. Добре, че е така, добре е, че да мога да си поема дъх. Не се измъчвай, Италия, такъв е животът. Чудесни мигове на близост и после повеи на ледени ветрове. И ако ти страдаш там, зад оня последен гигант от бетон, страданието ти не стига до мен от такова разстояние и ми остава чуждо. Какво от това, че си заченала от едно мое мръсно изплюване? Тази нощ си сама с багажа си на перона на един влак, който тръгва, който си изпуснала.
— Ще дойдеш ли да спиш?
Тръшвам се до майка ти, чиито коси са още мокри от душа. Слепени кичури обрамчват лицето й, чете някаква книга. Затварям се в моята половина на леглото, после усещам една ръка да прошумява по плата на пижамата ми.
— Кой знае какво ще бъде…
Извръщам се, като оставам в профил за нея.
— … детето. Не успявам да си го представя.
— Ще е като тебе, прекрасно.
— А може да е момиче — тя сваля книгата, — грозно като тебе.
Приближава се до мен, мокрите й коси ме докосват:
— Миналата нощ сънувах, че е без крака, че се ражда и няма крака…
— На следващата ехография вече ще ги има, бъди спокойна.
Продължава да чете в своята половина на леглото.
— Ще ти пречи ли да оставя запалена лампата?
— Напротив, прави ми компания.
Оставам, покрил очите си с чаршафа. Не спя истински, дремя, успокоен от жълтеникавата му полусветлина и от това дишане до мен, което ми подсказва, че животът ще продължи така, лек, ухаещ на шампоан. И ето, че в сънните ми мисли, които витаят така успокоени, отнейде иде към мен едно безного детенце. Елза е угасила лампата. И аз спя, но не дълбоко. Чувам майка ти да крещи: „Проклет да си, върни ми краченцата му! Върни ги!“
И тогава в синята вода на нощта ми идва една ужасна мисъл. Виждам се, че отивам в антрето, изваждам от чантата си скалпел и се скопявам. После отварям прозореца и хвърлям онова нещо долу на тротоара, на някаква котка или на Италия, ако е там. Ето, Плевепче, дръж бащата на твоето дете. И стискам краката си с всичка сила. Какъв ужас, Анджела, да виждаш живота си, хапан през нощта, едно захапване наяве, едно насън.
Контактът даваше монотонния си сигнал в слушалката, явно звучеше напразно в онзи бордей. Далече от мен, от ръката ми, от ухото ми. Нямаше я в десет. Нямаше я по пладне. Нямаше я в шест следобед. Бършела е праха в някое бюро, лъскала е някой писоар. Вървяла е, отърквайки стените, по градските улици, с погрознялото лице, което бях видял последния път в онова кафене, когато невъзпитаната й постъпка ми се беше видяла непоносима, срамна за нея и за мен. Срам, който се появява, когато любовните връзки отиват към кофата за смет. Когато любовниците напускат силуетите си и всеки разкрива, изважда на фокус обективния образ на другия, вече немаскиран от собствените му желания. След това се правим, че нищо не се е случило, но от любовта се е преминало в известна степен към жестокостта, защото, Анджела, ставаме жестоки към този, който ни е измамил.
Така, в онова кафене, я бях видял като една минувачка, като едно от тези ненужни тела, които изпълват света, улиците, автобусите. Тела, които всеки ден разпорвам и претърсвам без радост, без състрадание. Моето око на хирург беше слязло от очите й към ръката, на която подпираше брадичката си, разгалвайки я, откривайки малки недостатъци, лекото окосмяване на тази брадичка, кривото кутре, двете бръчки на шията. Тя беше се върнала в своята черупка и аз можех да я гледам безстрастно и да разнищвам нейните несъразмерности. Нещастният й дъх ме застигна отново… той идеше от едно разпадащо се тяло и ми напомняше дъха на болните при събуждането им от упойка.
Телефонът не беше прекъснат, беше жив, един оператор с металически глас ми го бе потвърдил, но тя не отговаряше. Навярно си беше вкъщи и оставяше звъна на апарата да се носи над свитото й на кълбо тяло, да навлиза в него, разтърсвайки я с монотонната си откъслечност, карайки я да потръпва. Това беше единственият начин да й казвам, че не съм я напуснал. Затова до вечерта продължих да й звъня, да се самоизмамвам, че чрез този грозен звук водя някакъв диалог с нея.
Напуснах болницата смазан и по пътя до дома няколко пъти прелетях край светофарите, без да изчаквам зеленото. Поглъщах улиците и сноповете светлина, които ме залавяха, широко отворил ожесточени очи… Никога вече нямаше да се отърва от Италия, споменът за нея щеше да преследва мисълта ми докрай. Тя буквално ме владееше и смазваше всяко движение на моята воля. Гласът й блъскаше като чук в слепоочията ми. Присъствието й беше тъй силно, че се обръщах да я търся.
Ако би била до мен на седалката с похабеното си жакетче, с белите си замрежени от сини венички ръце, с обезцветените си очи, може би щеше да ми е по-лесно да я забравя.
Нора ме прегърна, почувствах как мазното й червило се плъзва по бузата ми. Бяха останали за вечеря, тя и Дуилио, и вечерята вече беше почнала.
— Честито, татенце!
— Благодаря.
— Голяма новина.
— Отивам да си измия ръцете.
Нора подхвърля от другия край на масата един пакет, увит във фина бяла хартия. Елза е разсеяна, не го улавя във въздуха и той цопва в соса от риба тон. Тя го взима и го избърсва със салфетката си.
— Мамо, казах ти да не го правиш.
— Само едно малко пожелание за щастие. Първата ризка трябва да бъде нова и копринена. Да не забравите.
Елза разгъва пакета и го ми го подава.
— Дръж, доволен ли си?
Смее се, но аз зная, че е раздразнена. Не иска подаръци за детето, още е много рано. Ризката е една носна кърпа с две дупки, вмъквам в тях големите си пръсти. Водата на масата е свършила, отивам да напълня каната. Отварям крана и водната струя заглушава гласовете оттатък. Семейството разговаря, лицата и ръцете им се движат. За мен са вече зад стъкло, зад познатото замъглено стъкло, отвъд което заточавам света, когато нямам нужда от него, а и той няма нужда от мен. Елза говори с баща си, докосва ръката му. Виждам я, отделена от тях, като изрязана сред парата, виждам я много ясно. Върнала се е в центъра на света, изчезнала е крехкостта й, онази нейна внезапна трогваща несигурност от вечерта преди няколко дена. Върнала се е към себе си, каквато винаги е била, непоклатима и неуморима, само станала по-тайнствена. И погледите, които ми хвърля, са същите като преди, участващи в повърхностните неща, но в действителност разсеяни. Вече няма нужда от мен.
Връщам се с каната, наливам вода на всички. Казвам:
— Извинявайте.
И се отдалечавам. Дори не си дадох труд да затворя вратата, толкова бързах да набера номера й.
Нямаше я, нямаше я и вечерта. Поставих слушалката, поставих самотата, която усещах навсякъде — в отежнялата си ръка, в ухото си, в тишината на кабинета си. Стоях в тъмното, силуетът на Нора се появи в огледалото на вратата, като силует на гарга. Лампата от коридора я осветяваше слабо, тя ме гледаше в тъмнината. Това трая само няколко мига, но в тях добих чувството, че е усетила нещо. И да долови интуитивно двойствеността на живота ми й беше помогнало не толкова това, че стоях сам в мрака с телефона в ръка, колкото самото ми тяло, тъй различно от това, което навярно е било в хола. С отпуснатите, сякаш счупени рамене, с лъскавия си поглед… в този момент съм бил много далече от себе си. Една внезапна близост, продиктувана от случая (тя беше станала от масата, за да си вземе цигарите, забравени в чантата й при входа), се установи между нас. Чудно е, Анджела, че понякога успяват да ни разберат тъкмо тези, за които най-малко бихме го допуснали. Тя пристъпи към мен в тъмнината.
— Тимо…
— Да?
— Имам една бенка на гърба, много порасна. Исках да ти я покажа.
В три часа сутринта, майка ти спи, както винаги. Тялото й е една планина на залез, един тъмен, непроницаем силует. Може би няма да е толкова трудно да я оставя, колкото си мисля, трябва само да се облека и да си тръгна. Тя, семейството й, приятелите ще застанат срещу мен като стена. След това, ще поразмислят. На мое място тя не би се поколебала, би ме оставила на домакинския балкон, както бе направила малко преди това с торбичката със смет.
Дъждецът, ситен като пудра, овлажняваше дрехите ми, без да ме мокри сериозно. Разхождах се, сгушен в шлифера си, нямах цел, исках само тази нощ да не се обърне срещу мен. Не се чувствах уморен, вървях с леки крачки. Бях ял малко и това малко вече го бях смлял. Улиците бяха безлюдни и тихи. Едва по-късно забелязах, че тази тишина не е пълна, че асфалтът издава някакво свое тихо стенание. Градът през нощта е един свят, напуснат от хората, празен, но пропит с тяхното присъствие. Двама, които се любят, двама, които се разделят, скимтенето на едно куче, затворено на терасата, един свещеник, който се събужда. Една линейка, която е издърпала болния от топлото му легло и го носи към моята болница. Една курва с крака черни като нощта, която се връща, и мъжът, който не я чака и спи като една планина, сигурна в себе си и застрашителна. Точно като Елза. Защото в съня всички си приличат, да, приличат си за този, който не спи и знае, че няма да успее да заспи.
Вървях и всичко наоколо ми напомняше Италия, дърветата, които сякаш фосфоресцираха, металните силуети на паркираните коли, лампионите, които се огъваха и вмъкваха в собствената си светлина, дори терасите и високите корнизи на домовете там, горе. Сякаш огромното й тяло владееше града.
Прегърнах едно дърво. Внезапно се бях видял притиснат към един голям мокър ствол. И притискайки го, си спомних, че вече неведнъж бях искал да го направя, но едва сега го осъзнавах. Може би се е самоубила и затова неми е отговаряла по телефона. Сивата и китка виси на сивата й ръка, опряна о ръба на ваната, в която ръждата е разяла емайла… найлоновата завеса е издърпана от последното дръпване на диханието и. Умряла е с мисълта за мен, с желанието да ме прегърне или да ме прогони за последен път. Нощ е и водата вече ще е студена. Водата, която е била вряла, за да може кръвта да изтича по-лесно от срязаните й вени. Дали е използвала ножчето си, или едно ножче за бръснене, което съм оставил там? Инструментът, който самоубиецът избира, има значение, той е вече един вид завещание.
От тъмното излита вик. Спънал съм се и съм паднал върху някакъв чувал с парцали — един човек сгодна земята. Той измъква глава от мръсното си гнездо.
— Нямам нищо!
Размахва ръце, крещи, мисли, че искам да го ограбя. Но какво бих могъл да му взема? Тези изгнили дрипи върху него? Или зъбите, които му липсват, когато раззинва уста и един дрезгав вопъл изскача от лъскавия проход на гърлото му.
— Извинявайте, спънах се.
До какво се допрях? Какви миазми вдишах? Човекът излъхва ужасна воня като изкормено куче на ръба на пътя. Италия също миришеше зле, когато трагедията се хвърли върху нея, когато разбра, че я оставям, че не бих задържал нито нея, нито детето и, че бих предложил пари, и аз като другите… Искам да побягна, но вместо това задържам човека с цялото си тяло. Прилепвам се към черната му шия, към косите му, слепнали като козина, и дишам. Вдишвам миризмата му на мъртво куче, останало незаровено.
Търсех заразата, Анджела, заразата, която да ме тласне окончателно от другата страна, в онова блато между морето и града, където живееше единственото същество, което обичах истински. И той не се отдръпна от мен, не ми отказа нощното си причастие. Нещо повече, едната му ръка ме обгръщаше и лицето му, набраздено от нечисти бръчки, ме търсеше в пещерата, в която се бях скрил. Откри ме и ме погали по главата, милостив като свещеник, който опрощава греховете на убиец. А дали заслужавах тази милост, дъще моя? В този тъмен ъгъл един нещастник ме приемаше, повеждаше ме. По мокрия път, където той сънуваше, а и аз сега също сънувах, обгърнат от смрадта на този просешки живот, далече от своето жилище с неговите паркети и уискита. И любовта за мен се оказваше именно тази любов, сирашката и корясала любов на крайната нищета, когато съдбата се смилява над нас и ни подарява едно биберонче.
— Искаш ли да пийнеш?
Измъкна изпод кашоните бутилка вино и я протегна към мен. Отпих, без да мисля за устата, която бе пила от това нащърбено стъклено гърло, пих, защото мислех за баща си. За баща си, издъхнал на улицата, паднал сред хората, свлякъл се по ролетката на някакъв затворен магазин, с ръка на гърлото, от което животът е излитал.
Преди да се отдалеча, му дадох всички пари, които имах в себе си, бръкнах с пръсти в сгъвката на портфейла си и измъкнах всичко. Като всеки бродяга, той прие парите. Скри ги между дрипите си, изпълнен със страх, че може би ще поразмисля и ме придружи с недоверчиви очи до кръстовището, където вече съм се загубил за него.
Мракът започваше да избледнява, мокър от дъжда, който не бе престанал, лек, но упорит. Шофирах в тази несигурна светлина и някой автомобилен фар от време на време блясваше в очите ми. Две монахини — филипинки чакаха на автобусната спирка под две чадърчета, един бар се отваряше, връзка мокри вестници лежеше пред една затворена будка. Пристигнах уморен и разбит от тази сгъстена и безсънна нощ. Сега щях да спя в прегръдките й. И само по-късно щяхме да приемем бъдещето си. Аз бях провел вече своята битка през тази дълга нощ. Нямаше какво да й казвам, трябваше само да я притискам до себе си в пълно мълчание. Слязох от колата с бузи, зачервени от топлината в нея. Улиците бяха сухи под сивата светлина, която вече позволяваше да се вижда всичко, а може би тук изобщо не беше валяло. Отсъствието на този дъжд, който ме бе преследвал през цялата нощ, сякаш ми казваше, че борбата беше наистина завършила. Италия ме бе чакала на сигурно, сухо място.
Бях стигнал средата на втория кръг от стълбището, когато чух долу трясъкът на асансьора, който спираше, после почукването на дамски обувки, отекващо, отслабено, при изхода. Изтичах надолу по стълбището и я видях да излиза с гръб към мен.
— Италия!
Застигнах я, докато се обръщаше, не я погледнах дори, само я прегърнах. Остави ме, безсилна, да я притисна, не вдигна ръцете си, остана си така, както беше. Бе притиснала глава към рамото ми, а видях ръката й долу, отпусната покрай хълбока. Сега ще я повдигне, сега ще ме прегърне и ще отвърне на моята прегръдка, ще се отпусне в нея и аз ще я придържам да не рухне. Вместо това тя не се помръдна и остана неподвижна, докато дъхът ми се върна и усетих сърцето си да бие спокойно. Беше топла и жива. Останалото нямаше значение за мен. Щяха да бъдат достатъчни няколко милувки, за да си я възвърна, познавах я, оставяше се да я любя, без ненужно да се прави на горда. Откъснах се от нея, за да я погледам.
— Къде отиваше?
— На цветния пазар.
— Къде?
— Там работя.
— От кога?
— От скоро.
Сивите й очи, под тъмните сенки, бяха твърди като камъни и лицето й беше придобило по-зрял израз. А пък аз бях въоръжен само с нуждата си от нея.
— Как си?
— Добре.
Сложих ръка върху корема й.
— А той… той как е?
Не ми отговори. Сега, Анджела, усетих тежестта на стълбището зад нас и студа, който проникваше в мен през мокрите ми дрехи. Взех ръцете й, за да ги поставя заедно със своите върху корема й, който дишаше под дрехите й, твърде леки за този вече студен сезон, за това утро без слънце. Ръцете й се оставиха да бъдат водени безводно като две есенни листа, понесени към калта. Дойде ми наум онова червено листо, залепнало за стъклото на колата ми пред клиниката.
— Махнах го.
Погледнах я в светлите и спокойни очи, и поклатих шава, всъщност сърцето ми я клатеше.
— Не е вярно…
Бях я хванал за ръцете, разтърсвах я, готов да й доставя болка.
— Кога го направи?
— Направих го.
Не изглеждаше тъжна, съжаляваше ме с тези свои каменни очи.
— Защо не ми каза? Защо не ме потърси? Аз го исках, наистина го исках…
— На другия ден щеше да размислиш.
Сега щеше да ме остави, сега вече щях да я загубя, сега, когато моя живот не се размножаваше вече в нея. Отчаян, започнах да я обсипвам с малки целувки, които блъскаха като град безизразното й лице. Няма значение, ще си направим други деца. Ще ги направим още утре, още днес. Сега ще отидем да се любим върху онази плюшена покривка, ще се притиснеш към мен и отново ще заченеш. Ще заминем за Сомалия и къщата ни там ще бъде пълна с деца, деца в люлки, в хамаци, в шалове…
Но бяхме вече на снимка, Анджела. На една снимка от тези, разкъсаните, на шито са разделени едно от друго раменете на двамата влюбени, които са се загубили. Сега тя щеше да отиде да реже стъбла на цветя, да продава тези цветя на някой непознат. На някой любовник, на някой, който отива на гробищата, на някой, който току-що се е сдобил с дете.
— Къде абортира?
— При циганите.
— Ти си луда… Трябва да дойдеш в болницата.
— Не ми харесват болниците.
Не ти харесват хирурзите, помислих си, и я хванах за ръката.
— Идваш с мен!
— Пусни ме, добре съм.
Отблъсна ръката ми. Вече не бях нейният човек. Ръката ми й беше чужда, ничия. Лицето й отново беше станало неподвижно, опразнено от всички изрази, които тъй добре познавах. Пепелта на зората влизаше в ушите й, плъзгаше се по страните й, обагрени от фалшиво здраве. Стоеше пред мен, но беше вече изчезнала в своя живот. Разсеяна, безименна, като онези мокри ръце, които ни дават рестото на пазара.
— Тръгвам.
— Ще те придружа.
— Няма смисъл.
Седнах на бордюра на тротоара, докато тя се отдалечаваше, не я погледнах, скрих лицето си в шепи. И останах така, докато шумът от крачките й заглъхна и дори след това, когато настъпи тишината. Телефонът бе звънял напразно в дома й, докато тя на няколко крачки от него, в някаква люлееща се каравана, се беше оставила на една вещица — може би на същата онази, която я беше научила да предсказва бъдещето — да я прободе с куката си за плетене. Да, това беше направила, с един парцал между зъбите, за да не вика.
Защо ти разказвам всичко това? Не мога да ти отговоря на този въпрос. Липсва ми един от моите точни, кратки, „хирургически“, както ги наричаш ти, отговори. Кръвоизливът на живота чука в слепоочията ми. Като хематомът в твоята черепна кутия. Сега зная, Анджела, ти оперираш мен.
Не търся твоята прошка, не се възползвам от твоето пътуване. Вярвай ми, осъдих се преди много години, когато седях на оня тротоар. И присъдата ми беше неотменима, твърда във времето като надгробна плоча. Аз съм виновен, ръцете ми го знаят.
Но да знаеше само колко пъти си представях това загубено синче. Виждах го да расте с мен като мое, лишено от щастие, близначе. Опитах се да го погреба, напразно. Връщаше се, когато поискаше, следваше ме по петите, вмъкваше се в стареещите ми кости. Появяваше се във всички беззащитни съществувания, в плешивите деца от детската онкология, дори в таралежа, който прегазих на един междуселски път. Върна се в бедите, които ти навлякох.
Помниш ли джудото? Ти не искаше да го посещаваш, но аз те принудих, по моя си начин, с мълчанието си, с онези мои неми упреци, който преди да те пречупят, те огорчаваха. Обикалях около онази стара спортна школа със старите уреди, старите учители, с боксовата круша, с разлепения линолеум. Слизах от колата, подушвах миризмата на пот, гледах лицата на борците, взимах някоя брошурка с часовете на упражненията. Какво да ти кажа, Анджела? Познатата история, че като момче ми се искаше да стана шампион по бойни изкуства, да се промъкна нощем в една зала като тази, с тениските, с истинските мускули, с онези твърди лица и да се въоръжа, под прикритието на костюма и очилата на изисканите обноски, с една невидима и сигурна мъжка сила. Две движения и противниците — един колега или оня санитар със страхотните габарити — проснати на земята. Сънища на един страхливец, на един слабак. Бих могъл да ти кажа всичко това. И наистина то беше налице, имаше я наистина тази плетеница от чувства, малко недостойни и малко патетични, но имаше и друго. Имаше го, макар да не можех да го призная, желанието да те пречупя, да те изкривя, за да не повториш и ти моя изкривен живот. А честно казано, имах и други основания. Този спорт беше добър, майка ти също не намери какво да възрази пред моето лице на грижовен баща. Разбира се, имаше те тебе. Ти искаше да учиш балет и непрекъснато се развяваше из стаите, стъпвайки на пръсти, увита в някой от воалите на майка си. Искаше да танцуваш, Анджела. Но беше твърде висока за балета. И подхождаща за джудото. То е добър спорт, казах, един спорт за духа. То изисква да бъдеш почтен, да уважаваш хватките, приятелите — момчета и момичета. Взех те за ръка, купих ти сандалките и те заведох в онази подземна зала.
И ето те с джудоги и твърдия колан около бедрата. Бореше се без радост и устояваше само, защото не искаше да бъдеш повалена. Бореше се и за мен, който идвах да те гледам. Бореше се, за да не се намериш на земята, за да не получаваш онези твърди удари в дупето и да не чуваш грубия глас на учителя, който ти викаше да станеш. Плачеше. Не ти харесваше това джудоги, беше твърдо, истинско зебло. Ти искаше тюла на пачките, палците с гипсови върхове, искаше да се чувстваш лека. А вместо това, ето че ти изправяха насреща все онази здравенячка, която мяташе във въздуха, като камшик, конската си опашка. Тя беше силна и гъвкава, а ти беше мършавичка и дървена. Съветвах те: „Трябва да бъдеш по-мека при смяната на техниките“. Но ти не можеше да бъдеш мека. Твърде много борби имаше да водиш.
Сядах на едно от тези столчета от детски дом заедно с другите родители, дошли за преминаването ви към по-висш дан. Ти се беше сгушила, боса, кръстосала крака в единия ъгъл на настилката от синя гума и чакаше реда си. Усмихна ми се насилено. Страхуваше се: от учителя, от хватките, които не владееше, от другите момичета, по-свободни и по-рядко наказвани от теб. Редът ти идваше, ти ставаше, покланяше се за поздрава. Учителят извикваше движенията, ти ги изпълняваше, нервна, несигурна. С бузи на петна, прехапала устни. Когато ти хващаше партньорката си, гледаше я сякаш с молба да ти се остави, да не се съпротивлява. А когато хващаха теб, падаше като чувал. Колко бой изяде. Потна, победена, с раздърпано джудоги, поздравяваше, получаваше следващия пояс.
„Доволна ли си?“ — питах те в колата. Не беше доволна, беше капнала. „Когато падаш на татамито, не боли, нали?“ Боляло те е и още как. Гледаше ме зачервена, готова да се разплачеш, и с очи ме питаше: защо?
Да, защо? Беше мирно време, защо ни беше тази ненужна битка? За да те направя по-силна, по-дисциплинирана. Не те направих по-силна, само ти навредих, отнех ти от силата. Зазидах веселието ти. Прости ми.
После, един ден прекрати упражненията. Бяхме се върнали от морето през септември, ти имаше оранжево-зелен пояс. „Вече не искам да ходя. Край“. Не настоях, да бъде по твоему, аз също бях уморен. Вече минавах без интерес край школата. Беше погребана онази тръпка, онази лудост, онова желание за мъжка рожба. Бащински идиотщини, Анджелина, тъпащини на изнасилвани, които не знаят да пораснат. Край.
Беше само въпрос на време. Времето щеше да свърши своето разяждащо дело, щеше да атакува моите угризения, докато те се превърнат в прах. В края на краищата Италия ми беше направила услуга, беше почистила живота ми от това срамно усложнение. Не бе допуснала да я отведа за втори път в клиниката, бе презряла лукса на този фалшив хотел. Аз бях виновен само отчасти, бях се ограничил с това да я изоставя сама. Но в това мое изоставяне се гнездеше привикването ми към подлостта.
Една вечер Манлио ми телефонира, отидохме да хапнем по една пица като двама стари състуденти, които се намират отново.
— Какво стана с онова момиче?
— Оправи се.
— А ти как си?
На близка маса една руса жена пуши с гръб към мен, виждам само белия дим над косата й и лицето на мъжа срещу нея, който я гледа. Мъча се да си представя нейните черти по неговото изражение.
— Не зная — казвам. — Чакам.
— Какво чакаш?
— Не зная.
Чакам тази жена да се обърне, може би ще прилича на нея.
Понякога отивам да я взема от пазара. Отивам в часа, когато се опразват сергиите, намирам я сред потоп от повехнали цветя. Поздравява ме с кимване. Трупа сандъчета, товари саксиите с непродадените растения върху една камионетка, покрита със зелена мушама, която е паркирана зад сергията й. Изчаквам я да свърши работата си, смешно изправен сред локвите в елегантните си дрехи. Италия събува гумените си ботуши и си слага обувките. Когато се качва в колата, двамата се отнасяме със симпатия един към друг, като двама приятели, бити с една и съща тояга. Или може би като родители, които са загубили детето си. Тъй или иначе сме двама, завърнали се от война. Вървим край ръба на една рана и с думите трябва да внимаваме къде стъпваме.
— Как си?
— Добре. А ти?
— Уморена ли си?
— Не, никак.
Никога не е уморена, стиска ръцете си, загрубели от студа. Пораснала е, в колата челото й изглежда по-високо от преди, но раменете й са приведени. Никога не се обляга истински назад, седи някак отлепена от облегалката, мъчи се да се съпротивлява. Гледа през стъклата на автомобила света, който не бе поискал да ни защити.
Чакаме като двама оздравяващи да мине време, а междувременно потокът на живота тече край нас и дните се скъсяват. Италия оставя светлините на витрините да блестят отсреща й, без да им обръща внимание, и те се отразяват в ирисите й. Не съм я докоснал оттогава, не се пожелава една жена след аборта, трябва да се остави да го поиска сама. И освен това, изпитвам ужас да си я представя гола, ужас да се сблъскам отново с болката, която тя носи в себе си, сгъстила се под мокрите й дрешки. На пазара набира много студ, носът й е червен и напукан. Измъква една кърпичка, вече съвсем мокра, и го издухва. Донесох й витамини, тя ми благодари, но не съм убеден, че ги взима. Не е добре времето да преминава така. Поне за нас. Не сме и няма никога да бъдем приятели. Бяхме станали любовници, преди да се познаваме. Слели бяхме телата си като безумци. И сега тази любезност между нас е така странна. Гледам я и се питам какво общо имаме аз и тя с тези мъртви води. Не бива всичко да свърши тъй, без един вик, без нищо. Ако някакъв демон трябва да се нахвърли върху ни, нека ни изпепели, но не можем да свършим така, на тази ничия земя.
Може би ще е достатъчно да променим декорите. Нейният дом ме плаши, онази завивка на леглото с тютюневия й цвят, голата камина, сляпото й куче и тази маймуна на стената с биберона за новородено между краката, като гавра с нас… Тогава, един следобед я попитах, дали иска да отидем в някой хотел.
— За да не седим все така сред движението — казах.
И ето ни в една стая, която никога не ни е виждала, една хубава стая в центъра на града, с тежки завеси от дамаска, повтаряща десена на стените. Дори не се огледа наоколо, хвърли чантата си на леглото и веднага отиде към прозореца. Вдигна ръка, за да отдръпне единия край на завесата. Попитах я дали е гладна и дали иска да пие нещо, каза, че не иска. Отидох в банята, за да си измия ръцете, а когато се върнах, тя стоеше още там, пред завесата, и гледаше навън.
— Ужасно високо е — каза, като чу стъпките ми, които се връщаха към нея. — На кой етаж сме?
— На деветия.
Косите й бяха прибрани нагоре. Приближих се до нея и я целунах по тила с отворени устни и затворени очи. От кога не я бях целувал така? И вече се питах как съм могъл да се откажа от нея за толкова дълго. Тялото й беше топло, беше отново близко до мен в тази стая без спомени, която щеше да ни помогне да забравим.
Сега ще усети влагата на устните ми. Отначало ще и бъде трудно, но после пак ще стане моя, както винаги. Не може да се откаже от мен, сама ми го каза. Тя сваля ръката си, завесата закрива пролуката с изгледа на града денем. И така започвам да я събличам на фона на тази тежка, неподвижна тъкан. Свалям жакета й, тя не го направи сама, жакетът й е грозен, с убит цвят, от някаква вълна, който не тежи никак, прилича на мъх. Погалвам гърдите й, тези малки увехнали гърди, които, именно такива ми харесват много. Тя не се дръпва. Казва: „Скъпи, скъпи мой…“ и се притиска към мен. Хващам я за ръка и я повеждам към леглото, искам да й е удобно, да си почине. Събувам я. Чорапите й са светли, от твърд найлон, търкам краката й, които напомнят крака на палячо. Тя си смъква полата, сгъва я внимателно и я поставя върху месинговите пречки на леглото. Същото прави и с блузката. Движенията й са бавни, опитва се да печели време, да отложи мига на интимността.
Аз се събличам набързо, захвърлям дрехите си по пода. Използвам един момент, в който тя гледа другаде, защото сега се срамувам. Тя е отвила своята страна от леглото, изтяга се в него и се покрива със завивката. Мушвам се до нея в леглото, което е още студено. Тя лежи по гръб, с ръце, отпуснати по дължината на тялото, премятам крака си върху нейните, но той се хлъзва, защото тя не си е свалила чорапогащника.
— Не трябва да го правим насила.
— Зная.
Какъв учтив любовник съм станал изведнъж. Колко ли смешен изглеждам. Тя нямаше никакво желание да се съблича. На драго сърце би останала до тази пролука в завесата да гледа света отвисоко, да се пита дали има в него местенце за нея. Когато я взимам, трепва, но нищо повече, оставя ме да се движа напред-назад в абсолютно мълчание. Скрил съм лице в косите й, не смея да я погледна, страх ме е, че ще срещна безстрастните й очи. Простенвам силно с надеждата, че тя ще се смили над мен и ще ми отговори. Но не се получава нищо. Не излитаме, оставаме си на земята. Кръв изпълва погледа ми, усещам косите й в устата си. Не успявам да се отпусна, виждам и чувам всичко: тихото бръмчене хладилника в минибара, вентилатора, който е останал включен заедно с осветлението в банята, шума на моята плът, която се хлъзга в нейната, и това вече е най-ужасното. Италия не е тук, плътта й е чужда. Сега й тегна като мъртва любов. Това наше съвкупление е всъщност нашето погребение. Чувствам как потната ми маса тежи върху костеливото й тяло. Тя вече не ме иска, вече не иска нищо. Тялото й е един проход, който се затваря. И в този момент, Анджела, разбирам, че съм загубил всичко, защото всичко, което искам е тук, бездушно в обятията ми. Отлепвам гърдите си от нейните, търся лицето й. Очите й се движат в сълзите, като две рибки в някакво море, което е тясно за тях. Плаче, защото това е единственото, което е искала да направи, откакто сме влезли в тази хотелска стая. Членът ми, смален и сгърчен, се измъква от нея бързо като мишка, която прекосява нощна улица.
Оставам до нея в мълчание, докато плачът й престава да е така разкъсващ и поутихва. Над главите ни има една плафониера, един овал от матово стъкло, едно сляпо око, което ни гледа, без да има грижа за нас.
— Май не успяваш да не мислиш за него?
Един порив на вятъра разтваря прозореца и леденият въздух продухва голите ни тела. Оставяме се на студа да ни смразява. След това Италия става, затваря прозореца и влиза в банята.
Видях я да прекосява стаята гола, с едната ръка си прикриваше гърдите. Протегнах ръка по чаршафа към мястото, където тя бе лежала и което пазеше топлинката й, и си помислих, че всичко беше свършено, че беше се свършило така, в един хотел. Мислите ми се хлъзнаха по гънките на чаршафа. Спомних си за един приятел, който като юноша посещаваше една проститутка, все същата. Докато се любели, тя се правела, че умира, той й го беше поискал. Помислих си за много познати мъже, които бяха се любили и бяха умрели, както умираме всички. Помислих за баща си. Той ходеше по жени, без да ги подбира, но го правеше много дискретно, без това да бе нужно, защото след раздялата с майка ми живееше сам. И все пак му се нравеше да държи тези неща в мъгла. Избираше странни самотни създания, жени на средна възраст и не много привлекателни, на пръв поглед безлични, но може би с някакъв скрит чар. Една от тях беше продавачка на билети в едно кино, не от премиерните, с боядисани коси, орлово лице и големи гърди, стегнати в твърд сутиен. Видях я само веднъж, когато баща ми ме заведе в един бар, от който се минаваше във въпросното кино през остъклена врата. Наблюдавах зад вратата тази жена, която баща ми скрито поглеждаше с очи, каквито не бях виждал у него, очи детински под гъстите вежди на стар сатир. Изглежда, че беше щастлив да седи така, със сина от едната страна и любовницата от другата. Може би тя беше поискала да ме види. Престорих се, че не забелязвам нищо. За тази жена чух по-късно, че се казвала Мария Тереза, че била омъжена за инвалид и нямали деца. Двамата с баща ми често посещаваха едно ресторантче, в задните стаи на кварталната месарница и нейното любимо блюдо беше телешкият език в зелен сос. Нищо повече не поисках да узная. Но сега, с ръка върху чаршафа, който се е превърнал в екран, виждам тази жена да се съблича, да откопчава часовничето си и да го поставя върху мраморната плоча на старо шкафче. И до нея виждам баща си, който си сваля панталоните и ги провесва на дървена закачалка. Своя баща, който ляга до една стара продавачка на билети с похабено лице и тил, нагарчащ от парфюма, в някакъв пансион недалече от месарницата, където тя е яла телешки език в зелен сос. Какво беше станало с тези двама? Те също бяха оставили едно хладно и измачкано легло в някакъв пансион с тясна стълба, в който изпод зеещата врата е идело течението от вратата на една друга стая на същия етаж. Баща ми пуши, докато продавачката на билети е в банята. Тя се плакне подмишниците, слага си руж, като разтяга устни, угасва лампата, както прави у дома си. По-късно, когато тях вече ги няма, в стаята ще влезе камериерката, за да отвори прозореца и скупчи чаршафите на пода. Тя си отива, мъкнейки кофата си с белина, притиснала под лакътя си навитите чаршафи. Тя също е жена със свой мирис и свой комбинезон, която се съблича до един друг мъж и също се люби с него, също му позволява да й разбърква душицата. Питаш се дали на баща ти е бил по-голям от твоя. Никога не си му го виждал, но тайно си мислиш, че май му е бил по-голям. Тъй или иначе, сега е в ковчега, в който си го оставил преди няколко месеца, с потъмняло лице, памук в носа и цвете в ръцете. Кой му го бе сложил това цвете? Може би продавачката на билети. Не, тя не беше на погребението, тяхната история беше от по-далечни години. Сигурно отдавна са се били разделили и тя е продължила да яде езика в зелен сос с някой друг. Може би и тя е умряла. Италия е в банята, ти галиш чаршафа, още топъл от нея. Филмът е свършил, екранът е станал бял и измачкан. И сега си знаеш, че след малко ще заплачеш за всички умрели любовници, за себе си и за тази, която сега стои пред огледалото, като бащината ти продавачка на билети. След малко ще ги оплачеш всички, като ти освободи банята. Защото и ние двамата вече сме бивши като всички. Ще продължим да живеем и ще умрем далече един от друг. И никой няма да узнае нищо за това, как сме се прегръщали и сме си бъркали взаимно в душите, нищо за живота ни дотук, до тази моя ръка, сложена върху чаршафа, на който тя до преди малко лежа, и който губи вече топлинката си. Ние сме нуждаеща се плът, прожектирана върху екран, плът, която се повтаря. А може би, Анджела, нашата енергия е захранила един друг свят, един свят по-съвършен, който живее на гърба на нашия и няма нужда да се страхува и страда. Може би сме подобни на онези черни огняри, които са се потили в търбусите на старите параходи, за да може влюбената двойка на най-горната палуба да танцува романтичния си танц пред блещукащия фон на морето. Някой ще събере нашите мечти, някой по-малко несъвършен от нас. Ние вършим черната работа. Сега съм в банята, членът ми се полюшва под напора на малкото водоскоче. Наведен над бидето, плача, обхванал главата си. След малко една камериерка ще влезе в стаята, за да скупчи на пода чаршафите, на които има едно мокро петънце, плъзнало се от интимните части на Италия. Петънце, което целунах.
Когато излизаме от стаята и ръката ми се забавя да угаси лампата, Италия се обръща да погледне за последен път блатото от тъмнина, което се затваря зад гърба ни. И двамата имаме една и съща мисъл: Колко жалко, каква пропусната възможност!
Би трябвало вече да са почти успели. Аспираторът е изсмукал кръвта от главата ти, тръбичката му се е изпълнила с червено. Сега те заливат с физиологичен разтвор.
Манлио е седнал пред мен. Пристигна преди доста време. Прегърна ме, помъчи се да заплаче, без да успее, залепи ухото си до мобилния си телефон. Изпокара се с някого от летището. Самолетът на майка ти имал малко закъснение, той поиска да узнае точното му време на кацане според разписанието, почна да спори, повиши тона. Да се кара с един стюард от земната служба, от когото, нищо не зависи, е неговият начин да ми съчувства. Телефонът е още топъл в ръката му, не успява да се отлепи от него, би искал да телефонира отново, но не знае на кого. Страх го е да остане сам с мен в тишината. Знаеш го, свикнал е да разпалва ситуациите, както пали пурите си. Жестикулира, диша шумно. Попаднал е в клетка. Затворен е в клетка с най-добрия си приятел в най-черния ден на живота ми. Гледам го, без да се вълнувам. Мисля за графита, видян на една стена: Как искаш да видиш дъното на водата, ако продължаваш да размътваш повърхността й?
— Извинявай, ще се обадя на Бамби.
Отива до прозореца, скрива се зад раменете си, бърбори нещо. Виждам задника му, миналия месец навърши петдесет и седем, направо е дебел.
Смени тона на гласа си, очисти го от дрезгавите звуци, говори с близначките, с „лиглите“, както ти ги наричаш. Свръх — блондинки, свръх — красавици, свръхантипатични. Никаква прилика с него. Той е мургав, набит и безспорно симпатичен. Приличат на майка си, на Бамби. Тази венецианка с прозрачна красота на манекен и със студено сърце на селянка. Тя го накара да напусне града и да се премести в онова голямо имение с коне, елени, маслинови дървета, сред които позира на фотографите за кънтри списанията пред оборите, облечена като краварка, заедно с дъщерите си, те пък в карирани полички и блузки с ориенталски шевици. Произвеждат зехтин на студено, пълнят с него малки бутилки за ликьор и го изнасят в Америка. Правят голяма пара. Бамби е счетоводителка в биологическия, а Манлио се тъпче в града с пържено и обикаля бардаците, а после гълта магистралата със сто и деветдесет километра в час, за да се върне в оня дом със сушени мамули и китки от лавандула. Ненавижда природата и нейната тишина. Разбира се, има басейн с автоматична смяна на водата и изкуствени скали, рисувани от архитект. Но се е скарал и с басейна, и с автомата, бръмчащ на дъното му. Неуморим е като младата си жена. Скърби за Мартина, тази кукличка с пружина. При всяка възможност, в своите все по-чести пътувания и конгреси, отскача до Женева и отива да я види в оня антикварен магазин, пълен със статуетки, прилични на нея. Тя живее сама, остаряла, щастлива. Той къса чекове, иска да й купи всичко. Казва: „Приятно ми е да ти помагам“. Тя се усмихва и издърпва чековете от ръцете му:“ Благодаря, но нямаше нужда, Манлио“.
Това ударение върху последната гласна го подлудява от радост. И кой знае, може би го разплаква в самолета, високо в небето между два континента, с маската за спане на очите.
Сега си мушва телефончето в джоба, пипва си мъдете. Пурата е угаснала в тъмните му устни. Обожава те, открай време си за него мечтаната дъщеря.
— Отивам на летището да взема Елза, ще се видим след това.
Не чуках, отлепвах ключа от американската дъвка и влизах. Намирах я легнала с кучето до нея. Сладурко едва вдигаше глава, тя и това не правеше. Свила крака, с отсъстващ израз на лицето казваше само: „А, ти ли си…“
В кухнята не се намираше почти нищо, излизах и купувах това-онова. Изплаквах паницата на кучето и опразвах в нея една кутия. Бях й купил и една електрическа печка, но я намирах винаги изключена. Отварях прозорците, за да пусна поне малко слънце в стаята. Въздухът в дома беше застоял като в дом на болен. Отивах там без желание, уморен, защото не знаех къде другаде да ида.
Тя промени разположението на мебелите. Премести масата до камината и на нейно място избута дивана. Подреди поновому и предметите, малките играчки. Размени им местата съгласно някакъв нов ред, който обаче бързо сама започна да нарушава. Губеше много времева търси нещата, без да успее да ги намери. Кучето вървеше подире й, объркано, сякаш и то не си намираше мястото. Тази свръх — деятелност я нападаше ненадейно, например, когато се бе качила на стълбата да мие прозореца или да бърше полилея. Чистеше, но оставяше нещата разпилени, една мокра гъба на масата, метлата подпряна на един стол. Така се отнасяше и със себе си. Поддържаше съвършен грима на очите си, косата — пристегната, но тя самата беше невнимателна, влизаше в банята с един ъгъл от полата й, защипан от чорапогащника. Ставах и я оправях, сякаш беше момиченце. Тогава докосвах плътта й, вдъхвах мириса на кожата й. В най-тежките моменти ми идеше да грабна един бидон с бензин и да подпаля всичко, метлата, леглото, кучето. Един облак от черен дим и толкова.
Надявах се, че ще се разбунтува, гледах ноктите, които вече не си гризеше, и се надявах, че си ги оставя да растат, за да ми издере лицето. Мисълта, че оставям зад себе си едно тъй злочесто и все пак любезно същество, ме изпълваше със страх. А на другия бряг стоеше Елза с корема си, който бавно растеше. Телефонът вкъщи звънеше по необичайни времена. Тя вдигаше слушалката и никой не се обаждаше. Знаех кой може да бъде. Надявах се, че ще каже нещо, каквото и да било. Една обидна дума, един крясък. Майка ти поставяше слушалката и връщаше ръката си върху корема, спокойна. Телефонът звънваше отново.
— Остави на мен.
Но тя и на мен не казваше нищо. Трябваше аз да заговарям.
— Ти ли си? Имаш ли нужда от нещо?
Сядах отново до Елза и, хванати за ръцете, оставаме в гъстото като меласа очакване на новото обаждане. Бих могъл да продължавам така до безкрай. Може би полудявам. Може би лудостта е в тази непредсказуема точност, в тази непрекъсната прошка.
След това една вечер я заварих миришеща на алкохол, дори не бе измила зъбите си, за да убие дъха. Беше чорлава, по хавлия и въпреки това сякаш се бе върнала към себе си. Очите й, в черни кръгове, бяха загубили онази мътна патина. Поиска ми да се любим. Поиска го направо, от дъното на измъчените си очи.
— Иска ли ти се… и ми го показа с пръстите си. По познатия безсрамен начин.
Идех от някаква церемония и бях в смокинг. Почувствах се неловко. Откачих кукичката на папийонката си. Усещах в устата си неприятно чувство от много смесени вкусове, жаден бях. Тя стоеше права до стената, под афиша с маймуната.
— Както в добрите стари времена — каза.
И разтвори хавлията. Беше без пликчета, но веднага познах онази блузка, познах и цветето от изкуствени диаманти, което висеше накриво, скъсано от моята похот в оня, сега вече тъй далечен, летен следобед. То беше пред мен, проблясваше мрачно в очите ми. Тя вдигна едната си ръка към стената.
— Помощ… — изфъфли — помощ… — подражавайки на самата себе си, и се засмя. Като покварено и отчаяно момиче. После гласът й се върна към настоящето:
— Убий ме, моля те, убий ме.
Погледнах надолу, към проскубаното й шубраче от косми. Хванах крайчетата на хавлията и я покрих.
— Ще настинеш.
Отидох в кухнята да пия. Долепих уста до крана и пих направо от него, водата беше направо ледена. Като се върнах, видях я, мушнала се в камината, хванала с две ръце главата си, сякаш за да я задържи неподвижна. Алкохолът започваше да й действа.
— Загаси лампата — каза, — вие ми се свят.
— Какво си пила?
— Солна киселина.
Засмя се пак, но не повърна. Продължи да говори, не преставайки да държи с ръце главата си.
— Спомняш ли си за оня амбулантен търговец, този, дето ти казах за роклята? Беше баща ми. Ходех с него. Чуках се с баща си.
— Обади ли го?
— Защо да го обаждам? Не беше чудовище, беше нещастник, човек, който не можеше да различи камък от маслина.
Поклати глава и се сдържа да не се оригне така, че бузите й се издуха. Беше изтрезняла и алкохолът като някаква буря я бе очистил. Беше напълно бистра.
— Така стана по-добре, любов моя, от мен никога нямаше да излезе добра майка.
Искаше ми се да я измъкна от тази камина, от тази черна пещера. Беше далече от мен, там, където нямаше място за мен.
Чак сега ми разказа тази тайна от своя живот, сега, когато сме на път да се разделим… Знае, че вече няма да намери никого, на когото да я каже. Пила е, за да си придаде смелост. Иска да ми помогне да си ида. Приближавам се до нея, погалвам челото й, но между нейната плът и моята има дълбок ров от жизнен опит. Една част от мене е вече в безопасност, далече от нейната осъдена любов. Дали обичах точно теб? Или обичах една любов, която исках, и още искам, от съдбата. Аз ще тръгна отново да се развявам по света и какво от това, че носталгията ще кара сърцето ми да потреперва също като зъб в разхлабил се венец. Всички имат едно забравено минало, което танцува зад гърба им. Сега те гледам и зная на какво ме учиш. Учиш ме да зная, че греховете се плащат, това правило може да не важи за всички, но за нас важи. Защото заедно с онова детенце, изстъргахме и самите себе си.
Не пуша и значи не бе останал дори един фас с отпечатък от моите устни. Нищо видимо не свидетелстваше за моето преминаване през този дом. Невидимото беше в тялото на Италия. Веднъж ми беше изрязала ноктите на краката и, вместо да ги хвърли, ги бе запазила в една кадифена торбичка, от тези за бижута. Тези отрязани нокти бяха всичко, което й оставях от себе си.
Познавам мириса на твоята глава, Анджела, и всички мириси, които година след година внасяше отвън вкъщи. През един период миришеше на потните си ръце, на флумастери, на куклите си от пластмаса. После миришеше на училище, на затворени коридори, на тревата от парка и на смог. Сега, събота вечер, миришеш на заведенията, които посещаващ, на музиката, която си слушала. Миризми на това, което е останало в сърцето ти. Подушвах твоето щастие и облаците, които преминаваха през теб. Защото радостта има свой мирис, и тъгата също. Италия ме научи да си налагам мълчание и да усещам. Научи ме да подушвам. Да се спирам и да затварям очи, за да вдъхна една миризма. Една-единствена, загубена между хиляди други; щом я чакаш, тя иде и се сгъстява за теб: един лек дим, едно облаче от мушици. Аз през всичките тези години я дирих с обонянието си. Ако знаеш само колко пъти съм преследвал едно далечно облаче, влизал в някоя уличка, изкачвал непознати стълби. Тя остана за мен в миризмите. Сега също, ще ти призная, ако си подуша ръцете в тази стерилна стая, да, ако си мушна носа в дъното на събраните ми длани, уверен съм, че ще усетя нейния мирис. Защото тя е в кръвта ми. Очите й плават във вените ми, две светещи точки като очите на кайман в нощта.
Отначало не беше толкова трудно. Разбира се, бях видимо наранен, отслабнал, физически променен. Но главно, вече идвах на себе си. Започнах да се лекувам, да взимам укрепващи лекарства, да се храня не толкова, както и когато падне. Мислех, че с времето осакатената ми душа ще се излекува сама. И един ден прекалих по тази линия. Както става при промяна на квартирата, когато се увличаме да качваме на тавана кашони с книги, да пренареждаме мебели, да пълним чекмеджета, да изхвърляме всичко непотребно: лекарства с изтекъл срок, ликьори със залепнали запушалки, една стара метла. Записах се в един салон за фитнес. Отивах вечер след болницата, затварях се в това задушно помещение сред други хора, заклещени в уреди, изискващи усилия и се потях. Леех обилна пот над велоергометъра, убеден, че това упражнение ще ми помогне да изхвърля и душевния си шлак. Премествах лостчето за степените на трудност, трябваше да полагам повече усилия, да се катеря по въображаемия наклон. Навеждах глава, затварях очи и напрягах мускули. Връщах се вкъщи, опразвах сака с потните дрехи на пода край пералната машина и се чувствах по-подготвен да вляза в стаите и да срещна оня наш климат на измислена приказка. Коремът на жена ми растеше, от прозореца се виждаха да блестят, между клоните на дърветата, трептящите светлини на града в коледни украси. Но една вечер вълната ме застигна по-мощна от всякога. Черната вълна на меланхолията, на катастрофата. Животът рухваше върху мен. Въртенето на педали на едно място не можеше да ме спаси. Болестта не си отиваше, оставаше си и тя на място, като този велосипед без колела.
Същата вечер й телефонирах. В салона имахме гости, все същите както винаги, играеха на някаква групова игра с много усложнени правила, но банална по същество. Измъкнах се навън и бързо набрах номера й, но се спрях по средата, не помнех последните цифри. Заля ме ужасът. Останах задъхан, притиснал слушалката до гърдите си, докато номерът се появи ясен в съзнанието ми.
— Ало?
Не отговорих веднага.
— Ало…
Гласът й беше станал още по-тих. В няколкото мига на очакване навярно беше заподозряла, че я търся аз.
— Какво правиш?
От почти цял месец не се бяхме чували.
— Готвя се да излизам.
— С кого?
Нямах никакво право на такъв въпрос, поклатих шава с упрек към себе си. Усещах лицето си сгърчено от напрежение, но принудих гласа си да й прозвучи като смях.
— Да не си се сгодила?
Тя отговори, без да променя тона.
— Отиваме да пийнем нещо.
Отиваме? Ти и кой? Ах, ти, курвенце мое, вече си се утешило! И сега съвсем не ми е до смях, гласът ми е прегракнал, затруднен, но аз изигравам някакво фалшиво шеговито одобрение.
— Е, тогава весело прекарване…
— Благодаря.
И сега вече я имаше, имаше я в гласа й тази нотка на носталгия, на мъка.
— Италия?
— Да?
И сега това, "да“ беше вече различно, Анджела. Исках да й кажа, че откакто се бяхме разделили, бях си направил на два пъти кардиограма. Бях се качил в кардиологията и бях помолил колегата си да ми сложи вендузите. Мотивирах се с това, че прекалявам със спорта. А сега исках да й кажа, че я обичам и че се страхувам да не умра далече от нея.
— Пази се — казах.
— Ти също.
Може би си създаваше един нов начин за съществуване на дребно, може би се бе върнала в оня бар, в който се бяхме срещнали и бе започнала живота отново. И един друг мъж се е приближил, за да я запита за нещо. Беше свикнала да се разменя за нищо, за един поглед, който да й даде един образ на нея самата, какъвто и да е. Да, тя щеше да се хвърли в ръцете на всеки, който би й позволил да се забрави. На някой глупак, който няма да я познава, който няма да знае, колко е скъпоценна и няма да подозре страданието й. Тя ще му се остави да я чука, за да се самоизмами, че още съществува, ще мушка главата си във възглавницата и ще плаче в нея, тъй че той да не я види. Но аз я виждах.
По това време узнахме пола ти. Крачетата ти бяха сгънати назад. Манлио те побутна малко, притисна те с трансдюсера и каза на Елза:
— Момиче е.
Майка ти се обърна към мене:
— Момиче е… На връщане в колата Елза мълчеше, усмивката й не слизаше от устните й. Знаех, че иска момиче. Докато улицата бягаше назад, тя мислеше като сомнамбул за живота, който ни очакваше, за безброя дребни, но значителни случки, които придружават израстването ни, съдбата ни. Беше облякла бяла вълнена наметка. До този царствен лебед аз се чувствах като грозно пате в пресъхнало блато. Заравях си главата в трафика, в мига, търсех възглавница, към която да прислоня мислите си. Италия беше пред очите ми, движеше се заедно с чистачките наляво и надясно. Спомнях си думите й. Тя говореше малко, но малкото, което казваше, прозвучаваше от устата й, сякаш беше пътувало дълго в мислите й, в душата й.
— Момче е, сигурна съм.
Беше го казала без тържественост, защото го чувстваше и защото беше вярно. Сега го знаех. Сега, когато ми се струваше, че мога да прозра в една запасна съдба, където бяха наредени всички неслучили се неща. Тази мисъл ми дойде наум, без да ме нарани. Да се отдръпвам от вас двете всеки ден по малко, докато ви оставя самички. Дъщерите се привързват към майките си, гледат ги, когато се гримират, обуват си техните обувки. И аз, без да го показвам, бих могъл да се изнижа, да остана вкъщи като присъствие от фона, като безшумен индийски прислужник.
Дните се нижеха един след друг, всеки със своя вързоп от все същите дребни неща, трудно различаващи се едно от друго, като чертите на лицето ми. Времето, Анджела, работи така, със систематична постепенност. Едно невидимо, но безжалостно движение ни изхабява. Нишките на тъканите ни се разхлабват и наместват поновому върху стана на костите и един ден, без някой да те е предупредил, се виждаш наложил на лицето си чертите на своя баща. И причината не е само в кръвта. Може би душата ти е последвала тласъците на едно скрито желание, което знаеш, че имаш, макар то да те отвращава. Тази промяна става видима в средата на живота, следващите години ще нанесат само няколко съдбовни добавки. Лицето ти, когато си на четирийсет, е това на твоята старост. Това, с което ще влезеш в гроба.
Аз, който винаги си мислех, че приличам на майка си, се превърнах в баща си една декемврийска сутрин в огледалото за обратно виждане на колата ми, спряла в улично задръстване. Страданието бе насочило клетките ми в посока на този човек, когото продължавах да мразя, без конкретна причина. Само защото бях свикнал с това чувство, откакто го помнех. Свалих си очилата и се вгледах в огледалцето. Очите ми блуждаеха, тъмни, обрамчени от морави кръгове, носът ми (на който бе останала браздата от рамката на очилата) беше станал прекалено голям. Върхът му се беше навел към устата, която пък се бе смалила като бряг, изяден от морето. Бях взел от този свой баща всичко, или почти всичко. Липсваше само онази клоунска чертичка, която, нанесена върху печалния му образ, го правеше единствен и не го напусна и в ковчега. Моето изсушено и безволево лице бе запазило само арогантността на покойния си притежател. Аз бях загубена черновка от него, един мрачен господин с хищно лице.
На Коледа не останах в дома на нейните родители за томболата, в която по-късно се бяха включили нови гости със сити и заспали лица. Предадох картончетата си на съседа и излязох да взема глътка въздух. След дните на предпразнична суматоха, улиците бяха пусти, ролетките на магазините — спуснати. Времето беше лошо, студено и без слънце. Приютих се в кварталната черква. Беше почти празна в този междинен час, но още се усещаше мирисът на вярващите, които бяха я изпълвали на утринната служба. Тръгнах по едната и страна, под арките, към нишата, в която беше подредена сцената на Рождеството. Няколко гипсови фигури в почти човешки ръст. Божията майка, в дългите и неподвижни гънки на плаща си, беше навела очи към яслата, в която си почиваше статуята на Младенеца. Краката ми глупаво коленичиха пред тази грозна групичка от статуи с удивени мутри. Потънах в един патетичен разговор със себе си, сякаш нечие невидимо присъствие ме гледаше и съдеше. Естествено, нищо не се случи, Господ няма да се занимава с някакъв смешен човек. След малко вече мислех за други неща.
Божествена светлина не вали върху неподвижното детенце, което виждам пред себе си в позлатения полумрак на тази черква. Ореолът му се държи на една пръчица от почерняло желязо, която изглежда е била поправяна, защото върху гипсовия му тил се вижда жълто петно от старо лепило. Може би виждам прекалено много подробности, Анджела, за да мога да вярвам, те ми се навират в очите със своето нищожество. Тези мръсни земни неща, до които небето никога няма да слезе. Тази нещастна статуя, която бива вадена и пак връщана в кутията със слама, скрита в притвора. Там зимува това синеоко новородено, там го застигат пролетта и лятото, в мрака на дъсчената кутия, пропускаща праха и влагата. А и майка му, опакована, встрани недалече от него, и тя ще е заровила до него лице в сламата. Гипсови фигуранти, които веднъж в годината биват вадени, за да вълнуват сърца, страхливи и лъжливи като моето.
Гледах това куклено Рождество без вяра, като тези туристи по бермуди и сандали, които влизат в черквите, за да се скрият от жегата и обикалят любопитни из това помещение с дъх на тамян и молитви, под укоряващия поглед на набожната бабушкера, приведена над най-предната скамейка, най-близо до олтара. А в момента наистина имаше една вярваща, коленичила зад близката колона. Винаги във всяка черква има една коленичила жена. Виждам подметките й и виждам майка си. Тя беше вярваща, но баща ми цял живот й забраняваше да практикува вярата си. За да не дразни мъжа си, тя се научи да се моли наум. Преструваше се, че чете, взираше се унесена в една отворена книга, но забравяше да обръща страниците. Чак накрая, когато отсъствията на баща ми съвсем зачестиха, тя си върна смелостта. В мъртвите часове се промъкваше в онази модерна квартална черква, която ненавиждаше. Коленичеше встрани, близо до входа, до урната със светена вода, сред шума на влизащите, сякаш не се чувстваше достойна за това свещено място. Подметките на тази жена сега бяха като подметките на майка ми. Подметки на тези, които коленичат, които се откъсват от земята и се молят. Италия също беше вярваща. Имаше на стената в спалнята си една броеница с едри дървени зърна, на която висеше разпятие, а на врата си носеше едно друго, сребърно кръстче, което смучеше, когато беше тъжна. Кой знае, може би сега и тя се вмъкваше в друга черква, за да се моли за прошка пред някоя статуя. Кой знае как е прекарала деня на Рождеството. Видях един хляб сред трохи на мушамена покривка и нейната ръка, която отрязваше от него резен, и късчето, което тя преглъщаше в полумрака, и студа на онази неотоплена стая. Може би и тя имаше пред себе си едно малко пластмасово Рождество, пресовано в един блок, от тези, дето се продават в големите магазини.
После забравих за нея. И през това време животът ме възнаграждаваше. През февруари станах началник-отделение. Повишението ми беше отдавна във въздуха. Заслужавах го. Работех в тази болница от седемнайсет години. Бях първо асистент, после главен асистент. Сега бях началник. Оставих се да ме зарази радостта на другите, на майка ти най-вече, но и на колегите, които организираха празненство в моя чест. Това повишение увенчаваше бъдещето ми, но и го ограничаваше. Отказвах се окончателно от мечтата си да отида в някоя неразвита страна, в която моята професията щеше да бъде такава, каквато си я бях представял като момче. Постоянно напрежение, мисия. Далече от бавния и приспиващ ритъм на тази богата и зле управлявана болница, в която лекарствата се разваляха и апаратите старееха, затворени в сандъците си. Където всичко се вършеше като под упойка и най-живото нещо беше някоя мишка, която от време на време прекосяваше кухните и караше готвачките да пищят. Всеки от нас, Анджела, мечтае за нещо, което ще разкърти вратите на монотонния му свят. Бленуваш за него, разположил се в дивана си, улегнал сред все новите удобства, които животът ти поднася всеки ден. В някой миг, изведнъж, тласнат от някакво смешно желание за бунт, потърсваш същината на човека, който би искал да бъдеш. Но за твое щастие си увит в бинтове от тлъстини, предназначени да те пазят от острите ръбове и от мръсните номера, с които от време на време си се сблъсквал.
След като директорът на болницата ми честити новия пост, връщайки се с кола към къщи, останал сам, се замислих отново за тази промяна и за това, как се нареждаха нещата. И ми се стори, че и това повишение е един ясен знак в графика, който животът ми беше начертал. Върнах се към последните месеци на любовно замайване и ги видях като някакъв заслужен отпуск, като някаква плътно изживяна и изпепеляваща ваканция, която моето сърце си бе разрешило, с оглед на новия цикъл от отговорности, който ме чакаше. Отново се усещах силен. И ако нещо страшно се бе случило, то сега отлиташе зад гърба ми като някакъв смачкан лист хартия, понесен от вятъра по плажа на едно отминало лято.
Междувременно ти се движеше все по-трудно в корема на майка си. Той беше станал по-голям и издуваше дрехите й като трофей, а пъпът й беше изпъкнал като централната пъпка на щит. Оставаше й не много, по-малко от месец. Елза все повече се задъхваше. Вечер, след ядене, поставях ръка на корема й и леко я масажирах. Спеше малко, когато си лягаше, ти сякаш се събуждаше. Често я заварвах посред нощ, будна и мълчалива, потънала в своите мисли. Бдеше над този пашкул от желания, от който скоро ти щеше да се измъкнеш. Наблюдавах я в полумрака и не смеех да я заговоря, чувствах, че иска да бъде сама. На улицата се облягаше на ръката ми, фигурата й беше внушителна и движеща се трудно, трогвах се, когато виждах отражението й в някоя витрина. Разнежваха ме движенията й, упорството, което не я напускаше никога. При така промененото й тяло, тази гордост беше направо комична. Искаше да докаже, че отлично се справя сама с всичко и затова водеше живот, много по-деен от живота, който положението й изискваше. Отдаваше много внимание на облеклото си и нищо не купуваше от магазините за бременни, които презираше. Кожата й беше станала лъскава, погледът й блестеше. И безстрашно продължаваше да се състезава с другите жени.
Още се любехме, изглеждаше, че физическото неудобство не се отразяваше на желанието й. Лягаше на едната си страна и аз си присвоявах тялото й, което ме приемаше, отпуснато и едро. Трудно надвивах страховете си, но тя сякаш не ги споделяше, въпреки така изменената си фигура, която ме караше да се чувствам съвсем мъничък и ненужен. Съвкуплението ни беше меко и спокойно, подарено на една вече бременна плът. Аз охотно бих могъл да мина без него, но Елза изискваше моето внимание и аз я задоволявах. Намествах се в нея, между вас двете, като объркан гост, седнал на допълнително столче в салон, претъпкан с празнуващи. Вслушвах се в новия живот между нас, създаден от движението на нашите тела, което сега продължаваше, сякаш изобщо не бяхме преставали да го правим. Бях си у дома, между краката на жената, която познавах от петнайсет години и която беше бременна от мен. В другата стая, тази за гости, тапетите сега бяха изпъстрени с меченца и люлката също беше готова. Може би трябваше да бъда по-щастлив, отколкото бях. Но интимността е трудна територия, Анджела. Не мислех за Италия, но я чувствах. Знаех, че е останала в мен като шума от мрачните крачки на старата управителка, която гаси една след друга лампите, докато замъкът потъне в пълен мрак.
И ето ни в навалицата на оня двуетажен магазин с големите витрини, през които се виждаше вътрешността му. Майка ти ме беше помолила да я придружа при покупката на първите дрешки за теб. Беше шест часа следобед, вече се беше стъмнило, валеше. Елза изтръска чадъра си, постави го в коша при входа, опипа косите си, за да провери дали са мокри, и се огледа през рамо за мен. Над главите ни висяха безброй плюшени животинчета, прикрепени за тавана с гумени вендузки. Пространството отредено за забавление на децата, беше пълно с разни играчки от пластмаса със загладени ръбове, момичетата на касите, с кепета, червени като миниполичките им, подаряваха на децата, които излизаха от магазина, по едно балонче, вързано за тънка пластмасова тръбичка.
Изкачихме се с един от ескалаторите. Бутайки количката пред себе си, обиколихме замаяни щандовете, без да успеем да решим какво да купим. Бяхме в отдела за бебета от първите месеци и миниатюрността на техните дрешки ни учуди. Беше горещо, аз носех подмишница Елзиното палто и не бях свалил шлифера си. Разкопчах го. Елза, методично се навеждаше над всяко моделче, прочиташе цената и състава на тъканта.
— Харесва ли ти?
Бях измъкнал една закачалчица с разкошна дрешка на воланчета от тафта. Огледа я от всички страни и я намери твърде натруфена за новородено момиченце. Искаше да купи само практични неща, които често да се сменят и перат в машината. Но след няколко обиколки, хванахме тафтената дрешка и я бутнахме в количката. Обхванати от същата възбуда, насъбрахме ризки, полички, бодита от хавлиена материя, една синя риба — термометър за ваната, една плаваща детска книжка, една въртележка с животни за окачване над количката, един чифт обувчици номер 00, напълно ненужни, но твърде красиви, за да не бъдат купени. Една продавачка ни следваше, за да ни съветва, усмихната. Аз и майка ти вървяхме, хванати за ръка и от време на време тя ме дръпваше, защото сега пък аз исках да купя всичко. Бяхме наистина празнично настроени в този магазин, в който направо ни се бе поискало да се родиш по-бързо, за да те облечем в тази рокля за фея и да ти обуем тези обувчици. Сега, когато имахме всичко за теб, ни се струваше, че те виждаме. Когато продавачката вкара количката ни в асансьора, Елза, със зачервени бузи и капчици пот по челото, тупна леко по дръжката й:
— Добре, струва ми се, че не ни липсва нищо.
За момент беше някак загубена, защото отивахме към касата с всички тези неща. Тебе още те нямаше, беше още облечена само във вода. А тя, винаги тъй трезва, се бе предала на въодушевлението. Тя, която беше влязла в магазина с думите: „Само необходимото“.
На касата девойчето с червената шапчица ми се усмихна и ми подари едно балонче. Понесли безброй покупки в найлоновия плик, взехме чадъра на Елза от коша и излязохме. Вън ни посрещна шумът на движението и на дъжда, който валеше по тротоара и колите, спрели на светофара. Бях помолил продавачката да ни извика едно такси и сега го чакахме на крака под навеса на магазина, едно хлътнало надолу платнище, в което водата се забавяше за малко, преди да се излее на земята. Около нас имаше много хора, струпани под него, за да се укрият от поривите на дъжда, който внезапно се беше превърнал в порой. Прекадено близко до мен, по крака ми се изливаше чадърът на една невнимателна дама. Взирах се с помътнелия си поглед да гледам зад косите на Елза, между червените и жълти светлини, които идеха до мен размазани и се сливаха в гъстия от вода въздух нейде в дъното на улицата. Търсех светлинния надпис на очакваното такси, провесил на едната си ръка пълния найлонов плик и държащ в другата смешното балонче, от което не бях успял да се отърва.
Ето, най-сетне таксито се появява в редицата на другите коли и бавно се придвижва към нас. Кимвам му и диря погледа на Елза, която е до мен, но се е разсеяла.
— Ето го — казвам.

И в същия миг блокирам. Връщам малко назад погледа си към една по-близка точка между мен и трафика, където очите ми, в бързото си движение и затруднени от дъжда, са се задържали на нещо — една сянка, за частица от секундата, е пробягала в полезрението ми. Всъщност не съм видял нищо, само някакъв силует сред струящата вода. Но съм сигурен. И видяното разтърсва стомаха ми, стисва гърлото ми. Италия е там, неподвижна под дъжда. Гледа към нас. Може би ни е видяла, като сме излизали от магазина… Смеехме се на балончето, на малко досадната касиерка. „Каква курвичка — ми беше прошепнала в ухото Елза — мисли, че като съм с този корем, та съм вече вън от играта…"1. Бях се засмял и за малко щях да се хлъзна по тротоара. Посягайки да ме задържи, Елза също загуби равновесие щяхме да паднем и двамата. Тогава се разсмяхме още повече, щастливи и комични, под поройния дъжд. Сега Италия гледа Елза до мен. Елза с издутия корем под палтото. Аз държа това червено балонче, смъквам го надолу, защото ме е срам и същевременно се опитвам да скрия с тялото си тялото на Елза. Да я защитя от тези втренчени в нея очи на няколко метра от нас. Не виждам израза на Италия, светлината от една витрина я залива откъм гърба, лицето й е в сянка. Вече косите й не са руси, но аз зная, че е тя и зная, че ни е видяла. И вече не зная къде съм. Само някакви сенки и блясъци прелитат по лицето ми. Сам съм с нея сред шума на дъжда. Тя, без покрив, с тяло, премръзнало под пропитото с вода вълнено жакетче, с голи крака. Вдигам ръка и ручеят, който струи от навеса се стича в ръкава на шлифера ми. Казвам й безгласно да ме почака: „Стой там. Не се движи“.

Таксито е спряло до нас, Елза влиза със свития чадър над главата си. Виждам раменете й, палтото й, които се вмъкват в колата. Поглеждам отново към Италия: тя си тръгва. Проследявам фигурката й, пресичаща улицата между колите, които се придвижват със скоростта на човешки ход. Навеждам се над вратата на таксито, която е още отворена. Елза ме гледа отдолу, не разбира защо се бавя.
— Ще се видим вкъщи.
— Защо? Не идваш ли?
— Забравих си кредитната карта…
— Ще те чакам.
Колите надуват клаксоните си зад таксито.
— Не, тръгвай! Ще се поразходя.
— Поне вземи чадъра.
Докато таксито се отдалечава, виждам през задното стъкло лицето й, обърнато към мене. Пресичам улицата, в едната ми ръка е останала торбата с нещата за новородено, а в другата — балончето на касиерката и чадъра на Елза, който не съм разтворил, защото нямам никакво намерение да се пазя от дъжда. Оглеждам отсрещния тротоар в едната посока и в другата. Италия е изчезнала. Прекосявам платното и надничам в един бар пълен с хора, които чакат прави до плота да спре бурята. Вътре мирише на стърготини и кетчуп, Италия я няма. Не зная къде да я търся, но тичам, хлътвам в първата улица, която срещам, която свършва и продължава в друга, тясна и тъмна, безлюдна под дъжда. И я виждам. Седнала е на стъпалата пред една голяма входна врата, на която се е облегнала. Не ме вижда, защото шумът на дъжда заглушава стъпките ми. Не ме забелязва, понеже е закрила лицето си с ръце. Виждам наведения й врат. Няма вече онази сламена коса, сега косите й са къси, тъмни, залепнали за кожата като блестящ чорап. Върху тях поставям ръката си, върху тази невероятно малка главица, върху тези мокри коси. Тя подскача като ужилена, вратът й, гърбът й вибрират, сякаш са я шибнали с камшик. Не ме е очаквала. Лицето й е една маска, размазана от водата, зъбите й тракат зад стиснатите устни. Слушам това лудо тракане, което тя не успява да овладее. Аз съм до нея, съвсем близо до нея. Мокрият шлифер тежи на раменете ми, водата се промъква във врата ми между топлината на тялото и дрехите. От тичането дишам с отворена уста, докато дъждът ме бие в лицето. Още държа червеното балонче. Колко е дребничка, свила мокрото си телце, разтворила на каменните стъпала бели крака, обути в лъскави от водата ботушки. Жестоко е, че съм я срещнал, жестоко и чудесно. Изглежда по-млада от преди. Прилича на болно момиченце. И на светица. Водата скрива чертите й. Оставя й само очите. Две бляскави локвички, които ме разглеждат, докато черният й грим се стича като намокрени сажди по страните й. Самичка е, с крехките си кости, с очите си. Това е тя, загубеното ми кученце.
— Италия…
Нейното име се търкулва по тази тъмна и тясна уличка, между стените, които я ограждат. Тя притиска длани към ушите си, поклаща глава, не иска да ме чува, не иска да чува името си. Коленича на стъпалата пред нея, взимам ръцете й в своите. Тя се дърпа, рита.
— Махай се… — процежда през зъбите, които продължават да тракат… — Махай се… върви си!
— Няма да си вървя!
И сега аз съм кученцето, мушкам си муцуната в нея, в мокрия й скут. От мокрите й дрехи се излъхва силна миризма. Водата е събудила някакъв стар мирис, който е пропил похабената тъкан на това нейно вълнено жакетче. Това е мирисът на потно животно, на родилка. И аз сега съм нейният син и треперя, коленичил на стъпалата, докато потопът се излива върху нас. Обгръщам с ръце кокалестото й тяло.
— Не можах да ти го кажа… нямах сили…
Тя се отдръпва, за да се отдалечи от прегръдката ми, задъхва се, но вече не ме отблъсва.
Надигам се, търся очите й. И сега ръката й се отделя от стъпалото, приближава се до лицето ми и го погалва. И когато тази ръка, студена като камъка, върху който е лежала, се спира на бузата ми, аз зная, че я обичам. Че я обичам, дъще моя, както никога не съм обичал никого другиго. Че я обичам като просяк, като вълк, като стрък коприва, като драскотина по стъкло. Че я обичам, защото обичам само нея, нейното кокалесто тяло, нейния дъх на беднячка. И ми се ще да изкрещя на цялата тази вода наоколо, че няма да й дам да ми я отнесе в мръсните си ручейчета, които шуртят по безлюдния паваж.
— Искам да живея с теб.
Тя ме гледа с очи, които се червенеят, сякаш са ръждясали от водата, ръката й гали моите устни, палецът й се промъква между зъбите ми.
— Обичаш ли ме като преди? — казва.
— Повече, Плевелче мое, много повече!
И ближа палеца й, смуча го като кърмаче. Изсмуквам цялото време, през което сме били далече един от друг. Това сме ние, все същите, остарели с едно лято, облегнати на една входна врата под водата, която се стича от терасите, сред уханието на влажната градина зад зида, ние — с топлата ни плът, димяща под мокрите дрехи, ние — отново на път по улиците, като две бездомни котки. Езикът ми се мушва в процепа между миглите й. Тя си е свалила гащичките и ги стиска в ръка. Разтворила е като кукла краката си, обути в ботушките, лъскави от водата. Навеждам се, притисвам се в нея, докато водата се промъква в нашето кълбо от топлина, подобно на топлината в някаква градинска беседка, в някакъв парник. Лицата ни се сливат, а там долу онази лепкава наслада ме повлича нанякъде и ми отнема всичко друго. И вече не се страхувам, че някой зад гърба ми ще се приближи до мене, ще ме зарита и посрами. Аз съм един червей, приютил се в тяло, което обича. Ние сме отново двама, преди сетния си дъх. Ние, които няма да сме вечни, които ще умрем, както мре всичко.
После се стъмва истински и дъждът става прекалено силен. Къде ще идем? Каква съдба ни очаква? Коя стая ще ни приюти? Не трябваше да се любим, а пък го направихме. Насред улицата, като кучета. А бъдещето е все тъй смътно, мъчително, несигурно. Няколко глупави движения при оправянето, една милувка, един срам в повече. Направихме го, а не трябваше да го правим. Една бременна жена ме чака вкъщи. Няма значение, слагай си гащичките, Италия. И аз също, хоп, вдигам си панталоните бързо и както падне под шлифера, който прилича на парцал за кофата със смет. Никой не ни е видял, защото няма жива душа на тази уличка, която се е откъснала от света само за нас. Италия се вдига, гледам призрачното й тяло във вълнения жакет, натежал от водата. Прилича на загубена коза, самичка до ръба на някаква пропаст под пороен дъжд. Отново всичко е станало страшно. До мен има една угаснала улична лампа. Да беше ни треснала светкавица, докато се любехме! Да беше се промъкнала една бърза електрическа змия между нея и мен. Една синя трепереща нишка да беше пронизала удоволствието ни. Да, тогава би имало смисъл да…
Но сега… Сега да поизгладим с ръка измачканите дрехи, залепналите коси и да се върнем с тези наши две объркани души, с тези наши две разглобени тела, към света, там в дъното на улицата, която блести с отражения на светлини по асфалта, с летящи коли, с крака, забързали под чадърите. Ние сме пак двамата нещастници, двамата бледи улични любовници. На черния паваж се клатушка едно червено балонче, прилично на забравено сърце. Италия го гледа.
— Защо си отрязала косата си?
Не отговаря, усмихва се в тъмното, неравните й зъби надничат от тясната цепнатинка на устните й. И така се връщаме сред тълпата, аз, с лакът, сгънат за нейната ръчица, забола пръсти в шлифера ми. Напредваме съвсем бавно, ръката ми, на която тя се обляга, чувства, колко й е трудно да върви. Неколцината, които минават край нас, прошумоляват, без да ни забележат. Сега вече дъждът е поутихнал, сякаш някой е изстискал изпраното небе и то изцежда последните си капки.
— Какво е това? Покажи ми го.
Пак сме ние и пак седнали в един бар, в най-скритото му ъгълче. Зад гърба на Италия облицовката на стената е от тъмни дъски. Масата ни е малка и мокра от мокрите ни лакти. Под нея коленете ни се докосват, а за подметката ми се е залепила някаква използвана хартиена салфетка. По невнимание съм поставил на масичката онзи найлонов плик, без след това да забележа, че съм го направил. И Италия сега го придърпва към себе си. Задържам ръката й.
— Не е нищо…
— Дай да видя.
И рокличката с тафтените волани се появява, мокра и смачкана.
— Момиче ли е?
Потвърждавам с поглед, забит в ръцете си, сближени на фуния върху масичката. Странно ми е да гледам този белоснежен къс плат между нас двамата. Преди по-малко от час аз и майка ти се смеехме пред тази дрешка, бяхме я свалили от закачалчицата и сложили в количката, бяхме щастливи. Сега я гледам и ми се струва ужасна. Водата я е пропила, докато двамата с Италия се бяхме любили. Сякаш е дрешката на момиченце, което се е удавило в езерото. Италия е навела глава и мърда с ръце, прекадено дълго разтяга плата, оправя воланите.
— Жалко, дано не се е свила.
Обръща я, търси етикетчето от вътрешната й страна.
— Не, слава Богу, може да се пере ръчно.
Какво говори? Какво говори?
— Като се изглади, няма да й личи.
Сега я сгъва. Взима ръкавчетата, обръща ги навътре, внимателно, сякаш не може да се откъсне от този плат. Очите й не искат да ме гледат, спират се зад мен, нейде към посетителите, които се движат в дъното, от другата страна на заведението.
— Сутринта, в деня, когато абортирах, дойдох под дома ти. Ти излезе от входа, но аз не се приближих, защото жена ти беше с теб. Отидохте към колата, ти й отвори и я блъсна леко. Тя се хвана за корема, долу… Тогава разбрах. Защото животът ми е бил винаги така, белязан от малки знаци, които ме търсят.
— Няма да ми простиш никога, нали?
— Бог няма да ни прости.
Каза го точно така, Анджела. И сега чувам тези нейни думи да се връщат към мене от оня бар, от оня дъжд, от онова далечно време. Бог няма да ни прости.
— Бог не съществува! — изсъсках, стискайки ледените й ръце.
Тя ме погледна и може би ми се надсмя. Вдигна рамене:
— Дано.
Не си казахме, че ще се видим, не говорихме изобщо. Сбогувахме се посред улицата. Каза ми, че заминавала, че трябвало да опразни къщата за новите собственици.
— И къде отиваш?
— Засега на юг, после ще видим, може би ще замина за Австралия.
— Говориш ли английски?
— Ще науча.
Майка ти роди на следния ден. Контракциите започнаха в първите часове на следобеда. Бях в болницата и тръгнах веднага. Намерих я в хола, още по пеньоар пред загасения телевизор. Протегна ръка към незаетата страна на дивана.
— Ела.
Седнах до нея. Сложи ръце отстрани на корема си, сгърчи лице, за да прогони болката. Погледнах часовника, след няколко минути настъпи следващата контракция.
Отидох в стаята, където чантата с вашите неща беше готова от няколко дена.
— Да я затворя ли? — извиках, за да ме чуе.
Но тя беше вече до мене.
— Да — каза тихо.
Свали си пеньоара и го хвърли на леглото. Взех роклята й, която беше на стола, помогнах й да я облече.
— Не бой се.
Походи още малко из стаите, без някаква цел, взе една книга, после я върна на мястото й и взе друга!
— Вълнената ми жилетка…
— Търся я. Коя?
— Светлосинята. Която искаш.
Дадох й я и тя я сложи на масата. Влезе в банята. Излезе от нея сресана и с начервени устни, но трепереше. Болките я обсаждаха във все по-тесен, кръг, все по-близки една до друга. Спря в антрето, вдигна слушалката и набра номера на родителите си.
— Мамо, ние тръгваме. Не идвайте веднага, защото има още време.
Но се оказа, че сме имали много малко време. В колата водите й изтекоха. Помня я — внезапният прилив на топлина я уплашва, става й неловко. Не й е приятно да се яви в клиниката с мокри дрехи. За щастие, взела е палтото си и го намята на раменете, когато влизаме в преддверието на болницата, облицовано с тъмен мрамор. Аз я следвам с чантата. Качваме се бързо, Бианка, гинеколожката, вече ни чака пред асансьора. Двете с Елза са на „ти“.
— Как е, Елза?
— Ами…
Аз съм я виждал два-три пъти всичко на всичко, жена на средна възраст, с къси прошарени коси, висока, елегантна, занимава се с воден спорт. На Манлио не му бе станало приятно, когато Елза му каза, че предпочита да бъде следена от жена. Каза му го веднъж на вечеря у нас със сладка и безмилостна усмивка, когато май беше усетила интуитивно несигурното съучастничество между мен и него. Бианка ми подава ръка:
— Добър ден.
Майчинското отделение е на четвъртия етаж, подът от тревнозелени плочки му придава весел дух на детска градина. На затворените врати в коридора са закачени кокарди от тюл с розови или сини панделки. В стаята има легло от позлатен метал с електрически механизъм. И голям прозорец, до който достигат върхарите на дърветата в парка. Елза се опира на леглото, диша трудно. Излизам в момента, в който влиза Кенту, здрава и жизнерадостна чернокожа акушерка, последвана от Бианка, която трябва да прегледа Елза. Когато се връщам в стаята, апаратът за измерване силата на контракциите е до Елза, която гледа със замъглени очи в синкавото екранче на монитора му. Устните й са сухи, помагам й да пийне. Направили са й клизмата и са я обезкосмили. Подготвили са интимните й части и тя е кротувала като новородено. Върви напред-назад из стаята с ръце на хълбоците. От време на време се спира, опира ръка на стената и остава така, навела глава и разкрачена, с увиснал корем. Простенва тихичко. Помагам й да диша, галя я по гърба. От време на време Бианка наднича в стаята и пита: „Как върви?“ Елза се опитва да й отвърне с усмивка, която не се получава. Прочела е в някакво списание, че характерът на жената се разбирал при раждането. Опитва да се покаже храбра, но може би вече това не й се иска много.
— Вие сте по-блед от жена си — казва Бианка, която пак е надникнала от вратата.
Тя има резки и сигурни движения, и не й липсва спокойна ироничност. Изглежда, че няма много високо мнение за мъжете и сега разбирам защо Елза я цени толкова. Лекар съм, би трябвало да й помагам повече, отколкото го правя, но малко си спомням от акушерството, пък и събитието, което ни предстои, няма много общо с науката. То принадлежи на природата. Тя е, която разтърсва тялото на Елза и го прави да трепери до моето. Надявам се, че всичко ще мине бързо. И сега, Анджела, внезапно се уплашвам, че може нещо да тръгне не както трябва… Майка ти страда, подпирам челото й и в същото време съм изпълнен със страх. Аз съм един мошеник. Имам любовница, която не смогвам да забравя. Защото загубих един свой син с нея, да, оставих го да изчезне, без да си мръдна пръста. Един син, които би изпитал същите трудности да се появи на тоя свят. А вместо това е останал в черното на един угаснал монитор. Елза е отново на леглото. Върху нейния монитор червените върхове на контракциите стават по-високи. Разтваря си краката, Бианка я преглежда. Вмъква ръката си в нея, дълбоко навътре. Елза надига глава, вика. Шийката на матката е отворена, разширението е десет сантиметра.
— Още съвсем малко — казва Бианка, като смъква ръкавиците си от латекс и ги хвърля в стоманения контейнер. Сега Елза се е хванала с всичка сила за черните и силни като дървесни клони ръце на акушерката.
— Елате да видите.
Приближавам се и гледам. Вагината на майка ти е наедряла, станала е широка и опъната. Подул я е натискът на твоята главица. Нещо тъмнее по средата му. Едно черно резънче, твоята косичка, Анджела. Първото нещо, което съм видял от теб.
Отправяме се към родилното. Елза ме търси с ръката си, стиска ме силно. Санитарката бута тичешком количката и аз с мъка удържам ръката на Елза. Преди да влезе в стаята ми прошепва, съвсем изтощена:
— Сигурен ли си, че искаш да присъстваш?
Всъщност далеч не съм сигурен. Хирург съм, но се боя, че мога да падна по гръб. Много силно ми подейства този черен отвор сред кървавите обръснати слабини на майка ти. С удоволствие бих останал отвън, плаши ме това чудесно и същевременно кърваво действие, но зная, че не мога да се откажа, за Елза е важно да съм до нея. Някаква огромна сила витае наоколо — усещам с цялата си същност една тайнствена вибрация, един ултразвук, който включва мен, възрастния мъж, в кристала, където се извършва появата на живота.
Тъй че вече съм вътре, в родилното, и раждането е започнало. Елза трябва да се напъва и го прави, подпомагана от Бианка и Кенту, която е сложила ръцете си горе, над движещия се корем на Елза и решително натиска:
— Вдишваш дълбоко и после силно напъваш, като в тоалетната.
От усилието Елза е надигнала врат, изправила е главата си и лицето й е цианотично. Гледа корема си, който още е пълен, скърца със зъби, затваря очи и се напъва, но вече е напълно безсилна.
— Няма да мога, много ме боли…
— Дишай, хайде, поеми дълбоко въздух и го издишай силно!
Сега Бианка говори високо, със заповеднически тон.
— Силно, така!
Галя косите на майка ти, които са мокри и се залепват за дланите ми. Бианка прави крачка назад и се откъсва от леглото. Сега между бедрата на Елза е Кенту, забола очи във вагината й. Приближавам се. Сега искам да видя. Всичко трае само миг, Анджела, ръцете на Кенту са в това кърваво отвърстие, единият пръст от едната страна, другият от другата. Един сух звук, като звука на тапа, която изскача от бутилка, и главата ти е вече вън. А след нея и телцето ти, бързо като куршум. Приличаш на зайче. На одрано зайче. Торсът ти е дълъг, муцунката — намусена. Цялата си в кръв и някаква жълтеникава кал. Пъпната ти връв е увита около шията ти.
— Ето защо не излизаше…
Бианка хваща връвта, освобождава вратлето ти от нея и я отрязва. В това време получаваш един удар по гърба, един лек удар от една черна ръка. Лицето ти е така мръсно, че не успявам да го видя. А ти си синя. Усещаш удара, а не мръдваш, оставаш неподвижна като някакво черво. Един специалист по новородените се е намирал зад стъклената стена, която отделя родилното. Бианка тича към него с тебе в ръце. Вече не виждам какво става. Само сенки на глави, на тела. Чувам шума на аспиратора в действие, гърлото ти е било задръстено с лига, почистват те. Още не си проплакала. Още не си жива. Елза, морава и потна, ме гледа. Диалогът ни протича през невярващите ни очи, които се срещат нейде между нас. Мислим едно и също: Не е възможно, не може да бъде. Сега ръката на Елза е ледена, както и лицето й. Това трая много малко, Анджела, но това малко беше една пролука в ада. Виждам Италия и себе си в нея, безкрайно много пъти, във всички мигове, когато сме се любили. Да се накажа е единствената възможност за мен. Да си навра главата в готовия клуп над мен. Гледам майка ти — и тя навярно също се лишава от нещо, за да спаси живота ти. Сграбчвам демона, който се е вмъкнал в гръбнака ми и влиза в тестисите ми: Направи така, че момичето ми да оживее и ще се откажа от Италия!
Викът отеква. Остър, силен, чудесен — първият ти вик, пронизал моите ръце и ръцете на майка ти, проникнал между мокрите ни длани. Една сълза се плъзва по слепоочието на Елза, загубва се в косите й. Радостта ни не е бърза, тя иде спокойна и бавна. Аспираторът е млъкнал, нещата идват по местата си. Договорите с дявола вече нямат сила. Ти пристигаш в ръцете на Кенту, една червена маймунка, увита в бяла завивка. Поемам те, разглеждам те. Ужасно грозна си. И ужасно красива. Устните ти са силни, вече очертани, обърнати навън посред лицето ти, което е още сгърчено, а очите ти са подути, полузатворени, понеже внезапната светлина ти досажда. Вдигам лакът, за да те предпазя от този брутален сноп, идещ от операционната лампа, която още не е угасена. Това е първият жест, който правя за теб, първият, с който те защитавам. Навеждам се над майка ти. Тя те гледа с едно лице, който никога няма да забравя. Едно лице, доволно и смаяно, но с някакъв малък оттенък от тъга. Разбирам чувството, което то изразява — това е внезапното осъзнаване на задачата, която животът й възлага. До преди малко беше една жена, която се потеше и мяташе главата си, сега е вече майка, нейният образ е вече пропит от майчинството. Изолирана в този конус от студена светлина, която я облива отгоре, разчорлена, сякаш косите й са пораснали от преживяното, тя излъчва мощта и несигурността на един човешки прототип.
Майка ти трябваше да остане в родилното до изхвърлянето на плацентата. Аз поех надолу по стълбите към стаята й. Макар че беше лека като торбичка с хляб, чувствах те много тежка, бях непригоден за такъв извънреден товар. Розовата кокарда беше вече окачена на вратата ни. Най-сетне бяхме сами. Поставих те нежно на леглото. Склонен над тебе, те погледнах от височината на възрастното ми лице. Бях твоят баща, а ти не знаеше нищо за мен и за живота, който бе преминал през мен. Бях твоят баща, един мъж с големи треперещи ръце и със собствена миризма, заседнала в порите му, един мъж, пренесъл четиридесет години, всяка от които съставена от много дни. Но ти си остана неподвижна, както те бях поставил, прилична на обърната костенурка. Гледаше ме с воднистите си, дълбоко сини очички. И може би се питаше какво е станало с онази тясна обвивка, която те беше пазила досега. Не плачеше. Лежеше си кротка, в дрешките, широки за теб. Приличаше на облечено мишле. Помислих си, че ми приличаш. Беше тъй дребничка и неразгадаема, но имаше нещо, което разпознавах в теб като свое. Ти беше ограбила почти всичките ми черти, Анджела. Беше пренебрегнала хубостта на майка си, за да си присвоиш моята непривлекателна наследственост, която при тебе по тайнствен начин намери по-късно изящни форми и гънки. Не си от модерните, агресивни красавици. Образът ти е необичаен, излъчващ безкрайна сладост, открит и мълчалив. Образ непрестанно светъл. Винаги съм те намирал особена. Полегнах до теб, свил краката си като зародиш. Беше живяла само няколко минути, гледах те и се чувствах неясен, не на фокус, точно както ти си ме виждала. Питах се дали от белия свят, от който бе дошла, си донесла малко хубост и за мен. Вън се зазоряваше, беше първата твоя зора.
Оставих те самичка в онова голямо легло и отидох към прозореца. Отвъд терасата, там долу, имаше градина, която вече изникваше от тъмнината. Въздухът беше наситен с капчици и нямаше слънце. Спомних си затуления и лепкав ден, който се настаняваше сред сградите и бараките, обкръжаващи дома на Италия. Какво ли правеше тя сега в тази нейна оскъдна зора? Може би бе свалила някакъв парцал от телта, движеща се на макара пред кухненския прозорец, и беше останала да оценява, с ръка под брадичката, небето, прорязано от надлеза. Помислих за майка си, тя би се радвала да има внучка. Би я водила със себе си в онези големи хотели на полупансион. Баба и внучка. За обед — сандвичът изяден в леглото с пясък от плажа. За вечеря — бутилката минерална вода, затворена с гумена запушалка, върху покривката от предишния ден. Но, разбира се, не можех да почукам на гроба й. Ти се беше родила, тежеше два килограма и седемстотин и имаше очи, продълговати и невесели като моите.
Денят премина, гъст от събития. Стаята се напълни с посетители и цветя. Родителите на Елза сновяха до вечерта между леглото на дъщеря си и бебешката стая. Пристигнаха далечни роднини и близки приятели. Баба Нора говореше, забавляваше посетителите, установяваше на кого приличаш. В промеждутъците между посещенията подреждаше нещата в стаята, плодовите сокове, цветята във вазите. Както винаги, прекалената й внимателност дразнеше Елза, която лежеше, простряна на леглото, скръстила ръце над корема си, с розовата гривничка от гума на китката. Когато срещаше погледа ми, повдигаше вежди и ме молеше с очи да я отърва от родителката й. Взимах Нора под ръка и я повеждах към бара на клиниката. Ти вече беше почнала да сучеш. Навеждах се над Елза и й помагах да те намести правилно. Ти изглеждаше много по-опитна от нас, вече знаеше всичко. Хващаше зърното, смучеше и после заспиваше. Оставах да ви гледам, седнал на стол до вас. Още тогава почувствах, че истинската връзка беше между вас двете.
Вечерта ме заварва затъпял, капнал от умора. Преместих стола близо до прозореца. Мъглата не се вдигна през целия ден, сега е пак тук и размазва мрака. В градината, по средата на лехите, има осветителни тела в ореоли от светлина сред влажния въздух. Една кола минава предпазливо, промушва се между храстите и се плъзва безшумно отвъд окото ми, отвъд носа ми. Така или иначе никой от нас няма да остане жив, този цирк ще свърши, това непрекъснато сновене на неща, на коли в нощта, на светлини в мъглата, на очи, отразени в стъклото. Аз съм и ще продължа да бъда един тъжен човек, един човек, който гледа с подозрение окото си в стъклото, един човек, който не успява да се обича, който продължава да живее, въпреки липсата на обич към себе си. И какво мога да ти дам, дъще моя? Върнаха те в бебешката стая с креватчето на колелца, защото майка ти трябва да си почине. На какво ще мога да те науча аз, който не вярвам в радостта, който наказвам красотата, аз, който обичам една красавица с мършав задник, аз, който, без да трепна, изкормвам човешки тела, аз, който пикая прав и плача скришом? Може би някой ден ще ти разкажа за себе си, някой ден ще можеш да ме погалиш и ще ти се види чудно, че този под ръката ти съм аз.
Рафаела прекосява градината в своето отровнозелено палто. Вече беше тук през следобеда и изпощрака много снимки. Легна до Елза, за да си направят една със самоснимачката и леглото се разлюля под мощната й и неочаквана тежест. Беше казала, че ще се върне по-късно и сега подскача между лехите с пакетче в ръка — петифури, които първата й приятелка ще си хапне през тази щастлива вечер. Лицето й се показва на вратата, кима с тази си усмивка, без която човек не би могъл да си я представи. Елза се надига, двете отново се целуват.
— Къде е Анджела?
— В бебешката стая.
— Тогава може да се пуши.
С една от своите кафяви цигари в уста, тя разгъва кесията с петифурите и я поставя върху корема на Елза. Използвам случая, за да поема глътка въздух, в стаята е направо горещо. Крача в нощната мъгла, без да се отдалечавам много. Мушвам се в закусвалнята на клиниката сред мъже, които като мен преди няколко часа са станали бащи. Нещастници в шлифери, с тъмни кръгове около очите и табли в ръце. Помещението е тъмно като пода от тъмен гранит, тъмно като ниския таван, като тъжните му мътно — жълтеникави плафониери. Бащи на пансион, като деца в забавачка. И храната, естествено, е голяма гадост. Но ни е приятно, тук, в задната част на клиниката, сякаш сме в някаква лятна колония, всички наказани. Малко е късно, спагетите са омекнали и подути, малките котлети с лимон имат черни ръбове и сосът им е като туткал. Но никой не се оплаква. Гласовете са приглушени като в притвор, звън на чаши, захлупени до кувертите, върху книжни салфетки, които се пързалят по таблите. Някой се спира, търси между бутилчиците с минерална вода четвъртинката вино с тенекиена запушалка на винт. Позамисля се, преди да я вземе. Но после я взима, защото: Майната му! Днес празнуваме. Днес тоя в гащите ми умножи света. И аз съм си заслужил една четвъртинка.
После сядат и ядат, както ядем ние, мъжете, когато ги няма жените ни. Бързо, със свободни движения, с винаги готовия къшей хляб в ръка. Ядем, както когато мастурбираме, когато бързаме накрая, за да свършим. Аз седя в един ъгъл, взел съм една бира и две парчета сирене, което ям без хляб, отчупвайки си с ръка малки бучки. Облакътен на масичката от гетинакс със следи от гъбата, която е минала по нея преди малко, гледам в мътилката пред мене своите себеподобни.
Останах с Елза цялата нощ. Кушетката от изкуствена кожа може да се превърне в късо и тясно легло. Но аз не го използвам, взимам свежата и неопетнена възглавница и я намествам до стената зад фотьойла, в който оставам седнал. Затварям очи и дремя. Няма никакъв определен шум, но не е и съвсем тихо. Към два часа Елза поисква малко вода, приближавам чашата до устните й, сухи са и леко напукани.
— Ела до мен.
Изтягам се на нейното царствено, широко, чупещо се легло, с многото му възглавници. Гърдите на Елза са големи под нощницата, дъхът й е на изстинала пот и на лекарства:
— Не успявам да заспя, сякаш са ме хвърлили в перална машина.
След малко млъква. Както мълчат косите й. И може би сега спи. Отварям вратата и се изхлузвам към бебешката стая. Сега са окачили на стъклото завеска от марля. Отгатвам, увеличени, силуетите на креватчетата и сенките им. Слагам длан на стъклото — моята дъщеря спи вътре. Малки червени ръчички, очи като затворени мидени черупки върху личицето й.
Призори Кенту те внесе в стаята, топла от сън и червена от къпането. Беше облечена в нова пижамка, бяла с розови бродерии и лицето ти изглеждаше успокоено. Лицето на майка ти пък беше побледняло и сега под кожата й прозираше някакъв жълтеникав фон. Беше наведена над тебе, а и ти я гледаше със забулените си очи, следеше за гръдта й като гладно животинче.
— Аз тръгвам.
Тя едва повдига глава. Стоя изправен до леглото й, държа с уморена ръка смачкания си шлифер, метнат през рамо, небръснат съм и лицето ми е белязано от безсънието. Погледът на майка ти е нежен, но напрегнат, сякаш с някакъв оттенък от подозрение. Запътвам се към вратата, като нощна пеперуда с тежки, сякаш коркови криле, която е останала в стаята, пленница до зората.
— Кога ще дойдеш?
Чух някакъв шум, едно внезапно блъсване и един глух тътен вътре в гърдите си, както когато падаме спящи от леглото. Може би не е нищо. Може би свличането е било само вътрешно, остатък от една мисъл. Не, нещо е паднало отвън. Беше някакъв силен звук, но смекчен от стената, някаква железария, която се' беше блъснала в нещо. Една носилка, да, една носилка на колела, която е летяла по плочките и се е блъснала в стена. Може би си умряла. И това е бил жестът на Алфредо. Угаснала си в ръцете му без предупреждение и без шум, като пламък, тъкмо когато е мислил, че се е справил. Той се е обърнал, видял е носилката, с която са те внесли, и я е ударил с юмрук или я е ритнал. Шумът е прозвучал като вик, и е бил наистина, не съм го сънувал. Нещо е станало, трябва да е станало. Не мога да мръдна, чакам. Да се отвори една врата. Чакам два крака, изящни и милосърдни. Чувам приглушения шум от гумените подметки на Ада. Тя пристига, както я бях помолил. Идва към мене, без да знае, че ти току-що си се родила. Ти си само на няколко часа и си се залепила за гръдта на майка си. Ада върви с ръце потни и леденостудени от страха, който преди малко е изпитала и ще продължи да изпитва, когато срещне моите очи. Слушам слабото шумолене от тези ръце, които тя търка бавно о престилката си, докато прави последните крачки. Сега е тук, в отвора на вратата, не я поглеждам. Гледам само в краката й и чакам. Не говори, Ада, не казвай нищо. Не мръдвай. Един край на полата ти виси от престилката, сив като нашата възраст. Преди трийсет години можех да се оженя за теб, беше най-младата и най-добрата анестезиоложка на болницата. Залъгвах те, а ти мълчеше. До оня следобед, кога беше? Ти стоеше на автобусната спирка, аз забавих и ето че в колата ти изведнъж заговори. Не бях те виждал без престилка, имаше тънка талия и ханшове, които се разширяваха надолу. Спомням си едно коляно, което галех с ръка. Всичко отмина, без да забележа. Така да е, карай да върви. Животът е склад от празни кутии с неосъществили се възможности. Ние сме това, което е останало, което сме успели да грабнем от живота. Какво правиш сега? Вечер хапваш на крак? Защо не си се омъжила? Увехнали ли са гърдите ти? Пушиш ли? Добре ли са се отнесли мъжете към теб? На коя страна спиш? Мъртва ли е дъщеря ми?
Пристигам като мечка, като бизон с мръсен косъм. Вратата й е притворена, бутам я, отваря се мъчно, защото нещо я спира. Вътре е тъмно, капаците на прозорците са затворени, все пак е дневна тъмнина там, където се чувства светлото, идещо отвън. Това, което пречи на вратата да се отваря, са две големи чанти и няколко кутии, наоколо всичко е в странен безпорядък, много от дреболийките ги няма върху полиците, мирише на прахоляк и на кафе. Правя няколко безшумни крачки в този дом пред опразване. Поглеждам от вратата към кухнята, която е празна, има само една обърната чаша на мивката.
— Тук съм.
Италия е в леглото, притиснала е с лакти възглавницата и гледа към найлоновите ленти на завесата, зад която се появявам.
— Почиваш си, извинявай.
— Не, бях будна.
Приближавам се и сядам до нея на леглото, което е без чаршаф. Италия е облечена, носи затворена тъмносиня рокля, която дори не ми се вижда нейна. Прилича на някоя от роклите на Елза. Не се е събула, обувките са на краката й, положени върху голия дюшек. Виненочервените дълбоко изрязани обувки. Шията й е удължена, но вмъкната в раменете, станали малки поради неудобното положение.
— Готвех се да тръгна.
— Къде отиваш?
— На гарата, заминавам, казах ти.
Увила е бялата си шия с тюлено фишу на цветя, единият му край лежи върху гърдите й, а другият е метнат отзад, върху дюшека. Лицето й е изпито, оживено само от грима, а изразът й е загубен като на човек на път.
— Малката се роди — казвам.
Тя не казва нищо, на погледът й се спуска малко надолу, по мене, може би върху ръцете ми. Връща се назад, към всичко, което беше някога и което няма да се повтори, към всичко, което сме загубили. И въздъхва, и тя като мен, по своя си начин, като леко подсвирва с нос.
— Красива ли е?
— Да.
— Как я нарекохте?
— Анджела.
— Щастлив ли си?
Хващам единия край на фишуто й, после другия и го държа така, нежно, после изведнъж ги стисвам и затягам.
— Как да съм щастлив? Как да съм щастлив?
Плача, без никакво предупреждение. С едри сълзи, които се стичат бавно по небръснатите ми бузи.
— Не мога да живея без теб — мърморя — не мога…
Тя се усмихва, поклаща глава:
— Можеш, разбира се.
И в погледа й има един блясък, като едно неизказано предизвикателство върху оня вечен фон на състрадание към себе си и към всеки, който е до нея.
— Трябва да тръгвам, ще изпусна влака.
Оставям фишуто й, скачам на крака, избърсвам си очите с бързо движение.
— Ще те придружа.
— Защо?
Тя е станала и е невероятно слаба в тъмната рокля, която е прилепнала към тялото й. Гърдите й са сякаш изчезнали, има само две малки изпъкналости от двете страни на гръдната кост, зад която прошумолява дъхът й. Забола е отстрани в съвсем късите си коси една шнола, една ненужна малка шнола, която блести в полумрака. Огледалото е останало на стената, тя се обръща, прави две крачки към себе си и спира да се огледа. Докосва веждите си с пръст, прави този единствен жест, малък и неясен. Една последна поправка на грима или може би един поздрав, едно добро пожелание към бъдещия живот.
Навеждам се да взема чантите, тя не се противопоставя, прошепва:
— Благодаря. — И отива да вземе мъхестия си жакет, който е прострян на дивана с широко разперени ръкави, като кръст, който чака нейните ръце.
На прага се извръща и поглежда отново своето бедно жилище. Не успявам да открия в нея никаква носталгия, само желание да побърза и нещо като скрито безпокойство, сякаш се бои, че може да е забравила нещо. Може би аз съм по-тъжен от нея. Аз съм я любил в тази стая. Любил съм я на теракотените плочки, на дивана, на леглото с плюшената завивка в тютюнев цвят, до стената, в банята, в кухнята, любил съм я в утринната светлина и в дълбоките безлунни нощи. И внезапно си давам сметка за това колко обичам тази стая, която за последен път потреперва от колата, минаваща по надлеза.
Очите на Италия се спират в краката на дивана, който вече не е покрит с плата на цветя, а излага тапицерията си от някакво мръсно и окъсано бежово кадифе.
— Какво търсиш?
— Нищо.
Но в очите й има нещо липсващо. И сега си спомням за кучето, за муцуната му, винаги подаваща се под този издънен диван.
— Къде е Сладурко?
— Подарих го.
— На кого?
— На циганите.
Афишът обаче виси на мястото си, маймуната с биберона не се е мръднала от стената.
По пътя забелязах, че се олюляваше на токовете си по необичаен начин. Изглеждаше, сякаш слабостта й се излъчва от гръдния кош, който беше огънат и леко изместен напред, вън от правилната ос на тялото, сякаш тя се опитваше да изпревари нещо, някакъв страх може би. Вмъкнах в багажника двете чанти, после се върнах към Италия, която чакаше на отсрещната страна на улицата. Поех куфара, който тя беше настояла да носи сама и който сега беше в краката й.
Не се мръдна, позволи ми да го направя. Остана да ме гледа, докато затварях багажника. Когато бе наведе, влизайки в колата, видях, че лицето й се сгърчи, сякаш бе изпитала някаква незаслужена болка.
— Какво ти е?
— Нищо.
Но след малко, докато пътувахме, слагаше двете си ръце на корема, като след това ги плъзваше бавно надолу, сякаш не искаше да забележа движението й.
Не отидох на гарата, даже не се престорих, че искам да пресека града и се влях в околовръстното, към детелините на магистралите.
— Къде отиваме?
— На юг. Ще те придружа.
Бяхме вече на магистралата, Италия поклати леко глава, после се предаде.
— За колко време ще стигнем?
— За по-малко, отколкото с влак. Почини си.
Затвори очи. Но клепачите й продължиха да потрепват, сякаш погледът й под тях не можеше да се успокои. Отвори очи, извърна главата си към мен, протегна ръка и докосна крака ми. Една милувка, която ме накара да потреперя от удоволствие и щастие, дощя ми се да приближа колата до мантинелата, за да я обладая веднага, да се вмъкна в крехкото й ковчеже.
— Ела до мен.
Тя се подчини, сложи на рамото ми главата си, своята костелива и трепереща главица и остана така, да гледа пътя заедно с мен. Управлявах колата и от време на време накланях съвсем леко главата си, за да целуна ухото й или каквото улучех от лявата половина на лицето й. Тя въздъхваше тихо и полека-лека един голям покой ни завладяваше. Денят не беше от най-слънчевите, времето не се случи от най-благоприятните за пътуване, тук-там потъвахме в ивица от мъгла. Движението беше голямо. От време на време някой тир излизаше от колоната вдясно, като предупреждаваше късно за изместването си. Изобщо обикновен ден, дъще моя, без нищо особено. Но това пътуване беше най-хубавото в моя живот. Ако помисля за живота си, ако си помисля за някаква награда, която ми е дал, спомням си това пътуване. Скоростта, която изгаря границите на всичко вън от колата и ние двамата неподвижни в диханието на нещо, което ни се е предложило по вълшебство, без разкъсване, без усилия. Едно щастие, направено от нищо, неочаквано и бездънно. Сякаш небето, това сивкаво и безлично небе, ни се разплащаше за това, че беше именно такова.
Не си спомнях да съм бил някога така в съзвучие със себе си: гръдта ми под ризата, челото ми, погледа, ръцете върху волана, леката тежест на главата й. Италия беше заспала, не исках да мръдна, за да не я събудя и само когато бях принуден да го сторя, леко и с нежност премествах ръката си върху лоста на скоростите, на който беше облегнала крака си. Бях се мъчил да я обичам, бях я отблъснал, беше абортирала по моя вина. Сега всичко това беше отминало. Щях да я задържа до себе си завинаги и това бягство към юга ми се струваше първата крачка към нея. Да, това връщане към нейните места щеше да ни даде възможност да започнем всичко отново. И сега бързах да пристигна, да я видя как слиза от колата с измачканата си от пътуването дрешка. И как бялата й ръка се протяга към мен зад гърба й, зад развятото фишу, за да ме възпре да не я последвам, да я оставя да направи сама първите крачки в уплахата от намерените отново неща. Може би там, в нейната земя, пред олтара на една бедна каменна черква, която се руши, ще коленича пред нея, ще стисна нозете й ще й поискам прошка за последен път. След това няма да имам нужда да го правя. От сега нататък ще я обичам, без да й нося мъки.
За това си мислех, Анджела, не за теб. Ти беше се родила, беше здрава, майка ти също беше добре. Щях да й напиша едно писмо, едно кратко писмо, в което щях да й разкажа всичко, дори без опит да се оправдавам — фактите, само фактите и нищо друго, в няколко реда. Всичко останало принадлежеше само на мен. Любовта не може да се обясни. Тя е сама, мами и се мъчи самичка.
Щях да уредя нещата набързо, без ненужни разправии. Още на следния ден щях да се обадя на Родолфо, нашия приятел адвокат, да се уговори с Елза. Щях да й оставя картбланш за всичко. Това създание, което дишаше до мен, беше единственото нещо, което исках за себе си. И сега си го отнасях, отмъквах го по тази магистрала, която беше станала по-равна и разнообразена от прашни олеандрови гъсталаци, мяркащи се зад мантинелата. Светлината се бе променила, свечеряваше се и контрастите бяха не така резки, но може би по-дълбоки, а лицето на Италия беше станало почти виолетово. Долу ръката й се бе отпуснала, полуотворена, между моята ръка и седалката. Хванах я и я задържах силно стисната в моята. Горко, на който я пипне.
Спрях до един пътен ресторант, бях жаден и трябваше да посетя тоалетната. Бавно издърпах рамото си изпод главата на Италия, която в съня си се разположи на седалката с леко подухване от носа. Вън не беше никак студено, пребърках се за монети, които да пусна в тенекиената паничка, оставена на масичката пред тоалетните. Нямах дребни и нямаше никого наоколо, така че се изпиках безплатно. В снекбара, освен мен имаше само още един посетител. Един едър мъж, по риза, който ядеше сандвич. Взех едно кафе в пластмасова чаша, една бутилка минерална вода, една кутия с бисквити и излязох.
Останах на площадката пред ресторанта, за да изпия кафето си, докато две коли зареждаха с бензин. Един мъж слезе от едната и, разкрачен, опря лакти на покрива й. Въздухът беше станал някак друг, слънцето, което не се беше мярнало през целия ден, сега се появи, за да залезе. Светлината се снизяваше към земята, галеше я и тя сякаш се радваше на това розово благодеяние, като на скъпоценна украса. Този необичаен въздух и тази пламенееща светлина сякаш известяваха, че наистина бяхме навлезли в юга. Погледнах към дъното на сервиза, където големите сини четки на автомивката висяха бездейни. Обърнах се към колата. Вътре Италия се беше събудила, гледаше ме през стъклото и се усмихваше. Махнах с ръка в отговор на усмивката й.
После, по пътя, се развеселихме, Италия пусна радиото, знаеше думите на всички песни и започна да им припява с дрезгавия си глас, да движи рамене в ритъма им. После се стъмни съвсем и тя престана да пее, слушахме един глас, който съобщаваше, че морето е бурно.
Трепереше. Трепереха й краката и ръцете, забравени в мършавата бяла хлътнатинка, където плътта й ставаше мека.
— Защо не си обула чорапи?
— Защото е май.
Усилих отоплението. След минута аз се потях, но тя продължаваше да зъзне.
— Може би е по-добре да спрем и да преспим тук някъде.
— Не.
— Тогава само да хапнем.
— Не съм гладна.
Гледаше, тръпнейки, пътя, който беше станал тъмен, и светлините на колите, движещи се пред нас. Бяхме се отбили от магистралата и пътувахме по един страничен път, обкръжен от тишина. Италия ми беше показала къде е отклонението и сега тя ме водеше, неуверена и май че уплашена, защото в тъмнината, която беше паднала, не разпознаваше нищо, а може би и много неща се бяха променили.
— От кога не си се връщала по тези места?
— От много отдавна.
Беше си починала и все пак виждах, че с мъка държи изправена главата си. Попипах челото й: гореше.
— Болна си, трябва да спрем.
След няколко километра, в едно село, през което минавахме (няколко грозни къщи, надвесени над зле осветения път), един флуоресцентен надпис съобщаваше, отвесно: Гостилница и продължаваше, водоравно и с по-дребни букви: стаи, Zimmer. Отбих колата и спрях на отъпканото разширение до ръба на пътя.
— Куфарът трябва ли ти?
Не ми отговори, в тъмното думите Ъш прелетяха над неподвижния й тил.
— Хайде, идвай.
Помогнах й да излезе, снизих се до нея и, обгърнал с една ръка талията й, усетих как, като се надигаше, костите й затрептяха и една дълбока въздишка, сякаш сама се окуражаваше, разтърси гърдите й. Вън на небето светеше пълна, широка луна с милосърдно лице, което ние, вървейки прегърнати към светещата фирма, се спряхме да погледаме. Беше така близко до нас тази луна, че сякаш принадлежеше на нас, по- вече на небето. Такава ниска и тежка, губеше нещо от своята тайнственост, беше се вчовечила.
Влязохме в гостилницата през една остъклена врата, забулена с тънки завески. Вдясно имаше безлюден бар плот, а отляво, в едно широко и тъжно помещение седяха хора, пръснати на малки групички. Някои се хранеха, а повечето имаха пред себе си само гарафа с вино и всички гледаха нагоре към телевизора, който предаваше футболен мач. Седнахме на най-отдалечената маса. Един-двама ни погледнаха с безразлични очи, които бързо се върнаха към екрана.
Една жена излезе от кухнята, като си бършеше ръцете с престилката. Имаше грубо лице, обкръжено от сива разрешена коса.
— Може ли да хапнем нещо?
— Сервитьорът си отиде.
— Малко шунка или сирене…
— Искате ли зеленчукова супа?
— Мерси — казах, изненадан от неочакваната услужливост на жената.
— Ще ви я стопля.
— А за спане? Може ли да се спи тук?
Жената спря поглед, по-дълъг от допустимото, върху Италия.
— Колко нощи?
Италия не хапна нищо, само няколко лъжици супа. Гледах черните й къси коси, с които още не бях свикнал, отслабналото й лице, цялото във вдлъбнатини и малки сенки, тъмносинята й затворена рокля, приличаше на монахиня без воал. Бях й напълнил чашата с вино и я подканих да вдигнем една наздравица, на което тя отговори, като допря чашата си до моята, без да я вдига, една ниска наздравица над чашата. Твърде ниска, като луната на небето. Можехме да я виждаме през прозореца с метални рамки. Тя беше там със своето благосклонно и доволно лице и въздухът около сферата й беше матов и тъмен — изглеждаше, че ни гледа с любопитство. Бях малко пийнал, след като бях изпил три пълни чаши вино една след друга. В този хан, миришещ на храна от предишния ден и лошокачествени напитки, бях щастлив, защото бях с нея, на стотици километри от града, в който бях живял като плъх. Щастлив, защото животът ни започваше и всеки негов етап щеше, трябваше да бъде прекрасен. И сега се страхувах от това, че Италия е тъжна, исках да се ободря, за да я развеселя, защото се боях, че и аз не след много можех да стана тъжен. Чувствах, че ако продължим да се виждаме отразени в тази пълна луна, може изведнъж да ни направи нещастни. Пиех, защото не исках да мисля за това, Анджела. Пиех и бях изпълнен с вяра, защото животът щеше да ми позволи да се отплатя за всичко сторено, защото щяхме да имаме второ дете и вече нямаше да й отнема нито една капчица радост, щях да я одарявам до последния й ден. Гледах я и глупавите ми очи блестяха пълни с вяра и нямаше никакво значение това, че сега не се хранеше, просто беше уморена, това е. Трябваше да заспи и да сънува, докато аз я галех под погледа на пълната луна и ако през нощта огладнееше, щях да сляза в студената кухня и да открадна нещо, малко хляб, два-три резена салам. И щях да я гледам как яде в нощта, тя, моята любов.
Повърна в чинията си. Позивът я изненада, зачерви лицето й, една тъмна вена се поду на челото й. Грабна кърпата и изтри с нея устата си.
— Извинявай.
Стиснах ръката й, останала на масажа, една ръка гореща и лепкава от пот.
— Аз трябва да ти се извиня, че те принудих да вечеряме.
Беше бяла като платно и очите бяха като две странни признания за поражение. Закашля се и се огледа дали някой не е забелязал случилото се. Залата мълчеше, чуваха се само бръмченето на телевизора и гласът на коментатора, който следеше подаванията на топката. Зад гърба й, в дъното, вратата към кухнята се отвори, тласната от тялото на жената. Приближи се до нас и сложи на масата чиния с шунка. Беше добре аранжирана, между резените се подаваха, лъскави от зехтина, късчета патладжан и сушени домати.
— Приятелката ми не се чувства добре, бихте ли ни придружили до стаята ни?
Жената ни гледаше озадачена и навярно вече ни нямаше доверие.
— Извинявайте — казах и сложих на масата една банкнота от сто хиляди, заедно с личната си карта, — после ще сляза и ще ви донеса документа за самоличност на госпожата.
Взе банкнотата, отправи се бавно към бара, отвори там една тенекиена кутия и се върна с ключа в ръка.
Стаята беше широка и чиста, но лъхаше на затворено. В нея имаше легло от талашит и двукрил гардероб с още увити в найлон крачета. Две кърпи за лице, едната светлосиня, другата, по-къса, в лешников цвят, висяха край малкия умивалник. Покривката на леглото беше зелена като завесите. Отметнах я към края на леглото. Италия седна на него, превита на две и все още с ръце на корема.
— От мензиса ли е?
— Не.
И се отпусна на леглото.
Събух я, помогнах й да протегне крака. Нагласих й възглавницата, една опразнена възглавница, от която не остана нищо като я смачках, тогава й сложих и другата, предназначена за мен, за да я повдигна повечко. Наистина стаята имаше някаква особена — химическа, нездрава — миризма, която може би се дължеше на евтините мебели, пуснати пресни-пресни на пазара. Разтворих завесите, вдигнах щорите и широко отворих прозореца, за да позволя да влезе в стаята мирисът на нощта, която беше топла, вече почти лятна.
На леглото Италия трепереше. Затворих прозореца и потърсих одеяло. Открих го в гардероба, в едно от чекмеджетата, кафяво, грубо войнишко одеяло. Сгънах го на две и я покрих с него. Мушнах ръката си под него, за да напипам китката й. Ударите на пулса й бяха слаби. Нямах чантата си, нямах нищо, дори един термометър, намразих се за своята немарливост.
— Моля те, нека заспим — каза тя.
Легнах до нея, без даже да си сваля обувките. Сега ще спим. Ще спим така, облечени, в тази грозна стая, а утре тя ще се оправи, ще тръгнем рано, по хладина. Ще спрем да закусим в някой бар, ще купя вестници и ножчета за бръснене. Набързо изпитото вино тежеше в корема ми, липсваше ми гласът на Италия, липсваше ми тялото й, членът ми беше набъбнал и охотно бих се любил сега. Но тя вече спеше. Угасих лампата. Дишането й беше тежко и шумно, като на много уморено дете или на куче, което сънува нещо. А виното не беше добро, набързо ме беше отървало от умората и сега ме държеше буден, със сухота и горчив вкус в устата. Притиснах се към Италия, леш), за да не я събудя. Беше моя, винаги щеше да бъде моя.
Лунната светлина огряваше профила й, който сега беше напрегнат, учуден, като че ли тя бе взела със себе си през прага на съня някаква своя несигурност. Не се запитах каква можеше да е тя. Но се усмихнах в тъмното и усетих как под чаршафа, кожата ми се свива край скулите, при мисълта за това, колко ми е приятно да я наблюдавам тайно от нея. Бях щастлив, човек никога не забелязва щастието си, Анджела, и си зададох въпроса, защо осъзнаването на такова благоприятно състояние винаги ни заварва неподготвени, разсеяни, така че познаваме само носталгията по него или непрекъснатото му очакване. В този момент бях щастлив и си казвах: щастлив съм! Щастлив за това малко от Италия, което този оскъден светлик ми даряваше в тази стая, тъжна като склад на фабрика за мебели.
Челото й блестеше, посегнах да го избърша с един крайчец на чаршафа. Още гореше, даже може би повече от преди и от страната, на която й беше наклонена главата едно ручейче слюнка й беше потекло от устата към шията. Сега забелязах, че всяко нейно вдишване беше придружавано от тихо стенание. Ослушах се. Бавно стенанието се прекъсна, угасна. После се върна, силно като крясък на уплашена птица.
— Италия… — разтърсих я.
Не се помръдна.
— Италия!
Беше изпаднала, изглежда, в дълбок унес. С мъка и без да отваря очите си, открехна устни, сякаш дъвчеше въздуха, може би търсеше някаква дума, но не успя да я намери.
Слязох от леглото и, наведен над нея, й ударих няколко плесници, първо слаби, после все по-силни, за да я събудя. Главата й се полюшваше, покорна на ударите ми.
— Събуди се… Събуди се!
Нямах в себе си лекарства, нямах нищо. И нищо не знаех, не бях диагностик, бях свикнал да действам по сигурно предначертана линия, върху части на тялото, ограничени от бели кърпи. И къде се намирахме? В една странноприемница край междуселски път, който не ми беше познат, далече от градовете, от болниците.
После тя се раздвижи, дори произнесе нещо като поздрав. Но беше така безчувствена, че моите плесници навярно й се бяха видели като леко пърхане на крилца, сякаш я е гъделичкала пеперуда. Издърпах я нагоре в леглото, исках да се облегне на стената, да седи изправена. Тя ми позволи да го правя, измести се малко, облегнала безсилна глава на рамото си. Запалих лампата, изтичах до умивалника, завъртях крана, който се закашля и ме изпръска. Намокрих една от кърпите и я лепнах върху лицето й, намокрих косата й, гърдите й. Посъвзе се, отвори очи и ги задържа отворени.
— Какво ми става?
— Не си добре — заекнах.
Но тя изглежда не знаеше какво й се бе случило, не си беше дала сметка за припадъка по време на съня й. Разсъблякох я рязко до кръста.
— Трябва да те прегледам — почти й извиках.
Палпирах й корема. Беше твърд като дъска. Тя не се помръдна.
— Студено ми е — прошепна.
Погледнах през прозореца с надежда, че тая луна ще престане да ни огрява и бързо ще залезе. Трябва да тръгнем, помислих си, и то бързо. В този момент забелязах, че тя уринираше, едно голямо петно се е разширяваше по чаршафа. Гледаше ме, без да съзнава какво прави, като че ли това тяло не й принадлежеше. Притиснах отново твърдия й корем:
— Чуваш ли ме? — извиках — Усещаш ли ръката ми?
Не ме излъга.
— Не — прошепна. — Не усещам нищо.
Тогава, Анджела, разбрах, че положението е сериозно. Гърбът на Италия отново се беше свлякъл от стената. Сивото й лице беше потънало сред възглавниците.
— Да вървим.
— Остави ме да спя.
Вдигнах я на ръце, беше лека като перце. На леглото беше останало бледосиньо петно, роклята й беше пуснала върху чаршафа. Минах по коридора и заблъсках с крак вратата с матови стъкла и табелка: „Служебна“. Жената и едно момченце със замаян поглед се показаха.
— Болница! — изкрещях — Къде има болница?
И друсах тялото на Италия, за да им покажа предмета на мъката ми, на лудостта ми. Крещях и очите ми трябва да са били пълни с тъй яростни сълзи, с такова отблъсване на станалото, че двамата — навярно майка и син — се бяха прилепили към стената, докато се мъчеха да ми обяснят пътя. Изтичах до колата, положих Италия на седалката. По чехли и нощница, жената ме бе последвала изплашена и без причина, само защото не знаеше какво да прави, за да укроти моя бяс. Видях я в огледалцето, застанала на отъпканото разширение пред хана, замъглена от прахоляка, в който, тръгвайки, я бях обвил.
Указанията за пътя бяха тъй неясни и оскъдни, а и аз бях така объркан, че дори не си ги спомнях. Но щом трябва да се отиде някъде, животът ни отвежда. Пътят, лъщящ в нощта, беше стрелката на компас, която ме дърпаше към себе си. Натисках педала на газта и говорех с Италия.
— Успокой се — казвах и, — пристигаме, ще видиш, всичко ще се оправи. Бъди спокойна.
Италия беше спокойна, гореща, може би вече в кома.
Близостта на морето се чувстваше в равните и разбити пътища, в растителността. Южното море със строителните ужаси, гледащи към плажовете, оттатък пътя. Най-сетне в средата на един завой, под цял храст от ръждясали пътни указатели, ето я бялата табела с червения знак за болница. Извъртях още няколкостотин метра и пристигнахме. Една неголяма и невисока четвъртита сграда, обиколена от циментирана площ. Една от тези крайморски болници, които през зимата остават почти напълно бездейни. Няколко коли и една линейка на паркинга. Бързата помощ беше безлюдна, осветена само една дежурна лампа. Носех Италия, като я държах през кръста, беше загубила едната от виненочервените си обувки. Хвърлих поглед през кръглото прозорче на една врата, блъснах я, нея и още други — навсякъде пълна тишина.
— Има ли някого?
Появи се една медицинска сестра — момиче с черни коси, хванати на тила.
— Спешен случай — казах. — Къде е дежурният лекар?
Без да чакам отговор, нахълтах в съседните стай, разтваряйки вратите с ритници. Уплашено и несмеещо да се приближи, момичето ме следваше заедно с един младеж с много къса престилчица, като от детски дом.
Накрая намерих една реанимационна, и тя празна, със спуснати капаци, натъпкана с апарати, които, явно, не бяха използвани от много време. Свързах Италия с една кислородна бутилка. Обърнах се към момичето:
— Трябва да направя ехография.
То остана с отворена уста, хванах го за ръцете, разтърсих го:
— Побързайте!
След малко количката с ехографа пристигна, бутана от санитар с къса престилка. Бях отворил шкафа с лекарствата и се ровех сред ненужните кутии. Появи се дежурният лекар, мъж на средна възраст, с остра брада, която му стигаше до очилата. Завари ме, когато инжектирах антибиотик на Италия.
— Кой сте вие? — попита с дрезгавия глас на човек, който е бил изтръгнат твърде грубо от съня.
— Хирург — казах, без да се обръщам.
Мониторът на ехографа работеше.
— Какво й е? — запита той.
Не му отговорих. Натисках трансдюсера в корема на Италия, с очи, вперени в монитора… Не успях да видя нищо. Сега около мене всички стояха мълчаливи, усещах дишането на дежурния лекар, който беше най-близо до мен, затруднено дишане на закоравял пушач. После разбрах, макар че не исках да го повярвам, а и околните го разбраха. Коремът й беше пълен с кръв. А пък не бе имала никаква кръвозагуба. Хеморагията беше само вътрешна, може би органите под нея бяха вече некротични.
— Къде е операционната?
Дежурният лекар ме гледаше тревожно.
— Вие нямате право да оперирате тук…
Вече тласках количката с Италия, без да зная накъде да се отправя. Сега сестрата се въртеше край мене, като се мъчеше да ме води. Операционната се оказа на партера, където бяхме, в дъното на един коридор, застлан с небесносини плочки като всички други стаи. С угасени лампи и мирис на спирт, изпарен в затворено помещение. Електрокардиографът беше бутнат в един ъгъл, до една празна масичка за инструменти. Влязохме в тази тъмнина, изместих количката към средата на стаята, под хирургическата лампа, която висеше от тавана. Запалих я, доста от крушките бяха изгорели.
— Вдигнете щорите, отворете навсякъде! — казах на сестрата, която изпълни заповедта ми като автомат.
— Къде са инструментите?
Тя се вмъкна в едно килерче, от което се виждаха вратичките на един метален шкаф, започна рови в чекмеджетата, отидох до нея. Беше застанала на четири крака и от дъното на едно от тях извади запечатан плик, пълен с ножици, само с ножици и нищо друго. Погледна ме, нямаше понятие за това, какво ми беше нужно. Измъкнах чекмеджето от релсите му и го изпразних на пода, после изпразних следващото, после още едно. Накрая намерих това, което ми трябваше: студен скалпел, щипци, екартьор, каутер, клеми, игли. Всичко нужно. Грабнах пластичните опаковки и ги хвърлих на масичката за инструменти. Срязах роклята на Италия, хванах я от двете страни и я разтворих. Тялото й се появи изведнъж пред мен, нереално бяло под студената светлина с изпъкналата си гръдна кост, с малките розови зърна на гърдите в мрежата от синкави вени.
— Електродите — казах.
Сестрата постави вентузките за електрокардиографа на гърдите на Италия. После аз я интубирах, бавно, за да не й навредя. Взех две зелени платнища от купчината, наредени едно върху друго и с тях я покрих внимателно, единият върху краката й, другият горе, върху гърдите. Приготвих нужната доза пентотал. Измих си ръцете и облякох набързо стерилната престилка върху дрехите. Дежурният лекар се приближи към мен и каза с глас, добил по-металичен тембър:
— Болницата ни е за амбулаторни намеси, не е оборудвана за операции като тази. Ако нещо се случи, ще имаме разправии и вие, и аз, и всички.
— Тя е в сепсис.
— Откарайте я с линейка в истинска болница, послушайте ме. Ако умре по пътя, никой няма да е виновен.
Хванах го за лицето, Анджела, за брадата, за ухото, за каквото ми падна. Сграбчих го и го изхвърлих към стената. Отиде си. Измих си отново ръцете.
— Ръкавици — казах.
Чернокосата сестра направи каквото можеше, за да ми ги подаде както трябва, но ръцете й трепереха.
Младежът с късата престилчица беше останал настрана. Сега беше в дълга престилка и с маска. Хвърлих му един поглед, имаше особено трапецовидно лице.
— Стерилен ли си?
— Да.
— Тогава ела да помагаш.
Той се подчини, застана до главата на Италия.
— Не изпускай от поглед монитора и бъди готов за дефибрилиране, ако дотрябва.
Отвън през прозореца идеше някаква синкава светлина. Лицето на Италия беше спокойно. Чувствах се силен, Анджела, неочаквано силен. Сякаш бях виждал сцената, кой знай къде, може би насън. Бях вече преживял този момент и може би го бях очаквал. Бяхме си дали среща с нея. И ми се стори, че най-сетне прониквам в живота си. Страхът от кръвта, който имах като малък, порязването, онзи бял миг, в който разрязаната плът още не кърви… може би всичко това е била тя. Тя е била този разрез. Кръвта, от която се страхувах, е била нейната, тъй както се плашех после от нейната любов. Тя вече е била в мен. Който ни обича, Анджела, съществува винаги, преди да ни срещне, преди нас да ни има. Вече не се страхувах. Една внезапна топлина, едно силно и благотворно слънце, предназначено само за мен, проникваше в раменете ми.
— Скалпел.
Хванах инструмента, стиснах го, допрях острието му до кожата й. „Обичам те — помислих, — обичам твоите уши, твоето гърло, твоето сърце“. И натиснах. Чух шума от прорязването, от нея, която се отваряше, и зачаках кръвта й.
После започна работата. Огромният кръвоизлив бе скрил органите, които във видимата си част вече бяха добили цвета на некрозата. Изместих червата. Матката беше сива, тръбите й — надебелели, гной имаше навсякъде, един голям джоб беше пълен под дъгласовото пространство. Веднага, Анджела, помислих за аборта. Инфекцията се дължеше на травматичната намеса. И все пак не бях убеден в това, при септичен аборт смъртта настъпва много по-скоро. Навярно се беше подложила на още един кюртаж, също тъй неумел. И беше се влачила с дни така, с тази инфекция в себе си. С широко отворени очи направих крачка назад. Сега ми се прибавяше и тази мисъл… Огледах се, младежът с трапецовидното лице беше впил в мен ужасени очи. И сестрата имаше разстроено лице и една пръска кръв на челото. Погледнах личицето на Италия, восъчно и спящо, върху което хвърляха отражения зелените чаршафи около него. И тогава помолих Бог да ми помогне. Вдигнах нагоре ръце, стиснал в юмрук окървавени ръкавици. Щях да се боря, нямаше да я оставя да умре, той трябваше да го знае.
Тампонирах кръвоизлива, изчистих гнойта, направих една малка резекция на черво. Чак накрая се заех с матката й. Беше твърде много обхваната от процеса, инфекцията се беше разпростряла нашироко, не можех да рискувам. Отстраних сивия калъф, който трябваше да бъде гнездо на сина ни. Вече ни веднъж не вдигнах очи от нея, Анджела, само от време на време, когато имах нужда от нов инструмент, измествах погледа си надясно към ръцете на чернокосата сестра, която все не беше сигурна какво да ми подаде. В стаята се чуваше само звукът на ръцете ми в тялото на Италия. Този хлъзгав, лепкав звук, който издават пръстите, когато оперират. Но накрая оптимизмът ми се върна, бях изпълнен с вяра. Бях мръсен, разтреперан, вонящ. Денят изгряваше от прозореца, нова ярка светлина падаше върху мен. Сестрата беше потна от умората и горещината. Защото едва сега забелязвах, че стаята беше пропита от влажна топлина. Привършвах затварянето и тази топлина слепваше косите ми, върховете на пръстите ми. Провирах иглата през плътта на Италия, като грижлив шивач, който поправя последни малки недостатъци на булчинска рокля. Нощта беше преминала. След малко, щях да седна на стола зад гърба ми. От два дена не се бях нито мил, нито бръснал, а се чувствах ангел. Затворил очи, опрял тил на стената, същински герой от телевизионните филми.
И все пак тя умря. Два часа по-късно животът я напусна. Бях до нея, когато се събуди от упойката. Бях я преместил в една стая на същия етаж, до леглото й имаше още едно, празно. Събуди се, докато аз стоях прав до прозореца на равнището на улицата. Гледах пейзажа, който не бях видял предишната вечер и който на дневна светлина се оказа плосък и глинест. Върху широко рекламно пано един каубой беше яхнал бирена кутия. „Сякаш сме на някаква граница“ — казах си. Да, наистина сякаш се намирахме на някаква гранична зона. Самите сгради около болницата имаха временния административен вид на митница. „Всяка любовна история има нужда от изпитания“ — си казвах. По асфалта без шум премина малка червена кола, от евтините. Слънцето печеше от горе. След малко отново ще е лято. Усмихнах се.
Тя каза нещо неясно и аз се обърнах. Слънцето й беше влязло в очите, сивите й ириси бяха като напръскани със сребърни люспици.
— Жадна съм… — прошепна. — Жадна…
На масичката беше останало шишето от водата, която сестрата бе донесла за мен. Ожаднял след почти шестчасовата операция, бях го опразнил на един дъх и сега на зеленото му дъно имаше само няколко капки. Намокрих кърпичката, която извадих от джоба си и наквасих с нея сухите й напукани устни. Отвори уста като гладно птиче.
— Още…
Намокрих отново кърпичката, мушнах я между устните й и тя засмука. Всичко стана за няколко минути, внезапно вдигна глава, като изви назад шията си и каза нещо с глас, който сякаш не беше нейният:
— Как да го направя?
Сякаш говореше на празното пред себе си или може би на себе си, на една Италия далече от нея, на една близначка, която танцуваше над главата й, по тавана. Застанах в посоката на погледа й, забил юмруци в леглото. Къде искаш да идеш, мое разрешено врабченце, мое жабче задъхано? Натисках леглото с юмруци, с напрегнати лакти, за да не падна отгоре й. Исках да попреча на погледа й. Но аз бях в сянката, а тя беше под мен, в светлината. Вече отвъд. Обърнала очите до бяло, търсеше нещо, някакво място над себе си, и се движеше, сякаш в усилие да стигне до него.
— Как да го направя? — повтори с тънък като конец глас, сякаш се обръщаше към някого, който я чакаше горе, от този нисък таван, косо осветен от слънцето. Погалих лицето й, челюстите й бяха неестествено стиснати. По кожата под брадичката й се бе появила синкава мрежа, напрегнатата й шия беше полупрозрачна като пергаментов фенер, духан от вятъра. Колко пъти я бях виждал да се загубва така! Когато се любехме, внезапно извиваше главата си назад, към стената, при което шията й ставаше дълга и тънка. Търсеше място само за себе си в тъмното. Свиваше клепачи в орбитите и разширяваше ноздри, сякаш за да вдъхне някакъв парфюм. Силния парфюм на едно щастие, което тя нямаше да има никога и което отчаяно търсеше в мократа от пот възглавница. Още веднъж се опитах да уловя погледа й, но брадичката й се хлъзна под потната ми ръка.
— Любов моя…
Вдъхна дълбоко, гръдта й се надигна, после хлътна надолу и при това издишване цялото й тяло потъна дълбоко, отпусна се. Тогава ме погледна, но не бях уверен, че ме вижда. Помръдна устни и издъхна една последна дума:
— Отведи ме.
И не ми каза къде. Лежеше неподвижна, потънала във възглавницата, вече нежива и още не отвъд, увиснала в пространството, предшестващо смъртта. Ликът й се беше разширил, отпуснал, гледаше нагоре, натам, където някой я чакаше, но вече без задъхване, без затруднение. Последният й дъх беше някакъв нежен стон на облекчение. Така намери тя своя път към небето, Анджела.
Не мърдай.
Видях слюнката си да капе върху нея от устата ми. Не я изоставих нито с поглед, нито с дъх. Останах да дишам над нея. Снижих се съвсем близо до нея, може би се надявах да я спася с дъха си. Тежах върху й с разстроеното си лице… Усещах как някаква лека сила се отделя от нея, като пара, която кълби над водата. Не си и помислих да направя нещо като лекар, бях забравил, че съм такъв. Гледах я, както се гледа една велика тайна, със зорки и замъглени очи, гледах я тъй, както няколко часа по-рано бях гледал теб, дъще моя, да се раждаш. Така я оставих да умре. Оставих това последно дихание да разцъфти на устните й и ветрецът му облъхна веждите ми. А тя беше избягала, всмукана от тавана. Инстинктивно извих глава да я потърся там горе. Тогава го видях, Анджела, видях нашия син. Лицето му за миг ми се яви там горе. Не беше красив, муцунката му беше слаба и остра като на майка му. Този малък син на курва беше дошъл да си я вземе.
А там, на тавана, където се бе появило лицето му, бяха останали една пукнатина в мазилката и едно петно от влага, което му приличаше много. Сгуших се до това, което той ми бе оставил, до това неподвижно, още топло тяло, взех ръката й и я поставих на гърдите си. Добре, върви си, плевете, пътувай за там, където животът не ще може вече да те наранява, върви си с онази твоя коса, като на куче, походка. И дано наистина да намериш там горе една завивка, едно крило, защото чернотата на нищото би била жива несправедливост към теб.
Имаше много предмети в стаята, столове, лекарства, уреди… ритах всичко, което ми паднеше пред очите. После си погледнах ръцете. Бяха още бели след дългия си престой в латекса на хирургическите ръкавици, стиснах юмруци, стиснах цялата си безпомощност. И се нахвърлих срещу стената, срещу ръцете си. Удрях с наистина страшна ярост, докато кожата върху кокалчетата на пръстите ми се разкървави. Не престанах, докато някой не влезе в стаята. Струпаха се мнозина и един от тях ме спря и ми изви ръцете зад гърба.
После бях седнал на една носилка, гледах раните си, без да се вълнувам, като че ли моите ръце не ми принадлежаха. Не усещах болка, мислех за това, което щях да направя. Бях си наплисках лицето, бях си мушнал врата под крана, бях се изпикал, бях си вмъкнал ризата в панталоните и всичко това с ръцете, които ме боляха, и сега стоях с мокри коси, загладени назад по черепа.
Превързваха ми ръцете и това вършеше една девойка с медночервен кичур, който падаше над наведеното й лице. Съдебният лекар беше вече дошъл, попълнил хартиите си и напуснал болницата. Тя още не беше облечена, това трябваше да се свърши, дрехите й бяха в багажника на колата ми. Не бях неин съпруг, не й бях роднина, не бях никой. Девойката, която ме превързваше, имаше точно толкова право над тялото на Италия, колкото имах аз. Тя вдигна глава, оправи зад ушите си косата, която й засенчваше лицето. Благодарих й и слязох от носилката.
Вмъкнах се в кабинета на директора на болницата, оттам се обадих на един заместник-началник на полицията, когото бях оперирал в миналото. Процедурата се оправи за по-малко от час. От близката казарма пристигна един много благосклонен офицер. Търсейки родственици на Италия, беше открил една братовчедка. Тя не се беше противопоставила на това да се занимая с тялото на покойната, нещо повече, изглежда беше доволна от такова разрешение, тъй като аз щях да поема разходите по погребението.
Стояхме прави в коридора и той гледаше бинтованите ми ръце.
— Но вие в какви отношения бяхте с покойната?
Човешкото му любопитство се възползваше от униформата му.
— Беше моя годеница.
Този офицер имаше живи сини очи. Направи една гримаса, която трябваше да бъде усмивка и сви между бръчките синилката на очите си.
— Моите съболезнования — измърмори.
Малко след това имах в джоба си един лист, пълен с печати, и в ръцете — куп дрехи на Италия. Бях ги избрал на крак, под слънцето, наведен над багажника, на площадката пред болницата. Бях отворил и разровил куфара й. „Престани да мислиш — казвах си, — грабни нещо и върви“.
Мъртъвците се обличат от двама, но аз поисках да го направя сам. Когато сестрата предложи да ми помогне, поклатих глава и я помолих да ме остави. Не се възпротиви. Забелязах, че никой вече не смееше да ми възразява в тази болница. Мъката, която изпитвах, плашеше и държеше всички на разстояние от мен.
Колко са бързи краката на смъртта, Анджела, как без бавене си взима това, което й се пада. Италия лежеше неподвижна и без своя топлота като леглото, като масата, като всички неодушевени неща. Не беше лесно да я облека, трябваше да я обърна на едната й страна и после на другата, за да й вкарам ръцете в ръкавите на блузката. За пръв път тя не ми помагаше. И аз бях наистина нещастен, защото знаех, че ако имаше в нея поне искрица живот, би ми помогнала. Би повдигала тези ръце, които сега, натежали, падаха надолу и се удряха в желязото на леглото, без да усетят болка. Бях вече проврял ръцете й в ръкавите, трябваше само да вкарам копченцата в илиците. Беше ме изоставила тъкмо сега, когато знаех как да я обичам, когато ме беше научила как да го правя.
Гледах зърната на разширените й гърди, от едната страна и от другата. Бяха светли, прозрачни като членчетата на ларва. Преди това, случайно, като се ровех в куфара й, бях открил торбичката за бижута, в която тя бе запазила отрязаните ми нокти. Сега беше в джоба ми, беше плоска, от кадифе с цвят на камилска вълна — вмъкнах я между пръстите й. Ето, дръж бижутата си, Италия, тези пожълтели изрезки ще станат пръст, заедно с теб.
Пристигна един мъж с очила, тъмни като костюма му, и лъснати обувки, които скърцаха по пода. Почука и без да чака отговор, влезе в стаята. Беше човек, който знаеше как да се държи в моментите на скръб, дискретен, но решителен. От неподвижното ми лице веднага разбра с какъв вид смърт щеше да има работа и каква скръб ме изпълваше. Направи няколко крачки към леглото, при което сакото му се отвори — носеше черен колан с позлатена тока. Направо се заплеснах по тази тока. Този човек беше образ от миналото: безупречен, с гладки, намазани с брилянтин коси, дръпнати назад по кръглото теме, с поглед, скрит зад тъмните очила и уста като твърда резка върху лицето. Гледаше Италия и оценяваше нейните останки. А Италия беше красива. Легнала изящно в смъртта, затворена в каменна красота, без сенки, без намеци за подлост. Човекът не можеше да не забележи, дъще моя, тази красота и разстоянието, което я делеше от нас. Това беше неговият занаят и от всеки покойник той безспорно научаваше по нещо. Имаше бързия поглед на опитен крояч, които знае да взима мерките без метър. Бързо си свърши работата. Италия беше толкова слаба, че би я побрал един детски ковчег, останалото би било чисто хабене на материал. Гледах я с очите на погребалния агент, който трябваше да се погрижи за нея и сега почувствах неочаквана близост с този съвсем непознат човек. Бяхме хора от същия вид, свързани от същата мисъл. Две лица пред една велика тайна. Неговото, по-опитно от моето и все пак уязвимо, зад декора на безупречно изгладения костюм, на тъмните очила.
Той сложи на рамото ми своята ръка. Беше топла и не се отдръпнах. Имах нужда от тази ръка, дъще моя, а не го знаех. Усетих, че ми помага. Беше една тъмна, силна южняшка ръка, която ме закрепваше към земята. Сякаш ми казваше: „Трябва да се държим, да забравим, без да търсим смисъл в този облак от сажди, който се носи край нас“. Направи кръстен знак върху челото си, широк като замах на косач в незнайното. Прекръстих се и аз до него като непослушно детенце до свещеник.
Уговорихме се да изчакаме няколко часа, още беше рано, трябваше да измине определено време, преди полагането в ковчега. Аз не бързах, исках Италия да остане на открито колкото е възможно по-дълго. Слънцето нахлуваше зад гърба ми от прозореца, през който бях престанал да поглеждам, защото движението на нещата вече не ме интересуваше. Гледах неподвижността на Италия, докато светлината падаше върху нея и споменът за света потъваше в тъмнина. И във вибриращата синевина, която изпълваше всички ъгли на стаята, нейната плът се превърна в сивкава пепел. Заспах седнал и забил брадичка в гърдите си. Повлякох я със себе си, синя, както беше. Мъчително газеше с крака, мокри до слабините, в тинестите води на един затворен басейн, към някакъв товарен кораб, може би пощенски. Чувам шума на водата, породен от движенията й, докато тя се мъчи да достигне този съд, който ще отплава след малко. Мъкне със себе си една тюлена рокля на червени цветчета, която се вее, окачена на патерица, и един стол, поставен върху плаваща маса, която тя тегли в плитките води. Столът е празен. А тя не е уморена и не е печална, напротив, изпълнена е с жар, а косите й приличат на жаби в тъмнината.
Когато настъпи нощта, някой влезе и се учуди на тъмнината.
— Откъде се пали?
Ръката на този глас опипа стената и аз я видях, защото отгатвах предметите. Беше ръката на свещеник, човек нисък и пълен, в някакво расо до петите. Едно мършаво, но не отпуснато, безцветно лице и един постоянен израз, нещо като усмивка, която искаше да наподоби постигнато блаженство, но в действителност по-скоро напомняше глупава сардонична гримаса. Приближи се до леглото на Италия и продъвка една неразбираема и тягостна молитва. В ленивото бърборене на този свещеник нямаше нищо свято, струваше ми се, че прозирам в него нищожеството на човека. Беше безличен като мързелив портиер, който седи в будката си и гледа без капка интерес влизащите и излизащите, сякаш са прахоляк, вдигнат от южния вятър. С някакъв едва доловим звук благослови надве-натри мъртвата и си отиде, като остави лампата запалена.
Зазори се. Бях сложил глава върху лакътя си, опрян на леглото, и гледах Италия от ниско. Нещо тъмно започваше да се мярка върху лицето и, като че ли нощта бе забравила някои от сенките си върху нея. Всъщност беше тъмнината на застойната кръв, първите признаци на вече близкия разпад. Инстинктивно си погледнах ръцете, за да видя дали и моята кожа не бе засегната от същите сенки. Но тя, осветена от зората, пазеше естествения си тен.
Когато погребалният агент се върна, беше вдигнал над челото тъмните си очила и очите му бяха открити. В студената светлина бялата му риза блестеше над черните ревери на сакото. Не беше сам, водеше със себе си едно момче. Сложиха ковчега на пода, вън от стаята. Човекът почука и се появи на вратата.
— Здравейте — каза.
— Здравейте — отвърнах.
Кимна с глава, доволен, че му бях отговорил, че вече бях способен да говоря. Погледнах го в очите, вече напуснали укритието си. И разбрах, че беше човек, съзнаващ грозотата на своя занаят.
— Искате ли да излезете?
Излязох и в стаята двамата с момчето, то също със сако и вратовръзка, внесоха ковчега. С тях влезе и една сестра, която беше дошла да им помогне, жена с мършаво тяло и бягащи очи.
Отправих се към един бар на междуселския път, който ми бяха посочили. До него бяха изложени басейни и сини вани, покрити с прах.
— Колко е часът? — попитах стареца зад тезгяха, зает да подрежда тесте карти.
— Шест и нещо.
Изпих едно кафе. Не бях гладен, но все пак се опитах да погълна една кифла, която имаше вкуса на кесийката, в която се продаваше. Хапнах от нея веднъж-дваж и хвърлих остатъка в един висок бронзиран цилиндър, който май служеше да се поставят чадъри в него.
— Довиждане — казах на стареца, като си тръгвах.
По пътя минаваше автобус, който режеше пътя, мълчалив като кораб в морето. Със стареца нямаше да се видим вече, кафето му беше направо гнусно. И нямаше да се видим с глинестата равнина, която достигаше до хоризонта. Към него се бях стремял, бях се надявал на едно приключение там. Сега един застоял въздух, без помен от вятър, се простираше над пейзажа, докъдето поглед стига, като лист от целофан, пречещ на нещата да се движат. Смъртта на Италия царстваше над това пространство до дъното му, където вече беше изгряло слънцето. Сбогом, любов моя, сбогом.
Лежеше в ковчега, потънала в лъскавия плат, който обличаше вътрешността му. Бяха й вмъкнали блузката в полата и сресали косите й. Тази украса разкриваше бедния й произход, правеше я подобна на селска булка, на едно от грубите изображения на светици, които се носят на празничните шествия. Изглежда й бяха разкрасили лицето с някаква мазилка, бузите й лъщяха и точно тази лъскавина я опростачваше.
— Няма й едната обувка — каза погребалният агент.
Върнах се на празното място пред болницата и намерих тази виненочервена обувка, тънка, с висок ток, която миналата нощ се беше изхлузила от крака й. Сложих й я. Погледнах двете й подметки, почернели от кой знае какви улици. Те ме развълнуваха повече от всичко друго. Помислих за крачките й, за трудната й походка, за трудния й живот, за малката й човешка упоритост, която не й беше послужила за нищо. Последното късче от нея, което погалих, беше единият и глезен. След това я затвориха.
Тръгнахме. Нямах ни сила, ни желание да карам кола, охотно бих пътувал до този мълчалив човек с позлатената тока на колана. Заключих своята кола и тръгнах към катафалката. Преди да влезе, агентът си свали сакото и го окачи на една кука в тапицираната вътрешност на кабината, до стъклото, което ни отделяше от ковчега. Сакото се допираше до дъската, зад която почиваше Италия и така щеше да бъде през целия път. Тази близост ми хареса. Чувствах се добре в тази кола с дълбоки седалки, безупречна като водача си. От тапицерията и от таблото в тъмен орех се излъхваше ухание на сандалово дърво.
Пътувахме по стари пътища, кърпени на много места, прорязващи поля, където се редуваха ниски гъсталаци от сливи — дивачки, маслинови дървета с измъчени стъбла и от време на време някоя палма, неочаквано разпукала асфалта. Растителност, която не следваше никакви критерии, спорадична и объркана като постройките, които срещахме. Всяко нещо, което изпъкваше върху тази обща панорама, изглеждаше случайно, готово да бъде преместено или премахнато. И може би духът на хората, които живееха тук, беше точно такъв, може би редът им беше именно тази случайност. Да, защото окото преставаше да се учудва и накрая свикваше с тази хаотичност дотам, че откриваше в нея някакъв таен чар. Гледах, и понеже аз нямах тъмни очила, за мен острата светлина на пладнето оголваше нещата, разкривайки ги в най-малките им подробности. В края на краищата отивахме към едно гробище и трябваше да минем през това чистилище, което в действителност не ми беше неприятно.
Мъжът управляваше колата, без да говори. Косите му, лъскави от брилянтина и яката на ризата му, неопетнена, с ръб без ивица от пот, изглеждаха невероятно чужди на разхвърляната панорама. Бързаше. Силната му шия поддържаше своята строгост, въпреки непрекъснатите друсания на колата. И това пътуване ми се виждаше някак вън от действителния живот. Местността, спътникът ми, състоянието на духа ми, всичко носеше печата на ужаса. А зад нас беше ковчегът със своето спокойно търкане о филцовия под на колата при завоите или при по-трудните отрязъци на пътя. Може би пък тялото на Италия се клатушкаше и търкаше във вътрешността на този твърде разкошен и широк за нея ковчег. Не търся милост, не търся нищо, Анджела, вярвай ми, дори не зная защо се връщам към тези неща. Работата е, че когато си пил много, не можеш да не пикаеш. И пикаем в някой канал, който ще отнесе всичко, или срещу някой зид, който не ни познава.
Каменни къщи, други във фаянсови плочки, небогати жилища, балкончета с тънки парапети. Скромни съдби пробягваха зад затъмнените стъкла. Всички се обръщаха към катафалката, кой, за да направи знак срещу уроки пред чатала си, кой за да се прекръсти. Обръщаха се деца, които ритаха топката в праха на празните места между къщите, жени по прозорците, мъже пред баровете, вдигнали очи от разперените вестници. Много хора се шляеха по улиците и това ми напомни, че денят беше събота.
Минахме край една черква със стръмно стълбище, което сякаш всеки миг щеше да се строполи върху улицата. На стъпалата му се беше струпала празнично облечена групичка. Една жена с изсушено лице, розова шапка с воалетка и момиченце на ръце, проследи преминаването ни, завъртайки бюста си. Срещнах очите й, живи, излъчващи недоброжелателно любопитство. Момиченцето беше облечено в рокличка с волани, която ръката на жената беше вдигнала над гащичките му, видях моравите му крачета, които висяха върху грубото й тяло. Всичко, което ми преминаваше пред очите, ми се струваше, и може би беше наистина, знак за нещо, неясен намек за нечия незаслужена участ, която нямаше друг начин да се разкрие, освен като се вплете във всички неща, които срещах. Сякаш това пътуване не беше действително, а алегорично, сънувано. Крачетата на момиченцето изглеждаха неодушевени, лицето му потъваше в някаква глъбина, където не можех да го видя… Може би се боеше от мен и затова майка му ме пронизваше с тъй студен поглед.
Престанах да гледам наоколо, за да не хлътна повече, отколкото заслужавах, в тези знаци за моята вина. Загледах се в една кална рекичка, която мъкнеше в оскъдните си води разни боклуци под виещ се облак от мушици.
Мъжът до мен беше излят от мълчание и професионализъм. В населените места забавяше, като че ли искаше да даде на жителите възможност да изразят почитта си към ковчега, да отправят една молитва към небето. И изразът на лицето му се променяше, подсилваше се от старанието му. Той играеше себе си, изпълняваше меланхоличната роля на последния придружител. Минаваше и оставяше зад гърба си все същата мисъл. Но аз откривах и една иронична чертица в профила му. Да, неговото беше и някакъв маскарад, близък до шегата на някой хлапак, който се е облякъл като смъртта и, размахал коса пред минувачите, ги кара да се дръпват в уплаха. И сега ми се струваше, че разбирам — тези негови черни очила му служеха за много неща. Напредваше бавно, разделяйки тълпата, която срещаше, тъй че хората се долепваха към стените и ъглите, задушаваше думите в устата им, залавяше погледите им, караше главите им да се навеждат и ги оставяше зад себе си като изплашено стадо.
После стигнахме до морето, а аз не го очаквах. Бях си опрял челото на стъклото и то влезе внезапно между окото и основата на носа ми като неподвижна светлосиня лента. Един влак премина така близо до мен, че сякаш ме грабна със себе си и инстинктивно се дръпнах от стъклото. Пътят вървеше успоредно с железопътната линия, пък аз не я бях забелязал, релсите й бяха съвсем близо до нас. После влакът се свърши и морето се върна пред погледа ми. Кубове от цимент бяха пръснати на групи във водата пред брега, тъй изяден от вълните, че от него бе останал само тесен плаж с едрозърнест пясък и зад него — железопътната линия. И една грозна редица от разновидни сгради, които се редяха нагъсто, докъдето окото стигаше, към вътрешността със своята разрошена грива от антени.
Трябваше да предупредя майка ти, бях забравил за нея и за теб. Бях ви забутал в една зона на съзнанието си, където изглежда ми принадлежахте толкова малко, че мислех за Елза като за съпруга на приятел, а що се отнасяше до тебе, се усещах не твой баща, а сирак. Окото ми, отразено в стъклото, ме гледаше като око на озадачено влечуго.
Един голям чешмян кран преминаваше край мен, изписан на крайпътно пано. Бяхме излезли на път, по-широк от тези, по които бяхме пътували преди това. Погребалният агент беше минал на по-висока скорост и оставяше мотора да си покаже силата по асфалта, който най-сетне беше станал добър. Нямаше разделителна ивица между двете посоки на пътя и водачът на някоя от колите, движещи се с висока скорост срещу нас, можеше да загуби контрола над волана си. Защото, както разбрах от това наше пътуване, всички искаха да се уверят, че колата ни е вече заета. Тъй че, за да хвърли поглед на товара ни, някой водач можеше да се разсее и да ни връхлети. В края на краищата ние бяхме нещо като предвидена смърт. Чудесно би било човек да умре в катафалка, редом с гробар. За известно време аз даже бях убеден, че такъв ще е краят, който съдбата ми готвеше. Моят спътник, напротив, не искаше да знае за този мой кръг от мисли и, далече от всякакви предзнаменования, управляваше колата си, спокоен, масивен, хванал със здрави ръце волана, с очи, вперени напред през тъмните очила.
Спряхме да заредим.
— Искате ли да хапнете нещо? — запита ме той, загледан в стъклената постройка зад колонката.
Тя не беше излязла с нас. И последния път, когато бях спрял на един крайпътен ресторант, не бе излязла, спеше или се преструваше, че спи на седалката. Бях намерил очите й будни зад стъклото, когато, след като бях погледнал към сините четки на онази неработеща автомивка, се бях обърнал и уплашил, че няма да успеем, че ще я загубя отново. В един пътен ресторант бях разбрал, че ще умре.
Погребалният агент се хранеше. Беше взел порция студен ориз с бутилка минерална вода и си беше мушнал една салфетка под яката на ризата. Направи го много грижливо. Гледах как го върши с прекадено съзнавано, почти дразнещо спокойствие, което явно беше присъщо на човека, но изглеждаше и реклама на професията. С натрапчивостта на държането си той сякаш приканваше без думи ближния да има търпение предвид неизбежността на човешкия финал, за който той намекваше тъй лаконично.
Никой не беше седнал до нас. Почвах да разбирам ползата от това да пътуваш в компанията на погребален агент, не бих могъл да желая по-добър спътник от този човек, който вдигаше вилицата си нагоре, без да си движи главата и без да протяга врат. Аз си бях поръчал плодова салата и една бира. Смучех през сламката от студената бутилка и гледах зад стъклената стена на заведението гробарската кола, паркирана долу под етернитовия навес. Взех пластмасовата вилица и я забодох в салатата. Едно зърно от черно грозде изхвръкна и улучи ризата на агента високо, до яката. Той остана смутен от малката неприятност. Беше загубил доста време да подрежда салфетката на гърдите си и аз случайно бях успял да го уцеля в единственото незащитено ъгълче на ризата му. Дръпна салфетката, намокри я с минерална вода и потърка с нея петното. Дори не му се извиних. Гледах тъмното окосмяване, което прозираше през мокрия памучен плат, прилепнал към кожата му. Беше свалил и поставил на масата очилата си с разперени дръжки. Очите му бяха много по-малки, отколкото си ги бях представял.
Залових се отново за бирата и я изсмуках, докато се чу шумоленето на пяната.
— Искате ли едно кафе?
— Не, благодаря.
Стана и се върна с една-единствена чашка. Изпи я, после взе неизползваното пликче със захарта и го мушна в джобчето на жакета си. Не беше си сложил очилата. Мислеше нещо, докато ръцете му докосваха дръжките им, които беше сгънал. Бях се облегнал на стъклената стена, над покритата с отдавна небърсан прах решетка на един неработещ радиатор.
— Любовница ли ви беше?
Въпросът му ми дойде неочакван, както неочакван ми се видя вятърът, който прошумя между етернитовите плоскости над катафалката.
— Какво ви кара да мислите така?
А още не се бях обърнал. Бирената бутилка се отразяваше в стъклото на прозореца и хвърляше зелен отблясък по мръсната му и сива повърхност.
— Тя нямаше халка, а вие имате.
— Възможно е да не я е носила на пръста си…
— Не, тези жени ги носят.
— Би могла да я е загубила.
— Би си купила нова, те пестят от покупките, взимат назаем, но си купуват нови.
Навярно би направил добре да си остане мълчалив, гласът му беше по-малко безупречен от мълчанието му.
— Много ли я обичахте?
— Какво ви засяга?
— Просто питах, за да си кажем нещо.
Сложи си очилата с точно движение на двете ръце. Здравите кокалени пръчици се хлъзнаха зад ушите му и той остана за миг неподвижен, за да провери, че ги е поставил точно на място, едва тогава отдели ръцете си от тях. Стана прав.
— Тръгваме ли?
Сега, зад волана, изглеждаше по-тъжен, а може би тъжният бях самият аз, пътят представляваше една сива кална каша, която се плискаше пред муцуната на колата.
— Обичах я ужасно много… — прошепнах, — ужасно много.
По-късно бяхме спрели на един пряка пътечка от бяла земя сред едно поле край междуселския път. Катафалката беше паркирана накриво. Наблизо имаше една голяма черница и аз се бях облегнал на стъблото й, което беше топло, много по-топло от гърба ми. Навел глава, плачех. Агентът стоеше прав пред мене. Но преди това се беше навел да ме утеши, беше ме стиснал за лакътя:
— Смелост…
А после, чух прищракването на коленете му, когато се изправяше сред високите треви, между които вятърът се промъкваше със свиркане на музикален инструмент. Бях му разказал всичко, за Елза, за теб, за Италия. И за нея се бях разплаквал всеки път, когато се бях опитвал да изрека името й. Не ми се удаваше да го произнеса докрай, хлипах по средата на сричките, оригвах се от бирата, която продължаваше да се надига от стомаха ми, сякаш ферментираше в него.
От време на време погребалният агент хвърляше към мен някак неловко поглед, пълен със симпатия и човешко съчувствие. Гледаше мокрите ми устни, зачервените ми очи, навярно неприятни за гледане. После отместваше очи и ги насочваше към музикалната трева, която продължаваше да свирка своя рефрен. Запали цигара. Изпуши я в мълчание и хвърли фаса на бялата пътечка. Угаси го, като гледаше извъртането на крака си в черната обувка.
— Умираме, както живеем. Моята жена си отиде тихо, като лист.
Поехме отново и през останалия път, външно бяхме същите като преди. Той с изопнат врат, аз с чело, опряно на стъклото. Но в душите си, различни и все пак обединени, бяхме като два вълка, които, след като са тичали след заека и са го изпуснали, се задъхват от умора в храстите, гладни като преди това.
Когато пристигнахме, жегата беше направо смазваща. Селото, полазило по един хълм със срязан връх, напомняше кратера на угаснал вулкан. Къщите с цвят на светла охра, които се катереха нагъсто по склона, приличаха на резки от сяра в скалата.
Жени, тежки в традиционните си костюми, обути в черни вълнени чорапи, работни обувки и с шалове на раменете, вървяха по средата на утъпкания път, който водеше към гробището. Не се дърпаха встрани и ни гледаха, недоверчиви като кози. На разширението пред входа на гробището, до който стигнахме с бавен ход, други по-обикновени хора, в съвременни дрехи, спрели край евтин автомобил, се загледаха със същото учудване в тази непозната кола, която се беше появила неочаквано с един ковчег без цветя. Агентът се обърна, за да си вземе сакото.
— Отивам да оправя книжата.
И взе чантата си от черна кожа, твърда като ковчег.
Видях го да преминава отвъд двете колони, които крепяха вратата на гробището и да завива вляво, без колебание. Може би гробищата имат еднакви планове, но беше явно, че той се движеше в това място на мълчанието, сякаш го познаваше, нещо повече, с някаква живост на краката, като животно, което си познава обора. Фигурата му изчезна сред надгробните камъни, които се разгъваха ветрилообразно. Малкият автомобил си тръгна сред облак прах. Слязох и, закриван от катафалката, се изпиках с гръб към гробището, като оставих на земята тъмно петно.
Видях погребалният агент да се връща заедно с един куц човек, малко по-нисък от него, в син работнически панталон. Казаха си нещо, преди да се разделят. После агентът дойде към мен:
— Като залезе затварят, трябва да потърсим свещеник.
Ковчегът беше вече спуснат, изкопаната пръст беше струпана около гроба. Расото на свещеника се развяваше, кадилницата му също се люлееше и вятърът изпращаше дима на тамяна й към нас. Сакатият се бавеше в очакване на възнаграждението си. Беше го наел агентът и сега стоеше, поставил тежестта на тялото си върху по-дългия крак, с прекадено безутешно лице, като че ли и то беше включено в уговорката. Пазачът на гробището също беше останал с нас. С общи усилия бяхме спуснали ковчега, а това не се оказа лесно. Агентът си беше свалил сакото и чак след това отново го облече. Челото му лъщеше, като лакирано от потта, по която полепваше пръст, носена от вятъра. Бях се потрудил немалко, но това бе помогнало на духа ми. Чувствах се спокоен, докато топлият вятър трептеше около мен. Ръцете ми бяха хвърлили първите буци пръст върху ковчега на Италия и лопатата на пазача бе почнала да се пълни и изпразва ритмично. И болката, макар да не ме напускаше, се беше притъпила, смекчена от умората. Лицето на сакатия беше загубило израза си и под рошавата светла коса приличаше на луковица, изровена и забравена в браздата. Агентът изглеждаше със спокойна съвест, беше си свършил работата преди залеза. При дишането позлатената тока на колана потреперваше под корема му. Беше работил цял ден. Хвърли един поглед нагоре, като отвесен срез и още един, като бръснещ птичи полет, към хоризонта: да, нощта щеше да го възнагради. Италия беше погребана в земята, пръстта и бе преминала през моите ръце, бе се процедила между пръстите ми, прясна, на бучки. Италия беше погребана и с нея, Анджела, беше погребано мимолетното време на любовта.
Видях една сянка, тъмна като сянка на птица. Беше силуетът на селянин, полускрит на десетина метра от нас, зад стената с нишите за урните, която разделяше гробището. Старец, дребен като дете. Стоеше неподвижен, с шапка в ръка. Нямаше го преди, когато се наведох да взема буците пръст или не бях го забелязал. Изглеждаше като появил се от нищото. Очите му се спряха в моите без любопитство, сякаш ме познаваше. Обърнах се в друга посока, но все пак останах с чувството, че погледът му е забоден в тила ми. Тогава си спомних за снимката в стаята на Италия, за оня млад мъж на пожълтялата фотография. Баща й, първият й мъчител. Обърнах се отново, този път с намерение да тръгна към него. Но той беше изчезнал, на неговото място само вятърът въртеше вихрушката си отвъд стената на урните, а зад нея беше чернилката на фона, в който не се виждаше нищо. Но аз му простих, Анджела, като в същото време прощавах на баща си.
Нямаше нищо, която да известява за присъствието на Италия под струпаната земя. Агентът се бе уговорил с пазача на гробището да поставят една проста плоча без орнаменти, която, така или иначе, щеше да бъде готова едва след десетина дена. Подаде ми химикалка и блокче с листа на квадратчета.
— Какво искате да се напише?
Написах само името й, пробивайки хартията с върха на химикалката. Нямаше какво да правим повече, гледахме запълнената яма в очакване някой да се реши да тръгне пръв. Агентът се прекръсти и направи първата крачка. Бавно сакатият го последва. Не знаех някакъв жест, който трябваше да направя, нито имах особени мисли. Мислех, че някой ден щях да си спомня за този миг и да го запълня с нещо, което липсваше в него. В спомена тогава щях да намеря как да си представя по-тържествено това, което в момента изглеждаше безполезно. Взех шепа пръст с намерение, както си мислех, да я сипя в джоба си и да я усетя как шумоли между пръстите ми като пепел, но вместо това си я набутах между зъбите. Задъвках земя, Анджела, и може би не си давах сметка, че го правя. Търсих някакъв начин да се сбогувам с нея и най-доброто, което открих, беше да си омърся устата. Изплюх се и с гърба на ръката изтрих това, което беше останало по устните и езика ми.
Агентът беше платил с чековете ми всичко, което имаше да се плаща, и сега се връщаше. Чаках го пред гробището, което беше вече затворено, облегнат на ограждащия го зид. Гледах склона на хълма, напръскан от неподвижните светлинки на жилищата и прекосяван от подвижните на автомобилите. Познах стъпките му зад гърба ми, беше станало вече съвсем тъмно. Облегна се и той на зида. Измъкна от джобчето на сакото си пликчето захар, което беше отнесъл от пътния ресторант. Разкъса го и го изпразни в устата си. Беше тъй близко до мен, че чух шума на кристалчетата между зъбите му, едно скърцане, което ме накара да потръпна. Натисна с език небцето си, за да усети по-добре сладостта на захарта, която вече навярно се беше разтворила и свързала със слюнката му. Погледна към склона долу, накъдето гледах и аз, към тъмния склон, по който плаваха светлините.
— Не знам.
— Какво?
— Не е справедливо да умираме.
Глътна последната порция сладка плюнка.
— И все пак е справедливо.
Погледнах към гробището. Вече не изпитва болка, помислих. И тази мисъл ми се видя добра.
Ада стои неподвижна пред мен, съвсем близка. Аз съм в болницата и същевременно пред онзи стръмен склон като преди петнайсет години. Ти си там, в черното, една от онези светлинки, които трептят там долу. Не зная защо те доведох тук, Анджела. Но зная, че сега съм тук, изправен до тази стена, и че ти си до мен. Държа те здраво като заложница. Ето я, Италия, това е моята дъщеря, тази, която се роди. А ти вдигни глава, Анджела, покажи се да те видят, кажи здравей на тази госпожа, кажи здравей на тази царица. Прилича ми, нали, Италия? На петнайсет години е, дупето и е големичко, беше слаба — слаба, а сега от една година понадебеля отзад. От възрастта е. Храни се, когато й скимне и не си закопчава каската. Не е съвършена, не е специална, обикновено момиче. Дошло случайно на света. Но е моята дъщеря, но е Анджела. Тя е всичко, което имам. Погледни ме, Италия, седни на този празен стол вътре в мен и ме погледни. Наистина ли си дошла да ми я вземеш? Не си тръгвай, искам да ти кажа нещо. Искам да ти кажа какво стана. Когато се завърнах и отново тръгнах по следите, които бях оставил, нямах вече вълнения, нямах болка, нямах утеха. Но Анджела се показа по-силна от мен, по-силна от теб. Искам да ти кажа, какво значи мирисът на новородено в един дом, той е нещо добро, което се залепва за стените, пропива въздуха в стаите. Приближавах се до люлката и и оставах там, до тази потна главица. Събуждаше се и вече се смееше, смучеше си крачето. Гледаше ме с бездънния поглед на новородените, гледаше ме, както ме гледаше ти. Беше като малко радиаторче, даващо топлина. Беше нова и хрускаща, беше истински подарък. Беше живот. Пък аз не смеех да я притисна. Един самолет преминава по небето, скоро ще кацне. В него има една жена, която плаче. Една жена на петдесет и три години, понадебеляла и с малко джобче кожа под брадичката, това е моята съпруга. Нейният мирис се е утаил в ноздрите ми. Тя гледа един облак, гледа дъщеря си. Врежи се в този облак, Италия, премини през него като щъркел. Върни ми Анджела.
— Професоре…
Ставам прав, както никога в живота си не съм ставал.
— Шием.
— Параметрите?
— Нормални.
Сърцето ми иска да изскочи през бузите ми, хлипам в шепите си. И малко се подмокрям. Хващам ръката на Ада и я стисвам, това е последният миг тишина.
После иде хаосът на вълненията, на шумовете, които избухват едновременно. Връщат се гласове, престилки, врати, които се отварят. Престилката на Алфредо е цялата в кръв. Това е първото, което виждам. Свалил е ръкавиците си, ръцете му са бели. С тези ръце иде към мен.
— Позабавих се малко, имах проблеми с дура матер, контрахира се и кървеше много, поизмъчи ме докато коагулира.
Шапката му е мокра от пот, има около устата си следи от маската и лице на луд. Говори бързо и се запъва.
— Да се надяваме, че няма дифузна лезия на мозъка, дано компресията при удара не е направила бели.
Потвърждавам с дишането си.
— Ще направите ли преценка?
— Да, казах на Ада да опита да я изведе от упойката, ще иска малко време.
Бинтованата ти глава се плъзга към реанимацията. Санитарят тласка количката бавно, предпазливо. Сега си между тези стъклени стени. Гледам затворените ти очи и чаршафа, който се движи върху гърдите ти. Гледам дали дишаш. Ада те е отделила от респиратора и прекъснала упойката. Мъчи се да те извади на повърхността, за да види какво става. Движи се с особена грижливост край тебе и твоите тръбички. Бледа е и напрегната, устните й са сухи.
— Вървете си — прошепвам й.
Подчинява се неохотно. Сега си вече отново с мене. Галя ръката ти, челото ти, галя всяко открито късче от кожата ти. Главата ти лежи върху тази подставка във форма на палачинка, необходимо е да останеш така. Вратните мускули трябва да бъдат опънати, за да се избегне всяко притискане на венозния кръг. Трябва главата да бъде над равнището на сърцето. Ушите ти са кафяви от дезинфекцията и имаш малки петна от асфалт по бузите, не бой се, сами ще изчезнат, а каквото остане, ще го махна с лазера. За главата ще ти купя шапка. Ще ти купя сто шапки. Приятелите ти ще дойдат да те видят, ще кажат, че си смешна с тези бинтове. Ще ти завидят, че няма да ходиш на училище. Ще ти донесат музика в леглото и някоя цигарка. Ще ти ги донесе оня дребосък с вълнената шапка, който ти стига до раменете. Той ли ти е гаджето? Харесва ми, шапката му ми харесва. Харесва ми всичко, което харесваш ти. Ще взема под наем летни кънки, честна дума. Черни, с безброй колелца, като твоите. Искам да карам кънки с теб по булевардите, в неделите без трафик. Искам да падам и да те разсмивам. Долавям някакво странно хлъцване в гърдите ти. Ще те върна на аспиратора, не мърдай. Но ти мърдаш. Стискаш ръката ми.
— Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, отвори очи, скъпа моя, аз съм твоя татун.
И ти ги отваряш, отваряш ги без мъка, като че ли е много лесно. Показваш ми бялото и черното на очите си, гледаш ме.
Ада се появява зад мен.
— Какво има?
Може би не е забелязала, че вика.
Не преставам да те гледам, да се смея с мокри очи.
— Реагира — казвам. — Стисна ми пръста.
— Може да е било само рефлекторно хващане.
— Не, отвори очи.
Апфредо се е променил. Измил се е, сресал се е. Прилича на атлет, който е победил на състезание. Още е обут в целофановите калцуни.
— Вътрешночерепното налягане, острата анемия, изчезването на пулса… направо не мислех.
— Зная.
— Надявах се.
— И добре си направил.
Навежда се над теб, стимулира те, проверява реакциите. Ти още веднъж отваряш очи. И сега ми се струва, че разпознавам твоя смешен, ленив поглед. Алфредо проверява лекарствата върху картона ти, по-добре ще е да те върнем към леката упойка, за първите двайсет и четири часа трябва да те оставим спокойна. После си отива, по своя си начин, рязко, без да поздрави никого. Връща се към своя живот на разделил се съпруг, към дома си с филипинеца, който оправя стаите, когато него го няма. Колегите от реанимацията не го виждат, че си тръгва, наведени над книгата за присъствия, те спорят за реда на дежурствата. Само Ада го проследява с поглед и му се усмихва. Не беше дежурен, а дойде да те оперира. Може би го е направил, защото тя го е помолила.
Виждам майка ти отвъд стъклото. Нейното палто, нейната чанта, нейното лице. Майка ти, която ненавижда болниците, която не знае как те изглеждат, която никога не е влизала в реанимация. Бялата найлонова завеса е дръпната встрани и тя е до нея. Гледа теб. Може би е там от доста време. Погледнах в нейната посока и я разпознах случайно, бях я взел за някоя от сестрите. Тя е ниска, невчесана и стара. И знаеш ли какво беше тя всъщност? Знаеш ли какво беше тя, с това лице на старица? Беше една майка, която гледа през стъклото в стаята на новородените. Точно такава беше. Една майка по халат, която гледа своето новородено, своята червена маймунка. Имаше очите на една жена с плосък, опразнен корем, която тайно гледа късчето плът, излязло от нея. Не е тъжна, а затъпяла. Не влиза, остава там. Ставам и отивам при нея. Притискам я към себе и я чувствам като един треперещ вързоп. С домашния мирис в тази амонячна пустиня.
— Как е?
— Жива.
Помагам й да си облече престилката, да си сложи маската и хартиената шапка, да си обуе целофановите калцуни. Навежда се над тебе и те гледа отблизо. Гледа бинтовете, вентузите на гърдите ти, тръбичките в носа и във вените ти, катетъра.
— Мога ли да я докосна?
— Разбира се.
Първо те докосва една нейна сълза. Тя пада на гърдите ти и майка ти я спира с пръст.
— Не й ли е студено, така гола?
— Тук вътре температурата е постоянна.
— Значи чувства?
— Разбира се.
— Не е ли в кома?
— Не, упоена е. В лекарствена кома.
Кимва с отворена уста:
— А… разбирам…
Отново я притисвам към себе си. Дребна е и изкривена. Съдбата е минала над нея като булдозер.
— През цялото време се надявах, че самолетът ще падне. Не исках да я видя мъртва.
После не казва нищо повече.
Сега е седнала до мен. Дошла е малко на себе си. Не е вече толкова уплашена и затъпяла. Напомня трептяща медуза. Защото сте се върнали в своята околоплодна вода. Чувствам го, вече плавате в тишина една към друга. През нощта главата й ще рухне на гърдите й, но няма да изпусне ръката ти. А утре вече ще знае съвсем точно, какво ще прави за тебе. Ще бъде по-добра от мене, от Ада, от когото и да било. Тя, а не друг, ще те лекува и ще обсъжда признаците на твоето възстановяване. Тя ще контролира мониторите, вливанията, ще ти дава да пиеш от лъжичка, ще присъства на процедурите. Няма да си вдигне задника от този стол. Ще отслабне до тебе, но ще те върне вкъщи. И когато твоите коси пораснат, тя ще отреже своите. И това лято ще се фотографирате с къси коси и тъмни очила, като две сестри.
Оставям те на нея. Оставям ви живи, свързани една с друга. Както бяхте преди петнайсет години в онази клиника.
— Ще се върна след малко. — И я целувам по главата.
Сега аз ви гледам през стъклото, до найлоновата завеса.
Тя нито веднъж не ме запита за онова отсъствие, държа се тъй, сякаш никога не се бях отделял от дома. Мушнахме те в бебешката чанта и се върнахме вкъщи. И когато ти падна пъпната връв, върнахме се в онази горичка и я оставихме в чатала на една пиния, за да ти донесе щастие. Аз я обичам, Анджела. Обичам я за това, което беше, и за това, което сме — двама стари маратонци на път към финиша на тленното.
Вали съвсем леко. Смес от вода и пара, влажен прах. Отворих шкафчето, съблякох се и се облякох отново. Вървях по улиците и после влязох в онова модерно кафене с многото маси, които се запълват по време на обед. Сега е почти празно. Гледам сандвичите, тези, които са останали. Сядам близо до вратата, до въздуха. Нося на средния си пръст твоя пръстен. Сложих го на пръста си, не зная кога, но го сложих, и сега не мога да го измъкна. Вали. Под дъжда, в един ъгъл на този град, се любихме с Италия за последен път. Сигурен съм, че когато вали, тя, където и да е, съжалява за живота. Беше частица от мене, като опашката, останала ни от предисторията, нещо закърняло в хода на еволюцията, но чиято аура съм запазил като някакво тайнствено присъствие сред нищото. Гладен съм. Едно девойче иде към мен за поръчката. Има плоско лице, престилка на черти и табла под мишницата. Тя е последната жена от тази повест.




Маргарет Мацантини ЧУЙ МЕ
Италианска. Първо издание Коректор Евелина Попова Художник на корицата Стефан Касъров Формат 84/108/32. Печатни коли 15 Цена 9 лв.
ИК „Колибри“
Culture 2000 Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура 2000“ на Европейския съюз
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture 2000 de l' Union européenne
Margaret Mazzantini NON TI MUOVERE
© 2001 Arnoldo Mondadori Editore S.p.A., Milano
© Бояна Петрова превод, 2006
Стефан Касъров, художник на корицата, 2006 ИК „Колибри“, 2006
ISBN-10: 954–529–488–4 ISBN-13: 978–954–529–488–4