Кристин Хармел
Рим, моя любов

Промени

На всички мои прекрасни приятели, които ме научиха какво е любов, упование и вяра само като бяха самите себе си. Думите не са достатъчни да изразят колко много означавате всички вие за мен и за каква късметлийка се имам, задето ви срещнах в живота си.
 

Първа глава.
 

Всичко започна със сватба.
По-малката ми сестра Веки, аз, няколко братовчедки и приятелки бяхме подстригани, сресани и лакирани, с една дума, издокарани до съвършенство през въпросната сутрин в любимия ни фризьорски салон, който се намираше в Горен Ийст Сайд. Обетите бяха написани, репетирани, според обичая беше взето нещо синьо назаем, и както си стоях пред олтара и гледах сестричката ми да се подготвя да се врече завинаги на мъж, когото познава от година, нямаше как да не се почувствам, че както е по традиция да има нещо старо до нещо ново, аз съм овехтялото до нейното ново.
— Ребека, взимаш ли Джейк за твой законен съпруг, да го обичаш и почиташ завинаги в добро и лошо, в богатство и бедност, в болест и здраве, докато смъртта ви раздели? — попита свещеникът, свел втренчено поглед към сестра ми.
— Да — отговори тихо тя.
Нейният годеник Джей повтори обета, без да отмества очи от моята червенокоса сестра, чиято бледа кожа, осеяна с лунички, изглеждаше съвършена в съчетание с цвета на слонова кост на копринената й рокля „Каролина Херера“.
Точно когато свещеникът премина към следващия етап от службата, нещо сериозно, засягащо онова „завинаги“, в което се вричаха, чух тих ропот от първата редица. Опитах се да го игнорирам, защото знаех отлично какво е. „Не сега — помислих си, — моля те, не сега“
Но ропотът се засилваше.
След това се оформи в дрезгавата, ясна реч със силен ирландски акцент на баба ми:
— Какво става? — попита тя високо, докато баща ми напразно й шъткаше да замълчи. — Туй малката Ребека ли е? Тя ли се жени?
Гласът на баба се извиси и се понесе в църквата. Беки се обърна и ме погледна ужасена. Свих безпомощно рамене. Какво можех да направя? Стоях в олтара на няколко предълги метра от първата редица пейки. И очевидно татко нямаше особен успех с шъткането.
— Мамо! — чух го да шепне отчаяно. — Ш—ш—шт! Това е сватбата на Ребека!
— Ребека ли рече? — попита баба ми високо със своя ирландски селски акцент, още по-груб и дрезгав от пожизнената пристрастеност към цигарите. Закашля се и произнесе на пресекулки въпроса си:
— Ребека ли? Но Ребека е по-малката! Ами Кет?
Стиснах очи за малко, та дано баща ми да прояви
благоразумие и да изведе майка си от църквата. Но, разбира се, това беше ирландска католическа сватба, сватба в многолюдния клан Конъли и щеше ли да бъде истинска без .малка шумотевица, организирана от моята баба?
— Да, мамо, Ребека е по-малката — шушнеше баща ми успокоително. — Знаеш го. Нека да поговорим след церемонията.
За секунда настъпи тишина и си помислих със зрънце надежда, че баба се е съгласила да поотложат дискусията. Издишах бавно и долових как през църквата премина тихичкото свистене от въздишките на облекчение на другите. Беки ме стрелна с поглед, изразяващ колебливо облекчение, и се обърна пак към Джей.
Свещеникът тъкмо отвори уста да продължи, когато баба се обади отново, и дрезгавият й глас прокънтя в притихналата църква.
— Ама де се е дянала Кет? — попита. Огледах се изнервено, чудех се дали трябва да отговоря. — Къде е Кет? — повтори тя, този път още по-високо.
— Тук е, мамо — каза баща ми. Долових досадата в гласа му.
— Къде? — попита баба. — Тогава значи не е онази с бялата рокля, нали?
— Не е, мамо, тази е Ребека — каза татко, а в това време баба продължаваше да изследва ядосано църквата. Поглеждах нервно ту насам, ту натам. Може би, ако се направех, че я няма, щеше да изчезне. Стаих дъх и започнах да броя обратно от десет — трик, с който често се успокоявах, когато бях малка. „Боже — молех се, — накарай баба да млъкне!“ В края на краищата бяхме в църква. Тук трябваше да ме чуе, нали?
Но вместо да замълчи, баба започна настойчиво да повтаря името ми:
— Кет? — викаше ме тя със стържещ и все по-извисяващ се глас. — Кет? Къде си, Кет? Кет, мила?
Постепенно думите й заглушиха протестите на татко. Стиснах очи, надявайки се пороят от думи да престане. Когато след няколко секунди ги отворих, Беки се взираше в мен с пламнали, тъмночервени страни.
— Направи нещо! — прошепна тревожно. — Моля те!
Събрах сили, поех дълбоко дъх и се обърнах.
— Тук съм, бабо — изрекох прегракнало. Гласът ми сякаш се понесе като ехо, отекнало в каменния олтар.
— Кет, мила — възкликна баба и лицето й светна, като ме видя. — Едва те познах, скъпото ми дете! Облякла си рокля! С прическа си!
Чу се сдържан смях.
— Ъ—ъ, да — отвърнах. — Нека да обсъдим този въпрос по-късно, може ли? Ребека в момента се венчава и ние я прекъснахме.
— Но именно за това искам да поговорим, скъпа! — викна баба и се изкашля още веднъж, за да подсили думите си. Закри устата си с длан, а с другата ръка приглади мръсно зеленикавата си рокля, същата, която носеше на всяка сватба, въпреки че беше излязла от мода преди около петдесетина години.
Погледнах баща си. Татко, висок метър и осемдесет и пет, стърчеше над майка си и ме гледаше безпомощно с очи, умоляващи за извинение.
— Всичко е наред, бабо — успокоих я аз. — Нека после да говорим.
— Ама, Кет! — ахна баба. Замлъкна, защото се разкашля неудържимо и татко взе да я тупа по гърба. — Кет, скъпа! — съвзе се тя, когато кашлицата й се поуспокои дотам, че хем да говори, хем да кашля. — Сестра ти е много по-малка от теб! А пък се омъжва! Какво стана с онзи симпатичен млад момък, с когото ходеше, скъпа? Кийт ли беше името му? Ти ли оплеска работата?
В църквата отново се чу смях. Усетих как устата ми пресъхва, като че ли някой я бе натъпкал с памучни тампони. Всичко около мен започна да се върти … съвсем мъничко, не като че ли ще припадна, а както човек, изпаднал в халюцинации.
Точно така! Може би всичко това беше халюцинация. Разбира се, че беше! Искам да кажа какъв е този извратен свят, в който трийсет и четири годишна жена присъства на сватбата на своята двайсет и девет годишна сестра и баба й я прави за посмешище пред сто и двайсет души — приятели и роднини? Явно това беше някакво заблуждение, породено от моето богато въображение.
Само за да се уверя, се ощипах. Силно.
Да. Добре. Явно беше някакво дълбоко състояние на халюциниране, при което ощипването невинаги въздейства. Затова се ощипах още по-силно. Пак нищо. Обърнах се и погледнах Ребека.
— Това в действителност не се случва, нали? — прошепнах. — Искам да кажа, че очевидно преживявам кошмар, породен от моята подсъзнателна реакция към факта, че се омъжваш преди мен, за което между другото съм много щастлива. Права ли съм?
Беки ме погледна странно.
— Не—е—е — проточи. — В пълно съзнание сме. Моля те, Кет! Направи нещо!
— Добре — измърморих и ужасът най-сетне започна да ме сковава. — Виж, бабо — казах мило, — хайде да поговорим след церемонията, а? Обещавам ти, че надълго и нашироко ще обсъдим колко грандиозно съм оплескала живота си. Съгласна ли си?
Татко се бе навел към баба и се опитваше да я накара да млъкне, но очевидно беше твърде късно. Беше й хрумнало нещо и възнамеряваше да го каже.
— Просто не разбирам, скъпа! — каза високо, бутайки баща ми с изненадваща сила. — Не си грозна.
— Благодаря — отвърнах и огледах лицата на паството, някои развеселени, други ужасени.
— Не си тъпанарка — продължи баба.
— Благодаря — повторих през стиснати зъби.
— Сигурна съм, че пазиш честта си, ако се сещаш какво имам предвид — изрече съвсем сериозно. При— мигна и добави с театрална въздишка: — Говоря за секс.
— Ъ—ъ ъ—ъ — заекнах и лицето ми пламна като божур.
Смехът в църквата се засили и отец Мърфи се покашля. Затворих очи за момент и се зачудих какви са шансовете за спонтанна химическа реакция с внезапно изпаряване, което в момента ми се струваше особено привлекателно.
— Е, и каква е бедата? — попита баба, след като аз не промълвих и дума, фактически обхваната от пламъци. Поглеждах ту насам, ту натам, търсейки начин за бягство, но естествено подобно нещо нямаше как да ми се уреди.
— Ъ—ъ—ъ — обадих се отново.
— Ти вече си кажи—речи стара мома, миличка! — изчурулика баба, а аз си помислих колко хубаво би било просто да умра на място в този миг. Тя направи пауза. — Времето ти изтича! — изпищя и заразмахва ръце над главата си като полудяла птица. След което също така внезапно седна на пейката, усмихна ми се нежно и помаха с ръка, като че ли не бяхме разменили току-що многословни и откровени реплики пред всички гости на сватбата на сестра ми. — Здравей, скъпа! — поздрави ме весело след минутка. — Кога дойде?
Всред изуменото паството настъпи пълна тишина за известно време, а отец Мърфи се покашляше.
— Хм, да, значи — обади се той смутено. — Това беше, хм, поучително. А сега да се върнем към венчавката.
Веки ме погледна и попита беззвучно:
— Как си?
Кимнах и пресилено се усмихнах:
— Добре съм естествено!
Но в действителност бях съсипана, посрамена и унизена. Всъщност се чувствах по този начин и преди баба да си отвори устата. Все пак когато те делят шест седмици от трийсет и петте и по-малката ти сестра е открила мъжа на мечтите си, а ти си оставаш твърдо мома след поредното безстрастно скъсване, не е трудно да се почувстваш неудачница. Даже когато си толкова щастлива заради сестра си, че можеш да се пръснеш, едно тихо гласче в главата ти постоянно мърмори, напомнящо подозрително баба, когато пита: „Какво ти има? Защо никой не те обича?“
 

Втора глава.
 

Въпросът беше глупав, разбира се. Всъщност около себе си имах цял куп хора, които ме обичаха. Татко ме обичаше, баба — също. И след като баща ми беше първо поколение ирландски американец, имах задължителните седем чичовци, пет лели и няколко милиона (добре де, двайсет и петима) братовчеди и братовчедки само от негова страна. Пък и имах единствената си сестра Веки — най-добрата ми приятелка на света.
Предполагам, че близостта ни е необичайна, особено като се има предвид разликата от пет години помежду ни. Но нашата майка, страстна и темпераментна италианка, ни изостави, без дори да драсне два—три реда, само седмица и половина преди моя дванайсети рожден ден, а събитие с подобна значимост сплотява хората. През първата година и малко повече татко беше съсипан и от мен зависеше да опазя семейството.
Отказах се от отбора по футбол, от уроците по балет и от мечтата си да свиря на тромпет в оркестъра на гимназията, и фактически станах зрял човек, без даже да съм минала през пубертета. Водех Веки на всичките й уроци, готвех за трима ни всяка вечер и даже чистех, когато татко работеше извънредно. Не протестирах; смятах, че е моя отговорност.
Майка ни се върна няколко месеца след като навърших седемнайсет. Очакваше да продължи оттам, откъдето бе прекъснала.
През моята последна година в гимназията, както и за седмия прогимназиален клас на Беки, беше с нас. В началото живееше в апартамент на нашата улица, с татко ходеха по срещи и като че ли се влюбиха отново. Беки, която беше много малка, за да се почувства изоставена първия път, когато тя ни напусна, се зарадва на нейното завръщане. За мен беше точно обратното; през петте години, докато я нямаше, я намразих заради това, че ни заряза.
Затова когато се върна, очаквах всеки миг да разбие отново сърцата ни. Бях готова да удуша татко всеки път, щом свиеше безпомощно рамене и казваше с онзи негов едва доловим ирландски акцент: „Ама, Кет, момичето ми, тя е единствената ми истинска любов. Освен това е твоя майка. Кет, защо не й дадеш още един шанс?“
Премести се при нас три месеца след като се върна. И всеки ден очаквах да ни напусне отново. Знаех, че ще ни напусне. Бях сигурна.
И един ден тя ни напусна. Но не както си мислех.
Почина. От масивен инфаркт на четирийсет и девет години.
За втори път през живота си бях изоставена от моята майка. Но този път беше завинаги. И не беше по нейна вина, което беше най-тежката част в усилията ми да се примиря с този факт. Този път не можех да я мразя за това, че ни напусна. Но можех да мразя малко себе си, че не успях да я приема, докато все още имах възможност.
 

Татко изпадна в депресия. Беки се затвори в стаята си и отказваше да говори с когото и да било. Аз промених плановете си да уча в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и се записах в Нюйоркския, за да остана у дома. Когато се дипломирах със специалност „Счетоводство“, започнах работа в данъчна фирма в града. И ето ме тук, добрата стара Кет Конъли, на която винаги може да се разчита.
Така беше по-добре. Можех да се грижа за татко и Ребека. И точно това правех. Именно през тези години станахме неразделни. Смъртта на мама промени всички ни. Татко научи, че понякога трябва да оставиш хората, които обичаш най-много, да си идат. Беки научи, че винаги ще се намери кой да се грижи за нея.
Ами аз? Аз се научих да вярвам на инстинктите си и да знам, че дори хората, които са предопределени да те обичат, могат да те напуснат без причина.
 

*
 

— Мама ми липсва — прошепна Беки няколко минути след като се настанихме на масата в ресторанта „При Адриано“ в Горен Уест Сайд, където беше сватбеният прием.
— Така ли? — попитах.
Беки ми се нацупи.
— Недей, Кет, поне днес недей!
— Какво „недей“? — попитах невинно.
— Не говори онези неща за мама — отговори тя. Беки помнеше всички хубави неща и боготвореше
нашата майка. Това бе единственият въпрос в живота ни, по който никога нямаше да постигнем съгласие.
— Извинявай — промърморих. — Няма.
Беки ме позагледа за миг и кимна.
— Благодаря ти. — Въздъхна дълбоко. — Щеше да бъде хубаво, ако беше с нас. Мисля си, че щеше да се гордее. — След още една пауза добави: — Щеше да й хареса.
— Да — съгласих се след малко. — И аз така си мисля.
Не се преструвах. Приемът беше прекрасен. И не бях очаквала да бъде различно.
Балната зала в римски стил в „При Адриано“, любимият италиански ресторант на Беки, беше препълнена с роднините и приятелите на Беки и Джей. Голите тухлени стени създаваха топла, интимна атмосфера, както и разпръснатите столове с високи облегалки, тапицирани с детелиново зелена Дамаска, весело пращящата камина, която хвърляше отблясъци, и кристалните полилеи, обливащи всичко с мека светлина.
Докато гостите се хранеха и бъбреха, станах и отидох в дъното на салона, където под масата със сватбените подаръци бях мушнала моята торба. Извадих фотоапарата си, едно от най-ценните ми притежания. Беше „Панасоник“, който си подарих за моя трийсет и четвърти рожден ден — единствената по-голяма покупка през последните пет години, и възнамерявах да го използвам колкото мога повече. Всъщност прекарвах много сутрини да обикалям квартала и да фотографирам хората в тяхната естествена среда, насядали на верандите пред къщите си, разхождащи кучетата си, изхвърлящи боклука. Снимах двойки, които се караха, майки, които оправяха яките на децата си, внучета, които водеха своите баби и дядовци на разходка. Чувствах се някак си в стихията си, когато успеех да уловя в обектива света анонимно, незабележимо, хармонизиран в кадър, докато животът течеше около мен.
Аз направих снимките на годежа на Беки и тя ги хареса, но ми каза да не се тревожа за сватбените снимки. „За тържеството наехме фотограф. Отпусни се поне веднъж!“ Съгласих се тогава, но след като Беки беше изцяло погълната от Джей, не се сдържах да не направя тайничко няколко снимки. Знаех, че по-късно ще се зарадва. Беки обичаше да се снима, а тази вечер беше по-хубава от всякога.
— Хей, хлапе — чух татко, който се приближи зад мен и стисна рамото ми, след като бях направила няколко дузини снимки. — Какви ги вършиш?
Обърнах се и отпуснах фотоапарата. Баща ми изглеждаше толкова хубав с тъмния си костюм, колосаната бяла риза и тревистозелената вратовръзка. Усмихнах се.
— Хубаво е — казах аз. — Не е ли красиво?
— Струва ми се, че имаш ограничителна заповед за използване на фотоапарата. — Смигна ми. — Нареждане на булката.
— Не се сдържах — оправдах се аз. — Прелестна е, нали?
Той кимна и двамата се загледахме за миг в Беки.
— Виж, хлапе — обади се най-накрая татко, — съжалявам за баба ти.
Поклатих глава.
— Ти нямаш никаква вина — казах. Преглътнах мъчително. — Само дано Беки да не се е разстроила много.
Баща ми ме изгледа строго.
— Твоята баба те унижи пред повече от сто души, а ти се тревожиш само за сестра си!
Извърнах поглед.
— Както и да е.
Няколко минути по-късно, след като прибрах фотоапарата неохотно, се отправих към тоалетната, за да оправя грима си. Забавиха ме добронамерени лели, които ми говореха: „И твоето време ще дойде, скъпа“ и „Много си хубава днес, не обръщай внимание на баба си“, също и братовчедки, които ми наговориха приказки от рода на: „Този цвят много ти отива!“, „А ти кога ще се омъжиш?“
Усмихвах се, отговарях уместно и си тръгвах с подходящо извинение. Почти се изплъзнах благополучно, когато братовчедката ми Мелъди, висока, закръглена жена с грозна коса, ме спря, като ме хвана здраво с ледената си ръка за лакътя.
— Е, къде е Кийт? — попита тя, а очите й се впиха в моите. Мелъди беше само една година по-голяма от мен, но никога не сме били близки. Живееше в околностите на Бостън, както повечето от моите роднини. Беше омъжена от десет години и бе в напреднала бременност с шестото си дете.
— Не е тук — отговорих, защото не ми се обясняваше. Усмихнах се любезно, надявайки се, че съм прекратила разговора, и понечих да си тръгна. Но тя продължи да стиска ужасно силно лакътя ми.
— Защо не е тук — попита с неприятна усмивка. На веждата й проблесваха капчици пот, които заплашваха да размажат грима й.
Мислех си, че новината вече е обиколила бостънския клан Конъли. Но вероятно Мелъди по някаква причина я беше изпуснала. Или може би се опитваше да измъкне още нещо.
— Скъсах с него, Мел — изрекох през стиснати зъби.
Тя ме позагледа. Можех да се закълна, че в очите
й видях задоволство. Открай време се конкурираше
с мен.
— Съжалявам да го чуя — изгука тя. — Сигурно е тежко да те зарежат на твоята възраст.
Поех дълбоко дъх. Знаех, че се опитва да ме ядоса. Знаех също така, че бе най-добре да си тръгна. Но въпреки всичко отговорих:
— Не ме зарязаха. Аз скъсах с него.
На лицето й този път се изписа истински шок..
После се разсмя:
 

— О, не се занасяй, Кет! Не биваше да го казваш. Какво като са скъсали с теб. На всички се случва. — Замълча и се усмихна. Потупа корема си. — Е, очевидно не на всички.
— Не той скъса, Мелъди — настоях. — Не беше подходящ за мен.
— Едва ли говориш сериозно. — Очите й сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Имаше до себе си човек, който те обичаше — накратко резюмира тя. — Който печели добре. И ти го заряза, защото смяташ, че не е подходящ за теб ли?
— Да — потвърдих.
— На трийсет и пет си — заяви тя решително.
Аз се покашлях.
— На трийсет и четири.
Тя не ми обърна внимание.
— Не ти ли хрумва, че времето ти минава? Ама наистина!
Поех още веднъж дълбоко дъх и се помъчих да запазя спокойствие. Всъщност такава беше реакцията на всеки, с когото споделих. Явно, когато си на трийсет и четири, се очаква да се вкопчиш на живот и смърт във всеки, който случайно прояви към теб дори незначителен интерес. Изглежда, че според всички съм извадила страхотен късмет, като съм свалила преди девет месеца Кийт Сеник, кротък старши счетоводител, с когото работехме в една и съща фирма.
— Той не беше подходящ за мен — повторих спокойно. После пак преглътнах мъчително. — А сега ме извини, отивам в тоалетната.
Освободих ръката си от здравата й хватка и закрачих бързо към дамската тоалетна, вбесена от сълзите, които парнаха ъгълчетата на очите ми.
 

*
 

Там и трите кабинки бяха заети, така че застанах пред огледалото, позагледах се, после наплисках лицето си със студена вода. След като успях да преживея унижението, на което баба ме подложи по време на венчавката, положително можех да преглътна и обидите на Мелъди, без да се разплача, нали така? Избърсах лицето си, поех дълбоко дъх и разгледах внимателно отражението си, опитвайки се да се успокоя.
Лицето, което се взираше в мен от огледалото, изглеждаше неуместно, както впрочем изглеждаше на всички семейни събирания. Докато сестра ми приличаше изцяло на баща ми и на неговия ирландски род, аз бях точно копие на моята майка италианка. Беки беше миньонче, висока метър и шейсет, а аз се извисявах над нея с цели девет сантиметра. Косата на Беки беше къдрава, с цвят на морков, а моята — тъмнокестенява, права като тел. Лицето й беше осеяно със светли лунички, които баща ми наричаше „прашецът на феите“, а моето беше лишено от подобни вълшебни пръски, спестени заради една малка бенка, точно под дясната ми скула. Баща ми все повтаряше, че това е зловещо, защото мама имала същата на същото място. Очите на Беки бяха поразително сини, а моите — буреносно зелени, точно като на майка ми. Без мама, като че ли бях спусната от някаква италианска вселена в идеално подредения, малък ирландски свят на татко.
И в дни като този, когато моята самоувереност и без това беше смачкана, ми се искаше, като се погледна в огледалото, да видя нещо утешително. Но вместо това виждах само лице, което с всяка изминала година все повече заприличваше на онова на майка ми — жена, на която не можеше да се вярва, жена, която не знаеше да обича.
— Я се стегни, Кет! — прошепнах на образа си в огледалото и се погледнах с неодобрение. Няколко пъти поех дълбоко дъх. Обърнах се и тъкмо щях да изляза, когато чух от средната кабина писклив глас:
— На теб изглежда ти е мъчно за нея.
Струва ми се, че познах този пронизителен тембър. Беше братовчедката ми Сесилия. Наострих уши, зачудена за кого ли клюкарстват. Взех да се усмихвам на образа си в огледалото. Моите братовчедки в действителност бяха бабички в тела на трийсетинагодишни жени.
— Никак даже — обади се друг глас, който със сигурност принадлежеше на братовчедката ми Елинор.
— Дадени й бяха всички възможности на този свят. Кого чака, принца на бял кон ли?
— Очевидно Кет се мисли за нещо повече от нас— присъедини се трети глас, който издаде братовчедката ми Сенди.
Стреснах се, усмивката се смъкна от лицето ми. Нима говореха за мен?
— Вири нос и се смята за нещо повече, за да се омъжи за някое от онези добри момчета, които я захвърлиха.
— Не знам — каза гласът от средната кабина. — Искам да кажа, че може би оплесква работите заради майка си, разбирате ли?
— О, стига! — присмя се Сенди. — Не можеш да се оправдаваш вечно с покойната си майка. Прекалено е. Ами как заряза онзи последния? Кийт ли беше? Ужасно е.
— Сериозно — каза братовчедката, която смятах, че е Елинор. — Изпуска и последния влак.
Точно тогава потече водата от казанчето и ме изтръгна от транса, в който бях изпаднала от ужас. Последното нещо, което ми трябваше, беше да ме заловят, че подслушвам унизителния разговор, чиято тема бях аз.
 

Огледах се бързо наляво и надясно. Преди да помисля, отворих вратата и се измъкнах в коридора, като се надявах, че нито една от братовчедките не ме е усетила. В единия край на коридора беше мъжката тоалетна. В другия — входът към салона. Там със сигурност нямаше да се върна в момента; само това ми липсваше, да се изправя разплакана срещу сто и двайсет осъдителни физиономии! Единственият друг изход беше към кухнята. С разтуптяно сърце се огледах и бързо реших. Точно когато изскърца вратата и се чуха гласовете на тези клюкарки моите братовчедки, хукнах по коридора към летящата врата.
Приземих се в кухнята с трясък и се проснах на земята. Едва не уцелих куп съдове и маса, отрупана с всякакви кухненски принадлежности, но лицето ми попадна в купчинка брашно, изръсено от един чувал на пода. Изправих се и започнах да се изтупвам, а готвачите ме зяпнаха с умерено любопитство, но много бързо се заловиха отново с бъркане, рязане, месене или с каквото там правеха, сякаш влетяваща по корем шаферка е редовно явление тук. Бързо отстъпих встрани, за да не връхлети през летящата врата върху мен следващият сервитьор, и се огледах, за да се ориентирам.
Кухнята беше огромна, много по-голяма от очакванията ми. Стените светеха стерилно бели и най-различни безупречно блестящи стоманени съдове висяха навсякъде. Миячите заливаха чиниите с вряла вода и зареждаха миялната машина, докато няколко млади мъже и жени, облечени с широки бели ризи, на главите с шапки на готвачи, като че ли образуваха монтажна линия, по която се режеха зеленчуци, месеше се тесто за пица, поръсваше се със сос и сирене, а готовите пици се пъхаха в пещ на дърва, която се намираше в най-отдалечения ъгъл на помещението.
Бях полускрита зад стойка с провесени да съхнат макарони. Готвачите, които ме видяха да влизам, изглеждаха погълнати отново от работата си. Бях забравена, невидима.
Отстъпих назад още няколко крачки и седнах разтреперана на някаква тенекия в ъгъла. Скрих лицето си в ръце и затворих очи, като се мъчех да се съвзема.
Бях абсолютно сигурна в решението си да се разделя с Кийт. Казвах си, че поне това е правилно. Но не направих ли най-голямата грешка в живота си? Притисках силно слепоочията си, опитвайки се да спра напиращата мигрена. Може би роднините бяха прави. Може би бях глупава и прекалено придирчива. Пък и всичките ми приятелки бяха омъжени, а сега и малката ми сестра. Бях ли осъдена на самота?
След известно време дълбок мъжки глас ме изтръгна от самосъжалителния ми унес:
— Ти сигурно си Кет?
Вдигнах рязко глава и с изненада видях мъж, облечен с костюм и вратовръзка, да се взира в мен. Имаше разрошена тъмнокестенява коса, която беше в пълен контраст с изрядния му вид, и с момчешки трапчинки, съвсем пък несъответстващи на бръчките около светлозелените очи и двете линии като скоби от носа до устата.
Загледах го за миг, без да знам какво да отговоря.
— Може би — продумах най-накрая. — А ти кой си?
— Майкъл — официално подаде ръка той. Вперих очи в нея за секунда, но не я стиснах.
— Майкъл ли? — повторих. Представи се, сякаш предполагаше, че името му ми говори нещо.
— Да — потвърди той. Усмихна се и се огледа. — Намирате се в моята кухня.
— Вашата кухня ли?
— Да — отвърна. Прекара ръка през гъстата си коса, при което тя застърча в още по-странни посоки.
Огледах го от глава до пети и присвих очи.
 

— Но вие не сте готвач.
Той се разсмя и вдигна ръце отбранително.
— Е, във всеки случай не съм професионалист.
— Не сте и управителят на ресторанта — продължих. — Запознах се с него.
— Отново сте права — каза тайнствено.
Вдигна вежда и ми предложи ръката си. Поех я неохотно и се изправих. Като застанах до него, установих с изненада, че даже на токчета съм по-ниска поне с няколко сантиметра, което означаваше, че той е висок повече от метър и осемдесет.
— Какво имате предвид? — попитах. Вече губех търпение.
— Ресторантът е мой — изясни ситуацията, щом застанахме един срещу друг. — Искам да кажа, че аз съм собственикът. — Оглеждаше ме с усмивка. — Висока сте — добави.
Въздъхнах.
— Да, вие сте първият човек, който отбелязва този факт. — Направих пауза, след което казах: — Значи ресторантът е ваш? Казвате се Майкъл, а притежавате ресторант на името на Адриано!
Той пак се разсмя.
— Кръстих го на баща ми, който преди да умре, управляваше заедно с брат си ресторант в Италия. Това обяснение приемливо ли е?
— О! — изрекох аз.
— И така — продължи той след кратко мълчание, като явно се забавляваше. — Ще ми кажете ли какво правите тук?
Усетих, че страните ми леко пламват. Изглеждах доста глупаво.
— Ами — рекох колебливо. Не знаех откъде да започна. — Аз съм шаферката.
Майкъл се усмихна отново. Имаше нещо в зелените му очи, от което поомекнах.
 

— Знам — каза той. — Изпратиха ме да ви потърся.
— Така ли? Кой ви изпрати?
— Младоженецът. Изчезнали сте и той се тревожеше. Всъщност, като стана дума, аз също. Или пък да се криете между тенекиите с маслини е някакъв нов, особен сватбен ритуал, който не ми е известен?
Неволно се засмях.
— Да, криенето винаги предшества рязането на тортата.
— Ах, разбирам. — Погледна ме по-внимателно. — Трябва ли сам да се досещам или ще ми кажете какво не е наред?
Сведох поглед и престанах да се усмихвам.
— Няма — измърморих.
— Няма ли? — повтори Майкъл.
— Добре съм — казах.
— Естествено! Жените, които са добре, се промъкват и се крият в моята кухня.
Завъртях очи, но не продумах. След малко той седна на едно буре и ме покани и аз да седна. Позабавих се, после седнах неохотно.
— Значи това е сватбата на малката ви сестра? — попита той след кратко мълчание. — Колко по-малка е?
— Пет години и половина.
— Затова ли сте разстроена? Че тя се омъжва преди вас?
Вдигнах сепнато поглед.
— Какво? Не! — Въздъхнах. — Та тя е моя сестра. Радвам се за нея.
— Разбира се — каза бавно Майкъл. Гледаше ме, сякаш изобщо не ми вярваше.
— Наистина не съм разстроена заради това — настоях аз. — Знаете ли, аз изобщо не съм готова за подобна стъпка? — Млъкнах и въздъхнах. Не знаех защо се впуснах в обяснения, но изглежда не можех да млъкна, след като започнах веднъж. — Баба ми направи сцена в църквата и всички започнаха да се питат къде е гаджето ми и какво ми куца, та ще направя трийсет и пет, а още не съм омъжена — изтърсих и го погледнах нещастно.
— И? — попита той.
Ококорих се.
— Какво, и вие ли ме питате защо още не съм се омъжила?
Той се засмя.
— Не, питам къде е гаджето ви?
Погледнах го отново с присвити очи. Поколебах се и измърморих:
— Скъсах с него преди месец.
— Хм — зачуди се той. — Защо?
— Влиза ли ти в работата? — наежих се аз и минах на ти.
Майкъл вдигна рамене.
— Вероятно не.
Но по вида му си личеше, че чака отговор.
Погледнах към тенекията, на което седях преди малко, и поех дъх.
— Добре — съгласих се аз и обмислих отговора си. — Той не беше моят човек. Харесвах го, но не го обичах.
— Да — рече Майкъл. Изглеждаше заинтригуван.
Поех дълбоко дъх, загледана в скута си, и продължих:
— На теория беше абсолютно подходящ. Очакваше се да си допаднем. Предполагах и си мислех, че ако бъда с него достатъчно дълго, ще се влюбя, разбираш ли? Но по този начин не се получава.
— Не — съгласи се Майкъл. — Не се получава.
Погледнах го и пак сведох очи.
— Излиза, че всички искат да се задомя, разбираш ли? А пък аз явно отхвърлям и най-добрите възможности да се омъжа.
 

Майкъл се умълча доста дълго. Най-накрая каза:
— Наистина ли искаш да прекараш целия си живот с човек, в когото не си влюбена?
— Не — отговорих тихо.
— Тогава си постъпила правилно. И кой го е грижа, че си на трийсет и пет?
Завъртях очи.
— Явно всички.
— Но това е тъпо — каза Майкъл. — Не е оскърбление за никого от твоите роднини и приятели. Но трийсет и пет си е цифра.
Вдигнах рамене.
— Искаш ли да чуеш друга цифра? — попита той.
Погледнах го, учудена какво има предвид.
Майкъл се усмихна.
— Шейсет. Или ако имаш късмет шейсет и пет, даже седемдесет.
— Какво?
— Броят на годините до края на живота ти — уточни той. — Но като се пресметне, ти си на една трета от жизнения си път, прав ли съм? Наистина ли искаш да изживееш следващите две трети с човек, за когото знаеш, че не е истинският?
Усмихнах се.
— Не.
— Добре тогава. Ето, че стигнахме до някъде.
Очите ни се срещнаха и в един момент не можех
да отместя погледа си. Обхвана ме внезапно безумно, поразително чувство, че между нас има нещо повече, отколкото би трябвало. Неволно затаих дъх и долових ясно, че и той изпадна в същото положение.
И тогава, така бързо, както се появи, мигът отлетя. Примигнах и въздъхнах дълбоко. Той се изкашля и отмести поглед. Точно в този момент Беки реши да нахълта през кухненската врата всред облак от кремава коприна.
 

— Кет! — извика тя и погледът й попадна’ на мен. После погледна Майкъл и се смути. — Здрасти — поздрави предпазливо.
— Здрасти — отвърна той весело, като че ли ситуацията беше най-нормалната на света. — Ето я и новата госпожа Кеш! Как върви купонът?
— М—м—м, много добре — отвърна Ребека. Позамълча и ме погледна. — Добре ли си? — попита. Погледна Майкъл после мен.
Усмихнах се.
— Добре съм. Майкъл тъкмо ми помагаше — обясних. Беки все още изглеждаше смутена, затова добавих: — Ресторантът е негов.
Сестра ми не отместваше очи от мен.
— Знам. Срещнах се с него миналия месец, за да обсъдим менюто. Срещата, която пропусна заради някакви спешни сметки. — Местеше поглед ту към него, ту към мен. — За какво, по дяволите, ти помага насред кухнята?
Понечих да отговоря, но Майкъл ме изпревари:
— Сестра ти ме разпитваше за видовете зехтин — избъбри. — Тъкмо й обяснявах каква е разликата между virgin и extra virgin.
Сподавих смеха си. А Беки продължаваше да ни гледа подозрително.
— Много добре. Но се надявам, че вече ще можеш да се върнеш при гостите — каза тя, — особено като се има предвид, че си шаферка. Няма ли да бъде по- удобно да разискваш въпроса за зехтина по-късно?
Сега вече изглеждаше ядосана.
— Да, разбира се — съгласих се веднага. — Извинявай.
Обърнах се към Майкъл и му се усмихнах.
— Благодаря. — Той също ми се усмихна и аз добавих: — За урока какви видове зехтин има.
— Надявам се, че ти е помогнал да се почувстваш малко по-добре — каза той. Хвърли поглед на Беки, после на мен. — Зехтинът — поясни.
Подсмихнах се.
— Благодаря — благодарих отново. Обърнах се и тръгнах след Беки, която вече бе излязла като хала от кухнята, мърморейки под нос. Но дълбокият глас на Майкъл ме спря, преди да прекрача прага:
— Почакай — каза. — Ако искаш да обсъждаме зехтина пак, бихме могли да вечеряме някой път заедно.
Сърцето ми се разтуптя. Погледнах го сепнато. Значи не съм си въобразявала, че изглежда леко нервен.
Преди да успея да го спра, един глас, който никак не приличаше на моя, изрече:
— Чудесно.
— Какво ще кажеш за понеделник? — попита той.
Поех дълбоко дъх.
— Понеделник ми се струва удобно.
— Добре. — Майкъл ми се усмихваше, докато пишех името си и телефонния си номер на листче хартия. Погледна го, преди да го прибере в джоба си. — Радвам се, че се запознах с теб.
— Да — казах, поклатих глава и се усмихнах. — Аз също се радвам, че се запознах с теб.
 

Трета глава.
 

В понеделник сутринта както обикновено пристигнах на работа точно в седем и трийсет преди всички.
— Защо, госпожице Конъли? — възкликна Майлс, който охраняваше сградата и всяка сутрин ме поздравяваше. — Сватбата на сестра ви не беше ли през този уикенд? Бях сигурен, че по изключение днес ще закъснеете.
— Защо, господин Паркър — отвърнах, като не се обръщах към него по име, понеже и той отказваше да ме нарича с малкото ми име. — Мислех си, че досега сте ме опознали по-добре.
Той се засмя:
— Вярно е, госпожице Конъли. Мога да си сверя часовника според вашето пристигане и тръгване.
Разсмях се, но ми прозвуча фалшиво, докато влизах в асансьора и пожелавах на Майлс „приятен ден“. Знаех, че се шегува, но беше прав.
Седнах на бюрото в моята преграда на безлюдния четирийсет и втори етаж, а думите му не ми даваха мира.
Принципната Кет Конъли.
Принципна.
Принципна означава досадна. Без изненади. Без да разчита на късмет. Без нито секунда живот на ръба.
Но „принципно“ е нещо хубаво, нали? Надеждно, безопасно, предвидимо. Винаги съм се гордяла, че съм човек, на когото може да се разчита, винаги е налице и по чиято всекидневна поява пазачът може да свери часовника си, човек, който идва рано на работа и си отива късно, който прави всичко възможно близките му да са заедно, докато хората около него се разделят.
Невинаги съм била такава. Но след като майка ми ни напусна, само по този начин оцеляхме. Ипотеката и сметките пак трябваше да се плащат, вечерята да се сервира и къщата да се чисти.
Беки беше твърде малка. Татко беше твърде съсипан.
Останах само аз.
В рутината и последователността намирах утеха, след като мама ни напусна. По-трудно е да изпитваш тъга, когато имаш списък с двайсет задачи и разписание, с което всеки трябва да се съобразява.
Не че имаше нещо лошо в това. Даже си мисля, че това внимание към детайлите, тази прецизност и сигурност, ме тласнаха да получа високи оценки в гимназията, стипендия в Нюйоркския университет и стабилна работа като счетоводителка в „Пафър и Хемлин“, една от най-прочутите фирми в Манхатън. Работех там от дванайсет години и на всеки шест месеца, като по часовник, получавах неотменно стабилно повишение.
Струва ми се, че единствената пукнатина в моя прилежно подреден живот беше, както изглежда, че бях абсолютно неспособна на любовна връзка.
„То е, защото не можеш да контролираш поведението и чувствата на хората, както контролираш числата“ — подхвърли ми веднъж Беки. Лесно й е на нея. Тя беше усмихнала, вятърничава бавачка на половин работен ден, разхождаше кучета пак на половин надница, живееше от заплата до заплата и явно изобщо не й пукаше. Не полагаше никакви усилия в живота си и въпреки това нещата й винаги се подреждаха. Нейният апартамент в евтин жилищен комплекс буквално й изпадна за смешно малка сума благодарение на възрастен клиент, чиято военна част бе свикана на действителна служба същата седмица, когато Беки беше изгонена от нейното жилище. Всеки път, щом губеше работата си на бавачка поради преместване на семейството или пък защото детето беше пораснало, само след няколко седмици като с магическа пръчка се появяваше друга работа. Никога не оставаше без сериозно гадже повече от два месеца, след като в осми клас за пръв път започна да ходи с Джейми Алън.
Беки нарушаваше всички правила и изглежда живееше като в приказка.
Аз живеех по правилата и изглежда се носех към задънена улица.
*

До единайсет същата сутрин не бях свършила почти никаква работа, което беше необичайно за мен. Дори Крис, която седеше в преградата до мен и през изминалите шест години стана най-добрата ми приятелка, го забеляза.
— Витаеш в облаците — отбеляза тя с въпросително вдигната вежда, когато за пореден път въздъхнах срещу екрана на компютъра. Както обикновено тоалетът й беше в крещящи цветове, сякаш изпаднал направо от шейсетте. Преди да миряса и да се омъжи, да роди две деца и да стане счетоводителка, беше прекарала края на деветдесетте размахвайки знамена на мира и участвайки в мирни демонстрации в Сан Франциско. Почувствах, че по страните ми плъзва лека руменина, и затворих бързо прозореца на компютъра, в който се взирах.
— Не витая — излъгах. — Само проверявах нещо.
— Хм — изсумтя Крис. Беше ми ясно, че не ми повярва. — Нали знаеш — добави, като се подсмихваше, — разрешено ти е да се помотаеш от време на време.
— Не и в работно време — отговорих тихо.
Крис завъртя очи и тръсна черните си къдрици.
— О, моля те! — рече. — Че къде другаде се мотаеш? Ти винаги си тук!
Усмихнах се и завъртях глава. Тя все ме занасяше заради моята безупречна служебна характеристика и заради склонността ми да идвам рано на работа и в края на деня да си отивам една от последните. Всъщност се бе изправила и ме бе освиркала донякъде на шега, поне на годишния служебен купон, когато ме наградиха за най-стриктно спазване на дисциплината за трета поредна година. „Това е странно“ — бе промърморила.
Не беше никак странно. Не и за мен. Не боледувах, тогава защо да се възползвам от болнични дни, без да ми се налага? След като фактически нямаше с кого да прекарам ваканцията си, защо да си взимам отпуската и да обикалям по света сам—сама? Всичките ми приятелки от университета бяха омъжени; сестра ми заминаваше с гаджетата си; а баща ми живееше в Бруклин и не беше необходимо да отсъствам от работа, за да го видя. Освен това, ако си вземех отпуска, щеше да ми се струпа огромно количество работа, от което щях да се побъркам, като се върна. На кого му трябваше такава бъркотия?
Единствената ми импулсивна постъпка беше, когато отидох в Рим през лятото между предпоследната и последната година в университета. И то благодарение на баща ми, който ме убеди, че трябва да попътувам и да видя света, и че на тях с Беки нищо няма да им се случи за два месеца и половина.
Това пътуване беше една голяма грешка. Тревожех се ужасно за двамата през първите дванайсет дни. И после се запознах с Франческо, чернокос и зеленоок италианец с мотоциклет „Веспа“, седем години по-голям от мен. Тогава за пръв и последен път в живота си бях импулсивна и неразумна. За пръв и последен път наистина се влюбих, макар че сега се чудя дали е било така. Възможно ли е човек да се влюби толкова внезапно? Може би се дължеше на възбудата, че бях на друго място, където не трябваше да се грижа за никого освен за себе си. Но и сърцето ми беше разбито тогава за пръв и последен път, въпреки че се разделихме, защото аз си тръгнах в края на лятото. Още не ми се вярва, че дотам изгубих самообладание. След това се заклех повече никога да не бъда толкова лекомислена.
 

Но докато годините се нижеха, започнах да се питам дали пък не сгреших.
Погледнах крадешком Крис. Тя се беше обърнала с гръб към мен и отново чаткаше бясно по клавиатурата.
Аз също се обърнах към моя компютър. Хвърлих още един поглед на Крис и отворих страницата, която преглеждах преди малко. Наистина, се бях размотавала. Но работата беше там, че не можех да изхвърля от главата си сладкия собственик на ресторанта. И най-лошото — все още не ми се беше обадил. Вярно, запознахме се едва преди ден и половина. Но нима не ме покани на среща тази вечер?
И ето ме в понеделник сутрин, когато вместо да работя усилено и да пресмятам числа, прелиствах уебсайта на ресторанта „При Адриано“, където не открих биография на собственика, а само цялото му име, което беше Майкъл Еванджелисти, и го потърсих в „Гугъл“, като се надявах да открия някоя пикантна подробност.
Намерих само кратка статия в „Ню Йорк Поуст“ по повод откриването на ресторанта преди две години. Очаквах жадно да погълна всяко сведение, което интернет можеше да ми предостави. Хвърлих отново поглед на Крис, която беше погълната от работата си, и реших, че ако тя погледне към мен, ще имам също толкова зает вид.
Статията от „Поуст“, съвсем кратка, се появи на екрана и аз я прочетох бързо, като си отбелязвах оскъдните факти и малко по-задълго се вгледах в миниатюрната снимка на Майкъл, точно толкова привлекателен, колкото си го спомнях.
Майкъл е бил на четирийсет и две, когато е писана статията, което означаваше, че сега е на четирийсет и четири. Беше по-стар, отколкото си мислех, фактически по-стар от мен с десетилетие, независимо от момчешките трапчинки и жизнерадостния смях. Преди да отвори ресторанта, беше работил в издателската сфера. Беше започнал бизнеса със съдружник, който бе финансирал началото, без да участва пряко в работата, а Майкъл се беше заел с управлението. Колкото до това защо се е отказал от предишната си работа и внезапно се е заел с ресторантьорство, статията цитираше Майкъл, който казал, че е заради майка му, която наскоро починала и с нея често обсъждали въпроса за отварянето на ресторант. Неочакваната й смърт го накарала да осъзнае, че човек не може просто така да си седи и да чака мечтите му да се сбъднат. Трябва да се постарае да се сбъднат, преди да е станало прекалено късно. „Баща ми почина, когато бях на двайсет — цитираха се думите му в статията и сърцето ми се разтуптя от този факт, който ми бе добре познат. — Той готвеше превъзходно и винаги ме водеше със себе си в Рим, когато се връщаше там, за да се види с роднините си. Прекарвах всяко лято с братовчедите и братовчедките си. Те всички живеят в Рим, където е отраснал и баща ми. Там се научих да готвя и там се научих какво е страст към храната. С майка ми често си говорехме да отворим ресторант, който да въплъщава тази страст, и какъв по-добър начин да почета паметта на баща си от това да го нарека с неговото име.“
Статията завършваше с кратка бележка на критика, който определяше кухнята като „великолепна италианска“, хвалеше приглушеното осветление и високите тавани, пиците, изпечени на дърва, и апетитното благоухание на хляб и зехтин. Като прочетох последните думи, се разсмях високо, като си спомних разговора за зехтина с Майкъл. За съжаление това възбуди любопитството на Крис и тя ме погледна захилено.
— Мотаеш се — заяви триумфално. — Знаех си!
Усетих, че се изчервявам.
 

— Не, не се мотая — възразих неубедително.
Тя завъртя очи.
— О, моля те! Че кога за последен път нечии разходи са те разсмивали?
Опитах се безуспешно да престана да се хиля. С вдигната вежда Крис стана от мястото си, направи няколко крачки, колкото бе разстоянието между нашите прегради, и застана зад гърба ми.
— Е? — попита. — Какво гледаш?
Не отговорих, но тя вече четеше над рамото ми.
— На вестникарска статия ли се смееш? — попита след минутка. Обърнах се и я погледнах. Видът й бе озадачен.
— Там беше сватбата на Ребека — отговорих вяло.
— О! — промълви Крис. — И все пак не разбирам какво е толкова смешно.
Наведе се над мен и хвана мишката. Започна да превърта към началото на статията. Щом главата на Майкъл се показа, престана да търси.
— Ах! — възкликна и само толкова.
Почаках да се доизясни, то тя не каза нищо повече. Така че попитах колебливо:
— Какво?
— Дали има нещо общо с този сладур от ресторанта?
Погледнах я виновно.
Тя се захили.
— Ах, значи твоят уикенд е бил много по-интересен, отколкото признаваш! — каза тя.
— Нищо нямаше — отвърнах. Прекалено бързо навярно.
Крис се разсмя.
— Не намеквам, че си се натискала със сладура между тенекиите със зехтин или там каквото има — възкликна тя.
Пребледнях.
 

— Да разбирам ли, че си се запознала с него? — настояваше тя.
Кимнах.
— И?
— И … нищо. — Свих рамене. — Стори ми се мил.
— Мил ли?
— Да — казах. — Мил, в смисъл на внимателен. Мил означава… мил.
Крис ми се изплези.
— Да, бе! Благодаря за дефиницията. А сега ще ми разкажеш ли какво се случи?
Помълчах, после се примирих. Крис попиваше съсредоточено какво бях подслушала в тоалетната, как се бях скрила в кухнята и как Майкъл ме беше открил между тенекиите със зехтин.
— Тук определено се е получила химическа реакция — отбеляза тя, когато млъкнах.
Изчервих се.
— Покани ме да излезем — избъбрих.
Крис се захили изведнъж.
— На среща ли, тъй да се каже?
— Не знам. Така си мисля. Но не ми се обади.
Тя тъкмо отвори уста да отговори и мобилният ми телефон завибрира върху бюрото. Спогледахме се, после се вторачихме в екрана. Номерът беше непознат.
— Даде ли му твоя номер? — попита Крис.
—Да.
— Сигурно с той, звъни ти от ресторанта! — каза тя. — Отговори!
Поколебах се. Телефонът пак завибрира.
— Отговори! — повтори Крис още по-нетърпеливо. Аз не се помръднах и тогава тя се пресегна, натисна копчето и ми подаде телефона. Сега вече нямаше накъде да бягам.
— Ало? — казах.
— Кет? — Познах гласа на Майкъл веднага. — Обажда се Майкъл. Запознахме се в събота вечерта. Много съжалявам, че не ти се обадих вчера. Денят беше ужасно натоварен и когато приключих с работата, вече беше единайсет. Помислих си, че е много късно да ти звъня.
— Няма проблем — отвърнах възможно най-нехайно. Дадох на Крис да разбере, че е той, и тя направи няколко радостни танцови стъпки. Притиснах ръка към устата си, за да не се разсмея.
— Ами, хм, още ли си навита да вечеряш с мен — попита Майкъл. — Знам, че поканата ми е кажи—речи в последната минута, но има едно малко заведение, в което приготвят фондю. Намира се съвсем близо до моя ресторант и възнамерявам там да запазя маса, ако нямаш нищо против.
Засмях се.
— Струва ми се приятно — казах възможно най-непринудено.
— Добре. — Усетих, че си отдъхна. — Толкова съм отвикнал от тези неща.
Прииска ми се да попитам какво има предвид. Току-що се е разделил с приятелка ли? Или няма време за срещи? Но предпочетох да не водя този разговор по телефона. Така че му казах да ме чака в осем часа в неговия ресторант и че това фондю звучи страхотно.
Затворихме и погледнах глуповато Крис, която още стоеше до моята преграда и ми се хилеше.
— Фондю, а? — попита тя. — Намирисва ми на романтика.
— Нима? — Поех дълбоко дъх. — Знам, че ще прозвучи тъпо, но имам добро предчувствие за този човек.
Крис ми намигна.
— Знам. Пролича си. Не съм виждала тази отсянка на червеното по лицето ти, откакто се сблъска с онзи сервитьор на служебния купон и целият поднос с чаши, пълни с вино, се изсипа върху господин Хамлин.
 

Разсмях се.
— Знаеш ли, като че ли потръпвам. Това смахнато ли е?
— Не — каза Крис. — Това е добър знак. Така трябва да се чувстваш.
— Да, бе! — Усмихнах се и погледнах Майкъл, който ми се усмихваше от екрана на компютъра. — Смахнато е, нали?
*

Взех такси от моя жилищен квартал със сгради без асансьор на Източна седемдесет и шеста, където заемах апартамент с една спалня, и пристигнах в ресторанта пет минути преди осем. Сама не можех да повярвам колко съм нервна; обикновено запазвам хладнокръвие и не се разсейвам преди среща, но пък моите срещи обикновено са били уговорени от доброжелателни приятели или съм се срещала е мъже, с които съм се запознавала по служба и е трябвало да се увещавам, че са вълнуващи.
Влязох в ресторанта и помолих салонната управителка да повика Майкъл. Тя ме изгледа от глава до пети, сви устни и без да бърза, тръгна да го търси. Той се появи след малко, засмян до уши.
— Значи така изглеждаш, когато не се криеш в моята кухня — огледа ме развеселено.
Почувствах, че се изчервявам.
— И? — попитах аз и погледнах смутено масленозелената си пола и бледорозовата тънка блузка.
— Мисля, че си най-хубавата жена, която е украсявала тенекия със зехтин.
Разсмях се.
— Добре. Ще го запомня.
— Но искам да знаеш, че не го казвам на всички жени, които срещам в моята кухня — добави сериозно.
 

— Ами, добре — отвърнах без следа от вълнение. — Бях се притеснила за миг.
Той стоеше, триеше ръцете си и пристъпваше от крак на крак. Усетих изведнъж, че леко се смущава.
— Ще тръгваме ли? — попита, пристъпи към мен и ми предложи официално да го хвана под ръка, както церемониалмайсторите отвеждат булките до олтара.
Усмихнах се и мушнах ръка под неговата. Докато отивахме към входа, не можах да не забележа, че салонната управителката ни изпраща с поглед.
 

Няма да преувелича, ако кажа, че срещата с Майкъл беше най-приятната от много време насам, даже по-вълнуваща от онези няколко вълшебни първи срещи с Франческо в Рим преди много години.
Никога не бях общувала с човек, с когото разговорът да тече така леко или пък да ме разсмива толкова много. Умееше да разказва вицове и истории и докато отивахме към ресторанта със специалитетите от топено сирене и месни аламинути все така хванати спокойно под ръка, той ми разказа за решението си да отвори ресторант и как се е борил с банката, за да докаже защо заслужава да му се отпусне заем.
— Тук това никак не е лесно — поклати глава. — Когато дядо ми е отварял ресторант в Рим преди петдесет години, трябвало е само да обещае на банкерите безплатен обяд за цял живот.
Разсмях се.
— Дядо ти ли има ресторант в Рим?
— Имаше — поправи ме Майкъл. — Почина доста отдавна. Чичо ми го върти, откакто се помня.
Замлъкна, щом стигнахме ресторанта, който се наричаше „Лакомник със залък“. Стана ми смешно, като видях фирмения знак на вратата, който представляваше коте, седнало в единия край на лунния сърп, потапящо прибор за фондю в съзвездие от сирене.
Щом се настанихме на нашата маса, Майкъл продължи да разказва:
— Когато бях малък, татко ме водеше в Рим по за два—три месеца всяко лято. Нямам братя и сестри, но имам безброй братовчеди и братовчедки там. Научих тях и техните приятели да говорят английски, а те ме научиха как се върти ресторант. Братовчедите ми още работят при чичо ми. Сигурен съм, че скоро те ще поемат ресторанта. Това е едно от най-хубавите неща в Италия: бизнесът е семеен.
Закимах усмихнато.
— Къде се намира ресторантът?
— Недалеч от Пантеона. Познаваш ли Рим?
— Прекарах едно лято във Вечния град.
— Занасяш ме! — учуди се той. — Само не ми казвай, че имаш и роднини в Рим.
Поколебах се. Доколкото знам, родителите на майка ми и нейната сестра живееха там, но през моята лятна римска ваканция умишлено не ги потърсих. Знаех къде да ги открия, ако поискам. Притежаваха магазин за шалове и вратовръзки на площад „Колона“, но не се реших да отида. Ами ако и те не ме приемат? Но постоянно се взирах в лицата на хората по улицата и се питах дали ще видя у някой непознат тъмнозелените очи на моята майка, или ще чуя звънък смях, подобен на нейния. Сякаш търсех призрак.
— Не — отрекох най-накрая. — Нямам.
Думите прозвучаха неестествено, както понякога се случваше с лъжите.
— Хареса ли ти? — попита след малко Майкъл.
Примигнах смутено срещу него.
— Какво?
Той се усмихна.
— Рим. Хареса ли ти градът?
 

Не отговорих веднага. Помислих си как, макар и да звучи странно, се чувствах едновременно разтревожена и закриляна, когато майка ми беше около мен. Помислих си за Франческо, първият мъж, в когото се влюбих, независимо от това, че любовта ни продължи само едно лято. Той ми писа няколко пъти, след като се върнах в Щатите; не можел да поддържа връзка при това разстояние. Помислих си за свободата, която почувствах, свободата да идвам и да си отивам, когато си поискам, свободата да скитам из улиците и по изключение свободата да се тревожа само за себе си.
— Обожавам го — рекох тихо.
Майкъл засия.
— Аз също. Кое е любимото ти място в града?
Дори не бе необходимо да мисля.
— Мостът при замъка Сант Анджело.
Майкъл се сепна изненадано.
— И на мен това е едно от любимите ми места.
Усмихнах се, въздъхнах и продължих:
— Звучи глупаво, но винаги когато ми е било тъжно или е трябвало да размишлявам, или да взема важно решение, отивах там. Имам предвид, че хиляди хора минават покрай теб, но никой не те поглежда. Като че ли си седиш сред множеството и гледаш света.
— Съгласен съм — потвърди Майкъл меко. Сега ме погледна различно. Хареса ми онова, което видях в очите му.
Поръчахме сирене фондю и бутилка совиньон блан, разисквахме весело храната, разказвахме си истории от детството, споделихме какво най-много ни привлича в Рим, какво обичаме и какво мразим в
работата си.
Открихме, че като деца сме били ненаситни читатели, даже че са ни харесвали едни и същи книги. Той си призна смутено, че чел поредицата за добрата Нанси Дрю на майка си, след като свършил всичките мистерии за момчета от серията „Харди“, както се полагало, а аз се разсмях и казах, че аз също съм чела момчешките книги заедно с онези за момичета. В гимназията и двамата бяхме харесали Скот Фитцджералд, след като бяхме прочели „Великия Гетсби“, и двамата бяхме проявили интерес към английската класика на двайсет години. И двамата бяхме възпитани в католическа религия, но си признахме, че макар и да вярваме в онова, което ни бяха учили като деца, не ходим на църква така често, както се полага, и по този повод чувствахме известна вина. Харесвахме „Полет с Конкор“ и „Антураж“. Открихме още, че имаме еднакъв еклектичен вкус за музика. Бяхме ходили на концерт на Елтън Джон и Били Джоел, когато бяха на турне в Щатите; на последния концерт на „Рейдиохед“ в Ню Йорк; два пъти бяхме ходили да видим Гийом Рич, на шоуто на сестрите Хейзъл на Ървинг Скуеър преди няколко години, когато групата на Пат Макгий от Вирджиния подгря публиката. И двамата си бяхме купили последния албум на Манди Мур, и за двама ни нямаше по-талантливи автори на песни и изпълнители от Пол Маккартни и Джон Ленън.
Когато се появи нашият десерт от шоколад фондю, вече тръпнех и бях по-неспокойна отколкото в началото на срещата. Всичко беше толкова безупречно. И изведнъж като че ли усетих предчувствие за нещо лошо.
— А колко пъти си ходила след това в Рим? — попита Майкъл, прекъсвайки този пагубен мисловен процес, и натопи парченце банан в разтопения шоколад.
— Само тогава.
Той замръзна както беше потопил пръчицата с банана в шоколада.
— И повече не си ходила!
Поклатих глава.
 

— Защо?
Свих рамене.
— Нямах причини да отида повторно. Животът ми е тук. Имам хубава работа. Сестра ми се нуждаеше от мен, когато беше по-малка. Предпочитам да съм близо до баща си, в случай че съм му необходима. Нали разбираш?
Майкъл се взираше внимателно в лицето ми.
— Не — изрече, — не разбирам. — Изглеждаше леко притеснен. — Но това е град, който обичаш. Никога ли не си се опитала да се върнеш там? Защото си го приела като нещо нередно ли?
Свих рамене и се почувствах глупаво.
— Не зная — смънках.
Майкъл се умълча. Погледнах го с очакване да видя укор. Но вместо това той изглеждаше загрижен.
— Трябва да отидеш пак — каза тихо. — Ние с теб знаем по-добре от всеки друг, че животът понякога е твърде кратък, нали?
Свих рамене. Престорих се, че думите му не означават нищо особено за мен. Но в действителност ме засегнаха дълбоко. Беше прав. Животът е кратък. Дори ако изживееш всичките си години, както е отредено на нормален човек, понякога пак като че ли не достигат. А аз всъщност не бях и живяла, нима не беше така? Сърцето ми се сви.
— Както и да е — продължи Майкъл, изглежда усети, че пак потънах в моите мисли и че думите му са ми въздействали по някакъв начин. — Стига по този въпрос. Ще имаме предостатъчно време да говорим за Рим в бъдеще, нали?
Усмихнах му се.
—Да.
Стана ми приятно, че спомена бъдещето, сякаш беше установен факт. От това се почувствах малко по-сигурна. Обичах сигурността.
 

Той се покашля.
— Прекарах наистина чудесна вечер с теб.
Усмихнах се.
— Аз също.
— Бих искал да се срещнем пак скоро — каза той.
— И аз бих искала.
Усмихвахме се един на друг доста дълго.
След петнайсет минути тръгнахме бавно към ресторанта на Майкъл. Той предложи да се поразходим и да пийнем някъде по чаша вино, но трябваше първо да мине през ресторанта и да остави на управителя един просрочен чек. Имал намерение да му го даде по-рано, но забравил.
Щом пристигнахме там, Майкъл се поколеба, после се приближи до мен. Светът около нас сякаш замря, когато сложи ръка на талията ми, а другата на едната ми страна. Погали ме нежно с палец, впил очи в моите. Затаих дъх, когато притвори очи и започна бавно да свежда глава към моята, докато устните ни се докоснаха съвсем деликатно.
Беше идеално.
Замръзнахме така за малко, времето спря, устните ни едва—едва се докосваха и после целувката стана по- страстна. Сигурно бях оглупяла да целувам мъж, когото почти не познавах, пред входа на неговия ресторант, на оживена улица в Манхатън. Но вместо това чувствах само как тръпна. Замаях се. Беше най-прекрасната целувка в живота ми. Той продължи да ме прегръща нежно, да гали страната ми с деликатните си пръсти, после зарови другата си ръка в косата ми. Целувката като че ли продължи безкрайно и когато най-после се откъснахме един от друг, бях останала без дъх. Явно той също.
— Божичко! — промълви, впил очи в моите. Отстъпи назад и прокара ръка през косата си. — Божичко! — повтори.
 

— Божичко! — казах и аз. Знаех, че се изчервявам, но вече не ме беше грижа.
Майкъл се изкашля и примигна няколко пъти.
— Аз, хм, ще отида набързо да оставя чека — кимна към вратата на ресторанта. — Ще влезеш ли да ме почакаш? И после ще се поразходим.
— Да — съгласих се аз.
— Много добре. — Той ми се усмихна. — Защото си мисля, че бих искал пак да те целуна.
Сърцето ми се разтуптя.
— А пък аз си мисля, че идеята ти е превъзходна.
Лицето му грейна в усмивка.
— Веднага се връщам.
Целуна ме леко по устните. После отвори вратата, направи ми път и двамата влязохме в тъмното фоайе пред салона в ресторанта. Покани ме в кабинета си, веднага вдясно, и ми каза да се настаня. Седнах на един от фотьойлите пред бюрото му, а той отиде да потърси управителя.
Върна се след няколко минути.
— Знаеш ли, хрумна ми нещо — каза, влизайки. — Ще ти дам номера на една жена в Рим, моя позната, която дава стаи под наем за месец. Стара семейна приятелка е.
— Наистина си убеден, че трябва да отида пак там, нали?
Той се засмя.
— Просто си търся повод да ти дойда на гости. Няма ли да ме приютиш на твоя диван?
— Много дръзко за втора среща.
— Надявам се втората ни среща да е преди това — подчерта той и задържа погледа ми само секунда повече от необходимото. Почувствах как по страните ми плъзва руменина, докато му се усмихвах. Майкъл написа нещо на листче и ми го подаде. Погледнах го. Беше име на жена — Карина, телефонен номер и думата Сквизито.
— Това е името на ресторанта, в който работи — разясни той. — Намира се точно до Пантеона. Не съм разговарял с нея от две—три години, но ако й кажеш, че ме познаваш, ще те приеме веднага, сигурен съм.
— Имам чувството, че разговарям с туристически агент — усмихнах се аз. Сгънах листчето и го прибрах в портфейла си, но знаех, че ако наистина се реша да отида в Рим, вероятно ще отседна в хотел. Но не исках да обиждам Майкъл, който очевидно правеше всичко възможно, за да ми помогне.
— Ще тръгваме ли? — попита той.
Кимнах и станах. Майкъл се приближи до мен и се гледахме дълго. Притегли ме в прегръдките си, притисна ме до себе си и ме целуна бавно и нежно. Беше като сън. Можех да остана така завинаги.
Но очарованието бе нарушено от пукането на балонче, което салонната управителка правеше с дъвката си, а самата тя се появи внезапно на вратата.
— Господин Еванджелисти? — обърна се към него колебливо. Ние рязко се отдръпнахме един от друг, като че ли вършехме нещо нередно. Тя местеше нерешително поглед ту към мен, ту към него, после се покашля.
— Ами, търсят ви по телефона.
Той я погледна.
— Не можете ли да приемете съобщението?
Сега вече тя се притесни. Погледна ме отново и се покашля. Обърна се пак към Майкъл:
— Ами, обажда се тъща ви.
Изстинах.
Той сведе веднага очи към мен, които без съмнение само за миг бяха помътнели.
— Тъща му ли? — повторих толкова пискливо, че сама не познах гласа си.
 

Момичето ме погледна бегло и кимна.
— О, боже! — промърморих. Като че ли някой ме зашлеви и аз още бях замаяна от удара. Нима си бях въобразила близостта помежду ни, наелектризирания въздух, химията? Нима щях да му стана любовница, без да знам нищо? Или пък си е въобразявал, че ще се съглася да участвам в играта му, само защото съм на трийсет и пет, емоционална, без гадже и досадна? Като че ли си нямам друга работа, освен да се занимавам със сладкодумен собственик на ресторант, на всичкото отгоре женен!
Не ми се вярваше, че едва не хлътнах. Вместо трепета, който изпитвах, започна да ми се повдига.
— Страхотно — промърмори Майкъл, сякаш обезкуражен, че неудобната малка подробност за неговия брак е излязла наяве твърде не навреме. — Хм, чуй ме, Кет, не е така, както си го мислиш.
Доплака ми се. Но никога не плачех пред мъж. Нямаше точно сега да се разрева за пръв път пред някого, когото почти не познавах и за когото си бях съставила съвсем погрешно мнение.
— Не е необходимо да обясняваш — заявих решително. Вече се приготвях да си тръгна.
Майкъл изглеждаше още по-съкрушен от внезапната ми студенина. Не зная какво очакваше. Да скачам от радост ли, че бях започнала да се влюбвам в женен мъж и че току-що споделих най-прекрасната целувка в живота си с мъж, който е съпруг на друга жена?
— Но, Кет! — възкликна Майкъл. Прокара и двете си ръце през косата с явна тревога. — Това е… искам да кажа… аз… — Сякаш загуби дар слово. Чаках и го гледах унищожително. — Това е… имам предвид, че тя само живее при нас и, ъ—ъ—ъ … — Гласът му заглъхна.
 

— Тъщата ти живее с вас! — повторих аз. Изсумтях.
— О, чудесно! Става все по-интересно.
— Не, това е недоразумение — продължи Майкъл.
— Исках да кажа, да, вярно е, но не е в този смисъл. Искам да кажа, че не разбираш. — Изглеждаше отчаян. Обърна се към момичето: — Анелиз, ще й предадеш ли, че ще се обадя след няколко минути.
Тя се подвоуми и ме погледна.
— Господин Еванджелисти, тя каза, че става въпрос за дъщеря ви.
— Дъщеря ли? — повторих. — Имаш и дъщеря!
И това ли щеше да ме сполети в живота? Имал жена и деца! Почувствах, че не ми достига въздух, сякаш нещо тежко притисна изведнъж гърдите ми.
— Моля те, почакай ме тук, ще ти обясня всичко— каза Майкъл. Изглеждаше паникьосан. — Аз, ъ—ъ—ъ, наистина трябва да се обадя. Тя никога не звъни. Сигурно е нещо спешно. Аз, аз… извинявай.
След това излетя от кабинета, а аз стоях, изгубила способността да се движа. След като той изчезна към кухнята, поех дълбоко дъх и се отърсих от вцепенението. Трябваше да си тръгна. Внезапно изпитах желание да бъда колкото се може по-далеч от това място. Погледнах салонната управителка, която още стоеше до вратата и ме зяпаше.
— Невероятно — промърморих. — Жена ли има?
Тя ме позагледа, после кимна.
— Ъхъ — произнесе. После завъртя очи с отегчен вид и започна пак да пука балончета с дъвката си. И защо не? Беше на осемнайсет или деветнайсет. Целият й живот беше пред нея.
Моят, от друга страна, все повече ме притискаше, като ми оставяше всеки ден по-малко и по-малко възможности за щастие.
 

Четвърта глава
 

— Нещастник! — произнесе се сестра ми по-късно същата вечер и гласът й звучеше по-отблизо и по-ясно, отколкото се очакваше, като се имаше предвид, че беше на хиляди километри, в Коузъмел на меден месец. Обади се само да ме чуе, но веднага усети, че гласът ми звучи особено.
Разказах й какво се случи с Майкъл.
— И най-лошото е, че не мога да проумея как ме подведе, разбираш ли?
Беки въздъхна:
— Грешката не е твоя, Кет. Точно в момента не си в най-добра форма. И той се е възползвал от това. Или поне се е опитал.
Примигнах и се помъчих да се овладея, въпреки че седях на бюрото си вкъщи.
— Става въпрос за това, че той ме накара да се почувствам … — позамислих се за точната дума и се сетих: — обнадеждена. Вдъхна ми надежда за пръв път от много време насам. Като че ли срещнах човек, който е различен, разбираш ли?
— Внушил ти го е — каза меко Беки.
— Да, но ме накара да се замисля. Само си стоя и чакам отчаяно да ми се случи нещо в живота, нали така? Може би не съм срещнала любим човек, защото сама се затварям.
Беки се умълча за момент.
— Не зная дали причината е точно тази — каза тя.
— Ами ако е тази? — попитах и ме обзе внезапно чувството, че времето се изнизва прекалено бързо, както пясъкът в пясъчен часовник, и че трябва незабавно да направя нещо, за да го спра. — Какво като си седя в моята миниатюрна преграда ден след ден, отивам и се връщам от работа и живея по този установен начин, без да имам понятие как да се измъкна?
Беки въздъхна:
— Но, Кет, това си ти.
Думите й ме жегнаха. Беше права.
Беки се помъчи да ме утеши, но дочух в далечината гласа на Джей и се досетих, че е разсеяна. Как да я виня. Беше нейният меден месец. Не й бе до мен.
— Хайде, отивай да се забавляваш — казах уверено. — И да направиш много снимки!
— Дадено, сестрице. — Усещах усмивката й по телефона. — Честно, не се тръшкай за този Майкъл. Той е глупак. Светът е пълен с такива като него. Още не си срещнала любимия човек.
Без всякаква причина, а може би разговорът за Рим снощи ми напомни за него, лицето на Франческо — мургаво и изваяно — изплува в ума ми така ясно, като че ли го бях видяла вчера.
— Да — рекох неопределено. — Може би не съм.
Но докато пожелавах на сестра си приятно прекарване и й предавах поздрави за Джей, и да се забавлява много, образът на Франческо не изчезна.
Може би не бях срещнала още подходящ човек. Може би е бил пред очите ми през цялото време преди повече от десетилетие, но аз съм се изплашила да направя скок в неизвестното и да разбера.
*

Същата вечер лежах с широко отворени очи, мятах се и се въртях. Колкото повече нощта напредваше, толкова по-нещастна се чувствах. Мразех такива нощи. Трябваше да стана в шест сутринта и както всеки ден да правя половин час йога, преди да се окъпя, да изсуша косата си със сешоар и в седем и петнайсет да тръгна за работа. Знаех, че ако не поспя, на другия ден ще се чувствам много зле.
Но не тази мисъл ме безпокоеше. Онова, което наистина ме тревожеше, беше, че не можех да изхвърля от ума си Франческо. Колкото повече се мъчех да забравя женения собственик на ресторант, толкова повече се вкопчвах в спомена за Франческо.
И така в 12:15 най-накрая светнах нощната лампа и отидох в дневната. Запалих лампата на бюрото си и отворих най-долното чекмедже. Извадих бавно кутията със спомените, в която не бях поглеждала, откакто я бях прибрала преди години.
Седнах на дивана с кутията в скута и я отворих предпазливо, като че ли едно невнимателно движение щеше да прикани стария ми живот да нахлуе в новия с бързина, за която не бях подготвена.
Най-отгоре се показа снимката на Франческо, последната, която му направих сутринта, преди да си замина от Рим. Тогава го видях за последен път. Тази негова снимка беше любимата ми. Бях станала рано онази сутрин, за да си прибера нещата, повечето от които през двата месеца на нашата връзка се бяха преселили от моята мъничка стая в пансиона в много по-големия апартамент на Франческо. Бях оставила спретнато подредените си куфари до входната врата и бях отишла в спалнята да го събудя. Но когато влязох, беше толкова сладък, омотан в чаршафите, с леко отворена уста, с мургави рамене, съвършено оформени, че не издържах, взех фотоапарата и го снимах. Той никога не разбра, че съм го снимала, но аз толкова често гледах снимката, особено през онази първа година, след като напуснах Рим, че краищата й бяха оръфани и снимката изглеждаше по-стара, отколкото беше в действителност.
 

Разбира се, че беше стара. През тринайсетте години, които изминаха от моята ваканция в Рим, толкова много неща се бяха променили. Аз се бях променила. Започнах да преглеждам снимките, които така и не подредих в албум, защото се натъжавах, като ги гледах, и се почудих колко млада и щастлива изглеждам. Като че ли съм била друг човек. Не че не бях щастлива тук. Бях, разбира се. Но в Рим усмивката ми беше безгрижна, погледът ми — също. Изглеждах толкова екзалтирана, че съм във Вечния град, че го опознавам, че разполагам със себе си и правя каквото ми хрумне.
Прехвърлих различните снимки на мен и Франческо при фонтана Треви, на мен и Кара, съквартирантката ми, при Колизеума, Франческо и аз в неговия любим бар до Пантеона, сама пред музея на Ватикана. Усмихнах се, когато попаднах на снимки, на които целувах Франческо по гладката, мургава страна, и на мен до неговия мотоциклет „Веспа“. През онова лято като че ли събрах спомени за цял живот. И все пак имаше само няколко дузини снимки за доказателство. Толкова много пъти ги бях разглеждала през изминалите години, че вече не знаех дали моите спомени за Рим са истински, или си спомням само нещата, които се виждат на снимките.
Прехвърлих набързо съдържанието на кутията. Там беше дневникът, който си водех и в който не бях поглеждала, откакто се върнах. Имаше билети от пътешествието ми с влак из Италия, брошури от музеи, изсушени цветя, които бях брала покрай пътя в Тоскана. Пазех колието с пеперудка, което ми подари Франческо две седмици след като се запознахме. Беше фалшиво, вероятно купено от улицата за няколко долара. Но за мен беше равностойно на бижу „Тифани“ от сребро и диаманти. Престанах да го нося година след като се върнах от Рим, единайсет и половина месеца, след като преустанових връзката си с Франческо. Във всеки случай то почти се беше разпаднало по това време.
Взимах една по една снимките и предметите, оставих се на спомените и се вглеждах дълго в образите. Бях забравила колко харесвах светлозелените очи на Франческо, начина, по който свиваше вежди, когато се замисляше, как ми намигаше, когато казвах нещо смешно или пък някоя само наша шега. Бях забравила колко хубаво изглеждахме заедно. Постоянно ме влудяваше със своето безгрижно и лекомислено отношение към живота, с вечния си безпорядък. Беше ми приятно да си мисля, че се допълваме идеално — аз с моята мания за ред и той с абсолютното си нехайство към порядъка. Мисля си, че той ме накара да се поотпусна, ако не изобщо, поне през онова лято. И си мисля още, че аз му помогнах да стане малко по-отговорен.
Но нямах представа къде се намира сега и какво е станало с него. Никога не ме е молил да остана, но аз и без друго нямаше да приема. Трябваше да се прибера у дома да се грижа за Беки и да завърша колежа. Той ми каза, че при това разстояние не може да поддържа връзка, така че във всички случаи заминавах. Можех да остана. Знаех, че можех да остана и да устроя живота си в Рим. Но бях необходима на Беки и татко, така че изоставих всичко и се върнах вкъщи.
И в края на краищата, предполагам, грешката беше моя. Даже не го обвинявах, когато престана да ме търси и да отговаря на моите писма по електронната поща. Знаех, че го бях го наранила. Но тогава си мислех, че светът е пред мен, че ще се влюбя отново в някой друг и че Франческо ще бъде един ден само нежен спомен.
Вместо това бях почти на трийсет и пет и независимо от факта, че се събирах и разделях няколко пъти с гаджета, Франческо си остана единственият мъж, когото наистина съм обичала.
Как се разделих с една любов така лесно?
Прибрах сувенирите, дневника и снимките в кутията и решително затворих капака, като че ли пропъждах спомените в миналото, където им бе мястото. Но дори след като си легнах отново, загасих лампата и се опитах да заспя, Франческо ми се мяркаше в съня.
*

Тази неделна сутрин, след като пропуснах девет обаждания на Майкъл и изтрих шест съобщения, без да ги чета, пристигнах в къщата на баща ми, една от поредицата еднакви къщи с тесни фасади в Бруклин, жонглирайки с голям книжен плик, пълен с ръжени хлебчета, кутия сирене и две чаши кафе, едното от които успях да разлея върху бялата си тениска.
— Здравей, красавице — поздрави ме татко както обикновено и се наведе да ме целуне и да вземе покупките от ръцете ми.
— Здрасти, татко — отговорих, като влязох и затворих вратата с чашите кафе в ръце.
Настанихме се в кухненското кътче с нашето обичайно неделно угощение от ръжен хляб, сирене и пушена сьомга, която татко купуваше от деликатесен магазин наблизо. Той наля две чаши портокалов сок от кана в хладилника и седна срещу мен със сериозно изражение.
— Беки ми разказа за твоята среща с младежа от ресторанта — започна той без предисловие.
Изчервих се.
— Голяма работа.
— Кет, голяма работа е — каза той строго. Замълча и не проговори, докато не го погледнах. — Лошият късмет те преследва, хлапе. Но ти не си виновна.
 

Поех дълбоко дъх и издишах бавно.
— Да, добре — отговорих аз, — но в някакъв момент трябва да потърся вината у себе си. Преди всичко не взимам ли аз лошите решения?
— Според мен момъкът от ресторанта не беше лошо решение — каза баща ми. — Как би могла да предположиш?
— А не трябваше ли да предусетя, че нещо не е наред? — Взех ножа и започнах да мажа ожесточено филията със сирене. — Пък аз само си казвах: „Божичко, какъв страхотен мъж!“ В действителност си мислех, че най-накрая съм срещнала моя човек, разбираш ли?
Татко ме погледна тъжно.
— Ще го срещнеш.
Оставих ножа и забих поглед в хлебчето.
— Не зная защо изобщо говорим за това. Свършено е. Да говорим за нещо по-хубаво. Например за сватбата. Или за медения месец на Беки, за твоя нов голф клуб.
Татко ме погледна с вдигната вежда.
— Винаги така постъпваш. Но този път няма да ти се уреди въпросът. Ще говорим за теб.
Отхапах от хлебчето и се направих, че не съм го
чула.
— Хлябът тази сутрин е много вкусен — казах весело.
— Кет…
Баща ми изглеждаше непреклонен.
— Какво?
Правех се на ударена.
Татко подпря брадичката си с ръка и заклати бавно глава към мен.
— Трябва да направиш някои промени.
Оставих хлебчето.
— Какво е това, намеса ли?
 

— Мисля, че за намеса е необходим повече от един човек.
— Добре, тогава е наистина несполучлива намеса.
— Кет — повтори той, — не е намеса. Но с Беки говорихме и имаме предложение за теб.
— Двамата с Беки за мен ли сте говорили? — попитах аз.
Той се намръщи.
— Остави хората да ти помогнат понякога. Не е необходимо винаги само ти да се грижиш за всички.
— Чудесно. И какво е великото ви предложение как да променя живота си?
Отхапах толкова голяма хапка от ръженото хлебче, че едва я налапах, и се приготвих да понеса онова, което следваше. В списък за бързи запознанства ли ме бяха включили? Биографичните ми данни ли бяха изпратили по всички онлайн сайтове? Аеростат ли бяха издигнали с телефонния ми номер, снимката и съобщение, което крещи: „Отчаяна и излязла от употреба! Обадете се на Кет Конъли!“
Татко отхапа от хляба и избегна погледа ми.
— Да отидеш в Италия — каза с пълна уста.
Преглътнах и се задавих. След минута кашляне и
след като изпих половин чаша вода, която татко скочи да ми налее, изтрих очите си и повторих:
— Ъ—ъ—ъ… да отида в Италия ли? Откъде ти хрумна?
Обзе ме обезпокоителното чувство, че баща ми е
придобил способността да чете мисли и знаеше, че сънувах Франческо цяла нощ.
Татко изглеждаше изненадващо спокоен.
— Там ти беше най-щастлива — каза той. — С Беки смятаме, че ще бъде добре за теб да отидеш пак за известно време.
— Какво говориш? Щастлива съм тук.
Той само ме погледна.
— Кет…
 

— Какво? Щастлива съм.
— О, да, на друг ги разправяй. Точно за това си мечтала цял живот. Да работиш по петдесет часа седмично скучна работа и всяка неделя сутрин да идват при мен с ръжени хлебчета, а любовните ти преживявания да отиват на вятъра.
— Това ме обижда — казах. — Всичко това.
Баща ми въздъхна.
— Виж. Положително имаш неизползвана отпуска. И като те познавам, в кредитните ти карти има достатъчно средства.
— Няма — отговорих. — Забрави ли, че току-що си купих апартамент?
Бях изключително горда, че за десет години спестих пари и миналата година платих в брой началната вноска за едностаен апартамент в Горен Ийст Сайд.
— Не си платила с кредитна карта — напомни ми татко.
— Не съм — измънках. — Но си пазя кредит за спешни случаи. Използвам картите да свържа двата края, докато спестя за вноските по ипотеката, разбираш ли?
— В такъв случай все имаш хиляда за самолетен билет и още хиляда и петстотин за месец на хотел.
— Моля, за месец ли ме караш да отида в Рим?
— Не можеш да промениш живота си за една седмица — отбеляза той. — Иди най-малко за две—три седмици. Поне да си струва.
— Сигурно се шегуваш — казах равнодушно.
Баща ми погледна встрани.
— Може би ще отделиш и малко време да размислиш за майка си.
— Да размисля за майка си ли? — попитах и се изправих.
— Престани да правиш трагедии — каза баща ми. — Седни.
 

Погледнах го ядосано и после се смъкнах бавно на стола.
— Нямам какво да мисля за майка си — казах тихо.
— Освен че я мразиш — добави баща ми с равен тон.
Взе ръцете ми, преди да успея да ги отдръпна и да протестирам отново.
— Спокойно, Кет. Не се упреквай, че се чувстваш по този начин. Но може би ще отидеш да посетиш семейството й, докато си там. Може би те ще ти помогнат да разбереш, че тя не е искала да те нарани. Може би, ако го проумееш, ще ти бъде по-леко.
— Както и да е — изсумтях. Погледнах встрани. — Разговорът беше много поучителен. Но днес ме чака доста работа. Трябва да тръгвам.
Татко въздъхна и пусна ръцете ми.
— Поне ще си помислиш ли? Не си длъжна да ходиш при роднините на майка си, хлапе. Просто иди и си спомни какво означава да бъдеш отново щастлива.
— Бях много по-щастлива, преди да дойда тук тази сутрин — промърморих.
Изправих се и се целунахме смутено за довиждане. Очаквах, че ще се ядосам на татко и Беки, когато излязох от дома му и тръгнах към метрото. Но чувствах само странна празнота, пораждаща един въпрос. И този въпрос връщаше постоянно спомена за Франческо.
*

Същата вечер, след като напазарувах, изчистих до блясък апартамента, гледах няколко часа телевизия и се опитах да заспя, станах от леглото и включих компютъра. Зареждаше се бавно и се усетих как нетърпеливо потропвам с крак, докато чаках.
Включих търсачката и извадих адресника си. Пазех го от колежа и имах имейл адреса на Франческо. Надявах се, че не го е сменил. Намерих го и се загледах в бялото поле, предназначено за писане. Само като видях отново адреса му, и сърцето ми трепна. Спомних си с болка колко сутрини в Рим започвах деня с краткото послание: „Мисля за теб… Кет“. Също така с болка си спомних колко пъти се опитвах напразно да се свържа с него, след като се върнах тук. Сигурно му бях изпратила петдесет имейла, които останаха без отговор. Накрая се отказах и реших да запазя гордостта си.
Дванайсет години бяха изминали, откакто за последен път се бях опитала да се свържа с него, но въпреки това той се беше запечатал в ума ми така ясно, сякаш го бях видяла вчера. Ами, ако той не се чувстваше по същия начин?
Поех дълбоко дъх и започнах да пиша.
След четирийсет и пет минути и шест чернови най-накрая написах писмото, което в моите очи изглеждаше прилично. Прочетох го още веднъж:
Скъпи Франческо,
Здравей! Мина много време. Надявам се, че ме помниш; аз никога не те забравих. Чудя се къде си и какво правиш сега. Още мисля често за теб. Ще се радвам, ако ми отговориш.
Кет
Затворих очи и натиснах клавиша „изпрати“, преди да размисля. Дано на сутринта не съжалявам.
Изключих компютъра и се сгуших отново в леглото. За пръв път през онази нощ се успокоих. Най- накрая заспах.


* * *

Когато на другия ден отидох на работа, като че ли бях предизвикала пясъчна буря от нощни емоции. Какво направих?
Пощата ми беше пълна както обикновено с десетки съобщения, получени през уикенда. Прегледах ги набързо и скръцнах със зъби, като попаднах на майкълеванджелисти@приадриано.сом. Не му бях давала моя адрес, така че той сигурно го бе издирил в „Гугъл“. Вбесих се, като си представих как се спотайва някъде из апартамента и търси скришом адреса ми, докато нищо неподозиращата му жена играе с детето им в другата стая. Натиснах „изтрий“, преди да продължа да си представям.
От Франческо нямах известие. Стана ми неприятно.
До обяд не свърших кой знае каква работа, но загубих много време да проверявам съобщенията си през няколко минути с надеждата, че Франческо е отговорил. С всеки час, който се изнизваше без известие от него, ставах все по-нервна… и се чувствах все по-глупава и по-глупава, че изобщо се реших. Постоянно пресмятах наум. По обяд наше време в Италия е шест следобед и той сигурно се е прибрал вкъщи, ако още работи като програмист, както през лятото, когато се запознахме. Дали е проверил и домашния си имейл? Може би го е прочел в работата и сега се бори с чувствата си, и не знае как да отговори.
— Много си замислена.
Крис беше подала глава над преградата на моята кабина и се хилеше.
Покашлях се.
— Не съм, занимавам се тук с един имейл — казах невинно.
— Чакаш ли имейл? — кимна тя с усмивка към моя екран.
Изчервих се и това явно беше отговорът, който я интересуваше.
 

— От кого очакваш имейл?
Погледнах нервно към екрана и бързо отговорих:
— От никого.
Тя вдигна вежда.
— От никого ли? — повтори. — Много любопитно, като се има предвид, че провери пощата си днес навярно хиляда пъти и сякаш те облива студена пот.
Усетих как страните ми пламват.
— А сега пък се изчервяваш — продължи тя с равен тон, — което потвърждава моите подозрения, че става въпрос за мъж. Дано да не е онзи женен тип от ресторанта.
Поклатих глава.
— Определено не е.
Тя мълчеше и не откъсваше поглед от мен.
— Тогава кой? — не се сдържа най-накрая. — Да не си се запознала с някой друг?
— Ами — поколебах се аз, — не може да се каже, че е ново запознанство…
Точно в този момент компютърът ми изжужа, предупреждавайки ме, че имам поща. Дъхът ми секна, като се обърнах да погледна и като видях познатия имейл адрес, от който чаках известие цял ден: Francesco [email protected].
Франческо ми бе отговорил.
Без да обръщам внимание на Крис, кликнах на съобщението. Сърцето ми туптеше лудо. За секунда текстът се изписа на екрана. Прочетох го жадно.
Bella!
Поздрави от Италия! Още мисля за теб. Запечатана си в паметта ми. Моля те, трябва да дойдеш в Италия да ме видиш. Сърцето ми копнее за теб.
Любов и целувки
Франческо
 

Четях и препрочитах със затаен дъх. Не ми се вярваше, че ми отговори и на всичкото отгоре ми пише, че съм запечатана в паметта му! Че сърцето му копнее за мен! Почувствах се леко замаяна.
— Кой е този Франческо? — прекъсна Крис мислите ми явно заинтригувана. Беше влязла при мен и четеше над рамото ми.
— Никой — смънках аз, затворих бързо страницата и примигнах няколко пъти, за да дойда на себе си.
— Как така никой? — повтори тя. — Стига, Кет!
И така, след кратка пауза й разказах цялата история, като започнах от деня, когато се запознах с него в един нощен клуб, и завърших с изпращането на имейл снощи. Когато свърших, тя ме гледаше с широко отворена уста.
— Защо досега никога не си го споменавала? — попита тя.
Вдигнах рамене.
— Не знам. Той беше минало, нали разбираш?
— Да, но вече не е минало — каза Крис. — Е? — Погледна ме внимателно. — Какво ще правиш?
— Какво ще правя ли? — учудих се аз.
Тя завъртя очи.
— Мъжът на твоите мечти, както стана ясно, току- що те покани в Италия. Не ми казвай, че няма да отидеш!
Лицето ми се сгорещи още повече.
— Не мога да отида в Италия!
— Защо?
Нямах смислен отговор.
— Н—н—не знам — заекнах най-накрая. — Искам да кажа, че просто не е практично. Не мога да си го позволя. Имам работа.
— От години не си взимала отпуска! — отбеляза тя. — Сигурно можеш да изчезнеш за месец, като събереш всички дни.
 

Покашлях се.
— Девет седмици в действителност — уточних аз.
Крис се ококори.
— Сериозно ли говориш, момиче? И какво чакаш?
Свих рамене притеснено.
— Ами ако татко има нужда от нещо? Или Беки, когато започнат да се местят с Джей в новия си апартамент? Ами ако някой от моите клиенти ме потърси?
— Кет — започна тя бавно, сякаш говореше на бавноразвиваща се. — В Италия имаш на разположение страстен мъж, който иска да отидеш при него. Не е ли време поне веднъж в живота си да помислиш първо за себе си?
— Ама аз — понечих да възразя, но Крис ме прекъсна:
— Сериозно, Кет. — Сега вече говореше решително. — Наистина ще бъде абсурдно, ако не отидеш. Заслужаваш го. Необходимо ти е. — После добави: — В случай че не отидеш, винаги ще се питаш какво ли щеше да бъде. И няма да разбереш.
— Не знам… — промълвих едва чуто.
Крис ме загледа пак продължително. После, без да продума, застана до мен, избута ме встрани и натисна бутона „отговор“ на имейла на Франческо.
— Какво правиш? — попитах.
Тя не даде обяснение. Вместо това написа нещо. Гледах нервно екрана, където се появяваха думите:
Сигурен ли си, че искаш да дойда? Мина много време…
Натисна „изпрати“, преди да успея да възразя.
— Крис! — възкликнах. — Какви ги вършиш! Ами
ако той само се шегува? Ако не е имал предвид точно това? Ами ако…
Точно в този момент компютърът предупреди, че имам поща. Вторачих се в екрана, където се появи отново адресът на Франческо, и не вярвах на очите си. Без да продума, Крис кликна. Със стаен дъх прочетох:
Разбира се, че искам да дойдеш. Нима истинската любов не е завинаги? Моля те, ела в Рим. Побързай, моя bella.
— О! — промълвих.
Крис ми се усмихна:
— Добре, Жулиета. Да те изпратим при твоя римски Ромео. — Постарах се да не мисля как завършва историята на Ромео и Жулиета. — Имаш ли паспорт? — попита приятелката ми.
Кимнах вцепенено.
— Фантастично — зарадва се тя. — Дай ми кредитната си карта и започвам да търся билет. А ти ще пишеш молба за отпуска.
— Но … — опитах се да възразя.
— Никакво „но“, действай — заповяда тя. — Няма да ти разреша да се скриеш от този мъж. А сега казвай кога ще ти бъде удобно да заминеш — четвъртък или петък?
Изсумтях.
— Подиграваш ли се?
Крис сви рамене.
— Да ти прозвуча подигравателно!
Чувствах се като в мъгла, като че ли живеех живота на друг човек, докато отивах да си взема бланка за подаване на молба за отпуска. Амбър, служителката, ме погледна, сякаш не съм с всичкия си.
— Отпуска ли искаш? — попита тя.
Кимнах.
— Боже мой! — развика се тя. — Адът ще се продъни! Чудо на чудесата!
 

Аз я погледнах, без да знам какво да отговоря.
— Не ми се налага непременно да заминавам — отстъпих. — Мога да си взема отпуска, когато е удобно, за да не затруднявам никого.
Амбър завъртя очи.
— Будалкаш ли се? От пет години чакам да поискаш отпуска. Моля те! Изчезвай!
— Но…
— Да не съм чула дума повече — отсече тя.
Излязох, сподирена от смеха на Амбър, все още без да ми се вярва, че идеята става действителност.
Но само докато не се върнах на работното си място.
— И така, запазих ти билет за четвъртък — съобщи жизнерадостно Крис. — Кога искаш да се върнеш?
— Почакай, този четвъртък ли?
Тя се обърна и сви рамене.
— Намерих много изгодна оферта, намаление в последната минута. Няма за какво да ми се сърдиш.
Поех дълбоко дъх.
— Крис, това е лудост.
Тя ми се усмихна.
— Да, лудост е. И точно заради тази причина трябва да го направиш. Някога правила ли си в живота си нещо лудо или безотговорно?
— От безотговорността не произлиза нищо добро — казах упорито.
Тя се взря в лицето ми за миг и въздъхна.
— Кет, животът е гаден. Човек понякога се решава да поеме риск. Ти трябва да излезеш от твоята удобна черупка. Трябва да направиш нещо безотговорно или съвсем шантаво. Ще се изложиш ли на опасността да страдаш? Да, разбира се, че съществува такава възможност. Но как иначе ще кажеш, че си живяла, щом никога не си изпадала в наистина трудно положение?
 

Замислих се над думите й, а в това време стомахът ми се сви на топка.
— Струва ми се толкова глупаво да постъпвам така.
— Кет, понякога трябва да вършиш глупости. И без това животът тече по свои си закони. За бога, нима мислиш, че съм очаквала да бъда с бащата на Дани? Постъпих ли умно, като избрах него? Разбира се, че не. Но последвах сърцето си и сега имам моята малка дъщеричка, без да съжалявам абсолютно за нищо. Понякога трябва да избягаш от твоята удобна черупка, за да проумееш какво търсиш в живота.
Замислих се отново. Хвърлих поглед към компютъра, на чийто екран постепенно се изписваха обратните полети на агенцията. Спомних си думите на Франческо от неговия имейл. „Моля те, ела в Рим. Не се бави, моя bella“ Помислих си, че наистина не съм поемала риск след онова лято в Рим. Помислих си колко е хубаво да заспя в прегръдките на Франческо, да го държа за ръката и да го гледам в очите, и че не съм преживявала подобно нещо с никого, след като за последен път видях моя италиански любим.
Преглътнах мъчително. Имах девет седмици неизползвана отпуска. Сестра ми порасна. Баща ми определено можеше да се грижи сам за себе си.
— Заминавам за четири седмици — чух се да казвам. — Мога да си позволя четири седмици в хотел.
Крис ме погледна, без да вярва на очите си, след това се усмихна, а аз бях изумена от думите, които току-що изрекох. Тъкмо щях да си ги взема назад и видях с ужас как тя отбеляза светкавично „избор“, въведе данните на кредитната ми карта и отбеляза „купуване на билет“.
— Заминаваш за Рим — обяви и се облегна блажено сияеща.
— Ама — промълвих безсилно.
Тя се засмя.
 

— Вече няма накъде да бягаш. Билетът е с фиксирани дати и не може да се сменя.
— О, божичко! — измънках. Сега вече всичко стигна до съзнанието ми. Заминавах за Рим. Сама. След два дена. За да се срещна с мъж, когото не съм виждала повече от десет години. Ами ако реши, че вече не съм привлекателна? Ами ако се е променил и не го харесам?
Докато се измъчвах, Крис си пишеше доволно с Франческо. Погледнах безпомощно нейното съобщение и се почувствах изведнъж изолирана от цялата ситуация.
Франческо,
Взех си отпуска и ще пристигна в петък. Ще си потърся хотел.
Кет
Той отговори веднага.
Кет, петък ли? Ти накара сърцето ми да пее. Прати ми информацията за полета и ще те посрещна на летището. Нямам търпение да те видя отново, bella.
Molti baci, Франческо
— Ето, това е — обърна се Крис към мен триумфално след отговора му. Искаше ми се да загубя съзнание. — Всичко е уредено.
— Не мога да повярвам, че го правя — промърморих, все още взирайки се безизразно в екрана.
— Аз мога — каза Крис щастливо. — Крайно време е да престанеш да живееш спокойно и безинтересно.
 

Трета глава.
 

Беки и Джей се върнаха от медения си месец на следващата сутрин и аз се срещнах с тях на вечеря у баща ми. Вече бяха проявили сто снимки и сестра ми бъбреше безспир и разказваше всяка подробност от тяхното пътешествие. Джей придоби отегчен вид, а клепачите на татко започнаха да се затварят на около шейсетата снимка, но аз се стараех да я слушам. Беше важно за нея, а аз винаги обръщах внимание на събитията, които бяха важни за сестра ми.
Преди с баща ми да доядем спагетите и зелената салата, които бях сготвила за вечеря, тя не престана да разправя истории за медения им месец. И чак когато се разположихме в гостната за кафето, най-после хвърлих бомбата.
— Заминавам за Италия в четвъртък — съобщих най-небрежно, криейки усмивката си зад чашата за кафе с надпис „Дъщерите са най-върховният дар на живота“, от която баща ми държеше да пия.
Беки се задави с кафето:
— Какво?
Джей изтри от ризата си пръските и повтори:
— Италия ли?
Баща ми само се усмихна.
— Добро момиче — произнесе се.
Погледнах Беки, Джей, след това доста дълго се гледахме с баща ми. Свих рамене.
— Беше прав — казах. — Може би наистина е нещо, което трябва да направя.
 

— Четвъртък ли? — каза Беки все така ококорена срещу мен. — Но това е след два дни.
Кимнах.
— Крис е виновна. Намери ми от онези евтини билети, дето се продават в последния момент. Но сигурно така е по-добре. Няма време да се измъчвам с колебания, нали?
— Страхотно — заклати глава Джей. — Италия! Охо!
— Но наистина е неочаквано, Кет — каза Беки и сложи ръка на неговата да го укроти. — Сигурна ли си?
Погледнах татко, после нея.
— Мислех, че идеята е твоя — обърнах й внимание аз.
— Ами, да. Но не смятах, че ще я осъществиш в действителност. Ти никога нищо не правиш.
Настъпи неловко мълчание за миг. Баща ми се покашля.
— Ето, че го прави, и според мен е чудесно.
— Благодаря — казах тихо, като се почувствах изведнъж несигурна. Беки беше права. Беше съвсем нехарактерно за мен, съвсем безразсъдно. Сърцето ми взе да се свива. Но после тя плесна с ръце и ми се усмихна.
— Права си. Абсолютно. Звучи суперготино. Само завиждам, че не мога да дойда и аз.
— Къде ще отседнеш? — попита Джей.
— Не ми се ще да похарча цяло състояние, но все пак ще потърся приличен и сигурен хотел. Има наистина много хубави хотелчета близо до спирка на влака, в които стаите са по седемдесет и пет долара на вечер, което за Рим е приемливо. Като пресметна всичко, ще ми струва около две хиляди и петстотин долара.
Беки подсвирна.
— Божичко! Това са куп пари. Да речем два пъти колкото струваше нашият меден месец.
 

— Да, но аз заминавам за четири седмици. Всъщност не е толкова зле, като се има предвид колко ще стоя там.
— Имаш ли толкова пари? — попита сестра ми.
Вдигнах рамене, като се почувствах изведнъж неудобно от разговора. По цял ден говорех за парите на другите хора, но мразех да говоря за своите.
— Ще се оправя — усмихнах се вяло на татко. — Освен това за какво са кредитните карти?
— Охо! — възкликна Веки. После се засмя. — Страхотно. Браво на теб. — Млъкна, след което добави: — А ще се обадиш ли на онзи тип? Как му беше името? Франциско ли?
Преглътнах.
— Франческо — поправих я. — Да. Вече му изпратих имейл.
За втори път тази вечер челюстта на Беки буквално увисна.
— Нима? И това никак не е характерно за теб.
— Да, наистина, опитвам се да се измъкна поне малко от моята уютна черупка, разбираш ли?
— Божичко, леле! — поклати глава сестра ми. — Не знам какво да кажа.
— Аз знам — каза татко тежката си дума. — Гордея се с теб, миличка. Ще прекараш чудесно. — Вдигна чашата си с кафе. — За Кет.
— За Кет — повториха Беки и Джей и чашите ни звъннаха.
*

До четири часа на следващия ден бях така превъзбудена, че едва се съсредоточих върху работата си. Крис постоянно повтаряше, че докато ме няма, работата няма да избяга, и че „Пафър и Хамлин“ няма да фалира без мен. Знаех, че ме занася, но все пак
 

бях неспокойна. Не бях отсъствала повече от няколко дни, откакто започнах да работя във фирмата. Ами ако някой от моите клиенти се нуждае от мен? Ами ако връхлети някое бедствие, докато ме няма?
— Винаги можем да се свържем по имейл с теб— успокояваше ме Крис с шеговито изражение. — И след като имаш триста способни колеги, все ще се намери кой да разреши евентуален проблем.
— Но …
— Никакво „но“ — отсече Крис. — Сериозно. Просто замини. Престани да се тревожиш. Прекарай безметежно поне веднъж в живота си.
Не отговорих на още две обаждания на Майкъл през същия ден и изтрих две съобщения, без да ги чуя. Изкушавах се да му кажа, че заминавам за Италия, но знаех, че не бива дори да мисля за този мъж. Свързах се с телефонната компания и помолих да ме включат в международна мрежа през следващите трийсет дни. Обадих се и на кабелната компания, за да преустановят услугата за един месец.
— Хей, има ли нещо, за което да не си помислила?— поклати развеселено глава Крис.
— Обичам всичко да е точно.
И тъкмо в този момент звънна мобилният ми телефон. Търсеше ме Беки. Тя никога не се обаждаше през деня, освен ако не се е случило нещо. Вдигнах телефона веднага.
— Кет? — Гласът й беше тих, звучеше някак отдалеч. Долових, че под смърча.
— Беки? — попитах. — Добре ли си?
Крис ме погледна сепнато.
Сестра ми позамълча, преди да отговори:
— Всъщност не съм. Сгафих.
Затворих очи за миг. Толкова пъти бях чувала от нея тези думи.
— Какво се случи.
 

Чу се още подсмърчане.
—Ами… аз… м—м—м… взех назаем колата на госпожа Коен.
Въздъхнах. Госпожа Коен беше мила възрастна дама, чийто пудел Беки разхождаше от години.
— Беки, ти нямаш шофьорска книжка.
— Нямам.
— Е?
Тя замълча.
— Само исках да заведа Миди до Сентрал Парк за разходка. Нали знаеш, че не мога да я кача в метрото, понеже там не пускат кучета, и такси не мога да взема, защото нямам толкова пари.
— Таксито е по-евтино от паркинга там.
Не се сдържах да не възкликна заради липсата на логика в историята.
— Като че ли не мога да придумам някой хлапак от персонала на паркинга да си оставя колата за един час, докато разхождам кучето — присмя се Беки.
Обмислих положението. Така беше. Беки мигаше на парцали и мъжете се надпреварваха да й помагат. Когато аз мигах, хората си мислеха, че имам нужда от капки за очи.
— Така е — потвърдих. — Тогава какво се обърка?
Тя въздъхна тежко, тежко.
— Ами всичко беше идеално, карах си колата, докато онзи абсолютен кретен не ме засече и аз не свърнах вляво, за да не ме блъсне, така че завих към Бродуей и се насочих на север.
— Но Бродуей е на юг — уточних аз.
Беки замълча.
— Ъ—ъ—ъ, да. Там е проблемът.
— Врязала си се в насрещното движение на Бродуей ли? — попитах. Вдигнах поглед към Крис, която клатеше глава. „Типично“ — прочетох по устните й.
— Ъ—ъ—ъ — плачеше Беки.
 

— И? — подканих я.
— Удариха ме.
— О, Господи! Как си?
— Малко съм бинтована. Ще ми мине. Миди също, слава богу, с добре. Но колата…
— Смачкана ли е? — предположих аз.
— Не съвсем — каза тя веднага. — Но е доста зле. Говорих с един тип в сервиза и той каза, че ще намали цената, понеже съм се държала много мило с него и така нататък, но пак ще бъде скъпо да я поправи.
— Госпожа Коен няма ли застраховка? — попитах.
— Всъщност не й казах. Та тя вече не я кара. Имам предвид, че си е чиста загуба, ако питаш мен. Как може да се остави порше да гние в гаража?
— Разбила си порше ли? — попитах смаяно.
— Онзи тип ще я поправи — каза Беки сконфузено. — Човекът се кълне, че като я поправи, госпожа Коен дори няма да забележи.
Въздъхнах дълбоко.
— Какво искаш?
— фактически нямам пари да платя поправката. Похарчихме всичко на сватбеното пътешествие. Кредитните ми карти са изпразнени.
— Не можеш ли да вземеш от госпожа Коен?
—Ами работата е там, че тя е приятелка с всичките
стари дами, чиито кучета разхождам. Така че ако ми се ядоса, ще каже на приятелките си и аз ще загубя бизнеса си, който градя от пет години. Ще бъда разорена.
— Значи ми искаш пари назаем? — предположих аз.
— Само една малка сума — отвърна тя бързо. — Ще ти я върна. Заклевам се.
Позамълчах. Знаех, че ще се съглася. Винаги го правех. Бях измъквала Веки от най-различни каши поне дузина пъти. Но по-рано винаги имах нещичко скътано под възглавницата. А сега, след като платих началната вноска за апартамента миналата година, след като използвах кредитните карти няколко месеца, за да икономисам за първите вноски по ипотеката, след като купих билети за отиване и връщане и заделих пари за хотел в Рим, възможностите ми бяха рязко намалели. Заради моята коректност ми разрешиха по-висок заем, отколкото се полагаше, но това означаваше също, че не можех да искам рефинансиране толкова скоро; бях превишила лимита.
— Колко ти трябват? — попитах. Затаих дъх в напрегнато очакване да чуя отговора.
— Две хиляди деветстотин петдесет и един долара и шейсет и пет цента — каза тя като скоропоговорка.
— Три хиляди долара! — повторих.
Челюстта на Крис увисна.
— Преувеличаваш — възрази Беки. — Не са чак толкова много. Освен това ще ти ги върна, Кет! Знаеш, че ще ти ги върна!
— Беки — казах натъртено, — не мога. Кредитните ми карти са празни.
Тя се умълча за малко.
— Празни ли?
— Задръж малко. — Проверих в моя сайт наличността на моите три кредитни карти и сметнах наум бързо. В трите общо имаше хиляда и петстотин долара. — Беки, имам само хиляда и петстотин.
— Но на мен ми трябват два пъти повече — разхълца се тя. — Ще загубя работата си. Ако загубя работата си, няма да можем да плащаме наема.
Затворих очи.
— Друга възможност нямаш ли?
— Не мога да поискам от татко.
И двете знаехме, че баща ни нямаше пари. Едва свързваше двата края. Беки не знаеше, но тази година на няколко пъти той закъсва и му заемах пари, за да плати наема си.
 

— Знам — въздъхнах.
Помислих малко. Хвърлих поглед към Крис, която само клатеше глава. Знаех точно какво й минава през ума. Щеше да се вбеси, ако още веднъж измъкнех Беки от поредната каша. Но Крис нямаше сестри. Никога не бе изпадала в подобно положение. Човек е длъжен да помогне на семейството си, ако има възможност.
Затворих сайта и отворих другия с хотели в Рим, който проучвах. Загледах се с копнеж.
— Дай ми пет минути и ще преведа сумата, разбрахме ли се?
— Благодаря ти — каза Беки с тъничко гласче. — Велика си. Обещавам, че ще ти ги върна.
— Знам — отговорих.
— Дай ми само номера на сметката и аз ще я кажа на човека — предложи услужливо тя. — Даже няма да се наложи да се разкарваш.
Казах й, че веднага ще й се обадя, после затворих бавно страницата с хотелите. Въведох няколко данни в компютъра и натиснах „enter“. Вдигнах поглед и видях, че Крис е точно там, където очаквах — стоеше зад мен и се взираше сърдито в екрана.
— Какво направи? — попита ядосано.
— Беки е катастрофирала с кола и има нужда от пари — смънках аз.
— Нали й каза, че нямаш пари.
— Казах й — не отрекох аз. Замълчах и прибавих: — Но тя има нужда от мен.
— И? — попита Крис нетърпеливо.
— И отказах хотела в Рим — отговорих тихо.
— Какво? Кет, ти си луда. Къде ще отседнеш?
— Не се налага непременно да замина — казах. — Може би това е знак. Сигурно така е предопределено. И кое е по-важно? Едно фриволно пътешествие? Или моята сестра?
 

— Въпросът е нелеп — сопна ми се Крис. — В случая пътешествието е по-важно. Твоята сестра непрекъснато иска от теб пари и услуги!
— Но нали затова е семейството.
— Не, не е затова, постоянно да се възползват от теб безотговорни, егоистични роднини — каза Крис. — А между другото билетите не могат да се сменят или връщат.
— Значи ще загубя деветстотин долара — отговорих. — Светът няма да свърши.
Крис въздъхна дълбоко.
— Колко имаш в картите?
— За хотел няма да стигнат — отговорих. — Просто не е речено да отида.
Тя впи за миг поглед в мен.
— Няма да стане — промърмори.
Застана до стола ми и ме избута встрани. Отвори моята поща и намери последното писмо от Франческо. Написа отговор и преди да видя какво е написала, го изпрати.
— Какво написа? — попитах.
Тя скръсти ръце предизвикателно.
— Теб не те засяга.
Бутнах я и отворих „изпратени съобщения“.
Зяпнах ужасено, като видях какво е написала:
„Здравей, Франческо. Направих наистина глупава грешка и дадох назаем пари на сестра си. Сега не мога да си позволя хотел в Рим. Дали ще ти бъде удобно да остана при теб?“
— Крис! — възкликнах. — Не мога да повярвам, че написа подобно нещо!
Тя вдигна рамене и присви очи.
— Все някой трябваше да го напише. Ти винаги намираш оправдание да си стоиш в уютната черупка.
И двете се вторачихме в екрана. Знаех си, че Франческо се е изплашил и че няма да отговори.
 

Чувствах се още по-глупаво, отколкото в началото на това фиаско. Преди всичко не ме беше виждал от години. Положително нямаше да иска да му се натрапя изведнъж в къщата.
И тогава получих имейл.
— Казах ли ти, че ще отговори — натри ми носа Крис, отваряйки съобщението. И двете се взряхме в текста на екрана: „Ще бъде идеално аз и ти заедно. Броя минутите до нашата среща. С любов, Франческо.“
— О, боже мой! — изпъшках аз.
— Кет Конъли — хилеше се триумфално Крис, — вече нямаш никакви извинения. Заминаваш за Рим.
 

Шеста глава
 

Двайсет и четири часа по-късно се бях разположила на средната седалка в самолет на „Алиталия“, който летеше от Ню Йорк за Рим, и все още не ми се вярваше, че е истина.
Даже след поканата на Франческо бях сигурна, че ще се случи нещо. „Може би — мислех си — шефът ми ще възрази, че не мога да отсъствам с толкова прибързано предупреждение.“ Но в действителност той така се зарадва, че съм се решила да си взема отпуска, че по случай заминаването ми поръча букет от цветарския павилион във фоайето на сградата.
Седях в самолета и не можех да заспя, защото въображението ми рисуваше бурни картини и тръпнех как ще се срещнем с Франческо за пръв път след толкова време.
Знаех, че ще го позная, разбира се. Но как ли щеше да изглежда след тринайсет години? Беше ли натрупал килограми? Дали беше все така атлетичен? Бръчиците около очите му дали бяха по-дълбоки?
Той беше по-голям от мен, напомних си аз. Цели седем години. Значи беше наченал четирийсетте. Странна мисъл; последния път, когато го видях, беше на двайсет и осем. Като че ли бе изтекъл цял един живот.
Дали се е женил и развеждал оттогава? Има ли дете? Чудех се дали посещава същите барове, караше ли същия мотопед? Още ли навива два пъти спагетите, след което засмуква висящия остатък? Чудех се още ли пуши, когато пие, или е престанал? Бръсне ли се всеки ден, или пак оставя двудневна секси брада? Подстригва ли се по-редовно или къдриците му са все така леко в безпорядък? Носи ли сега костюми или се облича за работа с риза и джинси както по-рано? Ще се смее ли на шегите ми и да ми се усмихва?
Минаваше два часът италианско време, когато най-сетне минах през митницата и се запътих към изхода на международното летище „Фюмичино“ в Рим — разпростряно на широка площ и старомодно, все същото, откакто го видях за последен път. Сърцето ми биеше лудо и вървях с пълзящия зад мен куфар, колкото можех по-бързо. Знаех, че Франческо е само на метри от мен. Затъмнените автоматични врати се показаха пред мен като вход към друг свят. Поех дълбоко дъх, забързах и прекрачих. Започнах да оглеждам тълпата посрещани.
И тогава го видях. Беше като насън.
Веднага го познах. Тринайсетте години почти не се бяха отразили на неговата фрапантно красива външност. Фактически наближавайки средната възраст, изглеждаше още по-добре. Косата му беше все така гъста и смолисточерна; около очите му бръчиците бяха повече, но очарователно секси; загорилата кожа на изваяното му лице беше опъната. Носеше черни джинси и сива дизайнерска тениска, която прилепваше точно където трябва, за да забележа, че не е загубил атлетичната форма на ръцете и раменете си, които толкова харесвах преди години.
Том също се вглеждаше в тълпата и аз му помахах, но той погледна право към мен и отмести поглед, сякаш не ме видя. Трепнах леко, но това беше глупаво. Той продължи да оглежда хората бавно и спокойно, а аз забързах към него с разтуптяно сърце.
— Франческо! — изрекох високо, щом се приближих достатъчно, за да ме чуе. — Насам! — вдигнах ръка и я размахах, за да привлека вниманието му.
Най-накрая очите му се спряха върху мен и видях на лицето му проблясък. Позна ме. Примигна няколко пъти, като че ли да осъзнае факта, после се усмихна, а аз се затичах към него.
— Relia ! — възкликна той. — Che sorpresa !
Наистина ли се изненада!
Пуснах куфара на няколко крачки от него и се хвърлих в прегръдките му. Почувствах се, сякаш ме обгърна миналото, когато ме целуна по двете страни и ме притисна към себе си. Беше поразително. Франческо винаги ме прегръщаше точно така, щом ме видеше, и ми се стори толкова мило и познато, че щях да се разплача.
— Какво правиш тук? — удиви се той, отдръпвайки се, за да ме погледне изпитателно.
— Знам! — отвърнах, като не можех да престана да се усмихвам. — Никога не съм постъпвала толкова спонтанно — просто да изпратя един имейл и да се кача в самолета.
Той сви вежди и ме изгледа изпитателно.
 

— Но защо? — попита след малко. — Защо измина целия този път?
—Аз никога… никога не си простих, че заминах, без да се замисля. Че не последвах онова, което можеше да се случи между нас. Съжалявам.
— Ах — въздъхна Франческо, впивайки прекрасните си зелени очи в моите, при което аз пламнах. — Е bel niente. Нима нищо. Non ti preoccupi.
Значи да не се притеснявам, Франческо говореше добре английски, но имаше сладкия навик да си казва изречението първо на италиански. Струваше ми се много очарователно и космополитно, фактът, че не ме обвиняваше и само се взираше в мен, ме трогна.
— Липсваше ми — казах тихо.
Той помълча, после се усмихна.
— Е tu. — Погледна куфара ми. — Така. Ще тръгваме ли?
Кимнах и Франческо ме хвана здраво с дясната си ръка, а с лявата затъркаля куфара без всякакво усилие. В този момент сърцето ми щеше да се пръсне от щастие. Почувствах се любовна двойка с него, отново бяхме гаджета. Но като се озовахме навън в слънчевия следобед и се запътихме към малкия фиат на Франческо, хрумна ми, че нямах представа къде отиваме и какъв е животът му сега.
Поговорихме за незначителни неща, докато летяхме с пълна скорост към града. Франческо шофираше по същия начин, както го помнех — бързо, агресивно, ругаейки под нос, ако някой му се изпречи на пътя. Очаквах, че е надживял тази типично италиански форма на автомобилен гняв. Но странно, това, че си е все същият, не ме подразни. Почувствах го още по-близък, като че ли беше изминало по-малко време и промените не бяха толкова значителни. Може би близостта ни не се бе загубила. Може би и той се чувстваше по същия начин.
 

— Значи можеш да си вземеш шапката и да напуснеш работа ей така? — попита Франческо, като профуча край възрастна дама в двуместна кола и се мушна умело между два мотопеда с мотоциклетисти без каски.
— По принцип рядко взимам отпуска — отговорих, като с всички сили се мъчех да не се вцепеня от страх, че ще загина в горяща, катастрофирала кола на магистрала А 91.
Той ми хвърли кос поглед и се усмихна хитро.
— Сигурно имаш хубава работа, а? Много хубава!
Разсмях се.
— Не е зле — казах. — С някои неща винаги съм се справяла. Работя като счетоводителка.
Почувствах се особено да се опознаваме с мъж, чийто рожден белег знаех, че се намира на левия му хълбок, знаех всичките му истории, какви са надеждите и мечтите му, които едно време смятах за неразделни от моите.
— Ама печелиш много, а? — настояваше шеговито. Отново се съсредоточи в шофирането и се шмугна пред един стар пикал, чийто шофьор се наведе от прозореца и явно изрече куп ругатни, придружени с жестове, което само разсмя Франческо. Погледна ме бързо.
— Богата ли си?
Завъртях очи.
— Едва ли. Просто зная как да пестя. А ти?
— Дали съм богат ли? — попита Франческо явно развеселен. — Това ли ме питаш?
— Не! Имам предвид какво работиш. С какво се занимаваш сега.
— Ах, моята работа — каза той. Почеса се замислено по брадичката, като че ли въпросът беше изключително труден. — Много интересно, bella. Правя много неща. Боядисвам по малко. Майсторя разни неща, как го казвате вие, домашни поправки ли? Да, домашни поправки.
— Домашни поправки! — погледнах го недоумяваща.
— Да, да — потвърди той. — Като онзи герой от вашия сериал „Отчаяни съпруги“. Как се казваше… Майк Делфино ли беше?
Произнесе името бавно и почтително, като че ли говореше за реално и уважавано лице. Не се сдържах и се засмях. Подобно на много римляни американската попкултура омайваше Франческо.
— Разбрах — отвърнах. — Домашен майстор значи.
— Да, да. — Отново се промъкна между две коли. — Поправям разни неща. Телефони. Водопроводи.
— А какво стана с твоята работа като компютърен инженер?
Той ме погледна и ми се стори за миг, че на лицето му се изписа раздразнение.
— Тази работа ли? Не беше за мен.
— Съжалявам — извиних се. Очевидно още страдаше, че е загубил работата си.
Той примигна няколко пъти и смени темата:
— А ти? Къде живееш?
— В Ню Йорк.
— Охо, Ню Йорк! Ходих в Ню Йорк преди шест години. Хареса ми. Голямата ябълка, нали така го наричат!
Зяпнах го. Устата ми пресъхна.
— Бил си в Ню Йорк ли? — изрекох бавно. — Защо не ми се обади?
Погледна ме язвително.
— Не знаех, че живееш там.
Сега аз се смутих.
— Не знаеше ли? Но аз винаги съм живяла в Ню Йорк. Не си ли спомняш? Казвала съм ти, че само в този град бих живяла, защото семейството ми е там.
 

Положително си спомня, защото толкова пъти се бяхме изтягали в леглото и си бяхме говорили за нашето бъдеще и минало.
— Ах, да — каза Франческо неопределено. — Сега си спомних. — Млъкна, завъртя рязко кормилото и изхвръкнахме надясно в една странична улица. Сграбчих дръжката на вратата, изплашена за живота си. Като видя това, Франческо избухна в смях.
— Спокойно, bella. Ние така караме тук.
Този начин на шофиране ми бе припомнен своевременно, докато Франческо обикаляше малките улици, засичаше другите, натискаше спирачки и сипеше ругатни на много бърз италиански. Как по-рано не съм се дразнила?
И тогава, както се изстреляхме в една уличка и после излязохме на главната, си спомних веднага защо безотговорното шофиране на римляните не ме дразнеше толкова много. Градът, през който минаваха, беше така абсурдно, така болезнено красив, че човек трудно можеше да ги обвини, че се надбягват от едно прелестно място към друго.
Поех дълбоко дъх, когато Тибър със сводестите мостове се простря пред нас. Следобедната светлина придаваше меки, млечнобели оттенъци на старинните сгради оттатък моста на Гарибалди, слънцето се промъкваше през техните арки и процепи и ги милваше с лъчите си.
Изведнъж се почувствах като у дома си.
— Бях забравила колко е красиво — прошепнах.
Франческо ми хвърли поглед.
—Ах, нима? Да, красиво е. За теб е нещо като colpo di fulmine, нали?
— А какво е colpo di fulminei
— Любов от пръв поглед — погледна ме многозначително Франческо, заковавайки пред знак „Стоп“,после потегли пак с пълна скорост.
 

След още един рязък завой, профучахме през някакъв площад с доминираща над околността тромава статуя на строг на вид мъж с качулка, вероятно монах.
— Кампо дей Фиори — обяви Франческо с тон на екскурзовод, като забеляза любопитството ми. — Спомняш ли си?
Кимнах, като ми се искаше да не бяхме профучали със скоростта на светлината. Но, напомних си аз, щях да прекарам тук цял месец. Щях да имам предостатъчно време да обикалям.
Франческо зави в следващата улица, после по тясна алея и спирачките изсвистяха пред сграда, боядисана в избеляло ръждивооранжево.
— Пристигнахме — каза той, след като паркира. — У дома.
„У дома.“ Думата се вряза в ума ми.
Франческо слезе пъргаво и какъвто джентълмен си е бил винаги, заобиколи колата и ми отвори. Захили се и ми подаде галантно ръка.
— Grade — усмихнах се аз.
— Prego — смигна ми той. — А сега говориш ли италиански?
Засмях се. Това беше наша шега през онова лято, когато въпреки че бях учила два семестъра италиански и ходих в Рим на езикови курсове, не бях в състояние да говоря. Два семестъра италиански в колеж бяха достатъчни колкото да се усвои основната речникова база, без да се споменават спрежението на глаголите и конструкцията на изречението. Така че знаех думи като например macen—крава, mela—ябълка, finestra—прозорец, които не можех да свържа в изречение, но колкото и да ми харесваше начинът, по който думите се изтъркулваха в онова равномерно италианско стакато, което те подтиква да ръкомахаш, ползата ми от тях не беше голяма.
 

Да се разбира италианският, беше друга история. Майка ми естествено беше родена в Италия, затова също като Франческо изпъстряше своя английски с италиански думи и фрази. Спомням си как като дете често се случваше да седя на масата в кухнята, да оцветявам картинки, да ям ябълка с фъстъчено масло, докато я слушах как говори скорострелно по телефона с родителите си или със сестра си. Тогава я обожавах и все я молех да ме научи как се казва това или онова на италиански. И тя ме учеше, понякога търпеливо, понякога с раздразнение. До онзи момент, когато ни напусна, разбирах половината от онова, което говореше, макар че почти нищо не можех да повторя.
Именно в един от тези телефонни разговори я чух да казва, че ни напуска. Бях абсолютно сигурна, че не съм разбрала правилно, и не казах на татко или на нея. И после, след седмица, мама я нямаше. Винаги съм се чувствала виновна, че не предупредих, за да я спрем… дори да не съм била сигурна. До днес с никого не съм споделяла този факт.
Франческо извади куфара ми от багажника и се отправи към входа на ръждивооранжевата сграда.
— Оттук и по тези стълби.
Заизкачвахме се, аз напред, Франческо след мен. Чудех се дали ме оглежда отзад. Вярно, тялото ми не беше същото като на двайсет и една. Но за трийсет и четири годишна жена си го биваше, като се вземе предвид всичко. Дано и Франческо да е на същото мнение.
Стигнахме четвъртия етаж, спряхме пред една врата. Той прехвърли връзката с ключове и отключи. Отвори и ме покани да вляза.
Въпреки че апартаментът не беше същият, в който живяхме преди тринайсет години, ме заля топло чувство за нещо скъпо и познато. Представляваше таванско студио, много прилично на старото му жилище, но донякъде се изненадах, като забелязах същия протрит кожен диван, същото кремаво килимче, същата масичка от ковано желязо, същата маса за хранене, които помнех от стария му апартамент. И въздухът беше пропит с неговата миризма; едва доловим мирис на цигарен дим, примесен мъничко с аромата на одеколон „Трусарди“. Вдъхнах дълбоко, очарована от начина, по който миризмите ме пренесоха назад във времето.
Подът беше от гладки керамични плочки, червеникавокафяви на цвят. Върху дървена стоика срещу стария диван имаше малък телевизор. Подвижна дървена стълба водеше към спалнята, където мярнах края на легло, покрито с войнишко одеяло. Кухнята беше миниатюрна и чиста, но се досещах, че рядко я използваше. Спомних си, че се хранеше главно навън и все се оплакваше, че и едни спагети не може да сготви като хората. Върху плота бяха подредени дузина тумбести бутилки с кианти, две високи с кампари и няколко със скъпо шампанско, Франческо беше стиснат в много отношения, но никога за алкохол; пиеше само най-реномиран. През малката остъклена двойна врата в дневната нахлуваше слънце.
Франческо проследи погледа ми и се усмихна.
— Затова наех този appartamento — обади се той. — Заради terrazzo. Само да я видиш!
Посочи към остъклената врата и аз се приближих, за да надникна навън. Той застана зад мен и докосна лекичко талията ми, от което потръпнах, и отвори вратата към терасата.
Излязох, поех дълбоко лъхащия на пепел римски въздух и се влюбих на мига в изгледа, както сигурно и Франческо, когато го е видял за пръв път.
Терасата беше по-дълга и по-широка, отколкото очаквах. Имаше два шезлонга и масичка, върху която два пепелника преливаха от угарки. Парапетът от ковано желязо заграждаше терасата. Но именно обляният в слънце пейзаж ме остави без дъх.
Гледката не беше някакво изключение и може би точно това я правеше толкова красива. Беше Рим, какъвто си го спомнях и ми липсваше всеки ден. Покрай калдъръмената улица долу се издигаха няколко сгради, кремави на цвят, високи колкото тази, в която бяхме. Прозорците към площадчето бяха отворени и на первазите им се крепяха сандъчета и саксии, преливащи от най-различни цветя. Малко по-нататък, зад друга сграда се подаваше каменно кубе, чийто връх с кръст грееше на следобедното слънце. Там, не се съмнявам, католиците се молеха от векове. Може би прародителите на моята майка даже бяха коленичили в този храм. Усещането, че се потапяш в историята не каквато е в учебниците, а каквато е в живота на хората, беше едно от нещата, което най-много обичах във Вечния град.
— Красиво е, нали? — каза Франческо. Беше дошъл зад мен, докато се любувах на пейзажа. Носеше питиета, искрящо червени, с бучки лед и парченца портокал.
— Какво е това? — попитах. — Шприц ли?
Той кимна и ми подаде едната чаша.
— Si, naturalmente. Cin cin.
Помнех много добре италианската наздравица. Чукнах неговата чаша, като го гледах в очите, след това отпих. Питието беше венецианска класика, станала популярна в Рим през последните години: две части prosecco (пенливо вино), две части газирана вода, една част кампари или битер аперитив с много лед и тънко резенче портокал, колкото да го подслади съвсем малко. През следобедите, когато седяхме до прозореца и се опитвахме да се разхладим на ветреца в най-задушните, горещи летни дни, Франческо винаги сервираше този коктейл с малка купа чипс.
 

— Реката и мостът „Снето“ са само на стотина метра — отбеляза той, след като отпи голяма глътка. Усмихна ми се. — От време на време тичам покрай реката.
— Нима тичаш? — попитах скептично. Франческо все разправяше, че предпочита дивана пред телевизора и не губи форма само защото през уикендите помага на приятели да пренасят мебели, коси моравите на майките им в извънградските вили и скита с бандата си по близките хълмове.
Той се усмихна.
— Много неща се промениха.
— Но и много си е същото.
Франческо сви вежди и кимна. Обърна се и погледна града. После попита:
— Ще излезем ли на вечеря, след като се изкъпеш и преоблечеш?
Влязохме, даде ми кърпа и ме заведе в банята. Пусна душа и ми обясни, че понякога температурата на водата трудно се регулира. Беше ми много приятно, че има кой да се погрижи за мен поне веднъж, дори това да засяга нещо толкова елементарно като пускането на топлата вода.
Съблякох се набързо и измих от себе си всичко, което още ми напомняше за Ню Йорк, после насапунисах косата си с дамския шампоан, който стоеше на ръба на ваната. Запитах се дали не е на гадже на Франческо, на някое момиче, с което споделя леглото си по-често, отколкото с мен. Напомних си, че нямам никакво право да ревнувам; аз бях тази, която си отиде преди много години и през това време не съм била монахиня. Между другото той беше с мен сега, нали?
Отне ми трийсет минути да изсуша косата си със сешоар, използвах пяна с оцветител за обем, сложих си малко руж на страните и спирала на миглите по моята система за бързо разкрасяване. После щях да имам време да се докарвам, но тази вечер исках да бъда непринудено хубава, без особено старание.
Когато излязох от банята, облечена с бледорозова рокля с презрамки и с бяла лятна жилетка, наметната небрежно на раменете ми, Франческо седеше на дивана и четеше книга. Той също се беше преоблякъл с много тъмносини джинси, почти черни, и тънка бяла риза, разкопчана така, че се виждаха гладките му, загорели гърди. Преглътнах. Беше великолепен.
Вдигна поглед и се усмихна.
— Красива си. Тръгваме ли?
Кимнах и той ме хвана за ръка, докато отиваше към вратата. Не знаех как ще мине вечерта, но предчувствах, че ще скъсам окончателно с моя сигурен и безметежен живот в Щатите. Ню Йорк и всичките ми отговорности там останаха далеч, много далеч, когато излязохме в полумрака и си помислих, че всички пътища водят към Рим.
 

Седма глава.
 

Поскитахме из квартала, слязохме до реката, после отидохме на Виа Ареника, която стигаше до Пантеона, върнахме се към площад „Навона“ по малките улички и алеи и тогава Франческо ме заведе в очарователен старомоден ресторант със стени от голи тухли, заведението беше зад жилищна сграда с олющена мазилка и туристите не го знаеха.
Докато отивахме към ресторанта, разговорът не вървеше и това беше доста обезпокоително. Как толкова бързо изчерпахме събитията от изминалите тринайсет години? Положително бяхме преживяли много повече, но установих, че след като споменах какво се случи с татко и Беки, с моята работа, изредих краткия списък на моите връзки, откакто бях в Италия, нямаше какво повече да добавя.
Също като мен Франческо изглежда нямаше какво да сподели, след като каза, че майка му още живее извън града, че сестра му се е преместила във Венеция и се е влюбила в гондолиер, което явно бе предизвикало скандал, че е решил да напусне работата си като програмист, за да бъде самостоятелен, и е започнал да работи като домашен майстор, че не е ходил с нито едно момиче повече от няколко месеца, след като сме се разделили. Така че ядяхме от ордьовъра в неловко мълчание, подхвърляхме някоя и друга дума за храната и виното, което, както забелязах, и двамата пиехме жадно.
Наистина, след две чаши кианти и петнайсет минути се чувствах по-самоуверена и по-малко се притеснявах дали изглеждам безинтересна, колко бръчки имам, отпуснати ли са бедрата ми и дали Франческо е забелязал нещо от това.
— Виждам, че обичаш il vino, bella — засмя се Франческо, когато надигнах третата чаша.
— И ти пиеш толкова.
Той кимна и даде знак на сервитьора да ни донесе още една бутилка.
Като преполовихме предястието — морски дарове с паста, с лек сметанов сос, а за него филе с розмарин и паста „Алфредо“ — отново разговаряхме приятно. Даже му разказах за сватбата на Беки и как баба ме засрами пред всички гости в църквата.
— Но как се стигна дотам? — попита той и стана сериозен, след като престана да се смее на безспорно смешното ми унижение.
— До кое как се стигна? — попитах.
Той изглежда обмисляше какво да каже.
— Става въпрос за теб. Още не си омъжена. Защо? Хубава жена си. Сигурен съм, че някой мъж ще те поиска.
Опитах се да приема думите му позитивно.
— Просто още не съм открила моя човек — отговорих. После забелязах, че лицето му като че ли помръкна за миг от обида, и отстъпих. — Но бъдещият ми любим може би не живее в Ню Йорк.
Той нищо не каза и думите ми увиснаха многозначително помежду ни. Направи ми впечатление мълчанието на Франческо, но по израза му ми стана ясно, че е разбрал точно какво имам предвид.
— Може би — продума най-накрая. Вгледа се внимателно в лицето ми за миг и ми намигна. — Може би живее тук, в Рим.
Сърцето ми подскочи. Той определено флиртуваше с мен. Неудобството, което чувствах преди малко, е било плод само на моята фантазия и на моето подсъзнание, което се опитваше да ме провали, ограждайки ме със стена от съмнения. Покашлях се, усмихнах се и казах с най-прелъстителния си глас:
— Може би.
Свършихме бързо блюдата си и виното, като пиехме бавно и се гледахме, вдигайки чашите, Франческо всеки път не пропускаше тоста „tin tin“ за нас, за миналото, за бъдещето, за Рим, за щастливата случайност, която ме бе довела при него след толкова години.
И все пак имаше нещо недоизказано, но не можех да си пъхам носа навсякъде. Като пийнах още вино, реших да го отдам на неизбежното стеснение между любовници, станали почти непознати, които бавно се сближават наново.
 

Франческо плати сметката набързо и след като на една глътка изпихме по чашка лаваца еспресо, си тръгнахме препъвайки се по улицата, а той ме прегърна и ме притисна към себе си. Усещах тежестта му и ми харесваше.
Бяхме близо до неговия апартамент. Всъщност на отиване бяхме минали по панорамен път. Франческо отключи трескаво, влетяхме вътре и преди даже да затвори вратата, започна да ме целува бурно и да ме притиска към изопнатото си тяло.
През следващите няколко минути шепнехме почти нечленоразделно страстни думи, събувахме трескаво обувките си и те тупваха глухо една подир друга на плочките, дрехите и бельото ни се разхвърчаха комично на всички страни, докато се разсъбличахме един друг като обезумели. Мисля, че и двамата бяхме обзети от една и съща лудост, чувството, че ни е даден втори шанс, страх, че ако не сграбчим мига, той ще се изплъзне.
Даже не се качихме в спалнята. Не бях сигурна дали щяхме да можем. Франческо ме бутна на дивана и легна внимателно върху мен, без устните му да се откъснат от моите и за секунда.
— Искам те — шепнеше в ухото ми, сякаш вече не го бях разбрала.
— И аз те искам — прошушнах между целувките, усещайки силата на страстта зад думите, като още не можех да повярвам, че съм тук. Гола. В Рим. С него.
И тогава, както можеше да се очаква, го усетих в себе си. Ахнах и наместих тялото си към неговото. Главата ми се въртеше, дали от изпитото кианти или от това, че съм отново с Франческо, не беше ясно. Но нямаше значение. Беше фантастично. За пръв път от години се почувствах обичана от мъж. Затворих очи, притиснах го към себе си и се отдадох на момента, докато той ми нашепваше гальовни думи на италиански. След това, както лежахме изпотени и задъхани, Франческо прекара пръст по лицето ми и вдигна брадичката ми, за да ме погледне.
— Беше хубаво — каза той. — Много хубаво.
Засмях се. Малко беше да се каже.
— Да — съгласих се. — Наистина.
Полежахме малко и задишахме нормално. Не ме пусна от прегръдките си и се почувствах закрилена, като ме притисна към себе си още повече. Затворих очи и се помъчих да отпечатам момента в ума си. Не исках никога да забравя усещането на тялото му до моето, как дишахме едновременно, как нежно галеше косата ми, някак разсеяно, как не беше необходимо да говорим, за да бъдем заедно. Беше неописуемо.
След няколко минути се притисна върху мен и ме целуна отново, отначало колебливо, после все по- страстно. После ме обърна върху себе си и след малко попита дрезгаво:
— Да се качим ли горе?
— Да — прошепнах.
Взе ме на ръце, както принц носи своята принцеса, и ме остави до стълбата. Заизкачвах се бързо, като за миг се притесних, че той е зад мен, и има пълен изглед към моите целулитни бедра. Но, изглежда, на него не му пукаше. След секунди беше отново върху мен в неговото легло и ме обсипваше с целувки.
*

Събудих се на сутринта, чувствайки се странно объркана. Отне ми секунда да осъзная къде се намирам. Спомените ме заляха като порой.
Франческо ме докосва.
Устните на Франческо върху моите.
Франческо къса дрехите ми, сякаш е обезумял от нетърпение да бъде с мен.
 

Франческо ме прегръща, докато заспиваме.
Извърнах глава и се усмихнах. Беше до мен. Спеше дълбоко, свит на кълбо откъм неговата страна на леглото. Загледах се как гладкият, загорял от слънцето гръб се надига и спада, колко атлетично са оформени мускулите му. Как е възможно всичко да бъде толкова перфектно? Като че ли изминалите тринайсет години не съществуваха. Бях отново на двайсет и една и се събуждах в леглото до мъжа, в когото бях лудо влюбена.
Лежах и гледах как Франческо спи, и тогава си помислих, че сигурно е възможно да се върна, да го обичам със същата енергия както някога, да се откажа от здравия разум и да се влюбя безразсъдно. Щом се чувстваме свързани след толкова много години, като че ли е предопределено да бъдем заедно.
Без никаква причина ми се яви и неканеният образ на Майкъл Еванджелисти. Стиснах силно очи и го прогоних. Какво ми ставаше? Бях с мъж, който ме обичаше заради самата мен, и най-важното, беше ерген. Защо жененият собственик на ресторант макар и за секунда се мярна в главата ми?
Станах от леглото и слязох по стълбата. Изпих чаша вода в кухнята, отидох в банята и пуснах душа. Докато се сапунисвах със сапуна на Франческо с екстракт от маслини, същият, който използваше и преди, ароматът ме пренесе назад във времето, погледнах се и се намръщих.
Утринната светлина, която нахлуваше през прозорец над душкабината, осветяваше ярко всички мои несъвършенства, като че ли бях застанала под прожектор, подчертаващ формите ми.
Моята баня в Ню Йорк беше осветена приглушено и точно така ми харесваше, защото на ярката светлина тук личаха дефектите ми. Твърде много тлъстинки на талията. Гърди, които не бяха достатъчно големи.
 

Ръце, кожата на които беше започнала да увисва. Трапчинки по бедрата.
Боже, кога остарях толкова? Учудих се какво си е помислил Франческо снощи. Тялото, което обитавах сега, беше различно от онова, което имах, когато ме видя за последен път. Възможно ли бе още да обича тази по-стара и отлежала версия на момичето, което бях някога?
„Възможно е — нахоках себе си. — Не ставай глупава!“
Преди всичко снощи не се ли отдадохме за пореден път един на друг най-непринудено, което бе живо доказателство? Не ме ли гледаше с онези опиянени от любов и желание очи?
Прецених несъвършеното си тяло още веднъж и вече не го мразех толкова, колкото преди малко. Та това бях аз, и щом Франческо можеше да пренебрегне моите несъвършенства, тогава можех и аз.
Изкъпах се, изтрих се и измих лицето си на мивката. Притесних се внезапно и изпитах желание да направя всичко възможно, за да изглеждам красива, когато Франческо се събуди. Бръкнах дълбоко в тоалетната си чантичка и извадих гримовете. Гримирах се бързо с моите обичайни замаскиращи средства — фон дьо тен, руж, спирала, и заприличах донякъде на човешко същество. Усмихнах се на себе си в огледалото и увита с хавлиената кърпа, излязох от банята.
Франческо вече беше станал, седеше по средата на дивана и държеше чашка еспресо. Изглеждаше ужасно секси с черната си разрошена коса, с бялата тениска и със сивите боксерки. Усмихнах му се. Едва се сдържах да не му се нахвърля отново, но първо имах нужда от кофеин. Все още ми се струваше, че движенията ми са забавени.
Ухаеше на кафе и се зачудих дали е направил и на мен. Малко неща обичах повече от силното италианско кафе, а Франческо го правеше идеално.
— Добро утро. Вечерта беше прекрасна — казах с най-сексапилното си мъркане, но ако трябва да бъда честна, прозвуча ми глуповато. О, добре, предполагам, че повече не беше необходимо да го съблазнявам, нали така? Франческо очевидно беше заинтригуван.
Той ми се усмихна вяло.
— Добро утро. — Посочи мястото до себе си. — Ще седнеш ли? Трябва да поговорим.
Едва сега забелязах, че с него нещо не е наред. Обзе ме необяснима тревога и усмивката ми помръкна.
— Добре — съгласих се колебливо.
Прекосих стаята и седнах на дивана до него. Изведнъж се почувствах прекадено разголена, загърната само с малката кърпа. Моята бледа кожа изглеждаше още по-бледа до бялата кърпа, а протритата кожа на дивана с нищо не облекчи положението ми, като залепна за бедрата ми.
Франческо отвори уста, после пак я затвори. Изглеждаше нервен. Стомахът ми се преобърна.
— Имаме проблем — започна бавно той. Не ме гледаше, избягваше погледа ми, като че ли да ме погледне в очите му беше много трудно.
— Проблем ли?
— Si. — Все така избягваше да ме погледне. — Изглежда съм направил грешка.
— Грешка ли? — Втренчих се в него, сърцето ми се разтуптя безумно.
Франческо кимна, погледна ме за миг и пак се извърна.
— Аз, как да кажа, явно съм объркал твоя имейл с имейла на друга моя позната.
Зяпнах го. Стомахът ми се сви, докато той говореше.
 

— Толкова е неловко — продължи. — Но истината е, че когато получих твоя имейл, си помислих, че е от едно американско момиче на име Кати, с което се запознахме преди два месеца тук, в Рим. Вашите имейл адреси много си приличат, нали разбираш, и след като от години не съм те виждал, се заблудих, че тя ми пише. Тя е предпоследна година студентка в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Много умно момиче.
Погледнах го смаяно.
— Студентка предпоследна година! — беше всичко, което успях да продумам. Искаше ми се да го попитам дали на четирийсет и две не е малко старичък за хлапачка от колеж. Можеше да й бъде баща, за бога! Но това не ми се струваше най-неприятният въпрос в момента.
— Да — наежи се леко Франческо. Лицето му светна. — Но е много зряла. Много страстна. Пък и за любовта няма възраст, нали?
— Любов ли? — успях да изрека сподавено.
— Както и да е — продължи Франческо, поглеждайки ме нервно. — Съжалявам. Знам, че това е, ах, много неудобно. Но не теб поканих да споделиш с мен леглото ми. Пък и не си съвсем същата жена, каквато беше, когато се запознах с теб, смятам, че ще се съгласиш.
Вдигна поглед многозначително и се взря в тялото ми, в бедрата ми с трапчинки, в отпуснатите ми ръце, във всичките ми несъвършенства.
Внезапно се почувствах и унижена, и вбесена. Като че ли ми беше ударил силен шамар, изтръгвайки ме грубо от приказния свят, в който живеех, откакто пристигнах в Рим.
— Я задръж малко — казах, пламнала от гняв. — Твърдиш, че не съм онази, която очакваше, но ме вкара в леглото, и, о, не съм достатъчно хубава или достатъчно млада за теб, но въпреки това спа с мен, преди да ми кажеш!
Франческо не изглеждаше смутен.
— Ами да. Но не се тревожи. Грешката е моя. Изцяло. Така че можеш да останеш тук, ако искаш, докато си уредиш обратния полет. Ще спя на дивана. Аз съм джентълмен, Кет. Знаеш го.
Загледах го. Не бях сигурна дали да не умра на място от срам, или да му стоваря един юмрук.
Вместо това станах, стиснах кърпата и тръгнах бързо към банята. Взех куфара си, изтъркалях го непохватно вътре и затръшнах вратата. Щях и да я заключа, ако не беше от онези тъпи, старинни италиански врати без заключалки.
По-ниско не можех да падна. Бях идиотка!
— Няма да плача — казах твърдо на моето отражение в огледалото. Примигнах бързо, като се мразех още повече за глупостта си, че не съм усетила каква е ситуацията, че съм била толкова абсурдно наивна да повярвам, че ще открия нещо, което си заслужава, у този арогантен, елементарен мъж отвън.
Задъхана, разрових куфара и измъкнах първите дрехи, които ми попаднаха — бледорозова пола и поло на зелени и сини райета. Облякох се бързо, без да ми пука, че не си подхождат изобщо. Исках само да се махна оттук, колкото се може по-бързо.
Затворих куфара, захвърлих на земята мократа кърпа и се погледнах нещастно в огледалото. На нищо не приличах. Безобразен тоалет, ако изобщо беше тоалет, мокра коса и зачервени очи. Страхотно.
Отворих рязко вратата и затъркалях куфара зад себе си. Точно както си мислех, Франческо седеше най-спокойно по средата на дивана е кръстосани крака, в едната ръка с малката чаша еспресо, в другата — със сгънато на две списание. Завъртях очи, а той ме погледна почти зарадван. За малко да се разсмее, докато ме оглеждаше.
— Хубав тоалет — захили се самодоволно.
— Млъквай! — срязах го аз.
Той като че ли се изненада. Смръщи вежди и вдигна рамене.
— Искаш ли да се обадим в авиокомпанията?
— Не!
Франческо не помръдна от мястото си и не ми предложи помощта си.
— Но къде ще отидеш? — попита нехайно.
— Не е твоя работа.
Издърпах куфара до външната врата.
— И така! — казах сърдито, отворих я с драматичен жест, избутах куфара в коридора, той падна шумно. В съседния апартамент се разлая като бясно някакво куче.
— Дано с твоята колежанка сте много щастливи — добавих високомерно.
— Благодаря ти, Кет — отвърна спокойно. Франческо не схващаше сарказма, което беше едно от нещата, които не харесвах у него. Странно как бях успяла да забравя всичките му неприятни качества. Но изведнъж си ги спомних. Той замълча и вдигна чашата като жест за сбогом. — Как казваха във вашите американски филми? — Направи пауза и потупа списанието по коляното си с отнесен поглед, сякаш правеше магия думата да се появи. — Ах, да. „Не ти, а аз.“ Правилно ли беше? Si, смятам, че беше правилно. Ти не си виновна, а аз.
Усмихна се любезно, като че ли току-що се бяхме срещнали случайно на улицата, а не се бяхме търкаляли голи в леглото му цяла нощ. И после, за да бъде пълна картинката с плесницата през лицето, ми намигна, или по-скоро примигна, и се зачете отново в списанието.
Знаех, че трябваше да изляза гордо в този момент, но невъзмутимото му излъчване ме вбеси. Застанах за миг мълчаливо, усещайки как се надига топлина по страните ми и как вените на шията ми и челото се издуват.
— Върви по дяволите, Франческо — казах най-накрая с нисък, спокоен глас, който прозвуча по-самоуверено, отколкото се чувствах.
След това с останалата ми гордост, която не беше никак много, изправих глава, излязох в коридора и затръшнах вратата с всички сили.
Под съпровода на неистовия кучешки лай взех на рамо пътната си чанта и дамската и започнах да свалям куфара по стълбите, стъпало по стъпало, всеки път с глухо тупване, а гърбът ме болеше от тежестта. Бях готова да се разплача, но се бях заклела, че няма да пророня и сълза. Нямаше начин. Не тук. Не и заради Франческо. Той не заслужаваше сълзите ми.
Едва когато се озовах на улицата пред сградата, осъзнах, че нямам абсолютно никаква представа къде да отида.
 

Осма глава.
 

Най-разумно бе да взема такси, да отида на летището и да се кача на първия самолет за Ню Йорк. Току-що напуснах единствения човек в Рим, когото познавах.
Но както стоях на павираната улица, загледана нагоре в саксиите с цветя по первазите на прозорците с развяващи се от ветреца тънки пердета и към куполите на старинните сгради, които се издигаха в далечината, разбрах, че не мога да се върна. Още не.
Колкото и да ме обичаха моите приятели и семейството ми, те гледаха на мен като на скучна неудачница. И кой можеше да ги упрекне?
Идването ми в Рим най-после беше нещо различно, храбро, нехарактерно за мен. Винаги залагах на сигурността и за пръв път излизах от черупката си.
Да призная, че съм се провалила, че още веднъж животът ми се е объркал, беше повече, отколкото можех да понеса. Не можех да понеса и да се върна в Ню Йорк с пословичната си подвита опашка, и най- вече да призная пред всички, че фантастичната ми любов с Франческо никога не е съществувала.
— Значи оставам — казах гласно. Ниска и дебела жена на средна възраст, която минаваше покрай мен с куче, ме погледна тревожно и забърза, без съмнение изплашена, че съм луда. Никак не се учудих. — Оставам — повторих на себе си почти смаяно.
Вдъхнах дълбоко миризмите, които отвсякъде прииждаха: на печен хляб от близката хлебарница; едва доловим лавандулов парфюм остана след две кискащи се момичета по на около двайсет години; ненатрапчиво на сол и кал от Тибър, която се носеше бавно само през една пресечка. Такъв беше Рим, какъвто го помнех. Напомних си също, че го заобичах в седмиците, преди да срещна Франческо.
Не заради него почувствах Рим като роден дом. Самият град с лекия мирис на прах, с великолепната, ухаеща на подправки храна, потопен в античността, която отвсякъде ме обгръщаше и ме омагьосваше, като че ли цял живот съм живяла тук, ми внушаваха чувството, че това е моето място.
— Оставам — казах още веднъж. Преглътнах мъчително, нарамих пътната си чанта, стиснах дръжката на куфара и започнах да го влача.
 

Проблемът бе, че нямах представа къде да отида. Едно нещо беше да реша да остана в Рим, съвсем друго как точно да го осъществя на практика. Пресметнах наум: нямах достатъчно пари да отида на хотел за следващите трийсет дни, но друг самолетен билет за вкъщи щеше да ми струва цяло състояние. Какво да правя?
Тръгнах в посока обратна на реката. С всяка стъпка все повече се разколебавах в решението си. Слънцето се издигаше все по-високо в забуленото римско небе и прахът започна да изпълва въздуха както винаги, щом улиците се напичаха, и ставаше все по-трудно да се диша. Вече цялата бях вир—вода и моята трогателна пола за любовни срещи и твърде дебелата блуза залепнаха за мен. Знаех и без да се поглеждам във витрините на магазините, че косата ми е разчорлена. Обикновено си правех старателно прическа със сешоар, защото оставена сама на себе си, заприличваше на изгоряла слама.
Вдигнах поглед и познах Пантеона. Неговият идеално кръгъл купол проблесна като маяк и по някаква причина образът на Майкъл Еванджелисти отново ми се мерна. Не спомена ли именно Пантеона? Не живееше ли там наблизо неговата приятелка Карина? Спрях и потърсих в портмонето си листчето, на което ми написа името на ресторанта, където работеше Карина. Взирах се в него доста дълго.
Можех ли да се настаня при италианка, за която бях чула от лъжец, с когото едва се познавах? Помислих върху дилемата. Това не означаваше, че прощавам на Майкъл. Ако наема стая от човек, когото е познавал преди години, нямаше да ме сближи наново с него. Освен това, ако исках да остана в Рим, не виждах много други възможности.
 

След като нямаше къде другаде да отида, пресякох улицата и се отправих към Пантеона. Тръгнах по малките улички и както често се случва в криволичещите улици и алеи в града, загубих от поглед купола. Почувствах се странно изгубена, макар да знаех, че е там пред мен, закрит от високите сгради. Уличната настилка тук беше още по-неравна и беше още по- трудно да търкалям моя куфар.
И тогава, като че ли не беше достатъчно онова, което се случи тази сутрин, но и едно от колелцата се отчупи и весело се изтърколи надолу по улицата право към шахтата на градската канализация.
— Не! — извиках. Пуснах куфара и пътната чанта започна да подскача на гърба ми, докато препусках след търкалящото се колело. Хората около мен се спряха и ме зяпнаха. Летях след малкото черно колелце и се хвърлих да го хвана, но закъснях със секунда; то вече изчезваше в шахтата.
— Не! — но този път по-скоро изхленчих. Лежах просната по корем насред улицата, цялата в прах, кал и пот, вторачена в отвора за канализацията. Затворих очи, помъчих се да се съвзема и се изправих с цялото достойнство, което събрах. Хората около мен още ме зяпаха. Забелязах старец с избелели панталони от рипсено кадифе с тиранти да прави физиономия на друг с показалец до слепоочието — универсалният знак за побъркан човек.
Махнах едва—едва с ръка и се насилих да се усмихна като актриса, която благодари на своята публика. Зяпачите се разотидоха бързо, преструвайки се, че не се бяха вторачили в мен току-що.
Поотупах дрехите си, примирявайки се с факта, че сега имах ивица кал отпред, която съчетаваше разнородните пола и блуза. Прекосих улицата към куфара, хванах го за дръжката, изправих го и наперено,дотолкова, доколкото ми позволяваше потропващият без едно колело куфар, тръгнах с вирната глава, осъзнавайки, че куфарът всеки момент може да се скъса от тътрузенето по калдъръма и съдържанието му да се изсипе. Загледах улицата, отчаяно търсейки някакво място. За моя радост малко по-натам, отдясно, съзрях барче с маси отвън, което ми се стори отворено. Взрях се. На табелата пишеше „Сквизито“. Беше заведението, където работеше приятелката на Майкъл.
„Боже, благодаря“ — рекох си аз. Погледнах часовника си. Беше едва десет сутринта; повечето ресторанти в града не отваряха преди единайсет. Но независимо от факта, че нямаше нито един клиент, масите и столовете бяха подредени отвън и чадърите, прилични на горски листак, опънати.
След още един момент, като използвах цялата си мускулна сила, за да влача куфара през оставащото разстояние, рухнах на един от столовете и придърпах багажа си до мен, за да не пречи, като се влиза и излиза от ресторанта. Огледах се за сервитьор или сервитьорка и като не забелязах подобно лице, се захлупих по очи върху масата. Сянката на чадъра ми дойде добре, както и хладният каменен плот на масата. Опитах се да си поема дъх и ми се искаше неистово да дойде някой и да ми донесе чаша вода.
„Хайде, Кет — казах си. — Изпий едно капучино и да се махаме оттук.“ Преглъщах безнадеждно сълзите си.
Какво правех? Наистина ли реших да остана в Рим? Взех да се утешавам, че престоят ми ще продължи колкото пожелая аз. Можех да остана седмица и да съчиня някоя история, за да оправдая преждевременното си завръщане, например, че на Франческо му се е наложило да замине за важна бизнес среща някъде далеч и аз съм предпочела да не го придружавам. Или че е заминал по неотложни семейни дела, а аз не съм искала да се запознавам с роднините му,
но той е обещал да ми дойде на гости съвсем скоро, защото съм му липсвала ужасно.
Точно в този момент чух стъпки откъм ресторанта. Вдигнах поглед обнадеждена, че ще видя някой учтив сервитьор с бележник в ръка, а може би и с чаша вода на поднос.
Обаче пред изморените ми очи се появи висока стройна жена, горе—долу на моите години, с развяна като облак циганска пола и с искрящи очи. Бледите й страни руменееха, черните й къдрици, изпъстрени с червени кичури, стърчаха. Щом очите ни се срещнаха, тя започна да говори рязко и бързо на италиански и да размахва показалец под носа ми, ако случайно не съм разбрала, че ме хока.
Но за какво, не ми стана ясно. Мъчех се да следя думите, но тя така скорострелно ги изговаряше и така ги сливаше в отсечено стакато, че почти нищо не схванах.
— Mi dispiace, ma non parlo l’italiano — казах със запъване, като използвах едно от първите изречения, които научих на италиански през онова лято в Рим. „Извинете, но не говоря италиански.“
Това като че ли само разяри още повече откачената жена.
— О, как не се сетих! — озъби се тя, като заговори със силен акцент, но на почти идеален английски. На практика гласът й бе изпълнен със сарказъм. — Жена от Америка! Разбира се! Ah, mi scusi. Щом си американка, значи можеш да седнеш, където ти хрумне, дори когато е ясно като бял ден, че отварят след час! И коя съм аз, та да ти казвам?
Тъкмо се надигнах от стола, за да й обясня и да се извиня, но тя не ме остави да отворя уста.
— Очевидно след като си американка, светът е твой — продължи ядосано, размахвайки ръце. Свих се пак на мястото си, вперила поглед в нея. Явно не беше с всичкия си. — Не знаете ли в Америка какво са правила? — попита, все така ръкомахайки. — Идвате в моята страна и правите каквото ви харесва, от къде на къде?
Аз я гледах с отворена уста. Тя прекара ръка през къдриците си и направи възмутена гримаса.
— Какво ще кажеш сега в своя защита, мис Америка? — попита театрално.
Бях останала без ума и дума. Отварях и затварях уста.
Откачената жена завъртя очи.
— Можеш ли да говориш?
—Ами, аз…
Тя ме прекъсна:
— Изглеждаш толкова добре. — Погледна презрително дрехите ми. — Думи ли ти липсват, както и вкус?
Разсмя се на собствената си шега.
— Не, аз… — започнах пак. Загубих дар слово и всъщност се видях в чудо. И за мой ужас усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. „Не, не, не!“ — мислех си отчаяно.
Но явно моите слъзни канали не се вслушаха в безмълвната забрана, защото преди да се усетя, сълзите ми се затъркаляха по страните ми.
Жената се вторачи смаяно за миг в мен. Отвори уста и бях сигурна, че ще започне още някоя тирада. Може би щеше да ми каже, че само превъзнасящите се, тъпи американки плачат.
Но вместо това лицето й поомекна.
— Добре, де, бях малко груба с теб, но няма причина да плачеш.
Сега вече като че ли се притесни. Поглеждаше ту насам, ту натам.
— Наистина — добави. — Не исках да те разплача.
Избърсах гневно сълзите си и се изправих, ненавиждайки се заради потоците, които се стичаха по страните ми и ме лишаваха от достойнство.
 

— Не си ти причината — погледнах я свирепо аз.
— Само търся приятелка на един приятел, която по всяка вероятност работи тук. Но преживях най-ужасната сутрин в моя живот, затова не е кой знае каква изненада, че дойдох тук и попаднах на най-противната персона в този град.
Жената ме гледаше удивено.
— Търся сервитьорка на име Карина — продължих, но моля да ме извините. — Провлякох думите натъртено и изнесох истински спектакъл, събирайки си вещите. — Но явно съм сбъркала мястото. Така че си тръгвам.
Стиснах дръжката на куфара и се наканих да се изнеса демонстративно. Но благодарение на липсващото колело и на растящото ми изтощение не можех да го помръдна. Опитах отново. Погледнах и забелязах, че единственото колелце се бе заклещило някак си между паветата.
— Сигурно се будалкаш с мен — промърморих. Дръпнах пак, но безрезултатно.
И тогава за моя изненада италианката избухна в смях. Погледнах към нея и забелязах, че гневът й се бе изпарил.
— Сядай, сядай — каза тя и завъртя очи към стола, от който току-що бях станала. Погледнах я несигурно.
— Сядай, сядай! — изкомандва отново.
Погледнах я бегло и се смъкнах на мястото си.
— Съжалявам. До гуша ми е дошло от тези американски туристи, които идват тук, като че ли светът е техен. Но за теб, изглежда, сгреших.
— Да, бе, не се занасяй!
— Добре тогава. Да започнем отначало. Аз съм Карина. Добре дошла в Рим.
Аз само я зяпах. Сега се усмихваше почти любезно.
— Обикновено когато някой се представя, очаква и на него да му се представят — каза след малко. — Поне в Рим така постъпват хората.
— Ти ли си Карина? — продължавах да я гледам недоверчиво аз.
— Точно това казах.
Поех дълбоко дъх.
— Шегуваш се, нали?
— Ако е шега, не е смешна — отбеляза тя.
— Не е — промърморих, — никак даже.
— Имаш ли си име? — попита. — Или трябва да налучквам.
Гледах я втренчено. Не можех да си представя какво правя още тук след това ексцентрично посрещане. Но тя ми се усмихваше и аз омекнах. У нея имаше нещо топло, макар и шантаво.
— Казвам се Кет — рекох най-после.
Тя изглеждаше озадачена.
— Кет… като коте ли… gatto?
Въздъхнах.
— Не. Кет съкратено от Катерина.
— Ах, да. Добре, Кет съкратено от Катерина. Можеш да си седиш спокойно тук.
Аз само я гледах, без да мигна.
Жената се покашля и продължи:
— Наистина съжалявам. Ще ти донеса капучино, нали искаш? Черпя те. За сметка на заведението, както казват в Америка.
Отворих уста да откажа, но тя ме прекъсна, поглеждайки насмешливо куфара ми:
— И без друго не виждам начин да тръгнеш. Защо не се отпуснеш? А?
Кимнах безмълвно в знак на съгласие.
Тя тръгна, а дългите й черни къдри се развяваха. Полюляваше ханша си с неповторимия маниер на повечето италианки, който изглежда бе недостижим за американките. Ако имах таланта да овладея това сексапилно полюшване, нямаше да седя сутрин сама в кафене, облечена безобразно, с мокро от сълзи лице.
След няколко минути Карина се върна с две димящи чаши.
— Нали нямаш нищо против капучино? — попита тя и постави едната чаша пред мен. Кимнах. Тя се усмихна, бръкна в джоба на престилката си и оттам се появиха две чаени лъжички, две пакетчета захар и две натурални шоколадчета. — Капучиното не е ли най-хубаво с шоколад? — намигна ми жената.
Почувствах, че омеквам към нея. Беше очевидно, че се опитва да се извини за първоначалната си реакция към мен.
— Благодаря — промълвих и пуснах шоколадчето в кафето. Разбърквах го, докато се стопи съвсем.
Карина не откъсна очи от мен, преди да отпия първата глътка.
— Обичаш кафето, както аз го обичам — отбеляза тя. — Без захар, само с cioccolato.
Кимнах безмълвно. Не се чувствах длъжна да разговарям с нея.
Но на Карина очевидно не й стана ясно. Вместо това се настани срещу мен с чашата кафе. Всеки минувач щеше да ни вземе за близки приятелки, които са излезли сутринта да изпият по едно кафе и да си побъбрят.
— Значи така — наруши мълчанието тя след малко. — Приятел те е изпратил при мен. Как се казва?
Не отговорих веднага, обмисляйки дали да не коригирам определението й. Щеше ми се да й кажа, че Майкъл не е никакъв приятел, а лъжец и измамник. Но по този начин нямаше да спечеля благоразположението на моята евентуална хазяйка. Затова кимнах.
— Майкъл Еванджелисти.
Лицето й светна.
— Майкъл! Обожавам го! — Наведе се към мен и потупа ръката ми. — Всеки приятел на Майкъл е и мой приятел.
— Хубавата новина тогава е, че сме приятелки — промърморих.
Тя закима радостно, а сарказмът ми мина покрай ушите й.
— Скапана си, нали? Нека да позная. На някой от нашите всеизвестни италиански мъже ли попадна? Разочарована ли си?
Въздъхнах.
— Не е точно разочарование.
— Ами тогава разкажи ми.
Позагледах я. Не бях сигурна дали искам да разкажа каквото и да било на тази непозната жена. Но пък какво толкова? Нищо не губех.
— Не биваше така да изглупявам — започнах аз. — Бяхме гаджета преди тринайсет години. Дойдох, за да се срещна с него отново, но стана ясно, че той се е объркал. Помислил, че си е писал с някаква студентка, не с мен.
Тя ме погледна недоумяващо.
— Но ти си красива. — Изглеждаше смаяна. — И положително си повече жена от една колежанка!
Не можах да не се засмея.
— Явно не съм. Не съм и най-изявената жена на света — допълних с многозначителен поглед към безобразния си тоалет.
Карина се засмя, но поклати глава.
— Глупости. По-женствена си, отколкото съзнаваш. А този италианец е идиот, щом не го е видял.
Забих поглед в кафето си.
— Благодаря — рекох тихо.
Тя кимна.
— Е, разказвай!
— Какво?
— Разкажи ми за него. За този мъж. Защо си тук.
 

Колебаех се. Погледнах я и доста се изненадах, като видях с какъв интерес ме наблюдаваше.
— Наистина ли искаш да чуеш историята?
— Si, assolutamente.
— Добре.
И така, разказах й накратко за мен и Франческо, за желанието ми да избягам от монотонното всекидневие, за внезапното ми решение да последвам сърцето си и да дойда отново в Рим, за събитията от последните двайсет и четири часа. Не си давах сметка защо съм толкова искрена с нея, но тя остана с отворена уста, когато й разказах какво се случи между нас снощи и как тази сутрин той заяви, че всичко било грешка.
Карина ругаеше под нос, от което се почувствах малко по-добре. Както изглеждаше, в нейните очи поведението му беше също толкова ужасно, както и в моите.
Като свърших, тя се загледа в мен дълго и сериозно.
— Ще останеш ли в Рим?
Свих рамене и поклатих глава.
— Не зная. Ако се върна така безславно, ще се почувствам смазана. Но, честно казано, преди да замина, се наложи да заема на сестра си пари и сега не мога да си позволя хотел. Затова дойдох тук. Майкъл спомена, че даваш стаи под наем.
— С колко разполагаш за харчене?
Поколебах се.
— Ами около четиристотин евро — отговорих. — Дали ще ми стигнат за една седмица в хотел с една звезда? — Въздъхнах обезсърчено. — Ако сменя датата на самолетния билет, за да се прибера по-рано, трябва да платя голяма неустойка.
Карина ме гледа известно време изпитателно. После бавно се усмихна.
 

— Добре. Оставаш при мен — заяви тя, като че ли очевидно друго не можеше да се направи. — Към моя апартамент има малка слугинска стая на горния етаж. С отделен вход е. Тъкмо имах нужда от наема. Какво пречи да я дам на теб? Виждаш ми се чиста… въпреки че явно имаш проблем с дрехите. — Замлъкна и се усмихна. — Пък и каза, че ще платиш. Четиристотин евро за един месец е прилична цена. Тогава защо не?
Не ми се вярваше, че дори се замислих. Предложението беше направо съблазнително. Цената — разумна.
— Ами не знам — издумах най-накрая.
Можех ли да прекарам следващите четири седмици под един покрив с тази побъркана жена с гарвановочерна коса? Все пак трябваше да призная, че в момента не изглеждаше никак луда, както преди половин час.
— Защо не? — чух се да казвам. Лицето на Карина светна, а аз преглътнах мъчително. — Приемам — добавих с цялата самоувереност, на която бях способна. Преди всичко нима имах какво да губя?
 

Девета глава
 

Час по-късно ресторантът отвори за обяд, а аз бях изписала четири страници молба за наемане на стая, която Карина ми връчи и ме отведе във вътрешния двор, за да я попълня. Освен въпрос за постоянния ми адрес и три лица за връзка, трябваше да упомена коя е любимата ми храна, кой е най-лошият ми детски спомен и каква е зодията ми.
 

В какво се забърках?
След като ми донесе огромен сладолед във фунийка, нектар от кайсии и още едно капучино, Карина ме остави и дойде пак при мен във вътрешния двор в единайсет и трийсет, за да провери справила ли съм се с документа.
— Meraviglioso! — възкликна възторжено, когато й го подадох. Започна да го чете съсредоточено. И тогава по лицето й премина сянка.
— Майка ти е изоставила семейството си! — погледна ме изненадано тя.
Почувствах се неловко. Защо ли отговорих толкова искрено на въпроса за моето детство?
— Не биваше да го пиша — дръпнах се аз. — Това е минало.
— Не, не! Ужасно е. Каква е тази майка, дето изоставя децата си? Не мога да си представя.
Не отговорих.
— Заради този факт да разчитам ли на теб?
— Моля? Да, разбира се.
Лицето й омекна.
— Не ми се ще да избягаш, без да си платиш наема.
— Аз не съм като майка си — отвърнах рязко.
Тя ме погледна изпитателно.
— Не — каза след малко и кимна. — По всяка вероятност не си. — Зачете се отново в документа. — Виждам, че си Рак. Много добре. Аз пък съм Риби. Ще се разбираме.
Вдигнах вежда в очакване, че ще се изсмее и ще каже, че си прави шега. Но тя беше съвсем сериозна.
— Готово — произнесе се най-накрая. — Реших. Даваш ми половината наем сега, другата след две седмици. Съгласна ли си?
— Сега веднага ли?
Тя като че ли се озадачи.
— Естествено. Парите у теб ли са?
 

Поколебах се. Не беше ли истинска глупост? Колкото и да ми се струваше изгодно, за пръв път виждах тази жена. Но имаше нещо у нея, което ме караше да си мисля, че е почтена. Вярно е, че постъпих глупаво и взех решение, каквото у дома никога не би ми минало през ум. Но с шестото си чувство усещах, че е правилното.
— Да — отговорих. Извадих портмонето си и преброих в протегнатата длан на Карина десет банкноти по двайсет евро.
Като свърших да броя, тя се усмихна.
— Много добре. Тръгваме ли? Ще ти помогна с багажа. Съобщих на моя шеф, че ще ми трябва половин час, и той ме пусна. В момента нямаме много работа.
Кимнах, изправих се и протегнах ръка да хвана дръжката на куфара. Но Карина ме изпревари и го задърпа.
— Остави, мога и сама — възпротивих се.
Тя поклати глава.
— С пръст да те бутна, ще паднеш — подхвърли през рамо.
Тя вече го търкаляше по улицата. Беше необикновено силна. Подтичвах след нея с двете чанти на рамо — пътната и дамската. Карина дърдореше по време на целия път за местата и хората, покрай които минавахме: пазара за месо, откъдето си купувала колбаси, зарзаватчията, който надничал в пазвата й всеки път, щом се наведяла да си избере плод или зеленчук, магазина за вино, където й отбивали от цената, ако опитвала нов сорт вино. След като прекосихме на зигзаг по малките улички две карета с жилищни сгради, тя застана пред многоетажен, стар блок, с избеляла ръждивочервена фасада.
— Пристигнахме — каза тя.
Бръкна в джоба си, извади връзка ключове и пъхна един в ключалката. Масивната дървена врата скръцна и се открехна. Карина я бутна с цялата си тежест, като си помогна и с моя куфар, и залитна във фоайето.
— Понякога запъва — обясни тя. — Трябва да бутнеш.
Поклатих глава и влязох след нея. Тя се обърна да
ме погледне.
— Ще ми помогнеш ли да качим куфара?
— Разбира се.
Влачихме моя куфар нагоре до третия етаж. Аз отново плувнах в пот, но Карина изглеждаше както и преди.
— Почакай тук — каза ми.
Отключи вратата вдясно и аз проточих врат, за да хвърля поглед в апартамента й. Преди да затръшне вратата, успях да зърна само ръждивооранжевите стени, кремавите плочки на пода и няколко мебели от тъмно дърво, които изглежда се съчетаваха с гредите на тавана. Стори ми се подредено с по-изискан вкус, отколкото очаквах да е в дома на толкова смахната сервитьорка.
Появи се след минута и ми показа един—единствен ключ.
— Този е твоят — каза лаконично. Кимна към стълбището и добави: — На горния етаж.
Влачейки куфара, изкачихме още стълби. Карина отключи вратата точно до стълбите и я отвори.
— Добре дошла у дома — съобщи жизнерадостно.
Застанах на прага. Стаята беше миниатюрна; приличаше по-скоро на големичък килер, преобразен в апартамент. Имаше двойно легло с чекмеджета, залепено до насрещната стена. Тънки бели пердета се вееха пред голям панорамен прозорец над леглото. Отдясно имаше вратичка, вероятно за банята. Вляво зееше неголям сводест отвор.
— Води към кухничката — обясни Карина, забелязвайки погледа ми. — Там има и малка гардеробна, където можеш да подредиш дрехите си.
— В кухнята ли? — попитах неуверено.
— Не съм ти обещавала палат.
— Това определено не е палат — промърморих. В гърлото ми заседна буца, преглътнах и се огледах. Стаята беше по-малка и от спалнята ми в колежа.
— Малка е, знам — обади се Карина. — Но преди да се нацупиш, погледни през прозореца.
Поех дълбоко дъх, прекосих стаята и коленичих на леглото, за да дръпна пердетата. Ахнах от гледката, която се разкри.
Слънцето прежуряше улиците на Рим и от четвъртия етаж, където се намирах, виждах старинните улици, керемидените покриви, късите комини и дъговидните прозорци — единственият знак за днешното време. Точно пред мен се простираше улица с настилка от каменни блокове, с редици жилищни сгради от двете страни. В дъното й се мержелееше Пантеонът, огромен, с яки стени, носещи белезите на близо две хиляди години съществуване. Виждах три от внушителните колони на фасадата, основата на купола, който оставаше скрит зад съседните сгради.
— Красиво е — прошепнах.
Карина се усмихваше, когато се обърнах да я погледна. Вдигна рамене и разтвори ръце.
— Naturalmente — каза простичко. — Това е Рим.
*

Карина бързаше да се върне на работа и ме покани да тръгна с нея, но аз поклатих глава и й казах, че предпочитам да си извадя дрехите и да ги подредя. Всъщност исках да остана сама. Решението да се настаня в миниатюрния слугински апартамент на шантавата приятелка на лъжлив кретен от Ню Йорк ме тревожеше.
Карина каза, че след като й свърши смяната, ще се върне. Тя тръгна и около трийсет минути подреждах дрехите си в гардеробната в кухнята и прибирах в чекмеджетата бельото си.
Като свърших с настаняването, се загледах през отворения прозорец, наблюдавайки хората на улицата. Почувствах се като воайор, когато млади майки с разпуснати коси, облечени с дълги поли и с широки, веещи се ризи, минаха по улицата, стиснали за ръце едва проходилите си дечица, които се дърпаха към витрините на магазините. Две старици в черно, с глави допрени конспиративно, куцукаха, едната се подпираше на бастун, другата час по час отмяташе глава назад и се разсмиваше гърлено и така гръмко, че смехът й стигате чак до четвъртия етаж. Двама възрастни мъже, единият с шапка за голф от туид, а другият с огромни слънчеви очила, седяха на масичка с шахматна дъска пред кафене точно под прозореца и мълчаливо започнаха да местят фигурите.
Апартаментът се намираше в странична уличка и макар че не беше далеч от туристическия маршрут, изгледът от моя прозорец беше съвсем по италиански градски. За миг, както гледах надолу, се почувствах едва ли не италианка, сякаш съзерцанието на тези сцени от всекидневния живот ме свързваше със специфичната атмосфера и мястото ми бе тук.
Помислих си да взема фотоапарата, който не беше виждал дневна светлина от сватбата на Беки. Уличните сцени там долу си просеха да бъдат уловени. Но и на това щеше да му дойде времето. Сега трябваше да поспя.
Спуснах щорите и дръпнах прозрачните пердета. Преоблякох се набързо с тениска и клин, завързах косата си на опашка и се мушнах под завивките на моето ново двойно легло.
Но независимо от прекомерната ми умора не можех да заспя, колкото и да се насилвах. Светлината зад щорите гаснеше, запалих нощната лампа и се опитах да почета, та дано да ми се доспи. Но за жалост сънят не идваше.
Най-накрая съвсем отчаяна, реших да взема едно от хапчетата за сън, които Крис натика в ръката ми, преди да замина. „В случай, че ти потрябват в самолета“ — каза ми тя. Заявих, че никога не съм взимала силни приспивателни, но тя настоя с думите, че можели да направят живота ми по-лек.
Не ми се щеше да прибягвам до тях, но как иначе да подредя хаотичните си мисли. Глътнах хапчето и след минута почувствах въздействието му.
Най-после, когато часовникът на нощната масичка показваше десет вечерта, заспах.
*

— Събуждай се!
Събудих се изплашена от писклив глас на сантиметри от лицето ми. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите ми. Надигнах се рязко, седнах и изпищях.
— Rilassati! — каза Карина и се отдръпна със смях. — Спокойно!
Зяпнах ужасено смахналата италианка и не можех да повярвам на очите си. Беше кацнала на ръба на леглото ми, без да изпитва ни най-малко неудобство за това, че е нахлула в апартамента на новата си квартирантка.
— Какво правиш тук? — попитах. Примигвах замаяно срещу нея. Стаята се въртеше пред очите ми. Не се досетих веднага, че съм под въздействието на хапчето за сън.
 

Тя ме гледаше недоумяващо.
— Събуждам те — каза бавно и отчетливо.
— Да, това го разбрах. Но защо ме будиш?
Тя се взря в мен за миг.
— Защото, мис Америка, не си излизала от стаята цял ден и цяла вечер. Стоиш тук и се самосъжаляваш. А това не е позволено в Рим.
— Моля?
Жената завъртя триумфално глава и измъкна изписани листове от диплите на полата си. Познах моята молба за наемане на апартамента й. Карина посочи един параграф към края на третата страница. Бях го прочела набързо и бях регистрирала само изискванията да връча седемдневно предупреждение, ако искам да удължа престоя си, да не разхищавам топлата вода, понеже използваме един и същи бойлер, да изхвърлям боклука на три дни, за да не замирише през отдушника в апартамента на Карина. Но сега тя сочеше към текст съвсем в края на листа. Примигнах няколко пъти, дойдох малко на себе си и се наведох да прочета.
„На квартирантката се забранява да се цупи“ — пишеше в договора с разкривения почерк на Карина.
— Сигурно ме поднасяш — рекох аз. — Включила си клауза за цупене ли?
Тя сви рамене.
— Никой не те е насилвал да го подписваш.
— Карина, едва разчетох твоя ужасен почерк — негодувах аз. — Това е нелепо.
— Трябваше да бъдеш по-благоразумна и да не подписваш нещо, което не си прочела. Размаха пръст. — Ами ако те бях заставила чрез подписа си да ми дадеш първородното си дете? Направо щеше да ми отстъпиш правата върху него.
Аз се вторачих в нея. Даже не знаех откъде да започна.
 

— Ти си побъркана.
Тя сви рамене и се ококори престорено невинно.
— Плюс всичко останало — продължих да мърморя, при това положение явно няма да имам бебе.
Карина скочи на крака и ме стресна.
— Цупиш се! Самосъжаляваш се! Откъде знаеш какво ще ти донесе животът?
Аз мигах срещу нея.
— Все едно — каза след малко, като не отговорих,— време е.
Приглади дългата си черна коса и ме загледа, сякаш бях длъжна да знам какво има предвид.
—А?
— Време е — повтори тя.
— Време за какво?
Тя плесна с ръце. Подскочих стреснато.
— Време е да станеш и да излезеш! Време е да престанеш да се вайкаш! Време е да престанеш да се цупиш!
Поклатих глава и въздъхнах.
— Точно сега никак не ми е до това. А колко е часът?
Тя погледна часовника си.
— Единайсет.
— През нощта ли? — попитах скептично. Бях взела хапчето за сън само преди час. Нищо чудно, че се чувствах толкова замаяна. Сигурно бях заспала дълбоко.
— Si. Помързелува. Време е да станеш от леглото.
— Но…
— Никакво „но“ ! — прекъсна ме тя. — Ставай веднага. Ако до пет минути не си облечена, ще анулирам договора.
— Не можеш да го направиш!
Карина се подсмихна лукаво, разлисти договора и посочи драсканиците на четвърта страница. Там имаше следната клауза: „В случай на проявен мързел договорът може да бъде прекратен по преценка на хазяйката.“
— Моля? — викнах аз. — Тази точка я нямаше! Ти си я добавила!
Карина сви рамене.
— Предполагам, че никога няма да разберем дали е така. Но отдолу стои твоят подпис, мис Америка. Така че предлагам да станеш и незабавно да се облечеш.
Аз я зяпнах.
— Защо? Къде ще отидем?
Лицето й с широка уста светна.
— Излизаме — отвърна. — Ще се върна след пет минути.
Погледна ме предупредително още веднъж и се изниза през вратата. Полата й прошумоля, косата й се развя. И въпреки всичко след минута се усетих, че ставам и се запътвам към кухнята, за да прегледам с какви дрехи разполагам. „Няма да изляза — нашепваше ми един глас, — но ако все пак се съглася, тази широка бяла блуза и тясна пола ще ми стоят добре. Може би в допълнение с дългия златен синджир, обиците и гладиаторските сандали?“
Пет минути по-късно, когато Карина прекрачи моя праг, стоях в спалнята с гладко сресана на опашка коса, напълно облечена. Излизаше, че тази луда жена има някаква власт над мен.
— Леле — захили се тя, — много си готина!
Завъртях очи.
— Дори не знам защо правя, каквото ми кажеш.
— Защото знаеш, че съм права.
— Защото смятам, че си луда, и се страхувам да не ми се случи нещо, ако ти откажа.
Тя се усмихна загадъчно.
— Може и това да стане, но така или иначе, си облечена.
 

Огледа ме и се разсмя. Поклати глава.
— Вие, американките, сте смешни.
Погледнах се. Мислех си, че съм се докарала добре, особено като се има предвид, че се облякох в миниатюрна кухничка.
— Какво смешно намираш у мен?
Тя пак се разсмя.
— Нищо — завъртя очи. — Прелестна си.
Смутих се и мълчаливо я последвах навън, като се питах каква ли беля си навличам.
 

Десета глава.
 

Пет минути по-късно вървяхме по задните улички на града. На практика се влачех и колената ми се подгъваха. Добре че си обух обувки с равна подметка, в противен случай някое от токчетата ми щеше да се заклещи в калдъръма при това препускане посред нощ.
Нямах представа къде отиваме и все повече се обърквах, докато минавахме през тесни пасажи и малки улици. Всичко ми беше в мъгла. От минута на минута все повече се убеждавах, че идеята да взема приспивателно беше ужасна, след което да се оставя да бъда изведена за нощни забавления от жена, която може и да не беше съвсем луда, но не й личеше.
Напразно търсех улица с познато име, но ние като че ли навлизахме все по-навътре в Рим по тайни пътища.
— Хм, къде отиваме? — попитах, когато влязохме в пасаж като че ли по-тъмен от останалите.
 

— Какво има? — попита ме Карина; очевидно беше в добро настроение. — Нямаш ли ми доверие?
— А трябва ли? — промърморих.
Карина се закова на място и се обърна да ме погледне.
— Виж какво, мис Америка, още не съм решила дали те харесвам.
— Ти ли не си решила дали ме харесваш?
— Точно това казах. Може да не го съзнаваш още, но да си имаш приятелка като мен, не е за изхвърляне.
— Да, бе, защо да си нямам приятелка, която нахлува с взлом в апартамента?
Карина ми хвърли сърдит поглед.
— Апартаментът все пак е мой, въпреки че съм ти го дала под наем. Не съм нахлула с взлом, както се изрази. Само се опитвам да ти помогна. Бъди поне малко благодарна.
— Нима трябва да благодаря за това, че ме извлече навън посред нощ?
Тя направи гримаса.
— Не — каза. — Трябва да ми благодариш, че взех под крилото си малката, безпомощна американка. Да не си въобразяваш, че нямам задължения?
Беше ми дошло до гуша да бъда „малката, безпомощна американка“.
— Останах с впечатление, че парите от наема са ти необходими — подхвърлих.
Карина ме погледна, без да се гневи.
— Не се заблуждавай, че всичко ти е ясно.
Тя тръгна още по-бързо. Загледах се след нея и после се затичах да я настигна.
— Съжалявам — извиних й се.
Тя махна презрително с ръка.
— Бяха два безкрайни дни, разбираш ли? — опитах пак.
 

— Ти не си единствената с проблеми — сряза ме тя.
Точно в този момент промени изведнъж посоката
и зави вдясно в поредната уличка, след което най-накрая излязохме на много оживена улица.
— Пристигнахме — съобщи накратко.
Погледнах и дъхът ми секна от множеството народ, после видях, че стоим пред старинна на вид сграда с два фенера и вход със сенник. Беше нощен бар, пред който имаше огромна тълпа. Посрещнаха ни гръмка музика и буен смях, италианци на групички стояха пред вратата, пушеха, пиеха на големи глътки бира или отпиваха деликатно вино.
— О! — учудих се и погледнах предпазливо заведението.
— Сега пък какъв е проблемът? — попита с въздишка Карина.
— Не знаех, че отиваме в такъв моден бар — казах. — Не съм облечена подходящо.
Тя завъртя очи.
— О, хайде, принцесо Ан. Изглеждаш прекрасно и го знаеш.
— Принцеса Ан ли? — попитах недоумяващо. Но тя за пореден път завъртя очи и ми направи знак да вървя след нея. Поколебах се, после забързах подире й.
Салонът беше полутъмен с два дълги дървени бара, покрай които се бяха наредили хора. Групата изпълняваше на най-високите децибели любими стари парчета и в момента пееха песен на „Бийтълс“. По всяка вероятност бяха италианци, чийто английски не беше съвсем на ниво; произношението им куцаше. Бяха успели някак си да променят „Love Me Do“ в „Love Ме Too“*, което, като се замисли човек, всъщност беше по-съдържателно.
— Насам! — помаха ми Карина. — Познавам бармана.
 

* Игра на думи: „Love Me Do“ — „Обичай ме много“; “Love Ме Тоо“ — „Обичай ме също“. — Б.пр.
 

Последвах я към другия край на бара, където тя мина между двама мъже, които не изглеждаха никак ядосани, че ги избутаха. Даже им беше приятно, като я оглеждаха. Дръпна и мен към бара. Погледнах през рамо и бях изненадана, че мъжете оглеждат и мен.
— Не им обръщай внимание — каза Карина, без даже да се обърне. — Жребци.
— Какво? — попитах учудено. Почувствах, че се изчервявам леко.
— Така наричам тези италиански момчета — продължи. Сега вече типовете около нас се отдръпнаха с кисели физиономии. — Излизат натъкмени като първокласни състезателни коне, с лъскави черни коси, с прилепнали дрехи и с шарещи очи. Избират си жена, обикновено американка, която им се струва лесна плячка, и атакуват. Свалят, но всяка вечер различно момиче, загряваш ли? Ако искаш шест часа да се чувстваш обичана, като тези шест часа включват пет часа и петдесет минути гръмко хъркане на твоята възглавница, твои са.
Изкисках се и хвърлих поглед на мъжете. След обясненията на Карина и на мен ми заприличаха на типични сваляни. Всички те като че ли бяха извадени от един калъп: с черни, лъскави от някакъв гел коси, еднакво подстригани, с еднакви бели ризи, разкопчани почти до пъпа, и тесни дизайнерски джинси.
Всъщност приличаха много на Франческо.
— Видя ли кръстовете им? — попита Карина. Проследих погледа й до един грамаден златен кръст, после забелязах, че такъв висеше на врата на всеки мъж. Тя ми намигна.
— Нямат представа колко са смешни.
Аз се разсмях.
— Сериозно — продължи Карина. Тя сякаш се разгневи, говорейки: — За тях не е проблем да спят с шест различни момичета шест нощи в седмицата и в неделя да заведат майките си на църква, и да коленичат пред Исус Христос.
Зачудих се дали това не е причината Карина да им се присмива някак си остро и осъдително. Може би някой като тези лъжци я беше засегнал дълбоко. Не можех да си представя Карина измамена от хитрините на някой мазен тип. Изглеждаше твърде умна, за да се подведе от подобен фалш.
Тя поръча две питиета на скорострелен италиански. Барманът, русокос сладур, горе—долу на нашите години, се занасяше с нея, докато забъркваше коктейлите. Плъзна по бара чашите и тя бръкна в чантичката си да плати, но той поклати глава и показа с жест, че не приема. Карина се опита да спори с него на италиански, но после се разсмя и сви рамене.
— За сметка на заведението, както казвате в Америка — обясни. Подаде ми питието, светлочервено на цвят.
— Кампари шприц ли е? — налучквах аз.
Тя се разсмя.
— Нощем не се пие кампари. То е типично следобедно питие. А това е „негрони“ Еманюел го забърква идеално. — Посочи с глава бармана, а той й се усмихна любовно. — Cento ani — обърна се с наздравица към мен, а това означаваше горе—долу „Да сме живи и здрави сто години“. — За една американка в Рим — добави.
Усмихнах се.
— За една американка в Рим — съгласих се и пукнахме чашите си.
Пийнах глътка от питието — сладко с особен горчив привкус. Беше студено и силно и всъщност след няколко глътки усетих вкуса му. Карина вече бе изпразнила чашата си, като че ли питието беше излязло от мода и трябваше да се унищожи. Като бутна на плота празната си чаша, Еманюел вече я чакаше със следващата.
— А за вас, синьорина? — попита ме той на несигурен английски.
— Не, благодаря.
Поклатих глава. Възнамерявах да пия много по- бавно. Освен това усещах, че отново съм замаяна. Явно приспивателното още действаше.
С Карина пак се пукнахме.
— Добре ли си? — погледна ме тя внимателно.
— Добре съм.
Потиснах една прозявка.
Тя ми размаха пръст.
— Не се прозявай! Тази вечер ще купонясваме.
Групата подхвана парчета на „Хути енд дъ Блоуфиш“, но вместо да пеят „тъжен съм“ пееха „фиркан съм“, което никой освен мен не забеляза. Това ме развесели и аз се засмях.
Огледах залата. Хората изпълваха всяко кътче в полутъмния бар. Това заведение нямаше нищо общо с баровете, в които ходех при предишния ми престой тук. Със състудентите си обичахме да прекарваме често вечерите на места като „Пияния кораб“ на Кампо дей Фиоре или в „Лъкът на цигуларя“ близо до Санта Мария Маджоре, като и двата бара все едно бяха пренесени от някой нюйоркски ъгъл. Даже повечето от собствениците им бяха американци, англичани и австралийци. Обичах тези барчета, защото ги чувствах като късчета родна земя, когато бях на хиляди километри от дома.
Но тази вечер Карина като че ли ме въведе в един друг свят на Рим. Около нас жени с тъмен слънчев загар и с разрошени гарвановочерни коси като на Карина следяха зорко мургави мъже с премрежени погледи изпод тежки мигли. Всеки изпускаше кълба цигарен дим в лицето на другия и ръкомахаше бурно. Няколко двойки, харесали се току-що, вилнееха на дансинга, а мъжете опипваха с жадни погледи партньорките си. Хората вдигнаха наздравици, отпиваха от халби бира или обръщаха на един дъх нещо по-силно, и пристъпваха опасно близо едни до други.
— Прелъстяване по италиански се прави като застанеш до някого и се мъчиш да създадеш познанство, а пък ако тази тактика не успее, преминаваш направо към награбване — говореше Карина, докато наблюдавахме сцената.
Разсмях се и закимах.
— Не знам защо ми напомня мъжете в Ню Йорк.
Усмивката й веднага угасна.
— Италианците — рече тя с леден глас — нямат нищо общо с вас, американците. Повече никога не прави подобни сравнения.
Промърмори нещо в смисъл, че отива до тоалетната, и тръгна, преди дори да се опитам да й отговоря.
Загледах се след нея с отворена уста.
По-малко от минута след като Карина изчезна, мястото й бе заето от висок мъж, чието облекло явно беше мъжка униформа тук — дизайнерски джинси и бяла, разкопчана риза.
— Ciao, bella — поздрави той, оглеждайки ме безочливо, като че ли току-що се бе натъкнал на шведска маса, отрупана с лакомства.
— Хм, buona sera — отвърнах предпазливо. Огледах се с надеждата, че Карина само е преиграла и ще се появи всеки момент. За жалост никаква не се виждаше.
Като ми намигна, мъжът отприщи порой от италиански думи, които не разбрах. Поклатих глава.
— Non parlo l’italiano.
Очаквах, че ще се откаже, но очите му лъснаха, сякаш е спечелил на лотария.
 

— Ах, американка! — възхити се той със силен акцент. — Обичам Америка!
— Били ли сте там? — попитах учтиво. Пак се огледах за Карина, но от нея нямаше и следа.
— No, по. Обаче жените, всичките са толкова симпатични.
— О, благодаря.
Кафявите очи на натрапника проблесваха, когато се примъкна до мен.
— А вие? Харесвате ли италианските мъже?
— В момента никак — промърморих.
— Non capisco — оплака се той.
— Хм, да, италианците, хм, си ги бива — отвърнах, оглеждайки се за Карина. Наистина защо се забави толкова много?
— Ах, да, мислите, че италианците ги бива — повтори той, като провлече последната дума, клатейки ентусиазирано глава. — Много добре, много добре.
Направи още една крачка към мен и на практика връхлетя върху мен. Искаше ми се да се отдръпна, но бях заклещена до бара и почти нямах лично пространство. Той миришеше на сол, одеколон и цигари и както ми дишаше в лицето, вкусих едва ли не от бирата „Перони“, която пиеше.
— Е, тръгваш ли с мен?
— Какво?
— Тръгваш ли? Искаш ли, хм, да си тръгнеш с мен? От бара. Да отидем в моя дом.
Погледнах го слисано. След като бях прекарала на двайсет и една цяло лято тук, би трябвало да съм наясно с подобно поведение, с тези безочливи предложения и нахални очаквания. Но повечето време от лятото бях с Франческо, а преди да станем гаджета, се движех с компания американски момичета и никога не съм била най-хубавата, най-жизнерадостната или най-дружелюбната, така че обикновено бях в ролята на наблюдателка, докато моите състудентки се кискаха с италианците, които ги сваляха, и често изчезваха нанякъде в нощта с тях. „По-умна
съм“ — казвах си аз, може би донякъде самодоволно. После се появи Франческо и здравият разум ме напусна.
— Е?
Италианският натрапник чакаше отговор.
— Не — рекох твърдо, смутена, че се поколебах. Не защото обмислях предложението му, а само се удивлявах на дръзкото му безочие.
— Но защо? — Сега вече беше обиден. — Не ме ли харесваш?
— Не те познавам — отвърнах, оглеждайки се за Карина.
— Ах, да, bella, но как ще ме опознаеш добре, ако не дойдеш с мен в моя дом? — попита той. — Искаш, нали? Виждам го в хубавите ти очи.
Завъртях хубавите си очи.
— Не, не искам.
Той ме погледна втрещено.
— Но това е толкова естествено, разбираш ли?
— Кое е естествено?
— Аз съм мъж. Ти си жена.
— О, благодаря за обяснението! — рекох аз.
Сега вече той изглеждаше още по-объркан. Взе дясната ми ръка. Докосването му беше изненадващо нежно и така си обясних защо не се отдръпнах веднага.
— Ho, bella — заувещава ме той. Вдигна брадичката ми, за да го погледна в очите. — Вслушай се в тялото си.
От начина, по който провлече „у“ във „вслушай“ и „я“ в „тяло“, думите зазвучаха почти лирично, но обиграно, сякаш беше изпробвал смешната фраза върху множество нищо неподозиращи американки.
— Моля?
 

Задавих се, както се мъчех да не се разсмея.
Той явно разбра погрешно моето весело настроение.
— Вслушай се в тялото си — повтори още по-отчетливо, хвърляйки ми усмивка, която без съмнение трябваше да ме заплени.
— Действа ли този похват?
Той ме погледна недоумяващо.
— Похват ли? Не те разбрах.
— Добре — продължих аз. — Слушай внимателно.
Млъкнах и замръзнах с бдително вдигната глава.
— Какво правиш? — попита той след малко.
— Вслушвам се в тялото си.
Очите му лъснаха оптимистично. Огледа ме още веднъж, като задържа погледа си малко по-дълго върху гърдите ми.
— И как е, тялото ти разприказва ли се?
— М—м—м — произнесох замислено. — Да, да, получих съобщение.
— „Да“ ли каза?
— Каза „не“.
Той сякаш се изненада.
—