Ричард Хюз
Дървената пастирка • Втора част

Промени

Съдба човешка

| Ричард Хюз
| Дървената пастирка
| Втора част


> Книга първа
> Дървената пастирка

>> Глава 1

От дъхавия сух шубрак над главите им изцвърча подранил жътвар.
В почти пресъхналото от летния зной водопадче, което едва църцореше в единствения годен за плуване вир, се мярна водна змия; ала от високите брегова, вдълбани, изровени от водата, висяха изсъхнали коренища — сигурно топящите се напролет снегове се носеха като порой през тази широка клисура с напечени бели камъни… Голяма пеперуда тромаво се спусна в трептящата над главите им мараня, кацна наблизо и разтвори криле на слънцето.
— Какъв грозен белег? От какво е? — полюбопитства момичето, опипвайки тила му недотам нежно.


Не би я нарекъл дете, но пък не беше и пълнолетна. Също като него тя лежеше върху скалата, опряла брадичка на свитите си юмручета, а от загорилото луничаво лице го гледаха втренчено широко отворените й сини очи; беше така близо, че усещаше дъха й на страните си. Не би я нарекъл дете… той се размърда на твърдия камък и се поотдръпна… но после се настани пак на същото място, тъй като другаде камъкът пареше тялото му.
Изрусялата й от слънцето коса беше подстригана късо, като на момче. Носеше син мъжки работен гащеризон, купен от селския магазин, избелял и съвсем излинял от слънцето и прането; синя работна риза от грубо платно (и тя в същото състояние, с няколко разкопчани копчета). Нищо чудно, че когато го завари да плува гол-голеничък във вира, той я взе за момче и не се смути! Щом стана ясно, че не е момче, Огъстин навлече ризата и панталоните си, без да се избърше; но тя просто го наблюдаваше, а когато той взе да обува обувките си, приседна до него и започна да говори. Такъв млад двуметров англичанин, пристигнал в Ню Бландфорд кой знае откъде, облечен в износени и нескопосно закърпени нелепи дрехи… Тя очевидно искаше да научи едва ли не всичко за него.
Не спираше да задава въпроси. Дори питаше за прекалено много неща, които не биваше да знае (или поне не биваше да й позволи да открие, ако не искаше да си навлече беля). Но му хареса… Макар да не бе дете вече, тя явно все още не го съзнаваше; изглеждаше откровена и приветлива и… незряла, държеше се съвсем по детски.
— Онова на тила ми ли? Цапардосаха ме — рече той с усмивка.
Тя отново опипа белега му (не бяха намерили нещо по-тънко да го зашият, та на скалпа му бе останал висок като перка ръб). «Страшно!» Рече, придърпа се на лакти още мъничко по-близо до него и се изтегна като гущерче; миришеше приятно на слънце. Видя как изпод влажния му, щръкнал във всички посоки дългоцветен перчем (всеки косъм — мъничка призма, която разлагаше ярката бяла светлина), все още се стичай водни капчици, за да изсъхнат върху златистия загар на високото му умно чело, по изгорелия от слънцето нос…
Водата блестеше. Въздухът бе като разкривено от жегата стъкло; зноят ги изгаряше — отдолу скалата, а отгоре — небето. Лицата им почти се докосваха. Образувалата се върху една от луничките й капчица пот се стече бавно по носа, който се намираше на два сантиметра от неговия. Тя стисна очи и присви устни, като че се готвеше да свирне… После, все още стиснала очи така силно, че клепачите й потрепваха, пипнешком разкопча рибата му и пъхна ръка вътре; а той усети топлината й върху все още настръхналата си от водата кожа.
— Майчице! — възкликна тя. — Че защо сърцето ти бие _така_ силно?
Той решително напипа пръстите й, нежно ги отмести, пусна ги в мига, когато ги извади от пазвата си, и я попита с колкото се може по-безизразен глас как се казва…
Тя разтвори очи, недоверчиво запремига, изведнъж седна и каза разсеяно: «Ри». После без видима причина бързо се дръпна на два метра от него, тътрейки острото си задниче като маймунка, и надменно добави през рамо: «Ане-Мари». Сетне поомекна и рече:
— Кръстена съм на някаква баба в Луизиана… Ама и твоето име… «Огюстин» — то си е съвсем френско!
Произнесе го почти като французойка, но преди той да свари да възрази (или дори да се почуди как се е досетила), вече се беше настанила пак до него: «Я виж тука!» — настоя тя и го накара да погледне горното джобче на ризата й под гащеризона. С двоен шев и разноцветни вълнени конци, под костенурка от същите конци, там неумело беше извезано «Ри»
— Пипни ми костенурката — тя е мекичка-мекичка! — подкани го Ри и задърпа ръката му (но той не пожела).
После додаде:
— Дай ми ризата си да ти избродирам името, както на всички нас. — А после започна да изписва с пръст на гърдите му Т, И, Н, О, поглеждайки го косо. — «Тино», нали така ти викат у дома?
Заяви твърдо, че никой от приятелите му не го нарича «Тино». При което тя най-сетне се умълча, прозя се, стана и започна да се съблича.


— И все пак не пуша цигари! — викна ни в клин, ни в ръкав, докато ризата й все още беше около главата, а дънките около глезените. — За бога, ти пушиш ли и какво въобще правиш? — измъкна си краката едновременно от панталоните и от гуменките. Освен това не пия алкохол, противен е!
Понеже очакваше да зърне само гола момчешка кожа под момчешките дрехи, той се стресна, като видя модното бельо от изкуствена коприна, което носеше отдолу.
— Добре де! Косата ми опада от температурата… И какво от това?
Сетне, както си беше облечена с това нелепо бельо с цвят на праскова, се гмурна право от скалата; а мислите на Огъстин се върнаха доста внезапно към Мици.
_Мици…_ Невиждащи сиви очи, пръстите разперена върху масата за закуска, намират като пипала чашката с кафе…
Изминалите месеци и разделящият ги океан сякаш бяха свили образа й в нещо като мъничка ярка картина; нещо, което виждаше като че през тунел, или пък през обърнат обратно телескоп. Образът й, подобен на овална миниатюра, се носеше над този чужд вир в Кънектикът и все пак това бе достатъчно да го убеди, че докато е жив, няма да обича друга като Мици. Ако беше имал по-голяма възможност, преди да я отведат в манастира, щеше да я накара да разбере, че няма бог, който да я приюти… В гърлото му се надигна старата горчилка.
Известно време остана като зашеметен, несъзнателно опипваше белега Си с нокти, които бяха изпочупени и напукани, със следи от катран в живеца, докато един косъм се закачи и се отскубна. Дошъл най-сетне на себе си (от болката), той обърна гръб на реката, остави детето да плува и тръгна да се прибира през гората по обраслия коларски път, под краката му хрущеше дебелият цяла педя пясък, а съзнанието му бе изпълнено с мисли за Мици. Заруменялото й от мраза лице, което се подаваше от яката на кожуха…
И отново горчилката на отчаянието от преживяното през зимата се надигна в гърлото му, което беше прекалено сухо, за да я преглътне.


>> Глава 2

«Ама наистина, най-сетне е време съвсем да си избия Мици От главата!» — помисли си Огъстин там, сред тази гора, чак отвъд Атлантическия океан.
Гъсталакът хвърляше шарена сянка, слънцето осветяваше по някой лист като късче цветно стъкло; докато стигне земята, светлината ставаше зелена като на морското дъно… Хубави бяха тези самотни лесове ма Кънектикът, но никак не приличаха на Дорсетските гори около Мелтън, и то не само защото из тих тук-таме растяха иглолистни дървета, а заради тези непроходими храсти, които го заставяха да върви само по пътеката. Храсти, всеки от тях сякаш имаше безброй зелени очи… Дървета с толкова гъст листак, че клоните почти не се виждаха, само стволове…
Отгоре на всичко тук дърветата, дори онези, които носеха английски имена, съвсем не бяха като «у дома» защото «дъбът» далеч не беше като английски дъб» пито пък «брястовете» — същински брястове.
Плесна се разсеяно по китката, където нещо го хапеше, и си помисли колко различни бяха и горските обитатели тук. Тези северноамерикански катерици например — досущ кафяви рунтави мармоти, а колкото до скунксовете… предупредиха го да се пази от тях (щом се изплашели, миризмата им можела да те накара да си плюеш на петите.) Таралежите. В повечето случаи и Обикновените катерички бяха сиви или черни и много рядко имаха катеричи цвят. Птици със странна окраска и гласове… Само сърните при потока на смрачаване приличаха донякъде на сърни (на сега едва не падна, защото опита да се плесне по глезена, както си вървеше).
Истински рай… е, да, почти рай, ако не се смятаха растенията, които предизвикваха обриви, и ухапванията от насекоми (защото сега тези зверчета го хапеха направо през ризата и той изви ръка, опитвайки се да се почеше точно между лопатките). Чудна работа — дори тук, в планинската част на Кънектикът, никой не признаваше, че са ужасни.
— Виж, в Ню Джърси, там са наистина ужасни — казваха.
Но колкото и да не приличаха, на английските лесове, и въпреки боровете, те едва ли имаха нещо обща с изкуствено засадените баварски гори, с техните разположени на равни разстояния ехтящи стволове, които му напомняха за вътрешността на катедрала…
Тук той рязко дръпна юздите на непокорните си мисли — та нали реши да избие напълно от лавата си онази баварка Мици.


Листата прошумяха от случаен порив на ветреца. Дали на това място не живеят и други мънички горски нимфи като Ри? Защото във Франция около него нямаше деца и те му липсваха; ами наистина, след онези германски хлапета не успя да се сприятели с други, като че оттогава са минали векове… а сега се появи Ри.
Това го накара отново да се запита колко ли годишна е всъщност малката Ри (защото човек трябва да стои далеч от «подрастващи момиченца»!). Този непредвещаващ нищо добро крепдешин… «Не пия алкохол» — тези думи прозвучаха също странно, не по детски (би било странно едно дете дори да се сети да го каже). Но тя положително е все още дете, реши Огъстин; защото само едно дете би докоснало мъж така невинно, както го докосна малката Ри.
«Не пия алкохол…» Но всички американци ставаха не по-малко странни, когато се споменеше за пиене; сухият режим ги беше превърнал в маниаци и те говореха непрекъснато за пиене, тъй като англичаните говорят за времето! В Ню Йорк (съобщаваха те с охота) сега имало повече тайни барове, отколкото преди; много от тях били и по-уютни от едновремешните, а това означавало, че ако някъде не сервират алкохол (в чайници или нещо от този род), не след дълго трябвало да спуснат ролетките. Из целия град бълбукали казанчета и «Лондонски джин» (отпечатвали си сами «английски» етикети), който в действителност струвал само девет цента литърът, се продавал на дребно по двадесет и пет цента чашката. Че какво, и тук едва ли имало фермер, който да не вари уиски от ръж или царевица…
Сухият режим бе разединил американците — както нищо друго не ги е разединявало освен робството! Ето най-страшния кошмар на тази демокрация — една нация се опитва да упражнява тирания над себе си, все едно че изпълнява Народната воля, когато всъщност това няма нищо общо с Народните желания… Какво чудно тогава, че що се отнася до пиенето правилото «законът си е закон» напълно е престанало да важи тук и Административната машинка е корумпирана от долу до горе — чак до Белия дом! И все пак жалко за бедничката Ри — да расте в такава страна!


Тъй като границата с Канада не беше нищо повече от пунктирана линия върху картата, вносният алкохол все още проникваше през нея в догоре натоварени камиони. Никой не знаеше как ще постъпят полицейските патрули — те бяха ту подкупни, ту брутални; веднъж се разменяха банкноти и конвоят минаваше, друг път двете страни се биеха до последния човек, но независимо от всичко, в страната влизаше много алкохол.
Ами онези, другите, въоръжени с картечници кервани — които се носеха с оглушителен рев откъм плажовете, дълги хиляди километри, където бързи моторници, оставили зад себе си митническите катери, стоварваха стока от «ромовия рейд»… Преди три седмици търговският пътник, който качи Огъстин в Хартфорд, настоя чужденецът да опита «истинско шотландско уиски» от плоското му шише, защото идвало, както гордо заяви, от «ромовия рейд» (а в действителност беше местен боклук); но немного по-лош от онова, което сервираха в Монмартър). Докато се друсаха по тесните сенчести пътища на Кънектикът в раздрънкания буик на търговския пътник, онзи се залови да обяснява на невежия, току-що пристигнал англичанин, че бромовият рейд» представлявал всъщност флотилия, натоварена с контрабанден алкохол, кораби, стекли с£ от всички краища на земята и пуснали котва близо до териториалните води на САЩ, тъй като там никой с пръст не можел да ги докосне. Тази огромна армада, заяви той, била не само най-дългият бар на света, но и най-голямото струпване на плавателни съдове в историята.
До този момент Огъстин стоя съвсем кротко и безмълвно, но сега вече реши да слезе и да повърви пеша.


>> Глава 3

За човек с неговото аристократично възпитание животът, който водеше през последните няколко месеца, изглеждаше преизпълнен с такива странни събития, че напомняше сън; и наистина, дори сега, дори тук, в тези чужди гори, на връщане от вира, където бе плувал и бе срещнал онова американско момиче, имаше чувството, че се движи като насън. Очакваше да се събуди у дома, в Уелс, над всички онези огромни стаи, които никога не използуваше, в бялата си таванска стаичка, под покрива, а луната блеснала право в очите му.
Може и да възприемаше всичко като сън, но се беше променил. Бе загрубял, или ако предпочитате пък — беше станал макар и мъничко по-голям «реалист». Така става по време на война; или както момче, чийто глас мутира — пее с басов глас, но не владее високите тонове — необходимостта да действува и да се справя с опасности понижи и целия му емоционален регистър» за да може да издържи: той позагрубя, засегнати бяха нежните, деликатни дълбини на съзнанието и чувствата му. Затова сега, докато се привеждаше под у надвиснал над пътеката клон или прескачаше някой пън ловко, като млад човек, прекарал половината от живота си в лов на пернат блатен дивеч, да добавим към това и гъвкавостта, която придава животът край морето» мислите му вече не бяха заети с абстрактните загадки на вселената. «Формата», всички чудесни картини, които купи и остави в Париж — каква дивотия!


И все пак: «Бедничката ми Ри, да расте в такава страна…» Изведнъж се сети, че е пропуснал да я попита къде живее, или дори как е фамилното й име; значи я е загубил, загубил е първото същество, с което почти се бе сприятелил, откак слезе на сушата.
Още отначало тя изглеждаше приятелски настроена; съвсем не бе като Трудл и необузданата мъничка Ирма» нито като Трудл Ханц (защото, макар в края на краищата да се привърза към онези германски деца, наистина му се наложи да ги укротява).
Да, замъкът Лориенбург… Тогава всичко му изглеждаше съвсем действително; но щом се озова в Новия свят, започна да му се струва невероятно, че сега могат да съществуват такъв феодален немски замък и такива изкопаеми като господарите му Валтер и Ото. Колкото до брат й, онзи неизлечим лунатик Франц» човек да се изплаши, ако мечтите му за нова световна пойна не бяха така абсурдни… Струваше му се невероятно да среща млади германци на своите години, все още оплетени като Лаокоон в змийското кълбо на старомодни неврози, те му изглеждаха дори по-чужди» по-неразбираеми от старите. «Е, а какво би казал — обади се някакъв глас — «за момиче, което едва миналата зима, зимата на 1923 година, реши да стане монахиня?» Тук Огъстин изруга на висок глас и изплаши до смърт едно гущерче. Защо беше необходимо хорът на мислите му да завършва неизменно с нея?
Толкова време се опитваше да я забрави. Вече бе юли и целият този ожарен от слънцето американски пущинак беше сух и прашен, с кожести листа, които вече изглеждаха клюмнали; а там, във Франция… Да, през пролетта… от Париж, та чак до брега на морето всички дървета бяха едва напъпили… а онази нощ, когато пристигна в Сент Мало — нали точно защото се мъчеше «съвсем да си избие Мици от главата» (както и сега), се мота около слабо осветените кейове толкова до късно, че вече затваряха и бистрата… онази нощ през пролетта, когато го раниха?


Забелязал беше, че тук растат дървета, които високо се ценяха в английските паркове и градини; и сега сякаш дочу тревожно извисения глас на Бавачката, а и на Мери, която успокояваше детето си (тогава петгодишната Поли се покатери на «онова американско дърво» в разсадника на Мелтън и не можеше да слезе оттам).


_Милата_ Мери, _милата_ Поли! Не беше виждал сестра си и племенничката си от векове — ами да, от миналия октомври!
Октомври, а сега беше юли и с всеки нов ден ставаше все по-горещо. Не беше изминал и половината път до колибата си, а тялото му вече лепнеше от пот и се беше сгорещил повече, отколкото преди да влезе да плува. Земята излъчваше топлина: дори тук, в горещата като пещ сянка, пареше краката му през подметките. От дърветата лъхаше зной. Главата му звънтеше от непрестанното бръмчене (вероятно някакъв вид щурци — да не би пък да бяха жътвари?) и гърленото квакане, на жаби, от прегракналите китари на американските скакалци… Цвъртенето на насекомите тук почти напълно заменяше отсъствието на птичи песни; съвсем не приличаше на немощните звуци, издавани от английските насекоми; да се вслушваш, за да ги чуеш; човек едва ли би могъл да надвика оглушителната врява, която вдигаха тукашните насекоми и жаби. Какво чудно, че американците не забелязват оглушителния шум в градовете си, след като и в горите им е така шумно! «Американците не познават пълната тишина» — предположи Огъстин въз основа на едва триседмичния си опит, като обра с длан от врата си слоя засъхнала пот и комари.
Отново се замисли за дома и как най-хубавото на онези варовикови хълмове в Дорсет бе тишината, ако не се смятаха чучулигите… Защото най-много от всичко Огъстин обичаше да язди сър сестра си горе сред мирните хълмове, където килимите от мащерка се огъваха като трамплин под копитата на конете — ходеше само за да убие времето и да е с Мери, тъй като не споделяше неудържимата й ловна страст (но почти през цялата изминала зима Мери е трябвало да се откаже от лова, защото бе забременяла, както му писа в едно от писмата, които получи във Франция).
Тук отстрелваха лисици, докато «ловуването на птици, както се оказа, се наричаше «ловитба»! И все пак нали американците не бяха съвсем чужденци; ами почти англичани, нещо като хората от колониите? Ето защо такива изрази, като отстрелване на лисици и неправилната употреба на думите, правят веднага впечатление; макар че когато истински чужденци ги убиват или ги опитомяват, като онова странно животинче в замъка, което Мици…
Но нали изминалото време и живота, който живееше напоследък — е, нека го наречем скромно «екстровертен», — би трябвало да са го излекували напълно от юношеската му любов към разни слепи кармелитки?


От вира до колибата трябваше да измине три безкрайни километра в необикновената тридесет и няколко градусова лятна горещина на Нова Англия, с която един англичанин просто не е свикнал. Стигна, облян в пот и целият изпохапан.
Вече мислеше по-скоро за собственото си мъгливо крайбрежно блато в Уелс; за прохладата в огромната празна каменна, родова къща, на чийто покрив можеха да се преброят сто недимящи комина; и оръжейната — нейният център и фокус на живота. Или пък за Мери и Поли в Дорсет — все едно — за вкъщи? Защото отведнъж осъзна, че Америка му е омръзнала… Но каква полза да копнее по дома, след като нямаше как да напусне тази проклета страна, без да каже по какъв начин е пристигнал тук?
Сигурно вече е дошло време Мери да ражда… Когато застана на верандата и отвори замрежената врата, за да влезе, внезапно си спомни какво му бе писала тя В едно отдавнашно писмо, получено във Франция — ставаше дума за юли! Значи бебето сигурно вече се е родило…
Огъстин остави вратата сама да се затвори зад него и си помисли, че никога преди двамата с Мери не са бил» така разделени; нещо повече, стори му се съвсем противоестествено тя да ражда, а той дори да не знае кога.


Огъстин писа вкъщи само веднъж (от Саг Харбър), докато чакаше ферибота, за да прекоси пролива, в онзи първи ден на американския бряг. Но едва ли спомена нещо повече от това, че все още е сред живите, нито посочи някакъв адрес, на който да му отговорят. Не посмя, защото Гилбърт и Мери бяха мъж и жена — и о, боже, стигаше Гилбърт само да подуши какво е вършил и да го пипне, Огъстин щеше да си пострада.


Носталгията не пречеше на апетита му, затова запали нафтовата печка (тук за заблуда й викаха «газена») и намъкна тенджерата. Ох, това Мерино бебе… Колко жалко. Какъв ли подарък би могъл да намер» човек за новороденото бебе в такова място като Америка… Стига наистина да се е родило?
За новия му племенник или племенница… «Какво ли ще е този път?» — попита на глас яйцата, докато се варяха (но те само къкреха). Мисълта за още една мъничка Поли беше чудесна… Само че Гилбърт щеше да побеснее; трябваше да продължават, докато не се роди наследник на Мелтън, а Гилбърт най-малко желаеше пълна къща с деца.
Колкото до това да е момче… Огъстин се надяваше, че няма да е момче, защото представата за един невръстен Гилбърт му идваше множко.


>> Глава 4

«Невръстен Гилбърт» ли? Да беше в Мелтънската черква в този ден Огъстин бързо щеше да се успокои. Не можеше и да става, дума за изобилие от цветя — само една-две небиещи на очи вази около купела; очевидно кръщенето щеше да е съвсем скромно.
Макар и в Дорсет, а не в Нова Англия, все пак беше юли — дори в прохладата на старинната черква викарият се сгорещи в расото си, взе да губи търпение — наистина безобразно закъсняваха!
В черквата все още нямаше никой, само той стоеше «а поста си при главния вход. Също като Гилбърт мелтънци бяха разочаровани, че не се е родил наследник. Не бяха от тези, дето много се докарват — това викарият добре знаеше — но ако имаше наследник, тържеството щеше да е съвсем друго: на поляната шатри и духов оркестър; за господарите — чай и шампанско, за по-богатите арендатори — уиски, а за бедните «бира… и поне петнадесеткилограмова торта. Но Сега колкото селяни се бяха събрали (повечето от тях закъснели с наемите си), чакаха навън, на слънце, и се любуваха на семейните си гробове.


Викарият мразеше да чака на това място, защото оттук нямаше как да не вижда онова, което беше трън в очите му. Върху абсидата в нормандски стил* над олтара, там, където повечето черкви имаха само пано с химни, беше лепната викторианска напаст — огромна половинтонна Отворена книга (без съмнение небесният тефтер, в който се записват делата на хората), с корица от полиран сиенит и страници от пароски мрамор. Върху пароския мрамор на небесната летопис бяха изсечени благодетелите на Филип Уодъми, ескуайър (онзи последовател на Пакстън, който покрил вътрешния двор на Мелтън Чейз); но докато извивките на страниците бяха изработени според законите на перспективата, черните букви на текста не бяха. От старинната зидария стърчаха две огромни ръце от розов мрамор с набрани маншети от бял мрамор и уж поддържаха тежестта — но всъщност тя се крепеше на чугунени конзоли, украсени със стилизирани акантови листа с евтина позлата. Все се стараеше да не гледа, но очите му не можеха да се откъснат оттам.
[* Английски вариант на романския архитектурен стил от XI-XII в. — Б.пр.]
Колко ли късно стана вече?… Всъщност къде му е часовникът? Напразно се потупа по корема и гърдите с надеждата да го открие.
И без това старецът беше малко напрегнат, тъй като смяташе церемонии от този род за свое най-голямо наказание като енорийски свещеник. Колко безочливи бяха високопоставените неверници, които очакваха черквата да превърне светските им събития, техните «раждания, сватби и погребения» в религиозни украшения — да има нещо прелестно и старинно в тях! Даваха пред олтара брачен обет, без да имат представа какво е това обет и какво — договор, без дори да подозират, че съществува разлика; пред купела се кълняха да възпитат детето във вярата, от която самите те са се отказали — кръстниците избираха по-скоро с оглед на помощта, която биха оказали в житейските дела, а не в божиите… Нерядко такива кръстници не си правеха труда да идват, или пък се оказваше, че са евреи, турци или еретици, стига човек да намереше смелост да попита.
Защо ли не бе отишъл направо при тези Уодъми да им каже какво мисли? «Вие, които се перчите открито с неверието си, имате безочието да донесете собственото си дете за кръщене, а отгоре на всичкото не сте и точни…» О, но какъв пастир християнски би бил, ако заради греховете на родителите откаже милостта да кръсти един младенец! Защото това бе тайнство: Светената вода и Словото божие ще присадят нищо необещаващата уодъмска пъпка върху Тялото господне, както… както би станало и със сина на архидякон.
Разбира се, викарият имаше предвид Джеръми Дибдън, този недостоен приятел на Огъстин. «Бедничкият Дибдън!» — помисли си той. — «Едва ли ще се зарадваш на новите архидяконски гети, след като едничкият ти син, за когото винаги си смятал, че ще стане свещеник, се е сближил с тази уодъмска пасмина и вече открито се е обявил за безбожник.»
Старецът тъжно-тъжно въздъхна. «Не. Трябва да изпълня свещеническия си дълг и да оставя Всевишния сам да намери път към чадата си.» Така си каза той, докато все още опипваше расото, търсейки изгубения часовник (беше чакал само десет минути, но му се стори час).
После си спомни — часовникът беше отдолу, в панталоните.
Понякога е трудно да се добереш до джобовете на панталоните си, ако носиш и расо. Наложи се да вдигне расото и столата чак до мишниците си и да ги придържа с едната ръка, докато с другата ровеше в джоба на панталоните. Едно от копчетата На тирантите му се скъса и точно в този миг някакъв шум зад гърба му го накара да се обърне — за да види, че хората от Мелтън Чейз са дошли; католичката бавачка, понесла новороденото най-отпред, следвана от пъстра група кръстници и настойници, издокарани като за конните надбягвания в Аскот.
Скритом се забавляваха, докато расото и столата мигом се спуснаха надолу (също като завесата след първото действие на фарс).


Проповеди и напътствия свършиха, чрез чужди уста бебето даде своите обети.
Викарият взе малката на ръце, бавачката Халоран сви устни, защото несръчният старец мачкаше кръщелната роба, а тя беше от хонитска дантела, плетена преди повече от сто години (отец Мърфи й бе казал, че можела да дойде, ако си запушва ушите).
Викарият рече:
— Дайте име на детето. — И кръстникът промърмори нещо.
— Сюзън Аманда — подсказа Мери твърде високо.
Викарият сведе поглед към бебето, то се размърда, впери очички нагоре към него — широко разтворен» като на коте.
— Сюзън Аманда, кръщавам те в името на Отца… — гласът му звучеше молитвено и потреперваше от любов към съществото, което държеше в ръце — и сина… когато отново усети капките вода, малката сбърчи личице — и Светия дух. Амин.
Вода я докосна за трети път и тя изплака. Селяните се размърдаха, защото знаеха, какво означава този плач — Дяволът я напускаше… Някои от тях даже погледнаха неволно към Северната врата, защото той трябваше да се измъкне оттам; но когато й подадоха отново бебето, тази католичка, бавачката Халоран, пак присви устни и приглади дантелата. В края на краищата това не беше истинско кръщене… Но може би все пак бе по-добре от нищо. «Трябва да имаме надежда» — й бе казал отец Мърфи.
Междувременно Мери стоеше и навиваше носната си кърпичка около пръстите. Кръщенето бе дори по-лошо от Полиното, доколкото си го спомняше. Как може Гилбърт да поиска такова нещо? «Заради хората от селото» — й рече; и: «Защо без нужда да наскърбяваме стария глупак? А освен това нали вече говорихме по същия въпрос, когато ставаше дума за Поли; нали позволи Поли да бъде кръстена? Защо да разлайваме кучетата за нищо?»
Така атеистката Мери преглътна принципите си, И все пак не го ли е грижа Гилбърт, че всичко това е оскърбително и отблъскващо? Думите «Спасена от гнева божи» ни напомнят за отмъстителните богове на джунглата! Горкото ми детенце! (Копнееше да целуне бебето си, но я гледаха прекалено много хора.) «Зачената и родена в грях?» Каква отвратителна лъжа — а и колко нелепа, след като на самата сватбена церемония се казва…
Де да беше отишла при викария пряко волята на Гилбърт и да му бе казала открито какво мисли! Но Каква полза! Глупавият старец не би я разбрал.
С официални панталони и гети (но с късо черно сако, както подобава за женска рожба), сложил копринения си цилиндър на пейката отпред, Гилбърт стоеше до една колона и си оправяше ръкавиците. Бе чул всичко, но нищо не бе разбрал. «Чудесно мина — мислеше той, — слава богу, свърши и можем да се върнем към сериозните дела. Но, по дяволите, ето го викария!» Гилбърт добре съзнаваше, че в такива случаи викариите очакват една-две любезни думи:
— Аха, драги ми отче! Надявам се…
«Трябва да вярвам, че Той сам ще намери пътя. — помисли викарият, като се измъкна в първия удобен момент. Веднъж усамотил се в ризницата, той падна на колене и започна да се моли за детето (но трябваше да побърза — бяха го поканили на чай, а не биваше да закъснява).


Лятото на 1924 г. беше критичен период за един издигащ се либерален политик, в чийто глас най-сетне започнаха да се вслушват на заседанията на Партията, и затова Гилбърт имаше над какво да се замисли. Дошли на власт, лейбъристите почти не се опитаха да ограничат безработицата — Макдоналд*1 беше прекалено зает да размахва Доус*2 под носа на Ерио*3, опитвайки се да го изтика от Рур, докато Понсоби и Раковски*4 си разменяха удари. Досега либералните кучета пазачи си живееха блажено, като хапеха и двете страни (или пък се хапеха едни други); но вече беше дошло време да решат под какъв претекст да оттеглят подкрепата си в парламента, та лейбъристкото правителство да получи малцинство и да падне. Това би довело до нови избори (третите за няколко години) и би им дало възможност — ако съставят правилно програмата си — да си възвърнат гласовете на тези заблудени работници.
[*1 Джеймс Рамзи Макдоналд (1866-1937 г.) — един от основателите и лидерите на Лейбъристката партия. Министър-председател (януари-ноември 1924 г.; 1929-1931 г.). През 1931-1935 възглавява национално коалиционно правителство и скъсва с Либералната партия. — Б.пр.]
[*2 Чарлс Доус (1865-1951 г.) — американски банкер, през 1923-1924 г. е председател на Международния комитет, който разработва репарационния план за Германия, приет на Лондонската конференция от 1924 г., включително и от Германия. От 1929 до 1932 г. вицепрезидент на САЩ. — Б.пр.]
[*3 Едуар Ерио (1872-1957 г.) — френски министър-председател от 1924-1925 г. — Б.пр.]
[*4 Кръстю Раковски (1873-1938 г.) — български революционер, съратник на Ленин, сътрудник на «Искра» и «Правда», член на ЦК на Болшевишката партия, председател на Съвета на народните комисари в Украйна през 1923-1926 г., шарже д'афер на СССР в Лондон, където работи за и постига признаването на Съветския съюз от Великобритания, от 1926 г. посланик в Париж. — Б.пр.]
Така че при наличието на оправдани надежди на Гилбърт едва ли му беше до Огъстиновите приумици. Но дългът си е дълг… Брат е на собствената му жена (пише го в «Кой кой е») — ще забърка някоя каша; няма как Гилбърт да стои и да гледа.
Изреди наум всички простъпки на беглеца. Първо, обидил е немските си домакини, напускайки ги така внезапно; общувал е цяла зима с онази пасмина, парижките «художници», а сетне изчезна и ни изкара акъла. Сега, най-сетне, наруши мълчанието си с едно непростимо кратко писмо, в което няма и намек къде се намира — ако не се смята пощенското клеймо от Саг Харбър и споменаването на някакъв ферибот… Нито дума къде е бил през изминалите четири месеца, защо е отишъл в Америка и какви са плановете му — никак не бе трудно зад цялата тази преднамерена тайнственост да се отгатне, че момчето се е забъркало с някого — или в нещо съвсем неприятно?
Там, в Щатите, където неговото обществено положение е нула… В Щатите, където съществуват толкова много закони, че един чужденец все ще наруши някой от тях (ще вземе да си купи билет в спален вагон за дами, ще преподава латински в Тексас или нещо от тоя род); на такова място има много голяма вероятност момчето да попадне наистина в лоши ръце, ако го оставиш само на себе си.
В Географския справочник се казваше, че Саг Харбър се намира в най-отдалечения край на Лонг Айланд; фериботът, за който пишеше, сигурно отива до Ню Ландън. Затова трябва сега, на връщане, да постави ребром въпроса на Мери. Е, наистина, тя няма защо да упорствува! Та нали беше повече от очевидно, че ще трябва да се направи нещо за _доброто на момчето_?


>> Глава 5

Обувките на кръстниците не бяха подходящи за ходене по трева и затова Тривет ги закара с даймлера, а Гилбърт и Мери тръгнаха пеша през парка. Коприненият цилиндър на Гилбърт подчертаваше волевата му брадичка, а, от друга страна, донякъде скриваше неспокойния му поглед, докато събираше смелост да изпълни задачата си; а Мери държеше украсената си с цветя шапка в ръка, подложила златисторижите си къдри на слънчевите лъчи и упорито стиснала устни.
— Този твой брат — рече най-сетне Гилбърт (колко неприятно, че навремени тя така приличаше на брат ти). — Смятам да накарам Външното министерство да влезе, без много шум, във връзка с нашето посолство.
— Моля те, бъди внимателен! — разтревожи се Мери.
— Новият ни посланик във Вашингтон е Емзи Хауард — Хауард е олицетворение на дискретност…
— Ами ако объркаш нещо? По-добре внимавай!
— Много се боя, че момчето се намира в сериозно затруднение — може да е по-сериозно, отколкото то съзнава. Та той е твой брат… никога не бих си простил — отвърна чистосърдечно съпругът й.
— Двадесет и четири годишен е вече; не е дете.
Гилбърт сви рамене.
— И в затвора бих отишъл, за да му помогна, стига само…
— Защо тогава не го оставиш на мира, както очевидно иска?
В дебелата лятна сянка на огромен дъб шареното пони на Поли (онова, което й беше подарил Огъстин) стоеше на три крака и гонеше мухите с опашката си. Когато приближиха, то изцвили и Мери спря да го разгледа. В същото време Гилбърт продължи:
— И сам начаса бих отишъл, но в този критичен момент просто съм нужен тук, нали, разбираш, мила? А Джеръми… прекалено е несериозен, прекалено е неопитен. — (Напразно бяха изпратили Джеръми да търси приятеля си, когато Огъстин бе изчезнал някъде из Франция.) — Затова предлагам…
— Само му виж копитата! — прекъсна го Мери възмутено. — Ама наистина ще трябва да се отървеш от този ковач, за нищо не го бива!
Сред инак безукорно чистата трева на парка, стърчеше самотен магарешки бодил; никой не гледаше, когато — както си беше с гетите и цилиндъра — Гилбърт се засили и сръчно, с един ритник му отсече главата.


След това разговаряха на невинни теми (но и двамата бяха нащрек), докато навлязоха в прохладата и мрака на тисовата алея, където не проникваше дори ароматът на отрупаните с цвят рози. Тук Гилбърт смени тактиката. Огъстин не пишел нищо за връщането си. Какво ще стане с имотите му? Неговият пълномощник в Уелс изглеждал съвсем почтен, но бил стар. Ето, нали точно по този начин човек си проваля имотите?
— Но ако се започне с пощенското клеймо, едва ли ще е толкова мъчно да открием Огъстин. Фериботът, за който споменава, сигурно пътува до Ню Ландън — това означава, че е отишъл в Бар Харбър или в Нюпорт, или може би в Марбълхед; по това време на годината човек не може да отиде кой знае къде. Точно такива изискани летовища сега са пълни с хора от посолството…
Защо ли Мери не иска да разбере, че е за доброто на момчето посолството да го пипне колкото се може по-скоро?
Но този път Мери не отвърна нищо. «Гилбърт трепери за своя пост в новото либерално правителство — мислеше си тя, — умира от страх да не би шуреят му да извърши нещо, което би го злепоставило…» Мери прозря далеч по-ясно от самия Гилбърт какво се криеше зад неговата внезапна загриженост, защото той никога не допускаше до повърхността на съзнанието си недостойни подбуди; както бе казал веднъж безжалостния Джеръми: «възпитан е така, че да вижда у всекиго най-доброто, като започне, разбира се, със самия себе си».


Така двамата съпрузи се прибраха поскарани («Мери се заинати…» «Какви нелепости дрънка тоя Гилбърт. Но прочутата мелтънска късно цъфтяща глициния, надвиснала над градинската врата, беше накацана от пчели и една от тях ухапа Гилбърт по врата; това ги накара за известно време да забравят кавгата.
Веднага след чая Мери се качи в стаята си. Там й донесоха бебето за кърменето в шест, появи се И Поли, макар всъщност да й беше време за лягане (хубаво беше да се интересува от тези неща).
— Утре имам рожен ден! — заяви тя.
— Рожден ден, миличка — поправи я Бавачката и прошумя с колосаните си поли. — Вече си достатъчно голяма да говориш правилно; утре навършваш…
— Видях те! — прекъсна я победоносно детето. — Бяха шест!
— Навсякъде си завираш носа — рече Бавачката (Поли я беше заварила да дава на Минта цветните свещички, за да ги занесе на Готвачката).
Щом Мери оголи гръдта си, гладната устичка захапа зърното и започна да суче, а тя попита:
— Кого си поканила за рождения си ден, милинка?
— Само кучета — отсече Поли.
— Какво? Нито госпожа Уинтър? — попита Бавачката. — Нито господин Уонтидж?
— Тях разбира се — да! Иначе само кучета.
— Дори майка си и баща си ли не си поканила, госпожице Поли?
При този толкова глупав въпрос момиченцето вдигна очи и не си даде труд да отговори. Но след продължително мълчание добави:
— Ех, как ми се ще да дойде и Гъстин! — и въздъхна дълбоко-дълбоко. Огъстин бе главното действуващо лице на всичките й предишни рождени дни.
Сюзън сучеше ли, сучеше и майката се поунесе; но макар че съзнанието» й бе замъглено, всичките й мисли (също като на Поли) се насочиха отново към далечния Огъстин.
Наистина с какво ли, за бога, се бе захванал? Защо дори и в последното си писмо нищо определено не казваше; а откак замина за чужбина, писмата му до едно бяха такива — в тях никога не се споменаваше онова, което тя искаше да разбере. От Париж пишеше само за Изкуството — нямаше и дума защо е напуснал Германия!
Като че ли Изкуството внезапно му бе взело ума: модерното изкуство, «Формата» и всички измишльотини на Клайв Бел. Един Сезан, късен Ван Гог и малък Реноар, Пикабия* — сигурно ги купуваше наред! А колкото до съвсем откачените ексцентрици, онези, които самият той наричаше «вятърничави» — кубистите и други такива, макар и откровено да признаваше, че нищо не разбира от картините им, продължаваше да пърха около тях като пеперуда около пламък! Превъзнасяше се, че в някакво кафене видял отдалеч Дерен, да не говорим пък, ако беше срещнал Матис…
[* Франсис Пикабия (1879-1953 г.) — френски художник, за когото с известно право се смята, че е нарисувал първата абстрактна картина — един акварел от 1908-1909 г. — Б.пр.]
Огъстин се надяваше да се запознае с някаква «госпожица Стейн», чийто салон посещавали всички тези фанатици; но очевидно това така и не е станало, защото в последното си писмо от Париж пишеше само, че заминава съвсем набързо за Сент Мало (доколкото се разбираше, някакъв млад френски поет, който живеел там, можел да го заведе при онзи знаменит кубист от другата страна на залива — в Динар). Сигурно се е втурнал дори без да попита дали Пикасо е въобще в Динар тази година (не бил, както установи по-късно Джеръми) и там — в Сент Мало — Огъстин просто изчезна!
Премести Сюзън на другата гърда.
Съпруг, брат… бедната Мери, колко ги обичаше и се възхищаваше от тях; но отдавна се беше примирила с мисълта, че нищо не може да смекчи взаимното им пренебрежение. Гилбърт вероятно очакваше Огъстин да свърши в затвора — в американски затвор, «всичко това ще гръмне в американските вестници. Бедният Гилбърт, когато ставаше дума за брат й, той беше направо карикатурно смешен…
Във всеки случай, каквото и да бе намислил Огъстин, явно искаше то да остане в тайна и _Гилбърт трябваше да бъде спрян_!
Бе така убедена в това, че за малко не извика; млякото й спря и Сюзън писна.


>> Глава 6

В горещата като пещ полунощна тъмнина застрашителното бръмчене на негодника комар ставаше все по-силно и пронизително, колкото повече се приближаваше до спящата върху възглавницата глава. Огъстин {е размърда от звука и се събуди тъкмо преди това зверче да кацне и да започне да смуче от ухото му.
Събуди се от кошмар — избутаха го пред зрителите на сцена, където се играеше непозната за него пиеса, и той трябваше да разучава ролята си по време на представлението. Лежеше буден и мислеше, че това съвсем достоверно отразяваше последните четири изгубени месеца, откакто напусна Сент Мало и дойде тук; защото никога не бе имал намерение да става разбойник и сега нямаше и най-малка представа какво да прави…


Бродеше по нощните кейове на Сент Мало — един честен и чезнещ от любов пътешественик… След това «е помнеше нищо освен ритмичния звук на кълколеща и плискаща се вода в черния като катран мрак и усещането за издигане и пропадане всеки път, когато идваше на себе си (и губеше свяст, и идваше отново на себе си). Всичко наоколо се люлееше и клатеше, смесваше се и се сливаше в тъмното с люшкането и клатенето и болката в стомаха и главата му. Шум и студ, миризма на катран, на застояла морска вода, която го плискаше и вонеше на умрели плъхове и добре смазани картечници, на пробити кутии е блажна боя и на повърнато по дрехите му. Над него кънтеше ужасният шум от удрянето на метал в дърво. Болка… и адски студ; отсъствие на какъвто и да е спомен за това заминавал ли е от Париж и къде се намира сега. А при него долу, сред тъмнината и шума, нямаше никой, ако не се смяташе раждащата котка…
С две думи бяха цапнали по главата английския милорд заради натъпкания му портфейл и го бяха хвърлили в първия попаднал корабен трюм край кея — както се оказа, тъкмо го затваряха, тъй като корабът беше готов да отплава; лежал беше проснат без пари и паспорт в закования с дъски трюм на една шхуна, потеглила за Ромовия рейд. Докато Огъстин дойде на себе си, навлизаха в района на чакълестите плитчини около Ил де Сезамбр, а когато го откриха, бяха оставили зад себе си Ушанг.
Капитанът беше кокни, първият помощник — от Хъл; двамата привързани един към друг стари приятели, които непрекъснато си погаждаха номера и от грубите им шеги и комични реплики екипажът се превиваше от смях, но владееха кораба, както маестрото владее цигулката си, и досущ опитни флейтисти караха хората си да играят по тяхната свирка.
Когато случаят им поднесе съвсем нежелания Огъстин, който имаше сътресение на мозъка, при това без да могат да го свалят на сушата, не им оставаше друго, освен да го използуват, като го превърнат, доколкото им беше възможно, в първокласен моряк — контрабандист на алкохол. Макар да не бяха срещали други огъстиновци, справиха се блестящо. Още щом стъпи на крака и бе годен да върши лека работа (макар че шевът на главата му стърчеше като перка и все още често виждаше нещата двойни), започнаха да го задяват и да му погаждат номера наред с всички останали. Все не можеше да разбере дали тези двамата се занасят, или са сериозни; това съвсем не облекчаваше моряшкия стаж, но пък не му оставаше време да мисли (каквато е била и целта, както сега съзнаваше).
Те съвсем не криеха, че са контрабандисти на алкохол, които гледат на сухия режим просто като на злодей от долнопробна комедия и смятат, че всеки нормален човек трябва да помогне той да се провали; освен това, след като (както му казаха) оставали извън териториалните води и продавали стоката си на дошли от брега моторници, не нарушавали закона. Да не говорим, че цените от Рейда били повече от чудесни…
Параходите могат да се носят през океана горе-долу по права линия, но излиза, че за потеглилите на запад ветроходи е за предпочитане да направят голяма обиколка, като прибавят хиляда мили към пътя си, за да избегнат северните райони, където преобладават насрещни ветрове, и да се спуснат на юг, за да хванат попътните. Така че отправилата се към брега на Лонг Айланд шхуна преплува морена, които бяха нашарени с повече сини и зелени, синкавозелени и зеленикавосини цветове от картините на Пикасо — големи вълни с цвета на аметист, пронизани с тюркоазени жилки, на изумрудни капки, поръсени със злато и сняг. Седмица след седмица нощем звездите се полюшваха бавно от дясно на ляво, от ляво на дясно, покрай сочещия нагоре пръст на главната мачта, докато възплоската извивка на корпуса изпускаше рой искри в мастилените дълбочини под себе си. Изгреви, когато слънцето изскачаше внезапно иззад кърмата като прожектор; дни, в които горе на небето пламтеше едно ярко слънце, а долу вълните подмятаха безброй искрящи слънца — но с небесни дъги от пръски, обливащи палубата, и хладен бриз… И все пак морският живот не беше проста работа; щом се увериха, че ще играе по свирката им като останалите, те го караха да дърпа въжета като моряк, да се ориентира по звездите като първи помощник, да прави сметки като корабен домакин и да готви, когато готвачът имаше делириум тременс.
Първия път, когато се озова на рейката на марсела, беше същински кошмар, защото трябваше да се покатери по въжената стълба, а после да се придвижи странишком от мачтата по бягащия, клатушкащ се футроп*, да пази равновесие, опрян на разлюляната рейка, а тъй като ръцете му бяха заети с инструментите, оставаше му да се подпира само на тръпнещия си корем, знаейки, че ако се подхлъзне, ще бъде изхвърлен право назад във въздуха; а падне ли от двадесет и петте метра, ще стане на парчета. Разбира се, въпросът е да пазиш равновесие — на твърдата земя това щеше да е леко забавление според някоя опитна детска учителка, — но там горе, където на човек му се завива свят от височината, онзи първи път той само дето не падна и не се преби, и то по-скоро от страх.
[* Въже, зашито за долната част на платната. — Б.пр.]
Край бреговете на Джърси вятърът утихна. После задуха от юг, носейки със себе си талази лятна мъгла, а това означаваше с помощта на лота да опипват пътя си през подводната клисура, там, където коритото на река Хъдсън продължава под океана. Вече не палеха светлини нощем, сирената не свиреше в мъглата, не биеха камбаната, докато се промъкваха на зигзаг покрай потока осветени и подаващи звукови сигнали законно пътуващи кораби, които се стичаха отвсякъде към Ню Йорк.
Веднъж от среднощната мъгла пред тях изскочи ескадрен миноносец, който наскоро бе преминал към бреговата охрана; той също беше затъмнен и се виждаха само искрите от комините му. После внезапно навлязоха във води, които гъмжаха от плавателни съдове, и всички те — също като тях и досадната брегова охрана — бяха неосветени и тихи въпреки тъмнината и мъглата. Но това бяха само крайните кораби от флотилията на Ромовия рейд, онзи сякаш безкраен и неподвижен пояс от слепи и глухи плавателни съдове, които през цялата година се поклащаха на дванадесет мили от брега, някои почти се допираха — от Флорида, та чак до Мейн, — закотвени или едва движещи се, или оставили се на течението с вдигнати котви, екипажите им с вързани ръце (когато човек беше на вахта, трудно бе да познае какъв е точно случаят). Плавателни съдове под всички знамена на света, с изключение на американското; ветроходи, параходи, с дизелови двигатели, всякакви видове и на всевъзможна възраст, някои презрели като круши и съвсем негодни за плаване, други спретнати и красиви, и всички натоварени догоре с алкохол.
Освен постоянния риск от сблъскване, опасни бяха не представителите на закона, а по-скоро пиратските катери, въоръжени със скорострелно оръжие, които нападаха и обираха контрабандистите. Защото, за разлика от представителите на закона, те бяха неподкупни; искаха всичките пари или целия товар и за да избегнат излишните разправии, направо убиваха. Най-много си патеха моторниците, които пренасяха товарите до брега, тъй като бяха малки и по силата на обстоятелствата носеха със себе си хиляди и хиляди долари; но понякога бандитите нападаха и малките кораби, ако екипажите не бяха бдителни и добре въоръжени. Затова (сега вече с покрито оръдие на предната палуба и още едно на задната, и непрекъснато готова спасителна лодка) «Алис Мей» се държеше колкото е възможно по-настрана от всички, налучквайки пътя си покрай ниския бряг на Лонг Айланд, и като стигна Монток, най-сетне пусна котва там.


Огъстин се мяташе на подгизналото от пот легло и стомахът му се сви, като си спомни как бяха стреляли по него, докато се измъкваше през дюните и високата трева, осветен от лъча на прожектор; зад гърба му в тъмното гърмяха пушки, свистяха и рикошираха куршуми, а той умираше от желание да е отново в безопасност на борда.
Гилбъртовци прекосяват океаните само в големи пътнически параходи с визи и всички необходими препоръчителни писма; минават през митнически проверки и никога не пропускат да се разпишат в посолството. Няма да им се хареса, ако научат, че техен роднина е слязъл в катраненочерната нощ от потъваща, натоварена догоре с алкохол моторница, на пуст плаж на Лонг Айланд, стреляли са по него, а той е повалил човек от бреговата охрана.


>> Глава 7

Когато за първи път се озова горе, на рейката на марсела, страхът почти го парализира, силата изтече от мускулите като вода от вана. Но при онова злощастна слизане на плажа, когато попаднаха право на засада, страхът изигра по-скоро ролята на катализатор — придаде му сила за десетина, а мускулите си знаеха работата. Юмрукът му замахна от само себе си и преди онзи нещастник от бреговата охрана да успее да вдигне карабината си, попадна в тъмното точно в цел-, та, а ударилият вече беше изминал двадесет крачки, креди удареният да се свлече на земята.
После блеснаха прожектори, отекнаха викове и стрелба, но движещите се по собствена воля крака като че принадлежаха на заек и го носеха на зигзаг между сенките на седмината, които го гонеха, за секунди бе в ничия земя и го накараха да се просне по лице, така че да не може да го освети прожекторът. По този начин заблудените преследвачи минаха точно над него.
Едва тогава мозъкът му се избистри и той започна да се пита какво всъщност става. Имаше на разположение достатъчно време да се чуди, защото до разсъмване оставаше много, а панталоните му бяха съвсем мокри.


Цяла нощ лежа в един къпинак, жадувайки да се върне на «Алис Мей». На сутринта най-сетне се измъкна. Тъй като моторницата, с която слезе на брега, беше потопена, а капитанът й — в дранголника, трябвайте да намери друг начин да се добере до борда, но стрелбата и цялата олелия така бяха наплашили местните жители, че никой не пожела да го откара на кораба му. Този тип твърдеше, че е от Рейда… А не приличаше на такъв — тукашните хора бяха подозрителни по рождение. Очевидно ония от бреговата охрана знаеха повече, отколкото трябва; започна да се говори, че може би той е техен човек. При създалото се положение Огъстин трябваше да се изпари без много-много шум.
Да отиде в Амагансет беше безнадеждно, дори Ийст Хампшър (където предишната нощ бясно носещите се по улиците камиони бяха разпъдили спящите по брястовете птици) се оказа прекалено опасен за него. По една случайност отиде пеша до Саг Харбър, там написа онова единствено писмо до Мери (какво чудно тогава, че в него не се казваше много!), докато чакаше луксозния стар «Шинкок» да благоволи да го прекара от другата страна на пролива в Ню Ландън.
Когато стигна в Ню Ландън, все още разчиташе да се върне на кораба си, но скоро изгуби всякаква надежда; заради регатата градът гъмжеше от хора; а бреговата охрана беше плъзнала навсякъде. Всъщност стори му се прекалено рисковано да се мотае близо до брега и затова хвана напосоки един път, който водеше към вътрешността — пътуваше на автостоп. Така стигна последователно до Хартфорд, Торингтън, Личфийлд и най-сетне до разклонението при Ню Бландфорд, където го остави един селски лекар, без съмнение тръгнал да изреже нечий апендикс върху кухненска маса. По този начин се намери в Ню Бландфорд — и какво от това. Защото очакваше, че рано или късно ръката на Зашона ще го пипне дори тук, както се спотайваше, в гората. Здравият разум му подсказваше, че полицията е заета с прекалено много други неща, за да се занимава с него, но той си оставаше закононарушител — нямаше паспорт, нито пък съществуваше някаква надежда да получи, без да разкаже всичко, следователно не можеше да избяга от страната.
Колкото до пари… За щастие капитанът бе настоял Огъстин да вземе със себе си «за всеки случай» част от припечеленото. Но сега, след като плати наема за три месеца от пачката му с американски банкноти (незаконно спечелени), оставаха много малко едри, а без документи никой — поне така му бяха казали — не би му дал работа, пък и явно имаше вид на чужденец.
С две думи, сякаш не му оставаше друго, освен да стои тук и да чака края. Разбира се, когато се стигнеше до това… Е, Гилбърт положително щеше да побеснее. Ами Мери, как ли щеше да го приеме тя? А и всичките им изискани приятели… Само каква гримаса би направил Дъглас, ако чуеше, че Огъстин е попаднал в затвора за оказване съпротива при опит да го арестуват! А и младият Джеръми, който щеше да каже кисело:
— Виж ти, нашият Огъстин си въобразил, че е голям юнак и започнал да пердаши бреговата охрана. Няма ли най-сетне да му дойде умът в главата?
Но и това не беше всичко, защото тук вече беше намерил приятел, за когото също трябва да се погрижи — «нова невинно дете!


След като се раздели с Ри при вира, Огъстин се уплаши, че повече няма да види «единственото същество, с което почти се бе сприятелил, откак слезе на сушата». Но напразно се бе тревожил — налетя на нея още на следващата сутрин, тя се шляеше наблизо сама (при това съвсем близо до колибата му). Оттогава двамата бързо се сдружиха — макар и да не можеше да заличи миналото, тя го утешаваше в самотното настояще; прекарваха почти цялото си време заедно. Поне Ри сякаш не забелязваше разликата във възрастта. Възрастовите групи са до голяма степен условни в обществото и (може да се случи) да нямат значение за двама души, които са сами, а те се срещаха само tete-a-tete. Също като двойна звезда, зареяна в пространството, всеки ту се втурваше в живота на другия, ту го напускаше, сякаш нито един от тях нямаше лични връзки; и никога не виждаше другия в чужда компания.
Всеки по свои собствени причини предпочиташе да не се срещат с никого. Затуй рядко се приближаваха до селото, а дори когато това ставаше, внимаваха да не ги видят, като че ли бяха двойка червенокожи разузнавачи. Всъщност почти не се мяркаха на открито, криеха се в гората, където бездруго се ходи бавно и не си личеше толкова, че Ри не е свикнала като него да бъхти километър след километър — защото когато разглеждаха околността, те се стараеха да избягват черните пътища, по които често минаваха хора. Нещо повече, Ри проявяваше такава склонност да го води в самотни и потайни кътчета, че в повечето случаи проникваха във всевъзможни и най-непроходими тъмни гъсталаци, като си проправяха бавно път през обрасли пътеки и недостъпни дерета, където не са секли или подрязвали дърветата, откак свят светува — в тези прастари убежища краката им не успяваха да докоснат земята, а потъваха до коляно в листа и гниещо или вече изгнило дърво…
Изглежда, Ри обичаше да лази в пещери и пукнатини в скалите, там се настаняваха заедно в някоя тайна дупка като два борсука, които си правят домашно гнездо. Обикновено ловка като маймунка, понякога тя изглеждаше странно безпомощна и го молеше да я пренася тук или там — не че Огъстин имаше нещо против, защото у него се събуждаше някакво «майчинско» чувство… Колкото до разговорите, устите им не млъкваха! Та как би се почувствувала Ри, когато откриеше, Че ръката, която така доверчиво е държала, принадлежи на търсен от закона престъпник? Нямаше да й е много приятно да види как го арестуват…
За да прогони тъжната сцена от ума си, а и да облекчи болката по дома, на следващата сутрин Огъстин най-сетне се залови много предпазливо да съчинява ново писмо до Мелтън:
«_Мила Мери_ — писа той, — _селото се намира, на кръстопът_.»


>> Глава 8

На «кръстопътя», за който споменаваше Огъстин, всъщност се пресичаха само коларски пътища, горски пътеки, които никога не са били павирани или асфалтирани. Сега почти никой не минаваше по тях, освен местни таратайки, курортистки на кон и от време на време каруци. Намираше се на цели осем километра от щатската магистрала, по която минаваше транзитният поток за Ню Йорк, и нощем камионите с контрабанден алкохол профучаваха със загасени фарове. Отгоре на всичко, ако не се смята черквичката (и няколко разпръснати из гората колиби), «селото» на Огъстин не можеше да се похвали с много сгради: сама Голямата Уорънова къща, Малката Уорънова къща и една ковачница.
Писа за черквичката — малка и стара, тя, изглежда, не се използуваше и бе почти скрита сред дърветата. Строителят й бе имал наивни и прекрасни представи за пропорциите (Ри рече, че «някакъв англичанин на име Рен» изпратил плановете, но ако бе така, то Рен* — сигурно е бил обзет от необичайно «пасторално» настроение). Тази малка изоставена пастирка беше дървена от горе до долу и ако не се смятаха каменните плочи на покрива, позеленелият меден ветропоказател и камбаната, която вече не можеше да бие, беше цялата бяла — освен пукнатините, където под остарялата боя се показваше розова шеллакова основа. Край черквата стърчеше изоставена стара и неприветлива Таратайката (Форд-Т), която бе като че ли без двигател. Каквато беше висока и с парцалив брезентов гюрук, приличаше (както писа той) на «огромна черна дългоножка в траур». От дългото стоене беше потушала до осите в земята.
[* Кристофър Рен (1632-1723 г.) — известен английски архитект. — Б.пр.]
След това описа празната «Голяма Уорънова къща». Скрита зад почти непроходими храсталаци, потънала в зеленина, на фона на още дървета, тя крепеше горната част на величествена дорийска фасада; повечето от орнаментите й липсваха. Разбира се, и тя беше изцяло дървена и също като черквичката — някога бяла. Бе огромна (за мащабите на Нова Англия), населена с призраци и наполовина срутена.
Без съмнение «Малката Уорънова къща» бе от другата страна на пътя. Сега в нея се помещаваше местният магазин, в който продаваха всичко: ботуши, консервирано телешко, мрежи за коса, брадви, сироп за кашлица, както и сини работни ризи от грубо платно за по 95 цента, каквито всички носеха, дори и момичетата. Имаше банели за корсети и фитил за газени лампи, казани за ракия (разглобени, и всяка отделна част обозначена като «Полезна за различни неща»). Старият Али Баба спеше над своята пещера в онова, което беше останало от красивата колониална спалня: «Веднъж се качих с него горе да търся подходящи по големина гвоздеи и три от краката на голямото месингово легло бяха пропаднали в пода». Всички запаси от газ се намираха в стаичката, където едно време са държали, барута. Домашно приготвения Пенкилер за добитък наливаха от еднокрак съд, който някога е бил посребрен самовар; селският магазин служеше и за клуб, където ходеха всички, независимо дали ще пазаруват, или не…
Като че ли за всичко това можеше да се пише съвсем спокойно на близките (макар че писмото трябваше да се пусне в Ню Йорк, защото Огъстин знаеше добре какво значение може да има едно пощенско клеймо). И все пак спря за момент да пише. На него самия този запуснат вид на мястото му допадаше повече от добре поддържаните и издокарани «колониални» села, които видя на идване. Но как ли да го каже на Мери, на която пишеше? Общо взето, англичаните прекосяват океана само ако имат всички необходими препоръчителни писма и посещават едни и същи места — нямаше да е лесно да я накара да повярва, че тук може да съществува нещо подобно, защото това кътче на Нова Англия положително беше изостанало поне с петдесет години в сравнение с която и да е част от Старата Англия. Хората от кръга на Уодъми свеждаха пътуванията си из Америка до градове с небостъргачи или изискани курорти и прегостоприемната поредица от приятели на техни приятели…
Ковачницата за съжаление беше в още по-плачевно състояние и не предлагаше нищо живописно, за което човек да пише у дома, защото прекалено често била подпалвана (според Ри пожарите били главен източник на препитание за ковача). Тазгодишният й вариант чисто и просто представляваше съборетина от стара поцинкована ламарина, проядена от ръжда, а на места дори с дупки. Ковачът поправяше селскостопанските машини когато успееше (а това ставаше рядко) — и онези, с които не беше могъл да се пребори, стояха разхвърлени наоколо. Ри казваше:
— Така има къде да се катерят пълзящите растения и отровният бръшлян — (всички тези дълги, лепкави, пуснали пипала растения с големи като плъхове бодливи плодове, които Огъстин толкова мразеше).
Ковачът продаваше и бензин — в туби, защото нямаше помпа, — което «допринасяло безкрайно за неговите пожари». Освен това, както твърдеше Ри, този ковач страшно си падал по някаква Сейди, която не искала и да го погледне «нищо, че му е племенница»…
Но може би беше По-добре да не споменава за ковачницата и ковача. Взе нов лист и вместо това, започна да рисува на Поли майка скункс и малките й — странни животинки на черни и бели петна с огромни перести опашки и без глави — тъй както ги бе наблюдавал веднъж от верандата, затаил, дъх. И в същото време се питаше дали има някаква, макар и отчаяна надежда, отново да види Мери и Поли — да не говорим за бебето.
Ако беше проявил достатъчно съобразителност, щеше да се предаде веднага щом стъпи на брега; и да се опита да обясни! Защото Огъстин добре съзнаваше, че постъпи много глупаво — нямаше смисъл да отрича това — някой ден щеше да си плати скъпо. И все пак… Дори сега, докато рисуваше със замах перестите опашки на скунксовете — окичи ги с черни пера едва ли не като викториански катафалки, толкова черно му изглеждаше бъдещето, — нещо се мъчеше да изплува в съзнанието му, досущ мехури в тиня. Защото макар и съвсем да не се зарадва, когато стреляха по него, сега вече, след като се бе случило, за нищо на света не би се лишил от това преживяване. Да, онази непреодолима пропаст в Оксфорд между мъжете, които се бяха сражавали през войната, и момчетата, оказали се твърде млади за нея… Сега по него бяха стреляли и можеха да го убият и, боже мои, такъв товар се смъкна от плещите му — макар да трябваше да признае, че неговата «война» продължи само шест (или най-много седем) секунди!
Когато най-сетне Огъстин вдигна глава от рисунката, видя възбуденото личице на прозореца… Хвърли писалката и скочи с такова чувство на облекчение, че се слиса как възрастен мъж (по когото са стреляли и когото са можели да убият!) е станал толкова зави* сим от едно дете. Защото трябваше да признае, че времето, прекарано с Ри, поражда цяла гама от нови преживявания.
И все пак коя беше тази Ри? Недоумяваше, защото тя нито веднъж не спомена за родителите си, не му каза къде живее, нито пък понечи да го отведе у дома си и да го покаже като свое откритие, както биха направили повечето деца. От селото ли беше? Или пък бе пришелка, от лятната тълпа младежи във ваканция, които нахлуваха понякога в магазина като ято скорци, за да изчезнат отново… като ято скорци?
Освен гората, «селската община» включваше още десет-дванадесет квадратни километра малки скалисти възвишения с шубраци по върховете и оградени с каменни зидове ниви по-долу, там, където тревата водеше неравна борба със смрадликата и камънака. Тук имаше пръснати селски къщички от дървени трупи, и дъски, отдавна небоядисвани и потискащо бедни; нямаха пристройки — само външен нужник, някоя ръждясала стара помпа в двора, остатъка от купчината приготвени за миналата зима дърва и в повечето случаи дори нямаше ледник. Старата порода янки, градила къщите и обработвала земята, беше отдавна на изчезване — от поколения предприемчивите заминаваха на запад и тук оставаха далеч по-кекави, но и добри по характер мъже — които не се пребиваха от работа, така че едно след друго малките, борещи се за съществуване стопанства се бяха предали. Безлюдни, някои от запуснатите къщи съвсем се бяха срутили или изгорели, а останалите бяха ипотекирани и напоследък се продаваха на безценица за вили ги купуваха художници и писатели, които не се бяха издигнали достатъчно, за да се преместят в Прозинстаун; следваха ги и други готови за авантюри граждани с по-ниски доходи. Такава по всяка вероятност беше средата на Ри. В долините под тях далеч по-заможните стопанства имаха цветущи тютюневи ниви и покрити с плочи сушилни, стада черно-бели крави порода Холстейн в огромни ламаринени краварници, високи кръгли силови и дрънчащи вятърни помпи, издигнати на по-високи дори от силозите подпори; но в последно време повечето от тях, изглежда, бяха собственост на шведи, а тя положително не бе шведка.
Но във всеки случай ето че се появи това тайнствено създание — танцуваше на верандата му, трескаво възбудено от мисълта за нова лудория.


>> Глава 9

Ри не премълчаваше нарочно за дома си; но след като можеше да говори за толкова други неща, това й се струваше само губене на скъпоценното време, прекарано с Огъстин. Защото напоследък родителите и дори връстниците бяха сведени в очите на момичето до най-обикновени «предмети», съвсем като скучните стари маси и столове. Дори баща й, с когото някога бяха толкова близки, сега се превърна едва ли не само в застояла миризма на евтини пури, която се появяваше всяка седмица.
Горкият Брамбър! Защото Брамбър Удкок обожаваше децата си, а лете почти не ги виждаше. През седмицата работеше в Ню Йорк, пристигаше в събота съсипан, проспиваше половината неделя, събуждаше се, за да плаща сметки и оправя дребни повреди из къщата, и късно същата нощ, отново съсипан, отново се озоваваше в горещия Ню Йорк, а дори през малкото часове милата му Ри, дъщерята, която най-много обичаше, й нямаше по цял ден, пък и половината нощ.
Джес Удкок също не виждаше добро от дъщеря си. Както беше затворена във фермата от юни до началото на септември, докарана до полуда от мравките (да оставим настрана децата и тежката селска работа, защото никой от тукашните летовници нямаше пари да купи по-съвременни машини), Ри я разочарова много — най-голямата, а и от нея — никаква помощ.
Разбира се, не само семейство Удкок бе в това положение. През последните няколко години (дали заради войната, двигателите с вътрешно горене, или пък Фройд) хиляди недорасли младежи между двата океана някак внезапно се откъснаха от семействата си, станаха свободни и поеха на глутници към следвоенния свят — този кораб без кормило — самостоятелни като орли и беззащитни като агнета, закъснял детски кръстоносен поход, без кръстове или пък хоругви и без много-много да му мислят, те имаха само младостта «си и самите себе си. Човек би могъл да реши, че са расли в гората — толкова внимание обръщаха на майките си.
Летуващите юноши и девойки от цялата община бяха образували своя си глутница и се движеха през цялото лято заедно — почти не се прибираха вкъщи, освен когато огладнееха или им се доспеше, или пък имаха нужда от пари. Най-стара и призната за върховна жрица (а и единствената местна жителка) беше Сейди; глутницата позволи на тази макар и престаряла «племенница на ковача» да остане сред тях поради ореола, който я заобикаляше — за нея се знаеше, че се е издържала сама в юридическия факултет, като от време на време карала камиони с алкохол и по този начин получила куршум от автомат в рамото си точно преди да се яви на държавен изпит. А най-малка беше Ане-Мари Удкок, която с мъка се лепна за тях в тази ранна възраст, като се правеше на много нахакана. Беше жадна за приключения като останалите и всички я обичаха, но на везните натежа най-вече името, което си спечели — че стига да й се даде възможност, става за забавления и момчетата от Глутницата не пропускаха това… Може би просто смяташе, че, опипването е част от цената, която трябваше да плати, задето са приели, или пък й липсваха ласките на баща й; — по-рано и в по-щастливи времена той я галеше повече от необходимото и любящите му пръсти не оставяха много места недокоснати.
Преди да се сдружи с Огъстин, най-голямо значение за Ри имаше животът в Глутницата и ако приемем, че същността на този нов живот, бе «четиридесет като един», за нея и сега не беше настъпила голяма промяна, тъй като се чувствуваше «като част» от него. Присъствието му я правеше безкрайно щастлива — докато не се замислеше… А замислеше ли се, изпадаше в пълно недоумение. Той сякаш я харесваше и все пак… Наистина човек би могъл да си помисли, че много я харесва, но… Но кое друго момче се е държало и най-малко като Огъстин, когато я е харесвало?
Защото в средата на Ри нито едно излязло от пелените си момче не пропускаше удоволствието да опипа харесваното момиче, стига и то да не е в пелени; а пръстите на Огъстин не проявяваха и най-малкото желание да я опипват, колкото и усамотено да беше мястото, където го водеше. Наистина добре съзнаваше, че що се отнася до физическата близост, когато пораснат, момчетата не си падат по «деца», но мисълта, че Огъстин трябва да е израснал в толкова побъркана среда, та да смята нея за дете, дори сега, когато костенурката й беше «мекичка-мекичка» (както бе казала при първата им среща), въобще не й дойде наум. Спокойно може да се предполага, че изгарящото желание да усети устните и пръстите му, което започна да изпитва напоследък, поне отчасти беше породено от нуждата по този начин Да се увери, че той наистина я харесва.
Колкото до Огъстин, той все още витаеше в облаците — или на брега, сами решете къде; а ето я й нея, танцува на верандата трескаво, възбудена от лудорията, която й се е присънила — а това вече гарантираше успех.
Предишната нощ сънува златен, потънал в сън самодивски палат, в който имаше, редици и редици мраморни колони за галене и там тя се превърна в ослепителна самодивска царкиня, а в краката й стоеше, коленичил един княз. Когато се събуди, планът й беше: наполовина готов. Потъналият в сън палат положително беше Голямата Уорънова къща (тъй като за нея продънената развалина бе пълна с романтика); тогава сънят й щеше да се сбъдне… Затова тя измъкна Огъстин от колибата и му каза, със светнали очи, че са й омръзнали все тия гори, но сега ги чакало нещо съвсем ново.
Когато Огъстин без всякаква охота (защото съзнаваше, че не може да си позволи да го пипнат за такава лудория) я попита какво, за бога, очаква да намери там, тя придоби тайнствено изражение; каза, че тъй като къщата била обитавана от духове, се надявала да срещне някой от тях — излизаше, че духовете са бомба… Виждайки колебанието му, очите й така помръкнаха, че в края на краищата той каза «Да».


>> Глава 10

Когато Огъстин я пренесе през рова, който заобикаляше имението, дъхът й хладнееше по бузата му и това показваше колко е горещ денят. Уви, тук, на сушата, човек нямаше къде да се скрие от жегата; дори дълбоко в гората и двамата плувнаха в пот. В морето беше далеч по-добре, дори в тропиците бе по-хладно — застанеш полуправ, полулегнал в издутото главно ветрило, с гръб, облегнат на извивката на брезента и опрени на утлегара крака, а спускащият се надолу въздушен поток непрестанно те охлажда. Но веднъж за забавление капитанът смени посоката и той се събуди тъкмо навреме, за да не изхвърчи, в океана!
Спомни си за това и прихна, но Ри го накара да млъкне, като стисна пръстите му (и беше съвсем права — от другата страна на пътя можеше да минава някой и да ги чуе, а това в никой случай не трябваше да стане).
Когато най-сетне си пробиха път до къщата, Ри нямаше търпение да влезе, затова Огъстин отпори един изметнат капак на прозорец и повдигна лекото й телце нагоре през перваза, но вложи толкова сила, че тя се изтърколи презглава вътре. Дънките й бяха много тесни и прекалено изхабени; разцепиха се и през скъсаното отзад се показа бледата лъскава изкуствена коприна на бельото. После тя стана, избърса потта от лицето си и пръстите й оставиха черни следи, защото подът, на който падна, беше покрит с дебел слой прах… Но преди той да успее да се пошегува, тя притисна мърлявото си телце до него и започна да говори с нисък и напрегнат глас нещо, което звучеше като заучена реплика:
— Само ти и аз!
И спря внезапно — ужасена; че къде бяха очакваните златни, приказни зали? Стаята, в която стояха, беше тъмна, слънцето просветваше само през счупен кавак, откъдето се подаваше стрък бръшлян; но сега, когато очите й свикнаха с тъмнината, разбра, че никога в живота си не е виждала, нито пък си е представяла подобна мръсотия! Паяжините висяха като гирлянди и драперии от тавана. Калъфи от спечен прах обвиваха полиците и стените, скриваха всички по-остри ръбове и резбата по корнизите — сякаш навсякъде имаше само заоблени извивки от тежка матова коприна (докато я докоснеше човек); долавяха се лежи, но ужасяващи миризми. Повечето мебели бяха изнесени, но някои прекалено масивни и грозни стояха… Пружините на тапициран ъглов диван бяха пробили плата и в спиралите на една от тях Се виждаше ухиленият и мумифициран труп на плъх.
Прахът по пода беше толкова мек и плътен, че краката им оставяха в него следи като в сняг. Така че Ри (също като пажа в коледната песничка)* оставяше своите по-малки следи в неговите; и те тръгнаха, шествие от двама — но само за да установят, че капаците на приземния етаж са затворени вътре е тъмно и пълно с прах, а на някои места вонята — още по-ужасна.
[* Добрият крал Венцеслав видял през прозореца стар дървар да се мъчи с наръч дърва, изтичал от двореца да му помогне в дълбокия сняг и тъй като на пажа му било трудно да върви, стъпвал в стъпките на своя господар. — Б.пр.]
Стигнаха до стълбището. Изящното като паяжина перило лепнеше под мръсотията си като изплют карамел, но ако искаха да се качат, трябваше да се държат, за него, защото повечето стъпала бяха изгнили или съвсем липсваха.
Горе беше малко по-светло, но нямаше какво толкова да се види освен купчини умрели мухи, струпани, сякаш някой се бе опитвал да ги събира с метла; крила на мухи залепваха по запотените им тела като пера върху катран. Едва горе, На тавана, попаднаха на нещо малко по-романтично — в един шкаф имаше струпани много вестници от времето на Гражданската война (бяха казвали на Огъстин, че последният от семейство Уоръц е бил убит в тази война и оттогава къщата стояла затворена). Но и те се разпадаха на парченца при докосване.
Почти безмълвни, а и все по-потиснати, минаваха от стая в стая; там, където покривните плочи липсваха и бяха влизали стотици птици да добавят курешките си към тези на прилепите, се развиваха на воля огромни гъби. После изведнъж събориха заяла врата и… се намериха на паянтовия край на изгоряло крило от къщата, така че на крачка от тях, чак до земята, нямаше нищо.
Със свит от страх стомах и прекалено замаяна, за да остане права, Ри се отдръпна уплашено назад; но Огъстин застана на самия ръб, гледайки надолу. Тя протегна колебливо ръка да го хване, но не можа да си наложи да приближи; презираше се за страха си, защото знаеше, че ако той падне, тя ще умре, но… почти изпитваше желание да го блъсне. Рейките на марсела бяха излекували завинаги Огъстин от световъртежа; сега като видя, че тя на свой ред е позеленяла От страх от височината, глупакът взе да се перчи — тръгна по обгоряла и клатеща се греда: тези крака на моряк пазеха равновесие, макар три етажа под тях да нямаше нищо… Ри захапа като бебе мръсното си юмруче и изпищя.
Когато Огъстин се върна невредим и засмян, това беше Краят! Така се вбеси, че го ритна с все сила в пищяла — очите й преливаха от сълзи и както беше решила твърдо да не плаче пред него, се разхълца. Тръгнаха надолу. Разделиха се мълчаливо (ако не се смятат хълцанията). Но щом Огъстин изчезна от погледа й, тя остави сълзите да потекат от очите и.
Колко ужасно е всичко и колко ужасен е той!


>> Глава 11

На моменти Огъстин направо тъгуваше по «Алис Мей». При този живот на изчакване и забрава, който водеше, спомените му бяха често така силни, че дори тук, затворен в своята колиба навътре в сушата, дочуваше плющенето на платната. На сутринта, след провала на двореца от приказките, докато чакаше Ри да се появи (защото въпреки вчерашното й избухване, тя несъмнено щеше да се появи), той седеше на стола, без* да има какво да чете, ако не се смята каталогът на «Сйърс и Роубък»*, който някой беше оставил да се използува за други цели. Докато прелистваше страниците, видя снимки на непромокаеми моряшки шапки и мушами… Изведнъж подуши солен вятър, подът започна да се люлее, хвана се, че изпитва ужасна носталгия по кораби и компанията на възрастни мъже. По тракането на езичето; докато въртиш лебедката, по миризмата на катрана, с който се намазва скрипецът, по безира, който се втрива в мачтата; по това да се катери като маймуна по въжените стълби, за да прекара на пост един час в мъглата горе, високо на върха на мачтата.
[* Известна американска търговска фирма. — Б.пр.]
Ами ако вдигне котва оттук, ако отиде, на крайбрежието и започне да се навърта по пристанищата. Напоследък толкова моряци бягаха от корабите си в американски пристанища, че може би имаше някаква възможност да намери койка на кораб без много да го питат и макар че няма моряшка карта! Други го правеха… Артър Гоулайтлн, тоя едър като бик американец, когото намери на една маса в парижко кафене да чете Макферсъновия «Осиан»*: когато Артър се наканвал да прекоси Атлантика, винаги работел, за да си плати пътуването, ако «работа» беше точната дума в случая, защото той се хвалеше, че поради превалената си работливост е загубил повече пъти мястото си от когото и да било друг в Монмартър (току-що беше загубил мястото си на нощен пазач в гробище; иначе, рече той е апломб, винаги би приютил Огъстин в брезентовата си кабинка). Щом излезеш, в открита море, щом напуснеш пристанището, му каза Артър, можело да те изхвърлят само в буквалния смисъл на думата (т.е. с тежест на краката и в здраво завързан чувал). Но дотам никога не се стигало, въпреки че щом лоцманът напуснел кораба, Артър преставал да върши каквото и да е — както обикновена.
[*Джеймс Макферсън (1736-1796) — шотландски поет, който «превежда» от келтски «Темора, древна епическа поеме», приписвана на келтския поет Осиан. Преводът се ползува с огромен успех и бива, на свой ред, преведен на почти всички европейски езици. — Б.пр.]
Капитанът можел само да се радва, ако на другия бряг той се изгубел някъде и повече не се появявал, макар да е подписал договор за отиване и връщане. Огромният, американец Артър, син на участвувал в Първата световна война генерал, започнал този живот, само и само да не отиде и той в Уест Пойнт! Но грубо изсеченото му лице (ако не се смятат пъпките по него) беше като плакат; мускулите, които никога не използуваше, бяха слонски… И тъкмо там, разбира се» беше бедата — Артър можеше да потърси работа като огняр, защото приличаше на такъв, докато печатът на Оксфорд и висшето общество личеше отдалеч върху лицето на Огъстин — нищо не беше успяло да» го заличи. Кой би му повярвал, че умее да работи с ръцете си? А започнат ли да ти задават въпроси, рискът да те арестуват става огромен. И все лак, ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, трябваше волю-неволю да опита — по-добре това, отколкото да седи в очакване на края като зашеметен заек…
Но къде, за бога, остана Ри? Никога не беше закъснявала толкова.
Дори ако всичко останало пропадне и го пратят да работи в камбуза, пак щеше да е по-добре от нищо.
Камбузът на «Алис Мей» беше на палубата, в средата на кораба; веднъж го сложиха там да готви, докато шхуната се мяташе, гонена от почти ураганен вятър (някъде край залива Чесапийк, но далеч в открито море, за да следва Гълфстрийм). Капакът на комина, който трябваше да се върти, беше заял и вятърът духаше право вътре, а от сгурийната яма излизаше почти невидим дим с миризма на сяра. За да диша, държеше вратата отворена и всяка вълна, която помиташе палубата, го заливаше до колене, а печката изпускаше облаци гореща пара, но той беше длъжен да стои до нея със здраво затворени очи и да кашля мъчително, за да държи голямата чугунена тенджера, която непрекъснато се опитваше да танцува…
Как му се дощя отново да е там!
От ранно детство най-хубавите спомени на Огъстин бяха свързани с _мъже_. Майка му го глезеше ужасно. Чак до четиригодишна възраст го принуждаваха да се вози в количка, която Бавачката, придружена от помощничката си, буташе тържествено, а късметлийката Мери подскачаше отпред. Сега си спомни това срамно превозно средство — бяло, с тъмносини колела, а когато порасна, гюрукът притискаше рижите му къдрици. И нищо чудно, че любимото му забавление бе да бяга от Бавачката! Разбира се, самата Бавачка не можеше да тича, но Мейбъл, младата й помощничка, постигаше много добро време на петдесет метра. Затова Огъстин, на свой ред, умееше да потъва в земята веднага щом се скриеше от погледите им. Така че още първия: път, когато го заведоха тържествено в Нютън Лантъни на гости у чичовците му, детето хукна; имаше пред себе си цялото открито пространство на терасата, но докато Мейбъл заобикаляше оранжерията, той се вмъкна през една полуотворена врата. Това беше свещената оръжейна, където седеше прачичо Уилям, заобиколен отвсякъде с пушки, една от които разглобяваше!
По онова време прачичо Уилям миришеше повече на черен барут, отколкото на пури, понеже до края на ловната си кариера генералът държеше да ходи на лов за диви патици със стара пушка, която се зареждаше откъм дулото — така му било по-лесно (този избор на познавач едва не му струва окото, когато избърза да зареди неизстиналата пушка и от тлеещата искра старата глинена лула, с която сипваше барута, му гръмна в очите). Чичо Уилям посрещна малкия беглец сериозно, като мъж, и почти до обед си говориха за изкуството на лова и затова как да почистваш пушката си и да се грижиш за нея. В същото време* Мейбъл препускаше из градината и крещеше: «Излезте веднага от храстите, господин Огъстин — виждам ви целия!» или пък: «Ако не слезете веднага от това дърво, ще кажа на чичо ви.» Но чичо и племенник оставаха еднакво глухи за виковете й.
Оттогава винаги когато трябваше да се вози в гадната бебешка количка, той настояваше Бавачката да натрупа върху снежнобялото юрганче шишарки, които хвърляше една по една във въздуха и като опъваше каишките, стреляше с тапешника си и подвикваше: «Търси!», а Мейбъл си изкарваше заплатата, като вадеше застреляните от него «птици» от къпинака…
— Ехей, здравей!
Стреснат от отекналия в тишината чужд глас; Огъстин вдигна поглед и зяпна, като видя в рамката на вратата силуета на непознато момиче, неясно очертан зад ситната мрежа.
— Какво… Направо ли да влизам или ще ви попреча да си четете молитвите, а?
Без да дочака отговор, тя мина покрай Огъстин и отиде до прозореца, подхвърляйки:
— Повярвайте, не бих искала да се натрапвам!
След което пое дъх да изпсува (мило) коня, който беше вързала за едно дърво отвън, тръшна се на леглото с омазнения си груб войнишки брич за два долара, който й стоеше лошо, чукна с палец пакета «Лъки страйк» да изскочи цигара и драсна клечката кибрит по зъбите си.
— Айде! Да се запознаем. Ти си Огюстийн. Аз съм Сейди — той я погледна малко слисано и тя добави: — Приятелче съм на твоето проклето коварно горско пиле*. — Продължителна пауза… — Удкок, тъпако! — и като стана ясно, че фамилното име на Ри не му говори нищо, добави — Мил-л-личката Ане-Мари, разбра ли?
[* Woodcock (англ.) — означава бекас. — Б.пр.]
Най-сетне разбра… Значи това беше съмнителната племенница на ковача! Ама че приятелче, това момиче имаше най-малко двадесет години, едва ли беше по-младо от него… Вонеше на пудра и парфюм и той започна да я разучава с нарастващо отвращение. За «глутницата» Сейди, контрабандистката, имаше романтичен ореол; на него обаче тази остролика мома съвсем не му се стори привлекателна. Видя само набита брюнетка в неподходящо облекло, с дебели вежди, мазна бяла кожа, пожълтели пръсти и навита на охлюви над ушите коса, от която стърчаха фиби.
Тя остана около час. Разпитваше кой е и какъв е, каза, че англичанчетата били един път и си тръгна едва когато разбра, че той не разполага с нищо за пиене. Но парфюмът й остана, затова Огъстин свали завивките от леглото и ги изнесе да се проветрят на слънцето.
Разбира се, след като се губеше толкова често/ а приятелите й бяха така любопитни, Ри нямаше как да запази за себе си своето откритие Огъстин. Предишния ден, когато, обляна в сълзи, се прибираше напосоки у дома от Голямата Уорънова къща, я спипаха, подложиха я на кръстосан разпит, а тя не бе на себе си, беше* прекалено разстроена, за да отговаря уклончиво.
Вестта за нейното откритие най-сетне излезе наяве и Глутницата се приготви за нападение.


>> Глава 12

Сейди бе само авангардът. По-късно същата нощ, дълго след като Огъстин беше вече в леглото, Глутницата се изсипа накуп; събуди го Ри, мелодичното й гласче изписка право в ухото му: «Йо-хо-хо» (но нежно, като пойна птичка) и когато отвори очи, той установи, че цялата стая е пълна с електрически фенерчета и сенки. Дошли били (обясни Ри доста кисело, като отбягваше да го погледне в очите) да му погостуват неканени на покрива и той трябвало да стане.
Огъстин се огледа сепнато — момчета и момичета, все още ученици, излезли заедно нощем, при това без какъвто и да е надзор! Остана съвсем слисан. Както бе казал Дъглас в Оксфорд, англичаните от висшата класа, наред със самия Огъстин, ги възпитават «чрез полово Деление на пубертетите». Държат двата пола отделно, това е табу — нещо повече, отблъскват се взаимно с помощта на отвратителни защитни облекла и ритуални маски: «Les jeunes-filles-en-herbe»*, покрити от главата до петите с ученически униформи — продължаваше Дъглас, — а момчетата — със задръжки и ергенски пъпки, докато…»
[* Млади и зелени момичета (фр.). — Б.пр.]
— Докато внезапно момичетата «се разпукат» като грахови шушулки! — добави Джеръми (при което някой каза нещо непристойно за шушулките).
Но Огъстин трябваше да признае, че тези тук изглеждаха весели и красиви като картинки! Гостуването им сигурно щеше да е забавно…


Нощта беше тъмна, затова се покатериха по стълбата, която носеха, и окачиха фенер високо на комина; едничката друга светлина идеше от светулките и проблясващите от време на време светкавици. Нощта бе не само тъмна, но и задушна, затова всички се разсъблякоха — момчетата по бели памучни фланелки и гащета, а момичетата по копринено бельо. Покатериха се в тъмното по стълбата и накацаха върху покрива, възседнаха го в редица. Скоро взеха да пеят и да се шегуват доста тъпо, ръфаха големи резени дини, така че целите се оплескаха, и пиеха червено вино от една дамаджана, която си подаваха от ръка на ръка. Виното беше силно, така че един по един губеха равновесие, претъркулваха се по плочите на покрива и падаха шумно от триметровата стряха.
Огъстин бе разделен от Ри още в началото, а момичето до него се казваше Джанис, една хубавица, която твърдеше, че е навършила осемнадесет (това не беше съвсем вярно), както и че било шотландка. Тя се хареса много на Огъстин… Но Джанис падна и той се озова до Ръсъл, братовчеда на Ри — красив момък с раменни стави на акробат, който си — кръстосваше ръцете отзад, за да ги увие след това като шал около врата си, а освен това, стига да поискаше, можеше да говори в бели стихове. Двамата се разбираха чудесно… докато и той не падна точно в момента, когато изпълняваше акробатическия си номер, търкулна се, както си беше с ръце, сключени под брадичката.
Следваше Бела, раздърпана и полугола, която беше отпивала прекалено често от дамаджаната за своите петнадесет години и вече не можеше да произнася думите ясно. А пък преливаше от желание да разговаря, И тя не изтрая дълго, а тъй като вместо да възседне покрива, седеше странишком, не се претърколи, а се свлече и скъса малкото дрехи, които имаше на себе си. В последна сметка всички изпопадаха така — или първо заспиваха и тогава падаха.
Зората ги завари двамата със Сейди — затова Огъстин падна нарочно, като я остави горе сама. На фона на бледозеленото небе в оскъдното си бельо от розова изкуствена коприна и жартиери без чорапи (този път напарфюмирана с «Цитронела», за да се предпази от насекомите) Сейди, последната оцеляла, започна да пее с мощния си дълбок контраалт на оперна певица. Огъстин се упъти към леглото си, като се криеше под стряхата, защото вече развиделяваше, промъкваше се сред купчините от бледи тела; почувствували студа, повечето от тях се бяха сгушили накуп, както си бяха по долни дрехи (видя по бебешки пълничката ръка на Бела върху лицето на Ръсъл и я премести, защото му пречеше да диша).
Но Ри спеше сама и трепереше. Придобил дързост от виното, той веднага се запита дали да не я пренесе вътре, но после реши: «по-добре не» и вместо това изнесе одеяло. Докато я завиваше, тя седна и шумно повърна (тъй като «не пиеше алкохол», това сигурно се дължеше на изядената диня). Сетне, без да забележи, кой е до нея, се \зави плътно в одеялото и веднага потъна отново в сън.
Тази сутрин Огъстин спа до късно. Когато най-после излезе от колибата да прибере одеялото, видя, че зелената трева наоколо е стъпкана, но всички бяха изчезнали. А одеялото си стоеше точно така, както Ри се бе измъкнала от него — като празен пашкул. Дамаджаната я нямаше. Но щом вдигна поглед нагоре, видя, че са забравили фенера; висеше окачен на комина и през почернялото от дима стъкло, на фона на обедното слънце, забеляза, че оранжевото пламъче продължава да гори.
Писмото до Мерй (в което описа дървената черква като «малка самотна пастирка, изоставена от неверния момък — безстопанствения форд»; «Пещерата на Али Баба», където освен казани за уиски, продават и банели за корсети и т.н.) остана недовършено. Но снощната забава наистина беше прекалено разюздана… Не беше виждал, не беше и сънувал нищо подобно… Хич не му се щеше да го описва в писмото си, прекалено бе смутен — като че ли нещо се пропукваше в него, преливаше от възбуда. Всъщност той все още не знаеше какво да мисли: дали да го нарече Напредък или Упадък? Все още не бе категоричен — не напълно. Потресаващо — момичета, подрастващи момичета да се напиват… Но едно поне беше съвсем очевидно — независимо от Сейди; животът тук можеше да бъде ужасно приятен.
За да мисли по-добре, седна, но веднага заспа на слънцето. Засънува онзи съдбовен ден в Уелс, когато се прибра от Блатото в празната кънтяща къща с удавеното дете, метнато на рамото му, и като го свали, за свой ужас установи, че се е вкочанило, превито одве. Но ето че нещата се промениха, защото в съня си знаеше (без да разбира защо), че този път не бива да остави цяла нощ на дивана мъничкото, подпухнало от водата телце, както си беше с мокрите дрехи, а трябваше да го съблече, сякаш слага живо дете да спи. Но още щом започна да го съблича, установи, че вместо гладка кожа, под дрехите детето има пухкава козина, при това приятна на пипане, като на къртица… Когато смъкна и камизолката през главата й — при което покритото с пухкава козина телце остана голо, ако не се смятат късите чорапки, — той забеляза, че широко отворените очи на мъртвото личице са живи и го наблюдават жадно как го съблича; отгоре на всичко очи те не бяха на мъртвото дете — това бяха очите на Ри…
Събуди се, легнал по гръб на слънцето, със свито от беззвучен писък гърло, а от порите на тялото му струеше пот.


>> Глава 13

Макар на теория да беше нещо като фройдист, на практика Огъстин смяташе, че капаците трябва да стоят плътно затворени; а сега установи, че единственото нещо, което не можеш безнаказано да потискаш, са собствените задръжки. Те са вродени, едва ли не само земетръс би могъл да ги промени. Съкрушителният сън (какво, за бога, правеше Ри?) го изтръгна наполовина от корените му, но той нямаше и най-малка представа защо.
Що се отнасяше, до снощното посещение, все още не можеше да реши какво да прави, така че КОЛКОТО по-малко пише за него в писмото си до Мери, толкова по-добре. Довърши го, без да споменава за това. После затъна писмото заедно с подаръка, който бе купил за бебето (съкровище от пещерата на Али Баба), и уреди да пуснат колетчето в пощата на Ню Йорк.
«Де да си беше у дома Огъстин! — мислеше Мери. — В него има нещо толкова солидно, а и разумно…»
Тази сутрин тя изпитваше голяма нужда от помощта на Огъстин. Нели я изправяше пред проблем, който не можеше да реши, но пък и нямаше как да отлага — бедната нещастна Нели! Пърйо… Не, на първо място бебето, с мозъчна воднянка и едва тогава ранната смърт на Рейчъл, ето че и туберкулозният й съпруг най-сетне се беше отървал от мъките.
След като Гуилъм лежи мъртъв, тя не можеше повече да остане в онази дупка, която им бяха дали, за Да има къде той да умре, защото Гуилъм принадлежеше към бедна енория и максималната пенсия за изпаднали в нужда вдовици на свещеници беше десет лири годишно. Но каква работа би могла Да намери една вдовица с дете на ръце при наличието на милиони безработни? За какво я биваше? За нещо като възпитателна на малки деца? Да, но не и с това бебе! Че кой от приятелите на Мери би взел детенце от работническата класа, което скоро ще тръгне в селското училище, ще носи гниди, екземи, лоши навици и дори лошо произношение в къщата? Звучеше безсърдечно, но майките трябва да са твърди в такива случаи и да поставят на първо място собствените си деца. Заради Поли и Сюзън дори самата тя не би могла да го направи, затова не можеше да помоли и другиго…
Де да си беше Огъстин у дома! Нямаше кой друг да я посъветва. Не би могла да помоли Гилбърт; още от самото начало (когато Рейчъл се удави, малко преди да се роди новото дете на Нели и да върнат неизлечимо болния й мъж у дома) Гилбърт я бе предупредил да не се замесва. От негова гледна точка хуманистът либерал трябваше да работи за всеобщото социално благо; частната благотворителност само отклонявала вниманието — това било несправедливо към останалите и затова порочно. Той говореше язвително за «съвестта», която се стъписва при вида на гладуващата в близък кадър Нели, но се примирява с милионите гладни, видени отдалеч… Кой друг? Бащата на Джеръми, който бил станал архи-еди-какво-си, което звучеше внушително; самият Джеръми пък току-що беше заминал за три-четири месеца в чужбина, преди да постъпи на работа в някакво държавно учреждение, а атеистката Мери нямаше смелостта да се допитва до разни прелати…
Така че сутринта, когато получи писмото на Огъстин, тя вече мислеше за него (Гилбърт беше отишъл някъде на север в Шотландия и тя можеше да чете на спокойствие). Пакетът, адресиран «за мъничкото бебе — ако се е родило», съдържаше груб стъклен съд за туршия; дълбоко врязано, но дъното имаше релефно изображение на жена с корсаж някъде от деветдесетте години на миналия век, а около него надпис с шрифт от същото време Любимата обича туршия» Като го видя, Мери се зарадва — такъв подарък за кръщене никой освен милия Огъстин не би могъл да изпрати! Имаше и няколко рисунки с надпис: «На Поли, с обич»; едната беше на сърни с пухкави бели опашки, а другата се наричаше «Майка скункс с малките си». Огъстин не рисуваше добре, но Поли положително щеше да се прехласне по тях…
Разтвори писмото и веднага забеляза, че все още липсваше адрес, на който да отговори (а толкова копнееше да му разкаже за Сюзън и за всичко останало, да му изпрати снимките на Поли от шестия й рожден ден). Колкото до писмото, сърцето й се сви, като го прочете — в него се описваха разни места, все едно че нямаше хора, а колкото до самия Огъстин, за него — ни дума. Споменаваше се — между другото — за «едно дете, което срещнах, когато се къпах миналата седмица», но нямаше и дума за други хора, дори за родителите на детето! Само за едно-едничко дете, а инак все за сгради и гори… Остави писмото и си спомни за онази мюсюлманска картина с лъкове, които изстрелват стрели, без да ги опъват хора, и със стенобойни машини, които събарят стени, без някой да ги задвижва… Непростимо беше той да пише на сестра си, най-близката си приятелка, такива неща — все едно че четеш пътеводител. Домъчня й, като разбра колко са се отчуждили той и тя…
Но след това влезе Уонтидж да донесе още препечени филийки и да й предаде молбата на госпожа Уинтър: Ще може ли господарката да приеме Нели за минутка, преди уроците на Поли? И Мери нямаше как да откаже: да, ще позвъни.
Като временно решение Нели даваше на Поли «първи уроци»; отиваше дотам всеки ден, като слагаше десетмесечното си бебе в привързана на кормилото на велосипеда кошница. Но оставаха само три седмици до идването на госпожица Пенроуз — истинската гувернантка, назначена скоро след раждането на Поли, както и би трябвало да бъде, ако човек иска да намери нещо добро (а това напомни на Мери: добре ще е да надникне, защото госпожа Уинтър казваше, че освен боядисването, в класната стая ще трябва да се сменят и тапетите). Още три седмици — дано да издържат, тъй като нещата ставаха почти нетърпими — толкова беше ревнива Бавачката. Естествено бавачките са такива; наистина Огъстин беше прав — просто е лудост да държиш прислуга.
А сега трябваше да приеме Нели. Плашеше се от този разговор; сладкият малък Сил беше едничкото останало на Нели в този свят и през изминалата нощ, чак докато удари три, макар вцепененият й мозък да копнееше за сън, любящата майка на Сюзън-Аманда си представяше в тъмнината ужасяващи сцени — как изтръгват бебета от ръцете на майките им… Никой не бе казал такова нещо, но каква полза? Беше повече от ясно — Нели трябваше да припечелва, щеше да се наложи да даде Сил в приют.


Съдът за туршия беше «ценен» и Мери го скъта в шкафчето си за скъпоценности, горе, в собственото си убежище, още преди да позвъни. Но опаковката вече Хе беше озовала в Стаята на икономката — Уонтидж отиде там да помоли за ножици, с които да изреже марките.
— Тъпите ножици — отсече госпожа Уинтър (никога не позволяваше най-хубавите, й ножички за бродерия да се използуват за рязане на хартия). — Значи Джордж все още събира марки, а?
Джордж беше най-големият син на Тед, брата на господин Уонтидж, който живееше в Ковънтри.
— Джордж ли? — отвърна разсеяно той. — Джордж После, след продължително мълчание, рече: — Да, събира.
Кълцаше, но прав; отдавна бяха отминали дните, когато прекарваше половината от часовете си за почивка до прозореца, отпуснат в големия плетен стол! Всъщност вече рядко идваше тук освен да яде (така повеляваше на управителите непоклатимият обичай). Откак дойде Нели, Стаята не беше същата. Не че имаше нещо против бедничката Нел; човек трябва да бъде снизходителен; но пък тя седеше с часове безмълвна, загледана в студената камина, или се радваше на бебето си така, както октоподът — на единствената рибка, уловена през седмицата — косите да ти настръхнат! Но и това не бе всичко (и той сбърчи нос).
Госпожа Уинстър го изгледа с тревога. Колко лошо стана, че заради Нел той трябваше да наруши навиците си! Бедният Фред, бюфетната не предлагаше много удобства за старите му кокали; но какво да направи, когато сестра й просто нямаше сили да се прибере в самотното си жилище. Все някъде трябваше да седи… В класната стая боядисваха, щяла да идва Гувернантката; колкото до детската стая — Бавачката никога не би допуснала Нели там!
Междувременно, докато господин Уонтидж режеше с ножичката, чувствителното обоняние му подсказа: «бебе». Миризмата се задържаше и това най-много го дразнеше — бебе тук! Половината време го оставяха да рита на стария диван, пълнен с конски косми; от оня ден, когато седна на мократа пелена, той почти не смееше да се отпусне на него. Представете си! Де се е чуло в Стаята на икономката да се повиват бебета?
— Седем деца! — рече господин Уонтидж високо. — Горкият Тед!
— Доста са — съгласи се госпожа Уинтър.
— Купи си собствена къща в Канли, три стаи горе и две Долу. Самостоятелна. И в хубав квартал. Ама едва ли му е много удобна с всички тези хлапета — и то в къща с три стаи горе и две долу.
— На два пъти близнаци, нали така казваше — рече тя и помисли: «Бедната госпожа Тед!»
— Да знаеш, че искрено съжалявам Нели; надявам се, че ще намери къде да отиде! — И казваше самата истина.
— В момента е горе при госпожата, решават какво да правят.
Той внимателно сложи ножиците обратно.
— Обзалагам се, че ако господин Огъстин си беше у дома и го помолеха, щеше да я прати в Уелс да се грижи за онази голяма празна къща, с бебето заедно, а може би дори и със старата.
Госпожа Уинтър го изгледа поразена, защото си представи: стари петна от вода по Килима във всекидневната, а до тях стои чистачката Нели и се чуди…
— Зная! — рече Уонтидж на по-висок глас. — Но някои от нас не могат да си позволят да бъдат особено чувствителни, когато стомахът е празен. И запомни какво ще ти кажа, Маги: твоята Нел по-скоро ще слезе в ада да подклажда огъня на дявола, отколкото да остави мъничкия Сил. — Спря до вратата и добави: — Но все пак няма какво да приказваме, защото и без това никой не знае къде е Негова светлост, че да го помоли.
Бедничкото зверче… и бедната Нели толкова млада! Не искаше да е груб, но едно нещо не му излизаше от ума — онзи поглед, който неведнъж бе долавял в очите на майката, докато тя следеше как бебето й пълзи по пода наоколо — същия поглед ще видиш у котката, когато дебне някоя птичка.


>> Глава 14

Огъстин (както и Сейди) беше твърде стар за Глутницата, но след онова гостуване те бяха склонни да го приемат; поне щеше да е нещо като по-стар талисман. Самотният Огъстин вече нямаше причина, да е самотен, нито пък да е само с Ри, тъй като те го влачеха навсякъде със себе си — стига да желаеше.
«Стига да желаеше…» На моменти все още го обземаха съмнения. Защото тези момичета нямаха нищо общо с представата му за американските девойки; ако знаете какво значи това; очарователни, невинни, изискани момичета, които участвуват в «оргии» с кока-кола и бонбони в сладкарницата, а контактите им с мъжкия пол са сведени до достопочтените посещения два пъти в срока след черковна служба (разбира се, ако не се броят часовете по правоговор с господин Кинг в училище). Към тукашните заведения Огъстин съвсем не беше привикнал: пиеха дори повече, отколкото пушеха (преди всичко уиски от двулитрови шишета — по-лесно се намира и по-бързо се напиваш), и ако не повърнеха, често заспиваха. Нито пък бяха особено свенливи — меко казано — в присъствие на момчета. Направо си го беше страх от Сейди — както си личеше, жив би го изяла, а веднъж го спипа сам и си смъкна ризата от рамото да му погазва белезите си. Каза му, че имала и дупка, в която можел да си пъхне целия пръст, и се смя до припадък, когато той побягна. Сред неговите връстнички тук най` му допадаше шотландската чародейка Джанис, до която седя на покрива, защото тя никога не посягаше.
И момчетата не бяха изтупани като онези от Йейл — няма нищо общо с героите на Фицджералд, дето ще ти предложат да се повозиш тежко-тежко в разкошни коли марка «Оукланд», «Пиърс-Ароу» и «Щутц»? Тукашните притежаваха по-скоро раздрънкани таратайки на различна възраст (макар Тони да имаше буик, купен преди десет години, а Ръсъл, братовчедът на Ри — додж отпреди седем); «коли, ]които се движат от време на време, а не от място на място», както каза веднъж Огъстин. И все пак винаги сякаш имаше достатъчно коли в движение, за да се натъпчат един връз друг, когато цялата Глутница искаше Да отиде някъде.
В предишния живот на Огъстин момче не целуваше момиче, преди да се сгодят; с такива представи трябваше да приеме (отначало), ако се съди по целуването, че почти всички тези момчета и момичета са сгодени, макар да бяха малки и понякога да не успяваше да разпознае кой с кого е (особено ако бяха наблъскани заедно на задната седалка на някоя кола и покрити с одеяло). Не че имаше голяма вероятност Огъстин да предположи и една десета от онова, което ставаше под одеялото, защото винаги когато се; натъпчеше вътре с тях, вземаше на колене Ри, горд, че тази Зелена невинност лежи непокътната в ръцете му (макар че понякога, от нямане какво да прави, тя го хапеше по ухото); а по взаимно съгласие те оставяха своя по-стар талисман почти недокоснат. Без съмнение усещаха, че струпването на шест, че и повече недозрели мъжки и женски същества, притиснати като грамадна буца плът, които непрекъснато взаимно се опипваха, би дошло множко за Огъстин, защото той се намираше в малко по-късния етап на развитие «по двойки». Освен това — нещо добре дошло при неговата невинност — тъй като вярваха в делата, а не в Думите, никога не _говореха_ мръсотии.
Що се отнася до Ри… Е, на моменти тя съвсем се отчайваше — все имаше някой от останалите наоколо и Огъстин беше плячка за всяка друга, а пък Джанис — нея направо не можеше да понася! Но едно трябваше да преглътне — че когато сядаше в скута му, той не пускаше ръка (и никога, никога, никога не я целуваше); всъщност толкова го обичаше, че това дори бе станало част от неговия чар.
Освен че понякога се напиваха до безсъзнание (Ри «не докосваше алкохол», защото за нея виното беше достатъчно силно), натискаха се и препускаха насам-натам с колите, имаше и други забавления — многобройни и разнообразни. В тях влизаше и ездата. Самата Джанис притежаваше ездитен кон — кльощаво животно с опашка като метла, купено за 25 долара, което никога не получаваше ярма — (тя се кълнеше, че ядял само камъни); Сейди можеше да се похвали с истински мустанг (прастар и почти необязден), а и фермерите даваха едва ли не без пари коне под наем, стига човек да де го беше страх, че сбруята може да се разпадне на парчета. Огъстин и Джанис например яздеха с километри и в повечето случаи Ри ги придружаваше, нищо че от ездата тялото й се натъртваше така, че не можеше да ходи и спеше по очи в леглото, дори без да е падала.
Друго забавление беше плуването — а Ри плуваше като риба, И повечето от тях плуваха в по-добър стил от самоукия Огъстин. Дори Сейди, въпреки раненото си рамо, се гмуркаше като чайка. Страшна гледка беше да видиш как крайниците на младия Ръсъл изскачаха от халтавите си стави, като плуваше кроул, и той заприличваше на изплашен октопод. Но шотландката Джанис страдаше от фобия, която Огъстин така и не може да разбере; тя казваше, че някаква нейна пралеля в Оркни била измамена в крехка възраст от един морж — и бягаше далеч от водата; дори когато минаваше с кола по мост, тя си затваряше очите — просто се понасяше напред като стрела.
С течение на времето Огъстин почти забрави грозящата го опасност и необходимостта, да се крие — пътуваше навсякъде открито като останалите. Дори напоследък влизаше в магазина, без първо да надникне, за да провери дали няма непознати. Но един Ден, тъкмо когато двамата с Джанис приближаваха, отвътре излезе мъж в униформа и с пистолет в кобура; метна крак през седалката на огромния червен «индиански» мотоциклет, подпрян на верандата, и остана там, заслонил очите си с ръка. Всички замръзнаха на място и в продължение на няколко секунди той изучаваше омразата, изписана на лицата им. После ритна педала, машината изрева и петата му разрови праха, той зави в обратна посока и изчезна (според израза на поета и студента по литература Ръсъл) «като пръдня из ад».
— Гаден, скапан мръсник! — рече Джанис.
— Цялата шибана седмица се навърта из Ню Бландфорд! — каза Сейди.
Огъстин почувства как по гръбнака му полазиха дузина леденостудени паяци. Смирено попита дали някой знае кого търси полицаят.
— Държи си гадната уста затворена! — отвърна Али Баба и се изплю — все едно че прозвуча изстрел.


>> Глава 15

Душата на Огъстин слезе право в петите, първата му мисъл беше да побегне, да се махне оттам, докато имаше тази възможност. Защото арестуваха ли го — край; съдията едва ли щеше да се трогне особено, ако му кажеше, че не е имал намерение да става контрабандист на алкохол; или че това не е било по негово желание, ами по волята на съдбата — просто нещата така са се стекли след онази нощ, в която го хлопнаха по главата. Всичко това както и да е, но как ли щеше да обясни на съда защо когато са го заловили на местопрестъплението — с пиячката на брега, — е нокаутирал невинен човек от бреговата охрана и е духнал.
Но къде да се скрие? Най-разумният отговор бе — в Ню Йорк, стига да можеше да се върне в морето веднага; на село чужденецът си личи отдалече и затова казват, че в големия град било по-лесно да се скриеш. Обмисли го внимателно… Но инстинктът му на провинциалист се разбунтува — мразеше всички големи градове и се боеше от тях. А и как би могъл да преживее в Ню Йорк? Пачката му с банкноти — онази, която капитанът му натика в ръцете в последния момент — и тук бързо се топеше, а в града парите щяха да отидат, докато се усети. В Англия имаше колкото щеш пари, но как да поиска да му изпратят, след като нямаше с какво да докаже самоличността си, за да ги изтегли; колкото до работа — нали за да му я дадат, трябваше да попълва формуляри, да представя Документи за самоличност… Значи наистина му оставаше само престъпността; вероятно би могъл да влезе във връзка с някоя банда контрабандисти на алкохол от града с надеждата в края на краищата да се върне на Ромовия рейд? Но дори той имаше достатъчно здрав разум да се досети, че от човек като него гангстер не става — това са само литературни фантасмагории;- за такъв безнадежден дилетант животът наистина би се оказал «противен, скотски и кратък»*.
[* Томас Хобс (1588-1679 г.), «Левитан» гл. 13, където се говори за войната: «Без изкуство, без литература, без общество и което е най-лошото — в непрекъснат страх и опасност от насилствена смърт, животът на човека е самотен, беден, противен, скотски и кратък». — Б.пр.]
Да, за момента поне му оставаше само едно — наистина да се скрие, в гората; да напусне колибата си и да заживее малко а ла Фенимор Купър, като язовец в някоя от онези дупки в скалите, които бяха открили с Ри. Бц могъл оттам да наблюдава колибата си (стига комарите да му позволят да вижда поне с едно око), за да разбере дали я претърсват, а ако не го направеха, защото в края на краищата всичко това можеше да е много шум за нищо; полицаят всъщност да търси съвсем друг човек…
Но някой се опитваше да привлече вниманието му; обърна се и видя до себе си Ри. Тя съвсем не забелязваше паниката му и искаше да го заведа в черквата от другата страна на пътя, където открила съвсем нов вид Великански черковни мишки. Това веднага го накара да се оживи. Нищо не пречеше да отиде; нямаше да му Отнеме много време, а полицаят и без това засега си беше заминал. Във всеки случай така щеше да има възможност да помисли.
Отвътре сградата миришеше на старо борово дърво и Паяци. И ето я наистина нейната Великанска «мишка»… Но тя приличаше, както се изрази Огъстин, «повече на английски викарий в расо и стола в разгара на службата». Всъщност свещенодействуващият свещеник се оказа крава на бели и черни петна, която лежеше там и преживяше, и двамата заедно я изведоха навън. Но на Ри явно й се оставаше още. Кацнала на облегалката на една пейка, тя го попита дали вярва в привидения.
Е, не толкава в привидения, колкото в ду’ве… С две думи: смята ли, че има душа?
Нещо накара Огъстин да сподави неволното «Не» — любопитен беше да разбере накъде бие. Внимателно я попита… Да, ама съвсем сигурно самата тя имала душа и напоследък се питала дали и той има, защото според нея и някои от другите хора също имали. Например баща й — той положително имал! Разбира се, не такава душа (и тя махна с ръка към заобикалящата ги белосана християнска вътрешност на църквата); но все пак съвсем истинска душа.
Продължи да я разпитва. Ставало точно преди да заспиш, обясни му тя. Човек усещал как тялото му потъва под него (това, разбира се, било относително, т.н. «ти» — «твоята душа» — се издигала нагоре). Но както изглеждало, човек не можел да се отдалечи много-много от тялото си, всъщност единственото, което постигнала, било да накара душата си за минутка-две да легне върху тялото — след което се вмъквала отведнъж вътре, сякаш я прибирал ластик. Но татко й бил специалист — той не само можел да остане цели пет минути извън тялото си, но дори успявал да принуди душата си да седне, докато тялото му лежи ничком! Но и таткото не бил в състояние да я накара да излезе от леглото и да стъпи на пода, камо ли да напусне стаята, в която лежал…
Откъде ли й беше хрумнало това? Татко й я бил научил много отдавна, когато спяла понякога в леглото му. Тя с мъка търсеше точните думи и Огъстин правилно предположи колко много означаваше за нея това мистично преживяване — предположи също, че не е казвала на другиго, а само на него (и на таткото, който е бил съучастник). Трябваше да внимава да не я наскърби… затова я посъветва съвсем сериозно да не се и опитва да «вади душата си от леглото и да я кара да отива до вратата». Защото представи си, че вземе да изчезне нанякъде? Да, представи си, че «тя» се загуби и въобще не се върне в тялото? Тогава, без да е умряла, Ри ще се превърне в привидение! Ужасната мисъл я накара да потрепери; тя скочи на крака и двамата излязоха (телом и духом) на слънце. Но съветът му за призрака й беше направил впечатление.
— Радвам се, че и ти си ду'овен — прошепна тя и пъхна ръчичка в неговата. — Сигурна, сигурна бях, че си такъв. Това може би обяснява…
— Обяснява какво? — попита Огъстин и добави: — Нещо, което те озадачава в мен ли?
— Ъхъ.
Вече беше разбрал, че това гърлено сумтене означаваше «Да»; но кое какво обясняваше — това не можа да изкопчи от нея.
Да му кажат, че е «ду'овен». На него? И то, представи си, тази мила малка гъска… Ще трябва да внимава да не я наскърбя, но някой ден ще се опита да й набие в тиквата, че всички тези усещания са чисто субективни и са свързани по някакъв начин с мозъчното налягане, че тъй като няма бог, няма такива неща като «дух» или «душа»… Но тогава си спомни как злощастно се провали, когато се опита да й обясни, че няма бог, как тя се изчерви и се сви… И наистина Ри се почувствува страшно неудобно, почти така неудобно, както когато учителят й по природознание внезапно бе изтърсил пред класа, че като учен трябвало да вярва в бога също както пажът от коледната песничка вярвал в краля. Тогава всички зяпнаха, изпаднали в ужасно неудобство; разбира се, «вярваха» в бога, но за него не биваше да се споменава извън черква — тъй както има неща, за които се говори само в лекарския кабинет.
Защо ли момичетата така се поддават на странни суеверия? Боже мой, тя беше почти толкова зле, колкото… и за миг Огъстин си представи отново Мици, както я бе зърнал за първи път, застанала зад майка си в горещата и препълнена с мебели шестоъгълна, всекидневна на братовчедката Аделе. Онова студено и сериозно бяло лице с огромни замислени сиви очи; гладко сресаната руса коса, която стигаше почти до кръста — вързана с голяма черна панделка; дългата права пола с черен колан, бялата блузка с висока колосана яка; а свито на дивана и готово да заспи, но с ококорени очи; лежеше Онова лисиче… Но всичко му се мярна само за миг. Колко ли седмици бяха изминали, без дори да помисли за Мици?


>> Глава 16

Един ден, когато Ри легна болна от грип, Огъстин и Джанис най-сетне отидоха сами да яздят. И двамата вътрешно се радваха, макар нищо да не казваха. Конете им също изглеждаха доволни — наетият кон на Огъстин и хубавецът на Джанис, с опашка като метла, без да има кой да се влачи /по петите им, препускаха или вървяха редом цяла сутрин, като не се изпреварват и на сантиметър.
Спряха да хапнат далеч от къщи, на открито, на хлад в порутена мелница без покрив. Навън, зад зяпналата врата със завесата й от, пълзящи растения, спънатите коне хрупкаха от един й същи храст; вътре, на пръстения под, ездачите дъвчеха салам, предразположени повече от всякога един към друг — дотолкова бяха близки, че започнаха да говорят за детството си. Установиха, че и двамата ги е било страх от тъмното; Огъстин заради тигъра, който, както бил сигурен, живеел под леглото му, докато за Джанис дебнещият звяр бил мечка. После Огъстин разказа как се страхувал, че ако не изскочи от ваната в момента, в който бавачката извади запушалката, ще бъде всмукан заедно с водата; сестра му Мери, макар и по-голяма, също така се страхувала и той сподели какъв ужас преживял един път, когато тя Изскочила първа и го бутнала във водата, точно там, където изтичала. Джанис на свой ред си призна как насред някакво надбягване по случай Деня на родителите гащичките й паднали изпод роклята и й се дощяло да умре на място…
Сетне помълчаха. Накрая Огъстин захвана една история, която дотогава не се беше опитвал да разкаже на никого в света — кошмарното преживяване у леля Беренис, когато й гостувал за първи път в Холтън.
Започна съвсем непринудено, с описание на леля си: «Тя е от онзи тип жени интелектуалки, с които никой не може да живее. Чичо ми обичаше наследствената си къща, но започна все по-често да изследва неподходящи за жени страни и оставяше леля Беренис сама в Холтън». Холтън, както обясни Огъстин, представлявал красива господарска къща от шестнадесети век в сърцето на Средна Англия. Там (в тихите щастливи дни на ранното му детство, в началото на века) леля Беренис изпълнявала пиесите на Еврипид почти веднага щом Гилбърт Мъри сварел да ги преведе. Обстановката била идеална. Ниският двор служел за открита сцена, а Г-образната къща зад нея, със сиви, обвити с магнолии стени предлагала врата към приземието, през, която да влизат И излизат смъртните, а над нея — балкон, където се появявали боговете.
— Леля Беренис не беше бездарна и хората идваха от километри — някои вече с автомобили, но повечето с карета, докато по-големите деца пристигаха от училищата си с двуколки. Сядаха на широките каменни стъпала, които служеха за пейки, и слушаха Безсмъртна поезия; изживяваха жалост и ужас и се пречистваха, стига да не завалеше дъжд.
От гукането на гълъбите и песните на всякакви видове птици миньорските сирени почти не се чували, защото къщата все още била заобиколена от двеста декара древна гора, която успешно скривала наклона, но отдолу минавали галерии и стените вече започвали да се пропукват.
— А последния път, когато ходих там, веднага след войната, казаха, че къщата станала съвсем опасна и щяло да се наложи да я съборят.
— Не ги е срам! — рече Джанис. — Такава хубава стара къща!
Огъстин продължи:
— Бил съм едва четиригодишен, а Мери — на седем, когато мама ни заведе в Холтън, макар да знаеше, че сестра й не търпи мъници около себе си, тъй както някои хора «е понасят котки. Играеха «Медея» и ролята напълно прилягаше «а леля Беренис. За Язон, както и за старата дойка бяха поканили добри актьори от Лондон, но останалите роли изпълняваха местни сили. Учителката ръководеше хора, икономът беше Креон, който с патос осъждаше господарката си на изгнание. Две миньорски хлапета от селото трябваше да играят децата, но точно същата сутрин се разболяха от заушка.
Не оставало друго, освен двамата с Мери да навлекат дрехите им (макар туниката да стигала до глезените на Огъстин) и да играят, а изобщо не били репетирали. В «Медея» децата не вземали много участие, дори не си отваряли устите до самия край, когато майка им започвала да ги убива.
— Разбира се, те умират зад кулисите, публиката чува първо детски писък откъм двореца, после две крехки гласчета, които възразяват, но за много малко — в Безсмъртни стихове. А когато Медея потегля за Атина (по въздуха) в теглена от змейове колесница, високо горе на покрива й се виждат малките тела. Къдриците на Мери, можеха да минат за момчешки, и освен това тя бе играла и преди; аз бях прекалено малък, за да разбирам от «игра», но сметнаха, че Мери ще ме бута насам-натам, а сцената с клането зад кулисите даваше възможност да ни суфлират.
Нещо повече, така Мери можела да говори и за два* мата, ако рецитирането на няколко Безсмъртни стиха се окажело прекалено трудно за него, тъй както помагала на четиригодишното си братче да се храни, като обирала мазнината по чинията му.
Понеже Бавачката и помощничката й Мейбъл седнали да гледат, Мери поела изцяло грижата за Огъстин. Всеки път, преди да изведе бъбривия си брат на сцената, му запушвала устата с един от огромните ментови бонбони, с които я била снабдила Мейбъл, и му казвала в никакъв случай да не се обажда — «все едно че е на черква».
— И наистина беше както в черква, дори нещо повече, с всички тези странно облечени хора, които произнасяха безсмислени думи с безизразен тон — само че в черква седях на сигурно място на пейката, където свещеникът не можеше да ме стигне, докато тук се намирах сред тях, а както бяха навлечени с нещо като столи, всички приличаха на свещеници.
Все пак не трябвало да се страхува, след като Мери била с него да го пази, и действително първия път, когато излязъл сред тях долу на двора, не било толкова лошо, въпреки че не му давали да говори. Докато двамата възрастни декламирали репликите си, детето имало достатъчно време да потърси с поглед Бавачката — или въобще някой «нормален» човек… Ей там седяла Мейбъл — съвсем накрая. Махнал й с ръка и извадил големия пъстър ментов бонбон да й го покаже, но Мери побързала да му дръпне ръката и го отмъкнала в къщата…
Джанис слушаше, но само защото й беше приятно да го слуша. Не беше чела «Медея» и доста се чудеше какво ли е всичко това.


>> Глава 17

Навън до воденицата без покрив конят на Джанис изцвили от удоволствие, когато Огъстиновият го захапа игриво за врата. Вътре Огъстин се приближи мъничко към Джанис, за да се скрие от напеклото слънце. Очите й се разшириха, но той почти не я забелязваше, разказваше на пресекулки, сякаш всяка отделна дума беше вкаменена буца, заседнала в гърдите му.
— Но после започна да става все по-лошо. Всеки път, когато ме извеждаха навън, ето ти я и леля Беренис — страхотно натруфена в колхидските си одежди — и все по-луда. На мен ми се струваше, че в истинска черква веднага забелязват, щом свещеникът вземе да го прихваща, и го набутват там горе, в специална клетка, да си вика, колкото си ще, и не, го пускат, докато не му мине пристъпът. Но никой не направи такова нещо с моята леля и тя вече беше съвсем полудяла, не ни оставяше двамата с Мери на мира, а най ме плашеше, като се правеше, че ни обича.
За тото мъничкият Сгъстил добре съзнавал, че това съвсем не е вярно и в редките случаи, когато я срещал, стоял настрана от нея, но тук щом понечел да хукне, все се намирал кой да го спре. Затова когато дошло време да се изпълни ремарката «страстно ги прегръща» и той почувствувал, че го грабват, не успял да се овладее и от ужас я ухапал. «О, сладки уста…» — изръмжала тя и продължила да го прегръща, сякаш нищо не е било. Свършила репликата си, а от пръста й по одеждите течала кръв… и «Влиза при децата».


Разказът на Огъстин ставаше все по-несвързан, но ето какво се случило всъщност. Щом влезли вътре, той се скрил зад сестра си в очакване на най-лошото, но ужасната леля не му обърнала внимание. Тя застанала на вратата, мърморейки като вещица под нос (всъщност преговаряла репликите си, докато чакала да й дойде редът), а после внезапно изчезнала. Двамата с Мери останали сами. Завесите били дръпнати, голям черен облак закривал слънцето, вътре станало почти тъмно — докато не блеснала мълния, последвана от силна гръмотевица, която заглушила монотонните гласове. После настъпила дълга унила пауза и той бил сигурен, че се задава нещо ужасно, без да знае точно какво (защото хапеш ли, те наказват).
— Искам да ида до едно място — рекъл Огъстин високо (след светкавицата вътре станало още по-тъмно; почти не се виждали/един друг).
— Ш-ш-ш-т — отвърнала Мери. — Ще почакаш. Трябва първо да те убият.
— Да ме убият…
Значи това правят лудите лели, когато малките момченца хапят! Ами да, виждал беше как го прави един селянин. Грабна една овца от петдесетте, затворени в кошарата, натисна я над някаква кофа и й разпори гърлото, докато останалите гледаха. А и на стената в детската стая в Холтън висеше картина — вързано момче, а над него мъж, облечен почти като лелята, надвесил се и размахва нож…
Разбира се, това беше Исак и Бавачката ми каза, че момчето в края на, краищата не го убили, ама сега вече разбрах, че сигурно е сбъркала! А знаех, че Мерц само ще стои и ще гледа, защото както го рече това. «да те убият», хич не я беше грижа, че ще ме натиснат връз някоя кофа и ще ми разпорят гърлото.
Междувременно си спомни как бе рукнала кръвта, спомни си как овцата внезапно се бе отпуснала и езикът й бе увиснал навън. Но ето че стоеше и нетърпеливо подскачаше от крак на крак, защото има нужди, които са по-важни дори от убийството… Внезапно леля Беренис се озова отново при тях и Огъстин си помисли: «Ето сега!» Но не, вместо да извади нож и Да го натисне веднага над някоя кофа, тя прошепна на Мери: «О, де…», а после, когато Мери я погледна, без да разбира, й подсказа: «Продължавай! _О, де да бягам… майчини ръце!_».
— О, де да бягам… майчини ръце! — прошепна сестра му, сякаш повтаряше молитвата след бавачката.
— Не зная, мило братче. Гинем ний:
Навън гласовете на хора бавно замряха. Внезапно леля Беренис се обърна към Огъстин, опулила святкащи очи:
— Трябва да изпищиш, зверче такова! — просъска тя и го разтърси. Но Огъстин беше прекалено ужасен, за, да изпищи. — Тогава ти! — обърна се отвратено лелята към Мери и макар лицето й да беше съвсем спокойно, момичето изпищя така, че едва не пръсна тъпанчетата на Огъстин — тъкмо когато усети как топлото поточе се застича по крачетата му.
Беше от онези кошмари, в които хората «са други», а дори Мери — единствената му покровителка, последната му опора в света на разума, полудя и тя — изпищя и започна да ломоти безсмислици, като имитираше два гласа! И все пак думите не бяха съвсем безсмислени, защото той долови неща като «За бога» и «Гинем» и «Меча на смъртта»* — но това все пак не беше мама, а дали пък не беше тя (защото най-лошото на кошмарите е, че никога не знаеш кой какъв е)? Тя не държеше меч… а дали пък не държеше? Защото сега очите му, готови да видят всичко, зърнаха как в ужасната кървяща ръка се появи острие.
[* Цитирано по стихотворния превод на Ал. Балабанов — «Хемус», 1974 г., с. 72, 78-79. — Б.пр.]
— Така се бях вцепенил, че не можех да изпищя том и Мери беше с тях, нямаше кой да ме спаси, Тогава защо да пищя.
Докато с усилие намираше думите си, Огъстин преживя отново страха, той идваше на талази и косите му настръхваха. Макар че едва му разбираше, нещо от онова, което той преживяваше, стигна до Джанис и тя дълбоко се развълнува.
— О, бедничкото ми! — възкликна и го целуна.
Изненадан, но и някак странно облекчен, Огъстин върна целувката. При което, щастливо тръпнеща, тя се отпускаше в ръцете му и легнаха заедно на земята, забравяли детските кошмари, тялото й се притискаше плътно до неговото. След миг устните им отново се срещнаха и тя разтвори неговите с езика си.


>> Глава 18

На връщане яздеха на доста голямо разстояние един от друг. Огъстин — зачервен, а Джанис — побледняла. И наистина, мислеше тя, кой ли англичанин не е разпратен? Пазете се, американски девици, защото прочутата английска студенина е чисто лицемерие; в душите си те са не по-малко развратни от италианците — но пък са и по-опасни, защото от италианците човек се пази!
Можеше да се очаква, че тя ще мълчи за станалото, но не, трябваше да изпълни своя дълг. Като степен пожар се разпространи вестта, че на Огъстин не може да се има доверие; той не знае кога да спре! Защото нека се разберем, те бяха все «добри момичета», а това означаваше просто да не се прави последната стъпка, която те превръща в леко момиче, бе съвсем лесно с известна опитност и с помощта на момчето да постигнеш пълно задоволяване.
Никому не мина през ум, че и Огъстин може да е бил не по-малко слисан и да смята Джанис едва ли не за проститутка, защото нямаха представа доколко моралните закони, към които той се придържаше, се различават от техните. В неговия кодекс на английски джентълмен първа точка гласеше: че момичетата са «студени» и «чисти», което означаваше, че Природата ги е оставила без каквито и да е плътски желания, освен ако не ги породи любовта. Дори за човек с неговата националност и произход Огъстин слабо познаваше момичетата, но винаги беше предполагал, че в редките й почти невероятни случаи, когато това става, едно момиче съвсем сигурно не би започнало нещо, което няма намерение да доведе докрай; от страна на мъжа пък би било най-грубо оскърбление да се отдръпне (може да я тласне, към самоубийство, като се има предвид, че тя никога не би го направила, освен ако не я е извадила от равновесие дълбока, страстна любов, на която положително ще отговорят с взаимност). Така че след като момичето веднъж започна и Огъстин му позволи да започне, той се почувствува дълбоко обвързан; не че изпитваше желание да се отдръпне — малко младежи имат късмета да започнат с момиче, което да е и наполовина толкова красиво колкото Джанис, освен това тя явно така изгаряше от страстна любов, че в сравнение с нея самата Клеопатра би била едва ли не буца лед.
Да не говорим, че Джанис направи всичко, на каквото беше способна, да възбуди и него, до последния миг, когато, тъкмо навреме, го зашлеви (откъде да знае, че той няма да се придържа към правилата на играта като всяко свястно американско момче?).
Последните му задръжки се сринаха, когато й разказа онази история от детството си — като таралеж, който най-сетне си прибира бодлите; ако не беше това, можеше нищо да не се случи. Но тогава едва ли щеше да разбере що за пачавра е тя и току-виж, истински се влюбил! Защото Огъстин много я бе харесвал, всъщност едва сега, когато всичко свърши и не можеше да я понася, той установи, че сигурно доста ще е бил влюбен, преди да се случи това ужасно нещо; докато Джанис пък откри, че е почти влюбена в този отвратителен тип точно сега, след… дали пък всъщност не беше заради начина, по който се бе държал?
Но как биха могли тези двама души да се сдобрят, когато всеки се чувствуваше жестоко онеправдан и оскърбен от такова порочно същество? Тя не можеше да му прости, че той така прибързано я е сметнал за едно от ония момичета, които стават самотни майки; той пък не можеше да си прости, че тук мъжът е използуван едва ли не като «предмет», сякаш няма нерви или свои нужди — просто бездушен кол, на който може да се отърка момичето…
Но извън сексуалните проблеми, Глутницата имаше и други. Например как да се снабди с пиене. Полицаят, чието злокобно посещение в магазина толкова подплаши Огъстин, съвсем не беше тръгнал по петите му. Обикновено полицията не се занимаваше със спазването на сухия режим (сухият режим важеше за цялата страна, а в Кънектикът, както и в още няколко щата, Единадесетата поправка* към конституцията въобще не бе ратифицирана), но този човек си навираше носа навсякъде и беше много близък с агентите «а федералната полиция; едва-що се беше появил и в няколко ферми намериха казани за ракия и ги конфискуваха — взел беше имената на фермерите от счетоводната книга на магазина, като хора купили онези «полезни за различни цели» нещица.
[* С която се въвежда «сухият» режим. — Б.пр.]
Щатските полицаи не трябва да знаят повече, отколкото им влиза в работата. Една нощ налетя на внезапно изпречила се на пътя му тел; моторът се разби, той си счупи две ребра и носа и стана тя, каквато стана. Доказа се без всякакво съмнение, че нито един от заловените фермери не го е направил и вей пак странно — щом те нищо не знаеха, защо до един имаха непоклатимо алиби точно за тази нощ.
Така Глутницата остана на сухо. Обичайните им източници внезапно пресекнаха и им трябваше известно време, докато открият крайпътното заведение «Росна капка» на шестнадесет километра по шосето за Ню Милфорд.
Обикновено приписваха сухия режим на войната в «Европа»; американските майки (както твърдяха) го прокарали набързо, докато синовете им се биели във! Франция. Ръсъл, братовчедът на Ри, също обвиняваше войната, но се аргументираше по-задълбочено:
— Вашата проклета война приключи прекалено бързо — оплака се той на Огъстин, — без почти нит® един изстрел. — (Сигурно имаше предвид американски изстрел.)
При армия от четири милиона души — почти два пъти повече от населението на Уелс, вероятно бяха дадени два пъти по-малко американски жертви от уелч ските… Генерал Пършинг направи каквото можа, но не му оставиха достатъчно време, затова Америка се озова с изобилие от неизразходвана, подготвена за войната омраза, която внезапно се лиши от обект, към който да се насочи.
— Отгоре на всичко — каза Ръсъл — страната са държи точно като костенурка, която има колики (божичко, чуваше се как червата й куркат като фабрична сирена!); бедната глупачка обвинява външния свят за болките, а се прибира в черупката си, за да избяга от тях!
С две думи страната тръгна по пътя на изолационизма, отдръпна се в себе си и нямаше обект, върху която да излее враждебността си; стигна се дотам, чу Америка трябваше да се раздели на две половини, за да изразходва тези излишни военни емоции (и наистина разделението, което сухият режим осигури, беше по-безопасно от всяко по-естествено противопоставяне; на класа срещу класа или на черни срещу бели).
— Също като самотна дърта маймуна, която се бори сама със себе си, задните крака се опитват с все сили да издерат очите, докато зъбите са дълбоко впити в собствените й слабини.
Ако Ръсъл е прав, помисли Огъстин, учените глави биха нарекли цялата тази сухорежимна схема на поведение «игрова терапия».
И наистина обявиш-необявиш «мира», и някои започнаха да взривяват реда; отведнъж милиони хора в цялата страна вдигнаха стачки — а в Бостън стачкува дори градската полиция. Онова, което Ръсъл наричаше «синдром на самоизяждане», налетя като ураган от всички посоки на света и скоро вашингтонските законодатели се замятаха като тапи във вода.
— По онова време, ако държавникът не беше от лека категория, потъваше — както потъна президентът Уилсън. Така че, притиснати от привържениците на сухия режим, «тапите» от Конгреса и Сената гласуваха до една като тапи! Обаче — добави младият умник Ръсъл — онези типове от лека категория на Капитолийския хълм не бяха вчерашни, съвсем не! Гласуваха за въвеждането на сухия режим, защото нямаха друг изход, но нито един от законите за прилагането му, които сътвориха, не върши работа и не би могъл. А защо? Защото дълбоко съм убеден, че изобщо не са били предназначени да вършат работа.
Следователно цялата тази система е не само щура (си каза Огъстин), нещо повече, тя съзнателно е замислена такава! Така или иначе, тези законни мерки му изглеждаха наистина странни: продажбата на алкохол беше престъпление, а купувачът не носеше вина; подсъдно беше да понесеш алкохол към къщи — това се смяташе за нарушение на самата конституция! Но веднъж стигнал у дома, можеш да си спокоен. Макар че единственото нещо, което си струва да направи човек с пиенето, е да го изпие, това да изпиеш нещо, след като вече го имаш, се смяташе дори за дребна простъпка. Може би подобни аномалии нямаше да имат значение, ако всички с готовност спазваха сухия режим, но след като повечето не го правеха… Е, такива бяха правилата на играта…


>> Глава 19

Винаги когато в популярните народни игри се намесят големите пари, те привличат професионалисти и стават грозни и кървави. Пък и бандите професионални контрабандисти на алкохол не срещаха големи затруднения при намирането на готови да пролеят кръв попълнения — защото сред четирите милиона «ветерани», подготвени и настроени да убиват, онези, които бяха дали макар и един изстрел във Франция, се брояха на пръсти; за прекалено много от тях войнишкият живот се състоеше от предълги месеци военна подготовка, последвани от още повече месеци очакване ни демобилизацията — докато девствените пръсти ги сърбяха да натиснат спусъка.
Все пак живото сърце на тази игра бяха по-скоро любителите от цялата страна. Тази игра откликваше на отдавнашна нужда, като даваше воля на човека от Дивия запад, който се крие под закопчания догоре костюм на всеки американски бизнесмен. Година след година поправката към Конституцията оставаше неотменена поради една много проста причина: дори най-«мокрите»* не искаха това; тя позволяваше на младите (и недотам младите) да дават воля на своите анархистки, бабаитски инстинкти и да нарушават закона с одобрението на по-голямата част от нацията. За такива алкохолът имаше само символично значение. На танцовите забави, винаги когато кавалерът напускаше приятелите си, Джанис (или някое друго момиче, което той сваляше), преди да каже «с удоволствие», се опитваше да открие къде елегантната кройка, на костюма му се издува от плоското шише; пристрастяването на младежите към алкохола рядко беше причина, по-скоро — логично следствие, незаконната издутина бе просто знак за мъжество — нещо като скали на колана.
[* «Мокри» се наричали противниците на сухия режим. — Б.пр.]
Но този вид скалпове се намираха все по-трудно в околностите на Ню Бландфорд. Обиските ги принуждаваха да изминават петнадесет километра повече, за да намерят уиски. Това рязко повишаваше риска, тъй като според осемнадесетата поправка «пренасянето» на алкохола бе нарушение на конституцията; дори колата, в която намереха алкохол, биваше конфискувана и честта изискваше — ако те преследват и виждаш, че няма да успееш да избягаш — да натиснеш газта и подкараш право към първото дърво или стена, та федералните агенти да получат развалина, която за нищо не става (предишната година по-големият брат на Ръсъл се бе убил точно по този начин в Мейн).
Преследвачите обикновено стреляли в гумите; но колите на Глутницата и без това не бяха от бързите, така че тръгнеха ли след тях, спукана им беше работата. Оставаше им да се доверяват на снабдителя — ако научи, че се подготвя засада, да ги отпрати с празни ръце — стига, разбира се, шпионите му да не го измамят.
Повечето от тези сведения Огъстин извлече от Ръс, преди да са се сетили да го предупредят за случилото се с брат му. Останалото научи предимно от Сейди, защото напоследък отношението му към нея се беше променило. Знаменитата студентка по право, която така знаменито била карала камионите на някаква банда и всички твърдяха, че е спала не с кой да е, а с Големия им шеф — защото Сейди не се правеше на «Добро» момиче, по-скоро се мъчеше да я вземат за по-лоша… Разбира се, беше ужасно непривлекателна, но в края на краищата не чак толкова, горкичката.
След прочутото «оскърбление», нанесено на Джанис, Сейди започна някак неохотно да показва, че Огъстин е спечелил уважението й — въпреки изисканото си произношение, той не беше някакъв си бутафорен херцог! Тоза я накара отново да се замисли какво го е довело тук — вдън гората, в това нищо и никакво място Ню Бландфорд, да скитосва из околността с тълпа нищо и никакви хлапета. Що за птица бе всъщност? Някакъв си британски лорд? Защото той съвсем не бе хванат от гората — съвсем не! Нищо че косата му изглежда като подстригана с трион, а протритите му дрехи миришат на океан като на беглец от кораб; готова беше да се обзаложи, че е от изискана среда — и то от каква! Този тип си беше готин — отдалеч му личеше, че е готин… Малката, я стига, че съвсем си се разкиснала…
Наистина (без да е хлътнала по него като Ри) Сейди осъзна, че вариететните задявки… Божичко, с тези изтъркани номера здравата беше оплела конците? По-добре да вземе да си оправи маниерите… Госложичке, грабвай сапуна и си измий калната уста.
Във всеки случай тя престана да му додява и Огъстин се поотпусна. Колкото до търговските трикове и надхитряването на полицията, Сейди си знаеше работата, а след станалото с Джанис той беше все повече склонен да се измъкне от Глутницата. Затова положи големи усилия да понесе миризмата на парфюма, с който тя се поливаше, и започна да посещава нейните семинари, посветени на въпроса как да се заобиколи законът, и да попива съветите на специалистката. Сейди не си поплюваше, а и знаеше всички номера; би могла да се окаже полезна, ако някога дойдеше време да се действува…
Но чакай, чакай! Да се държи по-приятелски с някаква Сейди, дори да изцежда от нея снопа, което знаеше, беше едно, но да се съгласи това вулгарно същество да му помага — съвсем друго. Ясно обаче беше, че от останалите не можеше да очаква никаква сериозна помощ! Господи, това място му бе дошло да, гуша; нито един от тях нямаше да му липсва, когато си отиде, ако не се смята Ръсъл (и Ри, дойде му сетне наум…).
Как копнееше да си е у дома.


>> Глава 20

«У дома…» в Мелтън все така обсъждаха как Нели ще си изкарва прехраната.
— Е, какво ще речеш, ако за начало се заеме с децата на Тед? — предложи Уонтидж на госпожа Уинтър — Тед, от Ковънтри, със седемте деца… Той вече притежаваше не само бараката зад къщата, за да сглобява там бегачите и «специалните» си изобретения, ар имаше и помощник за поправките и истински магазин, където се продаваха различни марки велосипеди и помпи, а и собствена къща, платена в Дрой. (Отделена. В добър квартал.) Издигнал се беше и не можеше да изпраща децата си в обикновен интернат. Но пък навсякъде другаде струваше прекалено скъпо, а и с всичката тази челяд; някои частни училища имаха наглостта да искат по осем лири на срок! Така господни Уонтидж щеше да услужи и на двамата…
Госпожа Уинтър и Уонтидж бяха приключили с обяда (главните камериерки идваха в «Стаята» само за, десерта, така че двамата стари приятели бяха сами).
— Трябва да разбереш — рече Уонтидж, — че тя друго не умее.
— Досега се е занимавала само с малки деца. На колко е неговият Джордж?
— Четиринайсет, но тон не влиза в сметката. Работи при баща си, освен него само последните близнаци са момчета.
— На колко са?
Той се замисли за момент.
— Родиха се веднага след войната. — (Петгодишни, другите са момичета… — Госпожа Уинтър въздъхна с облекчение.) — Но трябва да знаеш, едва ли ще преживява с онова, което изкарва от Тед. Като е с дете, само храната и квартирата може да струват почти лира, дори повече — ужасна скъпотия навсякъде.
— Господарката й плаща по два шилинга на час.
Уонтидж изсумтя.
— По-добре да не иска толкова от Тед! Ще й каже да си гледа работата. Какво — да иска два пъти повече от монтьора му? — Млъкна за миг. — Виж какво, Тед е само нещо като начало; тя трябва да си създаде връзки… поне на три места да работи.
— Така няма да й; остава много време за бебето.
— И какво от това? Шест пенса ще й стигат да плаща за гледане. Въпросът е да припечелва по нещо да му слага в корема, там е работата. Някоя годинка още и той ще й изяде ушите.
Госпожа Уинтър помисли за момент, а после отсече:
— Най-добре пиши на Тед и виж какво ще рече.
Уонтидж все още не бе приготвил вината за вечеря, но се обърна на вратата и попита:
— Пиану? — а когато госпожа Уинтър отвърна с: «не, и нота не може да изсвири», додаде: — Тед ще иска и пиану. Накарай я да изкара един от ония курсове, няма да й отнеме много време.
А после изчезна.
Като си помисли човек (сигурната ръка на Уонтидж наливаше отлежалото бор до), в последна сметка Тед добре се справя, нали така, всичките му Грижи са Дребни.
Тед… Фред и Тед Уонтидж се бяха родили край Бинли. Тогава там нямаше каменовъглени мини; родиха се в стопанството на Джентълмен, където баща им беше кравар, докато един ден, както хранеше кравите, една от тях го прободе в слабините и той умри. По това време и двете момчета вече се бяха нагледали за дял живот на крави (и до ден-днешен Фред не понасяше мляко в чая си); затова щом на Фред се удаде възможност да постъпи като слуга в замък Стамфорд, той хич не се замисли — такива случаи не падат всеки ден! Но пък Фред беше надарен с подходящо телосложение и маниери за прислужник… А Тед — тънкокрак завързак, нито достатъчно висок, нито — прасци на лакей; и което беше по-лошо, не можеше да изтрие усмивката от вечно ухилената си мутра; така че работодателят на баща им плати обезщетението и изпратиха Тед в Ковънтри да учи занаят при някакъв чичо.
Чичото на Тед беше от последните майстори тъкачи, които навремето направиха Ковънтри прочут с копринените ленти, по тях имаше дори изтъкани сложни портрети. Това деликатно изкуство се твореше на свързани с общ източник на енергия станове; но фабричните станове ги изместиха от пазара; стана така, че на домашен стан човек не можеше да си покрие разходите за енергия (а напоследък не смееха да използуват деца да натискат педалите, колкото и пари да спестяваше това). Тед разбра накъде отива работата и щом парите от обезщетението свършиха, вместо да продължи и да стане калфа, отказа се от занаята и се залови с велосипеди. Постъпи в заводите на Хъмбър и започна отново да учи.
В годината, когато умря старата кралица, черните ленти се продаваха на километър — черни кариоки за косите на малките момичета, черна коприна за мъжките шапки, черно кадифе за дамските, а и креп — просто не смогваха да го произвеждат… Фред реши, че брат му е луд: най-малкото трябваше да отиде при собственика Кеш и да получава майсторска заплата, като поддържа становете, защото то не беше работа за неподготвени момичета; имаше места и за тъкачи. «Луд…» Наистина ли е бил луд? Защото сега брат му Тед имаше любяща съпруга и чудесна къща с три спални горе и две долу, пълна с «грижи», а и собствен магазин за велосипеди. Докато Фред…
Фред въздъхна. Но пристъпът на самосъжаление не трая дълго — в края на краищата той поне бе осигурен. Животът на прислужника не е посипан с рози и есе пак… «Старата прислуга» — със или без спестявания, не те оставяха да гладуваш — поне истинските благородници не го правеха. А в Ковънтри мнозина гладуваха — или почти гладуваха; поне така беше доскоро, макар и нещата да започваха да се пооправят. А преди пет години парче стъкло отнесе почти целия нос на Тед — по време на безредиците в Бродгейт в Деня на мира разбили магазина на Дън (тълпата побесняла при вида на една лейди Годайва*, която се перчила в _пълното си одеяние_ на витрината).
[* Лейди Годайва — героиня на англосаксонска легенда (XI в.), според която минала гола на кон през Ковънтри. — Б.пр.]
Тази нощ писа на брат си, а три дни по-късно получи отговор.
Последният разговор на Мери и Нели, загубила трима близки хора, приключи, както винаги, преди да бъдат изречени съдбовните думи. На осиновяване или в приют — какво друго биха могли да направят със Сил, та да може Нели да тръгне на работа? Но колкото по-ясно ставаше, че майката няма такива намерения, толкова по-малко сили имаше Мери да й го каже. А сега беше благодарна, че не го е направила, защото ето че госпожа' Уинтър дойде да й съобщи, че проблемът бил решен и всичко — вече уредено, Уонтидж получил отговор от брат си, който живеел в Ковънтри; Нели можела да отиде (с бебето си); намерил й е квартира, и да предава уроци на деца на почтени бакали и други…
Мери изпита дълбоко облекчение, макар да бе съвсем мъничко огорчена — защо въобще не бяха я питали и бяха уредили нещата сами, без нейна помощ, след всичко онова, което бе направила… И все пак по-силно беше облекчението, а докато й съобщаваше новината, лицето на икономката сияеше. След две седмици предстоеше да пристигне госпожица Пенроуз (истинската гувернантка); решението дойде тъкмо навреме — и, о, господи, каква грижа се смъкна от гърба й!
Първата половина на август валя, но сега отново, грееше слънце. Божурите бяха отрупани с цвят и как» то стоеше надвесена от прозореца, градината под нея» в цялото си августовско великолепие, окъпана от лъчите на августовското слънце, й напомни по някакъв начин за Рубенс, както по отношение на цветовете* така и на формите (а дори и на ароматите). Долу на терасата един дрозд кълвеше охлюв — намерил го беше опиянен сред маковете; навсякъде птиците пееха благодарствени песни след дъжда, а скрита нейде из градината, пееше и Поли.
По-нататък, на кадифената поляна един кос се бореше с червей. А отвъд, в сянката на разклонен кедър — незабравима картина на Реноар — Сюзън Аманда спеше в количката си с вдигнат гюрук, докато Минта седеше на сгъваемо столче до нея с нахлупена ниско над очите сламена шапка; с едната ръка леко полюшваше количката, а с другата държеше евтин любовен роман.
После Мери видя и Поли бавно да върви по тревата — бавно, защото се надяваше една червеношийка да й кацне на рамото (Поли разбираше от червеношийки). Небето беше лазурно… Сърцето на Мери се преизпълни с щастие, гърлото й се сви, всеки милиметър от тялото й, от главата до петите, ликуваше, че живее.
Когато дългата витиевата песничка свърши, Поли» слезе от мястото си за пеене — чатала на окичената с шушулки ракита точно там, където стволът се подаваше сред гъстите листа на хортензията (която все още, макар и прецъфтяла, сладко миришеше), а след като се отчая от червеношийката, отиде на пръсти до едно хубаво кътче между високи чемширови плетове. Тук имаше хубаво кръгло езерце със златни рибки, обсипано с водни лилии и оградено с каменен парапет; в средата се виждаше мъничък фонтан и там, вгледан във водата, седеше един от най-близките и мълчаливи нейни приятели — направен от бронз в естествена големина. Шапката му беше плоска като на свещеник и все пак, тъй като не носеше никакви дрехи, ако не се смятаха крилете на краката, едва ли беше свещеник. Според нея много по-вероятно бе да е индианец, щом е мургав.
Поли се покатери в скута му и охлаждана от време на време от пръски вода, започна да шепне, защото сега, след като Огъстин го нямаше, доверяваше всичките си, тайни на него.


>> Глава 21

Всъщност в Америка на Куе* му мина модата преди година, но най-младите толкова рядко са в крак с тези неща, че всяка сутрин Ри продължаваше да се измъква от смачканото си долнище на пижамата (цяло лято спеше без горнище), заставаше пред огледалото и повтаряше магическите думи: «Всеки ден и във всяко отношение все по-добре и по-добре ми става.» Под това тя вероятно разбираше, че става все по-хубава и по-хубава. Сетне разтриваше очи с юмрук да се събуди достатъчно, за да види дали гърдичките й са пораснали през нощта. След това покриваше доста невзрачния си бюст с кърпа и слизаше да се измие в кухнята.
[* Американски психиатър, който проповядвал, че човек може да си повиши самочувствието, като повтаря съответната формула. — Б.пр.]
Но днес, докато си миеше зъбите на мивката, Ри беше тъжна, а когато се облече, едва хапна от овесената каша. Несръчният Брамбър-младши ритна на минаване стола й и тя една не се разплака — животът беше лишен от смисъл, искаше й се да умре. Баба мрънкаше над сушените си сливи, Ърл свиреше на окарина, майка й дърдореше като кречетало… Ри копнееше да остане сама, затова излезе на двора и близо час седя в хладния мрак на нужника, гледайки как мушиците играят в слънчевия лъч; той падаше косо от отвора с формата на сърце, който всички «специалисти» изрязваха високо на вратата — да се вижда дали вътре има някой.
Не може да бъде, не може да е вярно! Когато Джанис се върна и разказа как я е Оскърбил, Ри въобще не повярва — Джанис, тази прелъстителка кокетна, жена на Потифар*. Защото Огъстин не беше такова момче, никой не го знаеше по-добре от Ри! И все пак на него сигурно му беше ясно какво разправя Джанис, но не го отричаше нито публично, нито пък пред Ри, затова подозрението започна да се прокрадва в душата й и всеки ден и във всяко отношение тя ставаше все по-зле и по-зле…
[* Според Библията я Корана — жена на египетски царедворец, която харесала Йосиф. Бягайки от нея, той изпуснал връхната си, дреха, което й позволило да го обвини в опит за прелюбодейство. Затворили го в тъмница. — Б.пр.]
— Ри! Къде, по дяволите, се завря» това момиче! Дошъл е Ръс! — Пронизителният глас беше на майка й, затова Ри най-сетне излезе от тъмното. Заслепена от светлината, тя видя само как майка й пъди мухите, докато изсипва помия в канала; после зърна доджа на Ръсъл пред къщата. Беше дошъл да й каже, че Глутницата отивала на езерото и тя изтича горе да си сложи банския, надявайки се, че с повече късмет може и да се удави.
Братът на Ръс беше загинал като герой, бягайки от полицията; затова когато стана дума кой да отиде до заведението на пътя за Ню Милфорд, всички бяха единодушни, че не бива да е Ръсъл — една жертва £ семейството стига. Но другите по-големи Момчета се редуваха. Отначало, като гост и чужденец, Огъстин не влизаше в сметката; но когато разбра какво правят, каза им, че така не става, а след оскърблението, което нанесе на Джанис, съпротивата им бе отслабнала. Отначало отиде само като придружител — да го види Мики Мълдун, собственикът на «Росна капка», а и той да научи пътя, защото те рядко се връщаха по един и същи път. Но утре, неделя (трябваше да е днес, но всички коли бяха нужни, за да отидат на езерото), той щеше да пътува сам, със стария додж на Ръсъл.
Не го тревожеха много разни мисли за преследване и федерални — агенти, тъй като Мики Мълдун положително плащаше скъпо и прескъпо, за да не го закачат; най-много се притесняваше колата да не се повреди, защото макар да познаваше добре такава сигурна кола като бентлито, това нямаше да му помогне много да се оправи с разнебитения додж. Освен това някой случаен полицай можеше да му поиска шофьорския талон, какъвто нямаше, и да започнат да го разпитват.
Но сега всички тези грижи се отлагаха за следващия ден; днес, когато се намъкна в нечия кола, вече навлякъл банските гащета, които купи от магазина, отиваха само до езерото да поплуват… Ръсъл, Ри и останалите, дори самият той — с дебели дрехи от трико с хастар. В Англия от тия глупости се отказаха по време на войната, днес модата сред младежите от висшата класа във Великобритания повеляваше, когато могат, двата пола да овладеят смущението си и да плуват заедно съвсем голи, като шведите. Но както законът, така и практиката тук забраняваха памучните бански, защото прилепвали; трябваше да носиш вълнени с дълги крачоли и ръкави и дори мъжете носеха полички. Колкото до момичетата, човек никога не можеше да ги види така добре увити, както когато отиваха да се къпят.


>> Глава 22

Езерото всъщност представляваше водоем с лъкатушни брегове високо в планината, с чудесен изглед от язовирната стена (от която скачаха). Тръгваше се по едно отклонение от пътя за Ню Милфорд, където стърчеше олющена табела с надпис: «Забранено за автомобили, ловът забранен, риболовът забранен, къпането забранено. За всички се отнася», но очевидно никой не му обръщаше внимание и всички се отпраха в тази посока. Оттук започваше неравен горски път сред боровете. На едно място той се разклоняваше: в едната посока се спускаше по стръмно надолнище към стената, а в другата се виеше сред дърветата към по-плитката част на езерото, отдалечено на около километър и половина. Днес първата кола свърна към стената, но следващите започнаха силно да свирят с клаксоните, затова спряха и започна спор, от който стана ясно, че повечето искат да отидат на «нашия остров»…
Този приказен остров, който бяха открили и присвоили, се намираше в една извивка на лъкатушния бряг. Сгушен беше в заливче и не се виждаше, докато човек не стигнеше досами него, а напряко откъм стената не можеше да се мине. Тъй като Глутницата никога не се делеше, желаещите да скачат се предадоха И се заклатушкаха назад по неравната, едва забележима пряка пътека към по-плиткия край на езерото, за да се присъединят към приятелите си, макар и да продължаваха да спорят.
Когато най-сетне стигнаха до другия край на езерото, спряха колите и се изсипаха шумно на малкия плаж. Там едно семейство се бе разположило на бивак — бащата, заспал на слънцето с килната над очите шапка, майката, заета с приборите, консервените кутии и хартиените чаши, а децата пищяха в плитчините, бабата плуваше малко по-нататък върху гума от камион. Бандата не им обърна внимание — дори на момчето и момичето: все едно че ги нямаше.
До заливчето с малкия остров, накъдето бяха тръгнали, можеха да стигнат само по този път, като се прехвърляха от скала на скала между непроходимата гора и езерото… Закътан остров с плачещи брези; остров, за който никой нищо не знаеше, както вярваха всички.
Отначало събуждаха ехото и шляпаха из плиткото, но веднъж избягали от света на хората, далеч от погледа на разположилото се на плажа семейство, Уолдъновската* идиличност на местността ги завладя и дори тези шумни същества едно по едно замлъкнаха. Нещо повече, оттам нататък станаха почти като дърветата тихи; никой не говореше, докато се промъкваха напред, никой вече не се плискаше във водата; движеха се безшумно, сякаш бяха част от нея, от камъните, гората, августовския ден, всички бяха едно — почти повярвали в бога. Ухаещи на бор, те се придвижваха безшумно, краката им прилепваха към скалите — по-скоро като пътуващи корени; пръстите им като листа, очите им, отразили небесната шир (само Ри правеше изключение, в нейните очи не оставаше място за друго освен за Огъстин).
[* От «Уолдън, или живот в гората» на американския писател Хенри Дейвид Торо (1817-1863 г.), възторжено описание на неосквернената природа. — Б.пр.]
Гората над тях се изправяше плътна като стена. Долу водата беше бистра и спокойна, заляла клоните на дъното на езерото, които обграждаха като призраци ярките отражения… Като онова бяло нещо във вира, в блатото у дома, в Уелс; и сърцето на Огъстин се сви едва ли не с прежната болка, обзето от жалост по злощастното момиченце, което беше намерил.
Оставаше да се заобиколи още една скалиста, обрасла с дървета издатина, В тишината мислите на Огъстин се въртяха около бедната малка удавница; съвсем забрави къде се намира. Останалите също бяха така тихи, че никой не би могъл да чуе дори стъпките им, и прекалено погълнати от настроението си и едни от други, за да обърнат внимание на нечий глас. Докато най-сетне завиха и се озоваха край заливчето, погледнаха към собствения си остров и видяха там, под брезите, под перестите листи…
Ри (а и повечето от тези момичета и момчета) не го бяха виждали, макар и да си го бяха представяли стотици пъти — «двугърбото чудовище в действие»*.
[* Шекспир,«Отело», I, 1. — Б.пр.]
По целия път на връщане старият додж на Ръсъл едва се мъкнеше. Клапаните заяждаха; предизвикваха сърдечни пристъпи и докторът очевидно щеше да препоръча да не бърза по нагорнища. Затова Ри и Ръсъл стигнаха много след останалите. Пътуването изглеждаше безкрайно и почти през целия път тя беше като болна. Когато Ръсъл я помоли да изтича до Огъстиновата колиба и да му каже, че колата не е в състояние да пътува на другия ден до «Росна капка», тя отказа. Затова Ръсъл се принуди късно през нощта да отиде и да го съобщи сам на Огъстин.
Сама, в леглото си Ри не можа да спи. На дневна светлина беше неприятно, но в тъмното стана още по-лошо, защото в мрака очите й — затворени или не виждаха само тези съвкупяващи се тела. Значи това правеха «влюбените» — макар и да приличаше повече на убиване, отколкото на обичане. Но къде оставаше блаженото и чудодейно сливане един с Друг, което винаги си беше представяла? Вместо това — пъшкане и степания… Всъщност сигурно страшно болеше; и тя стисна крака, сякаш да се защити, напрегната като опъната тетива.
_Джанис го ударила!_ Изглеждаше невероятно Огъстин тайно да иска да прави това на нас, момичетата, този мил и нежен Огъстин. Наистина ей беше опитал с Джанис, не с нея, но да предположим, че някой ден, един от стотиците пъти, когато бяха оставали сами в гората, беше започнал… През нощта зърната на гърдите я заболяха, а коремът й пламна ниско долу; мяташе се в леглото, докато чаршафът се усука като въже. Щеше ли да му позволи, ако се беше опитал, щеше ли да изтърпи, колкото и да я болеше, ако той иска нещо толкова много, а тя може да му го даде?
Преди зазоряване заспа — за да сънува, прозорци с червени дантелени пердета и птици.


>> Глава 23

На другата сутрин Огъстин имаше късмет. В неделя скоро след закуска дойде на гости Ерол, големият брат на Бела; докара лъскавия щутц-панда на Втория вицепрезидент (Пласмент) на компанията, Огромният ауспух)от полирана мед издуваше цялата лява страна като бузата на свирач на флейта (дали го е взел с разрешението на Втория вицепрезидент (Пласмент) това никой не попита). Ерол беше пътувал цяла нощ и трябваше да се наспи на спокойствие; така или иначе всички сметнаха, че колкото по-малко знае за какво вземат колата, толкова по-добре за него, ако се случеше беда… Освен това, водени от най-добри чувства, не казаха и на Бела — кой би искал да предизвика свада между брат и сестра. Колкото до Огъстин, на него обясниха само, че с тази кола ще отиде.
Огъстин се зарадва — не беше бентли, но все пак… А когато се намести зад волана на големия жълт щутц и излезе на вчерашния път край отклонението за езерото, възторгът му нарасна. Местните, пътища бяха страшно неравни, имаше и обратни наклоня при остър десен завой, без видимост и почти без настилка, но сега караше вече по щатското шосе и най-сетне почувствува, че с жребец като този скоро ще изпълни задачата си. Всички мислеха така, докато се обърнат, ще се върне, и то дълго преди Ерол да се е събудил.
Мики Мълдун винаги изглеждаше полузаспал — над единственото му блуждаещо, кървясало око падаше подпухнал клепач, коремът му имаше онази конусообразна форма, когато коланът стои като «гирлянда» — виси под него и служи само за украса. Но Мики беше голям физиономист. Не бе виждал щутца пред вратата и въпреки това, когато Огъстин мина отзад и поиска галон ръжено уиски, един поглед беше достатъчен, за да му го донесе начаса. Докато Сейди намествайте двете двулитрови дамаджанки под задната седалка и ги покриваше с одеяло (Сейди настоя да дойде «само да се повози»), наоколо не се виждаше жива душа.
Обърна колата на паркинга и потегли обратно; караше спокойно с около 110 км. в час — тази отсечка от пътя беше без остри завои и почти без движение. И наистина щутцът се оказа най-бързата кола на пътя; не че имаше много други, той ги отминаваше, сякаш стояха на едно място, включително и един джордан-плейбой. За момент го затрудни само някакъв мърсър-скутер, но зад издутото му предно стъкло седеше младеж на неговите години, готов аха-аха да изпусне волана, за да си освободи и двете ръце за момичето до него.
Сейди запя в такт с двигателя — така неизменно правят някои жени, щом той заработя; дори нейният зрял и доста гърлен контраалт му напомни как закара Поли в Дорсет с бентлито си и през целия път сопрановото й гласче съпровождаше звучния бас на колата. Смятаха, че Поли е хремава, затова Бавачката я бе завила в одеяла и шалове досущ грахово зърно в шушулката си, но гласът й звучеше чисто като на чучулига… Огъстин погледна малко накриво седящата до него Сейди, с брич и разкопчана риза, толкова разкопчана, че се виждаше кирливото и бельо. Купидоновият лък, който беше изрисувала на лицето си, нямаше нищо общо с естествената форма на устните й; когато вятърът, предизвикан от високата скорост, взе нещата в свои ръце, фибите заизскачаха от мазната й коса и един кичур се плъзна по рамото й.
Премести поглед от нея към огледалото. Мърсърът не се виждаше, но на около триста-четиристотин метра отзад забеляза кола, която със сигурност не бяха изпреварвали.
— Каква е тази зад нас? — попита той.
Сейди коленичи на седалката, за да хвърли поглед назад над прибрания гюрук.
— Охо! Не е сериен модел, май е правена по поръчка — «специална»! — После, стаила дъх, добави: — Може да е дюзи със свръхмощен двигател… — и едва не стори поклон, докато произнасяше името.
Дюзенбърг! Още по-достойна за уважение машина — при това нещо, на което дори неговата панда не можеше да £е опре; и все пак ще си опита силите. Колко забавно! Ще се постарае да ги държи зад себе си до отклонението за Ню Бландфорд… В повишено настроение Огъстин натисна газта и запя коледна песен. Стрелката запълзя по скалата нагоре над сто и десет, скоростта сякаш скъсяваше извивките на пътя, а на завоите трябваше да използува цялото си майсторство, за да не изхвръкнат. Кръвта му бушуваше от възторг; имаше вече почти година; откак не бе държал волана на бърза кола… Но онази Загадка отзад не му отстъпваше. Сейди продължаваше да стои, коленичила на седалката, и да гледа назад. Разстоянието намаляваше и широката предница ставаше все по-голяма и по-ясно се виждаше — дали беше «специална», или не не се знаеше, но нямаше съмнение, че не е кола на обикновен гражданин, защото прозорците й приличаха повече на амбразури; такава би могъл да има само някой голям гангстер или пък, ако е попаднала в ръцете им… Още преди да чуе воя на сирената, Сейди се изпоти до корена на косите си и възкликна:
— Господи! Ч-ч-ч-енгета!
Нейният глас и призрачният вой на сирената боднаха като с игла балона на Огъстиновия възторг — кипналата във вените му кръв се: превърна в олово.
В съзнанието му изплува нещо забравено от детството му и той несъзнателно започна да се моли. Погледна отново към таблото — треперливо и неохотно стрелката бе достигнала докъм 130 км в час и се задържа там, защото се изкачваха, но независимо от допълнителната тежест, която носеше във вид на броня, форсиращата дюзи зад тях се носеше като стрела почти със 150 км в час — във всеки случай нямаше начин Огъстин да стигне пръв до отклонението за Ню Бландфорд!
Прецени, че докато не се приближат достатъчно, няма да започнат да стрелят по гумите му, още повече че развръзката бе така сигурна; оставаше, му не повече от минутка да изчезне някак от шосето… Освен това може би не бяха тръгнали сами на лов и нищо чудно на някой завой да види, че пътят е преграден от камион? Сърцето му внезапно се сви, като си помиели за брата на Ръсъл и за това, че може за такава глупост да загуби този единствен за всекиго живот; едва не спря, но ето че точно пред тях се изпречи старият буик на Тони — влачеше се, управляван от собственика си, и вътре, беше самият Ръсъл.
Рязко зави, за да ги избегне и видя в края на гората отсреща старата табела: «Забранена за автомобили», която отбелязваше горския път към езерото — само до езерото… Сейди вече нямаше сили «да гледа назад; беше се свила на седалката в очакване да започне стрелбата. За да влезе в отклонението, Огъстин натисна така силно спирачките, че тя удари лицето си в предното стъкло и от носа й рукна кръв; докато пандата се тресеше по пътеката, тя изсъска през тракащи зъби:
— Откачен идиот! _Този път е затворен!_
Сетне чуха свистенето на вражеските гуми — колата се стрелна покрай буика на Тони, който се бе опитал да попречи на преследвачите, и те ги последваха в гората.


>> Глава 24

По зигзагообразния път между двете стени от дървета преследването се забави; беше толкова неравен, че всяка скорост над двадесет и пет километра в час би ги изхвърлила от седалките и никой ресор и полуоска на света не биха могли да издържат. Вече не ставаше дума за скорост, а за майсторство в управлението на кола, но ниската панда не беше създадена за такова нещо. Пътят се виеше през гората от борове и смърчове — толкова гъста, че колкото и близо до тях да бяха преследвачите, поне не се виждаха (сирената не се чуваше и човек не можеше да разбере).
Отвсякъде се носеше мирис на напечени от обедното слънце смърчове… Огъстин бе впил ръце в кормилото, както маймунката на латернаджията впива лапи във врата на господаря си; а Сейди се държеше за контролното табло. Съзнанието му работеше бързо, в някакво будно вцепенение, сякаш всичко това не се отнасяше до него, и все пак диктуваше отговорите. Стига само да издържат ресорите и картерът да не закачи някой камък… Наистина пред тях нямаше изход, но приближаваха разклона и съществуваше петдесет на сто вероятност полицаите да тръгнат по другия път… А. по вчерашната пряка пътека би трябвало да може да мине дори един щутц и да се притаи там, докато, полицаите — накъдето и да тръгнат — го отминат; би могъл да пресече и да се върне обратно на шосето, така ще увеличи преднината си, докато онези разберат и обърнат — стига да намерят къде да обърнат на този толкова тесен път между дърветата. Затова Огъстин продължаваше все напред и бодливите клони го шибаха по страните, когато отбиваше рязко встрани, за да избегне по-големите дупки и камъни (което нямаше как да не прави, при положение че от двете му страни оставаха свободни по-малко от двадесет и пет сантиметра). Отмина разклона, тръгна към края на езерото, свърна по пряката пътека и на средата й спря.
Полицаите наистина отминаха, но все пак го видяха и стреляха с пистолетите си. Изстрелите далеч не бяха точни, но куршумите минаха по-близо до главите им, отколкото до гумите, и това не хареса нито на Огъстин, нито на Сейди. И двамата се наведоха така ниско, че почти нищо не виждаха, докато Огъстин включи на скорост и успяха да се понесат бързо напред — доколкото бе възможно по голи скали и по нападали клони, шибани от връхлитащите от двете страни дървета. Сърцата им все още бяха в петите, защото полицаите не си загубиха времето в опити да обърнат, дадоха на задна скорост и ги преследваха по'- този начин — със задницата напред (макар колата им да се люшкаше прекалено силно, та дори за ченге бе невъзможно да стреля… поне засега).
Огъстин тъкмо се готвеше да изскочи победоносно на другото отклонение (защото сега дюзито нямаше как да не спре да се обърне), когато видяха, че пътят им към шосето е затворен от влачещия се буик на Тони — кретенът беше последвал дюзенбърга. Така че здраво бяха притиснати; оставаше им само една посока — надолу към стената и само към стената…
Нервите на Огъстин бяха опънати до крайност и може би тази втора поредна беда го зашемети; помисли за язовирната стена пред себе си и изведнъж в съзнанието му се мярна такова ярко видение, че чак му причини болка: мислено видя — като че гледаше епична сцена от филм — острия като нож ръб на язовирната стена и неговата панда, която се носи отгоре. Там стената едва ли ще е по-широка от разстоянието между колелата, кой знае дали дори и толкова; от едната й страна беше най-дълбоката част на езерото, а от другата повече от двадесетметровата ужасна урва, така че и най-малката грешка или дори един паднал камък… Далй дюзенбърга ще посмее да го последва, ако събереше сили да мине по язовирната стена? Съзнанието му отхвърли това, то показваше само как безстрашната панда преминава сама, докато всички стаяват дъх… Но не биваше да взема Сейди със себе си, това отчаяно преминаване беше превалено опасно: «Скачай, момиче!» — изръмжа той през зъби, докато колата се люшкаше и се пързаляше на зигзаг надолу, а наляво и надясно хвърчаха шума и нападали клони:
— Скачай — ще мина по стената!
Но Сейди явно нямаше намерение да скача; вместо това, се сви стъписана на седалката, на лицето й се изписа изумление. «Ще мина по стената»? Тоя да не е откачил?
Огъстин трябваше да гледа да не би да се блъсне в дърветата или да не излезе от пътя; освен това създадената от въображението му представа беше толкова ярка, че така или иначе едва ли би видял действителната стена, когато се появеше пред тях. Тъкмо стигнаха брега и той ръгна Сейди в ребрата:
— Събуди се и скачай, проклета глупачке. Няма да те взема с мен.
Но тя продължаваше да седи вцепенена, сега по-сигурна от всякога, че Огъстин е съвсем смахнат; то® тип беше идвал достатъчно често тук, за Да знае, че човек не може да мине и с велосипед по тази стена, защото улеят на преливника я пресичаше точно в средата — подробност, която липсваше във «видението», а дори и една панда не е способна да прескочи водата долу…
На двадесет метра от циментовата стена Сейди внезапно дойде на себе си, измъкна кормилото от ръцете му, което бе по-малкото зло, и се преобърнаха в езерото.
Колата цопна, издигна се водна стена и като приливна вълна се изля върху им, притисна ги към седалките. Така че потънаха заедно с пандата. Но четири метра под водата тя меко кацна върху наклона на язовирната стена и започна бавно да се търкаля; изплаваха някак си навън.
Когато Дюзите се появи горе, двете глави бяха добре скрити под сплетените клони край брега. Полицейската кола не слезе. Изскочиха двама дребни разярени типа. Държаха пистолети в ръце. Изтичаха до стената и огледаха езерото — дали някой не плува в него. Не се виждаше никой…
Втренчиха се в плаваща във водата карта. Гледаха водовъртежите, петната масло й мехурите, които скриваха пандата, полегнала на една страна на дъното;; единият от тях се прекръсти с пистолета в ръка.


>> Глава 25

На връщане с Тони и Ръсъл, докато буикът едва се мъкнеше по пътя и двете мокри мишки на задната седалка се сушеха на слънцето, проведоха заседание на военния съвет. Най-вероятно (такъв беше смисълът на казаното от Сейди) това бил краят, защото никой нямало да се захване да претърси езерото, а онези, които се снабдяват с питейна вода оттук, да вървят по дяволите; полицаите дори нямало да се опитат да извадят колата — всеки ден се случвали такива дребни инциденти. Но Тони и Ръсъл не бяха убедени, че станалото е случайно — струваше им се, че някой е вдигнал мерника на нюбландфордци. Онзи щатски полицай…
— Ами братът на Бела? — попита Огъстин, защото не можеше така леко да понесе мисълта за загубата на красивия щутц на Втория вицепрезидент (Пласмент) и за наказанието, което щеше да отнесе.
— Глупости! — отсече Сейди. — Да не мислиш, че «се е обадил на шефа си, когато му е отмъкнал щутца? Няма такива работи! Ще помислят, че някой го е откраднал, дори няма да уволнят Ерол, ако си затваря човката и се върне с влака, та да е на работа в осем в понеделник. — А когато видя, че Огъстин все още не е убеден, добави: — Божичко! Не за Ерол трябва да се тревожим, а за себе си.
Защото Сейди признаваше, че в цялата работа има едно камъче, което може да преобърне колата — двамата полицаи бяха видели лицата им. Сега ги смятаха за мъртви… но ако ги срещнеха някъде?
— Най-добре си сменете лицата — рече Ръсъл през рамо. — А междувременно, в името на общото благо, не се показвайте наоколо.
— Ей, измитайте се! — Тони свирна на престарял шевролет отпред, който се мотаеше по цялата ширина на пътя…
— За общото, а и за собственото си благо — добави Ръсъл.
— Но къде да идем? — попита Огъстин.
— Има много места — отвърна Ръсъл. — Страната е голяма. Масачузетс, Върмонт. А защо не в Квебек? Ето ви възможност да видите свят.
— Да, Квебек — минете границата, за бога! — рече Тони. — Далеч по-сигурно е… Майчице! — и за малко да се изсипят в канавката, когато един камион ги задмина, защото кормилната уредба даваше по-големи завои, отколкото се искаше от нея.
— «О, боже, о, Монреал!»* — цитира Ръсъл. — «Френска Канада…» Без съмнение си на «ти» с френския на осемнадесетия век? — обърна се той към Огъстин. — Неоскверненият език на Волтер?
[* Самуел Бътлър (1835-1902 г.), «Псалом за Монреал». — Б.пр.]
— Нали, «Patates frites!» — рече Сейди. — «Chiens chauds»*. Виждала съм ги в менютата им.
[* «Пържени картофи», «Хотдог» (фр.). — Б.пр.]
Тони захихика.
— Добре ще направите да си вземете по някой бифтек. Божичко, не ти е работа какво нагъват онези ми ти французи оттатък.
— Жаби — каза Ръсъл. — А може и змии. Катерици. Те всички са наполовина индианци.
Но отведнъж Тони го обзе носталгия. Излезе, че е прекарал цяло лято горе на север, нарека Сегвеня… Работел в дърводобива.
— Момчета, това е живот! Олеле… — сега кормилото започна бясно да се върти в ръцете му и той трябваше да го пусне за малко. — Ръс! Какво ще кажеш да тръгнем с тях?
— Да идем и четиримата?
— Точно така. Ние с тебе само за два-три дни. Да речем, утре?
— Готово — съгласи се Ръсъл.
— Но… започна Огъстин, защото вече дойде време да си признае (отчасти). С трагичен тон съобщи, че що се Отнася до него, за минаване на границата и дума не може да става, защото си е загубил паспорта.
Ръсъл гръмко се разсмя.
— И таз хубава!
И отново Тони пусна кормилото, но този път, за да плесне с ръце по него.
— Боже! Само го чуйте! Нашият не можел да иде В Канада… А защо? «Загубих си паспорта!» — имитира го той. — Главо дебела, де мислиш, че се намираш, а? В Европата?
— Да не искаш да кажеш, че не трябва да се показва на границата? — попита недоверчиво Огъстин.
— Граница е грозна дума — намеси се Ръсъл. — Ние й викаме «чертата».
Сейди стана сериозна.
— Човекът има право — имигрантска квота и разни ми ти там дивотии. Без американска виза може да се заядат на връщане.
— Ама на отиване няма ли да е необходимо да го показвам?
— Слушай, момче! — посъветва го предвидливата Сейди. — По-добре стой от по-добрата страна на «чертата», да не трябва да останеш от другата.
— Но те няма да ми искат нищо, когато отиваме натам, така ли? — настоя Огъстин.
Сега Ръсъл на свой ред се удиви.
— За да посетиш Канада? Че ти пътуваш с коренни американска граждани, които са готови да се закълнат, че си англичанин, че Канада е британска територия?
— Дръжки! — рече Тони. — Онези типове на Раусис Пойнт няма да са дотолкова откачени да спрат старата ми таратайка, та да вземе да предаде богу дух внезапно и да блокира пътя.
Господи! През всичките тези седмици Огъстин си въобразяваше, че не би могъл да се измъкне от страната без паспорта, който му откраднаха във Франция, а ето че е трябвало само да пресече границата и да стъпи на британска територия! Не можеше да е вярно… Колкото до връщането, той едва не им заяви, че само да се измъкне от свещените им Съединени щати, повече няма да му видят очите — но се въздържа, защото му се стори невъзпитано.
Вместо това, когато останалите предложиха да тръгнат на другия ден на разсъмване, той просто се съгласи без повече приказки.
Тази сутрин Ри спа до късно. Когато не се появи на закуска, майка й предположи, че е слънчасала и я натъпка с лекарства.
Беше неделя и баща й си бе у дома, но тя не се надигна до обяд и отказа да яде, а се замъкна до магазина да пийне кока-кола за успокоение тъкмо когато буикът на Тони пристигна с Огъстин и Сейди на задната седалка — колата изглеждаше още по-разнебитена.
Когато разбраха какво е станало, всички обявиха Огъстин и Сейди за герои (на него поне му достави удоволствие — дотогава не беше имал основание да се почувства герой) и единствен Ерол изглеждаше тъжен. Трябваше незабавно да трогне, за да успее да се прибере навреме с влака.


>> Глава 26

Може би никой не би си направил труда да вади шутца, ако не беше скъпоценното уиски в него. Така че малко преди полунощ тръгна група гмуркани. Все момчета. Трябваше да отидат веднага, да са първи. Изгасиха светлините, като стигнаха табелата «Забранено за автомобили…» да не ги видят и проследят, стигнаха до разклона на лунна светлина и предвидливо оставиха фордовете на пряката пътека, смъкнаха се пеша до стената.
Имаше пълнолуние и беше толкова светло, че се различаваха даже някои цветове — или поне в матовосребристата светлина блестяха крилцата на мушиците. Гората чернееше, но езерото с разпръснатите в него звездни отражения беше почти синьо, докато язовирната стена напомняше ивица от най-светъл бронз. Съблякоха се — телата им бяха бели, където бе имало дрехи или бански костюми, но пък лицата, краката и ръцете имаха, цвета на махагон.
Далечните възвишения изглеждаха безплътни; облачната ивица на запад беше много по-плътна от тях.
Макар че имаха намерение да тръгнат рано, Огъстин, Ръсъл и Тони отидоха с тях, Огъстин трябваше да им покаже мястото, където е потънал шутцът. Смяташе, че знае, но излезе обратното; нощем разстоянията изглеждат съвсем други. Най-сетне всички се наредиха в редица на разстояние три метра един от друг и се гмурнаха заедно; Ръсъл пръв изплува на повърхността и нададе вик.
Да намерят останките беше едно, да се извади онова, което искаха — друго. Колата лежеше на повече от шест метра под повърхността, а дори най-добрите гмуркани сред тях не бяха свикнали с такава дълбочина. В крайна сметка само Огъстин, който съвсем не беше добър в гмуркането, успя да задържи дъха си (беше се упражнявал като дете във ваната, далеч преди да се научи да плува). Под водата щутцът лежеше обърнат настрана; за късмет капакът на задната седалка се беше вдигнал. Но на шест и повече метра под водата налягането в ушите стана болезнено и той работеше с трескава бързина; главата и дробовете му сякаш щяха да се пръснат; водата, която навлизаше в носа, приличаше по-скоро на нож — сякаш му вадеха сливиците без упойка. Но Сейди беше прибрала дамаджаните така внимателно, че нямаше нито една счупена и най-сетне, като се гмурна два пъти, той успя да ги извади.
Междувременно облачната ивица се вдигна; стана кафеникавочерна отдолу, но отгоре блестеше на луната като онези разбъркани ледени блокове на Дунава, които Огъстин помнеше; проблясваха далечни светкавици.
Очевидно Огъстин имаше нужда от алкохол и си го беше заслужил — с това всички бяха съгласни, да не говорим, че и те нямаха нищо против да пийнат. Но мястото беше откритичко, а можеше да се появи някой, защото мълвата се разпространява светкавично и скоро не един юначага, от километри наоколо, щеше да започне да се гмурка; затова си сложиха само обувките и с дрехи в ръце се отправиха към покрайнините на гората. Слава богу, по това време на годината нямаше комари. Откриха полянка и приклекнаха на килима от борови иглички, образувайки кръг от голи тела, отпушиха едната дамаджанка и започнаха да си я подават от ръка на ръка; тя кълколеше, те мляскаха с устни… Официални тостове за постижението на Огъстин нямаше и все пак личеше си, че го уважават… Бяха прекалено заети, за да се разприказват и с почти невидимите си, слели се с мрака (поради загара) лица и крайници — както си помисли Огъстин — приличаха на някакво дивашко племе, с такава странна татуировка, че наподобяваха мандрили. Въпреки нелепия им вид, разтърси го съвсем неочакван прилив на обич; явно не му беше все едно че каквото и да му поднесеше бъдещето, чакаше го раздяла.
Но сега издигащата се облачна ивица достигна потеглилата на запад луна; и всички тези мили диваци изчезнаха, когато знойната нощ внезапно притъмня и се изпълни със стенанието на слабия ветрец.
Проблесна светкавица и от горния край н�