Стефан Цвайг
Срещи

Промени

Елена Томалевска

немски

18 см.

306

твърда с обложка

В тая забележителна книга Цвайг, отговаряйки на често изразяваното желание на своите приятели, е събрал най-хубавите си есета от 30 г. Тридесетгодишното литературно изучване на света представлява от себе си един затворен блок от време, което не отразява преживяванията и възгледите на една суетна личност, но световни чувства и преживявания на едно цяло поколение. Тези „Срещи с хора, градове, книги картини и музика“ обхващат всички области на духовния живот. Настояще и близко минало, целият духовен и пространствен свят се оформят в един личен документ, който с широтата на погледа и изобилието на случките, едва ли има равен на себе си в наше време.

Предговор — стр. 5

СРЕЩИ С ХОРА
1. Спомени за Емил Верхарн — стр. 7
2. Сбогуване с Рилке — стр. 62
3. Артуро Тосканини — стр. 78
4. Слово в чест на Максим Горки — стр. 89
5. Бузони — стр. 100
6. Незабравимо преживяване — стр. 102
7. Бруно Валтер — стр. 113
8. Гласът — в памет на Йозеф Кайнц — стр. 117
9. Раздяла с Джон Дринкуотър — стр. 125

СРЕЩИ С ЕПОХАТА
10. Уеднаквяването на света — стр. 129
11. Будуващият свят — стр. 138
12. При безгрижните — стр. 145
13. Берта фон Сутнер — стр. 152
14. Сърцето на Европа — стр. 161
15. Огънят — стр. 175
16. Моралното оздравяване на Европа — стр. 188

СРЕЩИ С ГРАДОВЕ И МЕСТНОСТИ
17. Часовете между два океана — стр. 203
18. Иперн — стр. 213
19. Бенарес — градът на хилядите храмове — стр. 220
20. Най-хубавият гроб в света — стр. 229
21. Ритъмът на Ню-Йорк — стр. 231
22. Залцбург — стр. 238

СРЕЩИ С КНИГИ
23. Книгата като въвеждане в света — стр. 241
24. Данте — стр. 250
25. Към стихотворенията на Гьоте — стр. 261
26. Сент-Бьов — стр. 271
27. Джеймс Джойс и неговият Одисей — стр. 285
28. Подземните книги на Балзак — стр. 290
29. Марселина Деборд Валмор — стр. 296
30. Смисъл и красота на автографите — стр. 354
31. Благодарност към книгите — стр. 362

За изданието: Безплатна премия за XI год. — 1946/7.

Сканове: mitashki_mitko.
Страници 2 и 364 са празни.

София

София, ул. Алабин № 40, II ет.

380 лв.

Славчо Атанасов

366 лв.

366

380 лв.

СРЕЩИ
ОТ
СТЕФАН ЦВАЙГ
В тая забележителна книга Цвайг, отговаряйки на често изразяваното желание на своите приятели, е събрал най-хубавите си есета от 30 г. Тридесетгодишното литературно из-учване на света представлява *от себе си един затворен блок от време, което не отразява преживяванията и възгледите на една суетна личност, но световни чувства и преживявания на едно цяло поколение. Тези „Срещи с хора, градове, книги картини и музика* обхващат всички области на духовния живот. Настояще и близко минало, целият духовен и пространствен свят се оформят в един личен документ, който с широтата на погледа и изобилието на случките, едва ли има равен на себе си в наше време.
СРЕЩИ
БЕЗПЛАТНА ПРЕМИЯ
ЗА XI ГОД. — 1946/7
СТЕФАН ЦВАЙГ
СРЕЩИ
ПРЕВЕЛА ОТ НЕМСКИ ЕЛЕНА ТОМАЛЕВСКА
РЕДАКТОР-СТОГ1АНИН: СЛАВЧО АТАНАСОВ СОФИЯ, У Л. АЛАБИН №40, II Е T. Т Е Л Е Ф. 2-37-49,
ОТ СЪЩИЯ АВТОР:
1. МАРИЯ СТЮАРТ................................424
2. МАРИЯ АНТОАНЕТА.............................518
3. МАГЕЛАН.....................................264
4. ЖОЗЕФ ФУШЕ..................................265
5. НЕСПОКОЙНО СЪРЦЕ ...... 400
6. ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ . . . . 176
7. ТРИМА МАЙСТОРИ (Балзак*Дикенс* Достоевски) 224
8. ТРИ ОБРАЗА (Казанова * Стендал * Толстой) . 360
9. ХАОС НА ЧУВСТВАТА 254
10. ИГРАЧЪТ НА ШАХ...............................68
11. НОВЕЛИ......................................544
12. СВЕТЪТ ОТ ВЧЕРА.............................476
13. СРЕЩИ.......................................384
ПРЕДГОВОР
Приятели са ии внушавали много пъти идеята да свържа в един том някои от своите есета. Но винаги едно мое непреодолимо съображение се противопоставяше на това насърчение. По мое убеждение, всяка творба на добросъвестен автор, трябва да представлява органично цяло, а не просто свързване на книга между две корици. Свързването на вътрешно различни съзерцания е донякъде оправдано само на онова най-високо стъпало, на което големината на една надхвърляща времето личност, осигурява значимостта на всяка нейна мисъл, но аз никога не съм бил толкова само-мнителен, за да присъдя това за себе си. И така, отлагах от година на година, докато най-сетне самото време започна да ме подтиква към това. Защото, тридесет години литературно разглеждане на света означават, сами по себе си, един затворен блок от време, и отразяват не преживелици и възгледи на една отделна суетна личност, а световно чувство и живот на цяло поколение. Често, в разговор с младите, Забелязвах доколко произшествия и образи, които аз още чувствувам като непосредствено настояще, са вече исторически за тях, и получават ново значение, като изискват свидетелство от онези, на които съдбата е отредила много възможност или способност да свързват нещата. Като изхождах от чувството, че не ще бъда вече средище и смисъл на тази книга, а само посредник за ценности и преживелици, които осмисляха съществуването на ця-
лото наше поколение, аз най-сетне реших да издам една сбирка от своите пръснати, през годините, есета; в своята цялост те представляват голяма част от това, кое-то беше подбуда, щастие, придобивка и опит на моята младост. Това са срещи с хора, с градове, книги, картини и музика, с едно, понякога въодушевяваше и отново разочароваше време. Може би на някои ще липсва една сфера и то онази, която днес, по съдбоносен начин, за мнозина е станала най-важна: — политиката. Но ако тази книга наистина представлява единство в духовен смисъл, това се дължи изключително на моята воля за безпристрастие във всички неща, на упоритото ми старание да разбера и най-чуждото, да оценявам народите, епохите, людете и произведенията, само с оглед на техния положителен, творчески смисъл, и чрез такава воля за разбираме и разясняване, скромно, но вярно, да служа на нашия несъкрушим идеал: хуманното разбирателство между хората, културите и народите.
Лондон, 1937 г.
С т. Ц в а й г
СПОМЕНИ ЗА ЕМИЛ ВЕРХАРН
Тези спомени за Емил Верхарн бяха написани под непосредственото впечатление от известието за неговата кончина, на 27 ноември 1916 г., посред Световната война. Разбира се, тогава беше немислимо да се печати такъв, чужд на омразата, реквием за един „неприятелски поет". Затова, през 1917 год., напечатах само сто екземпляра, за тесен кръг хора, които бяха запазили своята вътрешна независимост по отношение на омразата на времето. По-късно, второ издание в много ограничен брой, бе предназначено за приятелите на Верхарн, а настоящето е първото, след двадесет години, неограничено и, разбира се, непроменено издание.
През третата година на войната — един случай от хилядократната смърт — загина Емил Верхарн, разкъсан от машините, чиято красота бе възпял, като Орфей от Менадите. Съдбата ме е принудила да съм далече в този час, както бях и в онзи на неговата смърт — безсмислена и злочеста съдба на едно време, когато езикът изведнаж стана граница между народите, родината — затвор, участието се нарече престъпление, а людете, чиито живот бе свързан с всички връзки на духовна и дружеска близост — неприятели. Всички чувства, освен омразата, бяха обществено забранени. Но кой може да прогони нея, скръбта, която живее в съкровените глъбини на душата, и кой може да запри-щи свещения поток на спомена, чийто топли вълни заливат сърцето! Един безумен свят можа да разруши нашето настояще, да помрачи и засенчи нашето бъдеще. Но миналото е недосегаемо и неговите най-хубави мигове блестят, като ярки светилни^и в мрака на нашите дни, и над тези редове, които пиша за Верхарн — в негова памет и за моя утеха.
8
СРЕЩИ
Пиша тези редове само за себе си и за онези от приятелите, които го познаваха и обичаха. Какво беше той ва света, като поет и литературно явление, се опитах да кажа по-рано, в своето голямо биографично произведение. То е достъпно за всеки, който иска да го чете на немски, френски и английски език. За тези лични спомени аз искам участието не на един народ, към когото, в решителните часове на своя живот, поетът беше враждебно настроен, а това на едно светло духовно общество, за което враждебността означава заблуда, а омразата — безсмислие/За себе си и за тези най-близки извиквам днес образа на един човек, който е така тясно свързан с моя живот, че не ще мога да обрисувам неговия живот, без да отразя в него и своя собствен. И зная: със спомена за големия загубен приятел, аз разказвам за своята собствена младост.
Бях на около двадесет години, когато се запознах с него, и той беше първият голям поет, когото виждах отблизо. В мене самия тогава имаше вече начало на поетическо творчество, но несигурно, само като про-блясъци по небето на душата: още не бях уверен дали съм призван да служа на словото, или само искам да бъда такъв, и имах силно желание да срещна, най-сетне лице с лице, душа с душа, един от онези истински поети, който би могъл да ми служи за пример и да разреши съмненията мг. Обичах поетите по книгите: там, те, през далечината и смъртта, бяха хубави. Познавах някои творци на нашето време: —те разочаров-ваха със своята близост и често пъти с отблъскващия начин на живот. По онова време не познавах отблизо нито един, чийто живот би ми послужил за образец, чийто опит би могъл да ме ръководи, чиято хармония между живот и дело, би ми помогнала вътрешно, да обединя още неукрепналите си сили. В биографиите намирах образци на единство между човека и твореца, но моето чувство ми подсказваше вече, че всеки жизнен закон, всяко вътрешно оформяне изхожда само от живия, виден пример и изживян опит.
ЕМИЛ BEPXAPH
9
Опит — за него бях още много млад. Пример — него търсех повече съзнателно, отколкото несъзнателно. Наистина, още тогава, по мое време, в нашия град цдваха и си отиваха съвременни писатели и поети. Една вечер, във Виена, видях Лилиенкрон, заобиколен от приятели, шумно поздравяван, и после на една трапеза между много хора и много думи, всред които неговата се губеше ;вед-наж улових ръката на Демел в навалицата ; получавах по някой поздрав от този, от онзи. Но с никого не бях се сближавал. Някои, наистина, бих могъл да познавам по-добре, но да им се натрапвам ме възспираше един страх, в който по-късно видях таен и щастлив закон на своето съществуване: че нищо не трябва да търся и всичко ще ми бъде дадено, когато настъпи уреченото време. Това, което ме е формирало, никога не е идвало по мое желание, по моя воля, а винаги по благоволението на съдбата. И този чуден човек също така дойде в живота ми изведнаж и на време, и стана ду-ховна, пътеводна звезда на моята младост.
Днес зная колко много му дължа, не зная само дали съм в състояние да изразя с думи своята благодарност. Като говоря за това чувство на задължение, аз съвсем не мисля за литературното влияние на Вер-харн върху моите стихове, а само за онзи майстор на живота, който даде на моята младост първия отпечатък на истинско човешко достойнство, който с всеки час от своя живот ме учеше, че само един съвършен човек може да бъде голям поет, и заедно с ентусиазма към изкуството, ми даде и неугасима вяра в голямата човешка чистота на поета. Като изключа братски любимия образ на Ромен Ролана, всичките ми по-сетнешни дни не ми дадоха по хубава същност на поет, по-чисто единство на характер и достойнство, от него, когото да обичам като жив, беше най-дълбоката ми радост, и да почитам като покойник, остана най-светия ми дълг.
Творенията на Верхарн попаднаха в ръцете ми много отрано. Съвършено случайно, мислех аз отнача-
10
СРЕЩИ
ло, но отдавна вече зная, че дължа тази среща на един от онези случаи, които са истински и може би съдбовни необходимости във всички решения на един човешки живот. Бях още ученик, бях научил вече френския език, и в преводи упражнявах едновременно езика и собствената си още неукрепнала творческа сила. Тогава бях намерил някъде една от първите книги на Верхарн, която издателството на Лакомбленц в Брюксел бе напечатило само в триста екземпляра, днес отдавна вече библиографска рядкост. Това беше една от първите творби на белгийския поет, а самият този белгийски поет беше още непознат в широките кръгове. За да оценя правилно случая, творческия случай на онова време, аз трябва да си припомням винаги изново, че тогава началото на истинското дело на Верхарн, едва що бе набелязано, и моето влечение към неизвестния поет беше някак мистично, неосновано на нещо действително. Няколко стихотворения ме възхитиха, опитах върху тях още тромавата си словесна способност като ги преведох, и написах — един седемнадесетгодишен ученик — писмо до поета, с молба да ми позволи да ги напечатам. Огговорът със съгласието, който пазя до днес, дойде от Париж и пощенската марка, чийто курс отдавна е забравен, доказва отдалечеността на времето; Тогава нищо повече не ме свързваше с него, запазих само името и писмото, което сам учуден намерих отново след години, и което ми доказваше, че това, към което по-късно съзнателно се стремих, половина десетилетие преди това, още детински несъзнателно, бе започнато и подготвено.
Тогава, в началото на столетието, във Виена кипеше живот. Бях много млад, за да вземам в него дейно участие от училищната скамейка, но това време е оставило неугасим спомен в паметта ми, като епоха на обновление, когато в нашия прадядовски град, отведнаж, сякаш донесени от невидим вятър, проникнаха мъката и предчувствието за голямо чуждо изкуство — вест от незнайни страни. Сецесионът живееше своите славни
ЕМИЛ BEPXAPH
11
години на оживена дейност и цъфтеше; в неговите изложби белгийците Константин Мьоние, Шарл ван Ща-пен, Фернанд Кнопф, Лерман, със своите мощни форми заслепяваха свикналия с по-тясна мярка поглед. Белгия, малката страна в езиково отношение, действуваше чрез тях с магическа привлекателна сила на моето въображение; започнах да изучавам нейната литература, да обичам Шарл де Костер, чийто „Ойленшпигел“ десет години наред напразно препоръчвах на всички немски издателства, и — едва що напуснал училищната скамейка — рубенсово-сочните, жизнени, и днес несправедливо забравени, романи на Лемоние. Първата си сво* бодна ваканция прекарах там, видях морето, видях градовете, и исках по възможност да видя хората, чиито произведения вътрешно ме привличаха. Но беше лятог един горещ август през 1902 година, брюкселци бяха избягали, слънцето нажежаваше асфалта на улиците, и аз не намерих нито един от всички тези, които търсех, с изключение на Лемоние, прекрасния, услужлив човек, спомена за когото пазя с любов и благодарност. Той не само ми дари своето буйно и животворно присъствие, но и ми предложи препоръки до всички художници, които ми бяха скъпи. Но как можех да ги из-ползувам, как да ги намеря? За Верхарн, чиято близост най-много желаех, както обикновено, никой нищо не знаеше. Метерлинк отдавна се бе отчуждил от своята родина и никой, никой нямаше. Но Лемоние не се отказа, той искаше да видя във време на работа поне Мьоние, неговия стар приятел, и ван дер Щапен, неговия събрат. Едва днес зная какво ми бе дала неговата тиха настойчивост, защото часът при Мьоние остана незабравим, а този при ван дер Щапен — един от най-решителните в моя живот. Не ще забравя този ден при ван дер Щапен. Дневникът ми от онова време се загуби по съдбоносен начин, но за онези часове нямам нужда от него: те са врязани в паметта ми с онази диамантена острота, която притежава само незабравимото.
12
СРЕЩИ
Един предобеа отидох на поклонение на Rue de la joyeuse entrée, при петдесетгодишния ван дер Ща-пен, и намерих малкия приветлив фламандец и неговата едра жена холандка, чието непринудено гостоприемство бе засилено до най-висша степен от едно приятелско писмо на Лемоние. Разхождах се с майстора из каменната гора от негови творения. По средата се издигаше величествено * Паметникът на вечната доброта“, върху който бе работил години наред, и който не довърши, а наоколо, в неподвижен кръг, стояха отделни групи от светящ мрамор, тъмен бронз, влажна глина и лъскава слонова кост. Светъл беше дружеският предобе-ден час и чрез разговора ставаше все по-весел и по-оживен. Говорихме много за изкуство и литература, за Белгия и Виена, а живата доброта на тези двама души, ме освободи скоро от всякакъв страх. Аз открито изказах болката и разочарованието си, че тук, в Белгия, пропуснах да срещна точно този, когото най-много почитам между френските поети, Верхарн, и че не ще се побоя да предприема ново пътуване, за да се запозная най-сетне с него. Оплаках се, че никой не знае къде се намира, от Париж е отпътувал, в Брюксел още не е пристигнал, и никой не може да ми каже къде е. И признах, че съжалявам, загдето трябва да се върна у дома само със своето почитание, на което, изглежда, е съдено да остане само на думи и от разстояние. Когато казах това, ван дер Щапен се усмихна леко със скрита усмивка, неговата жена също се усмихна и те се спогледаха. Почувствувах, че моите думи извикаха някакво тайно съглашение между тях. Отначало бях в недоумение и малко смутен, може би бях казал нещо, с което те не бяха съгласни. Но скоро разбрах, че те не се сърдят, разговорът продължи. Още един весел час протече, без да го забележа, и когато, най сетне, исках да се сбогувам, за да прекъсна премного дългото си гостуване, и двамата запротестираха: трябвало да остана на обед, на всяка цена да остана. И отново странната усмивка пробегна от око на око. Усетих, че
ЕМИЛ ВЕРХАРН
13
ако има някаква тайна тук, тя е приятна, и се отказах леко от намисленото пътуване до Ватерло, за да остана в светлия, дружелюбен и гостоприемен дом. Скоро стана време за обед. Седяхме вече в трапезарията—тя беше наравно със земята, както във всички тези малки бел* гийски къщи, и от стаята, през цветните стъкла, се гле* даше на улицата — когато изведнаж една сянка застана право пред прозореца. Един пръст почука на пъстрото стъкло, звънецът едновременно рязко иззвъня. „Voilà lui 1“, извика госпожа ван дер Щапен и стана. Не разбрах какво искаше да каже. Но вратата се отвори и той влезе със силна тежка стъпка, и братски прегърна ван дер Щапен : Верхарн ! Още при пръв поглед познах, от снимките и портретите, неговото несравнимо лице. Сега, когато приятелската тайна беше вече открита, двамата, ван дер Щапен и неговата жена, не се усмихваха, а я признаха сърдечно, радвайки се като деца на сполучливата хитрост. Както много често, така и този път, Верхарн бил техен гост, и като чули, че аз напразно го търся из цялата област, се съгласили, с бърз поглед, нищо да не ми казват и да ме изненадат с неговото присъствие. И сега той стоеше срещу менег усмихвайки се на удалата се шега. За пръв път усещах здравото стискане на нервната му ръка, за първи път улавях неговия ясен, добродушен поглед. Той се връщаше у дома, като че натоварен с преживелици и ентусиазъм. Още по време на обеда той започна да разказва. Бил при приятели и в една галерия, и още гореше от преживения час. Той се връщаше у дома винаги така, от всякъде и от всичко, от всяко случайно преживяване, в повишено настроение, и това настроение, това въодушевение му беше станало свещен навик; то, непрекъснато, като пламък, изкачаше от устните му и той чудно умееше с резки жестове да рисува думата, говорейки — да разлага виденото в ритъм и> образ. Той проникваше дълбоко в човека още с първата дума, защото самият беше открит, достъпен за всичко ново, нищо не отричаше и беше готов за всяко'
14
СРЕЩИ
нещо. Той отиваше към човека с цялото си същество, и както в този първи час, така и после, стотици и стотици пъти съм присъствувал радостно на този бурен, победен пристъп, на неговото същество, към човека. Той още нищо не знаеше за мене и беше вече изпълнен от благодарност само заради моето желание, вече ми отдаваше доверие, само защото бе чул, че аз познавам неговите творби. През този буен, пълен изблик на неговата природа, всяка плахост у мене несъзнателно изчезна. Аз се чувствувах свободен, както никога дотогава, пред този чужд, открит човек. Неговият силен, стоманено-ясен поглед отключваше сърцето.
Обедът скоро мина. И днес още, след дни и години, виждам тези трима души така, заедно, както моят поглед ги обгръщаше тогава: ван дер Щапен, дребен, червенобузест, сладострастен като Бакхус на Йорданс, госпожа ван дер Щапен, едра и майчински добра, ра-достна с радостта на другите, и после него, ядещ с вълчи апетит и едновременно говорещ, с неговите великолепни движения, които оживяваха разказа ; аз виждам тези трима души, сега покойници, които се обичаха братски и в чиито думи имаше съвършена непринуденост. Никога преди това, във Виена, не бях влизал в атмосфера на такова дълбоко вътрешно и зряло веселие, каквато имаше на тази маса, и аз чувствувах почти болезнено, вътре в себе си, въодушевението, което потисках. Чашите се чукнаха още веднаж. Столовете се дръпнаха назад, Верхарн и ван дер Щапен, шегувайки се, се прегърнаха. Свърши се, аз исках в този момент да се сбогувам, толкова хубав беше часът. Но ван дер Щапен ме задържа, като ми издаде втората тайна. Бил на път да осъществи, едно свое и на Верхарн старо желание, да направи бюст на поета. Работата била напреднала, днес точно щял да я довърши — и аз бях най-сърдечно поканен от всички да при-съствувам на този сеанс. Моето присъствие било за него, каза ми той, един дружески дар от съдбата, защото имал нужда от някого, който през време на по-
ЕМИЛ BEPXAPH
15
зирането да занимава неспокойния Верхарн, за да се премахне вцепенението на лицето, и да се попречи на бързото настъпване на умората. Искаше да разказвам на Верхарн за своите намерения, за Виена, за Белгия, за—каквото ми дойде на ума, да разказвам, да разказвам, докато творението бъде завършено. И после сме щели заедно да отпразнуваме това завършване на работата. Трябва ли да казвам, че бях щастлив, че ще присъствувам на един сеанс, във време на който един голям майстор щеше да твори образа на един голям човек.
Работата започна. Ван дер Щапен изчезна. Когато се върна, на него не беше вече елегантният редингот, с който странно напомняше президента Фамилиер. Пред нас стоеше работник с бяла престилка, с високо навити ръкави, с мускули на касапин. Буржоазното благодушие беше изчезнало от чертите му. Като ковачът—бог Вулкан, озарен от пламъка на своята воля, той пристъпи напред, нетърпеливо подтикващ към работа, и ни отведе в ателието. Дълбока и светла беше стаята, през която по-рано, в разговор с него, бях вече минал. Сега фигурите изглеждаха по-строги и белите мраморни статуи мълчеха като вкаменени фигури в пространството. Отпред, на една подставка, стоеше покрит блок. Ван дер Щапен дръпна влажната кърпа от глината. Показа се лицето на Верхарн, познаваемо по силните ъгловати форми, но все още чуждо, сякаш създадено само по спомен. Ван дер Щапен пристъпи, погледна своето творение, и после самия Верхарн ; в продължение на една минута погледът му спираше ту на едната, ту на другата страна. Сетне се отдръпна решително назад. Погледът му се изостри, мускулите се обтегнаха. Работата започна.
Гьоте бе казал веднаж на Целтер, че човек не познава напълно големите произведения на изкуството, ако не е следил и процеса на тяхното създаване. Така, помислих си аз, човек не може да познава едно човешко лице веднага, от първата среща. Той трябва да
16
СРЕЩИ
е следил неговия растеж от детинство до зряла възраст, или неговото остаряване. Или пък да го е виждал повторно как се оформява при художествено възпроизвеждане, когато, веднаж установеното, се разлага на. съставните части, да е видял формите в техните пропорции, да е проследил в изкуството тяхното пресъздаване, да е сравнявал линия по линия, черта по черта,, техния растеж. През тези два часа при скулптора, ли* цето на Верхарн се вряза дълбокб в душата ми, и оттогава неговият образ ми е така познат, като че е създаден от собствената ми кръв. След стотици и стотици* срещи, аз го виждам преди всичко такъв, какъвто го видях тогава в този творчески час : високото чело, многа пъти разорано* ог бръчките на лоши години, и над. него тежки, ръждиво-кафяви къдри. Кокалесто твърд е сглобът на лицето tty, строго обгърнато от мургава, мъжествена, огрубяла от вятъра кожа, като скала твърда е издадената напред челюст — мощна и голяма — заплашителни и почти зли са мустаците, като на Версингеторикс, засенчващи с трагична меланхолия тяс* ната устна. Но цялата тази сурова мъжественост — как чудно се разтапя под стоманено-сивия поглед, с цвета на морето, който свети открито и чисто, знаещ, и радвай! се на всяко знание, искрящ в отражението на любимата светлина 1 Нервността се чувствуваше в ръцете му, тези тесни, тънки, но силни ръце, по които жилите биеха силно под тънките мускули. Но цялат* тежест на неговата воля се опираше върху широките, селски рамене, за които неголямата, нервна, кокалеста глава изглеждаше почти малка. Човек виждаше неговата сила едва когато той закрачеше. Когато днес гледам бюста — никога на ван дер Щапен не се удаде нещо по-хубаво от работата в онзи час — зная вече колко той е верен и колко пълно обхваща цялото му същество. Главата е леко наклонена, но това не означава умора, а дълбоко вслушване, една ириведеност не от живота, а пред живота, получена от най-дълбоко знание. Когато го гледам, зная, това не е вече портрет*
ЕМИЛ BEPXAPH
17
а паметник, документ за една поетическа големина, паметник на една вечна сила. Но тогава, в онзи рядък час, това беше само мека, влажна глина, която шпаклата удряше и пръстът изглаждаше, творбата беше само предчувствие, оценка и сравнение; тогава той беше още живият човек, през паузите от него се излъчваше духът на разговора, и той слушаше дълбоко с познатата сила на своето неизчерпаемо участие. Нощта настъпи без да усетим, но ван дер Щапен не се уморяваше. Все по-често се отделяше от своята работа, спираше поглед ту на поета, ту на образа, който едва сега започваше да оживява, и ръцете все по-рядко докосваха творението. Напрегнатият му поглед се разведри, окото "се успокои и той още веднаж, сравнявайки, огледа човека и изображението му. После отвърза престилката, въздъхна дълбоко, и с леко съжаление—по-скоро въздишка, отколкото дума — каза: „Fini“. Верхарн стана и одобрително удари по рамото дребния, набит мъж, който задъхан, но усмихнат стоеше пред своята творба и сега напомняше не бога Вулкан, а по-скоро мирния бобов крал на Йордаис. Те и двамата се изсмяха и прегърнаха. Детска сърдечност бликаше от двамата мъже, по чиито бради и коси блестеше вече сняг. За първи път тук виждах по-светла, по-свободна човечност, каквато преди не бях срещал между художници, и тайнствен копнеж ме обвзе да спечеля тази сигурност и свобода в творческата си работа. Благоговение стискаше все още гърлото ми, все още се чувствувах далечен. Но някаква част от моето същество беше вече свързана с този поет и обречена нему, когато взех ръцете му, така сърдечно дадени, за сбогом и с обещание за скорошно свиждане. Знаех вече: беше дар и голяма благодат да служа на такива люде и по интуиция вече чувствувах, че воля и съдба ми повеляват да служа на неговото дело. Поех с благодарност и ръката на ван дер Щапен, и си тръгнах.
Във високата стая беше вече тъмно. Когато се обърнах при вратата, в сянката видях нещо бяло и ви-
18
СРЕЩИ
соко, паметника на вечната доброта, и пред него Верхарн, с ръка подпряна на светлия камък. Едва по -късно, много по-късно, разбрах, че тази творба, за чиято пълнота липсваше само още голямата средна фигура, беше истински завършена в този миг, когато Верхарн се бе подпрял на паметника на голямата човешка доброта, и за моя поглед, беше сякаш символ, изразяващ нейния смисъл.
Чрез творбата бях открил поета и първото ми желание, когато се върнах у дома, беше да намеря отново поета в неговите произведения. Нека кажа обаче: доколкото си спомням, тогавашните творби на Верхарн далече не можеха да се сравняват с онези, които светът почита и цени като негово дело. Едва що бяха сложени основите на това творчество, само онези пар-наски произведения „Flamands“ и „Moines“ бяха известни и едва що бяха оформени огнените видения на „Villes tentaculaires“ и „Villages illusoires“. Всичко в тях беше още мрак, хаос и огнени проблясъци, и само първите наченки на онази утринна зора от доброта и яснота, на онзи несравним възход към човешка чистота, който създаде величието и извънвременния смисъл на неговото изкуство. И сега, когато си спомням това, осъзнавам напълно голямото щастие, че ми бе съдено да видя отблизо този възход към вечното, книга по книга, дори стих по стих, оформявани често пъти по отделно и четени през тихи вечери — че тука ми бе съдено да видя, посред нашето време, създаването на една частица вечност. Това, което днес е вече изсъхнало и станало литературна история, през тези петнадесет години на близост и дружба, аз го чувствувах отблизо, като жив аромат, дихание и растеж на неувяхващи цветове, и това, което днес, като книга, може да се купи и да върви от ръка на ръка, аз го опознах в процеса на творческото създаване, в тайна и мъка. Като си спомням днес това, забелязвам отново колко вярно ме бе водило вътрешното ми чувство, когато с цялата си душа се бях предал на това, още неоформено,
ЕМИЛ ВЕРХАРН
19
дело. Моето доверие в този човек се основаваше на нещо неизвестно и безименно и в каква празнота аз изговарях тогава името му, което сега е общоизвестно литературно понятие! И чрез тези спомени се уча да бъда благодарен към своята младост.
С радост започнах да работя. Скоро можах да изпратя на майстора няколко преведени стихотворения, а писмата ми връщаха неговата радост. Бавно започна неговата слава, бавно започна и моето собствено домог-ване, но аз зная въпреки всичко и всички, че нищо не беше по-хубаво от онова време, когато малките радости и успехи бяха още големи и от безнадеждното; из-растна .най-чистото човешко чувство.
Минаха няколко години. Бях потънал в своя свят и само писма поздравяваха отсам и отвъд. Те бяха отначало само няколко, почтително запазени, а после малките пликове се оказаха тесни, и стотици от тях бяха навързани с панделка. И сега, когато зная, че нито едно листче от неговата ръка не ще прелети към мене, и че последното, изпратено от него писмо е завинаги последно, аз не искам да развържа тази панделка и да оживя нещо, което е умряло. Защото моето чувство се отказва да признае загубата и със смирена плахост избягвам гробището на думите: писмата, в които са погребани за винаги минало време и изгаснали чувства.
И пак, една година и още една. Бях завършил ученето, светът лежеше пред мене свободен, и аз сил-но желаех да го опозная. Първата година от своята свобода бях определил за Париж. Пристигнах късно през нощта. От едно кафене на булеварда изпратих писмо до Верхарн. От многото цели на моя нов, свободен живот, тази беше първата, най-важната. На следната сутрин, едва що бях се пробудил, пред вратата, на стаята ми ме чакаше вече малко, синьо пликче и той ми пишеше, че ме чака на обед у дома си в Сен-Клу. Тръгнах от гарата Сен-Лазар, нататък, покрай Паси със стотиците фабрики, към тихото предградие, потънало в зеленина. От парка Монтрету видях лежащия долу
20
СРЕЩИ
Париж, почти невидим във влажната пара на мокрия октомврийски ден, и само сивият молив на Айфеловата кула пишеше четливо името му в мекото небе. Две улици след парка, намерих търсената — с малки тухлени къщички, всяка с по шест до десет прозореца. Тук живееха пенсионери, работници, чиновници, малки хора, които обичат тишината и зеленината, спокойни и мирни жители на предградията. Едва се чувствуваше мощният стихиен Париж. Долу беше морето, тук—тихият бряг.
После минах нататък, към малката къща, две дървени стъпала висока, с проста врата без име, с прост звънец, който дръпнах малко боязливо — тогава за първи път, и колко често оттогава ! И ето, той отвори вратата сам и подаде сърдечно ръка, с онази непосредствена радост на приема, която идваше от пълнотата на неговата открита доброта. Сърдечността му бликваше при първото движение. При първото ръкостискане, от открития поглед, и при първата дума още, човек чувствуваше неговата топлота чак до сърцето.
Колко малка беше тази къща, колко проста, еснафска! Нито един поет от тези, които познавах, нямаше толкова беден дом: една предна стаичка и три зад нея, много малки и препълнени до горе. В тях нямаше място за нищо излишно, всеки предмет беше прост, стените пъстри от картини и книги, осветени от жълтия цвят на френските томчета. Един Риселберге с разлети бои, един Кариер в тъмен тон и десет, двадесет картини от приятели се притискаха, рамка до рамка, и посред малкото пространство — маса, покрита с бяла покривка за госта, и с прости селски съдини. Червеното вино в каната пламтеше като огнено цвете.
В съседство: работната стая, книги и картини по продължение на стената, две низки кресла за разговор, една дървена маса с пъстра покривка, на нея ученическа мастилница, пепелница за две су, хартия за писма, поставена в цигарена кутия — това беше всичко, работната стая на поета. Нямаше никакво изкуствено помагало, никаква пишеща машина, никакви касетки, ла-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
21
вици за книги, никакъв телефон, нищо от принадлежностите на едно бюро, което прави работните стаи на нашите нови писатели, отчаяно подобни на канцеларии. Никакъв разкош нямаше, никакъв лукс, нищо излишно, нищо подчертано изкуствено, а всичко беше малко, дребно, буржоазно, мило, с вкус без натрапничество, просто, неизискано: — един мъничък свят, в чиято тишина се гради Големият.
Скоро седнахме на масата и обедът протичаше радостно. Яденето беше просто и вкусно, и Верхарн, по стар фламандски обичай, въоръжен с нож и острие, сам изкусно разряза месото, а госпожа Верхарн се усмихваше приветно на майсторството, с което той, както каза тя, се гордеел повече, отколкото със своите стихове. После дойде кафето, госпожа Верхарн ни кимна с глава и излезе.
Сега аз седях сам с него в малката стаичка, димът от цигарите и лулата се издигаше на мек облак около книгите, ние говорехме, той четеше стихове, беше уюгно. Всяка дума прозвучаваше топло. Часовете летяха като крилати, стъмни се без да усетим. Най-сетне аз станах и се сбогувах с този първи ден в неговия дом. Той ме изпроводи до вратата, още веднаж почувствувах неговото топло ръкостискане и от прозореца ми извика на улицата: „До скоро виждане!4*
Октомврийската вечер беше прекрасна, аз бях изпълнен от разговора и щастието. Премного пълно беше преживяното, за да заглуша, в грохота на железницата, чудното чувство на радост. И така аз се опътих към Сена, за да се върна в града с малка бърза лодка. Слънцето беше залязло, по малките па-раходчета светеха вече червените фенерчета, градът потъна в мрак, и веднага блесна с изкуствената си светлина. Лодката ме носеше бързо към помръкналото море на Париж. Трокадеро и Айфеловата кула се издигаха величествено, глухо беше диханието на милионния град, с неговия хаотичен глъч, чудно се разгаряше нощта на неповторимия град и в този пръв ден в Париж, аз
22
СРЕЩИ
почувствувах вече безкрайно щастие от съзнанието, че двата полюса на живота са еднакво могъщи: масата и отделният, голям, добър човек.
Колко често след това го виждах там, в малката стая ! Колко нови и скъпи лица видях около тясната маса, защото това скромно помещение биваше рядко без гости, които, обаче, никога не идваха по много на-веднаж. Тук винаги цареше духовно оживление, тук достигаха вълни от всички краища на света. Млади френски поети, стари приятели, руснаци, англичани, гер* манци, белгийци — някои от тях с известни вече имена, а други само бегли съществувания — колко много люде са били гости на този дом, пълнили са часовете с диханието на своето ново присъствие, без да могат да отнемат нещо от скритата му дълбоко човешка атмосфера, толкова всичко в него беше овладяно от оживената, добродушна и винаги творческа разговорчивост на Верхарн. Гостът пристигаше там най-често преди обед или преди вечеря, защото сутринта принадлежеше неизменно на работата. Ранобудник от дълги години* Верхарн, след бърза закуска, сядаше на масата в шест или седем часа, и работеше до десет. Целият останал ден после принадлежеше на живота, на четене, на разходки и приятели. Към единадесет часа, въоръжен с тежкия си бастун, той, като селски пилигрим, се опътваше към Париж, да види някои . картини, да обядва с приятели или най-добре: безцелно да скита из града, да се остави на случайната вълна на масите, които той така много обичаше. Свършеше ли работата си, като рицар-разбойник, който напуска своето укрепено жилище, за да гони приключения, той безгрижно навлизаше в града, за да лови плячка за своето голямо творческо любопитство. По цели часове скиташе из улиците, посещаваше малките» изложби или приятелите си, — навсякъде добре дошъл гост — разглеждаше за девети или десети път всяка година големите музеи, качваше се в омнибусите и навлизаше във водовъртежа на града, или тежко крачеше по асфалта на булевардите.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
23
Веднаж го срещнах по кея на Сена пред Академията. От една улица, далече, го познах, по тежкия ход и приведената напред фигура, която през целия му живот имаше нещо селско — от селянина, който крачи след плуга, здраво хванал дръжката. И аз изпитах особено любопитно напрежение да не го поздравявам, преди да го подебна така в неговите скитания. Той застана пред пътните книжари, прелисти книгите, продължи пътя, отново застана при моста за разтоваряне, където току-що бе спрял един тежък шлеп, натоварен със зеленчуци и плодове. Стоя там половин час, гледаше как разтоварят, с интерес към всяка подробност: как се опъваха мускулите по гърба на един хамалин, как кранът, с леко скърцане, издигаше товара от вътрешността на кораба и го слагаше внимателно на каменната рампа. Той разговаряше с тях като равен, разпитваше ги и то съвършено естествено, непреднамерено, само от онова дълбоко любопитство на своето същество, което искаше всичко да знае и да познава всяка отделна форма на съществуването. Стоя там цял половин час, с онзи странен фанатизъм на интереса, с който се отнасяше към всичко одушевено и неодушевено, после закрачи нататък през моста към булеварда. Едва тогава му се обадих. Той се засмя, когато му казах, че съм го наблюдавал, и веднага започна да разказва какво е научил, като сияеше от щастие, загдето по диалекта е открил между разтоварачите един свой сънародник. Ние тръгнахме към една кръчма, където човек можеше да обядва евтино и просто. Споменът за виденото извика у него целостното видение за всички кораби, които се плъзгат по каналите и реките на Франция, и когато го оставих, той вече гореше цял от желание за работа. От такива разходки, така съвършено непреднамерено, са изникнали някои от неговите големи стихотворения, и множеството малки видени подробности в неговите стихове биха били непонятни без необузданото любопитство, което го тласкаше непрекъснато навътре в живота, и вечно оплодяваше нетовото
24
СРЕЩИ
съществуване с отделни опити, чиято пълнота накрая даде в неговите стихове, чудно широкото видение за единството на света.
Късно вечерта, пиян от преживелици, оживен от разговори и картини, той се връщаше у дома си, в Сен-Клу, винаги в трета класа, между работниците и малките чиновници, с които много обичаше да разговаря. Там го чакаше тишината на малката стая и наредената маса, понякога някои приятели, и скоро малката петролна лампа изгасваше. Чудното еднообразие във външния живот бе свързано с най-силно многообразие в деятелността. Денят започваше с работа, после се изпълваше със живот, и вечер отново потъваше в тих разговор или в мълчаливо общуване с книгите. Всичко това, което наричат външност и представителност на живота, нямаше място в това сбито, подредено съществуване. Верхарн никога не посещаваше салоните, никога не отиваше на вечери и премиери, не влизаше в редакциите и не познаваше онзи Париж, на Сен-Жер-мен, на генералните репетиции, на надбягванията и празненствата, всичко това, което изглеждаше най-съществено за ръководените от романите чужденци. Плодовитостта на човешкия живот, големите контрасти, музеите, шумните улици, тайнствено-нежните слънчеви залези при Сена, това беше за него Париж, а не пъстрите общества и увеселения, светът на остроумията и модата. Той търсеше сърцето, тайнствено опияняващата същина, а не блестящите върхове на този град. Ог неговия живот за първи път разбрах тайната на този най-творчески град в света, който, погледнат набързо, прави впечатление, че служи само на насладата и външния блясък, но където, в малките мансарди, в предградията и чудните еснафски малки стаички се творят най-значителните произведения. Така, тази малка стаичка в Сен-Клу събираше в себе си всяка вечер цял един свят — ритъма на онзи другия, шумен и тревожен — и го превръщаше в музика и стихове. Мощността на масите подхранваше тук самотната работа, а
ЕМИЛ ВЕРХАРН
25
тя от своя страна твореше образа на голямата общност и разкриваше нейния смисъл.
Това беше неговият предпочитан жизнен свят : Париж, най-мощният, най-жизненият, видимо най-откри-тият, и все пак най-потайният, град в Европа. Той си го бе избрал за местожителство, защото сам беше космо-политичен и съвременен, защото обичаше непрекъснатите, напрегнати състояния, и си избра за свой град най-градския от всички градове. Той живееше в Париж половината от годината, от есен до пролет, при-видно по неговите краища, но по чувство в неговия център. През тази половин година той беше космополит, модерен, европейски, съвременен човек. През другата половина той беше фламандец, отечественик, пустинник, селянин, и принадлежеше само на природата. Който го срещаше само в Париж, познаваше едната половина от неговия живот, духовната, интелектуалната, европейската. Но само този, който го бе виждал и в неговото парче земя, в неговото отечество, в градината, в неговата къщичка, го познаваше истински. Който искаше да го опознае напълно, да познава двете страни на неговия живот, трябваше да го види и в тишината, в неговата родна Фландрия, в Каю-Ки-Бик.
Каю-Ки-Бик, това не е град, не е село, не е селце, нито железопътна станция, и най-нетърпеливото любопитство не можеше да го намери без дружеската помощ на поета. Най-близкото място беше Ангро и тази гаричка на местната железопътна линия, отбелязана в разписанието на влаковете, не беше истинска. Имаше само един съборен товарен вагон със залепена на него таблица за разписанието, влакът за Роазен не спираше редовно, и когато нямаше някой селянин да слиза, подхвърляха само пощенската торба. Това малко селище, отдалечено от света поради странността на железопътните наредби, отстои само на четири часа от Брюксел, Лондон, Кьолн и Париж: една сърдечна точка на Европа, в невидимото.
26
СРЕЩИ
Това малко селище, със странното име, което дължи на една надвиснала скала в местността — едно малко чудо на природата, което може да се срещне изобщо само в равнината — това селище от четири или пет къщи е разположено в най-крайния ъгъл на Белгия, непосредствено до френската граница. През него минава шосето, което води от съседното селище Ангр за Квеврен, и друго за Валансиен, и човек може лесно да си позволи лукса да бъде сутринта в Белгия, след обед — във Франция, и вечерта да се върне отново у дома. Колко лесно е такова преминаване през границата знаят контрабандистите, които пренасят тютюн и дантели, и гонят насам и нататък, в тъмнината, своите кучета с малки пакети, но знаят и жандармите, които стоят на пост с готово заредени пушки. Колкото спокойна изглежда Валонската страна, толкова романтична е скритата търговия по нейната граница. Верхарн ми е разказвал стотици и стотици истории, и между неговите посмъртни съчинения трябва да се намира и една драма в проза на тази тема, която той преди години бе нахвърлил. Не беше я довършил, отлагаше работата от година на година, и този първи опит за една модерна селска трагедия (в суровия и груб стил на нашия Шьон-хер) си остана завинаги само опит.
Този ъгъл е съвършено загубен и без добродушния компас на неговото водене, без магнетизма на неговото същество, чужденецът едва ли би се оправил. Човек тръгва от Брюксел за Монс, минава покрай високия затвор, в който Верлен прекара последните си две години и написа безсмъртните стихове на своята „Sagesse“, в Монс се прекачва на един местен влак, и от него на втори, който върви така бавно, че един велосипед може лесно да го изпревари, толкова бавно е това пътуване, толкова хубаво и богато е с впечатления.
Веднага щом човек напусне Монс, в тази покрита с буци пръст страна, изникват остри конусообразни планини, тесните кули на каменовъглените мини, небето става оловно сиво и черно, а гъздухът, който обикно-
ЕМИЛ BEPXAPH
27
вено идва влажен и солен откъм морето над Белгия, добива изведнаж горчив и тръпчив вкус; пред погледаг като през матово стъкло, се разкрива особен свят: Бо-ринажът, минната област и черната земя, чиито пролетарски образи, Константин Мьоние вкамени за винаги в своята пластика. Влакът се спира на всяка крачка, защото работническите градчета следват едно след друго, и стотици тъмни комини издишат през деня черен дъх, а вечер изхвърлят към вечно мрачното небе, своите огнени езици. През време на един час пътуване се разкрива целия, трагичногрозен и все пак величествен модерен свят. Но всичко това отминава скоро като лош сън, облаците блестят светли и чисти в ясното небе, къщичките пламтят, червени по пожълтелите полета, и младата гора шумоли с меката си зеленина покрай пътя. Валонската земя блести, плодородна и весела, и човек с нетърпение чете на табелката малката гара Ангр и най-сетне Ангро.
И ето Верхарн е вече там и чака да прегърне госта, ръката усеща сърдечното стискане и бузата-неговата целувка. В бяла работническа блуза и широки панталони, без яка, с дървени обуща, той стои в гората, приличен по-скоро на американски фермер, или селски работник, отколкото на гражданин. Сега крачи весело нагоре по тясната пътека, със своята тояга, а вярното му бяло куче Мемпи скача пред него. Никакви знаци не сочат пътя към неговия дом, никакъв коларски път, а само една тясна пътечка се губи непрекъснато в буйните шубраци. Половин час вървим така през долини и стръмнини, понякога покрай някоя колиба, или селска къща, където момчетата неловко свалят шапки от русите си като слама коси и с почтителна близост поздравяват „Господин Верхарн“. Местността наоколо е чудно зелена, ливадите са наситени от влажния въздух, кравите които пасят по тях имат бели петна като облаците, които тук постоянно идват откъм морето. Една малка горичка нагоре и после една къща наднича иззад градинката на малък, заграден
СРЕЩИ
чифлик. Верхарн отваря градинската врата. Ние влизаме. Сме в неговата къща1) Къща ли? Истинска къща ли е това? Тя не е и къщичка, а плевня от тухли, проста, украсена само от виещата се нагоре плетеница от рози и зеленина, вмъкнати в ярко-червените тухли. Тя имаше шест или всичко осем прозореца, светли,^ бели, тънки завеси, мансарда под покрива, двор с кудкудякащи кокошки, и градинка с няколко изпънати слънчогледа. До нея има наистина една истинска къща, едноетажна, с малък балкон, но тя принадлежи на Ло-ран, на стопанина на Каю-Ки-Бик, и е едновременно чифлик, жилище и странноприемница. В неделя идват със своите талижки граждани от близките места, сядат на скамейките под дърветата, пият безвкусната топла белгийска бира, играят един час на кегли, минават с любопитство покрай малката съседна къщичка — особено през последните години, когато Верхарн стана известен и в собствената си страна — за да видят поета, за когото са чували толкова много и толкова малко са чели. После талижките биват отново впрягани и след един час неделен шум къщичката потъва отново в своята идилична тишина. През цялата седмица не идва чужд човек, или минават най-много по веднаж, свещеникът и пощенският раздавач. Там е обикновено само Лоран, добродушният, широкоплещест исполин, който по цял ден работи на полето и вечер се връща уморен у дома, чете при чаша бира своя вестник или изиграва една игра със своя приятел Верхарн. През цялата седмица тук цари божественият, покой на първия ден от сътворението на света.
‘) Тази лятна къща на Верхарн, която описвам тук, остана непокътната през цялата война, защото още в началото беше заета от германската войска и лежеше вън от опасната зона. Тя стана жертва на войната през последните дни по особен начин : една артилерийска стрелба превърна — в последния ден — тази идилична къща в развалина и голяма част от ръкописите на Верхарн бяха разсипани от слепите гранати.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
29
Този свят, родното място на най големите и най-хубавите му творби, Верхарн бил открил съвършено случайно. Преди години, през едно лято, дошъл тук да си почине и живял в къщата на Лоран. Обикнал местността заради тишината и самотата. Той пожелал да остане тук, далеч от света, в един ъгъл на своята родина, и все пак близо до центровете на своя духо-» вен живот, близо до Париж, Брюксел и морето. Да живее в наети стаи било неудобно, да си построи къща му се виждало обременяване на живота и излиш-но задължение — той обичаше свободата над всичко — и за това той уговорил с Лоран да си присвои, така да се каже, съседната неизползваема плевня. Няколкото отделения в приземния етаж били превърнати в стаи, а мансардата в спална, построена била дървена стълба нагоре, и така постепенно израстнало това при-митивно, образцово жилище на поета, което стана родината на неговите последни години и любимо място* за поклонничество на приятелите.
Тук, в Каю, и само тук, човек можеше да го намери напълно. Тук, където без яка и връзка, с дървени обуща, при буря и вятър, при дъжд и слънце, скиташе навсякъде, той беше вътрешно свободен и съвършено открит. Липсваха случайните посещения, изкушения и отклонения. Той принадлежеше само на себе си, и този, който е бил приеман тук като приятел и гост, не е минал бегло покрай живота му, а е бил сраснат с дома, делял е с него всекидневната трапеза, часовете и тишината. И тук, както в Париж, всичко беше просто и уютно— бла^ородната простата има по-малко нюанси — само че нежната зеленина и шепнещите листа пред прозорците носеха успокоение, и не парните сирени на града, а кукуригането на петлите известяваше настъпването на деня. Градината, която обграждаше къщата беше малка, с пет крачки можеше да се обиколи, но пейзажът зад нея принадлежеше на всеки, който го обичаше. Ливади, гори и плодородни ниви, бяха неограничено достъпни за всяко скитане из
го
СРЕЩИ
тях. Мисълта за притежание и граница изгасваше в чудното чувство на самовластна самотност.
Колко тих, пълен и колко щастливо-естествен беше тук денят! Пет лета прекарах в Каю-Ки-Бик, винаги еднакво благодарен и радостен, и зная, че през това време за първи път познах смисъла на простия живот и неговата щедра хубост, за първи път — от образеца на това тихо съществуване — се научих да разбирам дълбокия закон на хармонията, в която всеки човек трябва да живее с един пейзаж, за да се слее напълно с природата и света.
Тук всичко беше хармония и покой, и посред незапълненото, непрекъснато време, спокойният и весел пламък на работата гореше като в чудно затишие, и високо се издигаше от деня във вечността! Колко дълъг беше денят и същевременно колко бързо минаваше — като един единствен дълбок, блaжèн летен час, са в моя спомен тези пет лета — и понятието идилия, което иначе свързва много лесно с нещо изкуствено и литературно, ми стана кристално ясно. В тези часове при Верхарн, човек се чувствуваше така сигурен и близък, така приютен и загубен, така открит и дойерчив, че си почиваше и се отпрягаше. Самотата и природата бяха всичко. Когато седяхме вечер около 'масата и четяхме стихове, които единият или другият обичаше, те ни изглеждаха някак божествени и свръхестествени, сякаш донесени в тази малка стая от непознат свят; в тези, стаи през онези години, бяха създадени творби, които прозвучаха над Европа. О, тази тишина, тази тишина около творението, как в някои часове я чувам още в себе си, тази лека музика на часовете на покой! Тук никога не чух свада, нито повишен тон, не видях ненавист и нито сянка от недоверие в нежно бликащата светлина на веселието, което изпълваше часовете. Майсторство в живота на един поет, това аз за първи път видях тук, както никога преди и след това, в своя живот.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
31
Като ручей, прозрачен и чист, с тиха музика протичаха часовете. Рано сутрин, петелът^ изкукуригваше и ни вдигаше от леглата, отивахме на закуска по чехли, често без връхна дреха, после пристигаше пощенският раздавач с писмата, които пътуваха по три дни, и с вчерашните и завчерашните вестници. Но тук „вчера“ и „утре" не бяха така тясно свързани с деня, тук те бяха близки и едновременно далечни, без насилие свър* зани с часа. На бяло-покритата маса ни чакаше селска закуска, яйца и мляко във всички форми, домашни сладкиши, и — като единствен плод от чужбина — кафявата пура, чийто синкав дим кръжеше около разговора. После започвахме работа. Тя беше първият закон на предобеда, който дори и неделният и празничен ден рядко нарушаваха. Но колко лека, колко радостна беше тя навън, в малкия павилион, в зелената сянка под слънцето, и проникната от шепота на многобройните гласове на полето 1 Към десет или единадесет часа Верхарн тръгваше на разходка. Той вървеше най-често през нивите, с бастун в ръка, в ритъма на Стиха, като размахваше понякога ръце от вътрешния патос на творческо увлечение. Колко често го бях виждал отдалече, цял потънал в своето стихотворение, да говори срещу вятъра, който така много обичаше, и после да се връща у дома, зачервен, радостно сияещ, загдето е намерил един стих, или е завършил един образ! Обедното време бързо настъпваше. Всичко беше просто, доставено от градината и краварницата : сочните плодове на земята, мляко в най-изкусни и вкусни форми, и хубаво парче месо, което той сам разрязваше. Най-често бивах сам с него, понякога идваше и някой гост, радушно приеман и също така радушно изпровождан. Следобедът бе определен за разходки. Отивахме в гората, или в селата към Ангр, правехме посещение на познати, които той така много обичаше. Той сядаше при гравьора Берние и гледаше как с игла и молив дълбае медната плоча, отиваше при адвоката, свещеника, печатаря, ковача или пътуваше с влака до Ва-
32
СРЕЩИ
лансиен, спореше върху политика, стопанство, и никога върху литература. Когато валеше дъжд ние седяхме у дома, разговаряхме, пишехме писма, четяхме книги и той самият чесго разказваше своите печатни произведения и ги възпроизвеждаше, цял в огън от възкръсналата дума. . . Или ровехме стари писма, всяко едно от тях будеше спомени за първи успехи и първи пречки, и през такива дълги дъждовни дни аз научавах много неща от неговия живот. Вечер седяхме отново тихо, четяхме, или той излизаше навън, за да изиграе своята игра с Лоран, на тезгяха пред газовата лампа, като стар селянин, който пред буря, е избягал в сухо убежище. Към девет часа всичко свършваше, около нас беше вече мрак, нош, тишина и сън.
Еснафски, такъв изглеждаше неговият живот в града, селски, такъв беше той на полето. И тази не-взискателна, проста форма беше за него съществена, за да може да насочи всичките си сили към града, към епохата, или тук, към природата и вечността. И както там, в града, се опиваше от идеи и хора, навсякъде дейно вникнал, така и тук през тези шест месеца, той трупаше в своето тяло здраве и сила, изпълваше се с тишина, а творбите си с въздуха и атмосферата на селото. Там той напрягаше своите сили до крайност, тук си почиваше най-грижливо. Но и тук неговите чувства бяха чудно будни, поетът се вслушваше във всичко. Като в огромна воденица в него се втичаха всички плодоносни неща на селския свят, зърно по зърно, подробност след подробност, за да бъдат смлени и превърнати в най-нежна, най-възвишена поетическа форма. Който познава тази област, той разбира цялото чудо на пълното проникване на един човек. Всяка пътека и всяко цвете в градината, свещените годишни времена на земята, и тихата работа на човека, всичко е отложено в отделни редове и е станало извънвременно. Винаги когато чета неговите идилични стихове, виждам пътя около градината, виждам розите да цъфтят около прозорците, пчелите да бръмчат по стъклата, и усещам
ЕМИЛ ВЕРХАРН
33
как вятърът, надъхан от морето, вее над Фландрия, и посред всичко това, виждам него самия да излиза от дома и да върви към полето като към някаква безкрайност.
Така бе разделен неговият живот: между града и селото, между творчество и почивка, настояще и вечност, защото той искаше всичко да бъде бурно, всички състояния да бъдат непрекъснато в своята най-силна форма. През последното десетилетие от неговия живот тази двойнственост бе установена като самата година, и Сен-Клу, и Каю-Ки-Бик подържаха чудно равновесие.
Между това, обаче, всякога имаше и по някой загубен месец: времето на сенната треска през ранната пролет. Тогава пейзажът, който той така много обичаше, му причиняваше почти физическа болка, повишената чувствителност към цветния прашец превръщаше това, което за нас е едно непонятно и сладко опиянение на чувствата — пролетта — в горяща телесна болка. Очите започваха да се наливат със сълзи, оловен пръстен стягаше главата му, всички чувства бяха болезнено изострени. Така силно проникваше в неговото чувствително тяло възраждането на природата. Никакво медицинско средство — той бе опитал всички — не можеше да му помогне; единственото спасение беше: бягство от зеленината, бягство от природата. Пролетните месеци той прекарваше по брега на морето, чието силно плодотворно дихание заличаваше мъчителното влияние на разцъфтяването, или отиваше в онова, другото, каменното море — чийто прах и воня задушават дъха на цветовете — в големия град.
Той ненавиждаше месец май, като най-неплодо-творен в неговия живот. Верхарн го прекарваше в Брюксел, у четвъртия етаж на една наемна къща на булевард де Миди, като пленник на своето страдание, без сили за работа, в нетърпеливо очакване на лятото. Или бягаше към морето, което обичаше от детинство, но и там никога не работеше. „Морето много ме раз-
34
СРЕЩИ
сейва*, казваше той, то беше много силно за него в друг смисъл, възбуждаше премного неговото въображение. Там той се чувствуваше изцяло отдаден на вълните, ветровете и бурите, и го обичаше, защото беше негова родина. В Северното море беше съединено всичко, от което неговата душа имаше нужда: силата и мрачевината, безцелната и хаотична мощ, безмерното, което се чувствуваше вечно съблазнен да изобразява, и той обичаше това сиво море, обичаше всички сиви гости на севера, дъжда, здрача, бурята, обичаше ги повече от цветната пищност на юга. Никъде не се чувствуваше така у дома си, както тук, и никаква хубост на света не можеше, за него, фламандеца, да замести хубостта на морето. Веднаж той бил ходил в Италия, бил очарован и едновременно измъчен от блестящето небе, от равномерното блаженство нг този много спокоен за него свят, и когато на връщане, при Сен-Готар, за първи път дъжд запръскал по стъклата на колата, той отворил прозореца и оставил силните струи да намокрят гривата му и ощавят кожата му. Никъде той не се чувствуваше така силен, както когато беше на море, премного силен, както казваше той, за да може да твори. Но и този месец, изгубеният, не беше в същност загубен, и тъкмо в това се състоеше несравнимото майсторство на неговия живот: чрез ентусиазъм всичко да превръща в радост и притежание. Това бягство в природата и в нейното градско отражение, дребнобуржоазната простота, правеше този богат, мно-гоподвижен и обгръщащ света, живот, прост и гладък като живота на селянин или обикновен гражданин. То го освобождаваше от гнета на материалното и от друга страна, чрез спестяване на безплодно разхищавана енергия, възпламеняваше творческата и жизнена сила до безкрайност. У никого не съм видял такава чудна дарба да разпределя своите истински занимания, никой по-щастливо не е разрешавал проблема, да се затваря в своята работа, и едновременно да бъде открит и достъпен за всички хора. Тази смяна беше редовна и
ЕМИЛ ВЕРХАРН
35
хармонична като вдишането и излитането, и тя даваше на неговото съществуване чуден, весело звучащ ритъм. Правилното разпределяне на предаността в приятелството, у него стигаше почти до гениалност. Той искаше — както и всичко в света — да чувствува своите приятели пълно, да ги има не в разпокъсани, бързи часове, а винаги в най-силна изява на тяхната същина.
Каю, неговата пустиня, той рядко биваше сам. Добрите приятели с радост идваха за по една седмица в годината, и след едно такова гостуване, те се опознаваха взаимно много повече, отколкото при стотина бегли срещи, защото всички те се срастваха с неговия дом и живот. И както приятелите с радост гостуваха у него, така и той с не по-малко удоволсвие гостуваше у тях. Той мразеше хотелите, заради техния външен блясък и заради липсата на задушевната атмосфера на човека. Когато отиваше в Брюксел за няколко дни. гостуваше най-често у Монтал, в Париж отсядаше у Кариер или Риселберг, в Лютих при Нистен, а моята малка стаичка във Виена си спомня с благодарност за дните, които той, вечно доволният, бе прекарал в нея. Той чувствуваше неизмерима нужда да се разкрива и доверява, обичаше да обсипва с ласки своите приятели, да ги потупва по рамото, и след всяка по-дълга раздяла посрещаше доверените с целувка и прегръщане. Неговото свободно, открито сърце не търпеше несъгласия и отчуждаване, и неговата доброта бе превърнала почти в страст недоглеждането на малките недостатъци.
Разбира се, такава доброта не може да съществува без да се злоупотреби с нея; той знаеше това и го отминаваше с усмивка. Много лесно беше, собствено, да се приближи човек до него, лесно беше да го излъже. Но той знаеше всичко, винаги знаеше всичко, и искаше да не го знае. Той прозираше душите на младите люде, зад чиято почит чувствуваше молба за покровителство, познаваше опаката страна на хвалбата и лъжата в другарството, но остана твърд в ре-
36
СРЕЩИ
шението никога да не се огорчава от изпитанията и на-рочно засилваше и каляваше своето доверие. Спомням си един случай, който ми се вижда характерен за непоколебимостта на неговото доверие. Веднаж бях у издателя му, Деман, негов приятел от детинство, за да го питам дали мога да си купя от него едно рядко вече първо издание, което липсваше в моята сбирка. Деман не го притежаваше, но като разбра моя интерес към съчиненията на Верхарн, и като не подозираше моята близост с поета, предложи ми коректурите на неговото последно произведение с многобройни изменения направени от самия автор, за двесте до триста франка едната. Аз разказах това на Верхарн и той громко се изсмя. „О, той ме познава, той ме познава/ извика той през смях, „той знае, че не мога да видя коректура без да преработя стихотворението няколко пъти и сега разбирам защо той, иначе толкова пестелив, ми изпраща по осем-девет пъти коректурите на всяко ново издание. Това му носи хиляди франка и е чудесна търговия за него/ Сега той знаеше и все пак. се смееше, и следния път отново добродушно поправяше всички коректури, които Деман му изпращаше.
Чудна беше тази негова дарба за приятелство и тя стигаше до една съвършено рядка степен на самоотверженост, която обикновено по един тайнствен начин се изплъзва и у нас, добрите люде: — той имаше страстта да разширява приятелството вън от себе си, да свързва своите приятели помежду им. Нищо не га правеше така щастлив, колкото това, да вижда как хора, които той обича, се разбират, и подобно на нови елементи, химически взаимно се свързват. И наистина ние, приятелите на Верхарн, където и да се намираме в разпокъсана Европа, си оставаме днес една общност, основана на любовта, едно общество всред народите. Той ненавиждаше недоверието между хората. Предпочиташе да надцени човека, отколкото да бъде несправедлив към него ; изслушваше всекиго, уважаваше всеки човек, и затова нямаше сила, способна да разклати неговото до-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
37
верие там, гдето то веднаж бе пуснало дълбоки корени. Около него непрекъснато се навъртаха (около кого ли ги няма ?) хора, които гледаха да втъкнат някой клин между него и неговите спътници, да отдалечат Лемоние, към когото той през целия си живот хранеше детски трогателна привързаност, или да създадат между него и Метерлинк някакво съперничество по времето, когато приятелят му бе получил Нобеловата премия, първоначално определена за двамата. Той изслушваше, мълчеше и запазваше ожесточено упорство срещу наддумването. Чутката му природа се противопоставяше на всяка свада и аз още си спомням онзи незабравим час, когато веднаж в Брюксел той цел сияещ се върна на обед, като-че му се беше случило някакво голямо неочаквано щастие. Ние го заразпитвахме и той добродушно усмихнат, като дете, ни разказа, че се е сдобрил с последния си неприятел, който от двадесет години, по един огорчаващ начин, го е преследвал. Срещнал го в клуба, и старият сърдит враг минал покрай него като го погледнал с чужд, злобен поглед. „И изведнаж“, разказваше Верхарн, „мисълта, че един жив и ценен човек, с когото на младини бяхме приятели, сега ме избягва и иска някак да ме отрече, ми се стори така детска и смешна, че се засрамих, загдето неволно споделях такова чувство.“ И той тръгнал непринудено към своя неприятел и му подал ръка. Верхарн се беше върнал у дома светнал от радост. Сега вече никой по широката земя не беше против него, той можеше да обича всички. Никога не бях го виждал повесел от часа, в който се върна и каза: „Нямам вече неприятели.“
Този богат живот, и това голямо сърце бяха така устроени, че имаха прозорци към света, врати за всички люде и същевременно твърдо държеха на себе си. Не зная дали, като разказвам, бих могъл да опиша колко непоклатим беше този човек в своите основи, дали бих могъл да обрисувам чудната сигурност на неговите действия. Той обичаше живота, обичаше себе си и беше
38
СРЕЩИ
доволен от своята същност; той не беше недоверчиви подозрителен нито към другите, нито към себе си. Това, което разравя душите на другите художници — у някои, обаче, като Достоевски и Хебел, създава истинската им големина — въпросите на съвестта, грижата дали постъпва добре или зле, дали могат да си позволят това или онова, такива въпроси не съществуваха за него. Той следваше своя инстинкт и със своята вродена честност винаги имаше съзнанието, че действува правилно. Когато грешеше, спокойно признаваше грешките си без да съжалява (и онази последна, най-голяма заблуда на своя живот, омразата, той смело бе признал в последните си свидетелства) но му беше противно да се измъчва дълго от нещо или да разукрасява. Веднаж бил минал с колело по забранен път. Задържали го и му съставили акт. Съдията, който го познал, поискал да му помогне и му внушил мисълта да каже, че не е видял табелката със забраната. Но Верхарн останал упорит до края, като поддържал, че минал по забранения път, макар че прочел табелката и предпочел да заплати глобата, отколкото да се отърве чрез лъжа. Този малък случай е безкрайно характерен за самосъ-знатата сигурност, която не отстъпваше пред нищо и никого, и неговият живот можеше да бъде така чудно открит, защото той от нищо не се срамуваше и от никого нищо не криеше. Някога в младините му е имало буйни изстъпления, грехове, лудории, пропуснати. и привидно разпилени години, които зрелият мъж не разбираше вече. Но той никога не се оплакваше и не се извиняваше. „В края на крайщата*, казваше той веднаж, „аз искам да съм живял живота си точно така, както съм го живял, аз обичам всичко така, както е било, както е и винаги ще го обичам.* Това одобряване на всички неща, без да пита за добро и зло, беше неговата сила и основата на неговата нечувана сигурност» И тъкмо тази сигурност желаех страстно да науча от него; защото виждах колко много свобода имаше в този безгрижен живот, колко икономия на сила и енер-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
39
гия, в това гледане напред без поглеждане вдясно и вляво. Той не се измъчваше от вътрешни или външни спънки, не беше колеблив, винаги вървеше напред, следвайки своята воля. Във външния си живот не се подчиняваше на никаква мода, купуваше си готови ушити дрехи в големите магазини, понякога прекосваше Париж с работнически шал около врата, като някакъв машинен шлосер, сядаше спокойно, без да трепери от келнерите за лошото си облекло, в най-големия ресторант, щом пожелаеше да стори това. Никога не се подчиняваше на някакви задължения и беше равнодушен към мълвата. И в областта на литературните работи той имаше, тази абсолютна свобода и власт без гордост. Правеше каквото можеше, не се грижеше за въздействието, радваше се на всяка радост и се смееше на всяка глупост и ненавист.
От тази сигурност и безгрижие изхождаше и онази непосредственост, която беше най-дълбоката му тайна. Никога не съм видял човек да говори по-сво-бодно с хората. Той не познаваше това, което обикновено се нарича предубеждение. В Каю той често отиваше в гората при дърварите, които седяха около огъня и дялаха сурово дърво за обуща. Той радостно сядаше до тях, защото го интересуваше всичко, което беше занаят и те разговаряха с него като с равен, предлагаха му тютюн за лулата и в разговора нямаха чувство, че беседват с един „господин*, с един учен човек. Или сядаше на някоя скамейка и при него идваше непозната жена, и разговаряше с него като със свещеник или слуга. Понякога в дома му идваха хора, които го молеха да им напише просба или писмо до сина в околността, и не знаеха за него нищо друго, освен това, че е „писар", и той изпълняваше молбата им много сериозно, без изобщо да чувствува като шега, такава незначителна работа. Тази непринуденост, с която хората идваха при него го радваше повече от най-големият успех. Един негов приятел от съседното село, чертожник, бе получил някакъв малък орден и бе по-
40
СРЕЩИ
канил цялата околност на угощение. Верхарн прие поканата радушно и отиде там, седна между дребните хорица и произнесе слово. Той отиваше на кръщения и сватби и говореше езика на простите люде. На следния ден можеше да бъде поканен в двореца в Остенде, при крал Алберт, там говореше с министрите и най-влиятелните лица на времето, върху най-важни проблеми, еднакво непринуден, както при едните, така и при другите, винаги, неизменно един и същ, проникващ със своя ясен поглед право в същината на хората, и затова винаги свободен и безгрижен. Никога не го видях несигурен в някое положение, никога правата ос на неговата сила не се огъна. Дори и в чужди градове, където не познаваше езика, той, с чудна сигурност, се справяше. И от тези хиляди малки безименни победи се засилваше жизненото му чувство. . .
Любопитни хора, които не го познаваха по-от-близо, често ме питаха, богат ли е или беден, зависим или независим. Никой не знаеше. Той живееше просто и беше винаги гостоприемен, обличаше се скромно като обикновен гражданин и раздаваше пари с пълни шепи. През лятото живееше в малката плевня и на никаква цена не се съгласяваше да приеме поръчана литературна работа или някаква служба. Защото, за него, свободата на живота и волята бяха най-висшите блага. Той не се обвързваше с никаква професия, с никакво положение и съюзи, не взимаше участие в никаква партия, а само в спонтанното човешко решение и беше свободен от най-голямата принуда на времето : парите. Той умееше да остава независим, без да е богат, предпочиташе простотата пред най-малкото ограничение на свободата. Част от бащиното си наследство бе разпилял отрано, това което е притежавал по време на женитбата си е било само скромна рента. Но предпочиташе да се затвори в две стаи, да живее просто, отколкото да превие себе си, и никога, дори и през последните години, когато неговият успех започна да расте, той не се поддаде на изкушението да остави
ЕМИЛ ВЕРХАРН
41
тази сигурност. На младини имал страст да събира скъпи книги и картини: Един ден ги продал, като задържал само тези на своите приятели, за да бъде свободен и оттогава думата „ притежание * престанала да има власт над него, комуто всичко принадлежеше чрез ентусиазма.
За него беше безразлично дали картината, която обича, виси закачена в стаята му, или на някоя стена в Лувъра и даже тази малка къща в Каю-Ки-Бик, която той така много чувствуваше като своя собствена и в стиховете си подаряваше на света, беше наета. И когато на края приходите му нарастнаха, той не знаеше какво да прави с тях: желанията му бяха задоволени, неговият живот в крайна ограниченост беше по-свободен, отколкото би бил в друга някоя по-висока форма на богатството и удобствата. Славата и успехът не оставяха следа в живота му. Страх не го спъваше, грижа не го гнетеше, честолюбие не го измъчваше, срам и разкаяние не го терзаеха. Свободен и безгрижен, той живееше своя пълен живот посред проста обстановка и от него аз научих, че истинската свобода не е в удоволствията и многото желания, а в онази радостна липса на желания, която в свободата вижда най-вър-ховно осъществяване.
Така тихо и свободно протичаше това съществуване и той го обичаше, и обичаше тази своя любов. Какво е неговата поезия, в края на крайщата, ако не едно непрекъснато утвърждение на живота във всичките му подробности, утвърждение на настоящето, на града, на природата, на хората и на самия себе си? Той виждаше живота навсякъде еднакво желан и ако го одобряваше във всичките му форми, и се възхищаваше от тях, това беше не само заради самите тях, а заради едно повишение на неговото собствено само-чувство. Той се въодушевяваше от своето собствено въодушевение, което по някога стигаше до истинско опиянение. Винаги, по всеки час, той беше готов да пламне от възторг. В картинните галерии, между нови
42
СРЕЩИ
хора, в театър, на сказки, неговото същество се разпалваше, той изведнаж ставаше красноречив, въодушевен, говореше като проповедник, всеки нерв се съживяваше, гърдите се изпъваха. Само този, който го бе виждал в минути на такъв възторг, го познаваше истински, и тези възторзи не бяха бегли мигове, а понякога се разрастваха като горски пожар и продължаваха по цели седмици и месеци. Когато се върна от Русия цялото му същество беше опиянение. Той по цели часове разказваше, не се насищаше да извиква спомени и човек не можеше в такива часове да бъде около него без сам да пламне. И всяко чуждо въодушеве-ние разпалваше него самия. Веднаж, преди години, пристигнах в Брюксел, направо от Щрасбург, където същата сутрин бях стоял пред катедралата, защото това беше онзи паметен ден, в който един цепелин се бе осмелил да предприеме далечно пътуване. Разказвах на Верхарн за града, как хората, изплашени от поздравителните изстрели се втурнаха и заляха улиците, наизска-чаха по прозорците, качиха се по покривите, и като че един единствен вик се бе понесъл към небето. Той се разгорещи, защото всяко ново откритие, всяка смелост на човешкия дух го пленяваше, и тогава за него нямаше граници между народите. На следния ден, още рано суринта, той се втурна в стаята ми с вестник в ръка, беше прочел съобщението за катастрофата в Ехтердинген и беше отчаян, почти разплакан. Беше си въобразил вече, че въздухът е завладян, в него беше загорял вече копнежът по едно ново човечество и едно такова нещастие изживяваше като лично поражение. Но той се въодушевяваше така не само от големите неща. Механизмът на един часовник, една строфа от някое стихотворение, една картина, един пейзаж, всичко можеше да го възхити. И защо във всички неща — казах това вече по-рано — той виждаше и искаше да види положителното, творческото, животът за него беше безкрайно богат и всичко беше хубаво, защото беше така безкрайно. Той обичаше Европа и света по-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
43
вече от своето отечество, обичаше бъдещето повече от миналото, защото в него имаше повече възможност за нови неща, неподозирани възможности за екстази и ентусиазъм, без да се страхува от смъртта, той обичаше безкрайно много живота, защото всеки ден беше изпълнен от толкова много свещени изненади. Но за него светът беше до толкова истински и всяко нещо дотолкова дълбоко живо, доколкото той самият го бе одобрил, и за да се разшири светът и неговият собствен живот да стане по-пълен, той все повече и повече се радваше на своето утвърждение. В тези мигове на възторг стареещият мъж понякога се подмладяваше и едновременно ставаше пророчески патриарх, когато със своето слово възпламеняваше тихата стая. Човек се чувствуваше увлечен в огнения поток и собствената му кръв започваше да пулсира с неговия ритъм. Той възприемаше неговия принцип »целият живот е в полета* като най-последна възможност за одобряване и самоощастливяване; наистина, човек не можеше да бъде дребнав дълги часове и дни, след една среща с него. О, тези часове на възторзи и въодушевение ! Никога не съм преживял по-хубави!
Дневната работа беше за него истинска необходимост, тъкмо заради въодушевението, оживлението и подтикването на духовните сили, които носеше тя. Той потъваше в нея, тя беше за него непрекъсната нужда и средство за обновяване на жизнеността, един младежки извор на неговата радост. През последните години той пишеше не случайно, за да се освободи от напора на чувствата, което любителите обикновено предполагат у лириците, а от постоянна вътрешна необходимост за самоободряване. Той работеше всеки ден. Това му беше необходимо, не както за много други, от честолюбие или жажда за печалба, а единствено като тонич-но средство за кръвта, като лост за неговата душевна сила. Това, което за някои хора са утринната гимнастика, спортът, закрепването на цялото телесно същество, за него беше работата — някакъв процес на за-
44
СРЕЩИ
силване пулса на духовната му личност, една нужда от опиянение и повишено настроение чрез запалване на въодушевение. Неговата работа беше нещо повече от усърдие или вдъхновение: тя беше функция на неговото същество. Спомням си, когато преди години ми каза, че на шестдесет години ще престане да работи. На тези години човек е вече уморен, няма в себе си възможност за обновление, само повтаря себе си и позори създаденото. Минаха години и в последно време, когато го видях на петдесет и осем годишна възраст, в един разговор, той пък ми каза, че иска да престане да пише стихове, когато навърши седемдесет години. Не можах да се въздържа, смеейки се, да не му напомня, че не преди много време беше определил шестдесетата си година за граница на своето лирично творчество, и изразих радостта си, че не поддържа първото си решение. Верхарн ме погледна отначало учуден, после тихо се усмихна: „Така ще бъде! След шестдесетата година моите стихове не ще бъдат вече ценни, но какво да правя ? Човек свиква с работата, тя е вече една необходимост. Какво повече има в живота? Другите средства за обновление са изчезнали, жените, любопитството, пътешествията, бодростта, остава работата, писалищната маса, като единствено средство за поддържане на оживлението. Може би това няма стойност за другите, а само за един, за мене, защото когато ставам от масата аз се чу^ствувам лек като след летене.“ О, той знаеше всичко, също и своите недостатъци и опа-стности! С работа започваше всеки негов ден. От съня се хвърляше в огнения духовен свят на лирическия полет. В тези години неговите стихове бяха отдавна вече престанали да бъдат чисто лирически, несъзнателно, кристално, образувание, а трудолюбиво, почти методично овладяване на поетическата форма. Както селянинът, преди да оре, обгръща с око нивата, която му предстои да обработи, така и той разпределяше вътрешно на цикли своя свят. Той работеше програм-но, упорито, спокойно и съзнателно, неговата силна
ЕМИЛ ВЕРХАРН
воля предварително ограничаваше кръга на делото. Понякога работеше по няколко стихотворения наведнаж, но те винаги биваха циклични и строфично свързани. Свършеше ли част от определената работа, той я оставяше напълно. Зная, че като говоря така открито, може би, снизявам представата на някои люде за лирическия поет Верхарн — на всички тези, които вярват единствено в безсъзнателното, мистично раждане на поезията, и още повече бих ги разочаровал, ако издам, че на неговата работна маса стоеше винаги един речник за рими и друг за синоними, за да намира още по-тесни връзки между близки по смисъл думи; че Верхарн, в тетрадки и бележници, записваше по-особените думи и някои римувани собствени имена, за да ги използува в своите стихове; дори и това, че той, преди да извика в стиховете си видението за света, преглеждаше географската карта. Верхарн постепенно стана майстор на стиха и отрано престана да бъде непосред-свен лирик, но по-важното е: до последния ден лиризмът и страстта бяха негова същност, неговият творчески полет бе проникнат от ритъма на кръвта. Той хладно усъвършенствуваше своето стихотворение, но го създаваше като пламенно чувствуващ човек. Не в огнен порив, а като суров селянин, който оре бразда по бразда вечната световна оран, той твореше, ден по ден, някои редове от своите космически стихотворения. Работата беше неговата страст, неговото щастие и вечно подмладяване.
А най-любимата работа беше за него усъвършен-ствуването. Със страстно удоволствие ковеше и изработваше своите стихове, неговите коректури свидетел-ствуват за неумолимата му воля за съвършенство. Неговите ръкописи са бойни полета, на които лежат труповете на паднали думи, над тях се покатерват други, за да бъдат отново покосени от неумолимия майстор, и през тази шумотевица, накрая израства новата трайна форма. Старите стихове той изливаше от едно издание в друго, не всякога щастливо, според
46
СРЕЩИ
моето чувство. Неговите приятели предпазливо и благоговейно се опитваха па го възпрат да посяга на стихове, които за тях бяха станали нещо лично и завършено. Но той не се подчиняваше, докато една книга още не беше напечатана; продължаваше усърдно да работи, режеше срички, заменяше думи, и неговият страх, пред собствения му бяс за поправки беше толкова силен, че той никога не разтваряше своите собствени произведения, щом биваха завършени. Когато пътуваше, носеше винаги със себе си голямата чанта с ръкописите и през нощта я поставяше под възглавницата си, така много се страхуваше за нея. Но отминеше ли веднаж пламъкът, той забравяше книгата. И наистина, той не помнеше много от своите стихотворения. Когато се ровеше в Стари списания или през сиви дъждовни дни прелиствахме пожълтели ръкописи, той сам се чудеше, щом намереше свои стихотворения, които е вече забравил и не знаеше дали той ги е писал и кога, и неговата отсъда за всяко едно беше ясна, без суетност, като на чужд човек.
Но беше празничен час винаги, когато завършваше някое голямо стихотворение, когато се облягаше на креслото с прясно написаните листа в ръка и очила притиснати на късогледите очи, и със своя звучен, малко суров глас, започваше да чете. Мускулите на лицето постепенно се напрягаха, ръцете се издигаха в заклинателен жест, докато и последната къдрица на неговата грива и най-тънкият косъм на висналите мустаци затреперваха s ритъма на стиха и строфите, а изреченията все по-металично зазвучаваха в пространството. Той улавяше изреченията, подхвърляше ги така, че техните крайща започваха да вибрират, неговата реч ставаше все по-звънтяща, по-силна и по-тежка, докато накрая всичко наоколо се превръщаше в ритъм, който изпълваше него и нас самите, чак до кръвта. Диханието се усилваше и намаляваше подобно на високо издигаща се и дълбоко спадаща вълна, понякога над нея като пяна заискряше някоя остра дума, и бурята, която
ЕМИЛ ВЕРХАРН
47
тя предизвикваше свирепо, шибаше широко леещите се стихове. Неговата иначе дребна фигура порастваше в тези мигове на повишено вдъхновение и аз не мога да препрочета всички тези стихотворения, които тогава чух за първи път, без да чувствувам в тях неговия глас, който им придаваше техния най-дълбок и истински живот. Това бяха празничните часове в работата, малките тържества в тихия ден, незабравими за всички, които ги преживявахме, само че помрачени от трагичната мисъл за тяхната безвъзвратност.
Той не беше затворен човек, разхождаше се по улиците и градовете, и който го търсеше, го намираше лесно. Никаква тайна ие обкръжаваше неговото същество, той стоеше съвършено открит в ярката светлина на живота, и неговите черти, които тук се опитвам да възпроизведа по спомен, бяха на мнозина познати. Но зад него, в частния му живот, невидим за повечето хора и неразделен като сянката, която придава дълбочина на една форма в пространството, стоеше тихият образ на неговата жена, почти незабелязана и неизвестна. Не може да се говори за неговия живот без да се мисли за нея, която, подобно на постоянен вътрешен пламък, беше светлината на неговия живот. Само тези, които посещаваха дома му, я познаваха — и то между тях само най-близките, — така скромно като сянка заставаше тя зад него самия. Никога не беше снимана по вестниците, никога не се вестяваше в големите общества и в театрите, дори и у дома случайният гост я виждаше само на масата, или бегло, като усмивка по строго лице, да минава през стаята.
Тази благородна жена беше насочила смисъла на своя живот така, че нейното единствено честолюбие беше, видимо, да потъне в делото и живота на своя съпруг и, действувайки благотворно, да му даде възможност напълно да разгърне творческите си сили. Като момиче е била художничка с рядко дарование, но от деня на своята женитба, тя се отказала от всяка обществена проява и останала само съпруга, само жена.
48
СРЕЩИ
Отвреме-навреме, в .тихи часове, тя рисуваше по някоя малка картина, портрет на Верхарн, част от градината, ъгъл от стаята, и тези така да се каже биографични картини никога не ставаха обществено достояние па изложби. Колко трудно беше дори и за близките да видят тези творби на премного скромната! Не към нея, а към Верхарн трябваше да се обърнат, за да проникнат някога тайно в малката плевня, която й служеше за олтар.
Тази жена, Марта Верхарн, беше последната тайна на неговото образцово изкуство в живота. Само тези, които му бяха близки, знаеха от где идва тази чудна тишина, сигурност и спокойствие, които го обкръжаваха, само ние се досещахме, кой е онзи св. Георги в неговото стихотворение, който го е спасил от прегръдките на змийските нерви, от шума на страстите. Само най-близките знаеха каква мъдра и сериозна съветница му беше тя във всички неща и колко много майчинство имаше в нежността на бездетната, и как тя никога не досягаше съкровената воля на неговата природа, неговата свобода. Седехме на масата в разговор двама или трима, кафето биваше поднесено, и изведнаж, без сбогуване, тя изчезваше. Тя винаги оставяше мъжете сами да разговарят с него, тя знаеше, че който е до-шел в Сен-Клу или Каю на поклонение, търси него, поета. Колко излишни, колко досадни обикновено са жените на художниците ! Тя не го придружаваше дори и на генералните репетиции на неговите драми, тя не понасяше мисълта, от учтивост, да приема поздравления за неговия успех, и при пътешествия, на драго сърце го оставяше под покровителството на приятелите. Нейната деятелност беше подземна и чудно благотворна чрез мълчаливата, винаги ощастливяваща способност за пожертвувателна безименност. Цялото й същество искаше само неговата радост и неговата благодарност.
И действително, и наистина, това беше награда, заслужила труда, защото кой знаеше да благодари като Верхарн? Трите книги, които той е посветил ней, въ-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
49
преки големината на неговото поетическо дело, ми се струват най-непреходните, защото са най-мъчните в неговата поезия. За този, който го познава, всяка отделна дума тук е изпълнена с каданса на неговия глас. Къщата, малката градинка, стаята с вечерната тишина, целият живот, всичко това е намерило поетическо отражение тук. И дори в книгата за войната, неистовият вик на неговата болка, в кратерния пейзаж на неговото вулканично чувство, като самотно цвете блести едно стихотворение до нея, което описва, как те двамата, в разговор навън, на височината Сен-Клу, виждат самолети да кръжат над града, и как нейното чувство на състрадание трагически хубаво се смесва с ужаса на войната. Чудно знаеше да благодари той, докато имаше дъх в душата и слово на устните. Сега, когато неговата дума отзвуча, наш, на приятелите, дълг е да пазим като завет тази признателност.
Малка беше къщата; малка беше и трапезата. Години и години седяхме ние двамата, тримата, заедно, а на вън беше светът. Приятели идваха, приятели си отиваха, както и целият живот, народи и времена протичаха край нас, идваха и си отиваха. Но един път дойде една нова гостенка, една нова приятелка, идваше все по-често и по-често, и на края остана за винаги: славата. Сега тя всеки ден е у дома; една деятелна благонамерна, неканена, но приятна гостенка. Още от рано сутринта тя хвърля куп писма на масата за закуска, мъкне телеграми и покани, носи картини, пари и разписки, книги и посвещения, в знак на почит, от всички земи. С буйната си ръка тя привлича нови лица : млади поети, които искат да видят майстора, любопитни просители и рапортьори. Тя всеки ден все повече важничи, става по-деятелна и по-интимна, присъствието й се чувствува непрекъснато. Но все пак, инак деятелната и опасна гостенка, която лесно удушва работата и делото на домакина, и сама се настанява на неговото място, в този дом не е нахална и шумна. Тук цари премного сигурност и сила. Тук тя не може
50
СРЕЩИ
нищо да стори със своето неспокойствие срещу вътрешния покой — тя, славата, голямата европейска слава.
Отначало, когато тя дойде и се промъкна в дома, приблизително към петдесетгодишнината на Верхарн, гледаха я малко учудено. Отдавна бяха престанали да я чакат и без завист я гледаха да седи на чужди трапези. В Сен-Клу и Каю не й посочиха вратата, но и никога не й дадоха почетно място. Тя никога не се осмели да влезе в истинския живот на Верхарн. И никога не бях почувствувал вътрешната човешка големина на Верхарн по-ясно и по-мощно, отколкото при това последно изпитание, наложено от неговата слава. Бях пристъпил към неговото творчество по време, когато едва най-тесни кръгове го познаваха и той минаваше само за един от декадентите и символистите. Кой познаваше тогава истинските негови творби? От моите собствени стихотворения, отдавна вече забравени, тогава бяха продадени повече екземпляри, отколкото от неговите. В Париж той изобщо беше неизвестен. Назовеше ли някой името Верхарн, хората казваха: „Ах, да, Верлен!" Тогава не го чух никога да се оплаква, никога вътрешно не го засягаше това, че Метерлинк, десет години по-млад от него, порасна в света със своята слава, че по-малки, но неизказано по-дейни таланти минаваха за големи личности на времето, а неговият собствен труд бе в сянка. Той работеше, вършеше своето дело без да пита, без да се надява, макар че винаги съзнаваше вътрешната сигурност на своята природа и своето изкуство. То не направи нито крачка по посока на славата, никога не се присъедини към просяците на рецензии и любезните ласкатели, нито веднаж не удари с мотика по моста между своето вътрешно дело и външния успех. И когато славата сама падна в собствените му ръце, той, петдесетгодишният я прие като дар, прие я, както и всички неща в живота, като средство за усилване, за обнова на съществуването. В неговите стихове се пробуди постепенно известие на-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
51
ционален патос, той не говореше вече от Фландрия, елин за една страна, а като самата Фландрия, като глас на своя народ, и големите тържествени речи, които държа на Световното изложение, бяха проникнати от свърхлично самосъзнание, от отзвука на славата. Ако по-рано поезията беше за него само лична страст, през последните години стана апостолство и той чувствуваше, че със своето лирическо слово става изразител на своето време и на достойнството на своя народ. Не като венец, суетно обвил главата му, прие той славата, но и не я стъпка с нозе като презряна вещ. За него тя беше поставка, която удължава фигурата му, издига погледа му над времето и гласа му над тълпата. Не видях друг поет на нашето време — с изключение на братски любимия образ на Ромен Ролана — който да носи по-хубаво и с повече чувство на отговорност своята световна слава, от Емил Верхарн.
На мене беше отсъдено чудното и човешки безкрайно важно преживяване, приятелски отблизо и с участие да видя, как тази слава расте от месец на месец, от година на година. Като живеех заедно с него, аз преминах през всички нейни стъпки, от първото шу-моление в тъмните, невидими маси на равнодушието, до деня, в който лавината падна великолепно шумна и едновременно опасна. Видях голямата световна слава отблизо, предрешена в хора и писма, прикрита зад при » мамка и съблазън, във всичките нейни маски на суетност; днес я познавам така, каго че съм я преживял. И защото трябваше да я чувствувам заедно с него ден след ден, загубих всеки копнеж сам да я постигна, мо-жеби, защото се чувствувах еднакво силен и достоен да я нося както този образцов човек, и като него да остана свободен спрямо този последен и най-опасен враг на изкуството и искрения живот.
Спомени от онова време, добро и велико време, едва що съм ги извикал и те — вече дни и часове — в безкраен стихиен рой се редят стократно пред унесения поглед! Как да ги разделя, как да ги подредя,
52
СРЕЩИ
как да изхвърля ненужното от множеството щастливи изживявания, разговори, безгрижно и радостно, много блажено водени, за да се постарая вярно да ги задържа в паметта чрез думи — тези отделни часове на дружеската доверчивост! От всички вас в душата ми има сега само сладък повей на тъга, тъмно вълнуваше се чувство на признателност, безформено и протичаше като смътно запаметени летни нощи. Чувствувам ви като цяло, като блажени ученически години на сърцето, като първо познание на човешкото съвършенство.
Спомени, спомени, вие, неудържимо нахлуващи, как да ви възпра? Градове, где сте, вие, из които заедно се разхождахме? Лиеж — сега щурмувана крепост, тогава тих град, когато през един летен ден пътувахме нагоре по реката с Алберт Мокел и с приятели, за да посетим най-чудния от всички светци, св. Антоний изцелител! О, смехове и благоговейна почит, и разговори в малката килия, чувство на здраве сред тълпата от болни поклонници ! Брюксел I — При приятели, в театър, по улиците, в кафенетата, в библиотеките; Берлин! — Часовете с Райнхард и тихият разговор подир обед горе при Едуард Щукен, тези оазиси на тишина в Берлин! Виена, която тогава нито един поет не посещаваше и ние бяхме щастливи, че можем да разглеждаме града като чужденци. Хамбург, пътуването с малкия параход през пристанището и после вън, в Бланкензее, при Демел, чието открито държане и чийто очи на »умен овчар“ той така много обичаше. Дрезден и Мюнхен през нощта, Залцбург в есенен блясък, Лайпциг при Китенберг с ван дер Велде, стария приятел, дни в Остенде, вие вечери покрай морето ! О, вие много, много пътувания в разговор, във вагон и ски-тания, защо се натрапвате, вие невъзвратими! А Париж ! Малките обеди по трима или четирима души, часовете в моята стая, часовете с Рилке и Ролан, и Ба-залжет, когато на своята трапеза събирах най-добрите люде в моя живот! Онзи следобед при Роден, между каменните фигури, и той самият вкаменен вече в своята
ЕМИЛ ВЕРХАРН
53
слава ! Скитанията из Лувъра, из музеите, многобройните пъстри и винаги весели часове, и после един мрачен посред тях, онзи следобед през Балканската война, когато вестникарчетата долу, като луди крещяха, че Шко-дра била паднала, а ние треперещи седяхме и говорехме, уплашени от мисълта, че утре или други ден, безумието на една световна война може и нас да връхлети. И после пророческите часове, когато стояхме навън и гледахме как самолетите се вият, когато Верхарн в екстаз заговори за постиженията на човечеството и после изпадна в ужас, че тази хубава сила може да бъде задължена да служи на разрушението, на безумието, на войната 1 О, образи и лица в тихия дом в Сен-Клу, в моята малка стая в Париж, колко често възкръсвате в мене, помрачени от съзнанието, че завинаги сте загубени 1
И пак в Каю-Ки-Бик, любимите пътища навътре в страната, простите разговори със свещеника, с адвоката, със съседа, с приятелите отблизо и далече ! Часове на веселие, светли, шеговити случки, като онази, когато един малък провинциален адвокат държа на Верхарн слово за поезията и му даваше съвети как да се усъвършенствува, и Верхарн го слушаше търпеливо и сериозно, като ни забраняваше да се смеем гласно. Или тази, когато той четеше своята „Елена“ и заклинателно произнесе името на кралицата, вратата изведнаж се отвори и на прага застана малката валонска прислужница, която твърдеше, че са я извикали, докато за общ смях се оказа, че тя чула заклинанието на кралицата, с нейното собствено име, чак в^кухнята и бързо бе дошла в царството на сенките.^ Щ
Как бързо протекоха тези дни а колко неизменно силно е още тяхното течение днес в сърцето I О колко много бих могъл да разказвам, защото незабравими са подробностите, и понякога, дори и в съня просияват картини и имат чудния скъпоценен блясък, както когато човек гледа през сълзи.
54
СРЕЩИ
Само един час, един единствен искам да отделя от блестящия хоровод, един единствен с всичката му тъжна хубост. Аз съм отново в Каю-Ки-Бик, лято е, следобед е. Слънцето обтегнато лежи на червения покрив, розите висят уморени, скоро ще дойде есен. Седя в малката горичка пред къщата, която една пъстра плетеница от бръшлян и звънчета обвива в синя сянка. Бях превел няколко стиха от едно ново стихотворение, препрочитам ги и сега седя тук, и гледам как златните пчели се въртят около последните цветове. Чувам твърда и тежка стъпка: Верхарн идва към мене. Той слага ръка на рамото ми: „Искам да направя една малка разходка със жена си, толкова е хубаво! *
Аз оставам. Зная, той обича да се разхожда следобед сам; и после толкова е хубаво да седиш тук в сянката и да гледаш зреещите ниви. Той излиза от къщи, проследявам го как, взел жена си под мишница, със шапка в свободната ръка, минава през малката врата навън към ливадата, от която се носи лъх на ранна есен. Как бавно, наведен, върви той 1 Тялото наклонено напред, сива е вече огнената някога коса, жената е метнала палто на раменете му през горещия ден. Той върви бавно, предпазливо и тежко, това не е неговият някогашен вървеж, силен и бодър, и за първи път чув-ствувам: той крачи към старостта. И госпожа Верхарн до него, и тя ми се вижда уморена днес, те вървят нататък с малки крачки, внимателно като дядо и баба, както стари селянки отиват на църква. Зная, идва старостта и колко хубава ще бъде тя, как добре ще я носят те! Филемон и Бавкида ще бъдат те, добродушни и тихи, далече от живота, по-зрели и по-добри, можеби отколкото са сега. Денят е топъл, слънцето пече, и все пак, така както те вървят, аз чувствувам есенен блясък на полето. Ето, той вдига ръце към слънцето, после ги поставя на очите си и дълго гледа отвъд, сякаш към неизвестността. След това те тръгват отново, тихо, тихо нататък и аз дълго гледам след тях, докато фигурите им изчезнат в гората, като в някакво далечно време.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
55
Този час исках да си припомня и още онзи другия, който тогава не чувствувах достатъчно, и чийто страхотен смисъл едва по-късно разбрах. Беше март 1914 година, ранна пролет. Ние всички, както и целият свят, нищо не предугаждахме. Аз си седя в Париж, предобед е, пиша писма на приятели в отечеството. Изведнаж чувам стъпки на горе по стълбата, тежките предпазливи стъпки на Верхарн, които познавам така добре и така радостно посрещам. Скачам, той е наистина : дошъл е за един момент, да ми каже, че заминава за Руан. Един млад белгийски компонист превърнал в мелодрама едно от неговите стихотворения и настоятелно го молил да присъствува на първото представление. Добродушен, какъвто беше, той никога не можеше да откаже нещо на младите художници. Смяташе да пътува на другия ден и беше дошъл да ме попита дали познавам Руан, и дали не бих желал да го придружа. Защото той обичаше да пътува с приятели, с неудоволствие пътуваше сам, и аз без да бъда нескромен, смея да кажа: той обичаше да пътува с мене. За мене беше радост и аз на драго сърце се съгласих, приготвих куфара си и на следната сутрин се срещнахме на гарата Сен-Лазар.
Странно: по пътя от Париж до Руан, цели четири часа ние говорихме само за Германия и Франция. Никога не бе ми говорил така свободно, както тогава, никога не бе изразявал така нескромно своето отношение към Германия. Той обичаше безкрайно, голямата германска сила, германската идея, но мразеше и не вярваше на германската управа, на кастовата същност, на аристокрацията. За него, за когото свободата в личния живот беше смисъл на съществуването, не можеше да бъде истински жизнено ценна една страна, която се покорява, и сравнявайки я с Русия, ми каза и това, че всеки човек там посред общото робство му се виждал свободен, докато в Германия, при по-голяма свобода, отделната личност е премного подчинена на държавата.
В този предпоследен разговор тогава ние сякаш обобщихме всичко, което в стотици и стотици отделни
56
СРЕЩИ
разговора бяхме обяснява ли, и аз си спомням всяка дума, защото е станала безвъзвратна. С учудване забелязах бързото протичане на времето, когато внезапно се отзовахме в Руан. Тръгнахме из улиците, а през нощта застанахме пред катедралата, чиято украса блестеше в светлината на луната, като дантела. Каква чудна вечер! След малкия празник сред обществото, ние отидохме в едно малко кафене на брега. Там дремеха няколко души, но един дребен, мършав мъж скочи веднага щом ни видя и тръгна към Верхарн, като го поздрави. Това беше един пропаднал другар от младини, един незначителен художник. Верхарн не бе чувал нищо за него тридесет години, но сега го посрещна като брат. В разговора те възкресиха много нещо от своята младост. На следния ден ние си тръгнахме обратно, сами носехме куфарите си до гарата. Мракът на забравата е разкъсан като с нож, посред тъмнината на спомените виждам ясно малката гара високо над града, виждам белите релси пред тунела, тракащия трен, виждам собствените си ръце, които му помагат да се качи във вагона. И зная: това е мястото, злокобното място, на което две години по-късно смъртта скочи върху него. Лз познавам шините и машините, които той възпя и които го разкъсаха, както зверовете своя певец — Орфея.
Това беше през пролетта. Пролетта на 1914 година. Страшната година бе започнала. Тихо и спокойно растеше тя и бавно узряваше за лятото. Бяхме се уговорили да гостувам у Верхарн отново през август, но отидох в Белгия още през юли, за да прекарам три седмици на море. По пътя спрях за един ден в Брюксел и първата ми работа беше да посетя Верхарн, който гостуваше у приятеля си Монтал. Малката трамвайна линия отвежда нататък, като минава най-напред по широкия булевард и после, покрай нивята, стига селото Волюв, където живееше Монтал. Намерих Верхарн при приятеля му, който завършваше един негов портрет, последния. О, колко беше хубаво, че го видях там Говорехме за неговата работа, за новата му книга „Les
ЕМИЛ ВЕРХАРН
57
flammes hautes *, от която ми прочете последните стихотворения, за пиесата „Les aubes*, която бе преработил за Райнхард, за приятели и за лятото, от което пак чакахме много радости. Три, четири часа седяхме там, градината блестеше в зеленина, сноповете се люлееха от вятъра и светът дишаше покой и плодородие. Сбогуването ни щеше да бъде за кратко време, защото скорф щяхме да се срещнем в тихия дом, и той пов-торно ме прегърна на раздяла. На втори август трябва да бъда там, извика ми още веднаж той, втори август. Ах, ние не знаехме каква дата определяхме тогава, така лекомислено. Трамваят се връщаше назад през узрелите ниви. Дълго го гледах как стои с Монтал, махайки му с ръка, докато изчезна за винаги.
Имах още няколко дни спокойствие в Льо Кок. После, внезапно, се понесе буря откъм собственото ми отечество. Всеки ден пътувах до Остенде, да преглеждам вестниците по-отблизо, по-скоро да узная какво става. В това време дойде ултиматумът : сега вече знаех достатъчно и се преместих в Остенде, за да бъда готов. Все още бяхме братски заеано, и с белгийските приятели Раман и Кромелинк отидох при Джеймс Енсор (когото половин година по-късно германците искаха да застрелят, като шпионин), но радостта на света се беше стопила през този страшен ден. През последния ден на месеца ние седяхме още със старото си доверие в едно кафене. Далече някъде се чуваше барабанен звук, минаваха войници. Белгия мобилизираше. Струваше ми се непонятно, че Белгия, най-миролюбивата страна в Европа, се въоръжава, и аз още се шегувах с картечниците, теглени от кучета, подигравах се с малките войнишки отделения, които със сериозни лица минаваха покрай нас. Но белгийските приятели не се смееха заедно с мене. Те бяха загрижени: „Не се знае, казват, че германците искат да си пробиват път“. Аз се изсмях. Та не изглеждаше ли наистина най-невъзможното нещо в света това, германците, които с хиляди се къпеха спокойно там на брега, някога да могат насилствено, с оръжие в ръка
58
СРЕЩИ
да навлязат в Белгия? И с най-дълбоко убеждение ги успокоявах: „Обесете ме на този стълб, ако Германия нахлуе в Белгия/
Но новините ставаха все по-мрачни. Австрия беше вече обявила война. Вилях, че съдбата е неудържима, написах на Верхарн в няколко реда своето решение да се върна у дома, и едва можах да намеря едно място в препълнения влак. Колко странно беше това пътуване! Смутени хора, страх и безпокойство по трескавите лица, взаимно усилващи се във възбуден разговор, за никого експресът не вървеше достатъчно бързо. Всеки се навеждаше навън от прозореца, за да съгледа гарата. Най-сетне стигнахме Брюксел, където можахме да получим вестници с объркани и противоречиви новини, после Лиеж, все още спокоен, и най-после белгийската гранична станция Вервие. Едва когато колелетата се раздвижиха и вагоните минаваха бавно от белгийска на германска земя, изпитахме всички неописуемо приятно чувство на сигурност и безпечност. Но изведнаж влакът спря сред полето, спря, минаха пет, десет минути, четвърт час, половин час. Идвахме от Белгия, бяхме вече на германска земя, стоехме пред Хербстал и не можехме да влезем в гарата. Чакахме, чакахме все по-дълго. И в един момент ме обзе някакъв ужас, който още нямаше смисъл, еди# страх, чието основание сам пред себе си премълчавах. Навън в тъмнината минаваха тежки влакове, натоварени със стоки, тайнствено обвити с платна, за да не се види съдържанието им, но един до мене прошепна : оръдия ! За първи път тя стоеше срещу нас лице с лице: войната. И изведнаж почувствувах страха на моите белгийски приятели, безсмислената и ужасно неприятна мисъл, че Германия се въоръжава срещу Белгия. Най-сетне дългият половин час мина и влакът влезе бавно в гарата. Втурнахме се към перона за вестници. Там нямаше никакви. Исках да вляза в чакалнята, да намеря някого. Чудно, чакалнята беше заключена и портиерът с бяла брада, стоеше пред нея като свети Петър пред небесните порти. В него-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
59
вото достойнство имаше някаква строга тайна. Отвътре се чуваха гласове, стори ми се че чувам дрънкане на оръжия. От един път ми стана ясно, че на другия ден не ще трябва да бързам, да разгръщам вестниците, защото видях настъпването на ужасното, нахлуването на Германия в Белгия, войната, неудържимата европейска война. Локомотивът рязко изсвири, трябваше да се кача във влака и да продължа пътуването си навътре в Райха, на първи август, да навлизам във войната.
Между нас се бе спуснала огнена завеса. Нямаше мостове от страна за страна. Тези, които бяха някога приятелски свързани чрез всички нерви и мисли, сега трябваше да се назовават неприятели (никога, за нито един час не можах да сторя това!), гласовете на близките не стигаха един до друг. На първо време не знаехме нищо един за друг, през първите месеци на тази апокалиптична година всички гласове бяха пречупени в грохота на събарящия се свят. Най-сетне чух неговия глас, чух гласа на Верхарн през дима и едва го познах, така чужд, така рязко звучащ в омраза ми се стори той, когото познавах само в доброта и чист» увлечения. Тогава премълчах лично и обществено. Пътят към него ми бе забранен, но не продумах и към онези, които в Германия, от зле разбрано чувство на справедливост хвърляха груби ругатни към цялото му творчество и мироглед. Някои ме караха да свидетелствувам против него, но аз се научих през тази година, да мълча със стиснати зъби в един свят на потиснати и поробени. Никога и никой не ще ме накара да бъда съдия и порицател на един човек, който ми беше учител и чиято болка в най-яростния й грозен изблик, аз самият уважавах като справедлива и искрена. Знаех, че той, чието родно място в Антверпен беше унищожено, чието имение беше завзето от германските войници, че той прокуденият от своята родиа земя, отново ще се върне в своя свят, аз знаех, че той е достатъчно силен, за да овладее себе си. Знаех, че омразата у този човек, чиито най висш смисъл беше помирението, не може да бъде
60
СРЕЩИ
дълготрайна, и още през втората година, в трогателния предговор към неговата книга на омразата, намерих стария глас. Чувствувах го вече по-близо, и само една година по-късно, през 1916 г., когато в западно-швейцарско-то списание „Кармел“ напечатах статия в европейски дух, озаглавена „Вавилонската кула*, в която изтъквах, че духовното разбирателство е най-висшето вероизповедание на нашето време, неочаквано, чрез един общ приятел в Швейцария, получих вест за неговото сърдечно одобрение. Откровено признавам, че денят, в който получих тази вест, беше за мене много щастлив. Сега вече знаех: булото, което помрачаваше неговия поглед, беше разкъсано и знаех колко необходим щеше да ни бъде той, пламенен в своята големина и обединяваща сила, както беше страшен в своята омраза и гняв.
Но случи се друго, друго нещо ! Един приятел се втурна в стаята ми с още влажен вестник в ръка и ми посочи с пръст една телеграма. Той е мъртъв, разсечен от машините. Колкото и да бях свикнал с лъжата на вестниците през войната, с невероятността на всички слухове, знаех още в първата секунда, че това известие с вярно и неотменно. Някак съвършено далечен и недостижим беше този, който беше умрял там, един човек, комуто нямах право да изпратя никакво известие, чиито ръце да стисна. . . Един закон ми забраняваше, любовта към него се смяташе у нас за престъпление и светотатство. И все пак, в този час имах желанието да удрям с юмруци срещу невидимите стени на безумието, което ни разделяше, и което ми забраняваше да го следвам до последното му убежище. Едва ли имаше някой, комуто можех да кажа, какво чувствувам. Защото тази болка и тази скръб не бяха ли престъпление за всички в такова време ! Беше мрачен ден.
Мрачен ден, помня го още и никога не ще го забравя. Извадих писмата, много писма, за да ги препрочета и да сбъда сам с него, за да свърша окончателно с нещо, което era беше свършено, защото знаех: никой вече не ще дойде. Но нямах сили, нещо в сърцето ми все още ми забраня-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
61
ваше да се разделя с един човек, който живееше в мене, като образец на моето съществуване, на моята земна вяра. И колкото повече казвах на себе си, че той е мъртъв, толкова повече чувствувах колко много нещо от него диша и живее в мене, и тъкмо тези думи,, които пиша, за да се сбогувам с него завинаги, отново го съживяват. Защото само познаването на голяма загуба посочва истинските граници на преходността. И само незабравимите покойници са за нас напълно живи!
СБОГУВАНЕ С РИЛКЕ
Слово произнесено в мюнхенския държавен театър на 20 февруари 1927 г.
С музика зазвуча този час. в музика ще протече той. Между нейните шумно въземащи вълни, с плахо и смирено чело, пристъпва словото.
Смирено пристъпва моето слово в този час, смирено се свежда над този скъп и още свеж гроб. Защото само музиката би могла да изрази раздялата с този, когото днес наедно оплакваме, Райнер Мариа Рилке, и единствено у него, между всички нас, словото беше съвършена музика. Само на неговите устни то беше освободено от придатъците на навика. Образи крилато-леко издигаха вдървеното тяло на езика в онзи по-висш свят на явленията, в който всяка тайна става осезаема и нашата ежедневна реч се превръща в едва постижима магия. Неговото творческо слово знаеше де даде форма на всяко многообразие, всички прояви на живота търсеха своето изображение в звучащите огледала на неговите стихове, и дори смъртта, дори и тя се явяваше в неговата поезия величествено и обективно, като най-чиста и най-необходима реалност.
Но ние, останалите на земята, ние имаме само глуха жалба, жалба за поета, за него, който, както всичко божествено, рядко се явява на света, и когото все пак ние можахме да видим с грубите органи на чувствата, и със силно поразени пламенни души: в неговия образ ние видяхме необикновения човек.
Защото Райнер Мариа Рилке беше поет, нему напълно подхожда тази дума, тази прастаро-свещена, тази метално-тежка и изискана дума, която нашето съмнително време премного леко смесва с по-незначителното и неопределено понятие писател, човек, който пише. Поет, Райнер Мариа Рилке беше поет в най-чист и съ-
РИЛКЕ
63
вършен смисъл, както Хьолдерлин го назовава „божествено възпитан, бездеен и лек, но наблюдаван от етера и смирен“, и беше такъв не само поради благоволението на духа, но и поради вътрешно запазената чистота на благородния живот. Той беше поет и остана неизменно и неоспоримо такъв във всяка дума и всяка постъпка на своя рано завършен живот. Той беше поет не като много други — на които също така приляга аурата на гордото име, само в мигове на повишено настроение, в онези неуловимо пълни менйшни, в които външният свят нахлува в един човек и изново се пресъздава в смаяната му душа — не, по всяко време и винаги се проявяваше той, като чист и неспокоен художник, без нито един час, в който да не е бил творец. Всяка дума, която произнасяше, всяко писмо, което пишеше, всяко движение, което произлизаше от неговото нежно и мелодично тяло, усмивката на неговите устни, чистата заобленост на неговия почерк, цялата тази равномерност и еднократност се подчиняваше на същия онзи творчески закон, който създаде съвършенството на неговите стихове. Така, от неговото същество се излъчваше чистота и единство, кристално, оформено и прозрачно, като неговата поезия — и тази ненарушима достоверност на неговото призвание още от младини ни правеше благоговейни и подчинени на човека и на художника. Защото благодарение на тази вездесъщност на красотата в характера и творчеството, в лицето на Райнер Мариа Рилке. ние видяхме веднаж и незабравимо, почти невероятното днес, видяхме чистия поет в плът и кръв.
Поет, Райнер Мариа Рилке беше по всяко време и отвсякога. Няма начало в неговия живот, при което това прославено име да не му е принадлежало и светът да не е го чувствувал като поет. Детската ръка едва знаеше буквите и пишеше вече стихове. Устните още не бяха засенени от мъх и изговаряха вече музика. От игрите на детството, без сам да знае как, той мина към другата игра на езика, само в началото лека
64
СРЕЩИ
а после все повече натежала от собствената си пълнота, и тя вече радостно се подаде на винаги успяващия младеж. На шестнадесет години на търсещия и още опитващ момък се удадоха стихове с най-чиста мелодика, от които и по-късният майстор не се срамуваше. И дълго преди формата на собственото тяло да бъде завършена, духовният творец бе достигнал съвършенство на формите.
Как е започнало това поетическо творчество в толкова ранна младост, кой може да каже това? Кой може да изкаже тая тайна, чиито корени се простират дълбоко в мрака на поколенията и земята? Беше ли това последен отзвук на стара, благородна, уморена през много поколения кръв, която в този последен потомък се разгаряше още веднаж, вече много нездрава за да се впусне борчески във живота и затова само се отливаше мелодично, и отзвучаваше с ритмично дихание? Сенките на пражките улици ли докоснаха и събудиха удивляващото се сърце, славянските ли песни, които той бе чувал вечер по полето, или тези, които една домашна прислужница пееше в неделни дни сама в празните стаи ? Това са само загадки, предположения, защото кой може да посочи произхода на един поет, на този неразбираемо странен човек, у когото старият хи-лядогодишен език повторно възкръсва, като че не е бил бръщолевен от милиони уста и смилан от милиони букви, докато дойде той, този единствен, който гледа на всички създадени и създаващи неща със своя учудващ, оцветяващ като утринна зора поглед? Не, никога със земни причини не може да се обясни как посред хиляди невзрачни човешки същества, винаги само един става поет, как и защо точно той стана такъв между всички нас и в един и същ период време. Достатъчно чуден е вече фактът, че това винаги неочаквано събитие, появяването на поета, продължава да се случва на човечеството, и че този наш съвременник беше от такъв царски род, та в това слабо и плахо момче, облечено в синя кадетска дреха, зад будните чувства и в
РИЛКЕ
65
кръвта му, започна едно стремление, което по-късно се вля по чуден път в нашите души и сега продължава да звучи така прекрасно, настояще, че всеки един от нас, всеки несъзнателно има в ума си по някоя строфа или дума от Райнер Мариа Рилке, един дъх музика от него, който не диша вече и не говори, и все пак по-дълго ще пребъде от всички нас, чиито живот е незначителен.
Така, Райнер Мариа Рилке се утвърди като поет дълго преди да бъде осенен от първото предчувствие за сериозността и отговорността на тази призивна дума. Те прилетяха към неговото детство игриво и леко, тези първи строфи, и той ги записа, игра между игрите, със своя старателно закръглен почерк. Той ги записваше в ученически списания и още полу-момче ги напечати вече в малка книжка. И странно, този пръв зов намери отзвук у нас връстниците, у подобна и страстно, напрегнато жадна младеж, и едва тогава съзнанието за неговото собствено призвание разкри у него очи и огледа себе си строго и взискателно. На двадесет години той има вече слава, но не взима сладостта и радостта от този опасен напор, а само гор-чилката на отговорността и тежестта на задължението. Колко рано този чуден човек позна това, което дру* гите научават много късно или никога: — че блаженият дар на истински поет трябва още веднаж и винаги изново да бъде заслужен чрез безконечен труд, че човек е длъжен ла превърне в постоянна и плодо-творна сериозност това, което геният отначало му е дал само като игра и сякаш в заем. И от това ранно познание, у Райнер Мариа Рилке започна онзи труден път към съвършенство, по който той никога не се умори и от който никога — най-висока почит пред неговата чистота! — никога, нито една крачка не се отклони. Точно този тих, този нежен самотник, той, когото глупавите гробари на всички ценности с небрежно отблъскване се осмелиха да нарекат декадент, той който външно изглеждаше тънък, болезнен и слаб, бе
66
СРЕЩИ
познал и изпитал, като малцина на своето време, огром-ното напрежение, присъдено на творческия дух, който иска да създаде световно значимо дело. Райнер Мария Рилке отрано бе познал, че една душа трябва безкрайно да се напълни, за да излее от себе си изобилие, той отрано бе разбрал, че поетът и тъкмо той трябва да събира, да остави сетивата да се спират тук и там като пчели, за да може златният сок на стиховете да стане тежък, прозрачен и текущ. Нито един от лирическите поети на времето, можеби, не е поставял по* висока, огромна цена за съвършенството и по-пълно не я е заплащал от него, който в своя Малте Лаурид Бриг постави най-трудната поетическа формула. Там той пише — незабравими думи1 — : я Стиховете не са, както хората мислят, чувства, тях човек има достатъчно рано, а опити. Заради стиховете човек трябва да види много градове, хора и неща, трябва да познава животните, да чувствува как птиците летят, да знае движенията, които малките цветенца правят, когато сутрин се разтварят. Човек трябва да може да си спомня пътищата в непознати области, неочакваните срещи и сбо* гувания, дните на детството, които са още необясними, да си спомня родителите, които е наскърбявал, когато те са носели радост и той не е разбирал — това е било радост за другите — за детските болести, които започват така странно, с толкова дълбоки и тежки промени, за дните в тихи и усамотени стаи, за сутрини край морето, за морето изобщо, за пътешествия през нощи, които са прошумявали и отлитали заедно с всички звезди. . и не е достатъчно човек да мисли само за тези неща. Той трябва да има спомени за любовни нощи, всяка една от които да е различна от другите, за викове на родилки, за леки, бели, спящи родилки, които оздравяват. Но човек трябва да е бил и при умиракмци, да е седял при мъртъвци в стая при отворени прозорци и откъслечни шумове. И още... не е достатъчно човек да има спомени, той трябва да е способен да ги забравя, когато те са много и да има ,
РИЛКЕ
67
великото търпение да чака отново да се върнат. Защото самите спомени не са още нищо. Едва когато те станат у нас кръв, поглед и движение, станат безименни и се слеят с нас, едва тогава, в един много рядък час, може да се случи, щото от тях, из тяхната среда да възкръсне първата дума на един стих.*
Заради такова събиране и вслушване, необходими за повишено творчество, младият Рилке тръгна по света, мина през всички страни като вечен безотечественик, странник по всички пътища. Той бе ходил в Русия, за да зазвучат камбаните на Кремл в неговата поезия, бе гледал в очите на Толстоя, за да познава тази зряща синевина, през която са минали хиляди човешки образи и съдбини. Той видя Испания, Италия, Египет и Африка, за да изпита с творческия си нерв и чувство, как слънцето чертае по-други светлинни линии, отколкото в нашия горист свят, бе пътувал из Сканди-навия, за да преживее бели северни нощи и да обрисува после по-умело кадифено-синия здрач на южните долини. Обходил бе навсякъде, почти винаги сам, рядко говорещ, винаги заслушан, за да може всички тези жадно наблюдавани и безмълвно възприемани неща да се превърнат някога в поетична реч и музика, взаимно да се потвърдят в творческото »отражение на сравнението. Никой не знаеше, през тези скитнически години къде точно се намира този доброволен безотечественик, но вътрешния растеж на творческото му дело показваше всекиму, колко дълбоко бе проникнал този наблюдател. през това време в променливата действителност, защото от година на година, поезията му се пълнеше с все по*изобилни багри, и от „Книга на картините“ неподозирано избликна онова ненаситно и неизчерпаемо богатство на неговата поетична реч, онзи голям блясък от взаимно преливащи се образи, който оттогава нито един лирически поет на нашето време не можа да надмине. Света, който по-рано, в звучащото дихание на чувствата, младият поет схващаше смътно ,като случайност, напираше сега кръвно-близък, образен
68
СРЕЩИ
и многолик, все по-пълно обхващан от зрителни и слухови сетива, и той можеше вече да напише за себе си стиховете :
Все по-сродни стават ми нещата
и всички форми все по-ясни.
Но да ги разглежда поединично, за него скоро стана много незначителна задача, защото всеки образ със сребърно-звучните вериги на римата притегляше неудържимо към себе си сродния елемент от всяко явление, непрестанното преливане на спомените закръгляше свободната разсеяност на битието в пространството, в непрекъснато течение, подобно на фонтан, който изкача от най-тъмните глъбини на мисълта и е осветен едновременно от яркото сияние на вечно обновяващия се, в течението, език. Но колкото по-мощно обхващаше нещата този тих творец, колкото по-дълбоко, от корените, ги изваждаше, толкова по-силно ставаше желанието му да пресъздава външните форми на всичко видело и доловено не само в песен, но сякаш симфо-нично да изтълкува вътрешната, която обединява зад тях, и творческа сила: Бога. Обгръщайки Го с крилато напрегната душа, както „облаците—кулата* в безброй образи, неговият мистичен екстаз, с все по-настойчиви призиви, в една възвишена литания, все по-пламенно се устремява към безкрая, и благодарение на този творчески полет, от още разединените и пръснати форми на „Книга на картините*, произлезе онзи храм за Бога: — „Книга на часовете“, която е, може би, най-чистото възвисяване, опитано от един поет в наши дни. Морето, бездънното море, в чиято необятност чувството можеше напълно да се влее, беше намерено, тихото смирение се превърна в благочестие — „постоянната и кротка притегателна сила, която от глъбините на Бога действува на душите“—нежното умиление премина в тръпнещо и вдъхновено опиянение, а отделните, сякаш от вятъра музикално раздвижени строфи — в медния камбанен звън на голямата поема.
РИЛКЕ
69
t
Посред един закоравял в положителното и осезаемото германски свят, бе възкръснал нежен събрат на мистично обърнатите към Бога, Анжелус Силе-зиус и Новалис, и то не по-незначителен от тях.
Ние, нашето поколение, благоговейно учудени» бяхме съвременници на това голямо израстване, за малко години, от едно така боязливо начало до ко-смичен стремеж към Бога, на това себепревишаване и благородно превръщение. Чудно беше за нас да следим възхода на един поет и от година на година, всякога изново поразени и все по-увлечени, да чувству-ваме, как изкуството на този един се пълни и осъществява, как първите тънки миниатюри на неговите книги се разгарят в жарки картини, как езикът се налива с краски, как образите все по-вещо обхващат същината на всяко явление, как от чупливата основа на стиха се възправя целият земен свят, физически действителен, и как ясно-изкованите строфи, със все по-редки и неповторими рими, усърдно свързват видимо далечното с близкото, така че целият ни душевен живот изглеждаше обхванат от тази нежна тъкан. И вече чувствувахме, че по-далече от такова творческоезиково съвършенство има само себеповтаряне, че по-голям напредък в тази посока е невъзможен, защото тези стихове, се превиваха от прекомерната вие на своите рими, както дърветата се навеждат под тежестта на плода, и стиховете почти звънтяха от премного музика.
Но преди да се осмелим ясно да почувствуваме това, че тука е постигната една лирическа мярка, един неповторим краен завършек на стиха, който не търпи ново развитие и само би се понизил чрез самоповто-рение, сам той, големият художник, бе открил своята собствена угроза. И насред път, или по-право на върха на своето първо съвършенство, Райнер Мариа Рилке се спря още веднаж и още веднаж пое съвършено нов лирически път, защото на този велик ненаситник бе отказано *да бездействува в трудността*, според неговите собствени, прекрасни думи. Онази, която се на-
70
СРЕЩИ
рича Случай, го бе отвела в Париж, той стана секретар на Роден и живееше в онази широка отекваща зала, навън, в Медон, където чистите и бели творения стояха като каменна гора, всяко едно отделено от другите поради празнотата на пространството и вътрешното единство на очертанията. Там видя той стария майстор и неговата дарба да обособява, и бе силно съблазнен да стане като него, и на свой ред да отлива земните образи от лирическа материя, така строго и завършено, както онзи прави това от пластическата — от стъкления, безвесен елемент на стиховете да изтръгва същите каменни очертания, както онзи от мраморно-тежката материя на свързаните със земята блокове. Очевидна е смелостта на един такъв завой, защото, отново започнал, художникът възнамерява да изобрази противополож-ното на това, което е постигал дотогава: не вече метафизичната връзка и метафоричното сходство на нещата в земното пространство, мистичното сродство между всички явления във всеобемащето чувство. Рилке започва сега — страшно начинание ! — жестоко вярно да изобразява съдбоносната самотност, трагичната от-деленост на всяко нещо в жизненото пространство. И затова, посред творческия си път, той захвърля изве-днаж своя собствен изработен вече език, като нещо негодно, за да намери друг, нов; от овладяната вече стихия на музиката той навлиза смело, в още непристъпната стихия на мраморната пластика, мелодикът у него се превъзпитава спартански в суровост, и преди всичко, отстранява себе си, своето присъствие и съчувствието от поезията си, за да не смущава със собственото си дихание свещения разговор, който всяко същество във вселената води със себе си. Защото поетът, така чувствува той сега в това ново, по-дълбоко време, не трябва да участвува в тази каменна поезия, словоохотливо да смесва своята реч с едва що изтръгнатото от наблюдаваните предмети слово, той трябва да се научи да мълчи, да се отстранява в творбата, за да може напълно да се изрази земната същност на всяко нещо.
РИЛКЕ
71
Как хубаво той самият поставя това строго изискване към себе си и всички други:
„ ... О alter Fluch der Dichter, die sich beklagen, wo sie sagen sollten, die immer urteil’n über ihr Gefühl statt es zu bilden; die noch immer meinen, was traurig ist in ihnen oder froh, das wüssten sie und dürften’s im Gedicht bedauern oder rühmen. Wie die Kranken gebrauchen sie die Sprache voller Wehleid um zu beschreiben, wo es ihnen wehtut, statt hart sich in die Worte zu vert wandeln wie sich der Steinmetz einer Katedrale verbissen umsetzt in die Steines Gleichmut.1)
Новата, героично изисквана задача на по-късния Рилке е: да се преобрази напълно, да се претопи в чуждия образ, а не само да се свързва с него по влечение и това безстрастно изобразяване бе станало дело и чудо на двата тома „Нови стихотворения•. Музиката е угасена и стъпкана като излишен пламък по мраморния под на тази книга; безпристрастна светлина сега разграничава ясно всяко явление с почти жестока отчетливост. Всяко едно от тези нови стихотворения стои като мраморно изваяние, като чисто очертание само за себе си, ограничено от всички страни и заключено в своите неизменни линии, като душата в своето земно тяло. Тези стихотворения—аз ще назова само „Пантерата " и „Карусела“ — са издялани от грубия, студен камък на тяхната дневна светлина и са прозрачни само за духовния поглед. Произведения с подобна рядка суровост, немската лирика дотогава не познава и те са победа на чистото познание над догадките, пълно тържество на превърнат в пластика език. Там всяко отделно нещо
J) „ . . . О старо проклятие на поетите да се оплакват, когато трябва да говорят, винаги да мислят върху своето чувство, вместо да го изобразяват; все още да смятат, че могат и са длъжни в стихове да изразяват или прославят всяка своя скръб и радост. Като болните те си служат с езика на страданието, за да опишат своята болка, вместо твърдо да се претворят в думите, както каменоделецът на една катедрала се скрива зад равнодушието на камъка.
72
СРЕЩИ
стои в своята непоклатима тежест, плътно затворено в своята собствена същина. То не диша вече музика, както по-рано, а изразява с несравнима яснота, почти геометрично, само своята собствена форма и смисъла на своята душа. Повтарям още веднаж: неочаквано бе създаден вид поезия, какъвто немската лирика преди това не познаваше в такова неповторимо съвършенство, в такова властно подражение на друго близко изкуство.
По такъв начин на този неуморно жаден поет се удаде още веднаж да свърже многообразния свят в нов, неподозиран порядък и като тези стотина лирически статуи, по щастливо намерената формула, той би могъл да създаде още хиляди и хиляди, всяко животно, всеки човек, всяко явление на битието, със свой собствен образ. В няколко години бе напълно постигната една самотна, замайно-висока степен на съвършенство и с това спечелена една отливна форма, в която Рилке без труд би могъл през цял живот да пресъздава целия свят, форма след форма: но още един път този творчески поет не искаше да остане само подражател на себе си, той желаеше — според собствените си прекрасни думи — „да бъде побеждаван от нещо по-голямо“. Още веднаж, и сега за трети път, този мълчалив борец отхвърли героично създаденото и станало вече много леко-постижимо, за да намери нова лирична форма и да я изглажда, устремен към недостижимата безкрайност.
На тази висота, преди десет години, неговите последни стихотворения „Сонетите за Орфей“ и „Дуи-незки елегии“ започнаха изкачване към самоизбрана самостойност. Защото в тази крайна област на езиков въздух, до това величаво чуждо отражение на висша светлина и последна тъмнина, свикналото с по-меки форми чувство на мнозинството не би могло да го следва. Тук германците го оставиха сам и малцина бяха тези, които почувствуваха на какво дръзко изкушение се бе подал неговият творчески дух в тези свои последни, най-таинствени произведения. Защото тук, в тази
РИЛКЕ
73
свещена есен на своята последна зрялост, Рилке предизвика езика към най-крайното, към опита да йзоб-разява неизобразимото : не вече музиката на нещата, не и техния физически видим образ, а тайнственото отношение, което душевно невидимо съществува между тях, като дъхът над устните. Безименното, онова, което не се подава на израз, тъкмо това неговата ненаситна творческа воля искаше да предаде, образа на отвлеченото, една метафорика на невидимото, А за да постигне това, езикът трябваше да се напряга безкрайно и да прехвърля собствените си граници, той трябваше да слиза надолу в най-дълбоките си бездни и отвъд доловимото да се насочва към неразбираемото и непостижимото. В тези „Дуинезки елегии“ Рилке, който някога беше лирически и най-сетне орфеически поет, бе изпълнен с онази свещена мъглявост, която превишава тази в стиховете на другите преждевременно починали немски поети Новалис и Хьолдерлин. Тогава ние самите, учудени, не можем да разберем смисъла на тези последни стихотворения и той ни се разкрива болезнено едва сега: това, което там се опитваше, не беше вече говор на живите, а разговори с другата, отвъдната страна на нещата и чувствата. Това, което там започваше, беше вече разговор с безкрая, братски прекословия със смъртта, неговата отдавна подготвяна и сега узряла смърт, която дигаше от мрака очи към търсещия и го призоваваше.
Това беше неговият последен възход и ние можем да измерим трудно вечния сняг, до който той стигна сам по своя последен път. Това съвършенство беше вече край и той самият почувствува нужда от почивка. Езикът му бе дал вече всичко, в своята ли-рична реч той бе изчерпал неговите най-дълбоки магични извори, властно му наложил почти неизразимото. И стана това, че той, като почиваше от това внезапно възкачване, за да изпробва силите, които никога не се изчерпваха, си избра още един неовладян чужд език, опита се в нова материя, във френските строфи, да на-
74
СРЕЩИ
мери нов ритъм, нова, още по-трудна възможност. До последния миг любителят на трудностите, на едва изпълнимото, той си избра това крайно напрежение като средство за почивка, и тя би била, можеби, само спиране пред нов полет към безкрайното.
Това огромно, изпълнило цели двадесет години героично старание за овладяване лирическата реч, тази неуморна служба на поета на вечно обновените форми, се виждаше само в произведенията на Райнер Мариа Рилке: самият процес на творчеството, както и неговата лична съдба останаха скрити. Никой не узна напълно неговия вътрешен живот, никой не надникна в неговата последна работилница. Неговото поетично дело порасна бавно, мълчаливо, както растат обикновено големите неща, създаде се в самота, както се създава всичко съвършено. Този рязък човек с прозрение на призван знаеше, че големите деча се осъществяват винаги само чрез едновременна голяма жертва, че когато един художник си постави за задача да създаде едно трайно произведение, той най-напред трябва да се откаже решително от шума на деня и от всяко смесване с непосредствения свят. Незабравими са неговите думи :
Защото има някъде отколешна вражда'
Между живота и великите дела.
Животът настойчиво зове човека, той, два пъти по-силно, зове художника да действува в него делово и явно да твори заедно с него, насоченият винаги към настоящето живот иска от поета присъствие в неговите реалности. Но същевремено още неоформената и насочена единствено към бъдещето творба заставя вътрешно властно и ревниво поета да се държи настрана от живота, да не се починява на неговите изисквания и да служи само на творческия дух. По този начин се иска от всекиго да определи ясно своето държание, ще принадлежи ли изцяло на трайното дело, или ще се подчини на живота. Райнер Мариа Рилке се отдаде само
РИЛКЕ
на изкуството, на свещената самота и на тихото ас-кетство на творчеството. Той не познаваше трибуната на ораторите, остана чужд за сцената и всяка делнич-ност, неговият портрет не се срещаше по пазарите и неговото слово липсваше в светските събития и спорове. Затова малцина познават отблизу лицето и живота му. Той посещаваше често градовете, и този град също, но го обвиваше всякога някаква тайна и никой не чувствуваше неговото присъствие, толкова то бе плахо и пълно със зорка усамотеност. Той влизаше в стаята, винаги тихо, дали от страх да не смути някого, или да не бъде смутен, това никой не знаеше, дори неговият разговор беше по-скоро добродушно слушане, отколкото бликнала реч. На устните му застиваше често пъти лека, добродушна усмивка, но в нея имаше толкова отбрана и прикриване, колкото и примамна любов. Ние се страхуваме да се приближим до него, толкова много дълбока тишина имаше около му и бяхме щастливи, когато от тази тишина, ясно, чисто и братски идваше към нас неговата дума. Той никога не се изтъкваше, най-взискателен в изкуството и най-скромен в живота, и си остана винаги плахото дете, което бе изпяло в песента: „така се боя от човешката дума*, и което се страхуваше винаги,; че насилническата действителност може да връхлети върху него много бурно и да счупи този кристално звучащ съсъд на тишина, който той благоговейно носеше в ръцете си. И така, затворен в себе си и плах минаваше той през шума и литературата на нашите дни, сякаш обвит в облаци. И като облак мина отвъд безшумно и тихо, озарен от отражението на безкрайното.
Така кротко, както влизаше във всяка стая, така скритен, както минаваше през нашето жадно за зрелища време, така тихо си отиде той от нас. Беше болен и никой не бе узнал това. Умираше и никой не бе отгатнал това. И тази тайна на своето страдание, на своята болест, на своето умиране, и нея бе приел той дълбоко в себе си, за да я изобрази поетически хуба-
76
СРЕЩИ
во, за да завърши напълно и тази последна и дълго подготвяна смърт. Много отрано бе започнала тя, смъртта в неговото слабо и мълчаливо носено през живота тяло, още отначало бе дейно внедрена в този последен и уморен представител на своя род и неудържимо и незабелязано растеше заедно с него. В неговите най-таинствени стихове говореше понякога този отвъден глас и тогава, посред стиховете, се долавяше онзи поразителен трепет, който също както при ранопочина-лите Китс и Новалис, не идва никога от земния живот. Един призрачен звук, сладък и мрачен едновременно, превишиваше понякога неговите думи и стихове, като черна дъгообразна черта от други сфери, говор сякаш със сенките на отминали души.*
Онези проза-елегии на Малте Лаурид Бриг, мрачните строфи на „Реквиема“, какво са те, ако не ранно предчувствие за надгробно пение и зов на собствената смърт ? Той я бе чувствувал в себе си от дълги години вече и като всяко чувство, я бе възвеличил и превърнал в поезия, докато трагедията стана само звучна тъга, напомнянето за преходност — самата вечност. Но н^е, заслушани с любов, заслепени от тази музика, ние обичахме неподозирано растящата заедно с живота му смърт и се наслаждавахме на рядката сладост, на онова блажено чезнене като на някакъв дар. И едва когато тази смърт хлопна грубо в света като блъсната внезапно врата, ние се стреснахме и сега гледаме поразени зиналата празнина и бедността на живота, който ни остава да живеем.
Но да спорим с тази смърт, да я наричаме преждевременна и жестока, не, това не би било в неговия дух. Ние сме длъжни да се отнасяме с благоговение към тази смърт заради неговото собствено благоговение. Колкото и неизказани неща и неизразими възможности да ни е отнела тя, ней трябва все пак да благодарим, че ни е запазила възвишен образ, непроменен до последния час, и споменът за Райнер Мариа Рилке стои пред нашата любов съвършен, висша поръка за
РИЛКЕ
77
всеки духовен работник, светъл залог за всяка младеж и че, чрез съсредоточаване на душата и чистота на живота, поетът и днес още, в нашия отвърнат от поезията свят, е възможен. Той беше този поет и остана такъв до последния дъх на своите устни, и единствената утеха в нашата скръб е това, че можем да кажем : ние го видехме.
Пред такова голямо и рядко явление самата скръб се превръща в смирена жалба и прелива в благодарност. Ние не искаме да го оплакваме, а всред скръбта да го славословим, и както пред отворен гроб на три пъти се хвърлят буци пръст за прощаване с покойника, така и тук нека три пъти се наведе над него нашето слово. Ние искаме да му благодарим от името на нашето минало, от името на нашето настояще и от името на бъдещето. Ние искаме да му благодарим:
Слава и почит на тебе, Райнер Мариа Рилке, за-рйш миналото, което те видя да растеш, в смирение и търпение, от слабо начало до голямо съвършенство — за пример на всяка младеж и образец за всеки бъдещ художник!
Слава и почит на тебе, Райнер Мариа Рилке, заради нашето настояще, на което ти още веднаж показа най-рядкото и най-необходимото, образа на поета ато благородно единство и чистота!
Слава и почит на тебе, Райнер Мариа Рилке, ти смирени каменоделецо във вечно незавършения храм на езика, заради твоята любов към недостижимото — слава и почит на тебе за твоите стихове и творби, докато живее този немски език!
АРТУРО ТОСКАНИНИ
ПОРТРЕТ
„Обичам този, който иска невъзможното“.
Фауст, П ч.
Всеки опит да се отдели образа на Артуро Тосканини от преходния елемент в изкуството на музикал-ното пресъздаване и да се запази в по-трайното съдържание на думата „сам по себе си", става нещо повече от биография на един диригент. Който иска да опише служенето на Тосканини пред гения на музиката и Неговата магическа власт над всяко човешко мнозинство, той рисува преди всичко едно морално дело.
Защото Тосканини, един от най-правдивите люде в нашия съвременен свят, служи на вътрешната истина у художествената творба с такава фанатична вярност, с такава неумолима строгост и смирение, каквито ние днес едва бихме намерили в други области на творчеството. Той служи без гордост, без високомерие и без своеволие на по-висшата воля на любимия от него майстор и то във всички форми на земното служене: с посредническата дарба на свещеник и преданността на вярващ, с дисциплинираната строгост на учител и с неуморното усърдие и благоговение на ученик.
За този пазител на свещените първообрази в музиката има значение не отделното, а цялото, не външния успех, а винаги само вътрешната вярност към творбата, и понеже той залага напълно, всякога и навсякъде, не само своята лична гениалност, но и несравнимата си нравствена и душевна енергия, неговото дело може да служи за образец не само при тази форма
ТОСКАНИНИ
79
на изкуство, но и за |всички изкуства и художници. Един величествен индивидуален триумф превишава тука музикалната сфера и става свръхлична победа на творческата воля над материята, тържествено потвърждение, че и в едно нетрайно и разпокъсано време един отделен човек може да постигне чудото на съвършенството.
За да осъществи тази неизмерима задача То-сканини каляваше душата си години наред за безпри-мерна и затова достойна за подражание неумолимост. В изкуството има значение за него —това е нравствената му големина, това е и неговата човешка мъка — само съвършеното и нищо освен съвършеното. Всичко друго, достатъчно похвалното, приблизително съвършеното и полузавършеното, за неговото упорство в изкуството, бива посрещано или като нещо враждебно или изобщо не съществува. Тосканини мрази примиряването във всички негови форми в изкуството, както и в живота, той се отвръщава от приятелското скромничене, евтино самозадоволство, от отстъпката. Напразно е да се подсеща и да му се напомня, че съвършеното и аб-солютното са недостижими в нашия земен кръг, че дори и на най-силната воля е позволено само крайното приближаване до съвършенството, което си остава атрибут само на Бога, а не на човека. Той — прекрасно немъ-дър — не ще признае никога тази мъдра умереност, за него в изкуството няма нищо друго освен абсо-лютното и, като известния демоничен герой на Балзака, той прекарва целия си живот в това * recherche de Tabsolu“, в търсене на абсолютното. Но всяка воля, която се стреми да достигне недостижимото в изкуството и в живота, получава една неотразима сила: не мярката, а извънмерността е единствено творческа.
Когато Тосканини иска, всички трябва да искат, когато той заповядва, всички му се подчиняват. Немислимо е — всеки музикант в сянката на неговата магическа пръчка е доказал това — човек да бъде уморен, небрежен и неточен, когато е във властта на неговата
80
СРЕЩИ
стихийна мощ. Нещо от неговата електрически сбрана енергия чрез тайнствено разпръскване преминава във всеки мускул и нерв било на сътрудниците му, било на наслаждаващите се слушатели. Волята на Тосканини, веднаж насочена към произведението, получава веднага характера на свещено насилие, една власт, която в началото обезсиля преобладаващото чувство, но после го отнася далече над собствените му граници. Със своето напрежение той разширява до известна степен музикалния чувствен обем на всеки човек над действителната му мярка, той повишава силите, способността на всеки музикант, и човек почти би казал, дори и на бездушните инструменти. Както от всяка партирура извлича най-скритото, най-тайното, така със своите постоянни изисквания и свръх-изисквания изтръгва от всеки отделен оркестрант — последните, крайните възможности на неговата индивидуална сръчност, налага му фанатизъм, високо напрежение на волята и способността, която отделният индивид, без неговото съдействие, никога не е чувствувал с такава интензивност и след това едва ли повторио е постигал.
Такова усилие на волята, разбира се, не може да се извърши спокойно и мирно. Такова съвършенство предполага упорита, жестока, фанатична борба. И едно от чудесата на нашия свят, едно от най-великите откровения за всеки художник—творец и изпълнител — един от малкото незабравими часове на един живот е това, че човек може да види тази борба на Тосканини за съвършенство, това състезание за най-много от многото и развълнуван, покъртен, напрегнат да я изживее със задъхващо, почти заплашващо възхищение.
Обикновено тази борба за съвършена форма у поети и компонисти, у художници и музиканти, тази борба за съвършена форма се извършва в затворените работни стаи. Най-много по техните скици и ръкописи можем по-късно) да съдим приблизително за свещената мъка на творчеството. При една репетиция на Тосканини, обаче, човек може да изживеде ви-
ТОСКАНИНИ
8]
димо и слухово Якововата борба с ангела на съвършен ството и това е всеки път величествено и подавляваще зрелище, като някаква буря. Който се занимава с изкуство в каквато и да е област, получава тук несравнимо насърчение за вярност към творението, когато вижда с какво насилие, с какво напрежение и дори грубост, — един единствен, тласкан от демона на съвършенството човек—изтръгва последните възможности от всеки отделен сътрудник, как със свещено търпение подчинява приблизителното и неясното към мярката на своето безпогрешно и безупречно видение за творбата. Защото при Тосканини — това е неговата област — разбирането на музикалното творение не се изгражда във време на репетицията. Всяка симфония на един композитор е отдавна вътрешно, ритмично и пластично изработена до най-леката отсенка преди той да застане на пулта. За него репетицията не значи вече създаване, а иагаждане, приспособяване към това вътрешно чудно вярно видение, защото Тосканини е завършил творческата си работа, когато музикантите започват своята. Седмици наред по цели нощи — това чудно тяло има нужда само от три до четири часа сън — той, приближавайки нотите до късогледите си очи, преработва партитурата такт по такт, нота по нота. Неговото отлично чувство е премерило всека отсенка, с обичайната си добросъвестност той си е дал почти филологическа равносметка за всяко ударение, за всяка ритмична подробност. В неговата безпогрешна и несравнима памет са на лице цялото, както и всяка подробност, той не се нуждае от партитура и може да я захвърли като ненужна черупка. И както в една гравюра от Рем-бранд, най-леката линия е отпечатана на медната плоча със своята определена острота и дълбочина, със своя личен замах, така в този най-музикален от всички мозъци произведението е вече запечатано такт по такт, когато ще стъпи на пулта при първата репетиция. С демонична яснота знае той какво иска: работата сега се състои в това да подчини другите на своята воля,
6 Срещи
82
СРЕЩИ
да превърне своя платоничен образец, своето завършено видение в оркестров звук, музикалната идея в реални звукови трептения, и на едно множество от музиканти да наложи като закон това, което той, единият, чува в себе си вече със сферично съвършенство. Титаническа работа и на пръв поглед невъзможно начинание : група най-разнолики натури и таланти трябва да почувствува с фотографическа точност единно, и да осъществи ге-ниалното видение на отделен човек! Но точно тази работа, макар и вече хиляди пъти славно извършена, е радост и мъка за Тосканини и като види човек веднаж, как той с постоянно изглаждане привежда в единство всяко множество, как с пренебрегнати сили довежда неясното до съвършенство, получава урок незабравим всеки, който почита изкуството в неговите най-висши форми като нравствено осмисляне. Защото в тези часове човек възприема работата на Тосканини не само като художествено, но и като нравствено дело. Публичните концерти показват, художника, виртуоза в неговия занаят, водача, победителя, те са сякаш навлизане в завладяното вече царство на съвършенството. На репетициите човек вижда решителната битка за съвършенство, само в тях се разкрива скритият, истински, трагически образ на борещия се мъж, само в тях човек разбира смелостта и яростта на пленителния борец у Токсанини; като бойни полета са изпълнени те от тревожното движение напред и назад, от треската за сполука и несполука, в тях и само в тях човекът у Тосканини е с разголена душа.
И наистина, Артуро Тосканини отива на репетиция винаги като на някаква борба и щом влезе в залата е вече външно променен. Ако човек го види в друго време, когато е сам със себе си, или в тесен кръг, би взел този човек с най-тънък слух по пародоксален начин за недочуващ. Защото той върви и седи най-често с чужд поглед, с прибрани ръце, помрачено чело и в него има някаква разсеяност, нещо напълно заключено ра външния свят. Несъмнено: в него нещо работи, той
ТОСКАНИНИ
83
се услушва, замисля се дълбоко, всички чувства са насочени навътре. Ако го доближи човек или заговори, той се стряска, дълбоките тъмни очи имат нужда от половин или цяла минута, за да се обърнат отвътре навън и да познаят дори и един близък приятел. Той е замислен и загубен, плътно затворен за всичко друго, освен за своята вътрешно-вълнуваща музика. Тосканини минава през часовете като мечтател, в пълното откъсване и съсредоточаване на един творчески художник и изпълнител. Но в минутата, в която взима диригентската пръчка и застава пред задачата, която му се противопоставя, тази откъснатост се превръща в най-голяма свързаност и тази замечтателност в най страстна воля за работа. Тялото му се изпъва, в раменете му трепва нещо войнствено, Марсовско, той става комендант, господар, диктатор. Будно и огнено блясват кадифено-тъмните очи под гъстите вежди, около устните се обтяга строго линията на волята, всички органи са извънредно будни, в нападателна готовност. Веднага, щом застане на пулта, той измерва неприятеля с наполеоновски поглед, защото той чувствува в този момент масата от музиканти като една още неподчинена рота, която му предстои да овладее, като едно враждебно, съпротивляващо се същество, на което трябва да наложи сега закон и дисциплина. Той поздравлява ободрително спътниците, вдига тактовата пръчка и в тази секунда вече— както елактричеството е в тънкия върх на гръмоотвода — цялата му воля се събира хипнотически в тази магическа пръчка. Само един замах сега и стихията е освободена, инструментите следват ритмично неговия ясно и мъжествено подаден такт. Нататък, все по-нататък, те вече чувствуват, дишат заедно с него. И отведнаж, това внезапно прекъсване причинява почти болка, човек се сепва като от удар. Силно сухо чукане с пръчката по пулта и музикантите спират посред съвършеното — за нас вече съвършено — изпълнение. Настъпва тишина, празнина уплашено ги обръща, и в тази тишина се чува гласът на Тосканини, едно уморено,
84
СРЕЩИ
гневно *mano! ma по!“ Това „по“ звучи като въздишка на разочарование, на болезнен укор. Нещо го е събудило, разочаровало в неговото видение, живият звук който е затрептял яснодоловим от инструментите, це е бил същия, който той, Тосканини, иска с вътрешното си ухо. Все още съвсем спокойно делово, учтиво се опитва той да изясни сега на музикантите своето разбиране. После вдига пръчката, почват отново от мястото на прекъсването, изпълнението се приближава вече до неговата мечтана звукова картина, но все още крайното съгласуване не е постигнато, все още орке-стровото изпълнение и вътрешното видение не се покриват напълно. Тосканини почуква още веднаж все по-възбудено, по-страстно, по-нетърпеливо става неговото обяснение. — Защото иска яснота, става сам по-ясен. Той разгъва постепенно всички сили на убеждението и тази италиянска дарба за чудно изразително движене на тялото стига почти до гениалност. И най-немузикал-ният от неговите оркестранти трябва да почувствува, какво собствено иска и изисква той сега, когато предварително тактува ритъма, когато заклинателно разгръща ръце, или пламенно ги притиска до сърцето, за да подчертае потребното по-силно чувство когато той с пластични движения на цялото си тяло, сякаш видимо моделира идеалната тонова картина. Страстно и все по-страстно напряга всички свои сили на убеждаване, той се моли, кълне се, проси, изисква, ръкомаха, брои, пее, подражава всеки отделен инструмент; иска ли да подтикне, минават през ръцете му всички движения на цигулари, духачи и барабанчици и един скулптор, който иска символично да изобрази човешка молба и нетърпение, копнеж, напрежение или пламенно стремление, не би намерил по-чуден модел от тези тоново-образни движения на Тосканини. Но ако въпреки тези поощрения, въпреки тези нервни, нагледни изобразявания, оркестърът все още не схваща и не постига неговата ин-дивидуална представа, това страдание от все още не-постигнатото, от земното несъвършенство се превръща
ТОСКАНИНИ
85
у Тосканини почти в болка. Той стене като ранен в сйоя засегнат тънък слух, той излиза съвършено вън от себе си, защото много твърдо държи на своята работа. Той забравя всички правила на учтивостта, защото чувствува само пречките в работата, гняв срещу глухото съпротивление на материята проблясва в невъздържаните думи, той вика, буйствува, ругае и хока, и човек разбира, защо само най-близките му приятели имат достъп до тези репетиции, където той винаги се чувствува победен от страшната си и ненаситна страст към съвършенство. Зрелището на тази борба става все по-покъртително и по-покъртително, колкото по-насил-ствено Тосканини иска да изтръгне от музикантите последната, най-крайна форма, своята мечтана, своята така закръглено чута форма на музикалната творба. Неговото тяло трепери от възбуда като тялото на борец във време на състезание, гласът му става дрезгав от непрекъснатите подкани, челото му се облива с пот и той изглежда изтощен, състарен. Винаги след такива безконечни часове на безмерна работа, с безспирно подновявана енергия той подтиква напред и напред, докато най-сетне музикантите се подчинят напълно на неговата воля и видението му безпогрешно се превърне в художествено дело.
Само този, който е можал да види, от репетиция на репетиция, от стъпка на стъпка тази борба, тази дълга по цели дни упорита борба за отделните елементи на съвършенството, само той познава героизъма на Тосканини, само той има представа за цената на онова съвършенство, което възхищава публиката като нещо естествено. Но най-високото стъпало на изкуството е достигнато винаги там, където най-трудното изглежда просто и когато съвършеното изглежда естествено. Види ли човек Тосканини в препълнена зала, вълшебник и заповедник на послушната тълпа оркестранти, как води музикантите със своята пръчка съвсем леко, като хипнотизирани, тази победа му изглежда спечелена без борба, а той самият — сбор от всяка сигурност и най-
86
СРЕЩИ
■исш израз на властиичество. Но за Тосканини всъщност не е напълно разрешена нито една задача и това, което възхищава публиката като съвършенно постижение, е станало за него вече отново проблем. Въпреки петдесетте години творческа дейност, седемдесетгодишният не чувствува пълно и чисто задоволство от никое изпълнение и при всяко повторение на творбата изпитва само тревожното съмнение на винаги изново опитващия художник. Той не е почувствувал никога суетно задоволство, никога не е познал, както казва Нитче „ обгорилото щастие“ на отпрягането, на самоочарованието. Нито един от живите диригенти не страда можеби така трагично от несъвършенството на всичко инструментално по отношение на собствените си представи, както този, който владее оркестъра по-великолепно от всички. Защото другите, все така пламенни диригенти, имат най-малко бегли моменти на възторг. Бруно Вал-тер, неговият парнаски брат в музиката, има понякога секунди на освобождение и благодат посред изпълнението и това се чувствува. Когато свири или дирижира Моцарт лицето му отвреме навреме засиява несъзнателно от отражението на тази блажена светлина. Той се чувствува понесен от вълната, която сам е създал, усмихва се без да съзнава това, мечтае и се носи в ръцете на музиката. Такава способност за благодатна самозабрава не е била никога давана на Тосканини,на този ненаситен, велик пленник на съвършенство. Един необуздан копнеж към все по-висши форми на идеала го разяжда, и не е никак изкуствена поза у този най-чес-тен към себе си човек, когато той, след концерта, бур-но акламиран, слиза от пулта винаги със смутен и засрамен, с плах и объркан поглед, когато неохотно и само от учтивост благодари на публиката за шумния й ентусиазъм. Защото за него, над всичко постигнато и придобито, витае една тайнствена, мистична тъга. Той знае, че и най-героично постигнатото в областта на изпълнителното музикално творчество е нетрайно, че делото му е .написано във водата“ и е измивано от
ТОСКАНИНИ
87
вълните на преходността, че не се задържа дълго в чувствата и в душата. Той знае, че в оркестралната сфера не е направено нищо, за да остане вечно, и че всяко съвършенство трябва винаги изново да бъде придобивано и изтръгвано от изпълнение на изпълнение, от час на час. Този велик иеспокойник, който никога не се задоволява като някой друг, знае: изкуството е вечна борба, то никога не е край, а едно непрекъснато начало.
Една такава нравствена строгост в разбиранията и характера е събитие в областта на нашето изкуство и живот. Но нека не се оплакваме, че едно такова чисто и морално явление като Тосканини остава рядко и че само малко дни в годината ни е отредено щастието да чуем съвършенни творби, дадени по такъв съвършен начин от този съвършен майстор! Нищо не е по-опасно за достойнство и морала на изкуството от леснотата и удоволствието на всекидневните занимания с изкуството, от лекотата, с която днес чрез радиото и грамофона и най-прославеиото е на разположение на най-ленивия. Защото това удобство кара мнозина да забравят творческата мъка и без усилие и благоговение да приемат изкуството като чаша бира. И благодеяние и духовна радост е в такова време да видиш един труженик, който с мощната си проява силом напомня, че изкуството е свещена мъка, апостолско служене на непостижимо божественото в нашия свят, не дар на случая, а заслужена благодат, не хладно удоволствие, а също и творческа потребност. Благодарение на своя гений и на непреклонния си характер, Тосканини постига чудото да принуждава милиони люде да чувствуват славно предаденото наследство на музиката като най-жива ценност на настоящето, и това негово дело в областта на изкуството на музикалното изпълнение, действува плодотворно и вън от своите собствени граници : всичко което е славно извършено в областта на едно изкуство е направено едновременно и за всички. Само извънредно надареният човек може да подчинява дру-
СРЕЩИ
гите. И нищо не ни внушава по-голямо благоговение пред този велик защитник навярността към творението, както факта, че той сполучи да научи дори едно така дълбоко хаотично и безверно време като нашето да се отнася със страхопочитание към своите най-свети творения и ценности.
СЛОВО В ЧЕСТ НА МАКСИМ ГОРКИ
По случай шестдесетгодиншината от раждането па писателя.
26 март 1923 г.
Александър Пушкин, родоначалникът на руската литература, произхожда от княжеска кръв, Лев Толстой от прастар графски род, Тургенев е дворянин, Достоевски е чиновнически син, но благородник — всички са благородници. Защото литературата, изкуството, воички прояви на творчеството през деветнадесетото столетие в Русия, принадлежат на благородното съсловие, заедно с всички други привилегии: земята и замъците, реките и рудниците, горите и полетата, та дори и живите хора
— робите селяни, които с пот на чело орат земята. Всяка власт, богатство, представителство, знание и ценност са предоставени само на стотина блаЬороднически рода, на десетина хиляди души, посред милиони. Единствени те представляват пред очите на света Русия, нейното богатство, раса, сила и дух.
Стотина рода, десет хиляди души. Но под този тънък горен пласт действува и твори безкрайна, неиз-гледна милионна маса, огромно безформено същество
— руският народ. Пръснат в милионни зърна по гигантската повърхност на московската земя, с милиони ръце твори той ден и нощ богатствата на огромната страна. Разчиства горите, изравнява пътищата, изтисква виното и изважда рудата от рудниците. Той сее и жъне по черната и натежала от сняг земя, сражава се за царя, служи и служи и служи, в това отношение подобен на другите европейски народи по това време, робски повинни в предаина работа за своите князе. Но едно нещо различава руския от другите братски народя: той е още ням, няма език. Другите народи са изпратили отдавна вече от своята среда поети, оратори и
90
СРЕЩИ
учени, говорещи езици, а тези милиони все още ие могат да изразят своите желания в писано слово, нямат право да кажат своите мисли в решенията на своята страна, не могат да изяснят, не могат да изразят онази широка и необуздана душа, която цари в тях. Глухо, безгласно, с изпъната гръд, безвластно при най огром-на сила, така работи и действува това океански обшир-но, тайнствено същество на народа върху своята руска земя, с душа без език, битие без самороден смисъл. Винаги от името на безгласните говорят винаги само техните господари, благородниците, властниците. До двадесетото столетие ние знаехме за руския народ само по гласа на неговото благородно съсловие, благодарение на Пушкина, Тургенева, Толстоя и Достоевски.
И в това ще бъде за всички времена славата и честта на руските благородници — писатели, в това, че те, въпреки немотата и принуденото му мълчание никога не са презирали народа си, неговите селяни и работници, „дребния човек* и че напротив, сякаш от чувство за някаква мистична вина, всеки от тях е почитал страстно големината и душевната сила на униже-жените маси. Достоевски, визионерът, издига понятието за народа до руска светиня, символ на връщащия се Христос, ожесточено се брани срещу гражданите-рево-люционери и благородниците-анархист и, благоговейно свежда глава надолу чак до руската земя, пред последния престъпник, като пред представител на божествена сила. Още по-пълно се смирява пред мълчаливата маса другият дворянски писател, Толстой, спазмично се унижава само за да издигне тях, подтиснатите— „ние живеем лъжливо, те живеят истински“ — съблича дво-рянската дреха и навлича мужикската блуза, старае се да подражава техния прост, образен език, тяхното глухо християнско смирение, да потъва, да се разтапя в тази огромна, плодотворна сила. Всички големи поети на Русия са засвидетелствували единодушно своето благоговение пред голямата общност, всички са чувству-вали безпомощността, немотата на милионите си братя,
МАКСИМ ГОРКИ
91
в сянката на своя светъл живот, като огромна мистич-на душевна вина. Всички са виждали най-висшия смисъл на своето призвание в задачата да говорят за това нямо, безсловесно същество—народ и да предават на света неговите мисли и идеи.
Но изведнаж става нещо чудно, неочаквано, ненадейно: това безмълвно от хиляди години същество проговаря. То си бе създало една уста от своята собствена плът, един оратор от собствения си език, един човек от своята среда и този един, поета, своя поет и свидетел, то бе изтласкало от огромното си тяло, за да отнесе на цялото човечество вест за руския народ, за руския пролетариат, за унизените, угнетените и подтиснатите, Този мъж, този човек, пратеник и писател, е внезапно тук — преди шестедесет години се явява на този свят — и от тридесет години насам неотклонно, честно, е посредник и изобразител на едно цяло трагическо поколение от обезнаследени и подтиснати. Неговите родители го наричат Максим Пешков, той сам се нарича Максим Горки и с това самосъздадеио име го назова днес с благодарност духовният свят и всичко, което между народите се чувствува истински народ, защото неговата горчивина стана целебна за цяло поколение, неговият глас — изразител на мисълта у цял народ и неговото появяване, щастие и благодат за нашата духовна съвременност. Съдбата бе взела този непознат човек, Максим Горки, от остатъците и плявата на народното множество, за да го направи свидетел на живота на потъпканите, изобразител на всяко страдание, на руската и общочовешката неволя. И за да може вярно и справедливо да свидетелствува, тя му отреди да изживее, в своето собствено съществуване, всяка мъка, всяко лишение, всяко изпитание, да се научи да страда болезнено и да чувствува със собственото си тяло всяко нещо преди да го изобрази и да го разгъне в поетическо слово. Тя го изпрати във всички пролетарски области на труда, за да ги застъпи честно пред невидимия парламент на човечеството; тя го оста-
92
СРЕЩИ
ви да бъде дълго време ученик и роб на всяко страдание, преди да стане господар на словото и майстор на ивобразяването.
Нему бе съдено да мине търпеливо през всички промени и превръщения на една и съща пролетарска участ, преди победно да стане всепреобразуващ художник. Неговото богато и мощно дело има, освен художествена и друга особена големина в това, че на този писател не бе подарено нищо от живота, а всичко бе придобито, извоювано от едно трудно съществуване и чистият и славен резултат бе изтръгнат насилствено, само с горчивина и ожесточение, от враждебна действителност.
Какъв живот 1 Каква бездна пред този възход 1 Една кална, сива улица в предградието на Нижни-Нов-город бе родила един голям художник, немотия бе люляла неговата люлка, немотия го бе, изгонила от училището и го бе изхвърлила на валяка и в света. Цялото семейство живее в две стаи на зимник и той} ученикът, за да припечели няколко жалки копейки трябва да пропълзява в клоаките и боклуците, да събира парцали и кокали от вонящата смет, а неговите другари, поради лошата миризма, избягват да седят до този събирач на боклуци. Макар и ученолюбив, той не може да изкара до край и най-нисшето училище, със слаби детски гърди трябва да стане обущарски чирак, после слуга при един чертожник, мияч на съдове в един параход по Волга, носач по пристанищата, нощен пазач в една рибарница, кифладжия, железничар, полски работник, печатарски помощник, един вечно прогонван надничар, безправен, нещастен, бездомен — скитник но всички пътища, в Украйна, по Дон, в Бесарабия, в Тифлис и Крим. Никъде не може да се спре, никъде не го задържат, прислони ли се под някакъв мръсен покрив, съдбата, като лош вятър го подгонва отново, зиме и лете мете пътищата с горящи стъпала, гладен, изпокъсан, болен и винаги, винаги гонеи от нищетата.
МАКСИМ ГОРКИ
93
Той сменява непрекъснато занаятите, но сякаш съдбата иска умишлено тази смяна, за да изживее той цялото многообразие на пролетарския живот и за да може един ден, така вещо и от личен опит да свидетел-ствува за руския народ в неговото неизгледно многообразие и различие. Отредено му бе — и той величе* ствено понесе това изпитание — да познае всички форми на беднотията, за да стане един истински и правдив защитник на всяка сиромашия. Отредена му бе също така и участта на всички онези в Русия, които се бунтуват срещу неправдата на този световен порядък: да седи в затворите, да бъде под наблюдението на полицията, шпиониран, преместван, подозиран и като бесен вълк гонен от жандармите. Този поет на руския пролетариат трябваше да изтърпи с упорита душа и камшика на духовното подчинение, на безправието, защото е призован да изстрада всичко и всички страдания на своята класа и раса. Той трябваше да изпита всички форми на безправното съшествуване и на отчаянието, та дори и онази най-последна, най-ужасна, най-дълбока за човек, който не може да понася повече своя собствен живот и го изплюва като горчилка. И тази последна бездна на отчаянието не му е спестена: през декември 1887 година Максим Горки купува с последните си пари малък барабанен револвер и изстрелва един куршум в гърдите си. Оловото остава забито в дроба и заплашва живота му четиридесет години, но все пак — за щастие — той бива спасен за онова огромно дело на свидетелствуване в полза на своя народ, което той после неповторимо внушително извърши пред съда на човечеството.
Кога този скитник, този пролетарски надничар, този уличен бродяга и голтак, стана писател, това никоя литературна история не ще научи някога. Защото Максим Горки е бил писател всякога, благодарение на будностга на очите и яснотата на душата, на своята чудно възприемчива природа. Но, за да изрази творческото в себе си, той трябваше да изучи наЛ*ндпред ези-
94
СРЕЩИ
ка, писмеността и колко мъчителна е била тази негова потребност! Никой не му е помагал, а само неговата собствена упорита воля и неотстъпно напиращата в него непоколебима народна първична сила. Като хлебар и уличен работник, той събира вечер, жадно и безразборно, всичко, което във вестници, книги и печатни произведения му попадне на ръка. Но неговата истинска прочитна книга е улицата, истинският му водач е вътрешният гений, защото Горки беше поет дълго преди да бе прочел нещо и художник преди да се научи ортографически да пише. На двадесет и четири години издава своя пръв разказ, на тридесет бива изведнаж открит и става вече най-известния, най-много обичания от народа художник на Русия, гордост за пролетариата и слава на европейския свят.
Неописуемо стихийно беше това въздействие веднага след първите творби на Горки, беше някакво стряскане, уплаха, някакъв удар и взрив: една по-дру* га Русия, така чувствуваше всеки, бе заговорила първи път, този глас идваше от исполинската притеснена гръд на цял народ. Наистина: Достоевски, Толстой и Тур-генев ни бяха позволили вече отдавна да предугадим във величествени видения руската душа и цялата й ширина и мощност, но тук, из един път, същото това беше вече друго, сякаш по-вярно изобразено, не само душата, а и самият руски човек, цял, оголен, в жестоко ясна, напълно истинска руска действителност. При онези писатели руската съдба, това страдание от собствената широта и извънмерна разпънатост, трагическото съзнание за историческия световен обрат, се движеше все още в духовната стихия, в бурните кръгове на съвестта. При Горки, обаче, руският човек възкръсна не в дух, а в плът и кръв, тъмният безимен човек се оформи в маса, стана реалност, У Горки противно на Толстоя, Достоевски иГончарова, няма типизирани символични образи на световната литература, като четиримата Карамазовци, като Обломов, Левин и Каратаев, никога — това ограничение не намалява неговата го-
МАКСИМ ГОРКИ
95
лемина — Горки не търси да създава един единствен символ на руската душа, но с чувственост и обективност, с нечувана вярност и яснота, уловимо и осезаемо поставя десетки хиляди живи образи на отделни люде. Роден от народа, той направи видим заедно със себе си целия народ. Той изнесе образи от всички степени на бедността, от всички съсловия — всеки един с ненадмината жизнена правда — десетки, стотици, хиляди, цяла а^)мия от бедни и огорчени. Вместо едно обшир-но видение, това прекрасно око даде, в хиляди отделни живи образи, всеки човек, когото е срещнал в живота си. Това паметливо око на Горки принадлежи, за мене, към малкото истински чудеса на нашия съвременен свят и аз не зная, кой от художниците на нашето време може да се сравни с него само приблизително по естественост и точност в погледа. Никаква сянка от мистика не замъглява това око, нито едно мехурче лъжа няма в тази чудна, кристална леща, която не увеличава и не намалява, която никога не обхваща косо и преи-начено или лъжливо, която никога не осветлява, или затъмнява. Това око вижда само вярно и вижда не само ясно, но с безподобна правдивост и безпримерна яснота. Всичко, което е застанало веднаж пред тази честна и правдива зеница, този най-чист и най почтен инструмент на нашето по-ново изкуство, остана там непроменено, защото несравнимото око на Максим Горки не забравя нищо, нищо не преобразява и не изменя, дава най-чиста и най-правдива действителност. Когато Максим Горки описва един човек, аз съм готов да се закълна: той е бил такъв, какъвто писателят го вижда и рисува, точно такъв, нито по-голям, нито по-малък, нищо не е измислено и прибавено, нищо не е отнето, нищо не е разкрасено или снизено, обхваната е чисто и непроменено еднократността на един човек, прозряна е и превърната в образ. Няма портрет между десет хиляди фотографии, няма описание между десетте хиляди негови приятели и посетители, което така очебийно, живо, душевно вярно да осветлява неговото съшество,
96
СРЕЩИ
както оскъдните шестдесет страници, които Максим Горки му е посветил в своите »Спомени*. И със същата правдивост и истиност, с които той ии е описал тези най-големи от всички руски люде, рисуза и най-жалкия нехранимайко, последния просек, когото някога, като скиталец по друмищата, е срещал Геният на окото на Горки има едно име: правдивост.
На този неподкупен, чудно честен поглед на Горки, Европа дължи най вярната картина на съвременния руски свят. И кога истината между народите е била по-необходима, отколкото в сегашните часове и кой народ между народите има нужда така, както руският в този свой световно-исторически час? Какво събитие, каква отсъда, какъв дар от съдбата за този народ сега, в такава решителна минута, да притежава един художник от собствената си кръв, който достоверно посочва на всички свойствения нему образ, който не идеали-зува и не осмива скептично, който с непоколебимата и несмутима правота на художника разкрива физически ясно пред цялото човечество неволята и надеждата, опасността и величието на една народностна безкрайност. Толстой и Достоевски в своята насилствена, наложена отвън, домогваща се и смътна, но все пак на-ционалистична любов, бяха превърнали руския народ в един вид светиня, така че, въпреки всичкото удивление, руският човек ни изглежда каточе от друг свят, стран-но голям и опасен, но все пак чужд, различен, другояче устроен. Горки показва — и това е неговата безсмъртна заслуга — руския народ не само там, гдето той е руски, но и таи преди всичко, гдето той е народ, един и същия народ на бедните и подтиснатите, народа като пролетариат. Той е повече човешки, отколкото национално сложен, той е повече хуманен, отколкото политичен, революционер от съчувствена любов към народа, а не от чудовищна омраза. Той гледаше на идващата революция не както Достоевски и Толстой, като дело на неколцина прекомерно раздразнени и анархцстично настроени, по руски разпалени,
МАКСИМ ГОРКИ
97
интелектуалци, като на точно осъществяване на добре обмислени теории, но в него и само в него бъдещият историк достоверно ще може да прочете, че бунтът и подемът в Русия бяха органично народно дело. Той показа как напрежението в масата и в милионната й частица, бе нараснало до непоносимост: в неговия роман „ Майка *, в това майсторско произведение, виждаме, как волята се събира и напряга в безброй безименни жертви, тъкмо от най-малкия човек, от селяните, работниците, от неграмотните, от неуките, преди да се разрази в страшна буря. Не отделният човек, а винаги множеството, винаги масата се явява в неговите произведения носител на силата — защото сам той, оформен от едно множество, от множеството на народа, от широтата на съдбата, този отделен човек чувствува всяко събитие като общност. Точно поради тази спойка с народа Горки познаваше още от самото начало непоколебимо, непобедимите му сили и му се довери, както народът се доверяваше нему. Докато големите пророци — Достоевски и Толстой — се ужасяват от революцията като от някаква болест, той знае, че ненарушимото здраве на неговия народ ще я понесе. И тъкмо защото познаваше масите и тъкмо защото разбираше руския народ отблизу и по кръв, както синът разбира майка си, Горки не страдаше от ужасния, апокалиптичен страх на големите руски писатели-про-роци. Той зцаеше, че неговият народ и всеки друг народ, е достатъчно силен да преодолее всички кризи, да мине през всички опасности. Така неговото присъствие през царските години бе дало на големите народни маси повече вяра в себе си, отколкото всички викове на Достоевски по руския Христос, отколкото всички призиви за разкаяние и проповеди за смирение на Толстоя. От него руският народ почерпи смелост и доверие в своята воля: неудържимото му издигане от народната глъбина и неговото творчество потвърдиха
7 Срещи
98
СРЕЩИ
желанието на цял един народ да се издигне и духовно да се оформи.
Но ние трябва да признаем днес: Максим Горки изпълни своята свидетелска служба съвършено, като чист и честен човек, като голям творец-художник, който не стана водач, не си присвои права на съдия и не си даде вид на пророк, а остана само постоянен свидетел за правото на своя народ, за неговото душевно многообразие и неговата нравствена сила. Както подобава на един честен свидетел, той не украсяваше истината никога и никога не я скриваше, той не говореше, а докладваше, не прокламираше, а изобразяваше. Без песимизъм през мрачните години и без прекаленост през дните на успеха, силен в часове на опасност и без високомерие при сполука, той бе призовал в своите произведения човек до човека, докато те образуваха тълпа, народ и изображение на вечния народ, първичен материал за всяко художествено творчество и на всяка творческа сила. Така неговият голям епос бе не мит на руската душа, а неподправена руска действителност. Благодарение на неговите произведения ние можем братски да разбираме Русия, близка и съседна на нашия свят, без отчужденост и без съпротива. С това, обаче, е изпълнен и най-високият дълг на един писател, да премахне всяка враждебност и разстояние между народите, да съедини народ с народ и съсловие със съсловие в общочовешко единство. Който познава творчеството на Горки, той познава днешния руски народ, несретата и лишенията на всички подтиснати в него, той познава тяхното крайно, най-необикновено и стра-стно чувство, както и тяхното всекидневно жалко съществувание. В книгите на Горки, като в никои други можахме потресени да видим всичките мъки и изпитания през годините на прехода. И защото се бяхме научили да съчувствуваме на руския народ така в неговите най-трагични часове, днес сме в състояние да споделяме гордостта и радостта на Русия като наша собствена, гордата радост на един народ, който от собстве-
МАКСИМ ГОРКИ
99
ната си кръв е създал един толкова честен и чист, един толкова ясен и правдив художник. Този духовен празник на руската нация е празник и на целия свят. И така, ние, в този час, поздравляваме единодушно двамата — които са едно в неговото лице — ние поздравляваме Максим Горки, израсналия от народа поет и превърналия се в негово лице в поет — руски народ.
БУЗОНИ
Неговото истинско лице изглеждаше дълго време мрачно зад тъмния облак на брадата. То изглеждаше мрачно и трагично, когато той, от дъното на залата, като страдащ Христос отиваше към черното дърво, към пияното, в което са заключени всички земни радости и мъки, които той винаги изново освобождава. Но сега, когато тъмната ивица брада е махната и черната буйна коса не заплашва да падне над лицето, а в сребърната сивота открива свободно светло, хубаво оформено чело, в неговите така просветлени черти (тези странно духовни, странно чувствени черти) се открива много под-вижна уста, която остава строга само в часовете на музика, а в разговор се закръгля охотно в усмивка и прелива даже в избухлив смях — този изключителен италиянски смях, с който Бузони увлича хората така, както и с майсторското си изкуство. Радостно изненадан, човек вижда в светналото сега лице блестящите очи, чисти, с цвят на вода, но не с бездушния тон на плитка, спокойна вода, а пълни с трепетното безпокойство на постоянно течаща, подържана и подхранвана от непрекъснат вътрешен извор вода. — Очи, които обичат да гледат в света и да се отморяват в книги, които се радват на багри и жени, и които отведнаж могат да станат свещено спокойни — в първата секунда, в която под пръстите му прозвучава първият тон. Нито едного от нашите майстори не обичам така много, когато са на пияното, както Бузони. Другите са възбудени при творчеството, те гръмогласно загребват, копаят тоновете от бялата каменоломна на клавишите и цялого им тяло взима участие в напрежението. Други пък се усмихват с измамническата усмивка на атлети, които с изкусна лекота вдигат натрупана тежест, доказвайки на една зяпнала тълпа, че това е за тях само неизказано лека игра. Трети се бунтуват гордо и въз-
БУЗОНИ
101
будено треперят. А той се вслушва в своята музикална игра. Сякаш безкрайна далечина има между призрачно ровещите долу в тоновете ръце и издигнатото, изразяващо блажена углъбеност лице, което се вцепенява в сладка уплаха пред безименната медузена хубост на музиката. Долу е музика, горе тишина, долу творчество, горе наслаждение. В тези скъпи минути той сякаш забравя, че всичко това, което сега го грабва със сладък трепет, изтича от него самия, той диша, опиянява се и вдъхновено се вслушва, чужд сам на себе си в тези неизповедими движения на всеотдайно възхищение. Лицето му се преобразява в напрежението на слушането, и очите му, които гледат нагоре, отразяват някакво невидимо небе и в него вечния Бог. Колко го обичам в такива минути! Колко му завиждам в такива мигове за висшата, най-рядка радост да не чувствува себе си във възхищението от творчество, да бъде свободен от всички несъвършенства на работата *4рез чистотата на възторга, за това голямо, вече не борещо се и търсещо, а успокоено и наслаждаващо се на себе си майсторство! Но как да завиждаш на този, който не познаваше завистта, беше готов да помага, беше радостен и винаги се ободряваше чрез младите? В години, когато другите стават ожесточени, в него се пробужда радостта, в години, в които изворът на творчеството у другите секва, от него започва да блика музика. Днес собственото съвършенство прегражда пътя на виртуоза, — художникът, творецът Бузони има тепърва време и път да върви. Аз вярвам в неговата музика без да я познавам. В нея ще има нещо светло, безгрижието на късно узрелия, и в нея, може би, ще звучи неговият смях, неговият неповторимо сърдечен детски смях. Изкуството на младите е егоистично и затова буйно и неясно. Майсторството на добродушния носи на косата си сребърния венец на яснотата.
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ
Едип ден при Алберт Швайцер
Свършеният ден е нещо рядко. Затова този, който го преживява, или може да го изживее, тъкмо днес е длъжен е да бъде особено благодарен и да изрази в думи своята признателност.
Утрото ни поднесе отрано един голям дар. След дни и години ние сме отново пред Страсбургската съ-борна църква, тази може би най-въздушна катедрала на европейската земя. Ранната зимна мъгла, която по-мрачваше небето и придаваше на хоризонта безразличен, сив тон, не можеше да намали впечатлението. Напротив, това творение от каменна дантела, сякаш горящо от вътре в своя единствен по рода си розов камък, се издигаше блажено леко със стотиците си дялани фигури, все пак непоклатимо и увлекло всекиго в крилатия си устрем.
Както отвън, щастливо устремено към висините, така и отвътре, то учудва с широтата на ясно очертаното пространство, всяка неделя огласявано от орган и пение: и това е също така съвършенство, създадено от потъналия в забрава гений Ервин Щайнбах, чиято слава Гьоте със не по-малко твърди слова закова във вечността.
После минахме, предобед и по обед, към други германски прелести на елзаската земя: към Колмар отсреща, за да се възхитим още веднаж, сега с повече знание, но също така възторжено, както преди двадесет години, на Изенхаймерския олтар на Матиас Грю-невалд. Величествена противоположност при същото съвършенство : гам строп* линии архитектонично свързани, замръзнала в камък музика, превърната в кристал, устремена към небето набожност, а тука, в тези пламнали цветове — мощен екстаз, фанатичен колорит,
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ 103
апокалиптично видение за смърт и възкресение. Там покой във вярата, бавно, неотстъпно, смирено стремление към последното осъществяване, тук див набег, чудно опиянение от божественото, свещено умопомрачение, въплътен екстаз. Човек може да се е спирал сто хиляди пъти да разгадава по отличните копия неотменната тайна на тези сияйни, демонични табла, но само тук срещу тази поразяваща реалност, се чувствува напълно омагьосан и анае, че самолично е видял едно от художествените чудеса на нашия земен свят. Видяхме две съвсем различни, и двете безпогрешни, съвършени постижения на човешката творческа сила, а слабото ноемврийско слънце стои все още в своя зенит. Денят е все още пълен, чувството е разкрито и готово да възприема, дори можеби и по-силни човешко-магически впечатления. Има още време и желание да се разкриваме за силни усети, и ние, изпълнени от виденото и при все това ненаситени, потегляме към малкото ел-заско градче Гьонсбах, за да посетим там, в свещеническия дом, Алберт Швайцер. Не трябва да пропускаме случая да посетим този чуден човек, който се е върнал за кратко време от Африка, за да се подготви тук, в родното си място, за нова саможертва, защото човешкото съвършенство не е по-малко рядко от художественото.
Алберт Швайцер, това име днес има вече силен отзвук за много хора, но почти всеки влага в него различен смисъл. Мнозина го обичат и почитат, но повечето от тях от различно гледище, защото този мъж представлява едно единствено несравнимо и еднократно многообразие. Някои знаят за него само това, че преди няколко години получи Гьотевата награда, протестантското духовенство цени в него един от своите най-за-бележителни теолози, автор на „Мистиката на апостол Павел4", музикантите почитат в негово лице създателя на най-голямото и изчерпателно съчинение върху Йохан Себастиан Бах, майсторите на органа го възхваляват като единственйя човек, който познава всички органи
104
СРЕЩИ
в Европа и е писал най-дълбоките и най-обстойни трудове върху техниката на този инструмент, музикалните среди го считат (заедно с Гюнтер Рамин) за най-големия органист-виртуоз на нашето време и навсякъде, където се оповестяват негови концерти, билетите се разпродават предварително. Но онези, за които идеали-зъмът е голям само тогава, когато минава границите на изречената и написана дума и чрез саможертва се превръща в дело, го обичат и уважават заради най-висшето му дело, заради онази безпримерна и единствена по рода си саможертва, заради болницата, която той съвсем сам, без никаква държавна помощ, основа и създаде в девствените гори на Африка, ръководен от чисто човешка пожертвувателност, само за да изкупи един европейски грях, Най-добрите люде на земята почитат днес този скромен човек като образец на морал и едно непрекъснато растящо общество тихо, без програма, се събира около неговата личност. Колко силно е влиянието му през последните години доказва вече ясно разпространението на книгите, които описват неговия живот, най-простата и най-скромната от които написа сам той: „Из моя живот и мисли“.
Този живот е в действителност истински достоен да бъде предмет на една биография, героичен не в средновековен, а в съвременен смисъл, единствено ценният за нас смисъл на морален героизъм, на пълно и при това не догматично пожертвуване на личност за идея, онова геройство, което в лицето на люде като Ганди, Ромен Ролан и Алберт Швайцер е приело най-прославените форми на нашето столетие.
Роден между две страни, между Германия и Франция