Ивайла Вълкова, Петър Станчев
Пътища към една пустиня

Какво ли не изкушава перото на журналиста? Всичко, което е живот, той иска да отрази със скромните си средства на изказ, за да сподели онова, което му е направило впечатление, което е видял, почувствувал, преживял. Така и ние — при едно пътуване из Австрия, ГФР и Франция — се срещнахме с много „бивши“ българи, разговаряхме с тях, спорихме, наблюдавахме ги… И през цялото време, все едно дали бяхме в емигрантския лагер край Трайскирхен, или на дискусия в някое луксозно мюнхенско заведение, ние имахме чувството, че нахълтваме в една пустиня, зейнала в душите на нашите случайни или търсени събеседници — пустиня вътре в тях — изгоряла, изсъхнала, изцеждаща само от време на време някой стон, вик, сълза или изблик на гняв.
За тази именно пустиня в душата на безродника става дума в заглавието. В нея има миражи, има оазиси, има и наемници, и живи мъртъвци. Ние писахме за тях, мислейки през цялото време за истински живите, за тези, които със сърце, с мишци, с воля, разум и възторг работят за родината.