Сюзън Хил
Мисис де Уинтър

Продължение на „Ребека, господарката на Мандърлей“

Хората от погребалното бюро бяха като врани, вдървени и черни в колите; наредените покрай пътеката към църквата хора бяха черни; ние също бяхме черни — трогателна, безпомощна група, в очакване да вдигнат ковчега и да го поставят на раменете си и свещеникът да се приготви. И той в дългото си палто беше също така черна врана.
А след това истинските врани внезапно излетяха от дърветата и от полето, като грачеха над главите ни. Би трябвало да ми се стори мрачен, тъжен този звук в такъв ден. Но не беше така. Техният крясък събуди радостна тръпка в сърцето ми, както и викът на бухала предишната нощ, и далечното грачене на чайките призори и едновременно с това сълзите ме задавиха. Действително е, казах си. Сега е. Тук сме. У дома.