Стефан Кръстев
Змейова орис — краят на печалта

Тази приказка е написана с кръв отдавна, много преди да ги има ръцете ми, които отново да я напишат с букви. Помнят я хилядолетните канари и гори, бойните полета и хумусът от пепел на опожарени при набези села. И в нея ще се случи това, което откакто има човеци, се е случвало и ще се случва, докато има човечество.
Доведени до безизходица кротки хора ще се превърнат в бойци, мнозина ще умрат, за да защитят достойнството и свободата си.
Момиче от народа ще зазида тяло, за да отдаде душа на държава. Ще обикне, макар да няма право да обича, а чувството й за дълг ще я принуди да служи и на онези, които са погубили любовта й, а после пак то ще я превърне в масов убиец.
Магиите в тази приказка са реални, живеем с тях и чрез тях — това са страсти, ирационалните ни помисли. Това е по-голямото съзнание от Егото ни, с което вечно сме в двубой. Любовта ни и стремежът за превъзмогване на всяка слабост, магията на сатира музикант и магията на боеца Дурмудук, магията на всеки — волята.
Тази приказка е вечна. Тя е особено актуална сега в България. Защото всеки държи брадва — готов да влезе в решителна битка със своята ЗМЕЙОВА ОРИС…