Кели Барнхил
Момичето, което изпи луната

Имало едно време едно момиче, което нямало спомени.
Имало едно време един дракон, който никога не пораснал.
Имало едно време една баба, която не казвала истината.
Имало едно време едно блатно чудовище, което било по-старо от света, обичало света и хората в него, но невинаги знаело правилните думи, които да изрече.
Имало едно време едно момиче, което нямало спомени. Чакай. Това казах ли го вече?
Имало едно време едно момиче, което нямало спомени да е губило спомените си.
Имало едно време едно момиче, което имало спомени, които я следвали като сенки. Те ѝ шепнели като призраци. То не можело да ги погледне в очите.
Имало едно време един мъж в тога с лице като лешояд.
Имало едно време една жена на тавана.
Имало едно време черна коса, черни очи и един зов за справедливост. Имало едно време една жена с коса като змия, която казала: Тя е моя, и наистина го вярвала. А после я отвели.
Имало едно време една тъмна кула, която пронизвала небето и обвивала всичко в сивота.
Да. Всичко това е една приказка. Това е моята приказка. Просто не знам как свършва.
Имало едно време нещо страховито, което живеело в гората. А може би гората била страховита. Или пък целият свят е отровен от злини и лъжи и е най-добре да го узнаем веднага.
Не, мили ми Фириан. И аз не го вярвам това последното.‌