Стефан Поптонев
Внезапен обиск

Натиснах звънеца върху вратата, тежка и здраво заключена, и почувствувах как от нетърпение по кожата ми почват да лазят мравки. Натиснах отново с цяла шепа — продължително, гневно. Какво, като ми е спасил живота от ония маларични плазмодии, той е длъжен да отвори!… Нито някой се обади, нито чух стъпки по стълбището. Започнах да удрям по вратата. Юмруците ми гърмяха, наоколо светнаха прозорци, раздвижиха се хора. Само къщата на доктор Тилков оставаше тъмна и мълчалива.
Юмруците ме заболяха. Сърцето ми премаля от болка. Но къщата оставаше тъмна и мълчалива, а вратата не се поклащаше — солидна желязна врата със секретна ключалка, донесена навярно от Швейцария.
Тогава аз измъкнах от задния си джоб нашия „шест на трийсет и пет“ и стрелях.
Изстрелът отекна звънливо над заспалия град и веднага светлините в отсрещните прозорци угаснаха. В същия миг дотича постовият милиционер, който преди малко ни беше изгледал подозрително пред околийското управление.
— Кой стреля?
Казах му, че съм стрелял аз.