Педро Хуан Гутиерес
Кралят на Хавана

Неговият късмет и неговото нещастие бяха, че живееше единствено в настоящия момент. Забравяше на мига предишната минута и изобщо не бързаше към следващата. Някои живеят ден за ден. Рей живееше за мига. Само в момента, в който дишаше. Това беше решаващо за оцеляването му и в същото време не му позволяваше да види добре себе си. Живееше също като застоялата вода — неподвижна, заразена, изпаряваща се сред зловонно гниене. Чезнеща.
Отново седна на стената. Залезът лумна още по-ярко. Небето, водата, стените на къщите, крайбрежните камъни, стърчащи от водата и зелените лишеи, които ги покриваха, дяланият камък на Ел Морро, всичко, докоснато от тази светлина, ставаше златисто, пурпурно, виолетово; неуловими цветове. Красотата го смущаваше. Красотата на здрача, на жените, на насладата от живота, която вибрираше около него, на музиката, на безбрежното присъствие на морето, на наситения с ухания въздух. Пулсът на живота. И той — чужд на всичко.