Стефан Кръстев
Бъг във времето

Той не умираше. Просто времето го поглъщаше.
След всяка смърт се раждаше отново. Но помнеше бъдещето…
Поглъщаше го като блато все по-дълбоко в човешкото минало, което за него бе едно безкрайно настояще.
Убиваха го. Губеше личност, не и памет.
Неговите спомени бяха бъдещето на останалите. Не може-ше с никого да ги сподели, защото да му повярват означаваше да изгубят мечтите си.
Без надежди пътуваше назад към първобитното, крепен единствено от любопитството да види онова, което знаеше какво е, но все пак с очите си да се увери, че е същото.
Цивилизацията пред него рухваше, подмладяваше се, ставаше по-дръзка, по-порочна, по-сурова и искрена, а той ис-каше да забравя, да може да се помири със спомените от свое-то минало, което за другите тепърва ще настъпи.