Джон Стайнбек
На изток от Рая

„Ще разкажа една от най-великите световни приказки, може би най-великата — приказката за злото и доброто, за силата и слабостта, за любовта и омразата, за красивото и грозното.“ През годините на творческа криза, последвала небивалия успех на „Гроздовете на гнева“ в 1939 г., за Джон Стайнбек настъпва мъчителният период, така добре познат на всеки голям и човечен творец — болезненото взиране в миналото, където витаят и сенки, но и хора от плът и кръв, оставили всеки по една нищожна диря в коловозите на времето. Там, в своите поднебесни пасбища на дългата Салинаска долина, населявана от толкова много обикнати негови герои с техните човешки страсти, стремления и пороци, писателят ще подири отново себе си, ще се помъчи да изцеди от своя споменен свят ония вечни, неопровержими стойности, от които се съзиждат пътеуказателните пирамиди на всяко творчество. В библейската притча за Каин и Авел, събрала сякаш отломъците на първородния грях, той ще се опита да разкаже наистина една велика приказка — за неукротимия човешки дух, за мъждеещата във всяка гръд изначална добрина, орисана дори на изток от Рая да създава, а не да руши, да утвърждава, не да отхвърля, да разказва за безбройните крушения на човешката душа, но и за нейните триумфални победи. Такъв е този Стайнбек, отново намерил своя път, за да ни води по него до другия си шедьовър: „На изток от Рая“ (1952). И за да ни увери сякаш, че ще трябва да дочакаме „Зимата на нашето недоволство“, за да видим пред себе си неговия завършен портрет на писател.