Лев Толстой
Ана Каренина

„Ако ти можеш да преживееш и един ден без да разбереш как съм и какво правя, значи можеш и всички останали дни!“

„И тогава той осъзна, че тя не просто му е близка, а че сега той вече не знае къде завършва тя и къде започва той…“

„Но тя не сваляше очи от колелата на приближаващия втори вагон. И тъкмо в мига, когато средата между колелата се изравни с нея, тя захвърли червената чантичка и като сви глава между раменете си, се хвърли и падна на ръце под вагона и с леко движение коленичи, сякаш се готвеше да стане веднага. И в същия миг се ужаси от това, което прави. «Къде съм? Какво правя? Защо?» Искаше да стане, да се измъкне, но нещо огромно, неумолимо я блъсна в главата и я повлече за гърба. «Господи, прости ми всичко!» — рече тя, вече безсилна да се бори. Селянинът си мърмореше нещо и работеше над желязото. И свещта, с която тя бе чела изпълнената с тревоги, измами, мъка и зло книга, пламна като никога с по-ярка светлина, освети всичко, което преди беше в мрак, запращя, започна да гасне и угасна завинаги.“