Бенедек Тот
След последната война

Момчетата наскачаха и ме заобиколиха като индианците, после искаха да ме подхвърлят във въздуха, но бащата на Миши им каза да не го правят, защото ще си ударя главата. След като радостта им попремина, ми дадоха вода, и както отпивах от манерката, някой попита какво е станало с Пети. Не се задавих, очаквах въпроса. Не исках да развалям празника, но се налагаше да им разкажа за случилото се в минното поле. Усмивките на лицата им посърнаха. Момичетата се разцивриха, насълзиха се очите дори на Зоя, най-отраканата между тях, в която повечето от нас бяха влюбени, но заплакаха и много от възрастните, най-вече майките.
За късмет Пети също беше сирак, иначе сигурно и родителите му щяха да са съкрушени. Докато ме разпитваха за подробностите, аз погледнах към Зоя. Тъкмо бършеше лицето си, мъничко още хлипаше, но слушаше внимателно разказа ми, което много ме зарадва, понеже иначе не й пукаше за мен. Странна беше тая работа. Говорех за смъртта на своя приятел, и в същото време въпреки всичко бях щастлив.

„След последната война“ е вторият роман на Бенедек Тот, един от най-отличимите унгарски автори новото поколение. Увлекателна, задъхана проза, дистопия с елемет на екшън, фантастика, хорър и митологични препратки. След като загубва семейството и приятелите си, безименният разказвач, момче на 13–14 години, тръгва на път заедно с ранения след десантна акция чернокож войник, за да търсят изчезналия по-малък брат на момчето. Двамата минават през множество перипетии и опасности, трябва да прекосят страховитата Червена зона, населена с мутанти, често са на ръба на оцеляването. В крайна сметка успяват да намерят Тео, само и само за да открият, че той вече не е усмихнатото русокосо момченце от снимките, а изтерзано от ужасите на войната, неспособно да приеме новата реалност човешко същество. Ще успее ли любовта на по-големия брат да върне отново светлината и надеждата в детските очи?