Джефри Юдженидис
Непорочните самоубийства

В нашето предградие никога не бе имало погребение — или поне откакто ние сме се появили на този свят. Ако някой е умирал, то е било през Втората световна война, когато още не сме съществували, а бащите ни са били невероятно мършави юноши, запечатани на чернобели снимки: татковци на временни летища насред джунглата; пъпчиви татуирани татковци; татковци с картички на известни хубавици, обявени за секс-символи; татковци, които пишат любовни писма на момичетата, по-късно превърнали се в наши майки; татковци, вдъхновени (от купонната система, самотата и бунта на телата в маларичния въздух) да излеят поетическите си блянове, секнали безвъзвратно още със завръщането им у дома. Днес нашите татковци бяха мъже на средна възраст с коремчета и ощавени от десетилетията търкане в крачоли пищяли, но все още бяха доста далеч от смъртта. Собствените им родители, които говореха чужди езици и живееха на преустроени тавани като мишелови, получаваха възможно най-добрата медицинска помощ на планетата, поради което явно щяха да доживеят чак до другия век. Ничий дядо не беше умрял, и ничия баба, ничии родители. Само няколко кучета: бийгълът на Том Бърк, Мъфин, който се задави с дъвката на Джо Базуката, и сега, това лято, едно създание, което по кучешките стандарти беше още кутре: Сесилия Лисбън.