Уликата

Бекет тръсна глава, потри очи и погледна отново нататък. След това натисна лоста и превключи мотора на празен ход. Спусна се тромаво от седалката и се запрепъва по браздите, запътен към странния предмет, очаквайки всеки момент той да изчезне като нощна оптическа измама или илюзия след умората от прекалено много работа.
Но предметът не изчезваше. Когато Бекет се приближи, той изглеждаше още по-тъмен и масивен. Бекет видя чифт обувки с високи токове, крака, пола малко в безпорядък и само след миг беше вече коленичил до отпуснатото тяло на млада жена, легнала по лице в току-що разораната земя.
— Хей! — извика Сам Бекет, а в ушите му все още бумтеше моторът на трактора. — Какво се е случило?
Докосна я. Тялото й беше топло, но почувствувал странната липса на ответна реакция, Бекет отдръпна бързо ръката си. Ръката му лепнеше и изглеждаше съвсем черна на слабата лунна светлина.
Тогава Бекет се обърна рязко и се затича към трактора. Качи се на седалката, вдигна плуга и обърна към портата. Натисна педала на газта и се понесе по прясно разораните бразди, като се мъчеше да се отърси от умората и сънливостта, за да може умът му да възприеме ясно настъпилата промяна.
Но въпреки това и тогава не се сети да погледне точното…