Рана Дасгупта
Токио: отменен

Гърлата бяха пресъхнали заради спарения цигарен дим, който се стелеше във въздуха. Вентилацията беше оскъдна, а някои бяха говорили доста дълго. Залепнали към подмишниците дрехи, отекли в обувките ходила, схванати гърбове, изтръпнали крайници. Някои слушаха прави или придърпваха коленете си към брадичката, за да освежат кръвообращението си.
С удоволствие бих отишъл в Италия, чу се глас. Бяха разполагали с доста време, за да се огледат един друг. Да открият дълбочина в лица, които броени часове по-рано им бяха изглеждали стандартни. Да съзерцават лакираните нокти на пръстите на ръката, отпусната върху близък стол, протритите подметки на чифт обувки, повдигнати на дипломатическо куфарче, пропуснатото необръснато петно под брадичката на съседа. Един от мъжете проследи с поглед фигурите от косъмчета над китката на жената до себе си; крадешком хвърли поглед в цепката между гърдите й, изследва формата на устните й; запита се какъв ли живот се крие зад странната история, която тя разказа. Дали си въобразяваше, или с напредването на нощта тялото й наистина се бе приплъзнало по-близо до неговото? Нямаше ли нещо многозначително в начина, по който се бяха засекли погледите им? Случайно ли беше, или нарочно ръката й тръкна още веднъж неговата, отпусната на подлакътника помежду им? Накъде е тръгнала, какво ще прави в Токио?
Нима именно в такива моменти, когато животът засече, когато в тръбите на времето се появи теч и то започне да сълзи в един скрит от погледа малък басейн, не се раждат нови мисли, не започват нови неща? Дали след време няма да се връщат към тази нощ и няма да си казват: „Ето, тогава започна всичко?“.