Николай Хайтов
Диви разкази

„На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.“


Един ден през 1967 г. Николай Хайтов се събужда със славата на класик — току-що сборникът „Диви разкази“ е пуснат по книжарниците и в печата веднага пламва литературен спор — какви са тия „дивотии“, това разкази ли са или родови случки, семейни предания, чути и записани от автора. Къде тук е съвременният герой, къде е нашето време, не е ли това бягство от действителността…
Спорът прераства в разгорещена полемика между емоционалното и рационалното схващане за това как трябва да се пише и как трябва да се тълкува написаното.
Но докато литературно критическите петли се надвикват и накудкудякват около чуждото яйце, докато вдигат шум до пълно изкукуригване, сборникът изчезва от книжарниците.
По безжичния телеграф на читателското разузнаване върви слухът, че се е появило нещо ново, доста дръзко, странно четиво с ръбати, чудновати, необичайни герои и героини.
Много бързо „непокорната“ и „дива“ книга се превръща в художествен мит. Само след година и нещо се появява и второто издание на „Диви разкази“, което е доста пъргава реакция за условията на държавната икономика, в която издателските планове се правят за година-две напред.
Оттук насетне „Диви разкази“ тръгват победоносно през годините — досега имат над 15 издания с общ тираж над 400000 екземпляра и отделно 28 версии на чужди езици, което прави тази книга най-четеното българско заглавие по света.