Хаяши Кьоко
Площадката на празненствата

Хаяши Кьоко е родена през 1930 г. в Нагасаки. Получава образование в родния си град. Понастоящем се занимава с литературна дейност.
        Повестта „Площадката на празненствата“, написана в памет на жертвите на Нагасаки, е седмото нейно произведение. Ужасите на атомната бомбардировка и страданията доминират в творчеството на писателката. Много вълнуващи страници в японската литература са посветени на трагедията на Хирошима и Нагасаки, но особено силно въздействие оказват произведенията, написани от очевидци на събитията от 1945 г., както е случаят с Хаяши, запазила в себе си за цял живот страшния спомен. По думите на Хаяши, нейните книги са опит да се освободи от тежестта му, споделяйки го с хората, но опит неуспешен — от този кошмар човек не може да избяга.
        Мисълта за написването на повестта „Мàцури-но ба“ се зародила, когато през 1968 г. по време на олимпийските игри писателката гледала по телевизията предаване за празничните веселия на „Сейнен-но хироба“ („Площада на младостта“). Те възкресили в паметта на Хаяши спомена за друга бетонна площадка, на която на 9 август 1945 г. нейните съученички се били веселили за последен път в живота си.
        Както споделя писателката, ужасите на този ден я преследват постоянно, не я оставят и днес на спокойствие. Тя често вижда насън атомния взрив, но мъртвите й приятели не я посещават в съня й. На тяхното място тя вижда себе си, сгърчена в предсмъртно страдание — те не се появяват в нейните сънища, защото тя самата се превъплъщава в тях. На тези мъртви свои приятели Хаяши посвещава повестта „Мàцури-но-ба“.
        Както „Мàцури-но ба“, така и втората повест „Наджа?-мòнджа-но цурà“ („Кукла с изпитателен поглед“) въздействува силно с пълната достоверност на описваните събития, предадени със своеобразен стил, присъщ на творческия почерк на Хаяши. Произведенията й обхващат широк диапазон на чувствата, съчетавайки суровостта и лаконичността на сухия текст на документа със задъхана емоционалност. Писателката ту се доближава до описваните събития, ту се отдалечава от тях във времето, нарушавайки хронологическата последователност, за да ги погледне и преосмисли през очите на нашите съвременници.
        Хаяши не се занимава с активна политическа дейност. Но дори при нейната формална политическа неангажираност произведенията й убедително разкриват стремежа на обикновените японци, на всички съвременници на трагичните събития от 1945 г. и техните потомци към мирен живот, над който не тегне заплахата от нова война. Не случайно премията „Акутагава“ — най-високата литературна премия в Япония — беше присъдена на повестта „Мàцури-но ба“ през 1975 г., когато Япония отбеляза траурна годишнина — 30 години от бомбардировката над Хирошима и Нагасаки. Резонансът на това литературно събитие сред японската общественост доказа, че времето не е изличило спомена за жертвите от съзнанието на японския народ.
        Писателката не излиза с открит призив към борба против силите на войната, но нейните произведения с една толкова характерна за японските литературни традиции дискретност и ненатрапчивост подбуждат към активна намеса в това, което става около нас в името на живота и мира. Максималната автентичност на тези изстрадани книги, човечността, искреността помагат на Хаяши да намери път към сърцата на читателите.
        Както героите на повестта размисъл „Мàцури-но ба“, така и Такако, на която е посветена повестта „Наджа?-мòнджа-но цурà“, не са плод на творческото въображение на писателката, а реални хора, съществували в действителност, чиято мъченическа смърт никога не трябва да потъва в забвение, за да няма продължение трагедията на Хирошима и Нагасаки.
Нима може някой да остане равнодушен пред скръбната молитва на Хаяши Кьоко: „Моля се с цялата си душа: оставете ни нас — хората — да умираме с човешка смърт!“*
        [* Относно спомените на Хаяши Кьоко са използувани нейни интервюта в литературната периодика (списанията „Гундцо“, „Бунгаккай“ и др.). Последната реплика е по интервю в „Бунгаккай“.]

        ОТ ПРЕВОДАЧКАТА