Франсоа Масперо
Усмивката на Котето

Тази книга носи названието роман, защото всичко, разказано в нея, е почти въображаемо, но нищо не е съвсем измислено, като единствено сигурно е, че в никакъв случай не става дума за автобиография.
Но може би тъкмо посредством въображението — и единствено чрез него — разказвачът е могъл от разстоянието на четирийсет години да се доближи до една действителност, която е изживял като своя. Нищо не е по-объркващо от спомена. да се закрепят проблясъците и нетрайните сенки из рудната жила на разказ, който ще се представя за неподправен, би означавало да се разрушат непоправимо хиляди фасетки, за да се задържи само една от тях, уловена завинаги, пленница в клопка на думите, под предлог че се свежда до истината. Обаче в играта на истината, дори подпомогнат от Историята, споменът е винаги губещ.
И тъй нека бъде ясно, че на следващите страници всеки образ и всяко събитие са едновременно напълно измислени и изцяло истинни. Някои от припомнените по-нататък събития може да са се случили действително на разказвача. Други — не. Някои образи приличат на онези, които той е познавал, обичал и понякога (но рядко и за кратко) мразил. Други — не.
Във всеки случай тази книга беше написана, защото преди доста време едно дете си зададе някои въпроси. Четирийсет години по-късно един мъж все още се опитва да ги изложи ясно, макар и правейки го, да съзнава, че повечето от тези въпроси изглеждат днес изтъркани и доста отживели времето си, защото мнозина междувременно са ги решили окончателно. Но нека все пак всичко това да не е обикновена „ретро“ история…