Антон Пелов
Смъртта на слепеца

Прозрачните фрагменти на социалистическия сюрреализъм ни карат да „прогледнем“, да се огледаме в огледалото на човешкото съществуване с неговите нажежени, изпепеляващи „въглени“ болезнено съприкосновение, доведени от една натрапена ни отгоре и отвън реалност до краен абсурд, до пожизнена фикция. Само че докато при писателите-абсурдисти на преден план се откроява индивидуалната обърканост, раздробеност, обезформяне на героя, то този объркан свят, наричан от позиция на силата (позиция — позната ни не само от силата да назовават нещата с най-неадекватни илюзорни имена, но и да преименуват произволно своя обект бил той географски или човешки) реален социализъм, има повече общо с преобърнатия изроден свят на сънищата на Фройд, отколкото с която и да е действителност. Тази действителност като че ли смачква всякаква индивидуалност в зародиш и ни кара да се съмняваме не в собствената си идентичност, не във връзките с околния свят, а в правото да задаваме въпроси, и ние достигаме до най-страшния от всички абсурди — да се питаме дали изобщо имаме право да се съмняваме. Така „слепецът“ се лута да събира информация, но в безвремието на неговата реалност тази информация няма стойност. Има стойност единствено примитивното приспособленчество, а късметът се изразява най-кратко така: „За да се приспособиш, трябва да бъдеш примитивен!“. Както в приказния свят на ловците — „патриции“ едно копче понякога се равнява на министерско кресло, така и в най-реалната от всички реалности, в която живеем, и която се опитваха да представят като „най-добрия от всички възможни светове“, една малка услуга понякога големи врати отваря. Авторът се е заел с твърде амбициозна задача — да „откъсне“ само няколко екзистенциални „къса“ реалност и да им вдъхне живот; нещо, което той прави с майсторството на сценарист, който ту спуска воала на приказния сюжет („Приказка за късмета“), ту наднича през пердето на религиозни ритуали („Сватба“, „Великден“), за да стигне до библейско „приплъзване“ на най-същностни човешки сили („Как се появи човекът?“, „Защо бог създаде жената“), които го движат навсякъде — волята за власт, за непрестанно надмощие и тази вечна болка и радост за мъжката душа — жената. Така, авторът се издига от абсурда с неговия социално-политически „гордиев възел“, за да остане във вечното пространство на човешките екзистенциали — мъка, радост, досада, скука, човешко, божествено, скотско-животинско и т.н.
Людмил Дуриданов