Миладин Апостолов
Грешката на експерта

Имаше ли край тази мъртвешка върволица в шинели и фуражки, в ботуши и бричове, която се беше добрала до изхода от лабиринтите на своя ад? През гъстите сплитове на клоните проникваше светлината на неудържимото утро и блестеше тържествено и зловещо в оголените зъби, в овлажнените зеници („Никога не са изсъхвали в тая блатиста равнина“), в копчетата на шинелите, в капчиците утринна роса… Някъде шинелите бяха отметнати, рубашките — разкъсани, ризите — смъкнати. Гърдите и коремите бяха набъбнали. Кафяво-зелено-землистият цвят подсказваше, че труповете не са от вчера и че дълго време са престояли в земята. „Дълго… но колко?“
Офицерите сочеха и обясняваха, но Мартинов беше престанал да разбира категоричния и твърд немски език. Той се отдаде на впечатленията си така, както се отдаваше на работата си в института — всецяло, без остатък, с проникновение. Заобиколиха разровената яма и плъзнаха сред младите ели над устремените към Днепър трупове. „Къде ни водят? Няма ли край парадът на мъртвите?“ Новата яма го порази…