Алфонсо Винчи
Саматари

… нещо в храстите отпреде ми шавна. Мярнаха ми се индианци, които за миг ми се сториха, че са от нашите и се връщат от гората. Но неочаквано страх сви стомаха ми. Без да се помръдна в хамака, можах да си дам сметка, че всичките ни хора, бяха на мястото си; оттам идваха други, които не говореха и не вдигаха шум. Семпроний, който бе най-близо до мен, гледаше тъпо в огъня. Показа се малдеж с необикновено телосложение и отмести един клон с лъка си, на който бе опъната стрела, готова да полети всеки миг. В него нямаше нищо необикновено освен една особеност, която отначало не ми направи впечатление, но в напрегнатата тишина звучеше като фалшива нота. Много по-късно успях да си спомня, че тая особеност беше белезникавата кал, която покриваше тялото на младежа, сякаш излизаше от глинен калъп. Зад него, в полумрака, който вече се бе промъкнал в по-ниските части на гората, се мярнаха други три-четири фигури, които прикривайки се продължаваха бавно да напредват. Като че ли стрелата бе насочена към мен, но в това не бях сигурен, защото индианецът напредваше бавно. Накрая спря на няколко крачки от огъня. Продължаваше да е тихо и аз се питах какво ли правят другите, които не можех да видя, тъй като погледът ми беше втренчен в червения връх на стрелата. И пушката беше извън погледа ми, но впрочем за нея в онзи момент въобще не се сещах, понеже единствено бях зает с грижата да си наложа такъв израз на лицето, който да убеди насрещния да свали застрашаващата ме стрела. По едно време, в миговете на вцепенение, които ни се сториха цяла вечност, успях да зърна с края на окото си, че от дясната ми страна имаше някой, който се спотайваше с насочена стрела…