Димитър Мантов
Албигойска легенда

Двадесет години продължили албигойските войни — войните на католическите „кръстоносци“ срещу „еретиците“ в Южна Франция. Тулузкият граф бил на страната на „еретиците“. И ето на 12 април 1229 година граф Раймонд VII пристигнал в Париж победен, унижен, публично опозорен като покровител па „мръсните албигойци“, наричани още „бугри“.
Веротърпимостта свършила. Развихрила се инквизицията — страшният папски съд, който в името на една вяра унищожавал носителите на друга вяра.
На албигойците гледали като на зверове, които трябвало да бъдат залавяни и унищожавани. За тяхното откриване най-усърдно се грижели монасите от ордена на доминиканците, които сами се наричали „верни кучета на негово светейшество папата“.
Временните трибунали станали постоянни.
В църквите свещениците открито проповядвали официалната философия на убийството — според притчата на Христос за пшеницата (евангелието от Матей, XIII, 28–30). Спасителят не е заповядвал да събираме плевелите, а само пшеницата. Щом не трябва да събираме плевелите, защо тогава да ги щадим?
„Верните кучета на папата“ плъзнали не само из Южна Франция, но и в Италия, където еретиците били наричани „патарени“ или още „катари“.
Но въпреки гоненията албигойците продължавали да упорстват в своята ерес.
Последното им убежище в Южна Франция бил замъкът Монсегюр, издигнат високо в непристъпни планини. Там тайно пренасяли болни албигойци от далечните селища, извършвали обреда посвещение на умиращи в дома на владетеля па замъка — барон Пиер Рожер Мирепуа, който не бил албигоец, но като истински рицар бил убеден, че трябва да помага на гонените и преследваните.
Това бил завършекът на албигойските войни — албигойците се сражавали за своя живот и за вярата си, а барон Мирепуа — за своята рицарска чест.
Има сигурни сведения за онова, което се случило през великденския пост на 1244 година. На кладата загинали около двеста съвършени албигойци. Там изгорял прочутият албигоец Бертран Мартен заедно със своите приятели и ученици.
Всичко това ставало в Южна Франция, Лангедок, родината на трубадурите. Френският Север бил груб, недодялан, оръдие на католицизма — Югът бил слънце и радост, песен и свободен вик. Така по това време възпявали петстотинте трубадури своя любим Прованс и всички те били на страната на албигойците. Намерил се един-единствен, който съчинявал песни в чест на насилниците и инквизиторите, но когато тръгнал на обичайно за трубадурите пътуване от град на град, от замък в замък, никой не му давал нито храна, нито вода, пито подслон. Изтощен, презиран от всички, трубадурът Пердигон, известен някога с поетичния диалог „Делфин и Пердигон“, запълнил един трап край старите, познали толкова много превратности провансалски пътища.
А след трагичните дни в замъка Монсегюр дълго живял магистър Янус, учил в прочутия Болонски университет и в Монпелие — бивш еретик, бивш голиард, роден в далечната българска земя и станал скитник по света. Някои го наричали „кроткия луд“, други — „сладкогласния“, защото наистина имал сладък, приятен глас.